Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ночь перед свадьбой, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Анатолий Алексин

Заглавие: Прости ми

Преводач: Савка Чехларова; Маргарита Митовска; Яню Стоевски; Владимир Попов; Радка Петкова

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: руски

Издание: Първо

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: Повести и разкази

Националност: Руска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“, Велико Търново

Излязла от печат: 27.VII.1980

Редактор: Весела Сарандева

Художествен редактор: Димитър Чаушов

Технически редактор: Гинка Григорова

Художник: Александър Стефанов

Художник на илюстрациите: Иван Димов

Коректор: Ива Данева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3267

История

  1. — Добавяне

Защо се бавят толкова? Представлението вероятно е свършило вече. Защо ги няма? Отново стъпки по стълбите… Не, не са те. Стъпките на Тамара още не познавам, но на Валерий… Свикнала съм да чакам тия стъпки. С всяка изминала година трябваше да чакам все по̀ до късно — синът ми растеше. Отначало направо хвърчеше до нашия трети етаж, после дотичваше, а сега просто се изкачва, без все още да си почива на площадките между етажите — от година на година ние всички забавяме крачки.

Нашата дълга стара стая, с много висок таван, е разделена на две половини. Като го чакам, винаги си мисля, че ще е хубаво да заспя, а щом се събудя, да почувствам, че е наблизо, зад шперплатовата преграда. Но нито веднъж не заспах, без да го дочакам.

Винаги когато го чакам, си представям най-различни ужаси. Но нали никога на Валик не му се беше случило нещо. Защо винаги очаквам най-лошото. Ето и сега… Може би са решили да поскитат из града — та те днес сключиха брак.

Струва ми се, че за утре вечер всичко е готово. Добре че си взех три дни отпуска. Иначе нямаше да смогна. Работата, разбира се, не е в отпуската: нищо нямаше да направя без Ленуся.

Лена, Ленуся… Моят добър гений! И не само мой. Целият клас, когато бяхме ученици, преписваше от нея трудните задачи. А възникваше ли конфликт с учителката, или някакво недоразумение, тя умееше да възстанови справедливостта и се обясняваше, и се грижеше… за мене, за всичките ни приятелки. Отначало ни помагаше да направим нашите сватби, а сега сватбите на нашите деца. А самата тя така и не се омъжи. Нямаше време — уреждаше щастието на своите приятелки. И толкова безкористни и мъдри съвети ни даде, че може би не остави за себе си нито един.

Ще имаме много гости. На рожден ден можеш и да не поканиш някого, не всички помнят кога си се родил. Идват най-близките, които помнят… Но сватба не можеш да скриеш от никого. Аз не искам някой от приятелите на Валерий да се обиди. Обичам ги, защото и те го обичат. През целия си живот обичах ония, които се отнасяха добре към него. Ако някоя съседка казваше, че е красиво или просто добро момче, тя започваше да ми се струва най-симпатичната и милата в цялата кооперация. А учителката, която макар и мимоходом на родитело-учителска среща отбелязваше, че е способен, ставаше за мене най-умната и справедливата. И Тамара обичам, защото обича Валерик. Не, не само за това. Тя е добра, справедлива… Но най-важното е, че тя обича моя син. Това е най-важното.

Не можех да си представя как всички ще насядаме в нашата разделена на две половини стая. Откъде ще вземем толкова столове, съдове?

— Винаги е така. Предвидих го — каза Ленуся. — Ще мобилизираме обществеността.

Тя обиколи апартаментите и се разбра със съседите да ни дадат сервизи, маси и столове. Аз живея в този дом четирийсет и три години, но не бих се решила да тръгна из апартаментите. Лена се реши. Заради мене. И никой не можа да й откаже. Това бе невъзможно.

Приятелите на Валерик обичат да си похапнат. Те не искат деликатеси — тази непретенциозност им бе останала от студентските години. Само да има повече! Но утре все пак ще ядат деликатеси. Заслугата съвсем не е моя — Лена правеше магии над тенджерите. Всичко умее и не иска помощ… Само от време на време казва: „Опитай дали не трябва пипер? Опитай, струва ми се, че го пресолих?“.

