Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fear, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Rinaldo (2016)

Издание:

Автор: Л. Рон Хабърд

Заглавие: Страх

Преводач: Владимир Зарков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Вузев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Образование и Наука“ ЕАД

Редактор: Огнян Атанасов

Художник: Джери Грейс

ISBN: 954-422-017-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1207

История

  1. — Добавяне

Глава седма

Лоури седеше в кабинета си, загледан в купчините хартия, пръснати по бюрото и се чудеше на начина, по който завърши своята лекция. Мислеше за това и му се струваше, че човек е обречен да се отрича от своите убеждения и предразсъдъци. Кълне се разпалено, че никога няма да направи нещо и след време трябва да направи точно това. Отрича вярвания, най-чужди на природата му, а след време злонамерената съдба му затъква гърлото с тях. Само като си помисли — той, Джеймз Лоури, етнологът, е почти готов да признае свръхестествените сили… И ето го тук, чака. Какво чака?

Онези четири часа?

Това го накара да стане и да обикаля из стаята, приведен като звяр от джунглата, затворен в клетка. Улови се, че го прави и потърси спокойствие, като разбутваше с крак разни пакети, гледаше надписите по тях — бяха изпратени от Юкатан. За да ги класифицира, ще му трябва година усилен труд, самият той не знаеше точно какво има в пакетите. Обработени каменни сечива, отломки от зидария, гипсови отливки от следи, миниатюрни изображения на идоли, древен свитък в запечатана метална кутия…

За да запълни времето, махна хартията от първата попаднала му кутия и я сложи на бюрото си. Свали капака. Оказа се просто череп, открит до жертвен камък, последна останка от някои нещастник, на които още жив са изтръгнали сърцето от тялото, за да задоволят измисленото от жреците желание на някое жестоко божество, искащо да се прероди. Просто един кафяв череп с кухи дупки вместо очи. Беше го извадил от земята едва ли не с безразличие, толкова бе привикнал към работата си. Защо сега не можеше да го погледне, без да потръпне?

Името — то е причината. Сигурно е това! Неговото име, издълбано върху надгробния камък.

ДЖЕЙМЗ ЛОУРИ

Роден 1901

Починал 1940

Почивай в мир

Колко странно, че някак се озова върху тревата над собствения си гроб. И още по-странно бе да намери там единственото място на покой през миналата нощ. А датата? 1940 година?

Той преглътна сухата буца, заплашваща да го задуши.

„Тази година?“ Утре, следващата седмица, след месец?

Починал 1940

И е намерил убежище от мъченията си.

Вратата се отвори и влезе Томи. Лоури знаеше кой е, но все не се решаваше да го погледне в лицето. А когато го направи, очите му се плъзнаха нагоре, видяха злобната усмивка и тези жълти вампирски зъби. Но щом погледна право в Томи, беше си същият, когото винаги е познавал.

— Значи животът ти се струва твърде скучен — каза усмихнато Томи. — Но сигурно не искаш да изпратиш някого в химическия факултет за малко нитроглицерин, нали? Или все пак искаш?

— Какво толкова съм направил?

— Ами нищо особено, само дето една от твоите студентки почти загуби съзнание от истерика. А останалите, или поне някои от тях, бродят наоколо и си мърморят нещо за дяволи и демони. Само не ми казвай, че си стигнал до моето мнение за тези неща.

— Не до твоето мнение — каза Лоури. — Човек е принуден да вярва в това, което вижда.

— Виж ти, виж ти, ето ти го и старият шаман Лоури! Ти наистина ли мислиш всичко, което според тях си им казал?

— А какво друго мога да мисля. От две денонощия ходя сред призраци и говоря с тях, преследвам ги и те ме преследват.

— Доста спокойно говориш за това.

— И защо не бива да съм спокоен?

— О, няма причина. Но си значително по-малко възбуден, отколкото през последните дни, по-точно — събота и неделя. А това… ами, още ли виждаш…

— Тук е — отвърна Лоури. — Човек може да свикне с всичко.

