Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
HMS Ulysses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2018)

Издание:

Автор: Алистър Маклейн

Заглавие: Крайцерът „Юлисис“

Преводач: Виолета Чушкова

Година на превод: 1987

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна; Печат на корицата ДП „Дунав“ — Русе

Излязла от печат: ноември 1987 г.

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Художествен редактор: Владимир Иванов

Технически редактор: Пламен Антонов

Рецензент: Йордан Костурков

Художник: Мария Зафиркова

Коректор: Светла Карагеоргиева; Светла Димитрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3527

История

  1. — Добавяне

На Жизела

 

Искам да изразя признателността си към моя по-възрастен брат Джан Л. Маклейн, капитан далечно плаване, за огромната техническа помощ и съвети по морските въпроси, възникнали при подготовката на тази книга.

За да се избегне всякакво недоразумение, трябва да уточним, че не съществува каквато и да било връзка между крайцера Юлисис от тази книга и ескадрения миноносец клас „Ълстър“ със същото име, понастоящем изцяло преустроен във фрегата, пуснат на вода във военноморския флот в първите месеци на 1944 година. Не съществува връзка и между всеки един от корабите, за които се споменава в тази книга, че са били в Скапа Флоу или че са участвували в конвоя, и друг някой военен кораб със същото име, който е бил или понастоящем е в състава на военноморския флот на Великобритания.

А.М.

Приятели, напред!

Не е тъй късно нови светове да дирим.

И в спойка здрава да отблъснем тези

разпенени талази; че целта ни днес

и до смъртта е да отплаваме натам, където

звездите отвъд заника се къпят.

Или във заливите ще заседнем,

или на Островите на блажените ще спрем,

да зърнем там Ахил, познатия херой.

Ограбват ни, ала по нещо все остава.

Не сме онази сила, що едва до вчера

разклащаше небе и твърд. Сплотили

в единен порив дръзките сърца,

сломени от съдба и време, но с воля несломима,

ний търсим, борим се, все тъй несъкрушими.

Алфред Лорд Тенисън (1809 — 1892)

Из поемата „Одисей“[1].

Глава първа
Пролог. Неделя следобед

Бавно и решително Стар изгаси угарката от цигарата си. Капитан Валери си помисли, че в този му жест имаше особена решимост и безвъзвратност. Той знаеше какво ще последва и само за миг парещата мъка на поражението сподави тъпата болка, която напоследък изобщо не го напускаше. Ала само за миг — беше наистина твърде уморен, толкова уморен, че му беше безразлично.

— Съжалявам, господа, искрено съжалявам. — Стар леко се усмихна. — Не за заповедта, уверявам ви, лично аз съм убеден, че при сегашните обстоятелства решението на Адмиралтейството е единствено правилно и оправдано. Но съжалявам за това… ъъъ… че не сте в състояние да разберете нашата гледна точка.

Той помълча, поднесе платинената си табакера на четиримата мъже, насядали заедно с него около масата в приемния салон на контраадмирала. В отговор на мълчаливото кимане на четирите глави усмивката отново пропълзя по устните му. Той си избра цигара и пъхна обратно табакерата във вътрешния джоб на двуредния си сив костюм. После се отпусна на облегалото на креслото — от усмивката му нямаше и помен. За останалите не беше трудно да си представят вместо раирания ръкав на сивия костюм познатите им широка лента и златни галуни на вицеадмирал Винсънт Стар, заместник началник-щаб по военноморските операции.

— Когато тази сутрин летях на север от Лондон — продължи той с равен глас, — изпитвах досада. Изпитвах силна досада. Аз съм… да, аз съм доста зает човек. Министърът на кралската марина, рекох си, само ми губи времето, така както и своето. Като се върна, ще трябва да му се извиня. Сър Хъмфи беше прав. Обикновено той…

Гласът му постепенно премина в шепот и колелцето на запалката му изскриптя в напрегнатата тишина. Той се наклони към масата и продължи спокойно.

— Нека бъдем откровени докрай, господа. Разчитах… и, разбира се, имах основание да разчитам на всестранна подкрепа и пълно съдействие от ваша страна за най-бързото уреждане на тази неприятна история. Неприятна история ли казах? — Той се усмихна кисело. — Няма полза от увъртания. Бунт, господа, това е общоприетата дума, с която трябва да наречем станалото, и едва ли трябва да ви напомням, че то е престъпление, което се наказва със смърт. С какво обаче се сблъскваме? — Погледът му бавно обходи масата. — Офицери от флота на негово величество, с тях и командуващият ескадрата, които съчувствуват и едва ли не оправдават бунта на екипажа.

„Пресилва нещата — помисли си Валери. — Той ни предизвиква.“ Думите и тонът звучаха въпросително, като предизвикателство, подканващо към отговор.

Но отговор не последва. Четиримата мъже имаха равнодушен и безучастен вид. Четирима мъже, всеки един напълно различен, всеки уверен в собственото си аз — и въпреки това в този миг така невероятно си приличаха — с мрачни, неподвижни и дълбоко набраздени лица и толкова спокойни, толкова уморени и толкова състарени очи.

— Вие като че ли не сте убедени, господа? — продължи той тихо. — Да не би да намирате думите ми за малко… ъъъ… резки? — Той се облегна. — Хм… „бунт“! — Той изрече думата бавно, стисна устни и отново обходи с поглед масата. — Не, не звучи много приятно, нали, господа? А може би отново ще го назовете с друго някакво име? — Той поклати глава, наведе се напред и оглади с пръсти бланката с текста на радиограмата.

— „Завръщане от нападение срещу Лофотенските острови — зачете той. — 15,45 — преминаване баражите[2]. 16,10 — спиране главния двигател. 16,30 — зареждане с провизии и припаси от лихтери[3], група матроси и огняри изпратени за разтоварване варели смазочни масла. 16,50 — докладвано на капитана огнярите отказват да се подчиняват на старшина Хартли, а също на старши огняря Хендри, механик-лейтенант Грирсън и главния механик. Подстрекатели несъмнено са огнярите Райли и Петерсен. 17,05 — отказ да се подчинят на капитана, 17,15 — нападение срещу началник-караула и дежурния сержант при изпълнение на служебните им задължения.“ — Той вдигна поглед. — Какви задължения? Че са се опитали да арестуват подстрекателите?

Валери кимна мълчаливо.

„17,15 — група палубни матроси преустановяват работа от солидарност. Няма прояви на насилие. 17,25 — обръщение на капитана по корабната транслация — предупреждение за последиците, заповед за възобновяване на работата. Заповедта неизпълнена. 17,30 — радиограма за помощ до главнокомандуващия на борда на Дюк ъф Къмбърланд.

Стар отново вдигна глава и изгледа хладно Валери.

— Между другото защо изпратихте радиограма до адмирала? Вашите собствени морски пехотинци сигурно биха…

— По мое нареждане — прекъсна го рязко Тиндъл. — Да насъскваме собствените си пехотинци срещу хора, с които са плавали в продължение на две и половина години, така ли? И дума да не става! На този кораб, господин адмирал, не съществува ненавист между матросите и морските пехотинци — те са преживели твърде много заедно… Във всеки случай — сухо допълни той — съществуваше голяма вероятност пехотинците да откажат да изпълнят такава заповед. И не забравяйте, че ако бяхме използвали собствените си хора за потушаването на този… ъъъ… бунт, с Юлисис[4] като боен кораб бе свършено.

