Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fear, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Rinaldo (2016)

Издание:

Автор: Л. Рон Хабърд

Заглавие: Страх

Преводач: Владимир Зарков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Вузев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Образование и Наука“ ЕАД

Редактор: Огнян Атанасов

Художник: Джери Грейс

ISBN: 954-422-017-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1207

История

  1. — Добавяне

Глава пета

Часовникът долу отброи единадесет с дълги бавни удари. Лоури, притиснал лице в леглото, се размърда неспокойно и изплува от желаната забрава на дрямката.

Събуждаше се, за да осъзнае, че ще му се случи нещо смразяващо страшно, но докато лежеше вцепенен, разширявайки с усилие границите на съзнанието си, той оглеждаше спомен след спомен и ги отхвърляше настрани. Не, нищо от тези неща не беше причината за сегашното му състояние, не знаеше какво би могло да бъде… Пронизителен звънящ смях достигна ушите му.

Изправи се със спазми във всеки мускул и видя нещото да се носи около леглото и да изчезва от погледа му. Ако само можеше да го види ясно!

Някъде шумолеше хартия, раздвижена от топлия нощен ветрец, сякаш някой ровеше из писанията му. И макар че стаята изглеждаше празна, след малко самотен лист, подхвърчащ из въздуха, легна на килима до краката му. Гледаше, без да смее да го вдигне. Виждаше нещо написано на него. Накрая любопитството надделя над страха, той разгъна листа и се опита да разчете знаците. Но те бяха изписани със старинен, неразбираем почерк, размазваха се и се сливаха. Можа да различи само някакъв час, но и в това не беше сигурен.

„… в 11.30…“

Вгледа се в сенките на стаята, но ако не обръща внимание на онова, което се шмугна под леглото, наглед беше сам. Дали вятърът донесе този лист?

Единадесет и половина? Това покана за среща ли беше? За тази нощ? Той се сви от мисълта, че ще трябва да излезе пак. Но не беше ли възможно да има незнаен приятел, който искаше да му помогне да намери своите четири часа? Пък и тази нощ ще бъде предпазлив, няма да тръгва по никакви стъпала, ако не знае дали в края ще намери сигурност.

Той стана и в същия миг малкото тъмно нещо се намести зад него, позволи му само най-кратък поглед. Усещаше как отвътре в него се надига ново чувство — нервният гняв, който мъжете преживяват, щом си спомнят, че са проявили страх.

А той съзнаваше съвсем ясно, че се бе държал като страхливец. Позволяваше на всички тези неща да изсмучат разума от главата му, дори без да опита да се бори с тях. Тези същества го подмятаха като чучело в ураган, присмиваха му се, може би даже го съжаляваха! Юмруците му се стегнаха като чукове. Бог му е свидетел, никога преди не му е липсвала смелост, защо трябва да се гуши като подсмърчащо помиярче и да позволява всичко това да го мачка както си иска? Стисна челюсти, сърцето му не се побираше в гърдите, до болка искаше да се впусне в яростна битка, веднъж завинаги да се отърве от силите, желаещи гибелта му.

Извади палто от гардероба и го облече. Издърпа чекмеджето, взе от него „Колт 38“ и го пусна в джоба си. А в другия джоб сложи фенерче. Край на страха от тези случки. Сега ще срещне призраците лице в лице и ще ги съкруши.

Единадесет и половина? Сигурно нещо ще го заведе до мястото на срещата. Може би нещо вече го чака вън, на улицата.

Високият смях пак прозвъня, той бързо се обърна в опит да ритне тъмното нещо, но то му избяга. Няма значение, и с това ще се оправи, но после.

Тихо се измъкна от стаята си. Вратата на спалнята на Мери беше затворена, вътре беше тъмно. Нямаше защо да я безпокои. Томи сигурно е в стаята за гости до стълбата, вратата беше леко открехната. Закри фенерчето с пръсти, така че само петънце светлина играеше по леглото и се вгледа в лицето на Томи. „Без своята цинично крива усмивка Томи наистина е много хубав мъж, каза си Лоури“. В съня си Томи изглеждаше невинен като момче от църковен хор. Лоури на пръсти слезе по стълбата, излезе и застана в сянката на портала, загледан в пътеката.

