Анатолий Алексин
Трима мускетари в едно купе

В черния високоговорител на стълба, облепен с обявления, нещо захърка, заръмжа, бавно се завъртя и макар никой да не каза нито дума, всички веднага разбраха — влакът пристигаше. С мъка повдигнах двата си тежки куфара и в главата ми дойде неочаквана мисъл: „Може би мама е права, че е време да се омъжа!“.

Хъркането на високоговорителя подейства на всички като съдийски сигнал пред старт и започна своеобразно спортно състезание — бягане и бързо ходене с куфари и вързопи. Всички се втурнаха към вагоните, като се стараеха да се изпреварват, макар че до тръгването на влака оставаше още половин час. Моят трети вагон се намираше, както казват железничарите, в челото на композицията. И мъкнейки се от опашката към челото, няколко пъти оставях куфарите си, натъпкани с книги, на дъсчената платформа, почивах си и си мислех: „Да, знанията и човешката мъдрост все пак нещичко тежат. Значително повече, отколкото някакви си тоалети за курорт!…“. И сигурно за това всички наоколо ме изпреварваха.

Курортистите са своеобразен народ. Те са весело оживени и едновременно с това загрижени. Като се сбогуват на перона, край вагоните, старателно записват телефоните на своите нови приятели от курорта, искрено вярвайки, че ще си звънят и ще се срещат. Но в същото време вече мислят за ония, с които ги е свързала не почивката, не спокойствието, а работата и тревогите. Къде по-трайни са такива познанства…

Слънчевото градче беше дало на всички за спомен традиционния си подарък — прилепчивия южен загар. У едни той беше равномерен и бронзов, у други — някак си болезнено жълт, у трети — груб, тъмнокафяв. И само аз, изглежда, си заминавах в същия вид, в какъвто преди месец и половина напуснах Москва: нито веднъж не намерих време да отида на плажа.

Когато наближавах вече своето купе, ме застигна младежки, неуловимо насмешлив глас.

— И вие ли сте в моята каюткомпания? Жалко, че не отгатнах веднага!

— Какво щеше да стане тогава?

— Просто бих ви помогнал. За такова щастливо съседство трябва да се заплати!

Непознатият беше до наивност твърдо убеден, че трябва да се помага само на онази жена, която пътува с него в едно купе.

Той беше висок, снажен момък на около двайсет и седем години, в модерно карирано сако, с риза с две копчета на самия врат. Те приличаха на малки фарове — играчки, загаснали сякаш за известно време между двете тъпи крила на яката. Косите на младия човек бяха или обезцветени от слънцето, или боядисани в червеникаво.

— Работата задължава, сама разбирате!… — рече той, като се поглади нежно по косите. Каза го така, сякаш не можеше да си представи, че аз не зная каква именно е работата му.

Стъпих на неустойчивата стълба, за да кача горе един от куфарите си и самата аз да се покатеря на горното легло. В очите на младия човек се появи изражение на благороден ужас.

— Какво правите? Какво? Отстъпвам ви своето място!

— Не, не, аз обичам да съм нависоко…

— Аха! Искате да ме гледате от горе надолу ли? — леко и по навик младият човек започна да остроумничи (както на него му се струваше). — Но как ще се покатерите там?

— Ами аз, представете си, съм алпинистка.

Той с лекота пропусна съобщението ми. Изглежда, принадлежеше към ония хора, които се интересуват единствено от своите собствени мисли и умеят да се вслушват само в звученето на собствения си глас.

— Умният няма да се качи на планината — ще я заобиколи — продължаваше моят съсед в същия дух. — Но куфарите си оставете тук долу под моя креват. Това поне малко ще ни свърже.

Той притежаваше някакъв неизменен, веднъж завинаги усвоен начин на разговор, както изглежда, много удобен за него, защото не изискваше никакво напрежение на ума, никакво движение на мисълта, а можеше да мине само с движение на устните и езика. Без още да знае даже името ми, младият човек между другото успя да съобщи, че в личния си живот не сполучил, защото „всеки генерал се жени, докато е лейтенант, и си избира жена според лейтенантския чин“. От това трябваше да направя заключение, че в своята област е достигнал вече генералски висоти.

И все пак като видя, че този стил не ми действа, младият човек реши да се откаже от него за няколко минути:

— Аз ви казах, че работата ме принуди да си боядисам косата. И не само косата… Трябваше целият „да се пребоядисам“ за около три месеца — в новия филм, сниман тук на крайбрежието, изпълнявах твърде несвойствена за мене роля — на учител. В сценария са написани ред и половина: „Изтече месец и ето целият «труден клас» не устоя на обаянието на новия педагог“. Но зрителят трябва да повярва в това. Той, значи, трябва да се поддаде на моето обаяние. А за овладяването на „трудния клас“ и на още по-трудната зрителна зала сценаристът ми беше отделил не повече от пет-шест къси епизода. За щастие хазяйката, в чийто дом ме бяха настанили, имаше три деца — ученици. С тях експериментирах. Вкъщи — няма да повярвате! — ходех гримиран и се отнасях към тримата като към мои ученици. Веднъж хазяйката ми каза: „Какво ще стане, когато заминете за Москва, Вадим Николаевич? Моите деца скучаят без вас, място не могат да си намерят, когато отивате на снимки!“. Да, вечерта, когато хазяйката ми каза това, разбрах — време е да отивам в павилиона, пред кинокамерата! Значи съм се вживял в ролята! Но най-трудното не беше това. В сценария имаше още една фраза, която не беше лесно да се реализира: „Десетокласничката Тамара, комсомолски секретар на класа, очакваше само неговите часове…“, т.е. моите часове! Тя е влюбена в младия учител, т.е. в мене, защото да се влюбиш в действащото лице, значи да се влюбиш и в актьора. И аз трябваше в течение на филма умно и деликатно да избавя Тамара от нейните преживявания…

Продължавайки да се държа за леглото, без да напускам неустойчивата стълба, вече гледах артиста с други очи: не, не е чак толкова повърхностен, както ми се стори на пръв поглед. Заговори за любимата си работа и веднага като че ли се преобрази.