Стар го погледна втренчено и отново сведе очи към радиограмата:

— „18,30 — от Къмбърланд ударен отряд морски пехотинци — при качването на борда не им е оказана никаква съпротива. Опит да се арестуват седем-осем заподозрени в подстрекателство. Силна съпротива от страна на огняри и матроси. Жестоки стълкновения на кърмова палуба, в кубрика на огнярите и спалното помещение на мотористите до 19,00 часа. Не е употребено огнестрелно оръжие, но има двама убити, шестима тежко и 35 — 40 леко ранени.“ — Стар свърши с четенето и почти с ожесточение смачка листа. — Знаете ли, господа, всъщност вие като че ли имате право. — Тонът бе прекалено ироничен. — „Бунт“ е твърде меко казано. Петдесет убити и ранени: „предварително планирано сражение“ — това би било по-близо до истината.

Нито думите, нито тонът, нито подигравателната нотка в гласа му предизвикаха някаква реакция. Четиримата мъже продължаваха да седят неподвижни и равнодушни, напълно безразлични.

Изражението на адмирал Стар стана сурово.

— Боя се, господа, че нещата не са ви съвсем ясни. Вие се задържахте дълго време тук, а откъсването от света изопачава представите. Нужно ли е да напомням на старши офицери, че по време на война личните чувства, несгоди и страдания нямат изобщо никакво значение? Военноморският флот и родината — те са над всичко. — Той удряше леко по масата — красноречив жест, който издаваше сдържана настойчивост. — Боже мой, господа — процеди той през зъби, — бъдещето на света е поставено на карта, а вие с вашето себелюбиво, вашето непростимо ровене в собствените ви дребни грижи имате изключителното безочие да излагате това бъдеще на опасност!

Капитан втори ранг Търнър мислено се усмихна язвително. „Чудесна реч, драги Винсънт, наистина чудесна — макар че много напомня на мелодрама от викторианско време — но с това стискане на зъбите решително попрекали. Колко жалко, че той не се кандидатира за парламента — колко полезен би бил за кабинета на всяко правителство. А какво ли ще е, ако старецът наистина говори сериозно“ — помисли си той учудено.

— Подстрекателите ще бъдат арестувани и наказани, сурово наказани. — Гласът звучеше вече рязко — в него се долавяше язвителна нотка. — Междувременно срещата на 14. ескадра самолетоносачи с конвоя ще се състои, както е уговорено, в Датския пролив в сряда, в 10,30, вместо във вторник. Свързахме се по радиото с Халифакс и задържахме тръгването. Вие ще излезете в открито море утре в 06,00. — Той изгледа контраадмирал Тиндъл. — Незабавно ще уведомите за това всички кораби под ваше командуване, адмирале.

Тиндъл, известен в целия флот под прякора „Фермера Джайлс“, не каза нищо. Червендалестото му лице, обикновено засмяно и набръчкано, сега беше безжизнено и мрачно, под натежалите клепки тревожният му поглед се спря на капитан Валери. Запита се каква ли адска мъка изпитва сега този добър и чувствителен човек. Но изпитото от умора лице на Валери бе непроницаемо — маска, на която бе изписан съвършен аскетизъм. Мислено Тиндъл горчиво изруга.

— Считам, че няма какво повече да си кажем, господа — продължи Стар със спокоен тон. — Не твърдя, че ви предстои лек рейс — известно ви е какво се случи с последните три по-значителни конвоя — PQ17, FR71 и 74. Боя се, че ние все още нямаме отговор за акустичните торпеда и планиращите бомби. Освен това нашето разузнаване в Бремен и Кил съобщава, а напоследък това се потвърждава и от събитията в Атлантика, че най-новата тактика на подводниците е да бъдат поразявани най-напред бойните кораби, които охраняват конвоя… Дано морето и вятърът са с вас!

„Отмъстителен стар дяволе — помисли си хладнокръвно Тиндъл. — Продължавай, да те вземат мътните — забавлявай се!“

— С риск да изглеждам старомоден и мелодраматичен — Стар нетърпеливо изчака Търнър да сподави внезапния пристъп на кашлица, — мога да кажа, че на Юлисис се дава възможност да… ъъъ… изкупи своята вина. — Той избута назад креслото си. — А след това, господа — Средиземно море. Но преди това — с FR77 до Мурманск и няма сила, която да попречи за това! — На последната дума гласът му се пречупи и стана рязък — изпод тънкото лустро на учтивия му тон напираше гняв. — Екипажът на Юлисис трябва да разбере, че флотът няма да търпи неподчинение, неизпълнение на служебния дълг и опит за организиран бунт и размирици!

— Глупости!

Стар рязко се отпусна назад — кокалчетата на впитите му в страничните облегалки пръсти побеляха. Погледът му бързо се отмести и се спря върху началника на корабната медицинска служба Брукс, върху необичайно светлите му сини очи, които гледаха изключително враждебно изпод великолепната сребърна грива.

Тиндъл също съзря гневните очи. Той видя и сгъстяващата се червенина по лицето на Брукс и едва чуто простена. Тези признаци му бяха много добре известни — старият Сократ се канеше да покаже ирландския си нрав. Тиндъл понечи да заговори, но Стар рязко го възпря с ръка и той се отпусна тежко назад.

— Какво казахте, докторе? — гласът на адмирала бе глух и бездушен.

— Глупости — повтори отчетливо Брукс. — Глупости. Това казах. Вие призовавате: „Нека бъдем откровени докрай.“ Ето, сър, аз съм откровен. „Неизпълнение на служебния дълг, опит за организиран бунт и размирици“, дрън-дрън. Предполагам обаче, че на станалото трябва да дадете някакво определение, за предпочитане определение от областта на собствения ви опит. Един бог знае по каква странна асоциация и с какви мисловни комбинации вие приравнявате вчерашните безредици на борда на Юлисис с единствените напълно известни вам правила за поведение. — Брукс замълча за миг. В тишината се разнесе тънкият, пронизителен писък на боцманска свирка — вероятно от минаващ кораб. — Кажете ми, адмирал Стар — продължи той спокойно, — трябва ли по отживелия средновековен обичай да прогонваме с камшик дявола на безумието от грешниците, или може би, сър, да ги давим — спомнете си за прекарването с въже под кила? Или смятате, че един-два месеца карцер са най-доброто лекарство против туберкулоза?

— За какво, по дяволите, говорите, Брукс? — попита гневно Стар. — Въже под кила, туберкулоза… какво по-точно имате предвид, човече? Продължете — обяснете! — Той забарабани нетърпеливо с пръсти по масата — веждите му се вдигнаха високо на сбръчканото чело. — Надявам се, Брукс — продължи той с мазен глас, — че ще съумеете да оправдаете тази ваша… ъъъ… дързост.

— Напълно съм убеден, че капитан втори ранг д-р Брукс не прояви преднамерена дързост, сър — намеси се капитан Валери, който досега бе мълчал. — Той само изразява…

— Моля ви, капитан Валери — прекъсна го Стар. — Мисля, че съм в състояние и сам да преценя тези неща. — Усмивката му беше скъперническа. — И така, говорете, Брукс.

Капитан втори ранг Брукс го изгледа сериозно и замислено.

— Да се оправдавам ли? — Той се усмихна уморено. — Не, сър, не мисля, че бих могъл. — Стар долови леката промяна в тона, както и намека, и леко се изчерви. — Но ще се опитам да обясня — продължи Брукс. — Възможно е това да се окаже полезно.

