Серия
Слава на нашите бележити пионери (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
J’ai soif d’innocence, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Когато най-сетне реших да изоставя цивилизацията и нейните лъжливи ценности и да се оттегля на остров в Тихия океан, сред коралови рифове, на брега на синя лагуна, възможно най-далеч от меркантилния, изцяло обърнат към материалните блага свят, го направих по причини, които ще изненадат само твърде закоравелите души.

Жадувах невинност. Изпитвах нужда да избягам от атмосферата на неистово състезание и на борба за печалба, в която липсата на всякакви скрупули се бе превърнала в правило и където за една деликатна природа и артистична душа като моята ставаше все по-трудно да си набави няколкото материални придобивки, необходими за покоя на ума.

Да, имах нужда най-вече от безкористност. Всички, които ме познават, знаят колко ценя това качество, първото и дори май единственото, което изисквам от своите приятели. Мечтаех да се чувствам обграден от простички и услужливи същества със сърца, напълно неспособни на мерзки сметки, и които да мога за всичко да помоля, като в замяна им дам приятелството си, без да се боя, че отношенията ни ще бъдат помрачени от долно печалбарство.

И тъй, приключих всички лични дела, с които се занимавах, и в началото на лятото пристигнах в Таити.

Бях разочарован от Папеете.

Градът е прелестен, но навсякъде се отгатва пръстът на цивилизацията, всичко има цена или заплата, слугата там е наемник, а не приятел и очаква да му се плати в края на месеца, изразът „изкарвам си хляба“ се повтаря с мъчително упорство, а както вече казах, парите бяха едно от нещата, от които бях решил да избягам колкото може по-далеч.

Затова реших да ида да живея на един изгубен остров от Маркизите, Таратора, който бях избрал наслуки по картата и където корабът на перлената компания на Океания пускаше котва три пъти годишно.

Още щом стъпих на острова, усетих, че мечтите ми най-сетне се сбъдват.

Цялата хиляди пъти описвана, но все така зашеметяваща, щом човек най-сетне я види със собствените си очи, красота на полинезийския пейзаж се разкри пред мен от първата стъпка, която направих по плажа: главоломният порой на палмите от планината към морето, невъзмутимият покой на лагуната, пазена от вси страни от рифовете, селцето със сламените колибки, чиято лекота сякаш сама по себе си бе израз на безгрижие и откъдето вече тичаха с протегнати към мен ръце хора, от които, веднага усетих това, можех да получа всичко с приятелство и благина.

Защото, както най-често е при мен, най-чувствителен бях именно към качеството на човешките същества.

Намирах на едно място население от няколкостотин души, което изглежда изобщо не бе докоснато от сметките на нашия дребнав капитализъм и бе толкова равнодушно към паричните въпроси, че успях да се настаня в най-добрата колиба от селото и да се обградя с всички неотложни неща от живота, да си имам мой рибар, мой градинар и мой готвач, без да си развързвам кесията, на базата на най-просто и трогателно приятелство и братство, и сред взаимно уважение.

Дължах това на чистите души на обитателите и на прелестната им невинност, но също и на особеното благоразположение на Таратонга към мен.

Таратонга бе възрастна, около петдесетгодишна жена, дъщеря на вожд, чиято власт някога се бе простирала върху повече от двайсет острова от архипелага. Населението на острова я бе обградило със синовна обич и още с пристигането си разгърнах всички усилия, за да си осигуря нейното приятелство. Направих го съвсем естествено, без да се опитвам да преправям онова, което съм, и дори напротив, отворих й душата си. Изложих й причините, които ме бяха подтикнали да дойда на нейния остров, ужасът ми от грозния меркантилизъм и отвратителния материализъм, разкъсващата ми нужда от преоткриване на ценностите на безкористието и невинността, вън от които човечността не може да оцелее, и й разкрих своята радост и признателност, че най-сетне съм открил всичко това у нейния народ. Таратонга ми каза, че напълно ме разбира и че самата пая има само една цел в живота си: да попречи на парите да омърсят душите на нейните хора. Разбрах намека и тържествено я уверих, че нито стотинка няма да излезе от джоба ми за целия ми престой в Таити. Оттеглих се у дома и през няколкото седмици, които последваха, направих каквото можах, за да изпълня наставлението, което ми бе дадено тъй дискретно. Дори взех всичките пари, които имах, и ги закопах в едно ъгълче на колибата.

