Серия
Слава на нашите бележити пионери (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Décadence, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Вече пет часа бяхме над Атлантика и през цялото това време Карлос практически не спря да говори. Самолетът беше „Боинг“, специално нает от синдиката, за да ни закара в Рим, ние бяхме единствените пътници, вероятността да има микрофони на борда бе малка, но от крайната откровеност, с която Карлос разказваше пред нас последните четирийсет години синдикални борби, без да се поколебае пътьом да ни разкрие някоя останала неясна точка от историята на американското работническо движение — не знаех, например, че екзекуцията на един от братята Анастасия на бръснарския стол в „Шератон“ и „изчезването“ на Супи Фирек, са пряко свързани с усилията на федералните власти да разбият единството на работниците по крайбрежието, — понякога ме побиваха тръпки по гърба; има неща, които е по-предпазливо човек да не знае. Карлос много бе пил, но алкохолът нямаше пръст в нехайството и словоохотливостта, с които се отпускаше в изповеди. Дори не съм сигурен, че се обръщаше към нас: на моменти имах чувството, че мисли на глас под напора на вълнението, което видимо растеше с приближаването на самолета към Рим. Разбира се, срещата, която ни очакваше скоро, не оставяше никого от нас безразличен, но у Карлос усещахме вътрешен кипеж, близък до страха, и за нас, които го познавахме добре, имаше нещо наистина впечатляващо в нотките на смирение и почти на обожание, които прозираха, щом заговореше за легендарната фигура на Майк Сарфати, гигантът от Хобокен, който един ден се бе възправил на морския бряг в Ню Йорк, за да извърши дело, за което никой от бележитите пионери на американското работническо движение вероятно никога не бе дори мечтал. Трябваше да се чуе как Карлос произнася това име: снижаваше глас и почти разнежена усмивка смекчаваше тежкото месесто лице, което над четирийсетте години, прекарани в социални борби, бяха белязали със сурово изражение.

