Серия
Черният отряд: Блестящият камък (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
She Is the Darkness, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)
Сканиране
Еми (2017 г.)
Корекция и форматиране
cattiva2511 (2017 г.)

1

Стареца вдигна поглед. Перото му потрепна, издавайки раздразнението му, че го прекъсват.

— Какво има, Мъргън?

— Разхождах се с призрака. Какво беше това земетресение преди малко?

— Какво за него? И не ми пробутвай такива лайна като Едноокия. Нямам време за това.

— Колкото повече на юг отиваш, толкова по-голяма е разрухата.

Стареца отвори уста, после я затвори, за да помисли, преди да каже нещо друго.

Знахаря, Стареца, капитанът на Черния отряд, и по волята на боговете настоящ военен диктатор на Талиос и всичките му васални области, колонии и протекторати, не изглежда такава важна клечка. Той е в средата на петдесетте си години, вероятно по-близо до шейсетте. Висок е повече от шест стъпки. През четирите години, прекарани основно в гарнизона, беше малко натежал. Има високо чело с хилава, късо подстригана коса над него. Напоследък си пуска брада. Тя е прошарена. Както и косата, която още се спотайва на главата му. Неговите леденосини очи са хлътнали, придавайки му тежък, страховит поглед, като на някакъв побъркан убиец.

Той не го знае. Никой не му е казвал. Понякога се засяга, когато хората се отдръпват. Стареца не разбира защо.

Това е най-вече заради очите му. Наистина могат да бъдат зловещи.

Той смята себе си просто за едно от момчетата. През повечето време.

Ако го разбере, ще използва въздействието си до крайност. Знахаря вярва с почти религиозен плам в това колко важно е да създаваш илюзии в умовете на хората.

Той се изправи.

— Да се разходим, Мъргън.

В двореца винаги е най-добре да се движиш, ако искаш да запазиш разговорите си за себе си. Палатът е огромен, пчелна пита с мрежа от лабиринти, маскиращи безбройни тайни коридори. Опитвах се да направя карта, но не бих могъл да ги проследя всичките за един живот, дори и да не тръгвахме утре на юг.

Въпросът е, че винаги има възможност приятелите ни да подслушват всичко, което казваме.

Добре, че успявахме да държим враговете достатъчно далеч.

На вратата Тай Дей се присъедини към нас. Стареца се намръщи. Той няма никакво лично предубеждение към моя телохранител и шурей, но ненавижда факта, че толкова много братя от Отряда са придобили подобни спътници, никой, от които не е под неговото пряко командване. Не се доверява на Нюен Бао и не може да обясни ясно защо.

Той не беше там, в адския казан, където връзките бяха изковавани. Разбираше го. Но е бил в други преизподни. В онзи момент беше страдал в друг ад.

Направих малък жест към Тай Дей. Той отстъпи крачка назад, символично потвърждавайки нуждата ни от усамотение, вместо да го приеме наистина. Така или иначе щеше да чуе всичко, което имаше да си казваме.

Затова всяка произнесена от нас дума щеше да бъде изговорена на наречието на Градовете на скъпоценните камъни, които се простират на шест хиляди мили отвъд края на кой да е свят, който Тай Дей може да си представи.

Чудех се защо Знахаря си прави труда да ходи, когато щеше да използва чужд език. Никой талианец не би разбрал и дума.

— Казвай — проговори той.

— Разхождах се с призрака. Отправих се на юг. Направих рутинните проверки. Просто следвах ежедневния ритуал. — Разбрах желанието му да се движи. Ловеца на души. Ловеца на души знаеше диалектите на Градовете на скъпоценните камъни. Но тя щеше да има по-голям проблем — първо трябваше да ни намери.

— Мисля, че ти казах да намалиш темпото. Прекарваш твърде много време там, навън. Това ще те погълне. Твърде лесно е да се отърсиш от болката. Ето защо не ходя повече.

Прикрих мъката си.

— Не е проблем, шефе.

Не ми повярва. Знаеше колко много значеше за мен Сари, как ужасно ми липсваше. Колко ме болеше.

— Справям се. Както и да е, онова, което исках да знаеш, е, че колкото по на юг гледаш, толкова по-лоша е вредата, причинена от земетресението.

— Предполага ли се да ме засяга? Мога ли да се надявам, че ще чуя как колибата на Господаря на сенките се е срутила на главата му?

— Можеш да се надяваш, на каквото искаш, но няма да го чуеш от мен. Не и сега. Недостатъците му не включват лошо строителство.

— Имам чувство, че няма да ми кажеш онова, което исках да чуя. Така изобщо не си забавен.

Част от работата ми като летописец е да напомням на моите началници, че не са богове.

— Не се случи този път. Наблюдателницата остана почти невредима. Но Киаулун беше разрушен. Жертвите са хиляди. Както върви разрухата, още хиляди ще измрат от глад, болести и студ. — Средата на зимата наближаваше бързо.

Киаулун е най-южният човешки град. Името му означава Сенчеста порта. Когато изникна отникъде преди две десетилетия и направи себе си господар на провинцията, Господарят на сенките Дългата сянка смени името му на Капан за сенки. Но наложеното от поробителя име използваха само онези сенчести, които се страхуваха да предизвикат гнева на магьосника.