— Жалко, че не се срещнахме по крайбрежието — казах аз.

— Но може би всичко е занапред?…

— Прощавайте, не ме разбрахте както трябва… Аз вероятно бих ви помогнала в работата над ролята — педагогиката е моя професия.

Но моята професия, както и влечението ми към алпинизма, ни най-малко не интересуваше младия артист. Той се върна към предишното си състояние и с игрив тон съобщи:

— Между впрочем конфликтът с десетокласничката Тамара и неговото разрешение не бяха за мен чак толкова трудни: колко пъти не на екрана, а в живота се е налагало да карам влюбчиви девици да се откажат от мене, не можете да си представите!

Той въздъхна уморено.

Изучавах артиста с любопитство. Не, той съвсем не виждаше в мене човека. Навярно изобщо не си представяше, че може да пътува в едно купе с млада жена и да не я смайва със своята известност, че не може да има с нея никакви други отношения освен „романтични“. Той, както изглежда, делеше живота си на две части: творчески и личен, между които не само нямаше нищо общо, но и бяха даже противоположни една на друга.

Гледах актьора и си мислех, че той съвсем подхожда за герой на мой бъдещ разказ. Пишех отдавна, но без успех. Добре разбрах вече, че най-удобната мотивировка на редакциите, за да отказват на начеващия автор педагог, е възрастовата. От дебелите, солидни списания ми пишеха, че разказите ми са „много интересни по тема и материал“, но са посветени на проблемите на възпитанието и затова е по-добре да се обърна към някоя редакция за периодически детски издания. Детските и юношеските списания също ме хвалеха за „темата и материала“, но твърдяха, че разказите ми са „литература за възпитанието на децата, предназначена за възрастни“, и че те „съвсем не са детски, а просто произведения за възрастни“ и затова е по-добре да се отнеса към някое от списанията за големи. Впрочем аз не се огорчавах особено…

В работата си върху разказите виждах много удобна и приятна форма да поразмишлявам за живота, за проблемите си. А в редакциите ги изпращаше мама, тя беше искрено убедена, че аз пиша „не по-лошо от другите“, но просто нямам нужните връзки в литературния свят. За да се убеди твърдо в това, мама изучаваше буквално всичко, което пишеха дебелите и тънките педагогически списания. Тя често възкликваше: „Този автор сигурно е чел твоите ръкописи и е взел много неща от тебе! Това се вижда с невъоръжено око!“.

Теми намирах навсякъде: в училище, вкъщи и даже във влака. Навярно съм гледала младия артист, пренасяйки го мислено в бъдещия си разказ, толкова съсредоточено, та той много се оживи и ме покани във вагон-ресторанта. Нищо не успях да отговоря, защото в същата минута на входа се появи дебел мъж със син закопчан от горе до долу костюм и зелена велурена шапка. Това облекло беше достатъчно оригинално, като се има предвид, че вън беше горещо южно пладне и в купето бе задушно.

— Ах, тук вече има семейна двойка! — с хрипкав глас още от входа каза новият пътник. — Само деца липсват!

Не разбрах на шега ли го каза, или сериозно, но киноартистът реагира незабавно. На екрана според собствените му слова той се превъплъщавал в най-различни образи, но в живота и особено в обществото на жени неговото амплоа беше до скука еднообразно. Той ми пришепна нежно на самото ухо:

— Взеха ни за семейна двойка! Не ви ли се струва, че това е символично?

Новият пътник тръшна обемистия си куфар в сив калъф на избелели червени цветенца на долното легло. После, без да сваля шапка, протегна ръка най-напред на киноартиста, а после и на мене, и се представи. Фамилното му име изумително хармонираше с външния му облик:

— Бирюков!…^[1]

След като се здрависа, той ни помоли да се обърнем настрани или да затворим очи за две минути. Предпочетохме да се обърнем, а след две минути той беше вече в зелена раирана пижама с цвета на велурената шапка, която, кой знае защо, беше решил да нахлупи върху абажура на миниатюрната нощна лампа.

После, като се порови из куфара, Бирюков измъкна множество папки с бели връзки, завързани на фльонга. Той направи върху масичката цяла пирамида от тях, взе най-горната, развърза я и се задълбочи в четене. По едно време се откъсна от книжата, сложи в жълтия изгризан мундщук цигара и запуши. В купето вече не можеше да се диша.

— Все пак тук има дама… — Киноартистът учудено повдигна и отпусна раменете си на атлет.

— Затова и не обичам да пътувам с тях! — измърмори Бирюков, загаси цигарата, случайно я счупи от раздразнение и я изхвърли през прозореца.

— Но там има хора! Изпращачи! — Артистът още веднъж повдигна и отпусна раменете си.

— Нищо… Сега ще потеглим и ще се разотидат!

Логиката му беше странна, макар влакът действително да тръгна скоро и изпращачите наистина да се разотидоха.

В продължение на няколко часа Бирюков мълча. Той шумолеше с книжата, въздишаше, укорително поклащаше глава, сваляше очилата си от носа и чертаеше с тях във въздуха разни заплетени фигури, като размишляваше и се съветваше със себе си. Най-после той силно и с хрипкав глас се прозина, погледна големия си старомоден часовник и, за да го свери, ни попита колко е часът. Той изобщо не се обръщаше към нас поотделно, а и към двамата едновременно, обединил ни в едно семейство.

Сетне Бирюков съобщи, че скоро ще пристигнем на първата спирка, а щом влакът се отдалечи от нея, той непременно ще си „пусне ручилото“, защото когато пътува, обича да си поспива. С ужас си представих какво „ручило“ може да „пусне“, но това не му се удаде: на гарата се случи нещо съвършено неочаквано.

В купето влезе висок млад човек с малко изящно куфарче. Ако трябваше да го опиша в разказа си, бях длъжна да кажа, че той имаше открито лице, високо чело, руси коси и весели сиви очи. Критиците, разбира се, щяха да се хванат за главата: банален портрет на някакъв абстрактен, положителен герой!

