Серия
Слава на нашите бележити пионери (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Luth, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Висок, строен, с онзи тип елегантност, който толкова добре върби с издължени и изящни ръце с нокти, които сякаш винаги намекват за цял един живот на задушевна близост с творби на изкуството, със страниците на рядко издание или с клавишите на пиано, посланикът, граф Н… бе прекарал цялата си кариера на важни, но студени постове, далеч от онова Средиземно море, което преследваше с неизкоренима и малко мистична страст, все едно между него и това латинско море имаше близка и дълбока връзка. Колегите му от дипломатическия корпус в Истанбул го упрекваха в известна праволинейност, която май не се връзваше особено с вкуса му към италианската светлина и топлина и който той между другото рядко признаваше, а също и в неспособност да се привързва; най-проницателните и най-снизходителните разпознаваха в тези неща белег на прекомерна чувствителност или дори на ранимост, която добрите маниери невинаги успяват да бранят в достатъчна степен. А може би в любовта му към Средиземно море имаше един вид пренос, и той отдаваше на небето, на слънцето, на буйните игри на светлината и водата всичко, което ограниченията на възпитанието, професията, а вероятно и на характера му му пречеха да даде без задръжки на човешките същества или на едно-единствено от тях. На двайсет и три се бе оженил за приятелка от детинството, което за него бе само начин да избегне досега със света на хората навън. За него казваха, че дава рядко срещан пример на дипломат, който е съумял да съхрани личността си от прекаленото обсебване от служебните задължения — между другото той показваше леко презрение към хората, на които, да използваме собствения му израз, „твърде силно им личи какво продават“, и това, обясняваше той на по-големия си син, който в кариерата вървеше по неговите стъпки, прекалено отчетливо разкрива границите на личността, което никога не е в полза нито на човека, нито на професията му. Тази резервираност не му пречеше да има дълбоко влечение към професията си и на петдесет и седем години, на третия си посланически пост, на върха на почестите и баща на четири очарователни деца, той имаше неясното, но тревожно чувство, което не успяваше да обясни, че е пожертвал всичко за нея. Жена му бе съвършената спътница за него и вероятно именно известната ограниченост, в която той тайно я упрекваше, бе особено полезна за кариерата му, поне в най-повърхностните й прояви, които обаче няма как да бъдат подминати, тъй че от двайсет и пет години насам всякаквите там петифури, цветни украси, любезности, ритуални танци, благопристойна ангария и изморителна суета на дипломатическия живот до голяма степен му бяха спестени. Тя изглежда го закриляше с цялата си склонност към акуратност, порядъчност и уважение към общоприетите норми и той би бил стъписан, ако откриеше, че в онова, което приемаше за ограниченост, имаше толкова любов. Бяха на една възраст, а именията на родителите им бяха едно до друго на балтийското крайбрежие; нейните родители бяха уредили този брак, без дори да подозират, че тя от детинство е влюбена в него. Сега тя бе суха жена с изправена стойка, обличаше се с онова равнодушие, което издава себеотрицание, и имаше слабост към черните кадифени панделки около врата, които само привличат вниманието върху онова, което се опитват да скрият. Твърде дългите обеци по особен начин подчертаваха всяко движение на главата й и привнасяха нещо трогателно в пълната липса на женственост у нея. Те си говореха малко, сякаш помежду им имаше нямо споразумение; тя се мъчеше да отгатне и най-дребните му желания и да му спести колкото може повече контакти с хора, а една от основните грижи на живота й бе да не би той да се обърне внезапно и да улови погледа на обожание, който често му отправяше. Той беше убеден, че и двамата са сключили брак по изгода и че да бъде съпруга на посланик е нейна цел и венец на целия й живот на жена. Щеше да бъде изненадан, а вероятно и възмутен, ако знаеше, че тя прекарва с часове по църквите да се моли за него. От началото на брака им никога не го бе забравяла в молитвите си, а те бяха толкова пламенни и изпълнени с молба, сякаш винаги го бе смятала за изложен на скрита опасност. И днес още, на билото на един живот за пример, когато децата бяха големи и сякаш нищо вече не можеше да застраши човека, когото бе обградила с мълчалива и сякаш болезнена нежност, странно потулена дори в близостта на брака, и днес още, след трийсет и пет години съвместен живот, и се случваше да прекара часове наред на колене във френската църква в Пера, с усукана между пръстите дантелена кърпичка, молейки се нито една бомба със закъснител, каквито съдбата често слага в човешкото сърце, да не се взриви в него. Но от каква ли вътрешна опасност можеше да се бои същество, целият живот на което е бил непрестанен ясен слънчев ден и бавен, спокоен цъфтеж на една личност в нейното призвание?