Вратата се отвори за втори път и те се обърнаха към влизащата Мери. Тя не знаеше за объркването, предизвикано от лекцията на Лоури и не искаше да го разпитва, явно усещаше, че може би тя самата е предизвикала някои от чудатите му постъпки. Изглеждаше поуплашена, дори и като се усмихваше, но щом Лоури също й се усмихна, тя засия.

— Здравей, Джим. Здравей, Томи. Минавам за мъничко по съвсем домакинска причина, Джим. Хазната, колкото и да ми е неприятно, вече си показва дъното. А пролетта и празният килер май искат дрехи и някои други покупки.

Лоури извади чековата си книжка.

— Ето затова — каза Томи, — никога няма да се оженя.

— Но е удоволствие — каза Лоури, докато пишеше чека.

— Имам два часа до следващата лекция — каза Томи. — Може ли да нося торбите?

— За мен е удоволствие да имам такова товарно магаре — Мери леко се поклони.

Лоури й даде чека и тя го целуна. Томи я хвана под ръка и двамата излязоха от кабинета.

 

 

Дали някаква сетивна илюзия караше Лоури за миг да усети вампирските зъби в устата й? Дали особеният ъгъл, под който светлината падаше върху лицето й, го караше да вижда тези зъби? А дали обикновената ревност го накара да повярва, че видя изпълнен с любов поглед към Томи, когато излязоха?

Разтърси яростно глава, искаше да се освободи от тези ужасни мисли и се обърна към бюрото си — лице в лице с черепа. Ядосано сложи капака на кутията и я захвърли по-далече от себе си. Но капакът не се задържа, нито пък кутията остана върху купчината — черепът се изтърколи с кух звук и накрая спря с нос към пода. Той го ритна и черепът бавно тупна в ъгъла, откъдето слепите очни кухини го гледаха с мек укор. Един зъб беше паднал и се виждаше като кафяво петънце на килима.

ДЖЕЙМЗ ЛОУРИ

Роден 1901

Починал 1940

Почивай в мир

Мислите му съвсем се объркаха, вече не можеше да си спомни дали това е черепът на Себастиан или не е, даже дали е извадил нещо друго от гроба на Себастиан, освен пръст и един златен пояс. От дълбините на паметта му, претъпкани в училищните години, изплуваха думите „Да бъдеш или да не бъдеш, това е въпросът“.

Произнесе ги на глас няколко пъти, преди изобщо да разбере какво казва. После си позволи мрачна шега — промърмори „Бедни ми Лоури. Аз помня го, Хорацио…“

Опита се да се засмее на себе си, но не можа. Усещаше отново как нервите му се изпъват до скъсване, чуваше ехото от думите на старата жена. Котки, шапки, плъхове… Котки, шапки, плъхове. Шапки, прилепи, котки, плъхове. Шапките водят при прилепите, водят при котките, водят при плъховете. Плъховете са гладни, Джеймз Лоури. Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури. От шапки дойде при прилепи, ще продължиш при котки и ще те изядат плъхове. Още ли искаш да си намериш шапката? Шапки, прилепи, котки, плъхове. Плъховете са гладни, Джеймз Лоури. Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Още ли искаш да си намериш шапката?

Още ли искаш да си намериш шапката?

ОЩЕ ЛИ ИСКАШ ДА СИ НАМЕРИШ ШАПКАТА?

Той се отблъсна от бюрото и събори с трясък стола си на пода. Грубият звук му донесе някакво облекчение, но в момента, в който го чу…

Шапки, прилепи, плъхове, котки. Шапки, прилепи, котки, плъхове. Прилепи, прилепи, прилепи, прилепи. Плъхове, плъхове, плъхове, плъхове. Шапки, прилепи, котки, шапки, плъхове, шапки, прилепи, плъхове, котки, шапки, плъхове, прилепи, котки…

ОЩЕ ЛИ ИСКАШ ДА СИ НАМЕРИШ ШАПКАТА, ДЖЕЙМЗ ЛОУРИ?

Не!

— Тогава — каза детски гласец, — ти си Същността.

