Барт Дейвис
Бягство в Атлантика (3)

Глава втора

Бахамски острови

Военнотранспортният самолет се насочи към песъчливия, осеян с малко растителност остров, разположен в зелените води на големия бахамски бряг.

— Ето го, лейтенант. Остров Андрос. — Пилотът го подразни: — Вашата съдба.

Лейтенант Марк Бел се усмихна. Не можеше да се намери по-мъдра дума. Тази беше дяволски точна.

На остров Андрос беше разположен Атлантическият център за подводни изпитания и контрол /АЦПИК/. Той се явяваше крайната цел на пътуването, което Бел и другите офицери бяха започнали преди шест месеца. Всички те бяха подводничари — бъдещи командни офицери. Предстоеше им последната изпитателна седмица. Щяха да бъдат проверени в съвременна подводна битка в дълбоките сини води на остров Андрос. Отиваха на война и само победителите щяха да станат командири на подводница.

— Не за лошата си съдба се безпокоя — каза Бел закачливо. — Просто, като се качих на самолета, ме завъртя някакъв лудешки вихър.

Бел се надяваше, че нервното му напрежение няма да проличи. Стомахът го болеше още от сутринта, откакто бяха напуснали морската база в Норфлок. Прекарал бе изпълнена с мъчителни сънища тежка нощ. Все още го преследваше собственият му кошмар. Приличаше на завръщащо се торпедо. Дори и сега мисълта за пътуване с подводница отново връщаше болезнените спомени. Щеше ли някога да ги прогони? Би ли могъл да ги владее, ако не си отидат? Съдба! Неговата обаче беше лоша съдба. Пилотът не подозираше колко точно го беше казал.

— Вие, мехурените глави, всички си приличате — каза пилотът, като се кикотеше. — Горе сте като риба на сухо. — Той посочи делфините върху гърдите на Бел и мушна с лакът помощника си, като се смееше на собствената си шега. — Риба на сухо, ха-ха… — Бел отиде назад към кърмата. Очакваше да намери колегите си да работят. Всъщност Картър съсредоточено майстореше някаква машинария. Флин се беше отдал на уокмена. Със затворени очи, напълно самовглъбен, тананикаше рок. Нищо не можеше да развълнува Флин. Ако транспортният самолет беше закъснял, той щеше да плува до остров Андрос.

— Пристигаме, госпожици — долетя от говорителя шеговитият глас на пилота.

Самолетът се удари в пистата и започна да губи скорост.

— Хайде да се раздвижим, братко Бел — подкани го весело Флин. — Новият началник ни очаква.

— Страхуваш ли се да се срещнеш с него, Джейми? — попита Бел, като се опитваше да изглади гънките на униформата си.

— Будалкаш ли ме? Маккензи е най-добрият. Единственият капитан, който се е бил в две армии — напомни му Флин, докато минаваха през дървената постройка на митницата. — Проклетите руснаци му дадоха медал.

— Три вражески екипажа се убиват за негова сметка. Един американски — също, ако броиш „Кентъки“ — обади се Картър, като си поставяше слънчеви очила. Той нямаше гънки по униформата си. — Ние сме най-щастливите бъдещи командири. Да бъдем тук, докато той размахва палката.

— Или най-изплашените — каза Бел. — Как, по дяволите, си го представяте този човек?

— Започнете с колата му, където ще се скриете от ужасното слънце и ще пристигнете по-бързо в кабинета му с климатична инсталация — обади се един весел глас зад тях. — Аз съм капитан Маккензи, вашият инструктор. Добре дошли на остров Андрос.

Бел потисна една ругатня и изщрака с пръсти за внимание. Картър смъкна очилата си и рязко спря. Флин прескочи чантата си и вдигна ръка за поздрав. Тримата стояха сковани под палещото слънце.

Маккензи се усмихна. Той не можеше да им помогне. Малките ученици бяха толкова изпълнени с надежда, толкова невежи. Не знаеха какво точно означава да командваш подводница. Но така отчаяно го желаеха, че бяха жертвали години по изпитателното пътуване до флага на командващия офицер. Вече имаха, макар и трудно спечелен, практически опит, много теоретични и тактически умения. Всеки беше комбинация от младежко дръзновение, светли надежди и ветеранска гордост. Оттам, където бяха сега, не можеха да видят цялата безсмисленост на всичко.

— Спокойно, господа. — Вдигна ръка за поздрав.

— Лейтенант командир Джеймс Грейди Флин. Приятно ми е да се запозная с вас, капитане.

— На мен също, господин Флин. — Лейтенантът имаше лице на филмова звезда. Масивна челюст, правилен нос, зелени очи, лъскава черна коса. Малко беше прегърбен и имаше отпусната походка. Другите двама го наричаха Джейми. Не Джеймс. Това беше добре. Приятелството означаваше и вярност.

— Много ми е приятно, господине — каза Картър, като пристъпи напред. — Аз бях на „Бейтън Роудж“, когато вие ни позволихте да се изнесем към Източното Средиземноморие. Не знаехме, че вие командвате онази руска подводница.

— Това беше забележително преживяване, господин Картър. — Маккензи измери с поглед лейтенант командир Реджиналд Картър, дипломант от Джорджия. Той беше получил най-висок брой точки за работоспособност и изпълнителност. Беше почти завършен командир.

Бел пристъпи напред, като постави ръката си така, сякаш се е сетил за нещо.

— Лейтенант Бел, сър. Драго ми е да се запознаем.

— Благодаря, лейтенант. Надявам се, че сте оздравели.

— Да, господине. Всичко е наред. Не бива да се безпокоите за мен.

