Анри Перюшо
Животът на Реноар (14)

І.
Маслиновите дървета в „Колет“

В шумоленето на маслиновите дървета има нещо безкрайно древно.

Ван Гог

Реноар е принуден да признае, че състоянието му не се подобрява. Продължава да слабее, а ставите му все повече се втвърдяват. Трябвало е да изостави играта с топка и сега се мъчи да упражнява болните си ръце с малко парче заоблено и полирано дърво, което подхвърля и улавя, като „се старае често да сменя ръцете“.^[1]

Става рано, набързо закусва и веднага след упражненията за ловкост застава пред статива си, като започва да рисува плодове или цветя, за да влезе във форма. Никога не е ценял по-скъпернически часовете, през които светлината му позволява да работи. А и колкото странно да изглежда, никога не е доказвал по-убедително майсторството си. Принуден поради болестта да намали размера на платната си, той съумява като по чудо, чрез илюзията, която неговото изкуство създава, да ги уголеми. През лятото на 1903 г. рисува в Есоа една малка картина, около двадесет на двадесет сантиметра, която представя Коко, седнал в градината, наглеждан от бавачката си; тя се нарежда между най-хубавите му творби, толкова правда и движение има в нея. Малкото детско тяло, едва загатнато, е като че обгърнато от сияйни вълни, които сякаш ни карат да усещаме по един необикновен, едва ли не чародеен начин пулса на живота.

Пред такива майсторски постижения човек разбира, че с четка в ръка Реноар забравя недъгавостта си и се превръща само в дух, опиянен от великолепието на света и от собствения си творчески порив. Разбира и удивлението на посетителите, когато го виждат така жестоко поразен от болестта и въпреки това сияещ. „В същност аз съм късметлия!“ — е заявил един ден той на слисания Пол Берар.

Покрай ненакърнената и вечно възраждаща се наслада от живописта той изпитва истинско удоволствие само от приятелството. През пролетта на 1903 г. прекарва спокойни дни при Албер Андре и жена му Малек в Лодьон, департамента Гар, а всяко лято идват в Есоа скъпи гости като Албер Андре, младия художник Луи Валта, Жорж Ривиер и двете му дъщери Елен и Рьоне, Пол, синът на Сезан… На останалото, на своята слава, която постоянно расте, той не обръща особено внимание. Изложбата на негови творби, устроена от Дюран-Рюел през юни 1902 г., е имала голям успех. По-късно, в началото на 1903 г., Теодор дьо Визева издава книгата си „Художници на миналото и настоящето“, в която му е отредил една възторжена глава. Но позлатената мъгла на славата е като сиянието на залезите; тя предвещава нощта. Измамно сияние! „Сега разбирам какво е слава — казва художникът, — слава е да бъдеш наричан «скъпи майсторе» от тълпа досадни хора.“

С всеки изминат месец, уви, опасенията му се засилват. Особено тежко прекарва той пролетта на 1904 г. До такава степен отслабва — тежи по-малко от четиридесет и девет килограма, — че костите му „пробиват кожата“ и му е много мъчително да стои дълго време седнал. Поради постоянното влошаване на състоянието си се решава, макар че му е дотегнало, да опита през лятото ново лечение, този път недалеч от Есоа, в Бурбон-ле-Бен, Горна Марна. „Ще опитам и тези минерални бани с надежда за малко облекчение.“

Надеждата го крепи, докато е в Бурбон. „Виждам, че много хора са доволни от тези бани.“ Дори към края на лечението му се струва, че има известно подобрение. Но щом се връща в Есоа през втората седмица на септември, отново изпада в униние. Гнети го тревога. Какво ще стане с него?