Той разярено оглеждаше кабинета в търсене на собственика на този глас. Но кабинетът беше празен.

 

 

В следващи миг Лоури ясно видя движение на стената срещу бюрото, откъдето бяха махнали библиотечен шкаф, а зад него се откриваха безсмислени криволици по напуканата мазилка. Не откъсваше поглед от това място, откри, че то заема определена форма. Първо смътните очертания на лице, после, малко по малко, се оформи и тялото. На главата се появи коса, очите леко се раздвижиха, ръката се протегна от стената и останалото я последва.

— Би ми било неприятно, ако съм те уплашила — каза високият мелодичен глас.

Нещото изглеждаше като дете на не повече от четири години, момиченце с дълги златисти къдрици и приятно закръглени крака. Облечена беше в рокличка с волани, много чиста и бяла, имаше вързана в косата панделка, също бяла. Лицето й беше кръгло и хубаво, но с доста странна красота, не съвсем детска. Очите бяха толкова тъмносини, че почти изглеждаха черни, дълбоко в тях се криеше поглед, по-подходящ не за невинно дете, а за вечно обладана от похот развратница.

Устните бяха пълни и влажни, леко отворени, сякаш за да срещнат целувката на разпален любовник. И като ореол от мрак я заобикаляше кълбеста сянка. Безсрамните очи бродеха ласкаво по лицето на Лоури, тя се настани върху бюрото му.

— Но аз не те плаша, нали?

— Ти… ти какво си? — каза Лоури.

— Как какво, дете, разбира се. Нямаш ли очи? — После добави замислено: — Знаеш ли, ти си много хубав мъж, мистър Лоури. Толкова голям и груб…

В очите й изплува мечтателен поглед, малкото розово езиче се стрелна да овлажни устните й.

— Ти ли написа онова съобщение?

— Не. Но идвам да ти кажа за какво се отнася. Вече си сигурен, нали, мистър, Лоури, че не искаш да намериш своята шапка?

Не искам!

— Много приятна шапка беше.

— Никога повече не искам да я виждам.

Тя се усмихна и се отпусна назад сладострастно, малките обувки потропваха по бюрото. Прозя се и се изпъна, изгледа го продължително. Малките пълни устни потрепваха, езичето ги облизваше от време на време. С видимо усилие тя се върна към разговора.

— Ако си свършил с глупостите и с неверието в нас — започна тя, — и ако ни помогнеш срещу другите, ще ти кажа нещо, което ще се радваш да чуеш. Така ли е?

Лоури се поколеба и кимна. Усещаше тежка умора.

— Беше при своя приятел Томи Уилямс точно преди да загубиш своите четири часа, нали?

— Ти сигурно знаеш повече за това от мен — горчиво каза Лоури.

Тя се засмя и Лоури се сгърчи — позна звука, който го преследваше през тези безкрайни часове. Погледна я изучаващо и откри, че образът й пулсира, а мрачният ореол наоколо се свива и разширява, сякаш дишаше някакво голямо нечисто същество. Тя подритна бюрото със своите чехлички на малка принцеса и продължи:

— Томи Уилямс ти каза истината. Ти ни предизвика и каза, че не съществуваме, а ние знаем повече за тебе, отколкото ти самия. Разбираш ли, и без това всичко беше предопределено. На всеки няколко поколения, мистър Лоури, ние си разчистваме сметките с човечеството.

И сега започна точно такъв период. А ти, мистър Лоури, ще бъдеш натоварен с контрола на всичко, защото ние се нуждаем от човешки контрол.

Тя се усмихна и на меките бузки се появиха трапчинки.

Приглади роклята с жест на момиченце и го загледа, подритвайки бюрото.

