Серия
Слава на нашите бележити пионери (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gloire à nos illustres pionniers, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Аеродрумът в Ийст Хемптън, Кънектикът, беше окичен с цветовете на свободния свят и бе трудно човек да не се почувства развълнуван от победоносната тръпка, която пробягваше по небето и сякаш вибрираше с цялата гордост и радост на едно човечество, което наистина бе дало най-доброто от себе си. Носени във въздуха от огромни, кръгли балони, изписвани от самолети с бял дим в синевата и плющящи под вятъра на високи пилони, лозунгите с приветствия и насърчения за добре дошли, истински викове на доверие и патриотичен плам, заливаха пионерите на новата човешка граница с ободрителна топлина и изобилстваха особено нагъсто край Триумфалния път и около почетната трибуна, издигната на красивия белопясъчен плаж. „Слава на нашите бележити пионери“, „Гордеем се с вас“, „Напред към нови мирни завоевания“, „Ще следваме вашия път“, „Науката води стъпките ни“, „Край на ограниченията пред човека“. И макар да беше ясно, че става въпрос за официална Церемония, целяща да накара сърцата да укрепнат и да повдигнат духа на населението в момент, когато децата им щяха да се впуснат в голямото приключение, все пак хубаво бе в тези трудни часове да се усети с какво единодушие и оптимизъм една велика страна стоеше зад тях.

Тълпата бе изпълнила аеродрума от ранно утро, президентският самолет закъсняваше и го очакваха всеки момент. Продавачите на риба, на червеи и на мухи бяха разположили навсякъде своите сергии, а в близост до площадката бяха сложени преносими басейнчета. След големите бейзболни мачове, на които бе присъствал в младостта си и от които бе запазил прекрасен спомен, Хорейшо Маклър не бе виждал такава тълпа: дори изправен върху трибуната с цялата си височина и протегнал врат, не можеше да види нейния край. Разбира се, семействата държаха да изпратят пионерите до базата за отпътуване, но се бе наложило Една да си остане у дома: организмът й бе претърпял сериозно изпитание и лекарят бе препоръчал да избягва нови вълнения. Хорейшо Маклър въздъхна: беше много прибързан към жена си. Но изглежда всичко показваше, че тя еволюира в същата посока като него, може би малко по-бавно — Една винаги е била малко мудна, — тъй че раздялата им бе само временна. Пък и не ставаше въпрос за окончателна емиграция — проявата имаше най-вече символичен характер — и нищо не пречеше на семействата, поне в непосредствено бъдеще, да се събират всяка сутрин на брега на водата, да се молят заедно и да се насърчават взаимно. Хорейшо Маклър изпита доста противоречиви чувства, когато научи, че е бил преценен като достоен да застане начело на изпреварващия ешелон с най-напредналите елементи на нацията: разбира се, известна гордост, но и силен смут, и въпреки усиления тренинг, който бе преминал в (Центъра за превъзпитание, където помагаха на пионерите да се приспособят към новите психологически условия, през по-голямата част от времето той тънеше в безмерно изумление, което вече дори не се опитваше да крие. Беше много горещо. Хорейшо Маклър здраво държеше сина си за краката: малкият се бе настанил удобно на раменете му, за да може да вижда. Когато познатото усещане за задушаване се върна и заедно с него една тревога, която бързо се превърна в паника, Хорейшо Маклър слезе от трибуната, проправи си път до първия басейн и се потопи заедно с Били, това бе истинска наслада и бе отлично за нервите, но басейните бяха твърде малки и претъпкани с народ: не успяваха да ги произвеждат достатъчно бързо, за да задоволят нарастващите нужди на населението. А не можеше да се каже, че фабрикантите не правеха всичко възможно — заводите работеха денонощно, защото за страната това бе буквално въпрос на живот и смърт. Но нещата се бяха развили по-бързо от предвиденото — все по-бързият ход на Историята — и сега трябваше да се навакса голямото закъснение. Говореше се, че руснаците са много по-добре оборудвани и са значително напред в надпреварата с времето: ако трябваше да се вярва на техните статистики, при тях вече имало басейн за петдесет обитатели. Имаше моменти, в които Хорейшо Маклър се чувстваше истински притеснен, надяваше се, че няма да започнат отначало старите грешки, руснаците вече се бяха оказали първите в космоса, а ето че сега изпреварваха свободния свят в производството на стоки от първа необходимост. Общо взето му бе достатъчно да се топне в басейна, за да усети как веднага изчезва тревогата му и се заменя от чувство на блаженство, един вид физическа еуфория, която слага край на всички грижи. Но и тук имаше проблем: можеше да остане под вода най-много половин час, а след това тревогата се връщаше, и той започваше да се задушава. Вече не знаеше на кой свят е. Животът ставаше особено сложен, но както сам бе казал в прощалната си реч пред сътрудниците си, когато подаде оставка като държавен секретар в Департамента по отбраната, трябваше да държат фронта и да не се поддават на съмнения и обезсърчение. Синът му, например, вече се чувстваше напълно свободно под водата: у дома практически нямаше начин да го извадят от семейния басейн. И тъй, Хорейшо Маклър още веднъж си проправи път до оставения на разположение на пионерите басейн и прекара двайсетина много приятни минути. Когато излезе оттам въпреки протестите на Били, внезапно се озова до Стенли Дженкинс, който бе тук със своето семейство. Отправи му кратък приятелски поздрав и се измъкна възможно най-бързо. Дженкинс бяха техни съседи, но някога чудесните отношения между двете семейства се бяха поразвалили в последно време. Например, даже предния ден, докато Хорейшо Маклър мързелуваше на тревата, госпожа Дженкинс бе ухапала жена му. Разбира се, не беше по нейна вина, горката, и мъжът й веднага дойде и се извини, но все пак бе много притеснително и тъжно. Още повече, че Една в момента мутираше и кожата й бе особено чувствителна; господин Дженкинс би трябвало все пак да внимава, да надзирава по-добре жена си или да я държи вързана. Категорично бе забранил на Били да си играе със сина им, но малкият изобщо не го слушаше. Малкият Дженкинс, разбира се, бе тук, убит около баща си, и Били веднага започна да нервничи.