— Беше решаваща епоха — решаваща: това е думата. Синдикатът тъкмо бе направил завой. Всички бяха против нас. Пресата ни влачеше в калта, политиците се опитваха да ни нахлузят примката, ФБР си пъхаше носа в нашите дела, а докерите се бяха разцепили: бяхме фиксирали членския внос за синдиката на двайсет процента от заплатата, тъй че всеки се опитваше да докопа касата и да създаде единството в своя полза. Само в пристанището на Ню Йорк има седем централи, които се борят за баницата. А на Майк му стигна една година, за да въведе ред. И не правеше това като големите клечки в Чикаго, разните му Капоне, Гузик и Музика, които се задоволяваха да плащат добре на своите хора и да им дават нареждания по телефона: не, той сам си вършеше работата. Един ден, когато на някой му хрумне идеята да претърси дъното на Хъдсън срещу Хобокен, ще открие стотина бурета с цимент в тинята, а Майк винаги присъстваше, когато натъпкваха човека в цимента. Някои от хората даже още бяха живи и се мятаха. Майк обичаше те да се бунтуват — така, щом ги поставеха в цимента, те застиваха в интересни пози. Майк казваше, че така са малко като хората в Помпей, когато ги открили в лавата две хиляди години след случката, и наричаше това „работа за бъдните времена“. Ако някой от тях станеше прекалено буен, Майк винаги се опитваше да го вразуми: „Какво си се разкрещял? — казваше му той. — Ще бъдеш част от нашето артистично наследство.“ Накрая дори бе станал много взискателен. Трябваше му специален, бързостягащ цимент, който да се втвърди веднага, та да може да види резултата още щом работата приключи. В Хобокен обикновено се задоволяват да напъхат човека в бурето с цимента, след като вече са го пречукали, заковават бъчвата, мятат я във водата и готово. Но с Майк бе много по-различно, много по-лично. Искаше циментът да бъде нанесен върху човека на много тънък и добре прилепващ навсякъде пласт, за да може да види ясния отпечатък на изражението на лицето и цялата стойка, като на статуя. Както вече казах, хората малко се гърчеха по време на операцията и това понякога водеше до забавен резултат. Но най-често бяха с ръка на сърцето и отворена уста в момент на красива реч и клетва, че съвсем не са се опитвали да конкурират синдиката, че те са за работническото единство и са невинни като агънца, а това дразнеше Майк, защото така всички правеха еднакви физиономии и еднакви жестове, и щом ги отлееха от цимент, всички си приличаха, а Майк смяташе, че това не си е работа. „Пълна свинщина“ — обясняваше ни той. Всичко, което пък ние искахме, бе да хвърлим колкото може по-бързо човека в бурето, бурето във водата и повече да не мислим за това. Не, че рискувахме кой знае какво. Доковете се охраняваха добре от момчетата от централата и полицията никога не си пъхаше носа там — това бяха вътрешни работи на синдиката и не я засягаха. Но не обичахме самата работа: човек, облечен от глава до пети в цимент крещи, а вече съвсем е побелял и се втвърдява, и черната дупка на устата продължава да издава звуци — за това наистина си трябваше здрав стомах. Понякога Майк вземаше чук и длето и довършваше нещата. Спомням си особено за Биг Бил Шугър, гъркът от Сан Франциско, който искаше да запази западната част независима и отказваше да се присъедини — същият номер, който година по-рано бе направил Лу Дибиц по доковете на Чикаго, знаете с какъв резултат. Само че, за разлика от Лу, Биг Бил Шугър бе много силен в своя район, подкрепяха го всички местни величия и той внимаваше. Даже ужасно много внимаваше. Разбира се, той не искаше да дели работниците, беше за работническо единство и така нататък, но в своя полза, нали се сещате. За да дойде и да преговаря с Майк за положението, той искаше заложници: братът на Майк, който тогава бе натоварен с връзките с политическите среди, плюс още двама синдикални лидери. Изпратихме му ги. Той дойде в Хобокен. Само че още щом се събрахме, се видя, че Майк изобщо не се интересува от разговора. Гледаше замечтано Биг Бил Шугър и не чуваше нито дума. Трябва да кажа, че този грък бе забележително сложен: метър и деветдесет, с красива муцуна, която разтупкваше сърцата на момичетата, което всъщност му бе донесло и прякора[1]. Все пак здравата се надприказвахме седем часа, сложихме на масата работническото единство и необходимостта да се борим срещу отцепниците и обществените предатели, които не желаят да се ограничат със защита на професионалните интереси, а се опитват да превърнат движението в политическо, а през цялото това време Майк не изпускаше Биг Бил Шугър от очи. По време на една почивка на заседанието той дойде и ми каза простичко: „Е, няма никакъв смисъл да се преговаря с този мръсник, давайте.“ За малко да отворя уста и да му припомня за брат му и другите двама заложници, но веднага усетих, че няма смисъл, Майк знаеше какво прави, пък и бе вярно, че най-висшите интереси на синдиката бяха заложени на карта. Продължихме да се надприказваме проформа и след края на работата, когато Биг Бил Шугър излезе от хангара, ги опаткахме — него, адвоката му и двама работници делегати от Оукланд. Същата вечер Майк лично дойде да надзирава операцията и когато гъркът бе изцяло покрит с цимент, вместо да го хвърли в Хъдсън, той за миг се замисли, усмихна се, а сетне каза: „Оставете го настрана. Трябва да се втвърди. Поне три дни.“ Оставихме Биг Бил Шугър в хангара под надзора на един боец и се върнахме след три дни. Майк го огледа хубавичко, опипа цимента, пооглади го още малко — тук-там по някой удар с длето и чук — и най-накрая сякаш остана доволен. Изправи се, погледа го още малко и рече: „Добре, сложете го в колата ми.“ Не разбрахме веднага и той повтори: „Сложете го в колата ми. До шофьора.“ Спогледахме се, но нямаше сега да седнем да спорим с Майк. Отнесохме Биг Бил Шугър в кадилака, наместихме го до шофьора, седнахме всички в колата и зачакахме. „вкъщи“ — каза Майк. Добре, пристигаме на „Парк Авеню“, спираме пред дома, изваждаме Биг Бил Шугър от колата, портиерът ни се усмихва с фуражка в ръка. „Много хубава статуя имате, господин Сарфати — казва той почтително. — Поне се вижда какво е. Не като ония съвременни щуротии с по три лица и седем ръце.“ „Да — казва Майк през смях. — Това е класика. Гръцка, по-точно.“ Поставяме Биг Бил Шугър в асансьора, качваме се, Майк отваря вратата, влизаме и поглеждаме към шефа. „в хола“, казва той. Влизаме в хола, поставяме Биг Бил Шугър до една стена и чакаме. Майк оглежда стените внимателно, размишлява известно време, след това посочва с ръка. „Ей там — казва той. — Над камината.“ Не разбрахме веднага, но Майк махна картината, която беше там, една голяма такава, разбойници, нападащи дилижанс. Ами хубаво, рекохме си, няма да седнем да спорим сега. И след това вдигнахме Биг Бил Шугър над камината и го оставихме там. С Майк човек най-вече не трябваше да се напъва да разбира. След това, разбира се, дълго си говорихме помежду си, за да се опитаме да разберем защо Майк толкова настоява да държи Биг Бил Шугър над камината си, на стената в своя хол. Всеки имаше какви ли не идеи по въпроса, но знае ли човек. Това, разбира се, беше голяма победа за синдиката. Биг Бил Шугър беше опасен тип и работническото единство на морския бряг бе спасено, а Спац Марковиц бе на мнение, че Майк иска да запази Биг Бил Шугър на стената си като трофей, за да му напомня за победата, която бе спечелил. Във всеки случай го държа над камината години наред, чак до присъдата му за данъчна измама, когато го тикнаха в затвора, преди да го депортират. Да, само това откриха за него, пък и то бе нагласена от политическите синдикати работа. В този момент той предаде статуята в Музея на американския фолклор в Бруклин. Все още е там. Трябва да кажем, че Майк си плати цената — откриха брат му в една боклукчийска кофа някъде по кейовете на Оукланд — но Майк не бе човек, който ще се пазари, щом става въпрос за интересите на синдиката. Той самичък изгради работническото единство по кейовете, което не им попречи да му отнемат паспорта и преди седем години да го депортират в Италия, един вид като затвор за него, все едно е най-обикновен Лъки Лучано. Това е, приятели, човекът, когото ще видите само след час: титан. Да, титан — няма друга дума.