Бях на острова от три месеца, когато едно момченце ми донесе подарък от онази, която вече можех да наричам моята приятелка Таратонга.

Беше орехов сладкиш, приготвен специално за мен, но онова, което мигновено ме впечатли, беше платното, в което сладкишът бе увит.

Беше грубо чувалено зебло, но изрисувано с необикновени цветове, които смътно ми напомниха за нещо, но отначало не се сетих какво.

Разгледах платното по-внимателно и сърцето ми бясно подскочи в гърдите.

Наложи се да седна.

Взех платното на коленете си и грижливо го разгънах. Беше правоъгълник трийсет на петдесет сантиметра, а боята бе напукана и на места изтрита.

За миг застинах, втренчен с невярващ поглед в платното. Но нямаше съмнение.

Пред себе си имах картина на Гоген.

Не съм особен познавач на живописта, но в наши дни има имена, чийто маниер всеки може да разпознае без колебание. Още веднъж развих платното с трепереща ръка и се наведох над него. Представляваше късче от таитянската планина и къпещи се жени на брега на едно вирче, а цветовете, силуетите и самият мотив бяха до такава степен разпознаваеми, че въпреки лошото състояние на платното, бе невъзможно човек да сбърка.

Отдясно, от страната на черния дроб, усетих щипване, което при мен винаги върви заедно с поривите на сърцето.

Творба на Гоген в този малък, забутан остров! И Таратонга, която я е използвала, за да увие един сладкиш! Картина, която, продадена в Париж, сигурно щеше да струва пет милиона! Колко ли други платна бе използвала тя, за да увива разни неща или пък да запушва дупки? Каква невероятна загуба за човечеството!

Скочих и хукнах при Таратонга, за да й благодаря за сладкиша.

Намерих я да пуши лулата си пред своята къща срещу лагуната. Беше едра жена с посивели коси и въпреки голите си гърди, дори в тази поза тя запазваше възхитително достойнство.

— Таратонга — рекох й аз, — изядох сладкиша ти. Беше чудесен. Благодаря.

Изглеждаше доволна.

— Днес ще ти направя пак.

Отворих уста, но не рекох нищо. Това беше моментът да проявя такт. Нямах право да оставям у тази жена впечатлението, че е дивачка, която си служи с творбите на един от най-големите световни гении, за да опакова разни неща. Признавам си, че страдам от прекомерна чувствителност, но на всяка цена исках да избегна това.

Трябваше да си мълча, за да получа нов сладкиш, убит в платно на Гоген. Единственото нещо, което няма цена, е приятелството.

Върнах се в колибата си и зачаках.

Следобеда пристигна още един сладкиш, опакован в платно на Гоген. То бе в още по-окаян вид от предишното. Сякаш някой бе чегъртал платното с нож. За малко да хукна при Таратонга. Но се въздържах. Трябваше да действам предпазливо. На другия ден отидох да я видя и простичко й казах, че сладкишът й е най-вкусното нещо, което някога съм ял.

Тя се усмихна снизходително и натъпка лулата си.

През следващата седмица получих от Таратонга три сладкиша, увити в платна на Гоген. Преживях изключителни мигове. Душата ми пееше — няма друга дума, за да опиша часовете на силно артистично вълнение, които изживявах.

След това сладкишът продължи да идва, но без опаковка.

Напълно си изгубих съня. Дали не бяха останали други платна или Таратонга просто бе забравила да го увие? Почувствах се обиден и дори леко възмутен. Трябва да се признае, че въпреки всичките им качества, туземците от Тататора имат и някои сериозни недостатъци, сред които известно лекомислие, та човек никога не може да разчита изцяло на тях. Взех няколко хапчета, за да се успокоя, и се опитах да открия начин да говоря с Таратонга, без да привлека вниманието й върху нейното невежество. В крайна сметка се спрях на откровеността. Посетих отново моята приятелка.

— Таратонга — рекох й, — ти много пъти ми изпраща сладкиши. Бяха чудесни. Освен това бяха увити в парчета зебло, които много ме заинтригуваха. Обичам веселите цветове. Откъде ги имаш? Имаш ли още?