През изтеклата година е била организирана в Париж по инициатива на Франц Журден нова художествена изложба, така нареченият Есенен салон. Той ще бъде открит за втори път на 15 октомври в Гран Пале. Организаторите му желаят да участвува и Реноар и се обръщат към Дюран-Рюел. На 18 септември, твърде угнетен от страданията, художникът изпраща на търговеца няколко реда, в които дори няма сили да прикрие дълбокото си обезсърчение:

Правете каквото искате за тази есенна изложба. Нищо друго не мога да Ви кажа. Нито искам, нито мога да се меся. С мъка се движа и смятам, че е свършено с живописта. Не бих могъл вече нищо да направя. Разбирате, че при това положение нищо не ме интересува… Ще се върна (в Париж) към 1 октомври. Ще се заловя да довърша веднага куп неща, да намаля разходите си и пр.

Но Реноар, който реагира нервно на нещата, бързо се окопитва. Достатъчно е да застане отново пред статива си, да види как се възобновява всекидневното чудо на неговото творчество, за да си възвърне увереността. Страда, ръцете му се деформират, но все още може да рисува, а докато може да рисува, нищо не е загубено. Пет дни след писмото до Дюран-Рюел той пише на Жули Мане няколко реда в съвсем друг тон, в които изразява трезвото си и доброволно примирение със съдбата: „Трябва да свиквам — казва той на младото момиче. — Аз съм обречен и така ще върви бавно, но сигурно; идната година ще бъда малко по-зле и тъй нататък. Това е навик, който човек трябва да придобие, и толкова, да не говорим повече.“

Блестящият успех, който постига в Есенния салон, подклажда още повече енергията му. Наред с една ретроспективна изложба на починалия преди три години Тулуз-Лотрек в Есенния салон е отделена една зала на Сезан и една на Реноар, във всяка от които са изложени по тридесетина творби. Докато работите на Сезан все още предизвикват яростни нападки^[2], творбите на Реноар се радват на почти единодушно признание. Вече няма спор: всички смятат Реноар за един от големите майстори на живописта.

Художникът се хвърля в работа с такова въодушевление, каквото само страстта може да даде. Когато през септември, в дните на дълбоко униние, е писал на Дюран-Рюел, че е възможно скоро да престане да работи, той не е държал сметка за страстта си към живописта. Тя е ключът на живота му, тя е неговата радост, но и неговата сила. Нека не се заблуждава! Властната потребност, която го обладава, ще намери средства да се удовлетвори. Да престане да работи! Само смъртта може да го откъсне от работата! Да престане да твори, не значи ли да престане да съществува? При всеки пристъп на болестта той ще реагира, тласкан от тази потребност, с още по-голямо напрежение на силите. Тази година Волар го е замолил настоятелно да направи няколко литографии. Отначало Реноар е отхвърлил тази работа, за която не е подготвен. Наругал е търговеца, после, мърморейки, е отстъпил. И от тази поръчка, която е приел против волята си, се раждат дузина творби, между които един портрет на Волар и един на Валта.^[3]

Ревматизмът, който изкривява пръстите му, налага и пови условия за работа, към които той трябва да се приспособи. За него днес е непостижим онзи маниер в духа на Енгър, в който са рисувани Големите къпещи се. Мазката му става по-едра. Това би могло да има катастрофални последици. Но не става така, защото настъпилата промяна в стила е в съзвучие с дълбоката същност на този чувствителен, изключително податлив на външни влияния човек, който сякаш жадува да се слее с битието. Ограничавайки възможностите му, болестта му позволява да разкрие и последните си тайни — най-съкровените и най-истинните. Под неговата четка жени, цветя и листа все повече и повече се сливат в едно и също палещо петно от багри, в едно и също сияние и сякаш изгарят в една и съща космична тръпка.

Албер Андре не скрива „изумлението“ си от „сръчността и сигурността, с които работи изтерзаната му ръка“:

Когато сюжетът е прост, той започва работа, като нахвърля с четка, а обикновено в кафеникавочервено, няколко съвсем бегли щрихи, за да види пропорциите на елементите, които ще изградят картината му. „Обемите“ — казва той с дяволита усмивка.

Веднага след това нахвърля бързо върху платното чисти, разредени с разтворител бои, като че ли работи с акварел, и човек вижда как се появява нещо неопределено, разсеяно, с преливащи тонове, нещо, което ви очарова, преди дори да сте разбрали смисъла на изображението.