Бяхме трима — Дими Куниц бе телохранител на Карлос и единственото му занимание, извън физиологичните функции, бе по пет часа на ден да стреля по мишени със своя колт. Това бе начинът му на съществуване. Когато не стреляше, той чакаше. Не знаеше какво точно чака. Деня, когато щяха да го открият мъртъв в „Либи’с“ с три куршума в гърба, вероятно. Суифти Завракос, дребен сивокос човечец, чието лице приличаше на постоянна изложба на изключително разнообразни нервни тикове — той бе нашият адвокат съветник и истинска жива енциклопедия на синдикалната история: можеше да изброи наизуст имената на всички пионери, печалбите на всеки и дори калибъра на оръжието, което използваха. Колкото до мен, бях завършил Харвард, бях прекарал няколко години в големите фирми за „връзки с обществеността“ и сега бях там най-вече, за да следя за привидностите и да се занимая с диалектическото представяне на действията ни; опитвах се да променя колкото може повече нашия не особено благоприятен имидж, както и обществения произход, понякога повече от скромен, на нашите ръководители, и не особено сериозното внимание, което те бяха отделяли на въпроса за формата в разгара на неспирните борби, без да забравяме клеветническата пропаганда, която проникнати от подривни елементи синдикати бяха успели да насадят в общественото мнение. Щяхме да се срещнем със Сарфати в Рим по две причини: първо, защото заповедта за депортацията му току-що бе касирана от върховния съд заради някакъв формален пропуск, и освен това, защото работническото движение бе в повратен момент от своята история. Синдикатът ни искаше да сложи ръка на всички транспортни средства: сухоземни, въздушни, речни и железопътни. Беше голяма хапка. Синдикатите васали на политическите партии се опълчваха срещу нашите усилия и се опитваха да ни попречат да излезем от пристанищата: започваше да става горещо. Имахме нужда да ни оглави не само борец от класа, но и човек, чието име щеше да прокънти в ушите на нашите бойци като гаранция за победа. Този човек бе Майк Сарфати. Той пръв бе разбрал, вероятно инстинктивно, че традиционният американски капитализъм започва да запада и че истинският извор на богатство и мощ вече не са работодателите, а работническата класа. Геният на Майк се състоеше в това, че бе осъзнал каква отживелица е синдикализмът по чикагски и че закрилата на работещите предлага безкрайно по-големи възможности, отколкото пионерите като Бъгс Моран, Лу Бухалтер и Франки Костело бяха налагали някога на търговците. Стигнал бе дотам да загуби изцяло интерес към трафика на наркотици, проституцията и игралните автомати, за да насочи всичките си усилия към работническата класа, въпреки, между другото бързо потушена, съпротивата на консервативните елементи в синдиката, неспособни да се приспособят към новите исторически условия. Големите работодатели и федералните власти бяха успели временно да прекратят неговата дейност като го депортираха, но сега вестта за завръщането му начело на синдикалната борба за работническо единство щеше да всее паника в редиците на нашите конкуренти.