Опрял лакът на масата, той помълча малко, като прокарваше пръсти през гъстата си сребриста коса — любим негов маниер. После рязко вдигна очи.

— Кога за последен път сте излизали в морето, адмирал Стар? — запита той.

— За последен път в морето ли? — Стар се намръщи. — Какво общо, по дяволите, има това с вас, Брукс, или с въпроса, който обсъждаме? — запита той с рязък глас.

— Твърде много — отговори дръзко Брукс. — Ще бъдете ли добър да отговорите на въпроса ми, адмирале?

— Мисля, че ви е добре известно, Брукс — отвърна с равен глас Стар, — че от избухването на войната работя в отдела за военноморски операции към щаба в Лондон. Какво намеквате, господине?

— Нищо. Не става въпрос за вашата почтеност и храброст. Те са добре известни на всички ни. Аз само установявам един факт. — Брукс придърпа креслото си към масата. — Аз съм корабен лекар, адмирал Стар, и съм лекар вече повече от тридесет години. — Той се усмихна леко. — Може и да не съм много добър лекар, възможно е да съм поизостанал от най-новите постижения в медицината, но съм сигурен, пък и сега не е време да скромничим, че познавам изключително добре човешката природа, дейността на човешкия мозък и удивително сложното взаимодействие между разума и тялото.

„Откъсването от света изопачава представите“ — това бяха ваши думи, адмирал Стар. Откъсването означава отделяне от света и вие отчасти бяхте прав. Но съществуват не един, а няколко свята и именно това, сър, е най-важното. Северните морета, Арктика, преходът до Русия при пълна светомаскировка — това е друг свят, свят напълно различен от вашия. Това, сър, е свят, за който вие изобщо нямате представа. В действителност вие сте напълно откъснат от нашия свят.

Стар изсумтя — трудно бе да се каже дали гневно или подигравателно, окашля се, за да заговори, но Брукс припряно продължи.

— Съществуващите условия там са безпрецедентни и несравними с никои други от историята на войната. Конвоите до Русия, сър, са нещо абсолютно ново и единствено по рода си в практиката на човечеството.

Той внезапно млъкна и впери поглед през дебелото стъкло на илюминатора към мокрия сняг, който падаше тежко върху оловните води и мрачни хълмове край рейда на Скапа Флоу. Никой не се обади. Началникът на медицинската служба още не беше завършил: умореният човек се нуждае от време, за да подреди мислите си.

— Човечеството несъмнено може да се приспособи и се приспособява към новите условия. — Брукс говореше тихо, сякаш на себе си. — Биологически и физически е трябвало да прави това векове наред, за да оцелее. Но за това е потребно време, господа, изключително много време. Човек не може да побере естествените промени от двадесет века в две-три години — нито разумът, нито човешкото тяло са в състояние да го понесат. Може и да се опита, разбира се. Жилавостта и издръжливостта при човека са толкова невероятни, че той е в състояние да понесе това натоварване, но за изключително кратки периоди. Границата обаче, пределната точка за приспособяване, се достига бързо. Тласкат ли се хората отвъд този предел — всичко може да се случи. Казвам нарочно „всичко“, защото ние все още не знаем каква точно форма ще вземе сривът, но във всички случаи срив ще има. Той може да бъде физически, умствен или духовен — не знам какъв. Но едно нещо знам със сигурност, адмирал Стар — екипажът на Юлисис е доведен до този предел и отвъд него.

— Много любопитно, докторе — гласът на Стар прозвуча глухо и скептично. — Доста любопитно наистина, и твърде поучително. За съжаление вашата теория, а тя наистина е само теория, е изцяло несъстоятелна.

Брукс втренчи поглед в него.

— По този въпрос, сър, не може да има дори и спор.

— Глупости, драги, глупости! — Лицето на Стар потъмня от гняв. — Това е самата действителност. Вашите доводи са напълно погрешни. — Стар се наведе напред, като подчертаваше с показалец всяка своя дума. — Тази огромна разлика, която твърдите, че съществува между конвоите до Русия и обикновените морски операции — нея просто я няма. Можете ли да посочите поне един фактор или условие в тукашните северни морета, които не съществуват никъде другаде в света? Можете ли, капитан втори ранг Брукс?

— Не, сър. — Брукс бе напълно невъзмутим. — Мога обаче да посоча един често пренебрегван факт — а именно, че струпаните тук различия, както и взаимодействията между тях могат да се окажат много по-силни и с много по-далечни последици, отколкото различията, взети поотделно. Позволете да обясня какво имам предвид.

Страхът може да унищожи човека. Нека си признаем — страхът е естествено чувство. То възниква във всеки театър на военни действия — но предполагам, че никъде другаде това чувство не е толкова силно и толкова продължително, както при арктическите конвои.

Неизвестността и напрежението могат да съсипят човека. Често съм виждал как става това, много, много често. И когато пружината ти е навита до скъсване, а понякога това продължава цели седемнадесет дни, когато всеки ден около теб загиват и потъват кораби, загиват и се давят хора, а това непрекъснато ти напомня какво може да се случи и с теб… е добре, та ние сме хора, а не автомати. Все някога пружината ще се скъса — и се къса. На адмирала сигурно му е известно, че след последните два рейса изпратихме деветнадесет офицери и матроси в санаториуми — в санаториуми за душевноболни.

Брукс вече бе станал прав — широките му силни пръсти се бяха разперили върху полираната повърхност на масата, очите му пронизваха Стар.

— Гладът унищожава човешката жизнеспособност, адмирал Стар. Той подкопава силите му, забавя реакциите му, отнема волята му да се бие, дори волята му да оцелее. Изненадан ли сте, адмирал Стар? Глад ли, мислите си вие, та това е невъзможно при днешните добре заредени кораби. Ала това не е невъзможно, адмирал Стар. То е неизбежно. Вие продължавате да ни пращате дори когато сезонът на полярната навигация е свършил, когато нощите са много по-дълги от дните, когато хората прекарват двадесет часа от денонощието на вахта или на бойния си пост, и вие очаквате да се храним добре! — Той удари с длан по масата. — Как, по дяволите, можем да се храним, когато готвачите прекарват почти цялото си време в погребите, обслужват оръдейните установки или участвуват в аварийните групи? Само хлебарят и месарят са освободени от тези задължения — и така я караме на сандвичи със солено месо. Седмици наред! Сандвичи със солено месо! — Началникът на корабната медицинска служба едва не се изплю от погнуса.

„Добри ми стар Сократе — рече си доволно Търнър. — Здравата го раздрусай!“ Тиндъл също кимаше тежко в знак на одобрение. Само Валери се чувствуваше неловко — не от това, което казваше Брукс, а от това, че именно Брукс го казваше. А капитан беше той, Валери: друг вадеше кестените от огъня, не който трябваше.

— Страх, неизвестност, глад! — гласът на Брукс звучеше вече съвсем тихо. — Това са нещата, които съсипват човека, които го убиват безпощадно като огън, стомана или чума. Това са неговите убийци.

— Те обаче са нищо, адмирал Стар, абсолютно нищо. Те са само, така да се каже, оръженосците, ездачите, които съпровождат трите конника от апокалипсиса — студа, безсънието и изтощението.