Графът бе прекарал по-голямата част от кариерата си в големи столици и ако му бе останала някаква амбиция, то тя бе един ден да бъде назначен в Рим, в сърцето на онова Средиземноморие, за което продължаваше да копнее с любовен плам. Но изглежда съдбата се бе заинатила да стои на пътя на неговото желание. На няколко пъти за малко да бъде назначен в Атина, а след това в Мадрид, но в последния момент някакво внезапно решение на администрацията го изхвърляше далеч от целта. Макар никога да не си го бе признавала, жена му винаги бе приемала с известно облекчение онова, което граф Н… смяташе за лош обрат на съдбата. Дори няколкото седмици отпуска, които прекарваха всяка година с децата в Капри или в Бордигера я изпълваха с неудобство, характерът й, привикнал на въздържание, темпераментът й, който се чувстваше добре само в разреден въздух, приятно намекващ за липсата на страст, дори твърде бледият й тен, който съвършено пасваше на тежката дискретност на винаги спуснатите завеси, всичко това правеше за нея Средиземноморието джунгла от цветове, миризми и звуци, където тя се движеше с неохота. Намираше нещо неморално в силната светлина — твърде близка до голотата. Страстите и сърцата тук не са прикрити от свенливите воали на студа, на мъгла и дъжд: всичко тук е признание, всичко тръби, всичко излага себе си на показ, всичко се отдава. Средиземноморието й приличаше на огромно непристойно място и тя така и не свикна с мисълта да идва тук с децата си; осмеляваше се да го прави само с две гувернантки и един учител за момчетата, а когато децата играеха на плажа в Лидо, не откъсваше очи от тях, сякаш се боеше, че самите вълни и морето могат да ги достигнат, да им дадат неморален съвет или да ги научат на забранена игра. Ужасяваше се от блясъка и се отнасяше към природата с крайна резервираност, сякаш я смяташе способна да вдигне скандал, винаги бе напрегната, винаги нервна, с контролирана и потискана нервност, която личеше само по по-отчетливото потрепване на обеците й; отдаваше особено внимание на маниерите и приличието и правеше всичко така, сякаш целта на живота й бе да мине незабелязана. Трудно би било човек да си представи по-акуратно възпитание от нейното и увенчано с по-голям успех, и тя щеше да е съвършената съпруга на посланик, ако не беше до известна степен лишена от способността да се усмихва. Усмивките й бяха бегли, насилени, като студено потръпване; тя бе едно от онези същества, на които едновременно им е трудно да кажат нещо и които човек трудно забравя. Бе неуморна в работата си и в грижите, които полагаше за кариерата на своя мъж и възпитанието на техните деца; раздаваше се, без да се пести в посещения на учтивост, благотворителност, приеми и светски тегоби, които мразеше, колкото него, без той да подозира това, но които тя приемаше с готовност, защото бяха единствените прояви на любов и преданост, които можеше да си позволи по отношение на него. Лицето й, с тънки устни и малко остри като на бледа птица черти, носеше отпечатъка на упорита решимост, незнайно каква, на воля, устремена към една-едничка цел, която човек трудно можеше да си представи.

Създаваше впечатление, че крие някаква тайна и че знае нещо, в което никой никога и на никаква цена не бива да се усъмни: това се виждаше по внезапната тревога в погледа й, по сгърчените в нервен жест ръце, по резервираността, която проявяваше, по беглите й ледени усмивки, по съпругите на сътрудниците на съпруга й, които се опитваха да завържат приятелство с нея и които тя веднага заподозираше в желание да нахлуят в личния й свят. Смятаха, че я гризе амбиция и леко се присмиваха на необичайното, ревниво и понякога тревожно внимание, с което бдеше над нещо, което отдавна вече не изглеждаше да изисква толкова усилия: положението на съпруга й и бъдещето на децата. Те имаха четири деца — двама сина и две дъщери: най-големият тъкмо на свой ред бе влязъл в кариерата като аташе в Париж, по-малкият бе в Оксфорд и току-що бе пристигнал в Истанбул, за да прекара там ваканцията, докато подготвя някакъв изпит; а двете дъщери, на шестнайсет и осемнайсет години, живееха с родителите си.

