Барт Дейвис
Бягство в Атлантика (4)

Глава трета

Атлантически океан

550 километра източно от брега на Северна Калифорния

Океанските дълбини бяха прекалено мрачни, за да пропускат каквато и да е ясна телевизионна картина. Затова лейтенант Моран прекъсна предния поток и се отдръпна, за да позволи на тинята да се настани върху подводницата. Потъналата американска подводница „Грейлинг“ беше в трудно положение. Стоеше покрита с тонове океанска тиня, изхвърлена от прекалено рязкото й съприкосновение с дъното. Ако се затрупа и резервният люк, тя нямаше да може да се скачи с „Евалон“ — дълбоководната спасителна подводница. Техният хидравличен робот можеше да отмести тонове камъни, но пред фина материя беше безпомощен.

— Ще опитам задно издухване, Фил — каза Моран.

Лейтенант Фил Левин, помощник-пилотът, преценяваше положението. Корабът беше с изтощени батерии.

— Може би ще ни се наложи да се върнем при Майката, за да заредим отново.

— Ще ни отнеме поне десет минути — отбеляза Моран.

Левин се намръщи:

— Това ще я съсипе.

Моран погледна нагоре през перископа. Опитваше се да определи мястото на потъналата подводница. Ако хоризонталният ъгъл не беше толкова малък, те биха могли да се настанят над корпуса на „Грейлинг“, да обезводнят ръба, да направят достатъчно здрава запойка и да пренесат двадесет и четиримата мъже в „Евалон“. Ако увеличеше ъгъла прекалено, заварката щеше да се пропука.

Каквото и да направеха, то трябваше да стане бързо. Бяха на около шест хиляди метра. Критичната точка за разбиване. Сто двадесет и осем човека се бяха нагълтали с дим от машинното. Пожарът беше изпратил кораба на дъното. Тук океанското дъно беше осеяно с дълбоки ровове. Ако беше попаднала в падина, подводницата щеше да се разбие. Добре, че капитанът успя да я спре на едно плато. Още двеста метра и „Грейлинг“ щеше да бъде на ръба. Моран трябваше да внимава. Един удар би могъл да я изпрати в яма. Положението се усложняваше и от това, че капитанът беше ранен по време на инцидента и сега помощник-командирът Кели беше заел неговото място. Моран усещаше страха в гласа му. Беше близо до нервно разстройство. Можеше да провали техните маневри. Никога не се знае кой ще издържи горещината, докато кухнята не пламне.

— „Евалон“, димът се разпространява — долетя от говорителя разтревоженият глас: на Кели. — Вентилаторът не е в състояние да го изчисти.

— „Грейлинг“, „Евалон“ — предаде по радиото Моран, — не може ли да включите портативните си вентилатори и филтри и да изчистите въздуха?

— Невъзможно, „Евалон“. Те не функционират. Вие трябва веднага да се скачите.

— Разбира се, господин Кели — опита се да го успокои Моран, — но първо трябва да изчистим люка. Опитайте се да изчистите въздуха с кислородни бутилки.

— Не ми казвайте как да управлявам кораба си, „Евалон“. Казах — веднага! Това е пряка заповед. Чухте ли ме? Повтарям — веднага. Потвърдете!

Моран прекъсна връзката и се обърна към Девин:

— Изпейте на този глупак някоя песен, докато аз действам.

Девин се подсмихна и затананика нещо под нос. Звуците, които издаваше, бяха такива, сякаш си чисти гърлото. Моран се чудеше дали наистина Девин е евреин от Небраска.

— Ще пусна въздух, за да почистя корпуса. Дръж подводницата в равновесие и гледай да не докоснеш нещо с ръка.

Девин включи микрофона:

— Господин Кели, тук е лейтенант Девин. Подчиняваме се.

Моран каза кисело:

— Затягам.

— Действай по-бързо — долетя ядосаният глас на Кели. Девин кимна с глава:

— Тоя много нервничи.

Моран сръчно завъртя собствения си кораб около оста му, за да съедини подпорите с корпуса на затъналата подводница.

— „Евалон“, къде си? — панически питаше Кели. — Така ще ни избутате назад. Върнете се.

— Не му давай на тоя да говори — процеди през зъби Моран. — Кажи ми, Фил, колко евреи има в Небраска?

