Мишел Турние
Петкан, или дивият живот (10) (Авторска адаптация на романа „Петкан или чистилището на Пасифика“)

10.

Робинзон не помнеше някога да е бил суетен и не обичаше особено да се гледа в огледало. Но това толкова отдавна не му се беше случвало, че веднъж, като извади случайно някакво огледало от един сандък на „Вирджиния“, той просто се стресна от собственото си лице. Общо взето не се беше променил особено, ако не се смята, че брадата му бе станала по-дълга и многобройни нови бръчки набраздяваха лицето му. Но го разтревожи смръщеното му лице, покрито с някаква постоянна печал. Той се опита да се усмихне. И с известна уплаха забеляза, че не успява. Напразно се силеше, опитваше се да присвие очи и да повдигне ъгълчетата на устните си не и не, усмивката не се получаваше. Завладяваше го усещането, че лицето му се е вдървило, превърнало се е в неподвижна, замръзнала маска с неприветливо изражение. След по-дълъг размисъл най-сетне разбра какво става с него. Причината беше самотата. От много време насам нямаше на кого да се усмихва и вече бе загубил способността да го прави — сега и да искаше, мускулите не му се подчиняваха. И той продължаваше да се гледа в огледалото, навъсен и строг, а сърцето му се свиваше от мъка. И тъй, на този остров той имаше всичко необходимо — и пиене, и ядене, и къща, и креват да си легне, — но нямаше на кого да се усмихне и лицето му сякаш се бе вледенило.

И тогава погледът, му попадна на Тен. Нима сънуваше? Кучето му се усмихваше! Само от едната страна на муцуната му черната бърна се повдигаше и оголваше двата реда зъби. В същото време то някак смешно накланяше глава и очите му иронично се присвиха. Робинзон сграбчи с две ръце голямата космата глава и очите му овлажняха от вълнение, а едва доловимо потрепване раздвижи устните му. Гримасата не изчезваше от лицето на Тен, а Робинзон наблюдаваше въодушевено кучето, за да се научи отново да се усмихва.

От този момент това се превърна в някаква игра между двамата. Робинзон ненадейно прекъсваше работата, лова или разходката и се вторачваше в Тен по особен начин. Кучето му се усмихваше посвоему, а лицето на Робинзон се отпускаше, ставаше човешко и на свой ред бавно разцъфваше в усмивка.