Пристигнахме в Рим в късния следобед. На летището ни чакаше един кадилак с шофьор в ливрея на волана и секретарка италианка на средна възраст, която говореше за Майк с развълнувано потрепване в гласа. Работел страшно много. Подготвял завръщането си в Ню Йорк. От шест седмици, така да се каже, не бил излизал от вилата си… Карлос одобри с кратко кимване.

— Човек никога не е достатъчно предпазлив — рече той. — Поне добре го пазят, нали?

— О, напълно — увери го секретарката. — Аз лично следя никой да не идва да го притеснява. Мислеше, че ще е готов навреме, но от Ню Йорк го припират да се върне незабавно и се налага да пришпорва нещата. Разбира се, това е велико събитие в неговия живот. Но той много се радва да ви види. Запознал се е с вас в една епоха, в която още е бил във фигуративното, ако съм разбрала добре. Да, господин Сарфати много обича да говори за артистичния си дебют — дърдореше секретарката. — Изглежда, че едно от творенията му е в Музея на американския фолклор в Бруклин. Една статуя, озаглавена „Биг Бил Шугър“…

Карлос хвана пурата си точно навреме. Лицето на Суифти Завракос се сгърчи в поредица страховити нервни тикове. Сигурно и аз съм направил странна физиономия, само Шими Куниц не показа ни най-малко вълнение: той изглеждаше, сякаш дори не знае, че е там. Той винаги изглеждаше толкова отсъстващ, че в крайна сметка всички спираха да го виждат.

— Говорил ви е за това, така ли? — попита Карлос.

— О, но разбира се — рече жената с широка усмивка. — Често се надсмива над първите си усилия. Не че се отрича от тях, дори ги намира за доста забавни. „Контесо, казва ми той — винаги ме нарича контеса, не знам защо, — контесо, в началото бях много фигуративен — един вид американски примитив, нещо като баба Моузес[2], истински наивист. Биг Бил Шугър бе може би най-доброто, което съм правил в този жанр. — Прекрасен екземпляр на онова, което там наричаме «американа» — човек, превит на две, с ръце на корема, там, където го е уцелил куршумът, и с шапка, която започва да се свлича над очите, — но нещата не стигаха далеч. Все още не се бях открил, разбира се, едва започвах да се ориентирам в себе си. Ако някой ден минете през Бруклин, все пак трябва да видите това. Ще установите, че оттогава съм изминал много път.“ Но мисля, че по-добре от мен познавате творбата на господин Сарфати…

Карлос се бе съвзел от изненадата.

— Да, госпожо — рече той разпалено. — Познаваме създадената от Майк творба и сме убедени, че той ще направи още по-големи неща. Позволете да ви кажа, че работите за един велик човек, за един голям американец, чието завръщане нетърпеливо очакват всички работници и чието име някой ден ще бъде познато на всички…

— О, но аз изобщо не се съмнявам! — възкликна секретарката. — Миланският Алто вече му посвети много хвалебствена статия и мога да ви уверя, че от две години той само работи и че сега вече се чувства готов да се върне в Щатите.

Карлос отривисто кимна и премълча. Никога не е било лесно да се разбере какво точно правят очите на Суифти Завракос с всички тези тикове, но ми се стори, че ми хвърля разтревожени погледи. И трябва да кажа, че не ми беше спокойно — нещо не беше в ред, някъде имаше някакво недоразумение — изпитвах смътен страх, някакво предчувствие, което се превръщаше в ужас.