— При последното преброяване бяха единадесет. Имаше повече, но сьомгата измря. Как би могъл да живее един евреин без пушена сьомга? Това беше колкото екологична, толкова и религиозна трагедия.

Те се шегуваха дори без да се изслушват. Бяха се съсредоточили в деликатната работа, която вършеха. Моран трябваше да избере подходящата маневра, за да измъкне мъжете от подводницата. „Всички се прибрахме у дома“. Това беше тяхното мото. Въпреки че Левин предпочиташе другото. „Всички се издигнахме и пристигнахме“. Моран разгледа преградата отблизо. Свързващата предавка трябваше да бъде тук. Да. Там беше.

— Ето я, Фил. Хвани я тук. Довери ми се напълно.

Машините заработиха на пълни обороти. Витлото започна да чисти корпуса на „Грейлинг“. Постепенно тинята се махаше. Левин отстраняваше по-големите късове с хидравличния робот. След като беше намалила теглото си, „Грейлинг“ се изправи. Това им даде възможност да работят по-удобно.

— Някога заслужаваш да хапнеш мечешко — каза Левин с възхищение.

— Това кошер ли е? — учуди се Моран.

— Какво правите, „Евалон“? — ревеше по радиото Кели. — Корабът се клати. Ние сме близо до пропастта, по дяволите! Там ли искате да ни изпратите? Преустановете тази акция незабавно!

— Вече е чисто за скачване — съобщи Левин.

— Виждам. Тук ще се приближим.

— „Евалон“, чувате ли ме?

Моран взе микрофона и каза учтиво:

— Малко е трудно да те чуем, господин Кели. Бяхме заети с маневрите. Сега бихте ли се изключили? Ние идваме.

С шест курса извозиха екипажа. В последния имаше достатъчно място и това позволи на Левин да се пошегува, че пътуват в първа класа. В тази група беше и помощник-командирът Кели. Беше ядосан. Оплакваше се от всичко, като се започне от дяволските одеяла и се стигне до това, колко много са чакали Моран и Левин да заредят батериите на „Евалон“. Моран стоически издържаше. Рапортът след акцията щеше да бъде достатъчен, за да обяви Кели за негоден. Радиотрафикът беше част от записите на Майката. Много малко още беше нужно. Жалко. За този помощник нямаше да има училище за бъдещи командири. Беше подложен на проверка и не издържа.

Моран изпитваше тъжни желания и копнеж. „Евалон“ беше много специален кораб. Можеше да отиде там, където обикновените подводници не можеха. Но мисълта да командва ядрена подводница и да бъде далеч оттук с големите момчета, безспорно беше съблазнителна. Това беше мечтал още от времето, когато постъпи във флота. Недостижимостта на тази цел предизвикваше непрестанно чувство на малоценност у него. Само на тридесет, не виждаше как би могъл да се добере до такова командване. Копнежът се превърна в болезнен яд. Кели не беше единственият, който можеше да си позволи да отиде толкова далече.

Раздразнителността на Кели растеше, докато се изкачваха към повърхността. Мърмореше за некомпетентността на Моран. Гневът му беше насочен към него. Останалите мъже го игнорираха и се опитваха да покажат на Моран своята благодарност. Моран беше доволен от работата си. Да бъде напълно щастлив беше много за него. Достатъчно беше да бъде доволен.

— Дом, сладък дом — възкликна Левин щастливо, когато се показаха на повърхността и отвориха люка.

— Добра работа, Фил — заяви Моран. — Знаеш ли дали ASR-22 „Ортолан“ изпраща отбора сега?

— Чух, че идват. Мисля, че трябва да ги вземем отдолу по-късно. — Левин включи микрофона. — Потвърди изкачване, Майко.

Огромният абордажен кран на кораба-майка изтегли „Евалон“ от водата. Левин се прехвърли през люка навън. Моран се изкачи след него. С благодарност протягаше крайниците си, които се бяха схванали и го боляха след толкова часове зад кормилото.

Левин се поклони, когато екипажът на подводницата и кандидатите за повишаване на квалификацията изръкопляскаха. Моран махна с ръка. Капитанът на кандидатите изсвири силно със сирената. Флотът може и да е загубил тон пари днес, но всеки ценен живот беше спасен.