— Тате, остави ме да сляза. Искам да си поиграя с Буд.

— Не можеш да си играеш с него, Били. Вече двайсет пъти ти го казах.

— Защо?

— Добре знаеш, че е отровен. Последния път, когато те убоде, ти лежа цяла седмица.

— Той не го направи нарочно.

— Вероятно, но трябва да бъдеш предпазлив. Трябва да си намериш другари за игра, които да приличат на теб.

Един самолет се спусна то небето и Хорейшо Маклър побърза да се качи пак на трибуната. Когато успя отново да заеме мястото си, самолетът вече беше спрял и официалните лица се бяха отправили към Триумфалния път. Президентът на Съединените щати вървеше начело и Хорейшо Маклър усети как пулсът му се учести: стори му се дори, че кръвта му се стопля, което всеки път предизвикваше неприятен световъртеж, но в усещането за топлина все пак имаше нещо поощряващо и дори вълнуващо. Президентът, доста млад човек, тъкмо бе избран от нацията с впечатляващо мнозинство, много повече заради външния си вид, отколкото заради политическата си програма: имаше две ръце, два крака, лице, в което носът, очите и устата заемаха точно същото място като по време на биологичната стагнация, но онова, което събуждаше у населението носталгична разнеженост и бе осигурило неговия избор, бе кожата му. Речта щеше да започне. Военният оркестър засвири националния химн. Всички се изправиха. Хорейшо Маклър махна шапката си, притисна я до сърцето си и също стана с цената на немалко усилие: носеше на гърба си повече от сто килограма.

— Тате — извика Били, — този кой е? Какво казва? А защо сме тук?

Хорейшо Маклър въздъхна: децата бяха отглеждани в почти пълно невежество по отношение на историята на страната си. Зарече се да иде да говори с директора на Аквариума и да го нахока. Младите поколения бяха призвани да живеят в много по-различен свят от този, който познаваха техните родители, и от първостепенно значение бе да им се набият в главите някои елементарни понятия, извън които нямаше да има човешки живот, достоен за това име.