Можете ли да си представите какво значи една февруарска нощ между островите Ян Майен и Мечи остров, адмирал Стар? Естествено, че не можете. Можете ли да си представите какво значи, когато водата в Арктика е минус шестнадесет градуса и все още не замръзва? Можете ли да си представите какво става, когато вятърът при –20° долита с вой от вечните ледове на полюса и Гренландия и прониква като скалпел и през най-дебелата дреха? А когато върху палубата са се струпали пет тона лед, където пет минути без ръкавици или шапка означават измръзване, където носът на кораба се забива с трясък в браздата между вълните и пръските замръзват във въздуха и те шибат по лицето като късчета лед, където дори електрическото фенерче изгасва от ужасния студ? Можете ли да си представите това, адмирал Стар? Можете ли? — Думите на Брукс го шибаха и се забиваха като стрели, в него.

— А можете ли да си представите какво е да се кара дни наред без никакъв сън, седмици наред само с два-три часа сън от всичко двадесет и четири? Познато ли ви е това усещане, адмирал Стар? Това ясно усещане, когато всеки твой нерв и всяка твоя мозъчна клетка, опънати до краен предел, те тласкат отвъд зловещия ръб на умопомрачението? Познато ли ви е това чувство, адмирал Стар? Това е най-рафинираното страдание на света и човек би продал дори приятелите си, семейството и надеждите си за безсмъртие срещу благословената възможност да затвори очи и просто да забрави за всичко. А след това идва ред на умората, адмирал Стар, на ужасната умора, която нито за миг не те напуска. Тя се дължи отчасти на изнурителното действие на студа, отчасти на безсънието и отчасти на постоянното лошо време. Вие сам знаете колко е изтощително да се крепи човек, макар и само за няколко часа, върху клатещата се във всички посоки палуба — а нашите момчета са принудени да правят това месеци наред — щормовете са нещо обикновено за арктическия преход. Мога да ви покажа десет-двадесет старци и нито един от тях не е дори и с един ден на повече от двадесет години.

Брукс избута назад креслото си и закрачи нервно из каютата. Тиндъл и Търнър се спогледаха, после двамата погледнаха към Валери, който седеше привел глава и рамене, приковал безучастен поглед върху впитите си една в друга ръце, опрени на масата. За тях сега Стар сякаш не съществуваше.

— Това е порочен, убийствен кръг — продължи припряно Брукс. Сега той стоеше облегнат на преградната стена, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, и безцелно се взираше в запотения илюминатор. — Колкото по-малко спи човек, толкова повече се изморява. Колкото повече се изморява, толкова по-остро усеща студа. И така до безкрайност. А освен това през цялото време го измъчват гладът и чудовищното напрежение. Всяко едно от тях влиза във взаимодействие с останалите неща, всеки отделен фактор заговорничи с всички други фактори, за да смаже човека, да го сломи физически и духовно и да го натика в ръцете на болестта. Да, адмирале, на болестта. — Той се ухили в лицето на Стар, но в усмивката му нямаше нищо весело. — Наблъскайте хората като херинги в каче, лишете ги от последната капчица съпротива, дръжте ги затворени по цели дни в кубриците и какво ще се получи? Туберкулоза. Неизбежно е. — Той сви рамене. — Досега, разбира се, съм изолирал само няколко случая, но аз съм убеден, че активната белодробна туберкулоза се шири в подпалубните помещения.

Още преди месеци видях, че се задава катастрофата. — Той уморено повдигна рамене. — Няколко пъти предупреждавах главния лекар на флота. Два пъти писах до Адмиралтейството. Всички проявиха съчувствие… и само толкова. Недостиг на кораби, недостиг на хора…

А последните сто дни, сър, дойдоха като капак на всичките тези месеци. Сто дни истински ад и нито едно, макар и само за час, слизане на брега. Само две влизания в пристанища — за зареждане с боеприпаси, а с гориво и провизии ни снабдяват в морето. И всеки ден е цяла вечност от студ и глад, и заплаха, и страдание. За бога! — извика Брукс. — Ние не сме автомати!

Той се отдръпна от стената и тръгна към Стар, като продължаваше да държи ръце в джобовете си.

— Не ми е приятно да кажа това в присъствието на капитана на кораба, но всеки офицер на борда, с изключение на капитан Валери, знае, че матросите отдавна щяха да вдигнат бунт, както вие го наричате, ако не беше капитан Валери. С такава силна преданост на екипажа към капитана, привързаност, която стига почти до преклонение, досега не ми се е случвало да се срещна, адмирал Стар.

Тиндъл и Търнър зашептяха одобрително. Валери седеше все така неподвижно.

— Но дори и тези неща си имат граница. Това трябваше да се случи. А сега говорите за ареста и наказанието на тези хора. Боже господи, та по същия начин вие можете да обесите човек за това, че страда от проказа, или да го изпратите на каторга за това, че са му излезли циреи. — Брукс отчаяно поклати глава. — Хората от нашия екипаж са точно толкова невинни. Те не са могли да постъпят по друг начин. Те вече не могат да различават доброто от злото. Не са в състояние да мислят разумно. Те просто имат нужда от почивка, просто имат нужда от спокойствие, от няколко седмици благословен отдих. Те са готови да дадат всичко на света за този благодат и нямат сили да си представят нищо друго, освен него. Не можете ли да проумеете това, адмирал Стар? Не можете ли? Не можете ли?

В продължение може би на половин минута в приемния салон на адмирала цареше тишина — абсолютно пълна тишина. Пронизителният вой на вятъра и барабаненето на замръзналите пръски звучаха с неестествена яснота. После Стар стана, ръцете му посегнаха за ръкавиците. За пръв път Валери вдигна поглед — той разбра, че Брукс бе претърпял неуспех.

— Разпоредете се да изпратят катера ми, капитан Валери. Незабавно, ако обичате. — Стар се държеше невъзмутимо и съвсем хладно. — Завършете колкото е възможно по-скоро бункироването и зареждането с провизии и боеприпаси. Адмирал Тиндъл, пожелавам на вас и вашата ескадра успешно плаване. Що се отнася до вас, капитан втори ранг Брукс, напълно разбирам същността на вашето изказване — поне що се отнася лично до вас. — Устните му се разтегнаха в безрадостна смразяваща усмивка. — Нервите ви очевидно са силно изопнати и имате крайна нужда от отпуск. Вашият заместник ще бъде на кораба преди полунощ. Ще ме съпроводите ли, капитан…

Той се обърна към вратата и едва бе направил две крачки, когато гласът на Валери го закова на място, преди да направи следващата си крачка.

— Ако обичате, една минута, сър.

Стар се завъртя. Капитан Валери не бе направил и опит да стане. Той продължаваше да седи неподвижно, усмихвайки се. Усмивката му бе смесица от чинопочитание, разбиране и… някаква странна непреклонност. От нея на Стар му стана някак си неловко.

— Военният лекар, капитан втори ранг Брукс — започна отривисто Валери, — е изключителен офицер. Той е безкрайно полезен, почти незаменим и е много необходим на Юлисис. Не бих искал да се лиша от него.

— Аз вече взех решението си, капитане — отговори грубо Стар. — И то е окончателно. Струва ми се, че ви е известно какви пълномощия са ми дадени от Адмиралтейството за разследването на този случай.

— Напълно, сър. — Валери бе спокоен и непреклонен. — Повтарям обаче, че ние не можем да си позволим да изгубим офицер от ранга на Брукс.

