Серия
Слава на нашите бележити пионери (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Noblesse et grandeur, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

I.

— Всичките са ги изплюскали! — обяснява Адриан.

На пусия върху покрива, над спящото в нозете им селце, те напразно дебнаха цяла нощ песен на петел или вой на куче.

— Кучетата ли? — изписка Панаит. — Мислиш, че са изплюскали и всички кучета?

И се разсмя дебелашки, пръскайки слюнка наоколо, та нацапа цялата тиха нощ.

— Млък! — изкомандва Копф.

Тримата румънци мълчат. Старият Мишел Кристиану припряно стиска юмруци, а къщата на Федор започва да излиза от сянката като плячка от бърлога. Съдбата на битката, която ще се разрази, му е безразлична. Той се присъедини към германеца, за да разчисти лични сметки — съседът Федор бе направил дете на дъщеря му. „Това е тъжно, мисли си Копф, тъжно! Да се налага да умра с малоумници и простаци. Както и да е… важна е Каузата, а не онези, които и служат!“ Той нервно намества монокъла на измореното си око: „осанка… блясък!“ Ботушите му са грижливо лъснати, копчетата на куртката му блестят в нощта, той си е облякъл най-красивата униформа, празничната: днес отива на Смърт. Само да можеше да спре нервното потрепване на устните си, заекването и бясното желание да уринира… Но това са само подробности. Той се чувства вдъхновен, готов на всичко и изцяло на висотата на своята роля. След няколко минути гневът на фюрера ще превърне в пепел селцето Плевци. То е красиво селце, закътано в подкарпатската гора, наглед мирно и невинно… Боровете миришат приятно и леко шумолят, а капаците на прозорците му са червени и галят окото сред цялата тази зеленина, а в покривите често са изрязани капандури във форма на сърце. Но човек не бива да вярва на външния вид. Това село е подло, предателско, играе подмолно — село на измамници. Не се ли осмелиха жителите му да се разбунтуват при първия гръм на руските оръдия, не си ли позволиха да нападнат местното подразделение на СС и да го разгонят като стадо? Безсрамието им не стигна ли дотам да завземат петролните кладенци в момента, в който добронамерени хора се канеха да ги запалят, за да попречат те да попаднат в ръцете на врага? Но на тия проклети кладенци пак ще си им дойде пак редът. След няколко минути под заповедите на Копф здравата част от населението — градоначалникът и директорът на рафинериите, и собственикът на местния патриотичен вестник „Напред“, и полицейският комисар, и още неколцина сигурни елементи, специално излезли от затвора за целта, здравата част от населението, съвзела се от изненадата, ще премине към действие. Те са малобройни, но добре въоръжени. И целта им е проста. Да подпалят кладенците. А след това да избягат. Панаит е обърнал към Копф своето кръгло, стъписано лице. Устата му е винаги отворена и се виждат беззъбите, облени със слюнка венци. „Като разлигавена месечина“, установява Копф отвратен.

— Тръгваме ли? — изквичава Панаит.

Пръчката динамит не му дава мира, защото е предназначена за щастливия му ненавистен враг, Федор, любовникът на Мария Кристиану. А пък на Панаит здравата му се ще дяволската Мария! Но колкото и да пуска лиги, и то най-добрите си лиги, по нея, тя му обръща внимание колкото на гол охлюв.

— Не е дошло времето! — казва сухо Копф.

Той леко се навежда от покрива. Мъничкото селце, сгушено в склона на едно бърдо, с изправените като стражи кули на кладенците си, постепенно се очертава с избледняването на луната и смъртта на звездите. От съседния покрив размахва ръце един силует: това е Малеску, директор на рафинериите ДРУОНА (пълното име е Дружество за Обществен Напредък). Върху още три-четири покрива Копф по-скоро отгатва, отколкото вижда и други силуети. „Може би ще умрем.“ Но животът му принадлежи на Фюрера. Колкото до тези трима румънски простаци, тази кир от низша раса, техният живот не струва нищо. Той е евтин като пустееща земя.

— Това ще го научи как да се върти около момите! — избоботи Адриан и плю.

— Да, ще го научи! — скимти и Панаит.

Той се разплака и лигите му потекоха. Дори в сълзите му има нещо лигаво и недостойно. Старият Мишел Кристиану не казва нищо. Само притиска още по-силно четинестата си буза до приклада на пушката: възрастта го е научила на мъдрост и въздържаност. „Ето, че се канят да разрешат долните си свади — мисли си Копф — и да утолят уродливите си копелдашки омрази…“ Лицето му е свирепо, капки пот мокрят челото му, и целият е сгърчен със стиснати зъби около своя монокъл. „И като си помисля, че по-късно ще издигнат паметници на тези заслепени простаци и че ще изсекат имената им в мрамора, редом с моето…“

Погледна часовника си.

— Б… без д… десет! — обяви той.

II.

— Ако тя продължи да вие така, ще събуди Федор! — рече Адриан.