Нощта беше топла, слабият ветрец шепнеше тихо и приятно над тревата. Почти пълната луна сияеше в чистото небе, беше изтрила ревниво от него по-малките звезди.

Лоури слезе по стъпалата, като че предизвикваше пътеката да се разтвори пак. Но нищо не се случи. Едва не се усмихна на своята малка победа, стигна до улицата и се огледа. Още не беше единадесет и половина, но почти беше сигурен, че ако го очакват, наоколо има някой да го води.

Малкото тъмно нещо се мяркаше около краката му и смехът звучеше меко като детски. Лоури напрегна нервите си да издържи.

Тази нощ няма да се плаши и да бяга. Тези неща бяха чужди за него преди, но не и сега. Нещо ще дойде да го води, ще бъде храбър и ще осъществи намеренията си…

— Джим!

Видя силуета на Томи в един от прозорците на горния етаж.

— Джим! Къде отиваш?

Но нещото се раздвижи под дървото пред него, то го викаше:

— Джим! Почакай поне да ти дам шапката!

Студени тръпки пробягаха по тялото му. Нещото го подкани още по-енергично и той бързо тръгна към него.

Отначало не можеше да определи какво е, толкова дълбока бе сянката. Но след малко различи дребна фигура в расо, висока не повече от четири фута, с почти плешива лъщяща глава. На шията висяха броеница и кръст, сандали от груба кожа откриваха стъпалата.

— Получи ли съобщението ми?

— Да. Къде отиваме? — попита Лоури.

— Знаеш не по-зле от мен, пали?

— Не.

— Виж ти… Нали ме познаваш?

Лоури се вгледа по-внимателно. Имаше нещо неосезаемо в този малък монах, като че му липсваше вещественост. Лоури откри, че може да вижда през него, различаваше дънера на дървото и залятото от лунна светлина улично платно.

— Аз съм Себастиан. Ти ме изрови от гроба ми преди около шест години. Не си ли спомняш?

— Гробището при църквата в Чезетол!

— А, спомняш си, значи. Но не си мисли, че се гневя. Аз съм твърде смирен човек, никога не се гневя, и ако сега трябва да скитам бездомен, и ако тялото ми беше в пръстта, която твоите копачи разровиха с лопатите си, пак не се ядосвам. Много смирен човек съм. — Наистина, стоеше някак раболепно приведен. Но все пак в косите погледи, които хвърляше на Джим, имаше нещо озадачаващо лукаво. — Аз си лежах там триста години, а ти ме изрови, защото помисли, че това е развалина от древните ацтеки, заради ацтекските символи по камъните, използвани в постройката. Къде ми е поясът?

— Твоят пояс ли?

— Да, хубавият ми златен пояс. Ти го вдигна, обърна се към водача си и каза: „Какво е това? Златен пояс със символи на католическата църква! А аз си мислех, че това е останка от ацтекски сгради. Цяла седмица копахме за нищо, освен един златен пояс“.

— Сега е в музея на колежа.

— Малко се обидих тогава — тъжно каза Себастиан. — „… за нищо, освен един златен пояс“. Харесвах си го, защото сам го направих, разбираш ли, смятахме, че е доста красив. Бяхме покръстили Рачитл, взехме неговото злато и направихме църковни съдове от него, а когато той умря в мината, даже го погребахме със златно кръстче. Може ли да си получа пояса?

— Сега не мога да го взема.

— О, трябва да можеш. Иначе няма да дойда с тебе и да ти покажа.

— Какво да ми покажеш?

— Къде си прекарал твоите четири часа.

Лоури помисли малко и кимна.

— Добре тогава. Ще вземем твоя пояс. Ела с мен.

 

 

Лоури бързо тръгна нагоре по улицата, малката тъмна сянка точно на границата на зрението му отляво, а Себастиан отдясно изоставаше с крачка, две. Грубите му подметки не издаваха и най-малкия звук по паважа.