Кадилакът караше с пълна скорост през селата край Рим, където виждахме разрушени акведукти и кипариси. След това навлезе в един парк и спря пред вилата, която изглеждаше изцяло построена от стъкло и имаше странна, несиметрична форма, нещо като наклонен триъгълник. Бях ходил няколко пъти в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк, но трябва да призная, че щом влязох вътре, шокът беше съвсем истински: трудно бе човек да си представи, че тук живее един от най-големите борци на американския синдикализъм. Пред погледа ми минаха всички снимки, които го изобразяваха прав на кея в Хобокен, сред мъжествения пейзаж на кранове, вериги, булдозери, контейнери и стомана, която бе неговият естествен елемент. Сега бях в нещо като оранжерия, сред мебели с изчанчени форми, сякаш излезли от някакъв кошмар, под осветен таван, чиито цветове непрестанно се сменяха и откъдето висяха метални предмети, които непрекъснато се въртяха и мърдаха; циментови блокове, от които стърчаха тръби, тръбички и стоманени остриета, извисяваха застрашителните си грамади във всеки ъгъл, а по стените картини — всъщност, предполагам, че бяха картини, защото имаха рамки — хвърляха в лицето петна от зловещи цветове и преплетени като змии линии и предизвикваха у човек желание да крещи. Обърнах се към Карлос. Той стоеше с отворена уста, оцъклени очи и килната назад шапка. Мисля, че се страхуваше. Колкото до Суифти Завракос, той май бе получил такъв шок, че тиковете му бяха спрели, лицето му бе застинало в израз на стъписване и чертите му бяха напълно отчетливи, та изпитах чувството, че го виждам за първи път. Самият Шими Куниц бе излязъл от своя унес и се оглеждаше на всички страни с ръка в джоба, сякаш очакваше някой да стреля по него.

— Ама какво е това? — излая Карлос.

Сочеше с пръст нещо като многоцветен октопод, който сякаш отваряше пипала да ни удуши.

— Това е кресло на Бузони — рече един глас.

Майк Сарфати стоеше на прага. Внезапно пред очите ми преминаха образите от трийсет години история на нюйоркското пристанище, от безмилостните борби на морския бряг, които бяха превърнали нашия синдикат в една от най-динамичните и най-организирани сили на работническото движение и скоро щяха напълно да освободят американския трудещ се от хватката на идеологиите и политиката, за да поставят закрилата на интересите му на чисто професионална основа. Двете хиляди тона развалено месо в нарочно повредените хладилници на пристанището, чиято смрад се издигаше по-високо от Емпайър Стейт Билдинг, телата на Франки Шор, на Бени Стигман, на Роки Фиш и други обществени предатели, които се бяха опитали да организират прочистването на Съюза от подривните политически елементи, окачени на куките за месо на входа на кланиците, изгореното със сярна киселина лице на Сам Берг в деня след прословутата му статия, разобличаваща „престъпния синдикат, който сложи ръка на работническото движение“, и атентатите срещу Уолтър Ройтер и Мийни, за няколко светкавични мига минаха през паметта ми, докато гледах героя на тази победоносна епопея, който сега стоеше пред мен. Носеше работнически комбинезон и сякаш идваше от някой строеж. Мислех, че е по-възрастен, а май не бе на повече от петдесетина години. Мощни ръце, рамене на борец и възхитително грубо лице, с черти, сякаш изсечени с брадва. Но веднага ме слиса обсебеният, изтерзан израз на очите му. Изглеждаше не само угрижен, но и сякаш обладан — на моменти дори по лицето му пробягваха смайване и почуда, които в известна степен придаваха на тази хубава римска маска почти изгубен, объркан вид. Докато ни говореше, се усещаше, че мисли за друго. Все пак изглеждаше щастлив да види Карлос. А той пък се беше просълзил. Те дълго се прегръщаха, гледаха се приятелски и се тупаха по раменете. Сервитьор във фрак влезе с поднос с напитки и ги остави на масичката. Карлос глътна своето мартини, и се огледа наоколо с очевидно отвращение.

— Какво е това? — попита той, като сочеше обвинително с пръст към стената.

— Това е Уолс — отвърна Майк.

— Какво представлява?

— Той е абстрактен експресионист.

— Той е какво?

— Абстрактен експресионист.

Карлос се изхили. Устните му се сбиха около пурата и той прие изражение на обида и възмущение.

— Ще дам хиляда долара на първия човек, който успее да ми каже какво представлява това — каза той.

Майк сякаш се подразни.

— Не си свикнал.

Карлос бе седнал тежко в креслото си и се оглеждаше враждебно наоколо. Сарфати следеше погледа му.

— Това е Мирт — рече той.

— Едно петгодишно дете би направило същото — каза Карлос. — А това какво е?

— Сулаж.

Карлос подъвка пурата си.

