Серия
Слава на нашите бележити пионери (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Habitants de la Terre, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

По пътя Хамбург-Нойгерн преди войната имаше градче, което се наричаше Патерностеркирхен. Областта някога бе прочута със стъкларската си промишленост и на главния площад, пред двореца на градоначалника, туристите идваха да се любуват на прословутия фонтан на Духача, представящ легендарния Йохан Крул, майстор, който се бил заклел да издуха душата си в стъклено изделие от Патерностеркирхен, за да може производството, което бе донесло престижа на областта да бъде достойно представено и в рая. Статуята на почтения Йохан в момента, когато извършва своя подвиг, както и дворецът на градоначалника, любопитно здание от XIII век, в който се пазеха мостри от всички стъклени продукти, издухвани някога в Патерностеркирхен, изчезнаха едновременно с останалата част от градчето по време на последния световен конфликт след една погрешна бомбардировка.

Беше четири следобед и площадът на Духача бе празен. На запад едно жълто, издуто слънце плавно потъваше в черен прахоляк, който се носеше над развалините на бившия жилищен квартал, където екипите за разчистване довършваха събарянето на стените на „Скола Канторум“, позната някога в цяла Германия с това, че е дала началото на няколко от най-прочутите хорове в областта. „Скола“ бе създадена от собствениците на стъкларските цехове в града през 1760 г. и от най-ранна възраст децата на работниците идваха тук да упражняват дишането си под наставленията на кюрето. Преваляваше сняг — снежинките падаха бавно и сякаш се колебаеха, преди да докоснат земята. Площадът остана пуст доста време; кокалесто куче го прекоси бързо, следвайки своята си мисъл, с прилепен до земята нос; един гарван се спусна боязливо, клъвна нещо и мигом отлетя. Мъж и младо момиче изникнаха от пущинака, точно на мястото, където някога започваха множество приятни улички. Мъжът носеше куфар в ръка, беше възрастен, нисичък, гологлав, облечен в овехтяло пардесю. Около врата си носеше оръфан, плътно овързан шал, но въпреки това се опитваше колкото може повече да свие глава в раменете си, вероятно за да намали повърхността, изложена на студ. Сива четина покриваше кръглото му сбръчкано лице с плахи очи. Изглеждаше напълно слисан. Държеше за ръка младо русокосо момиче, което гледаше втренчено напред със странно застинала по устните усмивка. Носеше прекалено къса за възрастта си и дори неприлична пола, както и панделка като на малко момиченце в косите: човек би рекъл, че е пораснала, без да се усети. Въпреки това трябва бе към двайсетгодишна. Беше гримирана дебело и несръчно: зле разнесени петна охра преливаха по скулите, червилото придаваше на устните несиметрична форма. Усещаше се работата на измръзнали пръсти. Носеше мъжки обувки върху вълнени чорапи, проядено от молците кожухче с твърде къси ръкави и надупчени ръкавици. Двойката направи няколко крачки и спря на добре разчистеното място, където бе площадът, точно пред някогашната статуя на добрия Йохан, и където сега се виждаха само следи, оставени по влажната пръст от гумите на камионите, които се отправяха към магистралата за Хамбург. Снежинките бавно кацаха по косите и раменете им, беше рехав и неуспешен сняг, който не смогваше да постигне целта си, а само подчертаваше всичката сивота на света.

— Къде сме? — попита девойката. — Открихте ли статуята?

Спътникът и плъзна поглед по площада, след това въздъхна.

— Да — рече той. — Тя е точно пред нас, там, където й е мястото.

— Красива ли е?

— Много красива.

— Значи сте доволен?

— Да.

Той остави куфарчето на земята.

— Ще седнем за миг — рече той. — Камионите минават оттук и все някой ще се съгласи да ни вземе. Разбира се, можехме да вървим направо по магистралата, но не исках да мина край селото, без отново да видя статуята на Йохан Крул. Толкова пъти съм играл тук, когато бях малък.