От малко повече от година граф Н… бе назначен в Истанбул и обичаше това място, където толкова красиво бяха умирали цивилизации; всъщност той бе постигнал чудесни успехи в Турция и изпитваше към този горд и смел народ искрено приятелство и уважение. От известно време столицата бе преместена в Анкара, която бързо покълваше по волята на Ататюрк, но посолствата се бавеха, та се наложи да им поиздърпат ушите, и възползвайки се от лятото, останаха на Босфора. Графът прекарваше сутрините в канцеларията, а следобед дълго скиташе между джамиите, из суковете, сред търговците на произведения на изкуството и антикварите, с часове съзерцаваше някой скъпоценен камък или галеше с дългите си изящни пръсти, сякаш създадени за този жест, някоя статуетка или маска, като че ли се опитваше да им върне живота. В това отношение, както всички други познавачи, той изпитваше нужда да докосне и да държи в ръка онова, на което се наслаждаваше погледът му, и антикварите с готовност отваряха за него витрините си, а след това го оставяха сам с удоволствието. Но той купуваше малко. Не от скъперничество. Просто дори на най-добрите екземпляри все нещо им липсваше. Той малко трескаво побутваше настрани пръстените, потирите, иконите и камеите — още една статуетка, един емайлиран пейзаж, проблясване на накит — понякога ръката му се сгърчваше от нетърпение, от празнота, от почти физическо желание — нещо го нямаше тук. Дори красотата на творбите на изкуството го отчайваше, защото тя някак немощно намекваше за по-голямо, по-цялостно съвършенство, за което изкуството винаги е било само скромно предчувствие. Понякога, докато пръстите му галеха формите на някоя статуетка, които вдъхновението на твореца й бяха придали, внезапно го обхващаше дълбока тъга и трябваше да положи усилие, за да запази достолепния вид на спокойна увереност, който всички очакваха от него. Именно в такива моменти най-остро изпитваше усещането за пропуснато призвание. А никога не бе и помислял да стане творец. Дори вкусът към изкуството се бе появил късно. Не, това бе нещо в ръцете, в пръстите му, сякаш ръцете му имаха някаква тяхна си мечта, някакво желание, независещо от неговата воля и което той не разбираше. На него, който никога не бе страдал от безсъние, все по-често му се случваше да стои с часове без сън с объркващия физически зов в дланите, сякаш в нощта се раждаше ново сетиво. Накрая започна да се срамува от търговците и разреди посещенията си в сука. Дори заговори за това на жена си на закуска. Закуската бе семейна церемония, отслужвана под син чадър на терасата в Тарабия над Босфора, салонният управител с белите ръкавици тържествено разнасяше прибори за ритуала, а госпожа Н… председателстваше церемонията във възхитителна атмосфера на организираност, в която единствено пчелите понякога внасяха елемент на непредвиденост. Графът бе засегнал темата малко издалеко, тъй като се чувстваше виновен, макар да не знаеше за какво точно, между другото, бе предпочел да заговори за това именно за да се отърве от него, с абсурдното чувство за вина.

— Накрая ще си създам солидна репутация на скъперник тук — рече той. — Прекарвам времето си при истанбулските антиквари, без да купя и една дреболия. Вчера следобед половин час стоях пред една статуетка на Аполон и не успях да се реша. Все ми се струва, че и на най-съвършените вещи им липсва нещо особено важно. А си мислех, че една от чертите на характера ми е снизхождението, чувство, което рядко върви заедно с непримирим вкус относно съвършенството. Накрая оставям търговците с впечатлението, че и статуя на Фидий да ми предложат, пак ще й намеря недостатъци.

— Наистина е по-добре да купувате от тях по нещичко — рече графинята. — Половината клюки, които се въртят из дипломатическия корпус, се раждат в суковете. А понякога те са достатъчни да бележат цяла кариера. Във всеки случай, дори за най-дребния аташе се знае ден по ден какво е купил и колко е платил за него.

— Следващия път, ще купя нещо, каквото и да е — рече графът с развеселен глас. — Но признайте, че е по-добре да ме упрекват, както казват французите, че съм „скъп на парите си“, отколкото че имам лош вкус.

По-голямата му дъщеря гледаше изящните издължени ръце на баща си върху покривката.