Тонът и думите бяха любезни и почтителни, но смисълът им бе съвсем ясен. Брукс пристъпи напред, върху лицето му бе изписано страдание, ала преди да успее да заговори, Търнър се намеси съобразително и учтиво.

— Предполагам, че не сте ме поканили на това заседание само за украшение. — Той се облегна в креслото си, спрял замечтан поглед върху илюминатора. — Струва ми се, че вече е време и аз да кажа нещо. Подкрепям безусловно изказването на стария Брукс, всяка негова дума.

С побелели устни, вцепенен, Стар погледна към Тиндъл.

— А вие какво ще кажете, адмирале?

Тиндъл погледна лукаво. Цялото напрежение и загриженост бяха изчезнали от лицето му. Повече от всякога той приличаше на фермера Джайлс. С неудоволствие си даде сметка, че кариерата му бе заложена на карта, смешно, рече си той, как изведнъж кариерата може да ти стане безразлична.

— Като командуващ ескадра единствената ми грижа е нейната боеспособност. Някои хора са наистина незаменими. Капитан Валери смята, че Брукс е един от тях. Аз съм съгласен с него.

— Разбирам, господа, разбирам — рече мрачно Стар. Две алени петна пламнаха високо на скулите му. — Конвоят вече е на път от Халифакс и ръцете ми са вързани. Но вие правите огромна грешка, господа, огромна грешка, като насочвате дулото на пистолета в слепоочието на Адмиралтейството. Ние в Уайтхол[5] имаме добра памет. Ще… ъъъ… обсъдим най-подробно въпроса след завръщането ви. Сбогом, господа, сбогом.

Като потрепера от внезапния студ, Брукс тромаво се спусна по трапа към палубата, сви покрай кухнята и влезе в корабния лазарет. Джонсън, старшият санитар, надзърна от амбулаторията.

— Как са нашите болни и страдащи, Джонсън? — попита Брукс. — Храбро ли понасят мъките?

Джонсън намръщено обходи с поглед осемте легла и мъжете в тях.

— Те са банда долни симуланти, сър. Да пукна, ако половината от тях не са по-здрави от мен. Погледнете например огняря Райли — онзи със счупения пръст, дето е струпал цяла грамада списания „Ридърс Дайджест“. Чете наред всички медицински статии, ето това прави, а после реве за сулфамиди, пеницилин и всички най-нови антибиотици. А не може да произнесе имената и на половината от тях. Мисли си, че умира.

— Ще бъде потресающа загуба — измърмори началникът на медицинската служба. Той поклати глава. — Не мога да разбера какво намира в него капитан втори ранг Додсън… Какви са новините от болницата?

Лицето на Джонсън стана безизразно.

— Току-що се обадиха по телефона, сър — изрече той вдървено. — Само преди пет минути. Матрос втора степен Ролстън е издъхнал в три часа.

Брукс мрачно кимна. И бездруго изпращането на това натрошено момче в болницата бе само проява на милосърдие. За миг се почувствува уморен и смазан. Наричаха го „Стария Сократ“ и ето че напоследък започна да усеща годините си, че и някоя друга отгоре. Може би ако се наспи хубаво през нощта, ще се почувствува по-добре, но се съмняваше в това. Въздъхна.

— Цялата тази работа май ви измъчва, Джонсън, така ли е?

— Осемнадесетгодишен, сър. Едва осемнадесетгодишен — Джонсън говореше с тих, скръбен глас. — Току-що разговарях с Бърджес. Онзи от съседното легло. Той ми разказа, че Ролстън тъкмо излизал от кабинката с душовете, преметнал хавлиена кърпа през рамо. Край него се втурва тълпа, после долита като фурия онзи пехотинец, мръсната гадна маймуна, и го издънва по черепа с приклада. Той така и не разбрал, сър, с какво са го ударили… така и не разбрал защо.

Брукс се усмихна тъжно.

— Ето това именно се наричат… ъъъ… бунтарски приказки, Джонсън — рече той кротко.

— Съжалявам, сър. Може би не трябваше… аз само исках да…

— Няма нищо, Джонсън. Сам си го търсех. На никого не може да се забрани да разсъждава. Само че не трябва да се разсъждава на глас. Това е… това е нарушение на корабния устав… Струва ми се, че вашият приятел Райли ви вика. Няма да е зле да му намерите тълковен речник.

Той се обърна и като дръпна завесите, влезе в лекарския кабинет. Една тъмнокоса глава — само това се виждаше зад зъболекарското кресло, се извърна към него. Джони Никълс — временно изпълняващ длъжността лейтенант от медицинската служба — скочи бързо на крака, размахал в лявата си ръка няколко медицински картона.

— Здравейте, сър. Ще седнете ли?

Брукс се усмихна.

— Отлична идея, лейтенант Никълс, истинско удоволствие е да срещнеш в наши дни младши офицер, който си знае мястото. Благодаря, много ви благодаря.

Той се настани в зъболекарския стол, изпъшка и се отпусна назад, като нагласи облегалката за главата си.

— Не би ли ми нагласил стъпенката за краката, моето момче… ето така е добре. О… благодаря. — Със затворени очи и отметната върху облегалката глава той блажено се отпусна и пак изпъшка. — Стар човек съм аз, Джони, момчето ми, истински музеен експонат.

— Преувеличавате, сър — побърза да каже Никълс. — Просто леко неразположение. Ще ми позволите ли да ви предпиша подходящ сироп за усилване…

Той отиде до един шкаф, измъкна две чашки и тъмнозелено плоско шише с надпис „Отрова“. Напълни чашките и подаде едната на Брукс.

— Настоятелно ви го препоръчвам. За ваше здраве, сър.

Брукс погледна кехлибарената течност, после Никълс.

— На какви езически ритуали ви учат в тези шотландски университети, моето момче… Някои от тези стари езичници са прекрасни хора. Каква е този път отровата, Джони?

— Първокласно лекарство — ухили се Никълс. — Произведено на остров Кол.

Старият лекар го изгледа подозрително.

— Не знаех, че там имат спиртоварни.

— Нямат. Аз само казах, че е произведено на Кол… Как се развиха нещата горе, сър?

— Ужасно зле. Негова светлост заплаши, че ще ни обеси всички на мачтата. Лично към мен прояви особена неприязън — каза, че трябва да бъда незабавно свален от кораба. И го каза съвсем сериозно.

— Вас ли? — Кафявите очи на Никълс, хлътнали дълбоко и зачервени от безсъние, се облещиха. — Вие, предполагам, се шегувате, сър.

— Не се шегувам. Но всичко се уреди — оставам. Старият Джайлс, капитанът и Търнър — тези смахнати хора — едва ли не заявиха на Стар, че ако ме свали, ще се наложи да си търси нов адмирал, капитан и старши офицер. Те, разбира се, не биваше да постъпят така, но това разтърси до дъно стария Винсънт. Тръгна си направо разярен, сипейки смътни заплахи… а и не толкова смътни, като се поразмисли човек.

— Проклетият стар глупак! — рече развълнувано Никълс.

— Не, не е глупак, Джони. В действителност той е способен човек. Току-тъй не се става заместник началник-щаб. По думите на Джайлс той е блестящ стратег и тактик и не е чак толкова зъл, колкото ние сме склонни да го изкараме. И все пак не можем изцяло да упрекваме стария Винсънт, че отново ни изпраща на рейс. Горкият човечец е изправен пред неразрешима задача. Той разполага с ограничени възможности — остър недостиг на кораби и хора още на пет-шест горещи точки. Невъзможно е да задоволи и половината от исканията, с които го затрупват — най-често му се налага да действува с подръчни средства. Но въпреки това той е жесток и безчувствен звяр и не разбира хората.