— Ами, аз ще ви кажа какво е това — заяви той накрая. — Има си име за това. Това е декаданс.

Той се огледа победоносно.

— Декаданс. В Европа всички са загнили, това е добре известно. Напълно са деградирали. Комунистите трябва само да се наведат и да оберат плодовете. Казвам ви: тяхната нравственост е пропаднала. Гнила работа. Не бива да оставяме войската си дори да спира тук: заразно е. Ами това… Какъв е този боклук?

Той посочи с пурата си безформено парче цимент, настръхнало от огромни криви игли и ръждясали пирони, което стоеше по средата на салона. Майк мълчеше. Ноздрите му се бяха свили и той гледаше Карлос втренчено. Очите му бяха сиви, много светли и не беше приятно да стоиш срещу този поглед. Внезапно забелязах, че стиска юмруци. За миг зърнах Майк Сарфати от легендата, краля на доковете в Хобокен, мъжа, който бе накарал Костело, Лучано, петимата братя Анастасия и дори самия Дърти Спимак да отстъпят, човека, който в продължение на петнайсет години бе единствен господар, след Господ, на нюйоркските кейове.

— Онзи, който го е направил, е абсолютен откачалник — заяви твърдо Карлос. — Трябва да го затворят.

— Това е едно от последните ми произведения — рече Майк. — Аз съм го правил.

Настъпи мъртвешка тишина. Очите на Карлос изхвръкнаха от орбитите. По лицето на Суифти Завракос преминаваха истински волтови дъги и човек имаше чувството, че чертите му се опитват да се разбягат.

— Аз съм го правил — повтори Майк.

Изглеждаше наистина бесен. Втренчи се в Карлос със зоркостта на дебнещо животно. Карлос сякаш се поколеба. Взе кърпичката от малкото си джобче и си попи челото. Но инстинктът за самосъхранение бе най-силен.

— А, добре. Щом си го правил ти…

Той хвърли на „скулптурата“ погнусен поглед, а след това очевидно реши да я забрави.

— Дошли сме при теб да говорим по работа, Майк — рече той.

Майк не го слушаше. Гледаше гордо настръхналата от гвоздеи и игли циментова грамада и когато заговори, то бе със странна мекота — с някакъв захлас в гласа, — и отново по чертите на лицето му премина онзи израз на почуда, почти на наивност.

— Отпечатаха репродукция в Алто — каза той. — На корицата. Това е най-доброто списание за изкуство тук. Казват, че съм успял да загатна четвъртото измерение — пространствено-времевото измерение, нали разбирате — Айнщайн и прочие. Не бях помислил за това, разбира се: човек никога не знае точно какво прави и винаги остава по малко загадка. Подсъзнанието, точно така. Доста шум се вдигна. Тъй като финансирам списанието, се появиха какви ли не брожения. Но тези момчета са неподкупни. Те не могат да бъдат купени. Имат свои принципи. Това е най-напредничавата ми творба, но долу имам и други произведения. В ателието ми са.

— Дошли сме да говорим за бизнес, Майк — повтори Карлос с приглушен глас.

Имах усещането, че се бои да стане от креслото. Но Майк вече беше до вратата.

— Идвате ли? — извика той нетърпеливо.

— Да, Майк — каза Карлос. — Да, идваме.

Прекосихме екзотична градина със свободно разхождащи се пауни и фламинго между каменни чудовища, които Майк от време на време пътьом погалваше.

— Това е голо тяло от Мур — говореше той. — Това е Бранко. Вижте, малко е демоде, естествено. Купих ги преди вече три години. Те бяха пионери, предвестници и водят право към мен. Всички критици тук казват същото.

Карлос ми хвърли отчаян поглед. На другия край на градината имаше остъклен павилион, чийто алуминиев покрив започваше от земята и описваше висока гърбица, преди отново да докосне земята.

— Това е Фисони — рече Майк. — Най-добрият италиански архитект по мое мнение. Той е комунист. Но нали знаете, тукашният комунизъм няма нищо общо с онзи у нас. Той не е подривен. Случва се единствено в главите. Много е интелектуален. Почти всички най-добри художници и скулптори тук са комунисти.