Каза го отбранително. Маккензи познаваше няколко капитани, които твърдяха, че Бел е най-добрият офицер, с когото някога са служили. Рядко съчетание от вродени способности и работоспособност. Фактът, че той беше тук едва на двадесет и девет години, потвърждаваше техните наблюдения. Сянка на съмнение засенчваше тъмните очи на момчето. Маккензи не знаеше, че това е така, защото и досието на Бел беше изпратено с него. Носеше се мълва, че повечето мъже щяха да бъдат дисквалифицирани. Може би това го разстройваше. За да успееш тук, не бяха достатъчни само способности. Беше нужна и добра характеристика.

— Господа, вечерята тази вечер е на брега. Облеклото е обикновено. Ризи с къси ръкави ще свършат работа. Там ще се срещнете с всички. Този следобед нищо не е по протокол. Затова ще ви оставя в квартирите, за да починете и да се огледате наоколо.

Пътят завършваше при портала на АПИК. Минаха през него след проверка за сигурност. Базата беше разположена на площ два квадратни километра. Откъм запад граничеше с водата. Караваните и жилищата бяха боядисани в светло — пастелен цвят. Квартирите на офицерите бяха оградени с вълнообразна, боядисана в жълто, ламарина. Деца караха велосипеди. Мъжете и жените ходеха на работа около главната улица на този малък „град“. В него живееха почти две хиляди експерти, предимно инженери и специалисти по съобщенията. Те поддържаха АЦПИК. Растителността беше буйна. Хоризонтът достигаше до безоблачния свод на небосклона. Сенките на зелената вода се превръщаха в лазурносиньо.

— Сър?

— Да, господин Картър?

— Екипажът на бъдещите командни офицери обикновено има четирима членове. Ние все още сме трима.

— Надявам се четвъртият офицер да бъде тук още в началото на утрешния ден.

— Коя подводница ще бъде нашата, капитане? — попита Флин.

— „Джаксънвил“. Тя вече е тука. Оперативните си задачи ще получите, когато се качите на борда.

Маккензи усещаше тяхната енергия. Нямаха търпение да докажат себе си. Академичното обучение, административните задачи на командващите офицери, тренировките за интелигентност, писането на заповеди, правните казуси — всичко вече беше отминало. Сега работата беше сериозна. Само Бел беше по-въздържан. Той веднага спечели симпатиите на Маккензи. Във всеки случай хора като Бел улесняваха живота му тука. Беше страдал, когато неговият приятел Бен Гарвър — шеф на военноморските операции — реши, че е време да се заеме с обучението на капитаните на подводници. Мъже като Флин, Бел и Картър се предполагаше, че са най-добрите от новото поколение американски войници, обучени за следващия век. Маккензи трябваше да приеме промяната. Ако не го направеше, въпреки своя ненадминат талант и репутация, щеше да бъде издухан надалеч, подобно на много други. Това, че здраво бяха прегърнали миналата слава, ги превърна от герои в отживелици.

Маккензи се огледа в отражението си в огледалото. Не се чувстваше остарял. Разбира се, тъмната му коса беше започнала да посивява. Линиите около светлосивите му очи бяха станали по-дълбоки. Но чертите на лицето му бяха все още ясни и без тлъстини. Смесица на британските му прародители с жените от Средния Запад, за които се бяха оженили. Чистотата на чертите му говореше за свобода, честност, скромност, работоспособност. От стремежа му за усъвършенстване и от любовта към живота бликаше безграничен оптимизъм.

Тук, в базата, той беше смелият капитан Маккензи, най-побеждаващият командир във флота. Вътрешната му същност беше доста различна. Не беше сигурен, че знае как да се променя. Какво става с мъжа, който намира идеалната работа, обича я от цялата си душа, става най-добрият, а след това трябва да я остави — дойде на остров Андрос преди по-малко от седмица. Всичко беше още ново. Неговата работа беше не само да ги тренира, но и да ги образова. Реши, че първо трябва да ги опознае като хора.

— Кажете ми, Бел, вярно ли е това, което съм чул?

— Зависи, сър. Може ли да ми кажете какво сте чули? Преди доста време изоставих футбола, ако това имате предвид.

— Всъщност говоря за влечението ви към литературата. „Т“ идва от Твен, нали? — Маккензи караше край линията, по която децата се връщаха от училище. — Мълвата твърди, че имате всички книги на Марк Твен в главата си.

Бел поклати глава:

— Не по начина, който имате предвид, сър. Не мислете, че ако ми посочите страница от негова книга, ще ви кажа какво пише там. Татко ни караше да учим наизуст много от това, което е написал Твен. Трябваше да го правим, когато беше далеч на път. Това беше нашият начин да бъдем близко един до друг. Представяхме си, че в каютата той чете същия откъс. Когато се прибираше вкъщи, започвахме да се състезаваме.

— Продължавайте, сър. Изпитайте го — каза Флин откъм гърба му. — Той има по нещо за всички случаи.

— Добре — съгласи се Маккензи. — Господин Бел, направете ни чест. Един поздрав към остров Андрос и към това, което ни предстои.

Бел се съсредоточи за минута. След това нещо проблесна в очите му. Лека усмивка разчупи крайчеца на устните му. За пръв път Маккензи си даде сметка за качествата на този мъж. Изглежда той не само умееше да се шегува, но имаше и суров, бунтовнически интелект.

— Много добре — каза Бел. — Данък за крайното обучение в базата. От Хък Фин: „Треперех, защото трябваше да реша завинаги две неща. Разбрах това. Съсредоточих се за минута, докато затаих дъх. След това казах: «Да се продъня вдън земя!».“