— А какъв е крайният резултат от всичко това?

— Отново Мурманск. Тръгване утре в 06,00.

— Какво? Пак ли? С този екипаж от кретащи призраци? — Никълс не криеше изумлението си. — Но как, та те нямат право да постъпят така, сър. Не, наистина нямат право!

— Във всеки случай постъпват именно така, момчето ми. Юлисис трябва да… ъъъ… изкупи вината си. — Брукс отвори очи. — Ей богу, дори мисълта за този рейс ме ужасява. Дали не е останало още малко от отровата, момчето ми…

Никълс пъхна празното шише обратно в шкафа и с възмущение размаха пръст по посока на огромния линеен кораб, който ясно се виждаше през илюминатора как се поклаща около котвата си на три-четири кабелта от тях.

— Защо винаги нас, сър? Винаги нас. Защо не изпратят поне веднъж тази ненужна плаваща казарма? С месеци се върти около проклетата си ръждясала котва…

— Там е работата я! — прекъсна го сериозно Брукс. — Според Мъхнатия огромната тежест на празните консервени кутии от кондензирано мляко и херинга с доматен сос, натрупани на морското дъно през последните дванадесет месеца, изцяло проваля всеки техен опит да вдигнат котва.

Никълс сякаш не го чу.

— Седмица след седмица, месец след месец и така до безкрайност те изпращат Юлисис на рейс. Сменят самолетоносачите, дават почивка на охраняващите ескадрени миноносци, но никога и на Юлисис. Без прекъсване. Никога, нито веднъж поне. А този Дюк ъф Къмбърланд — от него могат само да изпращат тромави животни пехотинци тук, при нас, за да изтребват болни хора, сакати хора, хора, които за една седмица са извършили повече, отколкото…

— Спокойно, момко, спокойно — сгълча го Брукс. — Не можеш да наречеш убийството на тримата и раняването на неколцината герои, които лежат при нас в лазарета, „изтребление“. Морските пехотинци само са изпълнили своя дълг. А що се отнася до Къмбърланд, е, трябва да се примирим с положението. Ние сме единственият кораб от британския флот, съоръжен да ескортира самолетоносачите.

Никълс пресуши чашата си и унило погледна своя началник.

— Има дни, сър, когато определено обичам германците.

— Вие с Джонсън трябва някой път да се съберете — посъветва го Брукс. — Стар ще ви окове и двамата във вериги за всяване на смут и… Я погледни! — Той се понадигна от стола. — Погледни стария Дюк, Джони! От сигналния мостик вдигат цял низ флагове и матросите бягат, ама наистина бягат към бака. Несъмнени признаци за активност. Ей богу, това се казва чудо на чудесата! Какво ти говори това, момко?

— Може би са им казали, че ще има слизане на брега? — изръмжа Никълс. — Нищо друго не би накарало тези ленивци да хукнат така. А кои сме ние, та да им завиждаме, че трудът им е възнаграден справедливо? След толкова продължителна, толкова трудна и толкова опасна служба в северните морета…

Първият пронизителен сигнал на сирената заглуши края на изречението. Те машинално извъртяха очи към пращящия и бръмчащ високоговорител, а после се спогледаха в пълно изумление. След това, изпълнени с напрежение и очакване, скочиха на крака: кой не можеше да различи смразяващата настойчивост на сигнала за бойна тревога?

— О, господи, не! — простена Брукс. — О, не, не! Не отново! Не и в Скапа Флоу!

„О, господи, не! Не отново! Не и тук, в Скапа Флоу!

Това бяха думите в устата, умовете и сърцата на седемстотин двадесет и седем изтощени, недоспали, измъчени мъже в тази мрачна зимна вечер в Скапа Флоу. За това си мислеха, а и само за това можеха да си мислят, когато воят на сирената преустанови изцяло работата по палубите и помещенията в машинното и котелното отделения, на лихтерите, товарещи боеприпаси, и на бункировчиците, в кухните и каютите. Само за това можеха да мислят и свободните от вахта, и при това още по-отчаяно, когато пронизителният звук попари блаженото щастие на забравата и ги върна, тъжни до болка, зашеметени и залитащи, към жестоката действителност.

По някакво странно стечение на обстоятелствата това бе решаващ миг. Това бе мигът, в който Юлисис можеше да бъде унищожен завинаги като боен кораб. Това бе мигът, който ожесточените изтощени мъже, поотпуснали се от относителната сигурност на заобиколения със суша рейд, можеха да изберат, за да се надигнат срещу командуването, срещу безсмисленото и безмълвно насилие и безпощадната дисциплина, които бавно, но сигурно ги унищожаваха. Ако е имало някога подходящ миг, то това бе именно този.

Мигът дойде и… отмина. Той се появи само като мимолетна сянка, сянка, която докосна мислите на хората и изчезна, стопи се сред трополящите нозе, втурнали се към бойните постове. Причината може би беше инстинктът за самосъхранение. Но това бе малко вероятно — на Юлисис отдавна бяха престанали да се вълнуват. А може би именно това бе военна дисциплина или преданост към капитана, или онова, което психолозите наричат условен рефлекс — чуваш писъка на спирачките и мигновено отскачаш, за да спасиш живота си. А можеше да е и нещо друго.

Каквото и да беше то, всички на кораба с изключение на групата за вдигане на лявата котва бяха приведени в бойна готовност. Убедени до един, че това не може да им се случи в Скапа Флоу, хората, в зависимост от природата си, вървяха към своите постове мълчешком или с гръмки крясъци. Вървяха неохотно, навъсено, сърдито, отчаяно. Но вървяха.

Контраадмирал Тиндъл също се отправи към поста си. Той не беше от онези, които вървят мълчаливо. Ругаейки, той се изкачи на мостика, мина през вратата на левия борд и се покатери с мъка на високото столче в предния ляв ъгъл на горния мостик. После отправи поглед към Валери.

— Каква, за бога, е тази тревога, капитане? — попита сопнато той. — Струва ми се, че всичко изглежда напълно спокойно.

— Все още не ми е известно, сър. — Валери обходи със загрижен поглед рейда. — Сигнал за тревога от командуващия и заповед да вдигнем незабавно котва.

— Да вдигнем котва ли? Но защо, защо?

Валери поклати глава.

Тиндъл изпъшка.

— Това е заговор, с който подло искат да лишат старци като мен от следобедната им дрямка — заяви той.

— По-скоро приумица на Стар, за да ни постресне — изсумтя Търнър.

— Изключено! — отсече решително Тиндъл. — Той не би се опитал… не би посмял. Освен това според думите му той не е отмъстителен човек.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от барабаненето на мокрия сняг и замръзналите пръски и от съдбоносното, натрапчиво, неравномерно бръмчене на хидроакустичния локатор. Изведнъж Валери вдигна бинокъла към очите си.

— Велики боже, погледнете, сър! Къмбърланд вдигна котва!

Нямаше никакво съмнение. Нитът на котвения ключ бе избит и носът на тръгващия кораб направи бавен завой.

