Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Теодор Буун (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Abduction, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Джон Гришам

Заглавие: Теодор Буун. Отвличането

Преводач: Силвия Падалска

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Националност: Американска

Печатница: „Абагар“ АД", В. Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-268-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1754

История

  1. — Добавяне

7

Първият учебен час беше по испански — любимият предмет на Тео след „Държава и право“ при господин Маунт. Преподавателката се казваше мадам Моник, млада екзотична красавица от Камерун, Западна Африка. Освен испански тя говореше още много езици. Обикновено шестнайсетте момчета в класа на Тео я слушаха внимателно и обожаваха занятията.

Днес обаче в цялото училище цареше хаос. Предишния ден коридорите и класните стаи бяха изпълнени с тревожни слухове, свързани с изчезването на Ейприл. Дали бе станала жертва на отвличане, или просто бе избягала от къщи? Какво твърдеше странната й майка? Къде се намираше баща й? Тези и други въпроси се обсъждаха с огромен ентусиазъм. Но сега, непосредствено след залавянето на Джак Лийпър и зловещите му думи пред камерата, преподавателите и учениците изпитваха страх и несигурност.

Мадам Моник разбираше добре ситуацията. По програма трябваше да влезе в класа на Ейприл по-късно същия ден. Тя се опита да въвлече Тео и останалите в дискусия за мексиканската храна, но децата бяха твърде разсеяни.

По време на втория час в голямата зала бяха свикани всички осмокласници — пет паралелки момичета и пет — момчета. Присъстваха и техните учители. От три години в училището се провеждаше експеримент, според който децата бяха разделени по полов признак. Последното се отнасяше за самите занятия, но не и за другите дейности. До момента експериментът бе показал отлични резултати. Тъй като учениците прекарваха доста време разделени, във въздуха винаги се усещаше известно напрежение, когато те се събираха през сутрешното и обедното междучасие, часовете по физическо възпитание или различни срещи. Днес обаче нямаше и следа от флиртове, закачливи погледи и нервно кикотене. Децата заеха мълчаливо места. На лицата им бе изписана тревога.

Директорката, госпожа Гладуел, изтъкна, че Ейприл най-вероятно се чувства добре. Полицията полагаше неимоверни усилия, за да я открие и да я върне в училище. Думите й звучаха спокойно и убедително, а в този миг осмокласниците бяха готови да повярват на всяка положителна новина. Изведнъж над сградата се разнесе оглушителното ръмжене на хеликоптер и децата отново се притесниха за изчезналата си приятелка. Няколко момичета избърсаха сълзите си.

По-късно, след обяд, Тео и приятелите му обезсърчено си подхвърляха фризби на двора. Над главите им прелетя втори хеликоптер. Явно бързаше нанякъде. От инициалите му ставаше ясно, че е на някой отдел от полицията. Играта спря. Момчетата се загледаха в небето, докато машината изчезна. Звънецът би за края на междучасието и те мълчаливо влязоха в училището.

През деня имаше моменти, в които Тео и останалите почти забравяха за Ейприл. Но в тези редки случаи над Стратънбърг минаваха хеликоптери и им напомняха за инцидента. Бръмчаха силно и наблюдаваха околността, подобно на огромни насекоми, готови за нападение.

Жителите на града бяха напрегнати, сякаш очакваха да им съобщят ужасяваща вест. В кафенетата, магазините и офисите хората тихо си повтаряха последните слухове. В сградата на съда — известно гнездо на клюки — секретарите и юристите се събираха на чаша кафе, за да обменят актуалната информация. Местните телевизионни канали излъчваха репортажи на всеки половин час. Тревожните им коментари обикновено не разкриваха нищо ново. Някой журналист просто заставаше до реката и обобщаваше казаното до момента.

В училището на Тео осмокласниците следваха безмълвно програмата за деня. Повечето от тях нямаха търпение да се приберат у дома.

 

 

Джак Лийпър, облечен в оранжев гащеризон с голям черен надпис „Градски затвор“, беше отведен в стаичката за разпити на полицейския участък в Стратънбърг. В средата на помещението имаше масичка и сгъваем стол за заподозрения. Вътре чакаха двама инспектори — Слейтър и Капшоу. Униформените служители, които придружаваха Лийпър, свалиха белезниците и оковите му, след което застанаха на пост до вратата. Те присъстваха от съображения за сигурност, въпреки че никой не се нуждаеше от тях. Слейтър и Капшоу можеха да се грижат за себе си.