Всичко ми е готово. По-точно, на нас с Ленуся. Само подарък не успях да купя. Но нищо — утре тя ще ми помогне. По-добре знае какво е най-хубаво да се подари за имен ден, какво за сватба, какво за годишнина. Може би е срамота да прехвърлям толкова много на плещите й, на мъдрия й житейски опит? Но не мога другояче. Струва ми се, че мислено е преживяла всичките възможни ситуации и конфликти, за да разбере и да има верен съвет за всички случаи от живота. За мене и моите приятелки. Лена, Ленуся! Нашият добър гений…

 

 

Но защо не се връщат? Толкова е късно… Изкачва се съседът от четвъртия етаж, почива си на всяко стъпало — прекара инфаркт. Разхождал се е, преди да си легне да спи. Връща се за вечерните „Последни новини“. Значи още няма дванайсет. В продължение на много години, очаквайки Валерик, изучих походката на всички съседи. И даже навиците им…

Виждам портрета на Коля. Тъмно е, но го виждам. Там, на масата… Валерик не помни баща си — отиде да воюва, когато синът му беше на две години. Загина и затова остана завинаги мой съпруг. За Валерик той е герой. Герой като Чапаев или Котовски… Валерик не го помни като баща. А аз помня мъжа си, който сигурно щеше да ме напусне, ако не беше войната… Как стана това? С какво започна?

Помня първите фрази на Коля, които ме накараха да бъда нащрек. Като ме запознаваше с приятелите си, той казваше: „Тя е финансов работник“, а друг път: „Работи в областта на икономиката“. А аз, както и сега, бях просто счетоводител. Даже не старши и не главен…

Още от детските си години свикнах да се съветвам с Ленуся. Помня, че тя веднъж ми каза:

— Не се огорчавай. Ние с тебе сме приятели, по-верни от съпруг и съпруга, а това е най-важното. Аз предвиждах това. При подобно съотношение на силите винаги е така… Не, работата не е в званията — че той е кандидат на науките, а ти счетоводител. Има мъже с къде по-големи звания от неговото, а жените им са всичко на всичко домакини. И нищо ужасно не се случва, защото вкъщи те са просто съпрузи. А учените са особен народ! Мнозина от тях и вкъщи живеят само с професията си. Живеят, разбираш ли. А ти си в друг свят. Мисля, че няма да можете да се разберете, както не се разбират хората, които разговарят на различни езици.

— Но нали чуждият език може да се научи — казах тихо, а самата аз си помислих: не, няма да мога да го науча. Валерик се нуждае от моите грижи…

Може би Коля каза, че се трудя „в областта на икономиката“, просто така, без каквато и да е задна мисъл? Но след разговора с Ленуся започнах да се вглеждам, да наблюдавам как се отнася към мене — търсех потвърждение на думите й и, разбира се, намирах го.

Струваше ми се, че той се вслушва напрегнато, когато разговарям с приятелите му: бои се, че ще кажа нещо, което не трябва. Започнах да избягвам познатите му. Питаше ме дали ще отида с него на гости, а аз отговарях, че тъкмо тази вечер трябва да взема Валерик от детската градина. И той свикна да ходи навсякъде без мене. Може би сама го приучих към това?

Спомних си думите на Ленуся, че „при подобно съотношение на силите“ винаги е така. Аз вярвах в тия думи. Те ме утешаваха: значи не може да бъде другояче. И е безсмислено да се бориш, и нищо не трябва да предприемаш, щом винаги е така.

От фронта Коля пишеше нежни писма. Но аз разбирах, че той не ги пишеше на мене, а на родния си дом, който отдалеч, когато е тежко и лошо, винаги ти се струва желан и скъп.

 

 

А те все още не идват… Ето ситни по стълбите старецът от съседния апартамент. Работи в ресторант, сервитьор е и се връща последен. Един такъв скромен, тих старец: винаги на всички прави път, даже на малчуганите. Не мога да си го представя в сервитьорски костюм сред танцуващите двойки, сред джазовата музика, под светлината на разкошните полилеи… Дали да им купим полилей за подарък? В тяхната половина, зад шперплатовата преграда, има само нощна лампа. Трябва да се посъветвам с Ленуся. Ще е много подходящ подарък. Но защо ги няма? Щом си дойде старецът от ресторанта, значи вече минава полунощ. Дали да позвъня някъде?… Още малко ще почакам.

Не съжалявам, че не се омъжих отново. Мисля, че Валерик не би приел… никакъв чужд човек. Макар че един човек може би щеше да приеме.