— Това искахме да изразим със „Същността“, мистър Лоури. Ти си Същността, центърът на контрола. Обикновено всичко живо преминава през това в мимолетни мигове. Може би и ти в някой ден от живота си внезапно си помисли „Аз съм аз“? Е добре, това осъзнаване на самия себе си е сродно на състоянието, наричано от хората божественост. За миг почти всяко живо същество в този свят е било единствената Същност, точката, в която се фокусира целият живот. Като факел, предаван от ръка на ръка. Обикновено невинни малки деца, като мен, биват избрани и затова детето мисли толкова много за собственото си „Аз“.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Как какво — с престорена скромност каза тя, — казвам ти, че сега настъпва период, в който ние избираме Същността и възлагаме тази функция само на един човек. Вярвам, че на твоя Томи Уилямс му е известно това. Докато си жив, този свят ще бъде оживен. Докато ти ходиш, чуваш и виждаш, този свят ще се движи. Разбираш ли, непосредствено около тебе целият живот ще се съсредоточи в доказване, че е жив. Но не е. Другите около тебе са само кукли. Това щеше отдавна да ти се случи, но беше трудно да установим връзка с тебе. Ти си Същността, единственото живо нещо в този свят.

 

 

Мрачният ореол около нея дишаше полека. Тя докосна с изящните си ръчички бялата панделка, после ги скръсти в скута си. Гледаше втренчено Лоури, ленивият поглед на развратница се появи в очите й, устните и леко се разтвориха. Дишането й се ускори.

— Какво… какво очаквате да направя? — каза Лоури.

— Ами нищо. Ти си Същността.

— Т-той е-е-е С-същ-н-ност-та! — изрева хор от гласове в различни части на стаята.

— Но защо ми казваш това?

— За да не се тревожиш от нищо и за да не направиш нещо необмислено. Ти се страхуваш от Томи Уилямс. Обаче Томи Уилямс, също като Джебсън, като Били Уоткинз, е само кукла, която се движи.

— Но ако е така, защо той дойде тази сутрин при мен, наведе се над мен, гледаше ме в лицето, а аз не можех да помръдна?

Тя се напрегна.

— Какво ти направи?

— Само ме гледаше в лицето. И все забелязвам вампирски зъби, когато не гледам право в него…

— О! — потресено и с болка извика тя. — Значи не е възможно!

— Н-не е-е-е в-въз-з-мож-ж-но! — изрева хорът.

— Твърде късно е — отсече тя. — Нищо не можеш да направиш. Томи Уилямс е водачът на другите. И ти трябва някак да си разчистиш сметките с Томи Уилямс.

— Защо?

— Той вече ти е отнел част от тъканта на твоята душа.

— Той беше тук само преди няколко минути.

— Всеки път, когато те види, той ще се опитва да ти отнеме още! Трябва да предотвратиш това!

— Как? — извика Лоури.

Но малкото дете беше изчезнало, черният ореол потъмняваше още повече, започна да се стапя от върха надолу, накрая заприлича на малък черен кръгъл предмет.

И изчезна в клъбце дим!

— Как? — изкрещя Лоури.

Само отзвукът на собствения глас от стените му отговори. И когато спря погледа си върху напуканата мазилка, това беше само напукана мазилка и не приличаше нито на лице, нито на каквото и да било.

Какво беше това нещо?

И къде беше сега?

Лоури зарови лице в дланите си.

 

 

Когато часовникът отброи дванадесет, Лоури стана повече по силата на навика, отколкото от желание да напусне кабинета си. Разяждаща болка на лошо предчувствие бе обхванала цялото му същество, като че подсъзнателно очакваше удар да го смаже всеки миг от най-неочаквана посока. С усилие потискаше предчувствието; изправи рамене, облече палтото си и излезе, оглеждайки се напрегнато. Но още едно чувство постепенно изплуваше в съзнанието му — чувството, че нищо не може да му навреди. И докато първото избледняваше, второто се надигаше все по-силно. Наподобяваше вярата на религиозен фанатик в бог, който се интересува лично от него, а това преди винаги бе чуждо на Лоури. Както вървеше през бързащите тълпи студенти в коридорите и по стълбите, той започна да осъзнава собствените си големина и сила.