— Седнете, господин Лийпър — заяви инспектор Слейтър и посочи към сгъваемия стол.

Лийпър бавно се отпусна на стола. Беше си взел душ, но не се бе обръснал и все още приличаше на водач на ексцентрична секта, прекарал месеци в гората.

— Аз съм инспектор Слейтър, а това е колегата ми Капшоу.

— Радвам се да ви видя, момчета — заяви Лийпър и се усмихна иронично.

— Удоволствието е изцяло наше — отвърна Слейтър със същия сарказъм.

— Направо си е чест — добави Капшоу, който нямаше да каже много повече по време на разпита.

Слейтър беше истински ветеран в професията си. Заемаше най-високия ранг в полицията и се радваше на отлична репутация в Стратънбърг. Беше слаб, с гладко обръсната глава. Обикновено носеше черен костюм и вратовръзка. В града не се извършваха много тежки престъпления, но инспектор Слейтър винаги успяваше да разплете случаите. Партньорът му Капшоу играеше ролята на наблюдател и си водеше стриктни бележки при разпитите. Той беше по-добронамереното ченге от двамата.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса — продължи Слейтър. — Съгласен ли сте да говорите?

— Може би.

Капшоу връчи лист хартия на Слейтър, който допълни:

— Е, господин Лийпър, както знаете от дългогодишния си опит като професионален престъпник, ние трябва да ви прочетем правата. Помните тази подробност, нали?

Лийпър го изгледа толкова злобно, все едно беше готов да се пресегне през масата и да го сграбчи за гърлото. Инспекторът не се трогна особено.

— Вярвам, че сте чували за правата „Миранда“? — заяви Слейтър.

— Да.

— Естествено, че сте чували за тях. Сигурно сте прекарали доста време в подобни стаички — ухили се самодоволно Слейтър.

На Лийпър не му беше смешно. Капшоу вече си водеше бележки.

Слейтър добави:

— Преди всичко ще ви уведомя, че не сте длъжен да отговаряте на въпросите ни. Ясно ли е?

Лийпър кимна.

— Но ако все пак го направите, думите ви могат да бъдат използвани срещу вас в съда. Разбрахте ли?

— Да.

— Имате право на адвокат и юридическа консултация. Схващате ли?

— Да.

— Ако не сте в състояние да наемете такъв, какъвто, предполагам, е случаят, щатът ще ви назначи служебен защитник. Следите ли мисълта ми?

— Да.

Слейтър плъзна листа към Лийпър и обясни:

— С подписа си тук декларирате, че съм ви прочел правата и вие сте запознат с тях.

Инспекторът сложи химикалка върху листа. Лийпър прочете внимателно документа, поигра си с химикалката и накрая се подписа отдолу.

— Може ли да получа чаша кафе? — попита той.

— Със сметана и захар? — уточни Слейтър.

— Не, без нищо.

Слейтър кимна към един от униформените служители до вратата, който излезе от стаята.

— Добре. Имаме няколко въпроса към вас — продължи Слейтър. — Готов ли сте да говорите?

— Най-вероятно.

— Допреди две седмици сте били в затвор в Калифорния. Излежавали сте доживотна присъда за отвличане. Избягали сте през таен тунел с още шестима затворници, а сега сте тук, в Стратънбърг.

— Какъв е въпросът?

— Защо сте дошли в Стратънбърг, господин Лийпър?

— Все някъде трябваше да отида. Щеше да е глупаво да обикалям около затвора, нали разбирате?

— Отраснали сте в града, нали?

— Да. Мисля, че бях в шести клас, когато се преместихме.

— И роднините ви още живеят в района?

— Да, но са много далечни.

— Една от тях е Имелда Мей Ъндърууд. Третата братовчедка на майка й се казвала Руби дел Бътс, дъщеря на Франклин Бътс. В Масис Мил той бил познат като Бътс „Веригата“. Имал полубрат на име Уинстед Лийпър, по прякор Уинки. Доколкото ни е известно, Уинки е ваш баща. Починал е преди десет години.

Лийпър го изслуша търпеливо и заяви:

— Да, Уинки Лийпър беше мой баща.