При втория сеанс, когато разтворителят се е малко изпарил, повтаря същата подготовка и работи почти по същия начин, но със смес от масло и разтворител и малко повече боя.

Изсветлява частите, които трябва да блестят, като нанася направо върху платното чиста бяла. По същия начин засилва сенките и полутоновете направо върху платното. Никога или почти никога не смесва бои върху палитрата си, която е покрита само с малки маслени запетайки от почти чисти тонове.

Лека-полека уточнява формите, като все пак винаги ги прелива една в друга.

„Трябва да се целуват…“ — казва той.

Още няколко мазки и от първоначалната багрена мъглявина изплуват нежни и заоблени форми, които искрят с блясъка на скъпоценни камъни и са обгърнати от прозрачни и златисти сенки.

В творчеството на Реноар темите не се променят. Слънчеви пейзажи, голи тела с мощни торсове, бедра и крайници се редуват с портрети на малкия Клод, в които е заключено цялото очарование и истина на детството. Кой би могъл с повече поезия да опише света на малките създания, да обхване детската природа от него, измъчения и състарен художник, който е така далеч от годините на първото пробуждане на плътта, но тъй близко до тях по дух? Каква готовност да се поддава на детското очарование, какво отъждествяване с детския мир разкриват тези портрети у шестдесет и четири годишния мъж! Погледът му е не по-малко ведър от погледа на малко дете. Ударите на времето може да рушат тялото му, но те нямат власт над неговата душа, която си остава тъй лека, тъй игрива, както в пролетта на живота.

Не се променя и всекидневието му; първите хубави дни той прекарва в Париж, лятото в Есоа, част от есента и зимата в Кан, където живее в същата къща, в която е настанена и пощенската служба.^[4] Оттам се открива изглед към старото укрепено селище Горен Кан и към една голяма портокалова градина, чиито благоуханни тераси се спущат чак до пътя за Ванс.

Погледът му се рее над зеленината, над трептящата светлина — същата светлина, която е озарявала близкото море, когато из пяната му се е появила вечната Венера.

* * *

Приятелят на Пол Галимар, Морис Ганя, е страстен почитател на Реноар и малко по малко събира значителна колекция от негови творби. Някогашен ученик в „Екол сантрал“, този индустриалец е ръководил в продължение на тринадесет години една дъскорезница в Tope Анунциата близо до Неапол. Там се разболял от малария и тогава решил да ликвидира предприятието си. Завърнал се в Париж и в 1903 г. се оженил. Понеже здравето му си останало разклатено, по настояване на жена си се посветил само на семейния живот. В желанието да си обзаведе приятен дом започнал да колекционира картини. Един ден през 1904 г. той замолва Галимар да го заведе при Реноар, от когото купува наведнъж дузина картини за двадесет и шест хиляди франка.^[5]

„Дават ни лешници, когато вече нямаме зъби да ги хрускаме“ — мърмори художникът.^[6] През март 1905 г. умира Пол Берар. Колекцията му, която включва двадесет и осем платна от Реноар, бива разпродадена на търг в началото на май. Оценяват Следобед на деца във Варжмон за четиринадесет хиляди франка.^[7] Около Реноар сега дебнат твърде много хора, които се мъчат да се възползуват от растящата му слава, от спекулациите около нея, а това никак не му е по вкуса. Не само разни „колекционери“ хитруват, за да измъкнат от него някое платно на добра цена, но и фалшификатори се опитват да му подражават. Раните привличат мухите, а славата е като рана. Дори Волар, с когото Реноар иначе се забавлява, понякога го дразни. Художникът скоро разбира защо търговецът му задава толкова много въпроси: Волар е намислил да напише книга за него. „Записва си нашите разговори и мненията ми за щяло и нещяло — мърмори Реноар. — Ще ме изкара идиот… Само да изрека някоя глупост, и той очарован бърза в клозета, за да я запише.“^[8]

В края на краищата щастие е, че има работата си, че може да остане насаме с платното!