Разстоянието до сградата, приютила музея, не беше голямо, Лоури скоро вече ровеше за ключовете си. Вратата се отвори към черен мрак, но Лоури познаваше мястото наизуст и не светна с фенерчето, докато не наближи витрината със златния пояс. Потърси другите ключове и включи фенерчето, за да намери нужния. Спря. Обходи със светлинния лъч предметите в шкафа. Поясът липсваше!

Той нервно се обърна към Себастиан.

— Поясът не е тук. Трябва да са го продали на друг музей, докато ме е нямало.

Себастиан наведе глава.

— Значи го няма. И аз никога няма да си го върна, но това не ме гневи. Твърде смирен човек съм. Никога не се гневя. Сбогом, сеньор Лоури.

— Чакай! Ще се опитам да ти върна пояса! Ще го откупя и ще го сложа някъде, където ще можеш да го намериш!

Себастиан спря на вратата, после се скри някъде в тъмното. Лъч светлина се вряза в прохода между витрините. Беше Терънс, пазачът на колежа.

— Кой е влязъл тук? — извика Терънс, стараеше се гласът му да звучи много храбро.

— Аз съм — каза Лоури, пристъпи към светлината и примига.

— Ох, професор Лоури! Ама вие доста ме изплашихте.

Май не е време да се занимавате с тези джунджурии.

— Нещо ми трябваше по работа — каза Лоури. — Исках да си препиша един надпис за лекцията ми утре.

— Намерихте ли го?

— Не. Вече не е тук. Предполагам, че са продали предмета.

— Професоре, Джебсън би продал и собствената си майка, сериозно ви говоря. Намали ми заплатата, ето какво направи. Много съжалявам, чух какво е направил и на вас. Защото много ми хареса тази ваша статия.

— Благодаря ти — каза Лоури, като пристъпваше към вратата, уплаши се да не би Себастиан да се скрие.

— Е, вярно, попрекалил сте малко, професор Лоури.

Аз пък мога да ви покажа хора на село, дето ще ви кажат, че са срещали много неща и не могат да обяснят какви са били. Не е добре за здравето да си просите от демоните да ви смажат.

— Да. Да, сигурен съм, че не е. Трябва да си тръгвам, Терънс, но ако искаш, мини някой следобед през кабинета ми, щом се събудиш. Ще се радвам да чуя каквото знаеш.

— Благодаря, професор Лоури. Благодаря ви. Ще ви разкажа.

— Лека нощ, Терънс.

— Лека нощ, професор Лоури.

Лоури припряно се насочи към най-дълбоката сянка на улицата и когато се увери, че Терънс не може да го види, започна да се озърта за някаква следа от Себастиан. Но пред очите му се мяркаше понякога само тъмното нещо, което навсякъде ходеше с него.

Беше търсил хаотично почти двадесет минути, когато някой тихо го повика. Ето го и Себастиан — криеше се до един храст.

— Ох — с облекчение каза Лоури. — Надявах се, че не си изчезнал. Исках да ти кажа, че ако си склонен да почакаш, ще откупя златния пояс.

— Аз не се сърдя — каза Себастиан.

— Но си искаш обратно пояса, нали?

— Би ми било много приятно. Толкова хубав пояс беше. Направих го със собствените си ръце, с многобройни смирени молитви към Бога, и макар че металът идваше от езичниците, работата ми бе изпълнена с любов.

— Ще имаш своя пояс. Но тази нощ трябва да ме заведеш на мястото, където ще намеря четирите часа.

— Значи решил си да ги намериш?

— Да.

— Джим Лоури, чудя се дали знаеш какво ще ти струва да ги намериш.

— Каквато и да е цената, имам намерение да го направя!

— Днес си смел.

— Не съм смел. Зная какво трябва да направя, това е всичко.

— Джим Лоури, снощи ти срещна някои неща.

— Така е.