В края на краищата беше едър мъж, но твърде силната му стеснителност досега не позволяваше много да се спира на този факт, по-скоро мислеше за личността си като нещо недорасло и дребно, без ясно да си представя това. Група атлети от колежа мина покрай него и той едва не се усмихна — беше и по-висок, и по-тежък от тях. Колко странно, че досега не беше забелязал това. Сякаш бе открил златна мина, или прекрасна жена изведнъж му се бе обяснила в любов, или пък чуваше милиони хора, станали прави, да приветстват до самозабрава Единствения.

Навън един студент се бе настанил на стъпалата, за да гали гърба му отпускащата слънчева светлина, в ръцете си държеше вестник. Когато мина покрай него, Лоури мимолетно се запита какво ли става по света и надникна в страниците.

За миг си помисли дали не ослепява.

На хартията нямаше нищо напечатано.

Просто бял лист, но студентът явно го четеше с жив интерес!

Лоури продължи, леко разтревожен. Но възбудата от физическото напрежение да ходи му върна приятното усещане и след малко забрави за вестника. Няколко малки групички студенти стояха на тротоара и си бъбреха. Един мъж усърдно буташе косачка по поляната. Претича момче с жълтия плик на телеграма в ръка.

Изневиделица Лоури бе връхлетян от необичайна представа за нещата наоколо — зад него ставаше нещо, което той трябваше да знае. Спря и рязко се обърна.

Момчето беше спряло да тича, но веднага тръгна отново. Мъжът с косачката не мърдаше, но сега пак я буташе. За неуловимо кратък момент групичките студенти не размахваха ръце и не се смееха, но незабавно продължиха.

Лоури крачеше напред и размишляваше над това. Може би нещо ставаше с главата му, нещо подобно на лъжлива памет. Сигурно само въображението му го караше да вярва, че всичко извън погледа му е спряло.

Старият Били Уоткинз, станал по-рано от обикновено, куцукаше към него. Спря и докосна с пръсти шапката си.

— По-добре ли сте днес, Джи…, професор Лоури?

— Много по-добре, благодаря.

— Е, грижи се за себе си, Джим… професор Лоури.

— Благодаря, Били.

 

 

Лоури продължи по пътя си и отново го обзе това чувство. Спря и погледна през рамо. Старият Били Уоткинз се беше отпуснал като бостанско плашило, но щом Лоури забеляза това, старият Били се заклатушка надолу по улицата. Човекът с косачката, момчето, студентите — всички бяха спрели, само за да се раздвижат пред погледа на Лоури.

Твърде странно, каза си Лоури.

Очакваше го и още нещо чудновато по пътя му. Теглена от кон каруца се тътреше вдясно от него — и конят, и каруцата бяха замръзнали насред улицата, когато погледна встрани, но щом впери поглед в тях, пак се затътриха.

Стигна малкото кафене, където преподавателите имаха навика да обядват. Отвори вратата сред тишина. Никакво тракане на ножове и вилици, никакво дрънчене на чинии, никакъв шум от разговори. Тишина. Но само за миг. Лоури влезе в кафенето и тракането, дрънченето и гласовете избухнаха с пълна сила като пусната на средата грамофонна плоча. Иначе нямаше нищо особено в това място. Няколко преподаватели се провикнаха да го поздравят, студентите на опашката му кимаха вежливо, някой му предложи да седне.

— Наистина срамно е това, което Джебсън направи с тебе — с отвращение каза един от по-младите преподаватели.

Някой очевидно го ритна под масата, защото лицето му се сгърчи от болка, но бързо се проясни. — И пак казвам — истински позор.

— Сандвич с пилешка салата и чаша мляко — каза Лоури на сервитьора.

После поговори с хората на своята маса за дребни случки в колежа и им разказа анекдот за последната си експедиция в Юкатан. Усещането за самообладание, съчетано с „всеобхватността“ на собствената му личност, му позволяваше да се чувства добре. По-късно, когато се разделяха, разбираше, че приятелството му с неколцината събеседници е станало малко по-близко. Но все пак тук имаше нещо смущаващо през цялото време. Няколко пъти се опита да се вслуша в разговора на масата зад него, но чу само звуци, само бъркотия от звуци.

