Анатолий Алексин
Два почерка

Само да ми беше заповядала, щях да набия всички момчета в нашия клас! Щях да мина на ръце от съблекалнята до физкултурния салон на четвъртия етаж. Не, това е глупост и е лесно. По-скоро бих вървял със затворени очи по корниза на четвъртия етаж. Само да ми беше заповядала!

Бележката нямаше нито обръщение, нито посвещение. Но с шестото си чувство на педагог Женя веднага се досети за кого пишеше Дима Воронов. Разбира се, за своята съученичка Таничка!

Оттатък внезапно гръмна радио: съседът се бе върнал от работа. Той имаше такъв навик: влизайки в стаята, най-напред, още в тъмното, да включи апарата. И едва тогава Женя забеляза, че вече е късно и че отдавна би трябвало да запали лампата. Бе започнала да преглежда тетрадките още през деня, но нищо не бе успяла да провери. А затова беше виновна бележката, надраскана с нехайния почерк на Дима и очевидно забравена от разсеяност в тетрадката.

Тя беше вече успяла да научи бележката наизуст и въпреки това, след като запали лампата, отново се наведе над нея. Женя си представи ясно Дима Воронов, високичък, широкоплещест деветокласник с малко плакатна външност. Човек би искал да го постави някъде на видно място с високо вдигната ръка и до него да напише: „Покривайте нормите за значката ГТО!“. Само дали ще постои минутка спокойно? Впрочем Женя сама бе видяла как Дима Воронов, почти без да мръдне, седи пред шахматната дъска в читалището. Но когато спечелеше партията, той можеше да се качи на стола и ужасявайки страстните поклоннички на тишината, библиотекарките, да извика: „Ура! Още една корона падна! Долу монархията!…“.

Дима беше пионерски ръководител на пети „в“ клас. Малките се влачеха подире му като омагьосани. Те хвалеха из цялото училище мускулите на Дима и съчиняваха легенди за подвизите му.

Когато Дима играеше на волейбол, те наобикаляха площадката от всички страни и така шумно изразяваха пристрастията си, че заглушаваха свирката на съдията.

Веднъж на пързалката Женя видя как Дима стърчеше като Гъливер сред наобиколилите го деца. Това беше смешно и трогателно. Той учеше петокласниците да играят хокей и строго и взискателно ги командваше. После видя как Дима разтриваше ръцете на малчугана, който беше загубил ръкавиците си…

Дима даже и през зимата ходеше без палто, с кожена куртка, затова пък шапката му беше много топла, с наушници чак до петите. Той казваше за шапката си, че е „полярна“.

Женя си представяше ясно и крехката късогледа девойка от първия чин, Таничка. Тя не беше красива, а когато си слагаше очилата, чертите на лицето й ставаха просто неуловими.

Тя си спомни как на новогодишния бал някой от юношите подхвърли зла шега по повод неугледната външност на Таничка. Тогава Дима се приближи до шегаджията с лице, което не предвещаваше нищо добро, и каза:

— Имаш късмет, че дуелите са забранени. Иначе щях да те науча, дръвник такъв!…

И цялата вечер танцува с Таничка.

„Рицар!“ — възхищаваше се мислено Женя.

Тя си спомни, че често след часовете Дима и Таничка оставаха в училище, за да се занимават по геометрия, която на нея не й вървеше много. Тя не можеше да чертае, най-простият правоъгълник съвсем не й се струваше толкова прост, а загадъчен и коварен. Учителката по математика, Алевтина Георгиевна, която много напомняше на Женя едновремешна гувернантка, се отнасяше скептично към тези занимания. Веднъж, забелязвайки във вече празната съблекалня да виси самотно палтото на Таничка, а на полицата — полярната шапка на Дима, Алевтина Георгиевна се подсмихва:

— Занимават ли се?… Нищо няма да излезе от тази така наречена „взаимопомощ“. Трябва да учат поотделно! Разберете, задачите, които решават моите момчета, не са по силите на момичетата!

А Женя с взискателността на учителка по руски език и литература си помисли: „Не са по силите… не са по силите… Така му е думата, разбира се, и при все това изразът е странен: нима задачи се решават със сила? Нека по-добре каже «не са по ума»…“ Женя се дразнеше и от гласа на Алевтина Георгиевна, и от начина, по който тя упражняваше своето снизходително опекунство над младите учители, и от абсолютната й убеденост, че всички случаи в педагогическата практика могат да бъдат предвиждани, класифицирани и типизирани като аритметични задачи.