— Тези неща бяха на твоя страна. Те бяха силите на доброто. Не си загубил своите четири часа с тях, Джим Лоури. Нито пък с мен.

— Трябва да ги намеря.

— Не би могъл да понесеш силите от другата страна.

Не би могъл да понесеш толкова болка, ужас и зло. Ако ще намираш тези четири часа, трябва да се подготвиш за среща отблизо с другите сили.

— Трябва да ги намеря.

— Тогава, Джим Лоури, вярвай ми и аз ще ти покажа част от пътя. Останалият път ще го извървиш сам.

— Води и аз ще те следвам.

 

 

Изящната малка ръка на Себастиан направи кръстен знак във въздуха, после посочи път нагоре. Лоури се намери на гладко синкаво шосе, което завиваше нагоре и напред сякаш чак до луната. Себастиан стисна в ръка броеницата си и закрачи напред. Лоури се озърташе, но колкото и да търсеше, не видя малкото черно нещо, нито чу смеха му, ако този смях идваше от него. Вървяха дълго, покрай простряни в далечината ниви и скупчени спящи къщи. Веднъж ги подмина същество с приведена глава и скрито лице, вървеше надолу с бавни морни крачки, но Лоури не разбра какво е. Пътят под краката им стана начупен, като че някога е бил направен от стъпала, които времето е превърнало в чакъл. Все по-често в пукнатините се появяваха снопчета трева, явно пътят не беше използван много. Отпред мъгливите очертания на планини се оформиха в погледа му, после на Лоури му се стори, че твърде бързо са надвиснали право над тях. Пътят започна да криви и да се гмурка по склоновете, накланяше се навън, заставаше почти вертикално навътре, тук наглед земетръси и лавини бяха поработили старателно. Даже и сега, както вървяха по него, понякога потреперваше, веднъж с въздишка, завършила в грохот, цяло парче от пътя се срути зад тях, оставяйки пустота след себе си. Лоури вече се тревожеше дали въобще ще успее да се върне.

— Сега става по-трудно — каза Себастиан. — Някога катерил ли си се по планини?

— Не много често.

— Е… достатъчно силен изглеждаш.

Себастиан се отклони под прав ъгъл от виещия се път и с лекота закрачи нагоре по почти вертикалната скала. Лоури се закатери и изумен откри, че колкото и висок да му се бе сторил този склон, беше само осем-девет фута и той го преодоля лесно. Повървяха покрай ръба, пътят бързо потъваше долу, докато започна да се вижда като бяла струна. Тук горе вятърът беше малко по-силен, но още топъл, луната светеше дружелюбно. Струваше му се, че имат някаква основателна причина да бъдат колкото може по-незабележими, сега Себастиан се притискаше в друга скала, този път наистина висока.

— Става малко по-лошо — каза Себастиан. — Бъди много внимателен.

Бяха стигнали края и на двете скали, тук рязък завой надясно предлагаше само усещането за грапав камък на опипващите пръсти.

Лоури погледна надолу и леко му прилоша. Страхуваше се от височина не повече от всеки друг, но скалата сякаш падаше безкрайно и беше привидно съвсем отвесна, можеше да си представи как пада през това пространство. Далече, далече долу малък поток, приличащ на парче блестяща тел, се виеше през назъбените скали, тук-там по камъка дървета, смалени от разстоянието, стърчаха като протегнати ръце. Себастиан беше изчезнал зад завоя. Лоури все така опипваше, но не намираше опора.

Наведен силно напред, той видя ръб. Стори му се, че ако се хвърли с протегнати ръце, ще може да го стигне. Наклони се и го сграбчи диво. Хвана се за ръба, въздухът се вкопчи във висящите му крака.

— Продължавай — каза Себастиан.

Лоури се придвижваше сантиметър по сантиметър.

Твърде трудно беше да се удържи, грубата повърхност на ръба нараняваше ръцете му и беше едва забележимо наклонена навън. Опита се да види Себастиан, но му пречеше ръката. Уморяваше се, гадеше му се от страх, сякаш нещо се бе втренчило в него, готово да го хвърли надолу. Погледна над ръба.