От няколко секунди чуват как под покрива Мария пищи. Затворили са я в къщата, за да й попречат да изтича при Федор. Тя и огромният й корем стоят в кухнята и вият: сигурно се опитва да събуди любовника си.

— Ще я успокоя — решава Адриан.

— Не, не! — пуска лиги Панаит. — Остави на мен!

Той изпълзява по покрива и слиза през люка. Пада тежко в кухнята и се удря. Става и зяпва Мария с ококорени очи. Мария е клекнала до вратата. Прегърнала е корема си като кошниците, които носи в пералнята.

— Не го докосвай! — пищи тя. — Федор ще те убие, ако го докоснеш!

Старата Кристиану също започва да пищи. Тя приема един съпруг да бие жена си, баща дъщеря си или брат сестра си… Това си е в семейството. Но не приема удари, идващи от чужд човек… Тя пищи.

— Млъквайте! — заповядва Панаит.

Силно възбуден, той протяга ръце към фустите на Мария. Но Мария буквално отлита пред него. Панаит е много изненадан. Накрая я приклещва и започва да рови из фустите й, като пуска лиги. Но получава ужасен ритник в задника и се обръща с вик.

— Остави я! — заповядва Адриан.

— Аз съм приятел — пуска лиги Панаит. — Човек не се отнася така с приятел!

Връща се на покрива с натежало сърце. В кухнята Адриан започва да удря методично. Не, че се сърди на сестра си. Той обича сестра си. Но цели копелето. Проклетата издънка на Федор… Когато най-сетне се връща на покрива, Мария пищи по-слабо, но все още пищи.

— Аз ще я укротя — заявява твърдо стария Кристиану: възрастта го е научила на мъдрост и въздържаност. Слиза през капандурата, взема една метла и започва да удря. Мария пищи. Стрина Кристиану мълчи: всичко е наред. Един брат може да бие сестра си, или пък баща дъщеря си… Това е то семейството! Но тя гледа мъжа си със страх: старият налага здравата, а тя няма друга метла. Тряс, тряс, тряс… Прас! Метлата се чупи. Старецът плюе и се връща на покрива. Панаит го посреща покрит с лиги и много възбуден.

— Много ми се иска и аз да я ударя веднъж-дваж! — примолва се той. — Все пак съм й годеник!

Старецът му лупва един плесник. Панаит заскимтява.

— П… пригответе се! — командва Копф.

Сенките са се разбягали. Луната е приела цвета на небето. Внезапно пропява петел и някакво куче започва да вие.

— В… внимание!

Той слуша как кучето вие посред бледата зора. Като в светкавица вижда фигурата на Фюрера, произнасящ последната си реч в Спортната палата в Берлин… „На пионерите на новия свят, поздрав и почитания!“ Секундите тичат по циферблата с луда скорост… Сърцето му тупти с все сила… „по пътя към благородството и величието, все по-далеч и по-нагоре! Зиг Хайл!“ Дали гласът на фюрера го насърчава, или онова куче все така вие в бледата зора? Вече не вижда нищо… „Монокълът“. С трепереща ръка тършува около себе си… Последен поглед към черните, застинали по съседните покриви силуети… „Н… н… на добър час, д… другари! Н… н… на добър час и л… л… лека смърт!“

— Х… х… хайде!

Той вдига шашката…

— Не може човек да се отнася така към един приятел — пуска лиги Панаит.

Ужасният гръм ги оглушава, а въздушната струя от експлозията ги скупчва един върху друг.

— Господи, Боже мой! — пищи Панаит — Господи, Боже мой!

Взривовете следват от единия до другия край на селото: приятелите на реда — здравата част от населението — са влезли в действие. Вцепенен, Панаит се прилепя към комина и не мърда, прегърбен и скимтящ с увиснал език.

— Ела тук, г… глупако! — командва Копф.

— Оставете ме на мира! — хлипа Панаит.

Очите му са се качили на челото. Той пуска невероятно много лиги, сякаш е мъртвопиян. Копф му забива един ритник в задника. Не е това моментът да оставят този урод да спихне като пукнат балон, пълен с лиги. Сега имат нужда от него.

— В… вземай п… пушката!

— Оставете ме на мира! — лигави се Панаит.

Чак си показва зъбите. Страхът го е направил почти опасен. Копф го сграбчва за яката и опира револвера в тила му.

— У… у… усещаш ли?

Студеният допир на оръжието вкаменява Панаит. Той остава за миг безсилен и отпуснат между ръцете на Копф. А пък този започва да го бута към ръба на покрива, като на всяка крачка го рита по задника… Двамата Кристиану са с гръб към тях. Протегнали врат, те гледат обезглавената къща отсреща. През дупката се издига черен дим. Но човек никога не знае, стените си стоят и може Федор да не е съвсем мъртъв. Панаит трепери с цялата си лой и се мъчи да се отскубне от хватката на Копф, въпреки револвера, който смразява тила му. Дори е спрял да пуска лиги. Челюстите му са сгърчен и сякаш парализирани.

— В… вземи си п… п… пушката!