1905 година завършва доста неприятно. „Много ме болят ръцете, няма какво повече да ти разправям“ — пише художникът на Жорж Ривиер. Палецът му се парализира. Към ревматичните болки се прибавя и стомашно заболяване.

От друга страна, той е загрижен и за големия си син Пиер. Изненадва го и го безпокои призванието, което си е избрал младият човек — сега вече двадесетгодишен. Пиер иска да стане актьор: „човек вън от законите“ — прави странната забележка художникът. Но Реноар все пак не се противопоставя на влечението на сина си, който постъпва в Консерваторията, в класа на Силвен. За него свободата не е празна дума.

През първите месеци на 1906 г. с радост забелязва, че здравето му се подобрява. „Сега съм възможно най-добре“ — пише той на 15 февруари от Кан на Дюран-Рюел. Това задоволително състояние се задържа. „Работя“, „Много работих“ — повтаря със задоволство Реноар в писмата си. Болестта го приковава, но заедно с това или тъкмо поради това тя има и някои неоценими преимущества. Пести му губенето на време, безполезните излизания, онова разпиляване, което заплашва всеки известен човек поради интереса, с който е обкръжен. Тя благоприятствува за продължителната работа, за онзи непрекъснат диалог с творбата, който е несъмнено една от причините за нейната сила, а също и за спокойствието, отмората на нейния творец. И наистина присъствието на неканените и нежеланите тъй много му тежи, че безцелните разговори с някои натрапници, успели да се вмъкнат при него, го уморяват много повече, отколкото работата над едно платно.

Но пък колко го развличат бръщолевенията на моделите му, особено на Габриела, която винаги знае хиляди клюки.

Наричаше ги пуйки, тикви, глупачки, заплашваше ги с бастуна си — разказва Жан Реноар. — Те се превиваха от смях, сгушваха се на дивана или тичаха като на криеница, без да се боят, че ще му напомнят за лошото състояние на краката му. „Не ни е страх от вас… Не можете да ни уловите!“ Случваше се някоя от тях да се покаже по-благородна: „Ще се доближа, ама ще ме ударите само веднъж с бастуна.“ Тя се приближаваше и той символично я удряше с бастуна за всеобща радост. Те обичаха да подражават на слугините на Молиер, когото бяха чели, за да угодят на „господаря“. „Вместо да затъпявате с някой идиотски подлистник, четете Молиер!“ Той обичаше този автор, защото не бил „интелектуален“. Един ден се стигна до истинска кавга с един модел, който четеше Анри Бордо.

Странно зрелище представляват тези голи или полузагърнати в блестящи платове момичета, тичащи около болника! Художник на жената, на голотата, Реноар е цар сред тези момичета. И несъмнено би било по-точно да се каже, че сред тях той прилича на жрец, служещ на някакъв култ, може би на най-древния, на култа към всичко онова, което олицетворява жената, към тайнствената сила, която протича през веригата на съществата и ги кара да се възсъздават. Впрочем не се ли родее живописта му по някои свои особености с онова може би магично по същността си изкуство на праисторическите скулптори, които в своите изображения на жената са стигали до чудовищни форми? Той изпитва наслада да моделира гърди, мощни бедра, свързани с широки хълбоци, да вае тяхната пищна плът, да слави с одухотворена чувственост онова, което несъзнателно, неудържимо буди желанието у самеца и го тласка към глъбините на женската, за да се осъществи желаният от природата акт.

Реноар е дотолкова отдаден на тази прослава, че му е трудно да проумее защо някоя жена не приема да се разголи пред очите му. На три пъти е рисувал портрети на Мизиа, бившата жена на Таде Натансон, която след развода си се е омъжила за някакъв извънредно богат делови човек и управител на маса предприятия, Алфред Едуардс. Художникът е в захлас от красотата на Мизиа. През юли тази година той й пише от Есоа: „Елате и аз Ви обещавам, че в четвъртия портрет ще се постарая да Ви направя още по-хубава.“ Но Мизиа го отчайва с отказа да разкопчае пред него корсажа си. Случва му се, докато рисува, да я моли, да възроптава срещу този свян: „Още малко, още малко, моля ви! Защо, боже мой, не давате да се видят гърдите ви?“ И разочарован от нов отказ, възкликва гневно, почти през сълзи: „Това е престъпление!“