Но какво да се прави, щом челото му наистина беше високо, очите сиви и приветливи, а лицето открито и почерняло.

Изглежда, младият човек не забеляза, че пътниците в купето са трима — той обърна внимание само на Бирюков. „Ама че ми върви на рицари и мускетари!“ — помислих аз. Като се вторачи весело в Бирюков, младият човек каза:

— Все пак добре е, че те настигнах! — Едва си пое дъх — както изглежда, много беше бързал.

А Бирюков просто се вцепени… Очите му блуждаеха по лицето на младия човек, по неговия сдържано моден костюм, по цялата му стройна спортна фигура, която критиците също биха могли да намерят за твърде „образцово показателна“.

— Ти-и?! — изумително проговори накрая Бирюков, като свали очилата си, сякаш можеха да го излъжат.

— Аз съм, Тихон Петрович! Разбира се, че съм аз!

— Че откъде? От Заполярск?

— По принцип да… но в дадения момент от вашия санаториум. Казаха ми с какъв влак заминавате и в кой вагон. Хукнах към гарата, но не успях. Тогава взех такси и ето, слава богу, настигнах ви!

Само като си спомни как бе бързал, младият човек отново едва си пое дъх.

— И в чест на какво си дошъл? И преследване си организирал — попита Бирюков, предчувствайки нещо лошо.

— В чест на това, че дадох свещена клетва пред цялото минно управление — да не се върна от отпуска без вашия параф, без разрешението за новата сонда. Дадох клетва.

— А позволи ми да зная колко ти е отпуската?

— Две години не съм почивал — значи четири месеца.

— Е и какво, цели четири месеца ден след ден ще ми измъчваш душата ли?

— Какво говорите, Тихон Петрович? Защо е нужна такава жестокост? Днес ще парафирате, още сега!

— Уверен ли си?

— Абсолютно. Та вие, Тихон Петрович, сте работили седем години в нашия комбинат. Нима не помните какво наказание е старата сонда с въжено-ударно пробиване.

— Да, зная…

— Все пак ще ви припомня: във виелица, в студ, през полярната нощ сондьорът трябва да работи с тази мъка направо на улицата. Ватенката пречи, сковава, спира движението, а помощник-сондьорът непрекъснато мъкне кофите с вода, за да загрява… Няма що, приятна беше работата ни на откритите рудници! А сега вижте тази, новата сонда. Знаете ли как я нарекохме? „ЩС номер 2“, което разшифровано значи: „Щастие за сондьорите номер 2“.

Той извади от куфарчето папка с бели връзки — близнак на ония папки, от които беше направена пирамидата на нашата масичка.

— Във вашия отдел ли пъхнаха сондата ни в папка? Ама че картон — по-здрав от железобетон! И тия връзчици са по-хитри от всякакви секретни брави — не можеш намери ключове за тях. А вие сте все в командировка, на път. Затова се наложи да ви хванем по време на почивката.

— Почивка! — Бирюков въздъхна дрезгаво и мушна пръста си в картонената пирамида. — Ето я моята почивка! Така е заработила фантазията на хората: всеки изобретява, измисля нещо. Насам пътувах — четох, връщам се — един белот не мога да изиграя: все чета, чета… Ще повярваш ли, пъхна се във ваната по време на почивката и измъкна скришом изпод хавлията папката — лежа и чета, резолюции с червен молив слагам. После докторицата ме засече, започна да проверява. Отдавна вече сърцето ми не работи на пълни обороти.

— Зная, Тихон Петрович, нали заради сърцето всъщност сте се преместили в столицата. Но в комбината често си спомнят за вас.

— Спомнят ли си? — оживи се Бирюков. — Е, и как?

— За онзи период от вашата дейност, когато сте били в Заполярск, ви хвалят. А за московския… Общо взето, ето я нашата нова сонда. Хубава е нали?

— Сега ще видим!…

Очите на Бирюков изведнъж станаха придирчиви, неотстъпчиви. Постепенно, задълбочавайки се в чертежите, погледът му просветваше и ставаше даже някак си възторжено-вдъхновен, което противоречеше на суровия, недодялан вид на този човек. Изглежда, че изпитваше истинско удоволствие и дори наслада да се рови във ватмановите листа, в шумящия паус, в обяснителните бележки.

Младият човек доби кураж:

— Нима може да се сравни със старата сонда? Пробивната скорост се увеличава около два и половина пъти. А главното е остъклената кабина! В нея е топло, уютно. Седи си само по сако пред електрическия пулт и следи сигналните лампички!

— Че то значи сондьорът и чай може да си свари там? И вечеря да си приготви? — попита Бирюков, радвайки се на такова райско житие-битие за сондьорите.

— Разбира се! Може и да пренощува там, ако е лошо времето. И помощник не му трябва: няма защо да мъкне кофи с вода.

— М… да-а… та това е първо качество!

— Така е! Парафирайте, Тихон Петрович. Другите вече са подписали. Виждате ли бюрократическия орнамент от всички страни на чертежа?

Погледът на Бирюков някак си помръкна.

— Е-е, брат, много си чевръст! Трябва още да се провери, да се посъветваме…

— Къде ще го проверявате? Хиляда пъти сме го проверявали на рудника! И кой всъщност е заинтересован от нас сондата да бъде хубава? Нали ние ще работим с нея. Ние!… Всеки човек ще се съгласи с мене, честна дума. — Той, изглежда, едва сега си спомни, че те с Бирюков не са съвсем сами. — Е, хайде, кажете вие!… Какво е вашето мнение?