Това, което последва, се случи внезапно. Имаше достатъчно доказателства, че Кели не се е успокоил. Една минута чист морски въздух беше достатъчна, за да издуха спареността от белите дробове на Моран. Веднага след това една тромава сянка се хвърли над палубните съоръжения на „Евалон“. Стискаше гаечен ключ в ръка. Левин имаше време само за едно машинално „Джес, наведи се!“, преди Кели да го блъсне настрани. Левин силно ритна капака, а Кели се втурна напред с яростен поглед. Държеше ключа като тояга.

Всичко на юг от Чикаго е стабилно, включително и спортовете. Преди двадесет години Моран беше дете и искаше да играе в съседния бейзболен отбор. Само някаква глупава мижитурка реши, че това не е добра идея. Сметна, че може да промени мнението му с бейзболна бухалка. Държеше я също като Кели. Сечеше надолу като със секира и искаше да счупи черепа на Моран. И тогава, както и сега, беше готов да се отбранява. Усилена работа с местните гангстери му беше помогнала да усвои един вид борба — смесица от бокс, карате и чист долен уличен бой. Момчето с бейзболната бухалка накрая трябваше да я изяде. Той беше първият, който постави основите на заякването на сто шестдесет и осем сантиметровото тяло на Моран.

Моран се заби в Кели, като усука лакътя си дълбоко в корема му. Кели остана без дъх. Моран го хвана за юмрука и започна да извива ръката му, сякаш искаше да я счупи. Гаечният ключ издрънча на палубата. Моран удари Кели по врата с цялата сила на петдесет и пет килограмовото си тяло. В случая беше значителна. Кели падна. Отгоре последваха аплодисменти. Левин беше станал, очевидно невредим. Моран беше доволен да го последва.

— Много добре направено — каза женски глас отблизо. — Много добре наистина, командире.

Женски глас? Тука? Моран се обърна озадачен. Там стоеше една абсолютно отнемаща дъха жена с една абсолютно одобрителна усмивка. Беше в края на тридесетте или в началото на четиридесетте. Трудно беше да се каже с точност. Беше висока и поразителна.

Блестящата й черна коса беше дръпната назад здраво като струна на пиано и откриваше тъмните й очи, правилния нос и пълните червени устни. „Аристократка“ беше най-точната дума, която я охарактеризираше. Беше облечена в скъп италиански вълнен костюм, с чорапи, обувки с токчета и десениран кожен колан. Такава жена подхождаше на тяхната база подобно диамант на тинеста локва. Но тя изглеждаше напълно като у дома си. Внезапно Моран се почувства толкова мръсен и евтин до нея.

Жената протегна ръка:

— Аз съм Джъстин Маккензи. Удоволствие е за мен да се запознаем, командир Моран.

— Ъ-ъ… Благодаря ви, госпожо. — Моран се изтри в петроленосивия гащеризон. — Съжалявам, аз не съм… Извинете ме, господине.

Моран беше окончателно слисан. Невероятното присъствие на тази жена беше причина да не забележи, че зад нея стои адмиралът. Имаше толкова много ивици на гърдите си, че спокойно би могъл да отвори магазин за медали. Моран изведнъж разбра, че това беше началникът на военноморските операции, адмиралът с четири звезди Бен Гарвър. Божичко, какво ставаше тука?

Джъстин посочи към Кели, който още лежеше на палубата.

— Какво ще кажеш, Бен? Не съм гледала такъв бой откакто… е добре, откакто бях съвсем млада. Извини ме за неприличния тон.

— Имаш още много време, преди да стъпиш с един крак в гроба — смъмри я Гарвър нежно. — Успокойте се, Моран. Вие и вашият помощник трябва да приемете моите поздравления.

— Благодаря, господине — отговори командир Джесика Моран.

Тя свали кепето си и тръсна дългата си руса коса. Отчаяно се нуждаеше от душ и трябваше да се преоблече. Лицето й беше изпотено, не носеше грим. Нямаше нужда от помощ, за да забележи човек големия контраст с идеално издокараната Маккензи. Каквото беше останало от женската й същност, се разбунтува. Господи, би ли могла да си представи, че ще носи такива дрехи? Започна да се самоуспокоява. Но би ли могла пък тя да управлява „Евалон“? Да измъкне Кели? В никакъв случай. Просто нямаше начин.