Панаит се брани. Той също вие с животински глас и затворена уста. Сега почти отвсякъде в селото избликват изстрели: здравата част от населението среща съпротива.

— Ето го! — внезапно извиква Адриан.

Но старият Кристиану вече е стрелял: възрастта и опитът са го научили никога да не губи време в празни приказки. Адриан също стреля. Копф вдига глава, а Панаит се възползва от случая, за да се отскубне от хватката му и да скочи в празното. Това е падане от височината на два етажа, но той се приземява на четири крака, като маймуна… Федор излиза от пушека отсреща с картечница в ръка. Врагът на реда върви бавно и тежко. Сигурно е ранен… в къщата Мария отново се разпищява. Врагът на реда трябва да е чул гласа й, защото се опитва да тича със залитане.

— Е… е… ето ти! — виква в този миг Копф към Панаит.

И стреля по него. Куршумът уцелва задника на Панаит. Той подскача във въздуха, издава зловещ вой и хуква да бяга. Не знае накъде бяга. Не вижда нищо. Не мисли за нищо. Ужасът на ранено животно опустошава вътрешностите му и той търчи право напред, тъкмо срещу врага на реда. Стига до него с набедена глава, като бик и двамата се отърколват на земята.

— Убий го, Панаит!

Но Панаит мисли само как да избяга. Опитва се да се измъкне и да се отдалечи… На Адриан му писва. Хваща една граната, захапва я и я хвърля. Толкова по-зле за Панаит. Както казват в тази страна — и в другата страна също, — не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата. Гранатата прави добър омлет — врагът на реда и Панаит са приятелски проснати на шосето.

— Добра работа, синко! — казва старият Кристиану, без да повишава глас: възрастта го е научила на въздържаност.

— Д… долу, б… бързо! — заповяда Копф.

Но двамата Кристиану не му обръщат никакво внимание. Не обръщат внимание и на Панаит, който лежи до врага на реда на шосето с последните си лиги на уста. Накрая старият Кристиану отбелязва добродушно:

— Панаит никога повече няма да се пуска лиги!

И поглежда през рамо към Копф. А той с револвер в ръка се опитва да вдигне капандурата, за да слезе. Двамата Кристиану гледат с интерес какво прави той. Изчакват търпеливо да го вдигне наполовина, защото ръждивите панти заяждат и трябва да се вдигне с две ръце. Те чакат и двете ръце на Копф да бъдат заети с люка. Не са се наговорили какво ще правят. Дори не се споглеждат. Съглашението им е напълно инстинктивно и не се гради нито върху празни приказки, нито върху дълги разсъждения и сметки, а върху няколко елементарни и здрави чувства, които те, като добри румънски селяни, няма как да не изпитват. Възползваха се от Копф, за да разчистят лични сметки. Сега е свършено. Честта е спасена. Раздадено е правосъдие. И те нямат никакво намерение да бъдат въвлечени в онова, което ще последва. Искат да се оттеглят с оръжията и багажа си, докато още е време. Може да опитат дори да минат на добрата страна, на правилната страна, на страната на дръжката на ножа. Ненавиждат този фриц, нападател, който се меси и се опитва да ги командва и който се държи в тяхното село — селото на прадедите им! — като в победена страна. Този тиранин, убиец на мирни селяни… Но трябва да бъдат предпазливи. Тъй че изчакват и двете ръце на Копф да бъдат заети с люка ръждясалите панти.

— Помогнете м… ми! — казва Копф.

Те не помръдват. Но го насърчават с поглед. Копф оставя револвера и хваща капандурата с две ръце. Капандурата се противи. „Б… б… боклук!“ Той не се бои. Но бърза да се бие. Държи да гледа врага в л… л… лицето, да марширува с песен на уста под к… к… куршумите, според най-добрата тра… тра… традиция. Иска да се опие от о… о… опасността, от блясъка на б… б… битката, иска да тича в а… а… атака с л… л… лека стъпка и викове З… Зиг! Х… Хайл! и да усеща до л… лакътя си лакътя на б… бойните другари. Той има с… среща. И б… бърза да стигне навреме. Там долу го чака прекрасната му п… победа или прекрасната му смърт!

Но той изпуска срещата. Изпуска я по най-окаян начин. Капандурата най-сетне се отваря. Отваря се тъкмо навреме, за да поеме тялото на Копф, който се строполява с два куршума, забити право в тила. Милият човек не усеща нищо неприятно. А също и нищо приятно. Общо взето не изпитва нищо. Дори не си дава сметка, че смъртта му не е точно онази, която бе желал. Дълбоко й липсва величие. Защото последната му мисъл съвсем не е за Ф… Ф… фюрера, нито за в… в… велика Германия, за п… победата, за К… Каузата или нещо п… п… подобно. Н… не. Тя е за б… боклука. Той мисли: „Този б… боклук, капандурата, се отваря най-… сетне“. А след това не мисли вече за нищо. В крайна сметка умира като р… рибя о… опашка.

Край