През всичките тия месеци сведенията за здравето му продължават да свидетелствуват за повишено самочувствие. „Не бих могъл да бъда по-добре“ — съобщава той през януари 1907 г. Ала нека не се лъжем. Ръцете, краката на Реноар прогресивно се вдървяват. Пръстите му се сгърчват върху четките. Но работата му, и това е най-важното, не спира — ето смисълът на тези оптимистични сведения. Реноар се отдава на шемета на творчеството си. Трупат се актове, портрети на Коко. Гениалните старци са като старите дъбове с полупроядени дънери, но издигнали високо над гората корони, в които идват да играят ветровете и светлината. И те също са над, отвъд човешката гора. Те са минали през хиляди изпитания, израснали са чрез тях и като не престават да разгарят своето изкуство и още повече своята свобода на творци, се изчерпват — до крайна степен. До крайна степен и страстно. „Сладострастието да рисуваш“ — нима тези думи не са казани от самия Реноар? Някои хора го оплакват за почти отшелническото му съществуване, но със същото основание биха могли да оплакват двойка влюбени, оттеглили се в усамотението на любовта си. И той като тези влюбени не желае да се откъсне от своята страст, да размени срещу скуката онова, което му носи мъките и сладостта. Един ден Амброаз Волар му казва съвсем невинно: „Напълно отдаден на своята живопис е например Валта́, който живее постоянно в Антеор; при него не стъпва жива душа. Единствената му отмора е ловът.“ — „Какво! — се провиква Реноар. — Валта́ ходи на лов? Напуска ателието си?“ И като клати мършавата си глава, възкликва: „Ако бяха предложили на стария Коро да ходи на лов!…“

Жорж Шарпантие и жена му са умрели. При разпродажбата на тяхната сбирка през април голямата картина Госпожа Шарпантие и децата й достига най-високата цена, получена някога за творба на Реноар. Оценена е на огромната сума осемдесет и четири хиляди франка.^[9] Когато Реноар научава новината, той е при Мизиа. „А колко ви платиха те за тази картина?“ — пита Мизиа. — „На мен ли? — изръмжава художникът. — Триста франка плюс един обяд!“^[10] Колекционерите често го дразнят. Тази година даже настойчивостта на Ганя да купи от него толкова много картини му се е видяла подозрителна и той се е поколебал да му продаде и други, под предлог че струпването на много негови творби на едно място ще се отрази накрая пагубно на въздействието им. „Елате у дома“ — му казал Ганя. Тогава Реноар е можал да се увери, че неговите платна, подредени от този благороден, деликатен и с най-изискан вкус човек в прекрасни рамки от 18. век, напротив, печелят, когато са събрани, и тогава заявил, че отсега нататък Ганя ще може свободно да си избира картини от ателието му, дори преди Дюран-Рюел. Ганя се възползува от това; лека-полека той изгражда най-удивителната, най-хармоничната и най-съвършената колекция от творби на Реноар.^[11] Той завързва сърдечно приятелство с художника и оттогава прекарва всяка година по един месец при него в Кан. Тази дружба укрепва още повече — нашият живот се състои и от такива дребни неща — и благодарение на една обща черта: Реноар и Ганя са еднакво зиморничави! И двамата обръщат голямо внимание на вълнените дрехи и одеялата.

Докато приготвяха статива и кутията с боите, Ганя се безпокоеше: „Съветвам ви да си сложите още един шал. Духа малко вятър“. Сам той отиде да си облече дебело вълнено палто и вече си мислеше за някое закътано ъгълче, където би могъл да се настани като доволен гущер и да гледа оттам Реноар като рисува.^[12]

Ненадейно Реноар напуска сградата на пощенската служба в Кан и намира временен подслон в една вила по пътя за Ванс. Каква е причината за това преместване? Едно строително предприятие е започнало да унищожава красивата портокалова градина, която е очаровала погледа на художника: тя ще отстъпи място на някакви обществени строежи. Реноар е разярен. Такава е съвременната епоха, която опустошава всичко и само бърза да унищожи мъничкото поезия, която още е останала в света!