— Добре, погледайте я — каза девойката. — Не бързаме.

Седнаха на куфарчето и за миг останаха допрени един до друг, без да говорят. Имаха онзи спокоен вид на хора, които са си у дома, като всички, които са отникъде. Девойката все се усмихваше, а човечецът сякаш броеше снежинките. Понякога излизаше от унеса си и шумно удряше гърдите си с ръце, а след това се успокояваше. Това упражнение изглежда за известно време му даваше цялата топлина, от която се нуждаеше. Девойката не помръдваше. Изглежда нямаше нужда от топлина. Спътникът й събу дясната си обувка и кривейки лице, силно заразтрива крака си. От време на време пълен с отломки камион преминаваше през площада и тогава човечецът ставаше с един скок и трескаво махаше с ръце, но камионите не спираха. Тогава си сядаше спокойно и продължаваше усърдно да разтрива премръзналия си крак. Камионите оставяха след себе си облаци прах и мръсотия и трябваше да мине известно време, преди окото да успее да различи бяла снежинка.

— Още ли вали? — попита девойката.

— Охо! Скоро земята няма да се вижда.

— Толкова по-добре.

— Моля?

— Казах: толкова по-добре.

Човечецът тъжно проследи с поглед кекавата снежинка, която се носеше пред него, протегна ръка към нея и сви юмрука си около вледенената сълза.

— Сигурно е красиво — рече девойката. — Много обичам снега. Искаше ми се да видя и статуята.

Той не отговори, извади от джоба си шишенце с шнапс, издърпа тапата със зъби и отпи скъпернически. След това се огледа плахо и бързо поднесе гърлото на шишенцето към устните си.

— Замириса на алкохол — рече девойката. Човечецът бързо прибра стъкленицата в джоба си.

— От един минувач е — рече той, — сигурно е пил. Но какво искаш, утре е Коледа.

— Сложете ми малко пудра — рече девойката. — Имам чувството, че лицето ми е цялото синьо.

— От студа е — рече спътникът й и въздъхна.

Пороби в джоба си, откри пудриерата, отбори я и доближи пухчето до лицето на девойката. Пухчето два или три пъти падна от вкочанените му пръсти.

— Ето — рече той накрая.

— Той погледна ли ме?

— Моля? — изненада се човечецът. — Кой? А, разбира се — усети се той. — Всички минувачи те гледат, разбира се. Ти си много красива.

— Все ми е едно. Но не бива да изглеждам като луда. Винаги съм била много добре вчесана и добре облечена. Родителите ми много държаха на това.

Внезапно гарваните се вдигнаха от едно пустеещо място, покръжиха над безлюдния площад и се отдалечиха с грак. Девойката вдигна леко глава и се усмихна.

— Чувате ли? Много обичам вика на гарваните. Човек веднага вижда пейзажа.

— Да — рече човечецът.

Огледа се страхливо наоколо, издърпа бързешком шишенцето с шнапс от джоба си и отпи.

— Коледен пейзаж — каза девойката, като все така се усмихваше с вдигнати нагоре очи. — Представям си го много добре, все едно го виждам. Пушека над комините в здрача, продавача, тикащ натоварената с елхички количка, веселите и добре заредени магазини, белите снежинки пред светналите прозорци.

Спътникът й свали бутилката и си избърса устните.

— Да — рече той с леко пресипналия си глас. — Да, точно така е. Има и снежен човек с цилиндър и лула. Сигурно децата са го направили. Ние винаги правехме за Коледа.

— Ако трябва отново да прогледна, искам да е по Коледа. Тогава всичко е толкова бяло, толкова чисто.

Старецът загледа унило една локва кал в краката си.

— Да.

— Забележете, аз не бързам. Добре съм си и така.

Дребното човече изведнъж се оживи и заразмахва вдигнатите си нагоре ръце.