Веднъж при нас в управлението пристигна инженер от Армения, автор на проект. Казваше се Гурген. Шумен, весел… И такъв наивен — все се учудваше. Всичко приемаше като нещо неочаквано и радостно: „Имате си машинописно бюро? Може ли да препечатат работата ми? Чудесно! Имате собствен стол? Може ли да вечерям там? Това е добре! Наблизо ли е тролейбусната спирка? Отсреща? Великолепно“. Думите произнасяше така, че беше приятно да го слушаш, дори да не казваше нещо особено, и ти се искаше, подражавайки му, също да говориш с лек източен акцент. Изведнъж всички ние започнахме да ценим необикновено своето учреждение, което, както се оказа, притежава толкова различни достойнства.

По това време в нашия град се провеждаха конференции и симпозиуми и беше невъзможно да се намери стая в хотел. А нашият директор знаеше, че имам голяма стая, разделена на две (той се учеше някога заедно с Коля и бе идвал у дома). Знаеше, че живеем двамата с Валерка, и помоли да приютим Гурген поне за пет-шест дни.

Съгласих се.

Като влезе в стаята, той каза: „Такъв висок таван? Тук може да се лети! Прекрасно!“. Приближи се до прозореца и възкликна: „Каква чудесна гледка! Направо към улицата“. Ние с Валерик се спогледахме: започна да ни се струва, че притежаваме безценни съкровища. И даже това, че стаята гледаше към улицата, откъдето непрекъснато се чуваше шумът на трамваите, тролейбусите, автомобилите, даже това започна да ни се струва много приятно.

Когато пристигаха роднини от други градове, ние с Валерка имахме чувството, че сме гости, сякаш бяхме на чуждо място: нарушаваше се стереотипът на живота ни.

С идването на Гурген нищо не се наруши. Той само прибави онова, което винаги бе липсвало в нашия дом: у нас стана по-весело и някак си по-светло…

Ленуся се вслушваше внимателно в мечтите на Гурген, в неговите възторжени възклицания.

— Източно красноречие! — каза тя веднъж. — Винаги е така: поддаваме се на това трапезно обаяние. Вярваме на гръмките им думи, а те забравят после как се казваме.

Веднъж Гурген окачи по стените проекта си и започна да разказва на мене и на Валерик за него.

Ние, кой знае защо, без да се стесняваме, правехме различни предложения. Той ги записваше в тетрадка, а после каза:

— Строгите консултанти ме унищожиха с корекциите си. И сте безпощадни, но това е хубаво: след шест месеца отново ще дойда в Москва! За окончателно утвърждаване.

Валерик изведнъж се усмихна и аз почувствах: той се радва, че Гурген ще дойде отново.

Аз също се зарадвах и това ме изплаши.

Същата вечер той ми направи предложение. Нищо не можах да отговоря: трябваше да се посъветвам с Ленуся.

— Предвиждах го — рече тя. — Източна разпаленост и припряност… Почакай и помисли. Няма ли да забрави след два-три дни за намерението си?

Той не забрави. Тъкмо след три дни ми изпрати телеграма. А после и писмо. Съобщаваше, че се посъветвал с майка си и че тя одобрила неговия избор, макар никога да не беше ме виждала.

Но скоро ще ме види, защото аз ще замина с Валерик при него! Завинаги. Ще живеем с майка му и сестрите му.

— Ето виждаш ли — каза Ленуся. — Ще станеш робиня в дома им. И аз няма да мога да ти помогна — ще бъдем твърде далеч една от друга. Мъж, който не може да живее без майка си и се съветва с нея по такива въпроси, няма да бъде добър съпруг. Това е стара житейска мъдрост… Но за беда е вярна. А майките в такива семейства са винаги деспоти. Кланят им се като на идол. Особено на Изток. Повярвай ми: винаги така става.

 

 

Не се реших да оставя дома си и Ленуся. И писах за това на Гурген. Той ме вика с още няколко писма, но не заминах.

За да сложим край, ние с Ленуся му изпратихме хладен отговор, който и за мен самата беше неприятен. Аз обаче помнех, че след шест месеца той ще дойде отново с проекта си. И много го очаквах.

Той не дойде. Казаха, че е болен. Но аз знаех, че не дойде заради мен.

Някаква жена донесе проекта му.