Аз категорично се съгласих. Артистът, който през цялото време бе разглеждал някакво цветно списание, нищо не беше разбрал. Не му беше трудно обаче да се съгласи, изобщо му беше абсолютно безразлично каква сонда ще работи на откритите рудници и той кимна с глава:

— Да, разбира се. Напълно съм съгласен…

— Извинявайте, моля. Аз даже не ви се представих. Кирил Барабаншчиков! — Младият човек се изчерви и виновно и смутено по детски сви рамене. — А защо не се представих? Не можех да откъсна очи от Тихон Петрович: страхувах се да не скочи от прозореца, за да се спаси от мене. Честна дума!…

— Командировъчно ли ти дадоха, за да ме гониш по курортите? Или самият ти се каниш да почиваш тука?

— Не, засега съм отседнал в Москва, багажът ми е в хотел. А на почивка ще отида при майка си. И никой не ме е пратил в командировка.

— Излиза, че със свои собствени средства се разхождаш по влакове и с таксита.

— Със свои…

Бирюков огледа Кирил с недоверчиво възхищение.

— Мда-а… Юнак си ти все пак. Първо качество.

Бързо, сякаш се боеше да не промени решението си, той сложи параф в самия ъгъл на чертежа и се подписа на още някакъв лист.

Кирил Барабаншчиков скри чертежите и листа в куфарчето.

Като свършиха с деловата част, Бирюков и Кирил седнаха един до друг и с облекчение се унесоха в спомени.

— Наистина ли си спомнят за мене в Заполярск?

— Често ви казвам: спомнят си, Тихон Петрович.

— Е, а ти помниш ли как строихме електрическата пещ? Първо качество! Най-голямата в Европа!

— Как да не помня!

— Такъв студ беше, че транспортните ленти се късаха. Хвърлиш маркуча за кислорода на земята, а той се чупи като стъкло. А ние с тебе, брат, работехме и не се пречупихме! Сега, като си представям всичко това, чак не ми се вярва.

— А знаете ли, Тихон Петрович, кой ви споменава с лошо и даже честичко ви привежда като отрицателен пример? Раиса Кузминична. Председателката на нашия профкомитет. Помните ли как сте проваляли културните й мероприятия?

— Нещо не си спомням.

— Че как така! Това трябва да го разкажа на всички!… Хората в Заполярск, разбирате ли, са особени. Четиридесет градуса под нулата, вятърът трийсет метра в секунда, непрогледна нощ, а хората отиват на театър на някаква си там… „Филумена Мартурано“. Само Тихон Петрович не обичаше да ходи на театър. И на кино също… Ще избяга вкъщи, ще се забие в чертежите — и край. Е, а Раиса Кузминична по този начин не може да обхване всички в културното мероприятие. Тя и досега още мърмори.

Бирюков се подсмихваше безпомощно. А Кирил се обърна към киноартиста.

— Да-а, нямаше да сте добре вие, артистите, ако всички зрители бяха като Тихон Петрович. Вие сте артист, нали? Веднага ви познах. Вадим Померанцев, струва ми се?

Артистът ме погледна тържествуващо: виждате ли!

— Между другото тази година се абонирах за списание „Киноизкуство“ — продължаваше Кирил. — Девойката от нашата пощенска станция чак се позачуди: „Откъде, казва, и що за географски новини? Или, да кажем по-вярно, кинематографически!“. Аз се интересувам от вашето изкуство и даже бих искал да поспорим!…

Кирил приседна до киноартиста и на мене неочаквано ми се стори, че те много си приличат — и двамата плещести, почернели, силни. Помислих си, че Вадим Померанцев навярно играе във филмите именно такива „положителни съвременни герои“ като Кирил Барабаншчиков.

 

 

Вестта, че „между нас се намира“ знаменит киноартист, се разнесе по [елия влак. Развълнувани девойки притичваха от другите вагони, поглеждаха уж случайно в нашето купе, изплашено изпищяваха: „Ах, прощавайте!…“ и после дълго хихикаха и шушукаха в коридора: „Той е! Нима не го позна? Разбира се, че е той! Като жив!“. Киноартистът въздишаше уморено, изнемогвайки от своята популярност. И ме поглеждаше крадешком — прави ли ми това необходимото впечатление.

На гарите той се разхождаше по перона така скромно, с такъв най-обикновен вид, че привличаше всеобщото внимание.

Като се прибра в купето веднъж, на вид небрежно, а в действителност, радвайки се по женски на успеха си, каза:

— Вървя и слушам: „Пътува с младата си съпруга. Казват, че са на сватбено пътешествие. Щастливка!“. — Артистът опря брадичката си о моето легло и тихо, тъжно добави: — А вие между впрочем не изпитвате никакво щастие…

Аз наистина не изпитвах нищо друго освен досада. Прекаленото внимание на артиста ми пречеше да поговоря с Кирил Барабаншчиков и да науча от него нещо за Заполярието. Тия сведения не ми трябваха просто така, а поради съвсем конкретни причини.

Вечерта Кирил Барабаншчиков, преоблечен в анцуг, тихо спеше на горното легло точно срещу мене — капнал навярно от умора да гони Бирюков.

А Бирюков работеше. Картонената пирамида на масичката ставаше все по-ниска — прегледаните папки отново потъваха в големия куфар. Щом нощната лампа, покрита както преди със зелената велурена шапка, светна, Бирюков се протегна шумно и се провикна така, че го чу не само нашето купе, а чисто и просто целият вагон.

— Имам едно предложение! — възкликна той така, сякаш желаеше да се възнагради за дългия и тежък дневен труд, а се канеше и на нас да поднесе неочакван сюрприз.

Дори Кирил Барабаншчиков се събуди и наведе главата си от горното легло.

— Да изиграем, братлета, един белот, а? — тържествено, с паузи рече Бирюков.

Кирил вдигна ръце към тавана и се примоли:

— Пощадете ни, Тихон Петрович! Недейте!… Вие такъв шум ще вдигнете, че всички поклоннички на киноизкуството ще се разбягат по вагоните си.

Артистът хвърли на Кирил укорителен поглед, който казваше: „Защо трябва така да се шегувате? Нима самият аз не страдам от тях!“. Макар в душата си да беше благодарен на тия девици, той според мене просто не можеше да живее вече без тяхното истерично преклонение.