Ами ако покаже на Алевтина Георгиевна бележката на Дима? Господи, как ли ще й подейства! Особено тези думи: „По-скоро бих вървял със затворени очи по корниза на четвъртия етаж. Само да ми беше заповядала!“.

„Ами ако Таничка наистина му заповяда? — разтревожи се изведнъж Женя. — Не, още утре трябва да предприема нещо!“

В малката стая беше горещо. Навън беше кишава и кална зима, която по-скоро напомняше късна есен: нямаше нито ослепителни преспи, нито рисунки от скреж по прозорците. Но домоуправлението, наплашено от миналогодишното оплакване на хората, сега пускаше парното толкова силно, сякаш навън върлуваха сибирски студове. Женя съблече плетената жилетка. От джоба й изпадна плик и белият правоъгълник тупна на земята. Това писмо вече не беше адресирано до Таничка, а лично до Женя. Написано бе не с разкривен момчешки почерк, а с равни калиграфски букви. Това писмо Женя също помнеше наизуст с цялата му сложна и точна пунктуация — изобилие от двоеточия, скобки, тирета:

Създалата се ситуация налага веднага да се срещнем! У вас, вкъщи, не искам да идвам (съседи — клюки!). Зная училището, в което преподаваш. Точно там ще те чакам утре, след петия час. Разбира се, не във фоайето, а на улицата!

— То се знае, на улицата — тихо прошепна Женя. — Че иначе „Деца — клюки!“.

 

 

Преди да разговаря с Дима, Женя реши да се посъветва с Алевтина Георгиевна. Разбира се, предварително беше уверена, че няма да се вслуша в съвета на математичката, но много любопитстваше да узнае този съвет, за да постъпи, както казват, „точно обратно“.

Алевтина Георгиевна изслуша Женя с онази снизходителна полуусмивка, с която петокласникът проверява отдавна познатата му таблица за умножение на малкия си брат — първокласник.

После Алевтина Георгиевна застана пред огледалото и започна да демонтира, а след това отново да издига сложната конструкция на главата си, която наричаше старинна прическа. В това занимание й отиваха всички големи междучасия.

— Разбирате ли, драга Евгения Михайловна — каза математичката не особено разбираемо, защото в устата си държеше фуркети, — задачата е много проста. Данните, както виждам, са ви ясни? Юношата си е втълпил в главата, че е влюбен, не е ли така?

— Защо в главата? По-скоро в сърцето…

Но Алевтина Георгиевна се увлече и не обърна внимание на тази реплика, както не обръщат внимание на бръщолевенето на ученика, ненаучил урока си, но опитващ се неуместно да вмъква фрази в речта на преподавателя, който му обяснява тъкмо онова, което не е намерил време да научи.

— И така, юношата си е втълпил, че е влюбен — продължаваше Алевтина Георгиевна. — Това са вашите данни. Решението на задачата е извънредно просто, въпреки че вие, кой знае защо, не ми съобщихте имената на учениците, така да се каже, на героите на тази история…

Математичката почака малко. Женя се смути, наведе очи, но имената на „героите на историята“ така и не съобщи.

— Е, нищо, нищо. Тайната си е тайна. Решението на задачата, повтарям, е извънредно просто. Объркахте ли се? То е напълно естествено: та вие сте първа година в училище… И така, защо юношата си е втълпил в главата всичко това? Защото в главата му има много празно, така да се каже, с нищо незапълнено пространство. Следователно то трябва да се запълни. Тук именно ни идва на помощ на нас, педагозите, обществената работа. Натоварете го с повече работа — и всичко ще му мине. Повярвайте на моя опит.

На опита на Алевтина Георгиевна Женя не повярва, но тя нямаше и свой собствен. Тя все още не знаеше откъде да започне, когато Дима, останал в клас след часовете по нейна молба, седна отстрани на първия чин. Краката си извади навън, защото не се побираха под чина.

Дима сякаш очакваше нещо много сериозно и неприятно за себе си. Той мрачно се втренчи в една точка: тази точка беше името „Григорий“, което някой бе надраскал на чина. Ръката му механично галеше дългите наушници на „полярната“ шапка.

За да бъде разговорът колкото може по-интимен, Женя не седна до катедрата (нека Дима временно забрави, че тя е преподавателка!), а се настани на първия чин от втората редица. Тя очакваше, че Дима ще се заинтересува защо го е задържала след часовете.

Но той нищо не питаше. Мълчеше.