Сети се, че е понеделник и се отпусна с облекчение. Нямаше повече лекции този ден, натоварените му дни бяха вторник и четвъртък. Можеше да излезе и да се поразходи, да се порадва на слънчевите лъчи и да забрави за всичко, което му се случи.

Заведението почти се беше опразнило, когато той излизаше. За секунда спря пред вратата, чудеше се накъде да тръгне. И видя, че не всичко е наред с тази толкова позната улица.

Имаше две неподвижни коли на платното, шофьорите сякаш бяха заспали. Момче на велосипед се подпираше вяло на едно дърво. Трима студенти стояха прегърбени на пресечката.

Тези хора трябва да са мъртви!

Но не. Точно в момента шофьорите седнаха изправено, а колите потеглиха. Момчето с велосипеда се отдалечаваше, лудо натискайки педалите. Студентите здраво сграбчиха учебниците си и небрежно се отдалечиха към общежитията.

Лоури се обърна и погледна в кафенето. Касиерът се беше опънал върху сметачната машина. Сервитьор бе застанал насред залата с единия крак във въздуха и крепеше поднос с чинии на дланта си. Закъснял посетител почти беше потопил лице в супата си. Лоури неволно направи крачка към тях.

Сервитьорът плавно продължи движението си. Касиерът започна да драска нещо в дебела тетрадка. Посетителят шумно се зае със супата.

Озадаченият Лоури се извърна и тръгна надолу по улицата. Какво ставаше с него?

Спря пред будката за вестници и си купи един. С човека в будката всичко беше наред, защото старецът както винаги се засуети с надежда, че клиентът няма да си поиска рестото.

Лоури се опита да пренебрегне случките, които бе наблюдавал и продължи нататък. Погледна вестника. Не го учуди кой знае колко, че и този също беше празен, но се ядоса на продавача. Върна се с бързи стъпки към будката. Друг мъж стоеше пред нея и си купуваше вестник, но сега и той, и продавачът бяха неподвижни, подпрени на тезгяха. Лоури забеляза, че и този вестник с празни страници. С отвращение захвърли своя на улицата и си тръгна.

Лоури крачеше безцелно на север, този път скоро щеше да го изведе извън града, жадуваше за уютното спокойствие на потока, в който бе плувал преди много време, за шума на ветреца във върбите край него. Бе срещнал и други странни прояви, които го изумяваха, хора, животни и птици, които се раздвижваха с миг закъснение. Убеден беше, че това закъснение му се привижда, или пък мозъкът му, преуморен от събитията през последните два дни, просто не отбелязва събитията навреме. Без да се безпокои прекалено, стигна до мястото, където искаше да отдъхне. По едно време се сети, че там сега е разположен завод за целулоза. Но с приближаването си не откри никаква следа от завода, нито димът му мърсеше небето.

Намери мястото край един вир, обичаше да се гмурка тук напук на табелата „Градска вододайна зона. Не замърсявайте“. Опъна се върху хладната трева под топлината на слънцето. Колко доволен беше, че дойде тук, но и колко различен от момчето, мързелувало в това убежище през дългите ваканции. Малко по малко се отпусна в щастлива леност и сънливо си припомняше нещата, които бе мислил и правил като момче. Тогава баща му го караше да изпитва страхопочитание, а сега, точно като баща си, беше професор в „Атуърти“.

Стори му се забавна мисълта, че сега самият той би трябвало да е обект на тогавашното си боязливо възхищение и той надълго и широко си представяше какво би казал на онова момче, лежало по цели часове точно тук, как би му казал, че загадката на света на възрастните не е никаква загадка, а е само несигурен навик да се пази достойнството, може би роден от представите на юношеството, а може би просто оправдание за понамаляла жизненост, или пък удобен щит, с който човек може да отблъсква света от себе си. И всъщност колко ненужно бе да се тревожи това малко момче. Положението да си „пораснал“ бе съпроводено с не по-малко тревоги, и не по-малко безсмислени, от детството.