— Е, да предположим, че поклонничките ще издържат — продължаваше Кирил, сякаш не разбрал укорителния поглед. — Но нашата бедна, крехка масичка ще се разлети на парченца. Гарантирам!

— Тогава хайде на моя куфар… — разсъдливо предложи Бирюков. — Той е привикнал да поема върху себе си такива удари.

— Не-е, Тихон Петрович! По-добре да измислим друго „културно мероприятие“. Ето например… артистът не би ли ни издекламирал проза… или стихове?

Не можех да понасям, когато в компания молеха някоя знаменитост „да достави удоволствие на всички със своето творчество“. Кирил забеляза гримасата ми и каза тихо:

— Какво особено има тук? Просто обичам поезия, честна дума. Ако го нямаше, самият аз бих рецитирал…

Бях уверена, че Вадим Померанцев не обича стихове. Но се оказа, че ги обича, знаеше ги наизуст и декламираше тихо, полугласно. Сякаш разказваше за своите собствени тревоги, радости и разочарования в любовта.

Ние с Кирил, заслушани внимателно, притихнахме на своите горни легла. В купето беше толкова тихо, че вагонът сякаш започна по-отчетливо и силно да чука по траверсите. И само Бирюков ни отвличаше от време на време със своите забележки.

Той реагираше най-вече на ония стихове, които бяха свързани с конкретни географски понятия. Като чу „Грузински хълмове покрива нощен здрач…“, той радостно, сякаш срещнал стар познат, възкликна:

— Видях ги тия хълмове! И планините видях! Нов комбинат откриваме там, в Грузия… Щатните таблици все не можем да оправим!

Встъплението към „Цигани“ прекъсна в самото надало:

— По Бесарабия стануват?… Сега вече не стануват. Скоро бях в Молдавия, видях… Имаме там един тръст. Бих казал, съвсем модерен!

Кирил Петрович тихо се примоли отгоре:

— Тихон Петрович, да бяхте си починали, не мислете за работата, а то пак същото: тръстове, комбинати…

Бирюков се учуди, сви рамене и притихна.

Вадим Померанцев някак незабелязано почти без паузи минаваше от едно стихотворение към друго. Пламенно и страстно, но все така полугласно той се обръщаше към жената, която беше единствена в целия свят и сякаш се намираше някъде тук, съвсем наблизо, в нашето купе.

Аз даже малко се смущавах — та нали освен мене в купето нямаше други жени.

Като забеляза, че „направи впечатление“, киноартистът реши веднага, без да губи време и без да ми даде възможност да се опомня, да затвърди своя успех. Поверително и все така полугласно, като че ли за някой свой другар от „Мосфилм“, ни съобщи, че Пушкин не е бил винаги толкова лиричен в живота както в стиховете си, че „дяволски обичал жените“; а после все със същия проникновен глас разказа няколко стари анекдота за поета. По-нататък той, без да се усети, мина към други вицове, които не бяха свързани с литературата, и продължи, и продължи…

Кирил се обърна към прозореца. Аз също започнах да гледам навън, където летните южни пейзажи се заменяха с есенни. Дъждовните капки пълзяха по стъклото като малки прозрачни бръмбари, които треперят от студ. На гарите пътниците бързаха към телеграфните гишета и изпращаха бързи телеграми на роднините си в Москва: „Посрещнете ни с манта“. За да се спасят от студа, хората се обличат по-топло, а в природата всичко става обратно: там, на юг, дърветата са в такива хубави зелени премени, че и клоните им не се виждат, а тук през лошото есенно време вятърът смъкваше от дърветата последните им дрехи и те стояха голи, треперещи на ситния сив дъжд.

Померанцев притихна — изглежда, че задряма.

— Вие какво работите? — тихо, без да откъсва поглед от прозореца, попита Кирил.

— Учителка съм.

— Учителка ли?! И аз така помислих отначало, а после се усъмних: вече е октомври, занятията в училище отдавна започнаха, а вие се връщате от курорт.

— Сега уча аспирантура. Бях на юг по работа. Само че вие, както казва Бирюков, сте пътували „със свои собствени средства“, пък аз бях в най-обикновена командировка.

— Хубаво е, че и двамата сме на горните легла! — искрено се радваше Кирил, вече без да гледа през прозореца. — Не съм педагог, работя като инженер в управлението на мината, но ме интересуват някои неща… някои, както пишат във вестниците, „проблеми на днешната педагогика“.

Изобщо забелязах, че го интересуват твърде много неща: и сонди, и проблеми на киното, а сега и педагогика.

— Какво мислите за трудовото възпитание? — попита той така сериозно, с такъв интерес, сякаш трудовото възпитание на децата беше основната му професия.

Аз разбирах, че не трябва да му разказвам онова, което отдавна всички знаеха от вестниците и списанията, не трябва. Той очакваше мои мисли, мои собствени! Много ми се искаше да обоснова необходимостта от трудовото възпитание така убедително, както той преди малко обоснова ползата от новата сонда, но се вълнувах и не можех просто, по човешки да обясня онова, което исках.

— Трудовото възпитание е темата на моята дисертация. Сега ходих в детски совхоз, където отглеждат лози — там и председателят, и счетоводителят, и всички бригадири са деца. Но аз не съм уверена в целесъобразността на такава форма. Всичко това ми се стори игра на труд, а не истинска работа. Мисля, че е по-добре децата да работят ръка за ръка с възрастните и да виждат, че всичко е сериозно, както при „големите“, а не „на ужким“. Елементи на игра, разбира се, има във всичко, което правят децата, но ми се струва, че е опасно истинската работа да се превръща в развлечение. После ще поговорим още за това…

Независимо от моето желание фразите ми звучаха някак си научно и сухо, сякаш давах отчет на заседание на научния съвет. Но той, изглежда, не забеляза това.

— Непременно ще си поговорим пак! Няма да ви оставя на мира, докато не ми кажете всичко.