— Какво, по дяволите…? — избухна Тиндъл и огледа небето. — Не се вижда нито самолет, нито парашутист, нито пък радарът или хидролокаторът са засекли някаква цел, няма никакви признаци през загражденията да са преминали кораби на „великия германски флот“…

— От Къмбърланд ни сигнализират, сър! — започна да докладва Бентли, старшина свързочникът. Той замълча и после бавно продължи: — „Подходете незабавно към нашето котвено място. Вържете се здраво за северната шамандура.“

— Поискайте потвърждение! — заповяда отсечено Валери. Той взе от матроса свързочник телефона за връзка с бака. — Първи, обажда се капитанът. Как е котвата? Станала котва? Добре. — Той се обърна към вахтения офицер. — Двете машини малък напред. Десет градуса надясно. — С повдигнати въпросително вежди той погледна към кътчето на Тиндъл.

— Знам ли? — изръмжа Тиндъл. — Може да се окаже най-новата салонна игра — нещо подобно на морска „сляпа баба“… Макар че, почакайте минутка. Вижте! Всички оръдия от калибър 5,25 инча на Къмбърланд са наведени докрай.

Погледът на Валери срещна неговия.

— Това не може да бъде! Боже господи, допускате ли…?

Гръмливият глас на високоговорителя от хидролокаторната станция, намираща се точно зад мостика, му даде отговора. Старши акустикът Крайслер говореше ясно, без да бърза.

— Мостик от акустика. Мостик от акустика. Долавям ехо. 30° отляво. Повтарям: 30° отляво. Ехото се усилва. Приближава се.

Неверието на капитана пламна и в същата секунда угасна.

— Пунктът за насочване на огъня — готови за стрелба! 30° отляво. Всички оръдия максимално навеждане. Подводна цел. Торпс[6] — това се отнасяше за лейтенант Маршъл, канадския торпеден офицер — … готови на подводните бомби. — Той се обърна отново към Тиндъл.

— Невероятно, сър, просто невероятно! Подводница, а предполагам, че е именно подводница, и то в Скапа Флоу! Невъзможно!

— Но не и според Прин!

— Прин ли?

— Капитан-лейтенант Прин — господинът, който потопи Ройъл Оук.

— Не е възможно да се случи отново. Новите баражи…

— Препречват пътя на обикновените подводници — довърши Тиндъл. Гласът му премина в шепот. — Спомняте ли си какво ни казаха миналия месец за нашите миниатюрни двуместни подводници — „колесниците“? Онези, които трябваше да бъдат закарани до Норвегия с норвежки риболовни кораби, за да действуват около Шетландските острови. Възможно е на немците да им е хрумнала същата идея.

— Възможно е — съгласи се Валери. Той кимна язвително. — Погледнете само накъде отива Къмбърланд — право към баражите. — Той помълча няколко секунди замислено, после отново отправи очи към Тиндъл. — Как ви харесва това, сър?

— Кое по-точно, капитане?

— Да играем ролята на мишена на панаирно стрелбище? — Устните на Валери се изкривиха в усмивка. — Не могат да си позволят да загубят кораб, който струва няколко милиона лири стерлинги. Ето защо милият Къмбърланд напира да излезе в открито море, за да е в безопасност, а ние заставаме близо до предишното му котвено място. Можете да бъдете сигурен, че немското военноморско разузнаване разполага с координатите на котвеното му място с точност до няколко инча. Тези миниатюрни подводници носят самостоятелни бойни глави и ако изобщо решат да ги лепнат на някой кораб, то ще бъде на нашия.

Тиндъл го изгледа. Лицето му бе безизразно. От хидролокатора непрекъснато докладваха, че пеленгът остава същият, а дистанцията намалява.

— Така, така — измърмори адмиралът. — Ние сме изкупителната жертва. Господи, от цялата тази работа ми става мъчно. — Той изкриви устни и се усмихна тъжно. — За мен ли? Това е последната капка за екипажа. Този ужасен последен рейс, бунтът, ударният отряд от Къмбърланд, учебната тревога в пристанището… а сега и това! Да рискуваме главите си за този… този… — Той заекна и млъкна, изруга гневно и после продължи спокойно: — Какво ще съобщите на екипажа, капитане? Боже господи, та това е направо невероятно! Иска ми се и аз да се разбунтувам… — Той млъкна внезапно и погледна въпросително през рамото на Валери.

— Какво има, Маршъл?

— Извинете, сър. Това… ъъ… ехо. — Той посочи с палец зад гърба си — Това е подводница, сър… но възможно ли е да е толкова малка? — Отвъдокеанският акцент се чувствуваше доста осезателно.

— Напълно е възможно, Маршъл. Защо?

— Защото ние с Ролстън смятаме, че е така, сър. — Той се усмихна. — Хрумна ни как да се справим с нея.

Валери впери взор през шибащия мокър сняг, даде нарежданията си на рулевия и в машината, после се обърна отново към Маршъл. Задави го силна и мъчителна кашлица, докато посочваше към поставената под плексиглас карта на котвеното място.

— Ако имате предвид подводни бомби, ще откъснете кърмата ни в тези плитки води…

— Не, сър. Съмнявам се дали изобщо ще можем да пуснем бомбите на такава малка дълбочина. Идеята ми, по-право идеята на Ролстън, е да спуснем моторницата с няколко двадесет и петфунтови заряда, осемнадесетсекундни бикфордови шнурове и химически възпламенители. Ударната им сила не е кой знае каква, знам това, но една миниподводница едва ли ще има толкова… ъъъ… дяволски як корпус. А ако членовете на екипажа се намират в горната част на тази дяволия — спукана им е работата. Здравата ще ги насолим.

Валери се усмихна.

— Не е лошо като идея, Маршъл. Мисля, че сте намерили решението. А вашето мнение, сър?

— Във всеки случай си струва да се опита — съгласи се Тиндъл. — Ще е по-добре, отколкото да киснем тук като удобна мишена.

— Тогава действувайте, Торпс. — Валери го погледна проницателно. — Кои са вашите специалисти сапьори?

— Смятах да взема Ролстън…

— Така си и помислих. Никого няма да вземате, момко — каза решително Валери. — Не мога да си позволя да загубя офицера торпедист.

Маршъл въздъхна огорчено, после примирено вдигна рамене.

— Тогава старшина сапьорът и Ролстън — той е старши торпедист. И двамата ги бива.

— Добре. Бентли, определете човек да ги придружава в лодката. Ние оттук ще им предаваме данните от хидропеленговането. Накарайте го да вземе със себе си портативен сигнален прожектор. — Гласът му се сниши. — Маршъл?

— Да, сър?

— По-малкият брат на Ролстън е починал днес следобед в болницата. — Той отмести поглед към старши торпедиста — висок, русокос момък със сериозно изражение на лицето, облечен под полушубата с избелял син работен гащеризон. — Знае ли вече?

Офицерът торпедист втренчи поглед във Валери, после бавно извъртя очи към старши торпедиста. Започна да ругае тихо, ясно и вдъхновено.

— Маршъл! — гласът на Валери прозвуча остро и повелително, но Маршъл не му обърна внимание — лицето му, подобно на маска, не трепна нито от укора в гласа на капитана, нито от шибащия го мокър сняг.

— Не, сър — каза той най-после, — не знае. Тази сутрин обаче той получи известие. Миналата седмица е бил бомбардиран Кройдън. Майка му и трите му сестри живеят там… живеели там. Бомбата е била със закъснител, сър… нищо не е останало от тях. — Той рязко се обърна и напусна мостика.