Карлос сякаш изстена. Не смееше да каже нищо, но бързо насочи пръст към гърба на Майк, а след това си докосна главата. Влязохме в павилиона. Вътре, около циментово корито стояха контейнери, кофи, торби с гипс и всякакви инструменти, човек би помислил, че е на строеж. И навсякъде имаше „творби“ на Майк. Какво представляваха и каква стойност имаха те, и до днес не знам и вероятно никога няма да разбера. Виждах само, че бяха странни циментови форми, от които стърчаха парчета желязо и изкривени тръби.

— Не прилича на нищо, което вече сте виждали, нали? — рече гордо Майк. — Критиците от Алто казват, че става въпрос за изцяло нови форми. Ситуират ме на върховата точка на спациализма[3] — бас хващам, че в Америка дори не знаят какво е това.

— Не, Майк — рече меко Карлос, както се говори на болен, — не, у нас още не знаят какво е това.

— Е, скоро ще научат — рече Майк със задоволство. — Всичките ми творби — а те са точно трийсет — утре потеглят за Ню Йорк. Ще бъдат изложени в галерия „Майерсън“.

Никога няма да забравя лицето на Карлос, когато Майк млъкна. Отначало израз на неверие, а след това на паника, докато се обръщаше към нас, сякаш да се увери, че слухът не го е подвел и че наистина е чул онова, което му се е сторило, че чува. Но това, което вероятно е прочел по нашите физиономии — или поне по моята и по тази на Шими Куниц, защото тиковете, които пробягваха по лицето на Суифти Завракос, пречеха да се види какво става по него, — несъмнено бе затвърдило страховете му, защото изражението на смайване и паника бе внезапно заменено от плашещо спокойствие.

— И ще покажеш това в Ню Йорк, така ли Майк? — попита той.

— Да — рече Майк Сарфати. — И ви обещавам, че то ще предизвика сензация.

— А, това е сигурно — рече добродушно Карлос.

Трябва да призная, че в онзи момент наистина се възхищавах на начина, по който владееше себе си. Защото не бе трудно да си представи човек какво щеше да стане, ако Майк Сарфати, човекът, който олицетворяваше надеждите и амбициите на нашите бойци, се върнеше в Ню Йорк в един особено драматичен момент от историята на синдиката не за да наложи с железен юмрук своя закон на конкуренцията, а за да организира изложба на абстрактно изкуство в една галерия в Манхатън. Огромен пристъп на смях, истинска вълна на присмех и подигравки — легендарният герой, на когото разчитахме, за да постигнем единство на трудещите се от единия до другия край на Щатите в наша полза, щеше да се превърне в обект на най-големия кикот, който някога е разтърсвал работническото движение. Да, и до днес се възхищавам на спокойствието на Карлос. Само дето малко се потеше, беше извадил нова пура, беше я запалил и сега спокойно гледаше Майк, благо и с ръце в джобовете.

— Каталогът вече е отпечатан. Направих тираж пет хиляди бройки.

— Ах, така ли! — рече Карлос.

— Трябва да го разпратим на всички наши приятели — каза Майк.

— Разбира се, ще се погрижим.

— Вестниците също трябва да заговорят. Това е въпрос на престиж, много е важно. Всъщност, онова, което синдикатът би трябвало да направи сега, е да изгради един Дом на културата в Хобокен.

Карлос изглежда се стресна.

— Един… какво?

— Дом на културата. Руснаците навсякъде строят такива за трудещите се. Грешим, като критикуваме комунистите малко на сляпо. Направили са и добри неща и ние трябва да подражаваме на най-доброто, което са сторили. Всъщност, момчето, което написа предговора на каталога ми, Дзукарели, е комунист. Това не му пречи да е най-добрият критик на изкуство днес.

— Комунист, а? — измърмори Карлос.

— Да. На него дължа много. Той много ме насърчаваше. Без него никога нямаше и да помисля да направя тази изложба в Ню Йорк.

— Виж ти — рече Карлос.