След малко осъзна, че дочува забързани удари на чук и ръмженето на камиони. Опита се да пренебрегне това звуково нашествие, но то настоятелно увеличаваше силата си и накрая събуди любопитството му. Какво ставаше в околността?

Стана и надникна през върбите, забеляза наполовина издигната стена. Какво ли беше това? Излезе от укритието си и стреснато видя двеста или повече работници да носят материали, да забиват пирони, да зидат тухла по тухла с бързина, надминаваща всичко видяно от него досега. Заводът растеше пред очите му, с двора, резервоарите, купчините греди, портала и всичко останало! Но какво е това фантастично бързане! Той приближи още и забеляза как работниците хвърляха по някой поглед към него. Щом го забележеха, хората придобиваха някак объркано изражение.

Един техник се разпсува и ги пришпори да работят. И след минута заводът беше готов. Работниците припряно потънаха във вратите му и се върнаха с кутии и пакети с храна, но след миг техникът пак се развика, сякаш правеха нещо лошо, работниците пак бързешком влязоха, разнесоха се гръмките звуци на работещи машини и ревът на изпускана през клапаните пара. Заводът заработи с пълна сила. Върбите бяха изчезнали. Вчерашното поточе вече беше бетониран водоизточник!

Замаян, Лоури обърна гръб и бързо закрачи обратно към града. Тези събития така го разстроиха, че започна да му прилошава. Как беше възможно появата му така да влияе на ставащото около него?

Когато влезе в града, светът все така го очакваше. Хората стояха вдървено, докато той ги видеше и тогава се задвижваха, точно като кукли на сцена.

У него се зароди подозрение и той неочаквано тръгна в друга посока. А какво ставаше с всички тези къщи?

Какво ставаше с тях?

Извървя половин квартал, където никога преди не беше идвал и внезапно тръгна по пътеката в един двор.

Точно както очакваше. Тези къщи имаха фасади, но нищо друго зад тях! Бяха фалшиви!

Продължи нататък, някъде хора правеха закъснели опити да довършат фалшивите фасади и да добавят към тях другите фалшиви стени, но работеха объркано и неловко, изглежда появата и присъствието на Лоури караше коленете им да омекват.

А какво ще открие на главната улица? Никога не беше влизал в много от магазините. Чувстваше, че трябва да довърши докрай тази проверка и забърза натам, без да обръща внимание на въздействието, което оказваше върху тези кукли.

Наближаваше главната улица, но малко преди да завие зад ъгъла, достигна го пронизан от ужас глас:

— Джим! Джим! Джим! О Господи! Джим!

Изскочи на улицата и спря потресен. Всичко наоколо беше покрито с привидно мъртви хора. Лежаха върху воланите на колите и в канавките. Облягаха се вцепенено по витрините на магазините. Полицаят регулировчик се беше отпуснал като парцал върху своя подиум. Два коня лежаха, както бяха впрегнати, а фермерът се беше свлякъл от капрата, долната му челюст висеше като на труп. И през този хаотично нахвърлян килим от кукли тичаше Мери. Беше без шапка, с разрошена коса, очите й широко отворени от непоносим страх.

Той я повика и тя едва не падна от радост. Хълцайки, с протегнати напред ръце тя се хвърли на врата му и зарови в гърдите му обляното си в сълзи лице.

— Джим! — ридаеше тя. — О Господи! Джим!

Той нежно приглади косата й, докато гледаше улицата да се съживява и да се връща към дребната си суета, с която беше свикнал. Полицаят наду свирката си, конете скочиха и дръпнаха напред, фермерът задъвка и плю. Купувачи и продавачи купуваха и продаваха, нямаше нищо сбъркано по цялата улица. Но Джим знаеше, че ако погледне назад, хората, които сега го подминаваха, пак ще са спрели отпуснато, защото никой не дърпа конците на марионетките.

 

 

Позната фигура бодро крачеше към тях. Томи въртеше в ръката си тънък черен бастун, шапката му се беше килнала назад, на красивото му лице беше застинала обичайната ехидна гримаса. Той ги позна и спря.

— Здравей, Джим! — И после, загрижено: — Случило ли се е нещо с Мери?