 

 

Огромно черно петно се бе надвесило над него, две големи очи блестяха в злоба!

Лоури погледна надолу — под него имаше само празнота.

Чу се звук на меко мъркане, тъмното петно се надвеси още по-близо. Нещо започна бавно да откъсва пръстите на Лоури от ръба.

— Себастиан!

Никакъв отговор от монаха.

Себастиан!

Мъркането над главата му стана по-силно и доволно.

Едната му ръка почти губеше допир с ръба, накрая увисна! Лоури се клатеше във въздуха — нещото започна бавно и удовлетворено да отделя от камъка и лявата му ръка. Спомни си за револвера, измъкна го от джоба и го насочи нагоре.

Нищо не се промени в очите. Мъркането омекна още повече. Изневиделица Лоури почувства увереност, че не бива да стреля, макар и да не можеше да я оформи в ясни думи. Ако стреля, върху него ще налети цяла глутница, съмняваше се дали куршумите ще им навредят. Лявата му ръка изтърва ръба, той се преметна далече от скалата, въздухът пищеше в лицето му, нахлуваше в ноздрите му, мракът алчно го поглъщаше.

Виждаше звездите и луната да се въртят в объркан танц, грапавото лице на скалата се носеше нагоре с невероятна бързина, но блестящата нишка на потока едва бе набъбнала, откакто падна.

Не си спомняше допира със земята. Лежеше на толкова гладка повърхност, че я усещаше като метал. Той зашеметено се надигна на колене и надникна над края на този втори ръб. Откри потока все така далече долу, би трябвало дърветата да са спрели летежа му.

Къде беше Себастиан?

Вгледа се нагоре, но не забеляза знак за присъствието на съществото, което го бутна. Погледна наляво и надясно, но не намери начин да слезе от това място. Притисна се в камъка и запристъпва по ръба. Тук имаше малки пещери, в тъмната им паст се криеха същества, които той смътно усещаше. Знаеше, че не бива да влиза. И все пак… все пак, как иначе би могъл да слезе?

Една от пещерите беше по-голяма от останалите, трябваше да влезе в нея, макар че доста от решимостта му се бе изпарила. Пропълзя на колене и длани, пръстите му напипаха нещо като козина, той отскочи назад. Някой го блъсна леко изотзад и го свали отново на колене. Целият под на това място беше от козина, която сухо гъделичкаше дланите му.

Дълбок равнодушен глас каза:

— Вървете пред мен, моля.

Не се осмели да погледне говорещия, който и да беше. Стана и тръгна напред. Имаше широки плоски стъпала, понякога се спъваше в тях. Явно бе изгубил някъде фенерчето, но и без това не би го използвал от страх. В това място имаше нещо ужасяващо, нещо непреодолимо, което го очакваше в мълчаливо търпение може би зад следващия завой, може би зад втория… Блъсна се в грапава степа и се натърти.

— Продължавайте, моля — каза с досада гласът зад него.

— Къде е… къде е Себастиан? — осмели се да попита.

— Сега не сте с тях. Сега сте с нас. И се старайте да не създавате неприятности, защото долу в един от тези тунели имаме изненада за вас. Проходът, бедни ми човече, е надясно. Не си ли спомняте?

— Аз… аз никога не съм идвал тук преди?

— О да, идвал сте. Наистина е така. Нали е идвал?

— Сигурен съм, че е идвал — каза друг глас наблизо.

— Много, много пъти.

— А, не толкова много — каза другият глас. — Май всичко на всичко три пъти. Искам да кажа, точно тук, на това място.

— Вървете, вървете — каза първият глас с прозявка.

Всичко, което можеше да направи, бе да насили краката си. Чакаше го нещо непроизносимо страшно, нещо, до което не смееше да доближи, нещо, което ще го доведе до лудост, ако само го погледне!

— Вече ни принадлежите, така че продължавайте.

— Какво ще ме правите?

— Ще видите.