— Не, не — възпротиви се той. — Не бива да казваш това. Точно това ти пречи да виждаш… На психологична основа е… всички доктори бяха единодушни, че лечението може да бъде дълго, може да бъде и трудно, но със сигурност ще оздравееш. Но ако продължиш да се противиш, дори професор Щерн няма да може да ти помогне. Знам какво си видяла, какво са те принудили да видиш…

Той жестикулираше и дърдореше, седнал на куфарчето, и двата края на шала му също се вълнуваха.

— Изпитала си голям шок. Но това са били войници, военновременни зверове… Не всички хора са такива. Трябва да вярваш в хората. Ти не си истински сляпа. Не виждаш, защото не искаш да виждаш… всички лекари казаха, че е нервен шок… Ако вложиш малко добра воля и не се противиш, ако искаш да виждаш, доктор Щерн със сигурност ще те излекува, може би за следващата Коледа. Но трябва да имаш доверие!

— Миришете на алкохол — каза девойката.

Мъжът млъкна, пъхна ръце в ръкавите на пардесюто си и сви глава между раменете. Притисна се малко по-силно към девойката и отново замълчаха, седнали на куфарчето, докато снегът продължаваше своя колеблив валс около тях.

Един камион се измъкна от развалините на „Скола Канторум“ и прекоси площада. Дребният мъж за пореден път стана, за да го спре, но не показа признаци на надежда, когато камионът забави ход, нито на разочарование, когато се отдалечи. Камионът бе натоварен с отпадъци и остави след себе си червеникав прахоляк. Той изцапа лицето на девойката и тя разтърка очи, а спътникът й извади от джоба си много чиста кърпа и деликатно и грижливо заизтрива клепачите и челото й, сякаш искаше да заличи от тях всяка следа от нечистотия.

— Не спря ли? — попита девойката.

— Сигурно не ни е видял.

Малко по малко ги обгръщаше нощ, а небето замени снежинките си със звезди. Последните гарвани се разлетяха със сънени крясъци, а луната изгря, за да оправи малко нещата и да смекчи мрака. Мина още един камион: фаровете втренчено изгледаха двойката, а след това се извърнаха равнодушно.

— Ще се наложи да вървим — рече човечецът. — Сигурно не отиват в нашата посока, а все пак не можем да ги помолим да променят маршрута си.

Девойката се изправи и зачака. Спътникът й се засуети около куфара.

— Сегичка, сегичка.

Погледна крадешком девойката, бързо извади от куфара друга, по-голяма бутилка, и пак отпи. В куфара имаше играчки, кукли, плюшени мечета, перука на ангел, шарени топки. Имаше и костюм на Дядо Коледа: червена, обточена с бяло роба, шапка с помпон и бяла брада. Дребният мъж затвори куфара, хвана девойката за ръка и тръгнаха към магистралата. Снегът бе намокрил асфалта и пътят в краката им блестеше. Скоро стигнаха до стълб, който показваше посоката към Хамбург и разстоянието — шейсет и пет километра. Човечецът хвърли поглед към стълба и ускори крачка.

— Почти сме пристигнали — рече той със задоволство.

Фаровете на един камион се появиха на пътя и се облещиха сред монотонно бръмчене. Мъжът подскочи, вдигна ръце и бурно замаха. Отначало камионът ги подмина, след това спря и бавно върна на заден. Мъжът заситни към вратата.

— Отиваме в Хамбург — извика той.