Петнадесет минути по-късно всичко бе готово: катерът от десния борд и моторницата от левия бяха спуснати на вода, докато Юлисис продължаваше да се придвижва към северната шамандура. Катерът с швартовчика на борда се отправи към шамандурата, а моторницата пое настрани.

На около четиристотин ярда от кораба, подчинявайки се на светлинните сигнали от мостика, Ролстън извади от гащеризона си клещи и прищипа химическия възпламенител. Старшина сапьорът вторачи очи в своя хронометър. На дванадесетата секунда зарядът полетя зад борда.

На различно разстояние един подир друг полетяха още три, а през това време моторницата обикаляше в тесен кръг.

Първите три взрива подхвърлиха нагоре кърмата и разтърсиха здраво моторницата по цялата й дължина — но нищо повече. При четвъртия обаче на повърхността изби силна струя въздух, последван от низ от гъсти мехури. Когато развълнуваното море утихна, на стотици ярда наоколо се разстла тънък слой мазут…

Напуснали постовете си матроси наблюдаваха с безизразни лица как моторницата се завръща на Юлисис и как тъкмо навреме я поемат лодбалките: рулевото устройство бе силно заклинило, а корпусът на кърмата пропускаше вода.

Дюк ъф Къмбърланд се бе превърнал в димно петно отвъд вдадения далеч в морето нос.

С кепе в ръка Ролстън седна срещу капитана. Без да продума, Валери дълго не сваляше поглед от него. Чудеше се какво да каже и как най-добре да го каже. Ненавиждаше това си задължение.

Ричард Валери ненавиждаше и войната. Винаги я беше ненавиждал и проклинаше деня, в който тя го бе измъкнала от уединението му. „Измъкнала“ бе това, което той казваше — единствено Тиндъл знаеше, че на 1 септември 1939 година той доброволно бе предложил услугите си на Адмиралтейството и те бяха охотно приети.

Въпреки това той ненавиждаше войната. Не защото тя пречеше на неговата упорита страст към музиката и литературата, в областта на които той бе тънък познавач, и дори не и заради това, че тя непрекъснато оскърбяваше чувството му за красота, разбирането му за справедливост и почтеност. Ненавиждаше я, защото бе дълбоко религиозен, защото се огорчаваше, като гледаше как хората се превръщат в диви зверове от първобитната джунгла, защото смяташе, че житейското бреме е достатъчно тежко и без безсмисленото душевно и физическо страдание, причинявано от войната, и най-вече защото съзнаваше съвсем ясно какво необуздано и лекомислено безумие е войната, какво падение на ума, което не решава нищо, не доказва нищо, освен старата, прастара истина, че бог е на страната на по-силния.

Но имаше неща, които се налагаше да върши, и Валери бе осъзнал ясно, че тази война трябваше да се превърне и в негова война. Ето защо се бе върнал да служи във флота и през тези тежки години бе остарял, остарял и отслабнал и бе станал по-сърдечен, по-търпелив и по-отзивчив. Не само между флотските офицери, но и сред хората нямаше друг като него. По великодушие и скромност капитан Ричард Валери нямаше равен на себе си. И доказателство за неговата изключителност бе това, че тази мисъл никога не беше го спохождала.

Той въздъхна. В тази минута го вълнуваше едно-единствено нещо — какво да каже на Ролстън. Но именно Ролстън заговори пръв.

— Всичко е ясно, сър — гласът звучеше монотонно, лицето бе застинало. — Вече знам. Офицерът торпедист ми съобщи.

Валери се окашля.

— Думите са излишни, Ролстън, напълно излишни. По-малкият ви брат… а и семейството ви в родината. Всички са загинали. Съжалявам, момчето ми, ужасно съжалявам за станалото. — Той вдигна очи към безизразното лице и се усмихна тъжно. — Или може би предполагате, че това са само приказки, някаква формалност, просто някакво безсмислено клише?

Най-неочаквано, за изненада на Валери, по устните на Ролстън пробягна усмивка.

— Не, сър, не мисля така. Разбирам вашите чувства, сър. Как да ви кажа, баща ми… той също е капитан. Казвал ми е, че в такива случаи се чувствува по същия начин.

Валери го погледна учудено.

— Вашият баща ли, Ролстън? Казвате, че…

— Да, сър.

Валери бе готов да се закълне, че в сините очи насреща, толкова спокойни и така хладнокръвни, проблясна насмешлива искрица.

— В търговския флот, сър, капитан на шестнадесет хиляди тонен танкер.

Валери не каза нищо. Ролстън тихо продължи:

— А що се отнася до Били, сър — моя по-малък брат. Просто така се случи. Грешката е единствено моя — аз помолих да го преместят на нашия кораб. Аз съм виновен, сър, само аз. — Жилестите му мургави ръце стискаха здраво кепето, извиваха го, мачкаха го.

„Колко ли по-лошо ще стане — помисли си Валери, — когато поразяващото въздействие на този двоен удар позаглъхне и горкото момче отново започне да мисли нормално.“

— Вижте какво, моето момче, струва ми се, че имате нужда от няколко дни почивка, от време да обмислите нещата. — „Господи — помисли си Валери. — Какви неподходящи, какви безсмислени неща говоря!“ — Тъкмо сега началникът на корабната полиция оформя отпускния ви билет. Дават ви се четиринадесет дни домашен отпуск от тази вечер.

— За къде е зададен отпускният ми билет, сър? — Кепето в ръцете му бе вече напълно смачкано. — За Кройдън ли?

— Естествено. За къде другаде… — Валери внезапно млъкна — порази го чудовищността на нелепата му грешка.

— Простете ми, моето момче. Каква ужасна глупост казах!

— Не ме отпращайте, сър — помоли тихичко Ролстън. — Съзнавам, че звучи… да, звучи сантиментално и самосъжалително, но истината е, че няма къде да отида. Мястото ми е тук, на Юлисис. Тук винаги мога да върша нещо… намирам си работа… работя, спя. Не се налага да обяснявам нищо. Все върша по нещо. — Самообладанието му бе само тънка обвивка, напрегната и крехка, под която се таеше тихо отчаяние.

— Може да ми се отдаде възможност да им отмъстя — припряно продължи Ролстън. — Ето, както днес поставях взривателите — това… това бе чест. Дори нещо повече… беше, о, не знам, не мога да намеря подходящи думи, сър.

Валери разбираше. Почувствува се тъжен, уморен и обезоръжен. Какво би могъл да предложи той на това момче вместо тази ненавист, вместо тази толкова човешка, вопиюща жажда за мъст? Нищо. Знаеше това. Нищо, което Ролстън не би презрял или на което не би се надсмял. Не беше време за благочестиви баналности. Той отново въздъхна, този път по-тежко.

— Разбира се, че ще останете, Ролстън. Слезте в караулното и кажете да анулират отпускния ви билет. Ако мога някога с нещо да ви бъда полезен…

— Разбирам, сър. Много ви благодаря. Лека нощ, сър.

— Лека нощ, момчето ми.

Вратата безшумно се затвори след него.

Бележки

[1] Стиховете преведе Кръстан Дянков. Б.пр.

[2] Прегради срещу неприятелски кораби — състоят се от подводни мини. Б.пр.

[3] Плоскодънни съдове, използвани главно за товарене в плитки води. Б.пр.

[4] В превод на български — Одисей. Б.пр.

[5] Улица в Лондон, където се намират правителствените учреждения. Б.пр.

[6] Офицер, който командува пускането на торпили. Б.пр.