— Ами, Били, виждаш ли онзи господин, който стои прав на краката си и има две ръце и меко лице като по картинките в учебниците по история, които ти показват в училище? Това е президентът на Съединените щати. Някога всички хора са били като него, но учените направили важни открития и благодарение на благотворните лъчения, които оплодили атмосферата и земната кора, човешкият вид излязъл от периода на биологична стагнация и ускорената еволюция му позволила да направи няколко скока напред — това се нарича мутация — което ни е позволило да се променим, да започнем да се различаваме един от друг и да приемем нови форми…

— Тате, гладен съм.

Хорейшо Маклър меланхолично отбеляза, че онова, което говореше, нямаше никакво значение за Били, не просто понеже беше само на десет години, а най-вече, защото принадлежеше към едно поколение, което бе мутирало толкова бързо — все същата акселерация на Историята, — че наистина бе много трудно да се общува с него.

— Тате, гладен съм!

Хорейшо Маклър порови из джоба си и откри малкото пакетче сурово месо, което жена му бе приготвила.

— Искам мухи — рече Били.

Хорейшо Маклър въздъхна. Така и не свикна напълно с мисълта, че синът му се храни с мухи. В това очевидно нямаше нищо странно, но Хорейшо, той сам признаваше това, все още имаше доста насадени представи и предразсъдъци, от които не успяваше да се отърве. Така например, упорстваше да носи панталон и сако и дори нещо като обувки и шапка, което ужасно му пречеше и го правеше да изглежда ексцентрично, което напълно осъзнаваше. Но факт е, че се чувстваше по-малко тревожен, когато носеше панталон и неговият психологически съветник изрично му бе препоръчал да го носи колкото може по-дълго, или поне докато не се откаже да се гледа в огледало, зловещ навик и мъчителен във всяко отношение, от който лекарят не успяваше да го излекува и който на няколко пъти го бе довеждал до нервна депресия. Приближи до сергията на един амбулантен търговец и купи фунийка мухи. Били ги грабна веднага. Самият Хорейшо Маклър започна да огладнява, не бе ял нищо от предния ден. Но не обичаше да се храни на обществено място: малко го беше срам. Хранителният му режим ставаше все по-сложен. Това е то недостатъкът, когато организмът ти е в разгара на еволюцията и на една епоха на биологична акселерация. Бе му се наложило да се откаже от някои любими храни, които вече не му понасяха, но към които хранеше смътна носталгия. Хорейшо Маклър не беше точно консерватор, но все пак имаше неясното чувство, че нещата напредват твърде бързо. А можеше да се смята за щастливец: като си помислеше за начина на хранене на някои други пионери, които бяха на трибуната, кожата му настръхваше. Бяха заплатили скъпо добрите дела на науката, но в крайна сметка си струваше. И най-вече човек не биваше да се поддава на песимизма и да мисли за отрицателните страни. Добре беше да си припомни, че преди само две поколения в началото на атомната ера, когато Съединените щати и Русия още опипваха почвата от научна гледна точка и взривяваха едва стомегатонни бомби, хората се бояха да не би човешкият род да се обезличи в еднотипност и анонимност. Бяха наистина далеч от истината. Напротив, беше се получила възхитителна индивидуализация. Можеше дори да се каже, че вече никой не приличаше на никого. Трябваше само да погледне останалите пионери на трибуната, които внимателно слушаха речта на Президента, преди да се впуснат по Триумфалния път, който той щеше да открие, за да види каква зашеметяваща разнородност очакваше човешкия род, застанал на ръба на новия свят: Стенли