Лицето на шофьора не се виждаше в дъното на кабината. Само тъмният силует и ръцете под дежурната лампичка, трепкаща по волана. Човекът сякаш ги огледа за миг, а след това едната ръка се отдели от волана и им направи знак да се качат. Девойката се облегна назад, плъзна ръце в ръкавите на кожухчето и заспа още преди камионът да потегли. Спътникът й се намести до нея с куфара на коленете. Наистина бе дребен и краката му, обути в огромни напукани и кални калеври, се поклащаха, без да стигат до пода. В светлината на дежурната лампичка безкръвното му кръгло лице изглеждаше детско въпреки бръчките и сивата четина по бузите и брадата. Тялото му следваше движението на камиона, но много внимаваше да не бутне девойката и да не я събуди. Шумът на двигателя и топлината в кабината явно го замайваха и заедно с действието на умората и на алкохола, изглежда го опиха. Той заговори словоохотливо на шофьора. Казвал се Адолф Канинхен, от Хановер, амбулантен търговец, продавал играчки, и ако шофьорът имал деца, щял да си направи удоволствието да му покаже стоката си… Шофьорът нямаше вид да го слуша, а от лицето му лъщеше само едно петно. От време на време хвърляше поглед към заспалата в своя ъгъл девойка. За беда, бърбореше дребният мъж, работата не вървяла кой знае колко. Много разчитал на празниците и вложил доста пари в коледни стоки и в костюм за себе си, но напразно се бил влачил с часове по улиците с червената шапка и бялата брада, не успявали дори да се нахранят до насита. Може пък в Хамбург, все пак голям град, да им потръгне. Да, отивали в Хамбург, заради момичето. Тя е… Как да каже? Тя е болна. Родителите и били убити, а на всичкото отгоре и на малката й се случила беда. О! Той не държал да влиза в подробности, човек не може наистина да се сърди на войниците за онова, което са. Но в крайна сметка това било голям шок за момичето: внезапно изгубила зрението си. По-точно, както казал лекарят, ставало въпрос за психологическа слепота. Тя била затворила очите си за цвета, това е. Много сложен случай. Не била истински сляпа, но все едно, защото не можела да вижда. Естествено, тя просто отказвала да вижда, но лекарите казват, че резултатът бил същият. И изобщо не ставало дума за симулация. Форма на истерия, лекарите така му викат. Тя не искала повече нищо да вижда. Те казвали, че се била приютила в слепотата. Много трудно се лекувало, трябвало много деликатност, топлота и постоянство… Шофьорът още веднъж обърна проблясващото петно на лицето си към младото момиче и я гледа по-дълго, а след това се обърна към пътя. Да, малката била пукнато стъкло, крехка работа. Бомбардировките, гледката на развалините, а и онези нещастни войници… О, разбира се, те сигурно не са знаели какво правят, било е война и те са мислели, че действат правилно. Само че, ето, оттогава малката затворила очи за всичко. Тоест затворила ги вътре в себе си, а иначе ги държала отворени, даже били много красиви, съвсем сини — ох, трудно било да се обясни. Всичко това било много психологическо. Лечимо било, разбира се, медицината толкова била напреднала, човек само трябвало да се огледа, прекрасно било, особено в Германия, имаме велики учени, истински пионери на един нов свят, дори враговете ни са съгласни с това. Само че истинският специалист, казвали лекарите, бил само един. Професор Щерн от Хамбург. Той бил човек без прецедент, истински феномен на земята. Всички лекари били единодушни. Лекувал даже срещу нищо, ако случаят бил интересен. А случаят на малката бил твърде интересен, в това нямало съмнение. Много рядък, нещо изключително. Точно онова, което било нужно за професор Щерн, който всичко правел чрез психологията. Говорел мило на болния — любезността в тия работи е от основно значение, и за това, като за всичко друго — а след това си водел бележки, и след няколко месеца — готово, болният бил излекуван. За беда, траело твърде дълго. Трябвало да се пипа полека. Нали разбирате, малката е пукнато стъкло, трябва да я държим в памук. Тъй че внимавам какво й говоря, винаги рисувам всичко в приятни цветове. Никакви развалини, никакви войници, само малки сладки къщички, червени керемидки, овощни градини и почтени хора навсякъде. Слагам по малко розова вода във всичко, нали разбирате. Между другото, това много ми идва отръки, аз съм оптимист по природа. Доверявам се на хората. Винаги казвам: доверявайте се на хората, и те ще ви го върнат стократно. Онова, което ме тревожи, е, че лечението е толкова дълго, но се надявам, че хората в Хамбург са лакоми за играчки. В Германия не липсват дечурлига, липсват по-скоро родители, което обяснява, че играчките ми не се продават добре. Е, оставам си оптимист. Ние, хората, още не сме стигнали, сега тъкмо тръгваме, достатъчно е да вървим напред и някой ден наистина ще станем личности. Имам вяра в бъдещето. Малката не ми е дъщеря, нито племенница, нищо такова, чужд човек е, ако искате, доколкото човек може да приема ближния си за чужд човек…