— Той наистина ми помогна много да се ориентирам в онова, което правя. И много хубаво го казва в предговора, ето виж: „Една наистина спациална скулптура трябва да пресъздаде айнщайновото понятие за време-пространството, като непрестанно променя своите дадености пред очите на онзи, който я гледа, чрез своеобразна сдържана трансформация на материята, като по този начин направи препратка към пълното отсъствие на непроменлива непоклатимост. Именно по този начин творчеството на Сарфати, отказвайки се от застиналостта, разкрива марксисткия исторически релативизъм и решително се ситуира в областта на прогресивното изкуство, като представлява истинска победа на пластичната напредничавост над реакционните елементи на артистичната стагнация, които се опитват, напротив, да вкаменят формите, като ги фиксират завинаги, и да им попречат те неустоимо да вървят напред към нови социалистически случвания…“

Изтрих капчиците студена пот, които избиваха по челото ми: имах усещането, че присъствам на нещо като церемония по влизане на червея в плода. Ясно бе, че вече е невъзможно Майк да бъде спасен и да бъде излекуван навреме: вероятно щяха да бъдат необходими много месеци лечение, при условие, че той се съгласеше да се подложи на такова. Единственото нещо, което сега имаше значение, бе синдикатът. Трябваше на всяка цена да съхраним легендата за титана от Хобокен и завинаги да запазим почтеното му име, за да може той да продължи да служи на каузата на работническото единство, и трябваше да го опазим от подигравката, която можеше да помете всички нас и да наклони неудържимо везните в полза на нашите врагове. Беше един от онези исторически моменти, в които величието на каузата надделява внезапно над всички други съображения и в които значимостта на преследваната цел оправдава всички средства. Трябваше да разберем дали моралната ни сила е все така непокътната и дали все още сме толкова силни и толкова твърди в убежденията си, или годините на благоденствие и лесен живот бяха загризали нашата воля. Но един поглед към възмутеното, потресено лице на Карлос, по което вече започваше да се очертава израз на непоклатима решителност, ме успокои напълно: усетих, че решението на стария боец вече е взето. Видях как направи кратък жест с глава към Шими Каниц. Майк стоеше прав до ръба на циментовото корито, откъдето последната му, несъмнено недовършена творба издигаше настръхнал от бодлива тел чукан. Изражението на лицето му бе прочувствено: смесица от мегаломания и безкрайно удивление.

— Не знаех, че нося това в себе си — рече той.

— Аз също — каза Карлос. — Сигурно си го прихванал тук.

— Искам всичките ми приятели да дойдат да го видят. Искам да се гордеят с мен.

— Да, Майк — рече Карлос. — Да, синко. Името ти ще остане такова, каквото винаги е било. Ще направя, каквото е необходимо за това.

— Често ни обвиняват, че сме недодялани — рече Майк, — но ще видят те. Не можем да остави монопола на културата на Европа…

Карлос и Шими Куниц стреляха почти едновременно. Майк силно отметна глава назад, разпери ръце, изправи се в целия си ръст и остана за миг така, в същата поза, която е запазил и в статуята си, издигаща се днес в почетния двор на седалището на синдиката в Хобокен. След това падна напред. Чух странен шум и бързо обърнах глава. Карлос плачеше. Сълзите се стичаха по месестото му лице, на което жалостта, гневът, срамът и объркването придаваха маска на трагично величие.

— Видяха му сметката — прошепна той. — Видяха сметката на най-добрия между нас. Обичах го като син. Но така поне не страда. А и единственото, което има значение, е синдикатът и единството на трудещите се, за което е работил цял живот. Така името на Майк Сарфати, пионерът на синдикалната независимост, ще пребъде колкото и морският бряг в Хобокен — и именно там ще сложим неговата статуя. Трябва само да го оставим да изсъхне в някой от контейнерите, тъй като ще тръгне утре. Ще пристигне добре втвърден. Ще кажем, че се е върнал с нас. Помогнете ми.

Той хвърли сакото си и се залови за работа. Помогнахме, колкото можахме, и малко грубоватата статуя, на която днес всеки може да се наслади в Хобокен, започна да се очертава в цимента. От време на време Карлос спираше, бършеше очи и хвърляше изпълнен с ненавист поглед на безформените блокове, които ни заобикаляха.

— Декаданс — мърмореше той с въздишка. — Декаданс, това е то.

Бележки

[1] Big Bill Sugar — буквално „Големият захарен Бил“ (англ.). — Бел.пр.

[2] Anna Mary Moses, родена Robertson (1860–1961) — американска художничка любителка, една от главните представители на американския живописен примитивизъм. — Бел.ред.

[3] От итал. Mouimento spaziale, от итал. spazio — пространство — направление в изкуството, разглеждащо живописта и скулптурата като един вид изкуство, обединяващо цвят, звук, пространство, движение и време. Основател е италианският художник и скулптор Лучо Фонтана, автор на „Белия манифест“ и „Технически манифест на спациализма“. — Бел.ред.

Край