Кубалик, например, със стърчащия си най-малко на десет сантиметра анус и красивите си розови щипки, или пастор Бликфорд с шестте си ръце и прозрачния хранопровод, или Матю Уилбифорс с неговите зелени люспи, за да се почувства спокоен. Даже някои твърдяха, че ако човечеството продължи да се променя със скоростта от последните десет години или дори само по силата на вече приетото лъчение, от традиционния вид щеше да остане само празен дрешник и човечеството, сред пъпкуването на своите нови форми, щеше да се върне под земята, под водата, щеше да излети в небесата или да се качи по дърветата, където вече чакаха напредналите елементи, което очевидно щеше да доведе Запада до опасно положение, защото конвенционалните оръжия щяха да се окажат напълно негодни. Във вестниците вече се говореше, че китайците на пожар работят, за да приспособят оръжията към новите биологични форми. Всъщност всички очакваха Президентът да засегне тази тема в речта си при откриването. Хорейшо Маклър въздъхна. Всичко беше трудно. Той бе направил всичко по силите си да се изправи пред този проблем, когато бе държавен секретар в Министерството на отбраната, но много го бяха критикували и го бяха обвинили, че е бавен, а никой не можеше да каже, че заместникът му бе постигнал повече от него. Беше убеден, че еволюцията поставя пред Съединените щати ужасни проблеми заради скоростта, с която протичаше — тя не им оставяше време да се приспособят и безмилостно ги тласкаше напред, — а сега, когато и диференциацията усложняваше нещата, понякога човек наистина имаше от какво да изгуби ума и дума. Ако поне семействата еволюираха заедно и в хармония, би могло да се съхранят основните американски ценности в промяната, нелепо бе да искат да запазят начина си на живот, обречен от прогреса, но ставаше все по-ясно, че понякога диференциацията се проявява безжалостно в самото лоно на семействата и без да имаме пълна вяра в клюките, които тръбяха тревога, въпреки цензурата, публична тайна бе, че някои двойки вече не можеха да имат нормални сексуални отношения и че опираха до наистина невероятни партньори, за да помогнат на еволюцията да прескочи билото и да позволят на човешкия род да продължи въпреки всичко, под една или друга форма. Самият Хорейшо Маклър бе присъствал на трагичния конфликт, който бе противопоставил в семейството на братовчедката Бет родители и деца, тъй като последните понякога отказваха да слязат от дърветата със седмици и скандализираха всички съседи с отказа си да прикрият някои свои срамни части, станали под напора на еволюцията яркочервени, а пасторът бе отказал да ги пуска в църквата, защото те упорито държаха молитвениците с опашка, с което бяха възмутили конгрегацията, макар някои гласове да тръбяха, че няма значение как държат книгата, стига да я носят със себе си по дърветата. Хорейшо Маклър, по времето, когато изпълняваше своите функции, непрестанно бе настройвал населението срещу лъжливо успокоителните слухове, които се въртяха, за да попречи на американското обществено мнение да изпадне в тиха дрямка и да забрави опасността, която го дебне. Казваха, например, че в Съветска Русия еволюционният процес е още по-бърз, отколкото в свободния свят, и че една трета от руските войници са се превърнали в нещо като скариди, и следователно не могат да използват съществуващото въоръжение, а нови оръжия, отчитащи тази промяна, още не са разработени, което даваше възможност в лагера на демократите да си отдъхнат и да приспособят военния си потенциал в съответствие с новите биологични структури без външен натиск и на бодра глава.