— Достатъчно е човек да види ръцете ви, татко, за да си обясни вашето колебание — рече тя. — Видях ви лично онзи ден при Ахмед, как галите замечтано една египетска статуетка. Изглеждахте едновременно омагьосан и тъжен. Държахте не знам колко време фигурката в ръка, но я върнахте във витрината. Никога не съм ви виждала толкова унил. В действителност самият вие сте прекалено артистичен, за да продължите да се задоволявате само със съзерцание. Имате нужда да творите сам. Напълно съм убедена, че сте пропуснали своето призвание…

— Кристел, моля те — кротко рече графинята.

— Искам да кажа, че под обвивката на съвършен дипломат в продължение на трийсет години се крие творец, на когото волята ви е попречила да се прояви, но днес той взема превес. Татко, убедена съм, че сте гениален и че във вас дреме велик художник или велик скулптор, който цял живот е бил вързан и със запушена уста, и затова днес за вас всяко произведение на изкуството е укор и угризение. Прекарали сте живота си да търсите в съзерцанието артистичното задоволство, което само творчеството може да ви донесе. Домът ви постепенно се превръща в музей, но вие се настървявате и продължавате да ровите нетърпеливо при всички антиквари в Истанбул в търсене на онази творба, която е във вас. Всички тези миниатюри, скулптури и дреболийки стоят край вас като свидетелство за провален живот…

— Кристел! — каза строго графинята.

— О, разбира се, всичко е относително. Говоря само за артистичното призвание. Когато сте в суковете, при Ахмед или пред каменното изображение на някое езическо божество, ви мъчи именно желанието да творите. Не можете да се задоволите със сътвореното от друг. Между другото, всичко това е написано по ръцете ви.

Внезапно графът усети тревожно и напрегнато присъствие до себе си: жена си. Някой да говори така безразсъдно за неговата кариера и за поредицата от почести, каквато бе неговият живот, ето това вероятно й бе трудно да допусне или дори да понесе. Той се прокашля дискретно и поднесе салфетката до устните си: не успяваше да си представи човек да влага толкова страст в любовта към почестите, високите постове и достолепието. И през ум не му мина, че онова, което той наричаше „любов към почестите, високите постове и достолепието“ може би бе просто любов. Онова обаче, което знаеше, и то с известна злопаметност бе, че без нея той отдавна щеше да се е отказал от кариерата, за да заживее в някое италианско рибарско селище, да рисува, да вае… Ръката му несъзнателно се сби от странно усещане за нужда, нещо като физическа носталгия в пръстите.

— Намирам по-скоро, че татко има ръце на музикант — намеси се по-малката. — Чудесно ги виждам как докосват клавишите, струните на цигулка или дори на китара…

Една пчела побръмча за миг над покривката между меда и вазата с цветята, по Босфора премина лодка с точно толкова неща, колкото да не наруши леността на окото; чу се хрущене на гуми по чакъла.

— Шофьорът — рече графът.

Той стана, усмихна се на децата, избегна погледа на жена си и се качи в колата. На два-три пъти по време на пътуването погледна ръцете си. Бяха го докоснали живите думи на дъщеря му, красноречивото й и прямо разсъждение. Вярно бе, че от години съзерцанието не му бе достатъчно и че в него се надигаше необичайно, но неустоимо желание да вкуси по-отблизо красотата на света и да я поднесе до устните си като чаша шампанско.

— При Ахмед — рече той.