Седнал с куфара на коленете, той ръкомахате, а дребното му лице бе съвсем синьо на светлината на дежурната лампа. Погледът на шофьора още веднъж се плъзна към момичето, спря за миг върху начервените бузи, полуотворените в спящата си усмивка устни, розовата панделка в русите коси. Човечецът продължаваше да бръщолеви, но все по-силно се поклащаше и брадичката му опираше в гърдите… Спирачките изскърцаха. Дребният мъж бе заспал, сгънат на две върху своя куфар. Движението го изхвърли напред, с нос в предното стъкло и той извика.

— Какво става, Господи, Боже мой?

— Слизай.

— Не отивате ли по-нататък?

— Слизай, казах.

Човечецът се засуети.

— Е, няма нищо, няма нищо… Благодаря ви и…

Той скочи на шосето, остави куфара и вдигна ръце да помогне на момичето да слезе. Но шофьорът се наведе, тресна вратата под носа му и потегли. Мъжът остана сам на пътя, с все още протегнати ръце и отворена уста. Погледа как бързо се отдалечават червените светлини на камиона в нощта, след това изкрещя, хвана куфара и се затича. Сега валеше истински и силуетът му окаяно махаше с ръце и се мяташе сред белите снежинки. Той потича, след това задъхан намали крачка, спря, седна на пътя и заплака. Снегът мило валсираше около него, кацаше по косата и се провираше във врата му. Той спря да ридае, но дълго хълца и се наложи да се удари по гърдите, за да опита да се овладее. Най-сетне дълбоко въздъхна, избърса очите си с края на шала, взе куфарчето и тръгна отново. Вървеше повече от половин час, когато внезапно видя пред себе си познат силует. Нададе радостен вик и затича към него. Младото момиче стоеше без да мърда по средата на шосето и изглежда го чакаше. Тя се усмихна и протегна ръка, а тежките снежинки бавно се топяха между пръстите й. Мъжът обви раменете й с ръка.

— Извинявай — избъбри той. — За миг изгубих доверие… Толкова се изплаших! Представях си най-лошото… Мислех, че няма да те видя повече.

Красивата розова панделка бе раздърпана. Гримът бе размазан, червилото бе разплескано по бузите и по врата. Ципът на полата бе отпран. Тя неловко придърпваше единия си чорап, който все се свличаше.

— Пък и човек никога не знае, той можеше да те нарани…

— Не бива човек винаги да си представя най-лошото — рече девойката.

Човечецът енергично закима.

— Вярно, вярно — призна той.

Вдигна ръка и хвана една снежинка.

— Само да можеше да видиш това — възкликна той. — Този път е истински сняг! Утре няма да се вижда нищо друго. Всичко ще бъде бяло и ново, съвсем чисто. Хайде, да тръгваме.

Почти веднага стигнаха до километричен камък и мъжът, проточил шия, разчете: „Хамбург, сто и двайсет километра“. Той припряно свали очилата си, а очите и устата му се отвориха неистово в израз на отчаяние. Горкият шофьор ги бе возил шейсет километра в грешна посока. Той изобщо не е отивал в Хамбург. Горкият, сигурно не е разбрал ясно какво му се говори.

— Хайде — рече той весело, — сега вече изобщо не е далеч.

Хвана я за ръка и продължиха да вървят в бялата нощ, която ги галеше по лицата.

Край