— Тате, искам още мухи.

— Достатъчно яде. Ще ти стане лошо. Остави ме да слушам. Това е важно.

И наистина, Президентът бе стигнал до най-сериозната точка от речта си. Започващата година, каза той, вероятно ще да се окаже решителна. Разбира се, американската ударна сила бе непокътната и по нищо не отстъпваше на руската ударна сила. Но не трябва да крият от себе си факта, че под ускорения напор на еволюционните фактори, има голям риск това оръжие да стане ненужно: скоро човешкият материал ще да се окаже негоден. Средствата за разрушение са достигнали непозната до тогава степен на съвършенство, но онези, които трябваше да боравят с тях, толкова бързо променяха физическия си характер, че възможността на нацията да защити своята сигурност от ден на ден намаляваше. Трябваше да се каже откровено: много бяха гласовете, които съветваха да се удари врага без забавяне, докато видът все още бе запазил конвенционалния си характер, докато притежаваше ръце, способни да боравят с усъвършенствани оръдия и достатъчна интелигентност, за да замисли, да предприеме и да доведе до добър край подобна операция, но имаше и такива, които се надяваха, че с изчезването на ръцете и на интелигентността, може би щеше да стане възможно да се избегне конфликтът. Внезапно Хорейшо Маклър изпита странно усещане: чувстваше, че всичко това вече не го засяга. Думите на Президента, чийто смисъл отначало така добре бе схванал и които толкова точно отговаряха на неговата загриженост, сега сякаш се сливаха в поредица от, разбира се, познати звуци, но чиято нишка той не успяваше да следи ясно. Сигурно прекалено дълго бе стоял на открито — усещането за задушаване се върна, а с него и нарастващата, близка до паника, тревога. Всъщност всичко, което той искаше сега, бе да го оставят на мира, да му позволят кротко да си стои на дъното на семейния басейн с близките си — пък и отговорност на правителството бе да охранява целостта на новата граница на свободния свят, а задача на възпитателите — американската младеж да не се покрие изцяло с люспи, преди да се пропие от необходимите за оцеляването им принципи на демократичните институции в новия елемент. Хорейшо Маклър унило се запита кой ли точно е неговият елемент. У него оставаше известна привързаност към цветята, светлината и вида на предците му. От друга страна, чувстваше се добре само ако усещаше малко прясна тиня под корема си, и обожаваше да плува. Психиатърът му правеше всичко възможно, за да му помогне да се приспособи, но двойственият му характер упорстваше и на моменти той се чувстваше напълно объркан. Начело на Департамента по Отбраната, той се бе обградил с учени с авторитетни трудове за ефекта на радиацията върху гените, бившите му сътрудници често му идваха на посещение в Центъра за превъзпитание, където пионерите получаваха интензивен психологически тренинг, и всички твърдяха, че става въпрос за преходен период, и че щом прехвърлел билото на онова, което наричаха „биологично колебание“, щял да се почувства съвсем на място в новия си елемент. Но той не беше толкова сигурен в това. Получаваше истински кризи на ужас, когато го караха да излезе от басейна и се озоваваше на открито, и не по-малко сковаващ ужас, когато го оставеха прекалено дълго във водата. Изпадаше в истински бяс, когато психиатърът му или приятелите му твърдяха, че във външния му вид няма нищо отвратително, той знаеше отлично за какво става дума. Срам го беше от набръчканата му глава, от кръглите, втренчени очи и му се случваше да прибира главата си в черупката и да отказва да яде и пие. Изпитваше най-вече ужас, когато по негов адрес заговореха за мъчениците на науката, както тъкмо правеше Президентът, и той дори ясно го чу как произнася неговото име, говорейки за „моя скъп приятел Хорейшо Маклър, велик служител на нашата страна“. Всичко, което искаше от тях, бе да забравят за него, да го оставят на мира и да не привличат вниманието върху него. Отначало дори се бе уплашил да не би заради външния му вид да го призоват пред анкетната комисия за антиамерикански действия и чудесно си спомняше, че първия път, когато заговори за това с жена си, тя бе прекарала нощта в плач, а на сутринта неприятностите бяха започнали. Във всеки случай той държеше да се оттегли от функциите си и бе настоял да бъде незабавно приет в Белия дом. Президентът по всяка вероятност бе предупреден, защото не показа никаква изненада от външния му вид. Хорейшо Маклър спокойно и достойно му изложи положението: той не можеше повече да остане в правителството, в настоящия си стадий на еволюция не се чувстваше вече представител на американския народ и бе дошъл да връчи своята оставка. Нямаше намерение да прави никакво политическо завещание, защото искаше да остави развързани ръцете на своя заместник и напълно се доверяваше на своя Президент. Но все пак си позволи да изрази едно пожелание: като се има предвид страховитата скорост, с която конвенционалният човешки материал излизаше от употреба, трябва да се вземе капитално решение, ако не искаме равновесието на силите да се промени катастрофално и неизлечимо в полза на руснаците. Разбира се, те еволюираха в същата насока като нас, но бяха напълно способни да започнат изненадващо нападение докато конвенционалният им човешки потенциал все още бе приспособен към съществуващите оръжия… Да бъде разбрано правилно: той не проповядва превантивна война, а просто моли да се помисли за най-лошото и да се засилят мерките за сигурност до крайна степен, докато човешкият интелект, мозък и ръце все още могат да бъдат използвани… Президентът се показа разтърсен, грабна телефона с трепереща ръка и свика сътрудниците си, помоли ги за най-голяма дискретност и след това накара своя държавен секретар да им повтори онова, което току-що бе казал на него. Хорейшо Маклър още веднъж много спокойно изложи своята позиция. Бяха го изслушали мълчаливо, гледайки колегата си с ужас, който дори не успяваха да скрият.