Сред антикварите, които от дълго време наблюдаваха как граф Н… докосва една след друга безценните дреболии, без никога да намери онова, което търси, естествено бе и Ахмед, не само най-големият търговец в суковете, но също и най-вече голям познавач на човешката природа, към която изпитваше истинска колекционерска страст. Беше закръглен, почти дебел човек с маслинен тен и красиви, сякаш направени от вода морскозелени очи, а върху сивеещата си коса все още носеше фес, макар един неотдавнашен указ на Ататюрк да го бе забранил в Турция. В очите му имаше особена и постоянна искра на изумление, сякаш блещукането на скъпоценните камъни, сред които живееше, им бе придало малко от своя блясък, а месестите му черти носеха непрекъснато изражението на почти коленопреклонно благоговение, което изглежда отразяваше почудата и благодарността на истинския любител пред безкрайните съкровища на човешката душа в нейните безбройни и изумителни проявления. Най-голямото му удоволствие бе да стои в дъното на своя сук и да се любува от сутрин до вечер на една неизчерпаема в своето гъмжило човешка фауна, на нейните дълбоки пукнатини, тайни или видими с просто око, на внезапните разкрития за нейната грозота или красота. Граф Н… бе смятан от истанбулските антиквари за един от най-лошите клиенти, които Аллах някога е пускал наслуки в техните сукове. Но Ахмед никога не се бе поддал на подобна прибързана оценка. Дори напротив, очакваше много от дипломата и грижливо го култивираше. В неговото присъствие изпитваше прелестни моменти на предчувствие, каквито познава всеки колекционер, щом се усети по следите на рядка и скъпоценна вещ, останала дълго време скрита и върху която са се спирали множество погледи, без да разпознаят дълбоката й истинност. Обикновено Ахмед стоеше във вътрешния двор на магазина си, до фонтана, в компанията на един млад племенник, и щом видеше граф Н… да се появява в някое от помещенията на магазина, от лицето му изчезваше всяка следа от изражение, което при него бе сигурен признак за вълнение; ставаше и отиваше да посрещне посланика с изпълнена с достойнство и лишена от всякакво раболепие учтивост. Никаква търговска сделка, била тя и най-изгодната, не му бе носила и четвъртинка от задоволството, което изпитваше, докато гледаше схватката на дипломата със скрития му демон. От цяла година вече Ахмед чакаше с търпението на стар търсач. Боеше се само от едно — да не би щом моментът настъпи, заради случайна разходка или среща, прозрението за скъпоценния бисер, който графът носеше в себе си без да го знае и който опитното око на Ахмед отдавна дебнеше, да се случи другаде, вън от магазина му и далеч от очите му. Това, разбира се, щеше да бъде голяма загуба. И така, той посрещна дипломата с онова мълчание, което винаги пазеше за изтънчените познавачи и което подсказваше дълбоко съпричастие в съзерцанието на красотата. Ходеше от салон в салон и отваряше витрините; откъм градината се чуваше фонтанът, а в един момент, минавайки край прозореца, Ахмед направи знак на племенника си и младежът помилва струните на инструмента, който държеше на коленете си. Графът се обърна към прозореца.

— Племенникът ми — рече Ахмед.

Графът отново бе взел статуетката, на която се бе любувал предишния ден, ръцете му се вълнуваха, докато следваха линиите на скулптурата; Ахмед в почтително мълчание гледаше дискретно как пръстите на посланика оживяват върху камъка, в двора младият музикант бе спрял да свири, като че по силата на инстинктивно уважение към ритуала, който любителят на изкуството отслужваше; чуваше се бълбукането на фонтана. Сигурно дъщеря ми е права, внезапно помисли графът, очите ми се изморяват да тичат по дирята на друг, онова, от което имам нужда, е сам да изтръгна от материята чудото на живота и красотата. Няма друго обяснение за вълнението, което изпитваше едновременно с чувството на силна фрустрация, на раздразнение, на почти болезнена празнота, на необикновена физическа носталгия, която усещаше в пръстите си. Знаеше, че ще прекара още една безсънна нощ с усещането, че ръцете му ще го напуснат, за да заживеят в някой затънтен кът на сука свой личен, тайнствен живот, колеблив и змиеподобен, който той смътно предчувстваше, но който отказваше да осъзнае, и щеше да му се наложи за пореден път да призове цялото си себелюбие, за да забрани на въображението си правото да пресече границата на хлъзгавия, присмехулен свят, които го дебнеше. Прииска му се да се довери на Ахмед, да му заговори за неясното физическо желание, свито в дланите му като насекомо с остри зъби, имаше нужда от съвет, от общение, а Ахмед вероятно можеше да му достави загадъчната материя, която имаше желание да мачка и в която искаше най-сетне да забие пръсти. Но май бе твърде късно, трябваха дълги години чиракуване, подражание и посвещение, за да стане скулптор, как не бе открил истинското си призвание по-рано! Може пък след няколко години, след пенсия… Той се обърна към Ахмед с развеселена усмивка на устни, с онази небрежна елегантност, която умееше да влага и в най-дребния жест.

— Жена ми много ме упреква за тези посещения, в които не купувам нищо — рече той. — Бои се, че ще си създам в суковете сериозна репутация на скъперник. Разбира се, бих могъл да купя каквото и да е…

— Бихте ме обидили, ваше Превъзходителство — каза Ахмед.