— После ще ви разкажа. Аз също искам да науча от вас това-онова… преди аспирантурата работих три години в училище. И един десети клас, на когото бях наставник, след завършването замина в пълен състав в Заполярск. Аз подсказах на децата тази идея… Кореспондираме си. И може би скоро ще отида при тях: много ми се иска да науча как вашият заполярен климат е подействал на моите момчета, на техните характери, съдби. В класа имаше тридесет и трима ученици и всеки от тях е човек! Познавате ли ги?

— Немного добре. Те работят в западния район, а аз на рудниците. Сега вече ще се запозная с тях!

— Позаинтересувайте се, моля ви. Можете да им станете и наставник. Макар и да не се нуждаят твърде от наставници — имат златни ръце.

Той се усмихна добродушно.

— Златни ръце!… За това именно исках да се посъветвам с вас. Твърде много шумим за „златните ръце“. И, от една страна, това е правилно — не им е лесно на мамините синчета в живота. Но само от една страна! Можеш чудесно да работиш, като фурия да се измъкнеш на първото място по всички производствени показатели, а в душата си да бъдеш най…

— Да, разбира се… Това е напълно възможно… — казах аз с някакъв чужд глас, все още не схванала неговата мисъл.

— Значи възпитанието на тия същите нашумели „златни ръце“ не трябва да се откъсва от възпитанието на „златните души“, ако мога така да се изразя — продължаваше Кирил. — Аз често ходя в едно училище…

„Навярно там учи неговият син… или дъщеря“ — неочаквано помислих аз.

— Аз например помня, че когато бях ученик, спорехме за Базаров, бях безнадеждно влюбен в Татяна Ларина, а после в Катя Рошчина… А в Заполярското училище, което едва ли не е на първо място по трудово възпитание, Татяна Ларина е в немилост. Там разговарят най-много за новите филми.

— Трудовото възпитание не бива в никакъв случай да се откъсва от естетическото! — провъзгласих аз и като се засрамих от тази желязна формулировка, започнах с преувеличено внимание да разглеждам онова, което ставаше долу.

Там обаче не ставаше нищо ново, киноартистът се събуди и отново започна своите анекдоти. Бирюков се смееше оглушително, като се облягаше с цялото си тяло върху масичката и едва не събори нощната лампа. На няколко пъти той също се опита „да се изяви“, но вицовете му бяха непоносими дълги, разтегливи и главното той почти винаги забравяше края, в който според неговите думи „била самата същност“.

— Странно… Някак си даже не можеш да повярваш — тихо, сякаш на себе си каза Кирил, като кимна към артиста.

— За какво става дума?

— Някак си не мога да повярвам, че той… именно той рецитира преди малко Пушкин…

Кирил гледаше Померанцев и Бирюков с любопитство и учудване.

И на мене също не ми се вярваше, че един от тия хора преди малко говореше в стихове уж за своите собствени чувства… Не ми се вярваше, че другият от тях също съвсем наскоро говореше с такова увлечение и такова завидно познаване на работата си, за новата сонда и електропещта, която той сам строил и която била най-голямата в Европа!…

 

 

Нашият вагон беше застрашен от вирусен грип. Причина за неочакваното бедствие беше високата съзнателност и принципност на нашия кондуктор. Още на перона на курортното градче, докато проверяваше билетите, той вече кашляше и кихаше право в лицата на бъдещите си пътници. А после ги успокояваше:

— Да легна болен на път — няма да го бъде!

Очите му бяха червени, възпалени, гърлото си беше превързал с пешкир, но влизайки във всяко купе, съобщаваше:

— Мисли, че ще му се предам, проклет грип! И от скарлатина да се разболея, пак не бих оставил пътниците си. Когато съм на път — аз съм на пост. И няма да го напусна при каквато и да е температура!

Той разнасяше силен грузински чай и вируси. Пътниците поемаха чашите с боязън, а той ги успокояваше:

— Няма да ви изоставя! Ще се държа докрай! Не мога да поверя вагона на своя колега, още е зелен…

Колегата му беше не само зелен, но и достатъчно мързелив момък, който на всички молби и претенции на пътниците неизменно отговаряше:

— Нищо-о, все някак си ще стигнем…

На другия ден сутринта аз почувствах, че силно ме тресе.

Нашите дълги разговори с Кирил дразнеха киноартиста. Предишната вечер, когато Кирил излезе в коридора да пуши, Померанцев отново притисна интимно брадичката си към моето легло и полугласно с насмешка произнесе:

— Е, и как ви се разговаря във „висящо състояние“? Виждам, че не сте на втория етаж, а направо на седмото небе от такова съседство.

Но на сутринта киноартистът не притискаше вече брадичката си към леглото ми.

— Този грип съвсем не е навреме — процеди той зиморничаво, като се свиваше, наметнал на раменете карираното си сако, и дишаше в кърпичка, дезинфектирана с одеколон. — Още в деня на пристигането си имам снимки. Само това ми липсва — да се заразя и разболея.

Бирюков, откъснал се за минута от своите папки, ме успокои с това, че „грипът не е рак или скоротечна туберкулоза“ и че „не си спомня някой да е умрял от грип“.

Взел някакво решение, Кирил се повдигна на ръце и скочи долу.

— За съжаление понякога и от грип умират — каза той, като се обърна към мене. — Има такива случаи. Но вие няма да умрете! Гарантирам! Сега ще ви лекуваме…

Той огледа купето, обмисляйки откъде да започне.

— Вашият куфар, Тихон Петрович, ще оставим долу. Опасно е да го държим горе — ще падне и ще направи вагона на парченца. А папките ви като начало ще прехвърлим на второто легло, а и вас самия.

— Че какво? Няма нищо… Аз просто не се сетих. Много се радвам — с кисел вид проговори Бирюков.

Артистът с бавна и замислена стъпка, като си даваше вид, че е задълбочен в творчески мисли, излезе в коридора. Бе покрил лицето си чак до очите с кърпичка като с ярък, пъстър яшмак — много се страхуваше от вирусите.

Кирил отиде при кондуктора за термометър и лекарства. Но във вагона нямаше нито едното, нито другото.