„Тя е прелестна! — пискаха чертожничките. — Просто очарование!…“

„Нима толкова бързо се е оженил? — помислих си аз. — Ленуся винаги е права…“

Отидох в Проектантския отдел и видях тази жена. „Не, не му е съпруга… — успокоих се аз. — Вероятно е сътрудничка на института им.“

Тя беше от ония жени, към които веднага изпитваш доверие. Даже прекалено голямо… Както към лекар, когато ти е лошо. Лицето й, добро и искрено, предразполагаше към откровеност даже ония, които не я познаваха. Всички черпеше с плодове и всички канеше на гости в малката си къща. Но не ги канеше просто така, не от приличие, а на всеки, който искаше, даваше адреса си.

„Пишете ми два месеца по-рано — казваше тя, — за да мога да се подготвя.“ Чертожничките, които мечтаеха да почиват самостоятелно, записваха адреса й в малки бележничета.

А на стария инженер, който страдаше от язва, обеща да изпрати чудна билка, която непременно ще го излекува.

Инженерът, измъчен от болестта и медицинските съвети, които му предлагаха от всички страни, винаги злъчен и недоверчив, й даде адреса си, защото не се съмняваше, че тя ще му изпрати билката. И никой не се съмняваше…

При началството не отиде: „Не умея да говоря“.

Помоли мене и чертожничките да предадем на директора копията от чертежите и ватмановите листи. И разписка не ни поиска. Просто така ги остави.

— Коя е тази жена? — попитах аз.

— Майката на Гурген, който от всичко беше във възторг.

— Не може да бъде… — казах аз.

Всички се спогледаха учудено.

Виж ти каква била. Идол, деспот…

И все пак за нищо не съжалявам! Не, за нищо. Нима не е щастие да посветиш целия си живот на един човек? На сина си, на Валерик… А сега и на Тамара, на дъщеря си… На двамата! Ние винаги ще бъдем заедно… Не, за нищо не съжалявам.

 

 

Слава богу, идват! Не бързат, разговарят… Пък аз си представях какви ли не ужасии. Защо мозъкът винаги работи в една и съща насока?

Влязоха на пръсти, запалиха нощната лампа.

Решено — ще им подаря полилей. Ленуся ще ми помогне да го избера…

Тамара не знае, че преградата е от шперплат и говори почти високо.

— Тихо — я моли Валерик, — ще събудим мама.

Прекрасно знае, че не спя! Никога в живота си не съм заспала, без да го дочакам. Защо я спира?

Тамара започна да говори по-тихо. Но аз, кой знае защо, всичко чувам. Валерик не знае това и повече не я спира.

— И все пак ние с тебе не се разбрахме. Два часа и половина се мотахме по улиците, но нищо не решихме — казва тя.

— Нима няма да успеем да го решим после?

— Ти имаш чудесна майка. Така се привързах към нея! Като към родна… Но именно за да запазя тия чувства, трябва да се разделим. Най-добре е при родителите да се ходи на гости. Тогава приятелските отношения се запазват завинаги. Това е известно на всички… Отначало ще вземем квартира под наем, а после ще си построим свое… жилище. Когато можем. Съгласен ли си?

Синът ми мълчи.

Може би не чувам? Не, щях да чуя. Мълчи.

— Значи разбрахме се? — пита Тамара. — Така ще бъде най-добре за всички ни. Трябва да живеем отделно. Това е стара истина.

 

 

О, житейска мъдрост! Откъде знаеше, че с Коля няма да бъдем щастливи? И за Гурген… И останалото… Ти все бързаш и твърдиш: „Винаги е така… Стара истина…“. Но нали се случва и другояче. Не ти ли идва това наум? Толкова ли си мъдра ти, житейска мъдрост? Много си жестока. Това ми е ясно…

Не, не съм права! Разбира се, че ще им бъде по-добре сами. Само че защо трябва да вземат стая под наем? А после да строят? Да потънат в дългове? Сега аз зная… Сега точно зная какво да им подаря! След сватбата ще замина при сестра си на сто километра от тука. Ще им идвам на гости. И те ще идват… Защо трябва да наемат стая? Просто ще замина. Но как да направя всичко, че да не се обидят? И да не разберат, че съм чула?… Как да уредя въпроса с работата си? Това не е толкова лесно.

Да се посъветвам ли с Ленуся?…

Край