От дълго време Алина го кара да се установят за постоянно в Кан. Желанието й е да си купят или да си построят там къща. Тъкмо по това време на хълма отвъд реката Кан, в местността „Колет“, се продава някакво имение. Реноар познава добре мястото, залесено отчасти с много стари и много красиви маслинови дървета, сочни, яки и възловати, потънали в обилна зеленина. И наистина той често ходи да рисува там, понякога с Габриела и Коко; откарва го някой си Батистен с файтона си. През маслините се вижда възвишението със стария Кан. Веригата на Естерел очертава върховете си на хоризонта. В далечината чак до нос Антиб блести морето… Явил се е някакъв купувач, който възнамерява да изкорени маслините и да засади на тяхно място лехи карамфили. Раздразнен от перспективата за това ново опустошение — „Вековни маслини. Та едно маслинено дърво на хиляда и двеста години е цял паметник!“^[13] — и по настояване на жена си Реноар предлага по-висока цена. На 28 юни той подписва договора, с който става собственик на „Колет“.

В имението, което заема два хектара и половина и където, освен маслиновата горичка растат портокалови и други овощни дървета, малко лозя и рози, има само една малка селска сграда. Реноар ще построи просторна вила. Алина пък, която в същност се чувствува щастлива само на село, е намислила да създаде там голяма зеленчукова градина и кокошарник. До „Колет“ се стига само по един тесен, стръмен и каменист път. Художникът отказва да го поправи: „Може би е малко неудобно — казва той, — но който ме обича заради самия мен, ще направи едно малко усилие, за да дойде да ме види, а колкото до натрапниците, тази отлична стръмна пътека ще спре някои от тях.“

Строежът върви сравнително бързо. Впрочем Алина не изчаква да завършат всичко и като добра селянка си присвоява земята. „Заловили сме се да садим като стареца на Лафонтен — пише Реноар на Жули Мане през март 1908 г. — Един старец садил; да садиш на тези години… не е забавно за стареца, но за жена ми до немай-къде. Грахът върви добре, картофите също. Така че засега щастието е пълно.“

За Нова година Реноар, както сам казва, получава като подарък херния. „Не е голяма работа, но бандажът много ми пречи.“ После се разболява от бронхит, „лек, но продължителен.“ А накрая е принуден да смени бастуните си с чифт патерици. Ала продължава да се нагажда към болестите си и във всяко свое платно пее благодарствен химн на живота. Червеният цвят, който все повече нахлува в творбите му, е сякаш символ на пантеистичната му радост. Най-обикновеният сюжет — няколко ягоди върху покривката — е достатъчен повод за наслада. Как лакомо рисува тези ягоди! А и имало ли е някога по-апетитни от тях?

Впрочем радостта, която го окриля, буквално му помага да забрави състоянието си. През лятото в Есоа дори намисля да замине с Жорж Ривиер на дълго пътешествие в Италия, да обикалят от град на град, да възкреси спомените от странствуванията си през 1881 година. И това съвсем не са смътни мечти. Дни наред Реноар уточнява проекта си, чертае, поправя маршрута на пътуването. Остава неопределена само датата на заминаването. След шест месеца художникът с патериците все още ще мечтае за Неапол и Венеция…

Докато обмисля своя италиански маршрут, той рисува за Ганя една Присъда на Парис. За овчаря Парис очевидно е нужен мъжки модел. Отначало на Реноар позира някакъв мъж, но художникът е така влюбен в пластичността на женското тяло, че скоро накарва Габриела, която вече позира за една от трите богини, да позира и за овчаря. Няма съмнение, че мъжете не могат да бъдат добри модели. „Те са напрегнати, твърде много мислят!“ — казва Реноар, убеден, че само отсъствието на мисъл „приближава до вечността“.^[14] Веднъж попитал Габриела дали размишлява през време на сеансите и за какво. „Обикновено за г. Драйфус — му отговорила тя. — А в момента за граха, който загаря.“