Усещаше наклон под краката си, с всяка стъпка нещата като че се събуждаха и отпълзяваха настрани, едва не го събаряха, веднъж се увиваха около глезените му, друг път го блъскаха грубо.

Наклонът беше много дълъг, в дъното му имаше мрак. Не бива да отива там! Трябва да се върне, докато още има време!

— Хайде вървете — казаха скучаещите гласове. — Вече сте наш.

Пред него всичко беше неподвижно. Пред него… Лоури се отпусна надолу, твърде слаб и болен, за да продължи, твърде уплашен от онова пред него, за да направи дори крачка. Всичко се въртеше, нещата наоколо виеха в лицето му.

Тогава чу слабия тих гласец на Себастиан да произнася дълги монотонни изречения на латински.

Себастиан!

 

 

Лоури се изправи мъчително и се затътри към звука. Не беше сигурен дали тунелът се е разделил на две и дали върви все още. Не беше сигурен в нищо, освен в гласа на Себастиан.

Зави зад поредния ъгъл и примига в мътната светлина, процеждаща се високо горе през прозорец с цветни стъкла. В това място сякаш имаше само сенки и прах, но лека-полека започна да различава и други неща. Седем бика, издялани от камък, стояха един до друг на висок рафт. Едното копито на всеки бик беше поставено върху кръгъл предмет, равнодушните каменни очи гледаха сцената долу.

Подът беше много хлъзгав, едва можеше да стои на крака и Лоури тежко увисна на мръсна драперия вдясно от него.

Стаята беше пълна с хора, половината от тях — мъже, а останалите — жени. Себастиан стоеше зад малък олтар малко над главите на множеството. Изящните ръце на Себастиан правеха бавни, отработени движения над главите, очите му гледаха нагоре, за да срещнат лъчите, падащи от високия прозорец. Пред него беше разтворена гигантска книга, кръст и свещен пръстен задържаха страницата на мястото й. А около него в широк кръг бяха жените.

Те бяха красиви жени, всички облечени в бяло, понякога само от качулките им проблясваше червено. Имаха невинни лица на светици, движеха се грациозно и плавно.

Близо до този подвижен кръг от външната му страна стоеше друг кръг — от мъже. И те бяха облечени в бяло, но лицата им не бяха чисти, озъбените им усмивки излъчваха зло. По белите им качулки имаше тъмни петна, които не се и опитваха да прикрият.

Себастиан продължи молитвата и движеше ръцете си над главите им за благословия. Кръгът от жени обикаляше бавно и тихо около него, но никоя не поглеждаше нагоре, освен когато минаваше пред олтара. А кръгът на мъжете въобще не обръщаше внимание на Себастиан.

Лоури едва не извика. Той видя какво правеха. Когато жените от кръга минаваха зад олтара, мъжете неочаквано посягаха към тях със сгърчени пръсти, а хвърлените през рамо погледи на жените изведнъж се изпълваха с похот, после отново с невинно изражение минаваха пред олтара. Мъжете се побутваха и се подхилваха, после пак протягаха ръце.

А Себастиан все се молеше, добрите му очи не се откъсваха от квадрата светлина.

Лоури се опитваше да се измъкне оттук, но подът беше толкова хлъзгав, че с мъка се удържаше на крака и не можеше да побегне. Тогава видя какво заливаше пода. Два-три пръста дебел слой кръв!

Той закрещя.

Всички се обърнаха и впериха погледи в него. Себастиан сведе глава с блага усмивка. Другите си мърмореха, сочеха го и се зъбеха, усещаше се все по-силният им гняв.

Неочаквано седемте бика на рафта оживяха с рев. Подритваха с крака, кръглите предмети помръднаха, сега се виждаше, че това са човешки черепи. Отново удариха с копита, черепите се стовариха от рафта насред разгневената тълпа, събориха няколко жени и мъже, но не засегнаха Себастиан.

Лоури не можеше да избяга. Не можеше да диша. Тълпата вече виеше от ярост, очевидно всички смятаха, че той е хвърлил черепите и се втурнаха към него.