— Микроби можете да разнасяте, а аптечката ви е съвсем празна — се чу необикновено раздразненият глас на Кирил в коридора.

— Напразно, другарю пътник, се вълнувате. Аз за аптечката не отговарям. А по мойта част аз съм винаги на поста си! — оправдаваше се кондукторът.

— Тогава запомнете — от тази минута вашият пост е — леглото. И само се опитайте да го напуснете!

Кирил влезе в купето и без всякакво предупреждение притисна устните си към челото ми.

— Имате трийсет и девет градуса, не по-малко — уверено каза той. — Когато бях малък, мама все така ми мереше температурата: с устни…

— Тази част от медицинското обслужване можете да възложите на мене — пошегува се от коридора артистът.

Кирил ми забрани най-строго да ставам и отново отиде някъде. Върна се след около двайсет минути, като носеше в едната си ръка канче, от което излизаше пара, а в другата — някакви грижливо сгънати пакетчета.

— Това са горещи небелени картофи — обясни той. — Ще правим инхалация. А това е сода и сол — за гаргара.

Още от детските си години мразя да проявяват към мене твърде голямо внимание, когато съм болна. Мама винаги шумно и нервно се суетеше около мене, като ми напомняше безкрай за лекарствата и ме питаше по хиляда пъти дали не съм по-зле, защото виждаше във всичко признаци на страшни усложнения. Кирил се грижеше за мене спокойно, уверено и даже весело. И въпреки това никак не ми се искаше той да вижда възпалените ми очи, подутия ми нос и херпеса на горната ми устна. Много ми се искаше сама да се справям с грипа и температурата.

— Не трябва, Кирил… Починете си — молех аз.

Но той сякаш не ме чуваше. И тази негова безцеремонност започна да ме дразни. Трябваше да изпитвам чувство на благодарност, а всъщност се ядосвах, че не можех поне за малко да се скрия от очите и грижите му.

 

 

Последната голяма спирка беше Тула. Навън едва забележими ситни капчици падаха на земята. Дъждът беше слаб, но безнадеждно продължителен и досаден. Още щом тракането на съединителите и буферите възвести за спирката, Кирил се отправи към вратата.

— Ще изтичам да взема нещо за температура. Да бяхме вкъщи, бих ви лекувал със средствата на Заполярието — с най-сигурните, и завинаги щяхте да се избавите от простудите. А тук какво да правим, ще прибегнем до стареца-аспирин или към вашия любим сулфатиазол. С такава висока температура не трябва да излезете от вагона в Москва! Трябва да намалим градусите.

Аз се радвах, че той ще изчезне макар и за половин час от вагона — трябваше да стана, да се среша и да се измия. Присъствието на артиста и на Бирюков, кой знае защо, не ме смущаваше. Помолих Кирил между другото да изпрати на мама бърза телеграма, да ми донесе на гарата топли дрехи.

Видях го през прозореца без шапка, по анцуг, леко да прескача локвите. „За всички ли би се грижил както за мене?“ — помислих си аз. Изведнъж ми се прииска да повярвам, че заради друга жена не би се молил на готвача във вагон-ресторанта за канче картофи или поне не би забравил да си сложи каскета, излизайки на дъжда.

На вратата под прикритието на своята кърпа се появи Вадим Померанцев.

— Аха, нашият „милосърден брат“ полетя в Тула без самовара си? Макар, извинете, самоварът да има температура, да кипи отвътре?

Като се изчерви сам от тия шеги, Померанцев се осведоми с престорен интерес:

— Е, а здравето как е? Не ви ли поолекна? Все пак нали бяха използвани всички най-нови средства за лечение, включително и „картофена инхалация“.

Минаха още няколко минути… И изведнъж някъде съвсем наблизо с пресипнал глас, в тон с времето, изсвири локомотив. Аз така пъргаво се повдигнах на лакти, че даже Вадим Померанцев побърза да ме успокои:

— Не е нашият…

Но в този миг, желаейки да му възразят, леко издрънчаха съединителите и гарата се задвижи бавно назад, към опашката на нашия влак. Аз долепих чело до стъклото. Видях как пътниците, стиснали с една ръка банички или бутилки с газирана вода, с другата се хващаха за дръжките и скачаха в движение във вагоните. Но Кирил не беше между тях.

„Може би е успял да се качи в друг вагон?“ — с надежда си помислих аз. Но минаха двайсет минути, а Кирил не се появяваше.

Влакът набра скорост и отдавна отмина стрелките край гарата.

И изведнъж неговото присъствие, грижите му, от които преди малко мечтаех да избягам, започнаха да ми липсват. Не, той не би могъл да остане на гарата, той ще е чул свирката и ще е догонил влака — нали е спортист, толкова силен, бърз и ловък!… И нищо, че ще вижда херпеса на горната ми устна и ще ме кара с глава, покрита с одеяло, да дишам парата на горещите картофи… Аз все си мислех, че ей сега на̀, както се случва в киното, Кирил ще се появи целият мокър, но щастливо усмихнат и ще каже: „Скочих на стъпалото на последния вагон!“. Но той не е скочил… Останал е на есенния дъжд без шапка, по анцуг и гуменки.

Из вагона се разнесе слух, че артистът Померанцев е изпуснал влака в Тула. Пътничките току само се пъхаха в купето ни:

— Ах, вие сте тук? Колко е хубаво! А ние така се разтревожихме!

— Ах, вие сте с нас? А ние с приятелката ми мислехме дали да не спрем влака с ръчната спирачка?

— Ах, вие сте жив и здрав! Така си и помислих, че е някакво недоразумение!

Бирюков неочаквано избухна:

— Да, той е жив, здрав и не кашля! А Кирил остана на дъжда. Там е работата!

Той спусна краката си от моето предишно легло, после тежко, с цялото си тяло увисна във въздуха, като търсеше неловко опорна точка. Вадим Померанцев побърза с чувство за вина да сложи стълбичката под краката му.

Домъкна се високо съзнателният кондуктор с превързаното гърло, когото Кирил насила накара да легне.