— Ти знаеш какво се е случило с Мери, Том Уилямс.

Томи го погледна неразбиращо.

— Нещо не схващам, старче.

— Не че не би искал — Джим студено се усмихна на сарказма си. — До гуша му дойде от това.

— От какво?

— Ти взе нещо от мен. Искам си го. Както виждаш, зная какво си направил.

— Е, и?

— Искам да ми върнеш тази част от моето аз.

— Обвиняваш ме…

— Че си крадец.

— И какво?

— Докато бях цял, всичко вървеше добре в този свят. А сега тази част от мен липсва…

Томи се разсмя развеселен.

— Значи светна ти пред очите, а?

— Том Уилямс, аз ще поправя това или ще свърша с тебе.

Смехът на Томи сякаш се чупеше, той завъртя бастуна с явното желание да го използва за удар.

— И какво те прави толкова важен?

— Нито зная, нито ме интересува. Моето си е мое. Върни ми тази моя част, Том Уилямс.

— И да загубя от себе си? — усмихна се Томи.

— Моето си е мое — настоя Лоури.

— Вярвам в едно по-комунистическо отношение към проблема — каза Томи. — Представяш ли си, аз искам тази част от тебе и със сигурност възнамерявам да я задържа.

Сега вече вампирските зъби в ъглите на устата му личаха ясно.

Лоури отстрани Мери. Пресегна се, сграбчи палтото на Томи и го придърпа към себе си. Томи някак се измъкна от ръцете му и на свой ред замахна силно с бастуна. За миг светът около Лоури се превърна в черно мастило. Но успя да се изправи, за да се хвърли към гърлото на Томи. И отново бастунът го повали. Той зашеметено се подпря на ръце и колене, опитваше се да проясни замъглените си сетива. Бастунът го удари още веднъж, усети сблъсъка на бузата си с плочите на тротоара.

След малко едно лице доближи неговото, лице, от което стърчаха жълти вампирски зъби. Болезнена слабост, сякаш губеше кръв, го прикова към тротоара.

Томи се изправи, а Лоури откри, че не може да помръдне. Томи изглеждаше двойно по-голям и силен отпреди.

Мери дълго гледаше Томи, изражението на лицето й бавно се променяше от изумление до доволно съгласие.

И Лоури разбра защо е така. И тя не беше нищо, освен кукла, по-оживена от останалите, защото е била по-близо до източника на сила. А когато Томи отне част от него, тя започна да се раздвоява между тях, защото всеки от двамата можеше дай вдъхне живот. И сега, когато Томи притежаваше „всеобщността“, не можеше да има съмнение кого ще последва тя.

Тя дори не погледна Лоури, проснат на тротоара. Погледна нагоре в лицето на Томи и се усмихна нежно. Томи й отвърна с усмивка и хванати под ръка, те се отдалечиха.

Лоури извика след тях, но те не се обърнаха. Изчезнаха зад ъгъла.

Тогава улицата взе да се запъва и да спира. Постепенно и не докрай. Тук-там някоя кукла потрепваше. Тук-там някоя уста беззвучно се отваряше. Ужасеният Лоури само гледаше тази сцена.

За него светът беше почти мъртъв!

Тялото му тежеше толкова, че трудно би направил и едно движение. Но знаеше — трябва да ги преследва, трябва да ги намери, да си върне жизнената сила, която му откраднаха. Да живее само с частица от нея, в свят на полутрупове, би означавало лудост!

А Мери!

Как можа… Но нали тя беше само кукла. Кукла като всички други. Не е нейна вината. За всичко е виновен Томи. Томи, когото смяташе за свой приятел!

Беше почти агония да пълзи, но продължаваше, сантиметър по сантиметър, пречеха му телата, лежащи в ярката слънчева светлина. Усещаше все по-силната горещина. И огромна умора. Ако си почине малко, може би ще събере сили. В един двор видя храст с гъста сянка и впълзя в хладината. Само малко да си почине, а после ще открие Томи и Мери!

strah_g8.png