— След безброй сватби и разводи в семейството вие се падате десети или единайсети братовчед на Имелда Мей Ъндърууд. Тя се омъжила за Томас Финмор. Сега е известна като Мей Финмор, майка на малката Ейприл. Прав ли съм, господин Лийпър?

— Не поддържам контакт с роднините си.

— Сигурен съм, че и те се гордеят с вас.

Вратата се отвори и униформеният полицай остави чаша димящо кафе на масичката пред Лийпър. Напитката беше гореща и Лийпър реши да изчака. Слейтър замълча за миг, после продължи:

— Разполагаме с копия на пет писма, които Ейприл ви е изпращала в затвора. Съдържат типичните невинни мисли на едно дете. Тя е изпитвала съжаление към вас и ви е предложила да бъдете приятели. Отговаряхте ли на писмата й?

— Да.

— Колко пъти?

— Не знам. Няколко, предполагам.

— Да не сте дошли в Стратънбърг, за да видите Ейприл?

Най-сетне Лийпър вдигна чашата и отпи от кафето. После бавно отвърна:

— Не съм убеден, че искам да го коментирам.

За пръв път от началото на разпита инспектор Слейтър почувства раздразнение.

— Защо се страхувате от въпроса, господин Лийпър?

— Имам право да мълча. Пише го на този лист хартия. Мога да си тръгна още сега. Запознат съм с правилата.

— Заради Ейприл ли сте тук?

Лийпър отпи друга глътка. В стаята настъпи мълчание. Четиримата полицаи го гледаха втренчено. Той не откъсваше очи от чашата. Накрая заяви:

— Ето каква е ситуацията. Всички искаме нещо. Вие искате момичето. Аз искам сделка.

— Каква сделка, Лийпър? — попита Слейтър.

— Само допреди малко ме наричахте „господин Лийпър“. Да не ви ядосах, инспекторе? Ако е така, наистина съжалявам. А сега чуйте предложението ми. Ясно ми е, че ще отида отново зад решетките, но ми омръзна от Калифорния. Затворите там са ужасни. Претъпкани са с хора, навсякъде дебнат банди. Насилието е непоносимо. Храната също. Разбирате ли ме, инспектор Слейтър?

Слейтър никога не бе влизал в затвор, но за да ускори нещата, каза:

— Да.

— Искам да излежа присъдата си тук, където пандизът не е толкова гаден. Знам го, защото имах възможността да го разуча добре.

— Къде е момичето, Лийпър? — попита Слейтър. — Ако си я отвлякъл, ще ти дадат нова доживотна присъда. Ако си я убил, ще те екзекутират.

— Защо бих наранил малката си братовчедка?

— Къде е тя, Лийпър?

Лийпър отпи голяма глътка кафе, скръсти ръце на гърдите и се ухили на Слейтър. Минаха секунди.

— Играеш си с нас, Лийпър — намеси се инспектор Капшоу.

— Може би да, може би не. Предвидили ли сте възнаграждение за Ейприл?

— Дори и да е така, ти няма да го получиш — заяви Слейтър.

— Защо не? Срещу определена сума ще ви заведа при момичето.

— Не става по този начин.

— За петдесет хиляди долара Ейприл е ваша.

— Какво ще правиш с толкова много пари, Лийпър? — попита Слейтър. — И бездруго ще прекараш остатъка от живота си зад решетките.

— Мангизите са доста полезно нещо в пандиза. Ако ми осигурите възнаграждението, и ме преместите в местния затвор, ще се споразумеем.

— По-глупав си, отколкото очаквах — подразни се Слейтър.

Капшоу добави:

— А ние вече те смятахме за глупав, преди да започнем разпита.

— Стига, момчета. Няма да стигнете доникъде. Сключихме ли сделка?

— Не, Лийпър — отговори Слейтър.

— Много жалко.

— Вместо сделка ще ти обещая нещо. Ако само и с пръст си докоснал момичето, ще те преследвам до гроб.

Лийпър избухна в смях и отвърна:

— Доста се забавлявам, когато ченгета ме заплашват. Всичко свърши, приятели. Няма да кажа нито дума повече.

— Къде е момичето, Лийпър? — попита Капшоу.

Затворникът се ухили и поклати глава.