— Във всеки случай — бе заключил Хорейшо Маклър, — се смятам длъжен, господин Президент, за голямо мое съжаление, да ви връча оставката си, и ви моля да я приемете незабавно. С настоящия си външен вид, не мога да се чувствам представител на американския народ с неговата динамичност и решимост. Една костенурка, господин Президент — о, моля ви, нека погледнем нещата в очите — не може да остане начело на Департамент по отбраната на Съединените щати в съдбоносен момент от историята на страната, когато всичко трябва да бъде мобилизирано, за да се спечели надпреварата във въоръжаването, ако искаме да съхраним свободите си. Във великолепната си реч при откриването говорихте за новата американска граница, която очаква своите пионери. След като съдбата изглежда ме е избрала да бъда сред тях, държа да ви заявя следното: дали телата ни ще са покрити с люспи, козина или пера, нашите въздушни, сухопътни или морски сили навсякъде ще отбраняват новите ни граници с непоклатима решимост. Важно е най-вече Съединените щати да стъпят в новия елемент преди руснаците, вместо да се налага да ги гонят по-късно… Президентът и съветниците му го изслушаха мълчаливо и когато той най-сетне стана, за да си тръгне, те го наобиколиха със сълзи на очи и дълго стискаха ръката му, а Президентът му каза, че е велик служител на страната си и велик американец, че трябва да пести силите си и да не се претоварва и че не бива да се притеснява, руснаците също имат големи затруднения…

— Не знам дали знаете — попита Хорейшо Маклър, — че пасажи от розови скариди, простиращи се по на няколко километра са се появили край Флорида?

Президентът изглеждаше слисан. Не, не, не знаел, специалните служби нищо не са му били казали, щял да се осведоми…

И че вчера са уловили в Калифорния — да, в американски териториални води — риба от невиждан дотогава вид? Непременно трябва да бъде разпитана от ФБР…

Хорейшо Маклър внезапно почувства, че е казал достатъчно и че наистина е развълнувал Президента — той бе силно пребледнял, — и се отправи към вратата с вдигната глава. Държеше да върви изправен вертикално на задните си лапи и да излезе достойно и дори небрежно, въпреки смазващата тежест, която влачеше на гърба си — и този път това не бе само тежестта на неговите отговорности. Президентът го изпрати до стълбището и нареди да го откарат у тях със собствената му кола; а Хорейшо Маклър откри вкъщи Една, обляна в сълзи, на нея естествено й бе трудно да се приспособи към положението. След това в едно специализирано заведение той премина специален тренинг, на който подлагаха пионерите на новата американска граница, и сега стоеше на линията за заминаване, сред другарите си по приключение, и слушаше Президента, който тъкмо приключваше речта си със забележителен замах.

— Когато предците ви са слезли от палубата на Мейфлауър и са стъпили на американския континент, дори най-дръзките от тях не са можели да си представят какъв изумителен етап от човешката история започва и каква ера на открития, завоевания и съзидание се отваря пред тях… И тъй, приключението, което очаква вас, е още по-изумително… вие ще осигурите оцеляването, пребъдването и решителната победа във водните дълбини на моралните и духовни ценности, които нашите предци са ви завещали. Напред, герои на новата човешка граница! Слаба на нашите бележити пионери!

Огромен вик се надигна от тълпата и отекна националният химн, Президентът направи крачка напред и сряза опънатата през Триумфалния път лента. Тръпка премина през пионерите; размърдаха се лапи, щипки, антени, пипала, опашки и плавници и Хорейшо Маклър, бутан от всички страни, първо инстинктивно прибра глава в черупката, след това изпъна шия и даде последни указания на Били.

— Стой до мен, Били. Когато влезем във водата, не се отдалечавай много. И най-вече не влизай в тинята. Стой, където има пясък. Помни какво те учиха в Аквариума, сине. Бъди предпазлив, отначало няма да е лесно.

— Напред, всички вие, които отнасяте със себе си. Надеждата и вярата на нашата цивилизация! Вяра в сърцата! Не изпитвайте съмнения! Помнете, че науката води стъпките ви и че макар геният на нашия вид да е подложен на жестоки изпитания, той ще победи и враговете на човека ще го открият на дъното на Океана, все така привързан към безсмъртните си ценности и все така изпълнен с решителност! Напред към нови мирни завоевания! Слава на нашите пионери!

Хорейшо Маклър получи силен удар по главата и се обърна възмутено към съседа си.