— О, тези ли… — рече Таратонга равнодушно — дядо ми имаше цяла купчина.

— Дяла… купчина? — изпелтечих.

— Да, имаше ги от някакъв французин, който живял на острова и който се забавлявал да маца парчета зебло с бои. Сигурно са останали още.

— Много ли? — избъбрих.

— О, не знам. Можеш да ги видиш. Ела.

Отведе ме в един хамбар, пълен със сушена риба и копра. На земята, покрити с пясък, лежаха дузина платна на Гоген. Всичките бяха рисувани на чували и бяха много пострадали, но няколко от тях все още бяха в добро състояние. Пребелях, а краката едва ме държаха. „Господи — помислих си, — каква непоправима загуба щеше да бъде за човечеството, ако не бях минал оттук!“ Ставаше въпрос за трийсетина милиона:

— Вземи ги, ако искаш — каза Таратонга.

Тогава в душата ми се разрази ужасна борба. Познавах безкористността на тези прекрасни създания и не исках да посея на острова и в умовете на обитателите му онези меркантилни понятия за цена и стойност, които вече погребаха толкова райски кътчета по земята. Но всички предразсъдъци на нашата цивилизация, които въпреки всичко притежавах здраво закотвени в мен, ми пречеха да приема подобен дар, без да предложа нещо в замяна. С едно движение изтръгнах прекрасния златен часовник, който имах и го подадох на Таратонга.

— Нека и аз ти поднеса един подарък — помолих я аз.

— Тук нямаме нужда да знаем колко е часът — рече тя. — Трябва само да погледнем слънцето.

Тогава взех мъчително решение.

— Таратонга — каза й, — за беда съм принуден да се върна във Франция. Хуманитарни причини ме заставят да го направя. Тъкмо след седмица корабът минава оттук и ще ви напусна. Приемам подаръка ти. Но при условие, че ми позволиш да направя нещо за теб и твоите хора. Имам малко пари. Все пак се нуждаете от инструменти и лекарства.

— Както искаш — рече тя с безразличие.

Оставих на приятелката ми седем хиляди франка.

След това сграбчих платната и изтърчах в колибата си. Прекарах цяла седмица в безпокойство, докато чаках кораба. Не знаех от какво точно се боя. Но бързах да замина оттам. Онова, което характеризира някои артистични натури е, че егоистичното съзерцание на красотата не им е достатъчна, и те изпитват във висша степен нуждата да споделят тази радост със своите ближни. Бързах да се върна във Франция, да ида при търговците на картини и да им предложа моите съкровища. Бяха за стотина милиона. Единственото, което ме дразнеше бе, че държавата със сигурност щеше да ми вземе трийсет или четирийсет процента от получената сума. Защото нашата цивилизация нахлува точно по този начин в най-съкровената област на света, тази на красотата.

В Таити се наложи да чакам две седмици кораб за Франция. Говорех колкото може по-малко за моя атол и за Таратонга. Не исках сянката на някоя търгашка ръка да падне върху моя рай. Но собственикът на хотела, където бях отседнал, познаваше добре острова и Таратонга.

— Изумително момиче — рече той една вечер.

Премълчах. Намирах думата „момиче“, употребена за едно от най-благородните създания, които познавах, за дълбоко оскърбителна.

— Разбира се, тя ви показа картините си, нали? — попита моят домакин.

Надигнах се.

— Моля?

— Тя рисува и то доста добре, честна дума. Прекара три години в Художествената академия в Париж преди двайсетина години. И когато цената на копрата стана каквато я знаете, заради синтетичните материи, тя се върна на острова. Прави доста изненадващи имитации на Гоген. Има редовен договор с Австралия. Купуват платната й за по двайсет хиляди франка едното. Тя от това и живее… Какво ви е, старче? Май не ви е добре?

— Нищо ми няма — изфъфлих.

Не знам откъде намерих сили да стана, да се кача в стаята си и да се хвърля на леглото. Останах така, смазан и обхванат от дълбоко, непоклатимо омерзение. Светът отново ме бе предал. В големите столици или в най-малкия атол на Тихия океан, най-низки сметки осакатяват човешките души. Наистина ми оставаше само да се оттегля на пуст остров и да живея сам със себе си, ако исках най-сетне да утоля раздиращото си желание за чистота.

Край