Пак в Есоа през лятото ги посещава един скулптор, който повече и от него се е посветил на жената. Слаб, строен, с гъвкава походка, той напомня с цялата си осанка, с обгарялото си от вятъра и слънцето лице, обрасло с гъста брада, онези планински пастири, чиято неподвижност и мълчание внушават представата за древна мъдрост, за безкраен диалог с тревите, камъните и звездите. Той е на четиридесет и седем години и се нарича Аристид Майол. Външният му вид наистина не лъже. Той има някакво непоклатимо и земно разбиране за живота. За него изкуство и природа са една и съща действителност, проста, могъща, плътска и топла. „Всичко, което е свързано с изкуството, всичко, което е красиво — казва той, — ме изпълва с трепет, с някакво чувство, подобно на онова, когато влизам да се къпя в морето.“ Човек от друга епоха, този пиренеец е сякаш син на гръцкото море. Когато Реноар за пръв път отишъл при него в Марли-льо-Роа с Жана Бодо и го видял да работи в градината, той се почувствувал сякаш „пренесен в Гърция“. „Той търсеше формата без всякаква нагласа; за първи път виждах такова нещо. Другите си въобразяват, че се приближават до Античността, като я копират, а Майол, без да заимствува нищо от древните, е до такава степен техен потомък, че като гледах как камъкът му «добива плът», потърсих наоколо маслинови дървета…“ Някои хора се учудват понякога на свободата, с която този езичник с ведри очи изобразява любовни сцени, особено в рисунките си. „Защо да виждаме лошото в природата?… Ако вашата майка не беше любила — ще каже един ден той на Жана Бодо, — вие нямаше да бъдете на този свят.“^[15] Изпод пръстите на скулптора се раждат само женски тела, изваяни от тежка, но трептяща глина, облъхнати от същата ведра чувственост, както и голите тела на Реноар.

Волар, който през 1902 г. е устроил първата изложба от творби на Майол, възлага на скулптора да изработи бюст на Реноар. Неблагодарна работа! Майол наблюдава потресен модела си, чиито черти са изкривени от болестта. „Той нямаше уста, устните му висяха. Беше ужасно.“

Реноар обаче позира с най-голяма готовност. Дори стига дотам, че прекъсва рисуването. Това негово покорство впрочем може да се обясни с голямото му любопитство. Той следи с внимание етапите на моделирането, изучава работещите ръце. „При всяко ваше докосване с пръст става по-живо“ — заявява той на Майол. През почивките му показва свои творби. Скулпторът е особено поразен от едно малко платно, което представя двама влюбени, пиещи мляко, а не по-малко и от обяснението на художника: „Ходили са, уморени са, стигнали са до някаква селска къща и им дават чаша мляко.“

Майол завършва бюста, но за нещастие трябва да го започне наново. Глината, която е била може би твърде влажна, се свлича върху стойката. Непоправимо разрушение: не може да се възстанови една творба на изкуството, на чието създаване си се отдал истински, защото си се освободил от нея, като си я направил. Майол вдига бюста и започва отново да го моделира. „Но не беше вече същото — казва той. — Не беше така хубаво“.^[16]

За Реноар сеансите при Майол не остават без последствие. Те са му показали един майстор на обемите в процеса на творчество и са го изпълнили с трепет. Като живописец формата в нейния пластичен аспект го привлича не по-малко, отколкото Майол. Това е между другото и една от причините, поради които той обича фигурата на жената. Като Майол и той опипва релефите на формите. Още при завръщането му в Кан през есента става ясно, че видът на ваящия своята буца глина скулптор е докоснал жива струна у него, вдъхнал му е желанието и той на свой ред да поработи направо с материята.

Къщата му в „Колет“ е завършена и той се пренася в нея. Струва му се, че за фриза над камината от бял мрамор в столовата, изработена (както и някои мебели) по негов чертеж, е необходима някаква украса. Веднага моделира един медальон с диаметър двадесетина сантиметра, в който поставя профила на Коко. След това се залавя с един бюст на детето… Но скулптурата е „такава исполинска работа“, особено за неговите „нещастни ръце“! Реноар отново взема палитрата си.