— Не знам какво ми става, никога не откривам вещ, която истински да пожелая. Дори тази статуетка, чието съвършенство би признал всеки специалист, ми оставя усещането за нещо приблизително…

Ахмед гледаше като омагьосан как пръстите на дипломата извършват своя ритуал около бронзовия силует.

— Дъщеря ми твърди, че имам пръсти на скулптор и че съм пропилял призванието си.

Ахмед поклати глава пред дързостта на младостта.

— Но защо не опитате, ваше Превъзходителство? — попита той. — Неколцина велики хора на изкуството са се проявявали доста късно… Позволете да ви предложа кафе.

Те преминаха в двора. Младежът се изправи почтително, беше много слаб, а лицето му под черните коси бе белязано от едновременно деликатния и див печат на Монголия. Графът не изглеждаше да го е забелязал, и обърнат към фонтана, пиеше кафето си с леко втренчен поглед, а Ахмед кимна на младежа и той засвири. Графът сякаш се върна на земята и с вдигната чаша с внезапен интерес загледа инструмента.

— Това е лютня, мисля? — попита той.

— Да — отговори кротко Ахмед — и по-точно това е уд. Ал уд е арабска дума.

Графът отпи глътка кафе.

— Ал уд — повтори той с леко дрезгав глас.

Внезапно в ръцете му чашката се чукна в чинийката. Гледаше втренчено инструмента, смръщил вежди и малко сурово. Ахмед се покашля.

— Ал уд — повтори той. — Това е предшественик на европейската лютня. Както виждате, корпусът на инструмента е много по-малък, отколкото на съвременната лютня, а грифът е много по-дълъг. Има само шест струни.

Той се покашля.

— Бил е пренесен в Европа по време на кръстоносните походи.

Графът постави чашата си върху мрамора на фонтана.

— Много е красив — рече той, — по-красив, отколкото струнните инструменти на Запад. Въобще смятам, че струнните инструменти единствени обединяват красотата на звука с тази на формата… всъщност онова, което липсва на произведенията на изкуството е, че не могат да изразят в един звук, в една мелодия творческото вълнение, радостта и любовната нежност на онзи, който ги докосва.

Гласът му стана леко хриплив.

— Ще позволите ли?

И той взе лютнята.

— Това е било предпочитаното забавление на нашите султани — промълви Ахмед.

Графът обхождаше инструмента с пръсти. Издигна се нота — нежна, жална, малко двусмислена, едновременно упрек и молба да продължи. Още веднъж докосна струните и ръката му увисна във въздуха като нота, и също тъй дълго като нея. Младият музикант го погледна умислено.

— Красив звук — рече кратко графът.

— В колекцията си имам няколко, които са от XVI век — каза Ахмед. — Ако ми позволите…

Той изтича в магазина си. Докато го нямаше, графът остана безмълвен, облегнат на оградата на фонтана, гледайки мрачно пред себе си. Очевидно бе, че мисли за особено важни дела, несъмнено за държавни дела. От време на време младият музикант му хвърляше почтителен поглед. Ахмед се върна почти веднага с възхитително изработен инструмент, инкрустиран със седеф и разноцветни камъни.

— В отлично състояние е. Племенникът ми ще ни изсвири нещо.

Младежът взе лютнята и пръстите му събудиха в струните сластен и жаловит глас, който сякаш завинаги щеше да застине във въздуха. Графът изглеждаше живо заинтригуван. Той разгледа инструмента.

— Великолепен е — рече той, — великолепен.

Докосна струните с края на пръстите, но и малко рязко, сякаш изпитваше нужда да пресили широтата на жеста, за да победи своята свенливост.

— Е, драги ми Ахмед, купувам го — заяви той. — Ето това ще успокои страховете на жена ми относно моята репутация. Колко искате за него?

— Ваше Превъзходителство — изрече Ахмед с напълно искрено вълнение, — позволете ми да ви го подаря като спомен от нашата среща…

Известно време любезно се пазариха. В колата графът не спря да гали струните с пръсти. Звукът възхитително отговаряше на жеста. Графът се качи по стълбите, като внимателно носеше инструмента и влезе в салона на жена си. Госпожа Н… четеше.

— Ето я моята придобивка — съобщи графът победоносно. — Струва ми едно малко състояние. Но по този начин репутацията ми вече няма от какво да се бои в истанбулските сукове.