Значи трябваше сама да започне разговора.

Спомни си как тя, още малко момиченце в един пионерски лагер, се страхуваше да скочи от покрива на къпалнята. Но веднъж, след като махна с ръка, затвори очи и в миг се прости с живота си и скочи!

И сега пак за миг затвори очи.

— Преди всичко, Дима, искам да ти се извиня… — Почака секунда, но той не попита в какво собствено се е провинила пред него учителката, класната му ръководителка. Тогава тя продължи: — Прочетох бележката, която си забравил в тетрадката си. Не трябваше да я чета, но, повярвай ми, то стана, без да искам…

Дима не вдигна глава, обаче тя видя как нервно потръпваха широките му плещи под кафявата му лъскава кожена куртка.

— Впрочем бележката ти не ми каза нищо ново. Аз и преди забелязах, че Таничка ти харесва.

Женя въздъхна с такова облекчение, каквото бе изпитала, когато изплува под водата след знаменития си скок в къпалнята.

— Да, забелязах, че Таничка ти харесва. Тя и на мен ми харесва — умна, мисли самостоятелно. Но защо заради нея трябва да набиеш всичките си другари? Или да вървиш със затворени очи по корниза на четвъртия етаж? По-добре иди с нея на кино, на театър, на пързалката.

Тя чувстваше, че говори някакви много банални, чужди думи, но не намираше свои. И може би за пръв път разбра колко е трудна професията й. Преди й се струваше, че авторите на така наречените „ученически повести“ и старите учителки, пишещи мемоари, явно преувеличават трудностите на педагогическата работа.

— Да, ти можеш мирно и тихо да дружиш с Таничка — с отчаяние и досада към себе си повтори Женя.

Струваше й се, че е забравила, че не помни гласа на Дима. И изведнъж го чу, но не го позна: това бяха глухи, сякаш идващи отдалече звуци.

— Защо Таничка? Аз съвсем не за нея…

„Нима съм сгрешила? — изплашено помисли Женя. — Ех, ама че съм и аз един педагог!“

И веднага се опита да поправи грешката си:

— Разбираш ли, Дима, няма значение коя е тази ученичка. И съвсем не е важно как се казва…

— Защо ученичка? — Дима вдигна глава и я погледна.

И тя изведнъж почувства, че е много важно кое именно е това момиче и че е много, много важно как се казва. В неговите очи тя видя жажда за най-безпощадна заповед и отчаяна готовност да изпълни всичко на света. И още нещо прочете в тях: „За вас съм готов на всичко! Заради вас от нищо не се боя. От нищо на света!“.

Женя много се изплаши да не би той да вземе да каже всичко това на глас. Какво ще прави тогава? Как ще му отговори?

Кой знае защо, отвори чантата си, извади оттам ученическите тетрадки и ги сложи обратно.

— Извини ме, Дима… Ще продължим нашия разговор друг път. По-късно… Непременно ще поговорим. А сега много бързам… Бързам.

Това бе истина. Тя действително бързаше: чакаха я. Чакаха я не в училището, а „разбира се, на улицата“.

 

 

Беше първата истинска зимна вечер. Възрастните се плъзгаха и падаха на заледените пътечки, коварно прикрити от тънка, пухкава снежна покривка. А петокласниците с гръмогласен смях се пързаляха по тези пътечки и колкото повече падаха, толкова повече се смееха. Но изведнъж гласовете им секнаха. Те изумено се втренчиха в учителката, която вървеше с непознат мъж. Децата въобще трудно си представят, че учителите, тези поучаващи ги свръхчовеци, извън стените на училището имат собствен живот, подобен на живота на обикновените хора. Но сега с непознат мъж вървеше не обикновена учителка, а преподавателката на горните класове, че и класна на техния пионерски ръководител Дима!

Женя не обърна внимание на зяпналите петокласници, но той ги забеляза:

— Знаех си аз, че това място е неподходящо…

Женя не отговори. Те свиха в близката пресечка.