— Не можете ли да внимавате, идиот такъв? — изкрещя той с бяс, в който цялото му дълго търпение и объркване пред всичко, което му се случваше, внезапно се бе отприщило. И какво смятате да правите, глупако нещастен, с глупавия си стик за голф в състоянието, в което сте и на дъното на морето, мога ли да ви запитам?

Стенли Кубалик, който инатливо влачеше между щипките си стик за голф, му хвърли презрителен поглед.

— Психоаналитикът ми ме посъветва да отнеса със себе си в новия елемент някакъв любим предмет, за да не се чувствам прекалено чужд, поне в началото. Пречи ли ви? Да кажем, че нося стик за голф по сантиментални причини. В крайна сметка Президентът каза, че трябва да бъдем верни на традиционните си ценности, нали? Трябва да се хванем за нещо сигурно. И не аз съм виновен, че пречите на всички да се придвижват, бавна дърта костенурка, такава!

— Господа, господа, да не се караме — извика пастор Бикфорд, който тичаше странишком и куцукаше: две от лапите му държаха по една Библия, отпечатана върху пластмаса специално за пионерите. Нека останем сплотени, приятели! Не сме ли запазили всички ние същите мозъци? Колкото и причудливи да са формите на нашите крайници, не сме ли запазили същите ръце? Не ни ли служат все още гласните струни? Какво по-явно доказателство ни трябва, че Божието Провидение все така бди над всички нас? Имаме да изпълняваме свещена мисия…

— Кога ще престанете, пасторе, да ми навирате хранопровода си в очите! — издудна Хорейшо Маклър.

— О, моля за извинение.

— Всъщност, изглежда, че ръцете, и по-точно пръстите, вече изчезват при младите — рече един вид паяк, който тичаше до Хорейшо Маклър и в който той едва разпозна бившия си научен съветник Майк Капровиц.

— Това са тревожни и неоснователни слухове — извика пастор Бикфорд. — Важното е да съхраним непокътната вярата си в човека… Не е важна черупката, каквато и да е тя, а душата, тя е божественото дихание, което я населява…

— Пък и никъде не е казано, че изчезването на ръцете и на интелекта означава край на свободния свят — заяви един розов рак, който влачеше в щипките си неръждаем портрет на Ейбрахам Линкълн и си проправяше път между пионерите с пълна липса на грижа за ближния. Виждали сме какво ли не!

Хорейшо Маклър се канеше да му отвърти една остра приказка, когато внезапно усети под корема си великолепна свежест, която веднага го укроти: беше стигнал до водата. За миг поплува лениво. Разбира се, Били бе изчезнал. Хорейшо Маклър се огледа наоколо с известна боязън: имаше значително количество причудливи и доста съмнителни форми. Руските напреднали форми като нищо можеха да отвлекат малкия, за да му промият мозъка. От друга страна, бе малко вероятно да са толкова предприемчиви, че да рискуват така близо до американските брегове. Издигна се на повърхността и мързеливо лапна няколко мухи. В главата му бе настъпила благотворна празнота, той бавно се отпусна в тинята и се предаде на една приятна и отморителна жега.

— Все пак не му давайте да яде мухи — рече докторът, докато излизаше от стаята на болния. — Не е много препоръчително. И не го оставяйте във ваната повече от десет минути. Ако го оставим да прави каквото си иска, никога няма да се оправим. Ако се обадят от Белия дом, обяснете им, че болният е в разгара на кризата и че не е възможно да се произнесем за крайната форма, която всичко това ще приеме, нито кога…

— Такъв велик човек — рече медицинската сестра с въздишка. — И имаше такива отговорности… Какво да кажем на жена му?

— Кажете, че организъм му е много отслабнал, но имаме надежда. Няма да се стабилизира поне две седмици. Тези внезапни мутации почти винаги са катастрофални от психична гледна точка. Апропо, помолете доктор Щайн да ми запази минутка за днес. Появиха ми се нови люспи отляво и мисля, че трябва да вземем някои мерки. Кажете му, че петдесет и шести се променя много трудно, има асиметрия в плавниците и, по мое мнение, преждевременно втвърдяване на черупката, вероятно ще се наложи операция.

— Каква епоха! — измърмори медицинската сестра.

— Да — рече лекарят. — Свършено е с хрисимото човечество.

Край