— Господи, но какво ще правите с лютня?

— Ще й се любувам — рече графът. — Ще я държа в кабинета си и ще галя формите й. Това е едновременно музикален инструмент, произведение на изкуството и нещо живо. Красива е като статуя, но има и глас. Чуйте…

— Много е ориенталско — каза госпожа Н…

— Това е бил любимият инструмент на султаните.

Отиде и остави лютнята на работната си маса.

Оттогава му се случваше да прекарва дълги часове в кабинета си, седнал в някое кресло, вгледан в лютнята, запленен и уплашен. Той се бореше срещу едно усещане за празнота, което растеше в ръцете му, едновременно неясна и тиранична жажда, необходимост да докосва, да дава изблик, да меси, и постепенно цялото му същество започваше да иска нещо, той не знаеше точно какво, и да го иска повелително, почти капризно; в крайна сметка ставаше и отиваше да докосне лютнята. Тогава изгубваше всякаква представа за време, заставаше прав пред масата и удряше наслуки струните с несръчни пръсти.

— Татко днес почти два часа сври на лютнята — съобщи Кристел на майка си.

— Ти на това свирене ли му викаш? — рече малката. — Удря все една и съща струна и се чува един и същи тон… Да полудее човек!

— И аз така мисля — заяви Ник. — Чува се из цялата къща, няма къде да се скрия. Освен това намирам този тон за откровено отвратителен… Ще рече човек, мяукане на разгонена котка.

— Никола!

Госпожа Н… остави ядосано вилицата си.

— Моля те да внимаваш какво говориш. Станал си съвършено непоносим.

— Само това са го научили в Оксфорд — рече малката.

— Във всеки случай, откакто той купи този проклет инструмент, тук няма начин да се работи — рече Ник. — Аз имам изпит да стягам. Дори когато не се чува нищо, човек знае, че проклетото мяучене всеки момент ще избие отново, и си губи времето да го чака със страх.

— Нали ви казах, че татко е човек на изкуството, който не познава себе си — каза Кристел.

— Поне наистина да свиреше нещо — избоботи Ник. — Но не, само една нота, и то все същата.

— Трябва да взема уроци — заключи Кристел.

Странна работа, но същия ден графът уведоми жена си за своето желание да взема уроци по лютня.

— Намирам за мъчително да държа в ръцете си инструмент, от който е възможно да се извлича такова богатство от мелодии и да не мога да го правя — каза той. — Да се ограничавам винаги с една нота, е по-скоро монотонно. Децата се оплакват и са прави. Ще помоля Ахмед да ми препоръча някого.

Ахмед бе в малкия вътрешен двор и играеше табла с един съсед, когато графът влезе в магазина му. Нещо в лицето и в поведението му предизвика в иначе преситения гръбнак на антикваря сладостната тръпка на предчувствието. Дипломатът бе много сериозен, дори суров, със следи от гняв в погледа и в гънката на стиснатите устни, държеше бастунчето си в ръка решително и дори малко предизвикателно. Ахмед разпозна в поведението му онзи надменен вид, който дребните служители в посолството обикновено приемат, за да се обърнат към някой, който в крайна сметка е прост продавач в сук, и му костваше сериозно усилие да сдържи усмивката си, когато графът, без да отговори на поздрава му, заговори сухо и рязко.

— Този музикален инструмент, който преди няколко дни купих от вас… как беше…

— Уд, ваше превъзходителство — отвърна Ахмед, — ал уд…

— Точно така, точно така. Ами, представете си, децата са полудели по него… Сигурно ще ви изненадам като ви кажа, че дори жена ми…

Ахмед изчака с вдигната вежда, каменно лице и застинала в пълничката му ръка мухобойка.

— И тъй, всички искат да се научат да свирят на този инструмент. Вкъщи само за това се говори. Обещах им да говоря с вас и да видя дали няма да можете да ни намерите преподавател.

— Преподавател по уд ли, ваше превъзходителство?

Той поклати глава. След това се престори, че мисли дълго. С полузатворени очи той сякаш оглеждаше един след друг хилядите свирачи на уд в Истанбул. Удължаваше удоволствието, малко прекалено тежко, може би, но това бе реваншът му за цялата дълга година чакане и предчувствия. Графът стоеше прав пред него с вдигната глава, с осанка на достойнство и на благородство над всяко подозрение, което уцелваше стария любител на насладите право в сърцето. Това бе един от хубавите моменти в живота. И той безмилостно удължаваше удоволствието.