Малко преди да го стигнат, той успя да се справи с наклона. Затича нагоре колкото можеше бързо. Вълнообразно меняща очертанията си сянка се стрелна и му препречи пътя.

— Къде отиваш?

Лоури лудо захвърли нещото настрани и продължи своя бяг.

Удар изотзад го събори, един глас изкрещя:

— Къде си тръгнал? Трябва да стоиш тук и да видиш всичко!

Но Лоури се изправи и се втурна. Ревът на тълпата се чуваше по-слабо, но той знаеше, че сега около него имаше други неща, летяха отзад и ниско над главата му, жадуваха да се спуснат и да спрат бягството.

Блъсна се в стена, но когато стана, за да потърси път навън, вече я нямаше. Виковете на тълпата се засилваха. Той вече се опитваше да намери изход, разрани си ръцете. Пробляснаха ножове, студеното ухапване на острие по китката му веднага бе стоплено от собствената му кръв, изтичаща от раната. Той се хвърли напред и падна от високо. Пръстите му сграбчиха трева, осветена от луната, той скочи и затича, бягаше по пясък, който го бавеше и се препъваше. Още можеше да чуе бръмчене отгоре и отзад. Вече се измъкваше от тълпата, но дали би могъл някога да се избави от тези сенки?

— Себастиан!

Но нямаше никакъв Себастиан.

Себастиан!

Слабо бръмчащи същества над главата му и размазани очертания на неща, които препускаха заедно с него. Лунната светлина падаше бяла върху обширно равно пространство, приличаше на пресъхнало солено езеро. Беше излязъл на открито, за него нямаше нито скривалище, нито убежище. Беше излязъл на открито, преследван от неща, които не можеше да види, които искаха да го отведат обратно!

Някаква сянка се очерта пред него в далечината. Той с усилие се поспря, за да промени посоката и да се отдалечи от фигурата. Имаше нещо в шапката й, в тъмното наметало, във висящото от ръката…

Джек Кеч!

 

 

Намери се пред една падина, заспуска се мъчително надолу. Пропълзя по дългото и се промъкна навътре в малка горичка. Някой го викаше, но той не можеше да различи думите. Някой, който не биваше никога, никога да го открие тук! Наоколо и високо над него бяха белите планини, предлагаха му убежище и той навлизаше все по-дълбоко сред тях.

Дърветата растяха по-нагъсто, тревата беше мека и сякаш го пазеше.

Нещо тежко си пробиваше път през храстите, с намерение да го открие и той лежеше съвсем безмълвно, плътно притиснат в земята. Нещото идваше все по-наблизо, гласът мърмореше неразбрано.

После гласът се отдалечи, пращенето на клони се чуваше по-слабо и Лоури се отпусна на влажната трева, опитвайки се да успокои дишането си. Лунната светлина ваеше крехки форми от сенките, нощният вятър носеше топла ласка. Той дишаше тихо, сърцето му вече не удряше като чук.

Чувството, което го заля, беше почти като опиянението от победа. Не намери своите загубени четири часа! Не ги намери! Повдигна се леко и подпря брадичка в дланите си, гледаше невиждащо бялата сянка пред себе си.

Не намери своите четири часа!

В този миг очите му се фокусираха върху нещото, пред което лежеше. Осъзна, че се е изпънал върху надгробие, усети свежия аромат на цветя, цъфнали доста късно за пролетта наоколо.

На белия камък се виждаше надпис. Но що за надпис бе това? Той се примъкна по-наблизо и прочете:

ДЖЕЙМЗ ЛОУРИ

Роден 1901

Починал 1940

Почивай в мир

Той отскочи назад.

Привдигна се на колене, успя да се изправи. Нощта се въртеше лудо около него, отново прозвуча пронизителният смях и малкото тъмно петно се стрелна, за да избяга от погледа му.

Крясъкът му раздра тишината, той се завъртя и безумно затича надалече.

За миг бе намерил покой, покой и отдих, до камъка на своя собствен бъдещ гроб!

strah_g6.png