— И това е добрата новина?

— Разрухата със сигурност ще забави строителните работи по Наблюдателницата. На Дългата сянка няма да му хареса, но ще трябва да си вземе почивка, за да подпомогне подопечните си. Иначе ще остане без хора, които да му вършат работата.

Парадът ни продължи бавно покрай работни помещения. Тази част от палата беше изцяло отредена за военни приготовления. Сега хората опаковаха. Скоро щяхме да тръгнем на юг, на път към най-решаващия и вероятно последен сблъсък с армиите на Господарите на сенките. Много от нашите сили вече пътуваха — бавен и труден процес. Да придвижиш огромно множество на голямо разстояние отнема цяла вечност.

Хората тук подготвяха нещата от години.

— Казваш, че повече няма нужда да бързаме? — попита Знахаря.

— Вече не се налага изобщо. Земетресението обърка плановете му.

— Нямаше каква да е належаща нужда и преди земетресението. Можем да стигнем там преди той да завърши огромния си пясъчен замък.

Така беше. Започвахме кампанията сега основно, защото капитанът и неговата жена бяха така жадни за отмъщение.

Към този списък прибавете името Мъргън. Моят вкус към отмъщението беше по-нов и по-кървав. Жена ми бе по-скорошна жертва.

Дългата сянка и Нараян Сингх ще си платят за убийството на Сари. Особено Нараян Сингх.

Чуваш ли, жив светецо на Удушвачите? Сега спътникът ти в нощните скитания също те издирва.

— Пораженията им с нищо не променят плановете ни.

— Така е — съгласих се, — макар и да ни дават повече гъвкавост.

— Все пак изглежда разумно да ги нападнем, докато са замаяни. Колко мащабна е разрухата? Само Киаулун ли е?

— Има сериозни щети навсякъде след Данда преш. По на юг става още по-зле. Онези хора нямат много сили да спрат нашествие.

— Още една причина да спазим графика. Ще ги стъпчем, докато са съвсем закъсали.

Стареца беше кисел и отмъстителен. Върви си с поста, предполагам. И с всичките сполетели го злини.

— Готов ли си за път? — попита той.

— Лично аз ли? И аз, и цялото ми домакинство сме се приготвили. Кажи деня и тръгваме. — Прозвуча моята собствена горчивина.

Продължавах да се убеждавам да не оставям жаждата за отмъщение да пусне корени твърде дълбоко. Не исках да се превръщам в обсебен.

Знахаря сви устни, за момент вкиснат. Моето домакинство включва не само Тай Дей, но и майката на Сари — Кай Гота, и чичо Дой, който всъщност не е ничий чичо, но въпреки това е добавка към семейството. Знахаря отказва да им се довери. Но той не вярва никому, който от години не е брат от Отряда.

Доказателството веднага последва.

— Мъргън, искам да добавиш Радишата към списъка на хората, които проверяваш редовно. Обзалагам се, че след като напуснем града, тя ще се опита да разбие сърцата ни.

Не спорих. Изглеждаше вероятно.

През цялата ни история Черния отряд бе страдал от неблагодарни работодатели. Обикновено тези мерзавци получаваха добра причина да съжаляват за подлостта си. Този път имаше добра възможност да успеем да предотвратим измяната, преди Радиша Драх и нейният брат — Прабриндрах Драх, да могат да ни уредят някое голямо коварство.

Точно сега Радишата и принцът трябва да се сдържат. Докато Дългата сянка е жив, Отрядът си оставаше за тях по-малкото зло.

— Погледна ли онези книги? — попитах.

— Кои книги?

Той можеше да бъде вбесяващ.

— Книгите, които, рискувайки задника си, откраднах от Ловеца на души онази нощ — сопнах се аз. — Изгубените анали, за които се предполага да ни разкрият защо всеки скапан владетел и жрец в този край на света се насира от страх само като чуе за Черния отряд.

— А-а! Тези книги.

— Да, тези — осъзнах, че ме дразни.

— Нямах време, Мъргън. Освен това ще ми трябва преводач. Не са написани на съвременен талиански.

— Опасявах се от това.

— Ще вземем скитащия дух с нас на юг.

Внезапната смяна на темата ме изненада. Но напоследък той беше толкова параноичен, че нямаше да спомене Пушека — по име или другояче, в никакъв случай дори и на различен от талианския език.

Наоколо винаги имаше гарвани.

— Предполагам. Твърде ценен е, за да го зарежем тук — отговорих.

— Добре е и да остане в пълна тайна.

— Ъ?

— Радишата вече се чуди защо го смятаме за толкова ценен, че да се грижим за него и да го поддържаме жив. Тя изобщо не смята, че има какъв да е шанс да се възстанови. Ако Радишата се замисли, както трябва, тя може да започне да си прави заключения — той сви рамене. — Ще говоря с Едноокия. Вие двамата можете да го измъкнете незабелязано.

— Да направя още нещо, докато си почивам?

— Наслаждавай се на живота, Мъргън. Скоро всички ще починем завинаги.

Хм! Той не е религиозен човек.