— Но, моля ви! — възкликна той накрая. — Че къде ми беше главата? Племенникът ми е много талантлив свирач на уд и няма нужда да се казва, ваше превъзходителство, че ще бъде щастлив да бъде на ваше разположение…

От този ден нататък, два или три пъти в седмицата, младият племенник на Ахмед изкачваше стъпалата на вилата в Тарабия. Поздравяваше със сериозен вид съпругата на посланика и някой от прислужниците го отвеждаше в кабинета на графа. Тогава в продължение на един час в къщата се разнасяше звукът на лютнята.

Госпожа в… седеше в малкия салон до кабинета на съпруга си и изчисляваше, че звуците трябва да се чуваха из целия етаж, в стаите на децата и най-вече долу, при прислужниците. През цялото време, докато младият музикант бе там, тя стоеше затворена в своя салон и извиваше кърпичка в ръце си, неспособна да мисли за друго и борейки се безуспешно срещу една увереност, която я преследваше толкова отдавна… Нотите се извисяваха равномерно, мелодични и смели под пръстите на професионалиста, несръчни и колебливи под тези на аматьора. За няколко урока, госпожа Н… остаря с десет години. Тя чакаше неизбежното. Всеки ден намираше убежище в малката френска църква в Пера и дълго се молеше. Беше решена да иде много по-далеч. Беше готова да иде до края на нежността си и на своята отдаденост. Беше готова да стигне до края на унижението в тази битка за честта, защото не за нейната чест ставаше дума — толкова отдавна този въпрос не се поставяше! Тъй че възможно най-дискретно взе предохранителни мерки. И когато най-сетне настъпи страшният ден, тя беше въоръжена.

Това се случи при петото или шесто посещение на младия музикант. Както винаги, въведен от един прислужник, той прекоси малкия салон, като със сериозен вид поздрави съпругата на посланика, която прелистваше списание, а след това влезе в стаите на графа. Госпожа Н… хвърли списанието и зачака. Стоеше много изправена, с вдигната глава, разширени очи и кърпичка в ръце. Урокът, както винаги, се забави няколко минути. След това откъм кабинета се извиси изпълнена с неща мелодия. Без съмнение свиреше младият мъж. След това… Госпожа Н… седеше на дивана вцепенена, със стиснати устни и оплетени около дантелената кърпичка пръсти. Изчака с немигащи очи още минута, а обеците й се заклатиха все по-бързо. Пак тишина. В продължение на няколко секунди тя продължи да се надява и да се бори срещу очевидното. Но с всяка изминала секунда тишината чудовищно се разрастваше наоколо и на нея й се стори, че изпълва дома, слиза по стълбите, отваря всички врати, минава през стените и стига до ушите на децата, а глупави и присмехулни усмивки вече се появяват върху лицата на дебнещите прислужници. Тя бързо стана, заключи вратите на салона и изтича към китайския шкаф в единия ъгъл. Измъкна ключ от джоба си, отвори шкафа и извади една лютня. След това се върна и седна на дивана, постави инструмента на коленете си и удари по струните. От време на време спираше и отчаяно се вслушваше, а след това продължаваше да удря с върха на пръстите ненавистните струни. Беше сигурна, че звуците на лютнята се чуват и в стаите на децата, и в двора, при прислужниците, и на никого не би могло и през ум да мине, че именно под нейната ръка тайно се раждат тези сладострастни и нестройни звуци. Може би, помисли си тя, може би той все пак ще стигне до пенсионна възраст без скандал и дори без светът да се усети… Трябваше да чака само още няколко години. Всеки момент щяха да получат посолствата в Париж или Рим, трябваше само още малко да издържат, да избегнат клюките, слуховете и злите езици… Децата бяха вече големи и във всеки случай на първите съмнения щеше да им е нужно доста време, за да прескочат зидовете на придобитото уважение. Тя продължи да удря струните с пръсти, като спираше за миг, за да се ослуша. След половин час музиката в кабинета на графа зазвуча отново. Госпожа Н… се изправи и отиде да прибере лютнята в шкафа. След това се върна, седна и взе една книга, но буквите се размазваха пред очите й, и тя просто стоеше там, много изправена, с книга в ръка и се опитваше да не плаче.

Край