— Остана значи оня… бесният? Така си и знаех — не трябваше да си напускам поста! Като пристигна в Москва, ще напиша рапорт: съкратиха престоя заради закъснението, а по радиото нищо не съобщиха, тая, дето съобщава… сигур е заспала. Тя заспала, а той, нещастният, тича сега под дъжда… Непременно ще напиша рапорт!

Той се спря до вратата и попита:

— А багажът му къде е?

— Тук е. Тук! — Бирюков и Померанцев се хвърлиха в надпревара към куфарчето на Кирил.

— Трябва да го предам в Москва в „Забравени вещи“ — каза кондукторът, като въздишаше и клатеше тъжно глава. — Как можах да допусна такова нещо?!

— Извинявайте, но вие заразихте половината вагон с вирусите си и излиза, че Кирил заради вас изпусна влака. Така че не се бъркайте! — внезапно и, както ми се стори, несправедливо ядосаният Бирюков се нахвърли върху кондуктора.

Другият отстъпи към вратата, страхливо оправяйки пешкира на врата си.

— Ние с него, може да се каже, сме другари по работа и аз сам ще му занеса куфара. И всичко останало… Ще разбера в кой хотел се е настанил и там ще го занеса! — Бирюков отвори малкото изящно куфарче. — Насилствено, така да се каже, нахлуване — смутено обясни той.

Вътре бяха подредени на равни кубчета някакви хартии, няколко книги и грижливо изгладените дрехи на Кирил.

— И колко старателно е подредено всичко у нашего брата — ергенина — с хрипкав глас изрази учудването си Бирюков.

— У кого? — повторно попитах аз.

— У ергенина, казвам…

Изведнъж забравих за температурата си. И помолих тихо:

— Разрешете ми аз да взема тия вещи… и да ги занеса в хотела.

— Само това ви липсваше! Болна — и ще помъкнете — махна с ръка Бирюков.

На мене той, кой знае защо, не ми се сърдеше, макар че в името на справедливостта трябва да кажа: Кирил остана в Тула именно заради мене.

— Все пак разрешете ми! — още веднъж настойчиво помолих аз и срещнах погледа на Померанцев.

— Разбира се… Нека тя ги занесе — неочаквано ме подкрепи артистът.

— И вие ли сте му сътрудничка? — боязливо, застанал до вратата, полюбопитства кондукторът.

Бирюков ме погледна, помая се малко и пряко сили, сърдито потвърди:

— Ние всички тук… сме другари по работа…

— Тогава ще трябва да съставя акт и вие, девойко, да ми се подпишете — съобщи кондукторът, като поглеждаше страхливо Бирюков. И се скри в коридора.

Само допреди малко не мислех дали ще се срещнем с Кирил в Москва. Знаех, че познанствата във влака, както и на курорт, най-често се преустановяват, не продължават. А сега гледах на това малко куфарче като на щастлива находка и знаех, че няма да я отстъпя на никого.

— Аха! Намерих! — високо каза Бирюков, размахвайки победоносно във въздуха някаква квитанция. — Отседнал е в хотел „Турист“, зад Изложбата. Ех, чуден човек, не се обърнал към нас в отдела — на бърза ръка щяхме да го настаним в „Москва“ или в „Украйна“. Неговата скромност ме съсипва.

Бедата, която се случи с Кирил, някак си неочаквано ни сближи. И Вадим Померанцев, и Бирюков, сякаш по волята на Кирил, започнаха да се грижат за мене. Вадим скри в джоба пъстрата си дезинфекцирана кърпичка и даже се накани да отиде във вагон-ресторанта за канче с горещи картофи. Но Бирюков разсъдливо му обясни, че скоро ще бъдем в Москва, ще трябва да изляза на улицата, ще дишам студен въздух и заради това не бива да правя инхалация.

А сетне навън започнаха да се мяркат познатите вилни селца и гари, така оживени през лятото и така пусти през късната есен… А после видях през прозореца как Вадим Померанцев горещо и нежно разцелува на перона в Москва своя „несполучлив семеен живот“, а моята майка с трескаво търсещ, като у всички посрещачи поглед носеше в ръка старото си кожено палто, макар че щеше да бъде напълно достатъчно да донесе на гарата собственото ми демисезонно палто…

 

 

Цял ден звъних в хотел „Турист“. Телефонистка номер три, която предвзето произнасяше: „Триети!“, вече започна да ме познава и с раздразнение отговаряше:

— Вероятно не чуват.

— А вие звънете по-продължително — я молех аз всеки път.

— Не сте само вие — по един и същи начин отговаряше телефонистката и изчезваше от слушалката.

Надвечер позвъних на дежурната по етаж.

— Командированият от седемнайста стая току-що дойде — ми съобщи дежурната. — Вероятно е бил на спортни състезания, беше с анцуг и целият мокър…

А после чух и гласа на Кирил:

— Как сте с температурата?

— Добре! Трийсет и осем и пет!… Взех ви куфара. И костюма също! Сигурно много ви трябват? Искате ли брат ми да ви ги донесе в хотела? Ей сега…

— Не, не трябва. Ако не бях останал в Тула и ако не бяха тия неща, ние с вас може би… Не, знаете ли какво?…

Той замълча за миг. И аз напрегнато затаих дъх: няма ли да каже, че нарочно е изпуснал влака или че е благодарен на девойката, забравила да съобщи за съкращаването на престоя?! Но не, това би подхождало повече на Померанцев. А Кирил ми каза съвсем друго:

— Кой знае защо бях уверен, че именно вие ще ми донесете багажа! И даже се приготвих да дойда у вас. Честна дума, върна ме телефонът… вече бях в коридора.

— Но как щяхте да ме намерите? Без да ми знаете адреса, името?

— Зная ви адреса. И фамилното име.

— Откъде?!

— А кой изпрати телеграма на майка ви?…

Бележки

[1] Бирюк (рус.) — необщителен, навъсен, мрачен, саможив човек. — Б.пр. ↑