Като се сравняваше с Джъстин, се зачуди защо жената беше свалила обувките си. Моран беше забравила за Кели. Някой извика и тя разбра, че идва отново. Но преди да може да направи нещо, Джъстин мина покрай нея и го пресрещна. Кракът й се стрелна по-бързо от кобра. Пръстите й бяха свити. Удари възглавничката на стъпалото си в брадичката му с такава сила, че главата му се отметна назад, а очите му се изцъклиха. Кели стоеше и размахваше ръце. Джъстин балансираше като балерина на смъртта. Не забелязваше, че полата й се беше дръпнала до средата на бедрото, както и че на подводницата се беше струпал целият екипаж. Свиркаше и я гледаше влюбено. Поучаваше Джесика, сякаш бяха в класната стая.

— Ударът ти беше добър, но този нервен възел се парализира само за окото пет минути. Това е мястото за пълно обезвреждане. — Стиснатите й пръсти се плъзнаха и натиснаха някъде по гърба на Кели. Той се свлече болезнено на колене, неспособен дори да вдигне ръцете си. Джъстин замахна. — Това ще го убие.

— Джъстин! — Това беше Гарвър.

— О, съжалявам, Бен. Аз всъщност не бях…

— Знам. Тук ще имате достатъчно време за това после.

— Правилно. Съжалявам.

— Всъщност — продължи добронамерено Гарвър, — винаги съм се наслаждавал да те гледам в действие. Толкова рядко имам тази възможност.

„Такова чувство за превъзходство — помисли си Джесика. — Сигурно не би могла да измъкне Кели“. Гарвър взе помощник-командирите под свое попечителство. Екипажът трябваше да се връща на работа.

Джесика се чувстваше изтощена, откъсната от другите. Като че ли това не се случваше на нея. Реши, че не би могла да пробяга обичайните си тридесет километра. Може би сега просто ще се събуди в леглото си и ще открие, че „Грейлинг“, Кели, тази непоносимо красива жена и началникът на военноморските операции са били част от необикновен сън. Тя ги последва до капитанската каюта. Острото чукане на токчетата на Джъстин по стоманената палуба не беше звук, който често може да се чуе в Атлантическия океан. Това я нараняваше повече от всичко. Бяха толкова нежни, толкова женствени. Гледаше навъсено към своите високи ботуши. Я по-спокойно! Трябваше да приеме положението такова, каквото е. Можеха да се случат и къде по-странни неща!

Капитанската каюта имаше обичаен морски интериор. Справочници и снимки в рамки, на които се виждаха кораби и деца. Гарвър взе стол и покани с жест Джесика също да седне. Джъстин се настани на бюрото. Играеше си нехайно с ножчето за отваряне на писма. Моран можеше да се закълне, че го проверява колко е остро.

— Командир Моран — започна Гарвър, — времената се променят. Като началник на военноморските офицери аз съм отговорен и трябва да помагам на тези промени. Вашите способности правят възможно нещо, което обсъждаме от дълго време.

— Прекалено дълго, ако питате мен — наблегна Джъстин.

Гарвър се усмихна:

— Може и така да е. Командир Моран, знаете ли какво се намира на остров Андрос?

Джесика се сепна. Дали това не беше сън? Трябваше да се ощипе. Сигурно сънуваше. Дали онова, което предлагаше Гарвър, беше възможно? Тя имаше същата подготовка, както всеки подводничар във военното училище. Можеше да управлява NR-1 — ядрената версия на „Евалон“. Фактически беше напълно квалифицирана за такава подводница, но беше избутвана назад, защото беше жена. Иначе защо самият Гарвър да е тук? Джъстин я гледаше преценяващо. Въпреки че отскоро бяха заедно, Джесика чувстваше, че тя беше неин съюзник.

— Да, господине, знам какво се намира там. Базата за тренировка на бъдещи командири на подводници. За това ли става дума?

Един час по-късно Гарвър все още говореше, а Джесика слушаше.

Маккензи получи телеграма от Гарвър и Джъстин.

„Последният кандидат е проверен и утвърден. Вече е на път“.

Маккензи провери часовника си. Командир Джесика Моран щеше да бъде на острова след около час. Джъстин щеше да пристигне с нея.

Вече бяха четирима в екипажа.