Трудно е да се премине от първите непринудени фрази към по-отрано замислените думи. Но, пристъпвайки към „главната тема“, той заговори бързо, сякаш се страхуваше, че ще го прекъснат, както се страхуват хората, които рецитират стихотворение. И не спря, докато не каза всичко:

— Женя, ти навярно ми се сърдиш, че толкова дълго не те търсих. Разбери: нужно ми бе всичко да погледна отстрани, всичко да претегля, всичко да преценя. А затова бях длъжен малко от малко да охладя главата си. Само главата… В последно време, когато се срещах с теб, постоянно чувах настойчивия ти въпрос: „А по-нататък какво? Какво по-нататък?“. Ти задаваше този въпрос мълчаливо, но аз го чувах…

Всъщност Женя никога не беше го питала това: самият той винаги разсъдливо и без да се горещи (което Женя приемаше като завършеност на характера), казваше, че тя е „навеки негов помощник“. Думата „помощник“ не се харесваше особено на Женя, напомняше й, кой знае защо, за „референт“. Същевременно той обвиняваше в лекомислие всички свои приятели и някак си между другото и великите поети от миналото. Да, никога, ни мълчаливо, ни гласно Женя не бе задавала въпроса: „А по-нататък какво?“. Но сега такъв обрат, такъв ход на мислите очевидно му беше необходим за нещо.

И той продължаваше:

— Аз съм порядъчен човек, ти го знаеш по-добре от другите. И прекрасно разбирам, че не можеш да не мислиш за бъдещето. Та ти скоро ще навършиш двадесет и осем години, а за жена това е много. (Той й прибави година и половина, но тя пак не го прекъсна.) Ти чакаш от мен нещо решително, но аз не мога, не смея да дойда при теб неук и беден. Аз съм длъжен първо да завърша аспирантурата си и да постигна нещо в живота. Едва тогава аз, като всеки порядъчен човек, ще имам право да помисля за семейство. Едва тогава! Аз така разбирам своя дълг. И така разбирам любовта… („разбирам любовта“ — подсмихна се в себе си Женя.) Чувствам отговорност за твоята съдба и се питам: Ще можеш ли да ме чакаш? Не, ти не си длъжна нищо да жертваш заради мен. Нека жертвам аз!… Вярваш ли ми? Ти трябва, ти си длъжна да ми вярваш! Та ти не ме познаваш от вчера…

Да, тя не го познаваше от вчера и даже не от тази година. И при все това не можеше да го познае. Не познаваше гласа му (отначало й се стори, че се е простудил, че е прегракнал), не познаваше и дрехите му — всичко на него беше ново: широкото черно палто, черната скъпа кожена шапка, черният шал на бели точки в тон с палтото и шапката.

„Ама той целият е някак нов — помисли си Женя, — по-скоро непознат, друг…“

Нима първите успехи (шумната защита на дипломната работа и приемането му за аспирант в академията) така странно го бяха преобразили? Изплашил се е, че „навеки неговият помощник“ само ще му попречи да се изкачва нагоре?

Женя обичаше лекото скриптене на първия току-що паднал сняг. Но сега унилото скърцане под неговите крака я дразнеше. Тя забеляза, че беше обут с дълбоки плътно затворени черни шушони и от това й стана неприятно: млад мъж с шушони! Тя разсеяно го слушаше, но затова пък го оглеждаше много внимателно и с известно удивление. Защо например по-рано не беше забелязала, че е прегърбен?

Женя ли беше отвикнала от студа, или виелицата искаше в този ден да навакса пропуснатото, само че вятърът до болка щипеше бузите и заслепяваше очите…

Трудно й бе да върви срещу вятъра. Силите й намаляваха с всяка измината крачка и към всичко това се прибавяше умората и вълненията на този ден.

А той говореше, говореше, говореше…

— Аз съм по-опитен от тях. Всичко премислих, претеглих, прецених. Ти не си длъжна да чакаш! Някои си въобразяват, че могат да изграждат семейство, без да са се утвърдили в обществото. Това е празна фантазия. А сега не е времето на фантазьорите. Разбери и повярвай!… Човек трябва с двата крака здраво да стои на земята, за минутка да не затваря очи и зорко да гледа пред себе си, за да не се спъне…

Внезапно Женя се разсмя: тя си спомни, че за нея Дима беше готов да мине от съблекалнята до физкултурния салон точно с краката нагоре, а по корниза възнамеряваше да се разхожда със затворени очи…

И се разсмя така неочаквано, че поредната фраза заседна в гърлото му, той се задави от студения вятър и дълго кашля в черния си шал на бели точици. Като си спомни за Дима, Женя престана да се гуши зиморничаво в шала си, престана да се крие от виелицата…

И без да каже дума, без нищо да обяснява, тръгна напред с такива стремителни крачки, сякаш беше сутрин и тя закъсняваше за училище. Почти тичаше, като подлагаше лицето си на вятъра и вече не чуваше изоставащото някъде назад скърцане на черните шушони.