Все пак влечението към скулптурата не ще заглъхне никога у него. Един ден, по-късно, той ще го задоволи.

* * *

Покой. Тишина. Тишина, нарушавана само от шумоленето на вятъра в маслиновите клони.

„Вижте, господарю! — казва внезапно Габриела. — Намерих една маслина.“

Шумолене на маслините, в което сякаш се долавя шепотът на миналото, тъй като някои раковини съхраняват шума на морето. В топлите дни се разнася пронизителният, металически писък на щурците, за които Ван Гог, умрял преди осемнадесет години, казваше, че „пеят на старогръцки“.

„Простете ми, че толкова дълго Ви оставих без новини — пише Реноар на Албер Андре в началото на 1900 г. — Това се дължи само на краен мързел. Аз съм поет. Казват ми го всеки ден. Поетите мечтаят. Слънцето, изпаренията, далечното море, зная ли? Ругая Габриела. Човек не може да прави всичко.“

От небето струи светлината, която някога е обгръщала тялото на раждащата се Венера, а днес позлатява голотата на позиращата сред тревите Габриела. Всичко се прелива едно в друго. Цялата вселена е заключена в едно женско тяло. „Но, Габриела — отговаря Реноар, — нали знаете, че по това време вече няма маслини. Това е козя бибенка.“ — „За доказателство, че е маслина, ще я изям — отвръща Габриела. — Прав сте, няма костилка!…“^[17] Миналата зима на връщане от едно пътуване до Виена, Клод Моне се е отбил в Кан, където Алина е сготвила в негова чест чудесен „буйабес“. „Той е далеч по-енергичен от мен“ — забелязва Реноар. Един след друг идват приятелите: Дюран-Рюел, Жорж Ривиер, Албер Андре, Ганя, Волар…

Един ден Волар се спира в ателието пред току-що започнати Рози. „Това са търсения на тонове за едно голо тяло, което рисувам“ — му казва Реноар. Той куцука с патериците си из алеите. „Погледнете тези анемонии — възкликва той. — Не приличат ли на женски органи?…“^[18]

Рисува една деветнадесетгодишна девойка от Кан на име Елен Белон^[19], седнала на стол, в корсаж от бяла батиста, изпънат от младата й плът. Тя ще се омъжи за пощальона, чийто път минава през „Колет“. След много молби, благодарение най-вече на намесата на годеника й, тя се съгласява да позира, но облечена. Реноар се надява, че като свикне, ще склони да се съблече; напразно хаби думи. Елен Белон не се вестява вече в „Колет“. „Това е престъпление!“

Шумолят листата на маслините. Вятърът носи неясната песен на морето. Светлината играе по извивките на бедрата и гърдите. Плът на жената и плът на цветята. В сезона на розите Реноар рисува силуета на голо момиче с тънки ръце и тежък кок, застанало пред разцъфнал храст. Ганя отнася тази картина, тази Ода на цветята, вдъхновена от Анакреон.^[20]

„Това е престъпление!“ Плътта е светлина, тя е дух; и всичко е невинност, чиста красота, лъчезарно тяло на тоя свят. Sana, sancta. Възхвала на вселената.

На работника, които се грижи за градината в „Колет“ и му е предложил да очисти бурените в парка, Реноар отговаря: „Какви бурени?“

* * *

А и кой разправя, че Реноар вече бил физически неспособен да работи големи платна? Когато това лято Ганя му поръчва да нарисува две пана, които смята да постави в столовата на апартамента си от двете страни на едно огледало, художникът с патериците се залавя за композиции, широки шестдесет и пет сантиметра и високи над метър и половина.

За да работи, трябва да стои прав. Краката му не го държат. Пронизват го болки. Трябва да седне, да си поеме дъх, преди да продължи да нанася боите на платното. Но се справя със задачата си. От това усилие се раждат една танцьорка с тамбурин и една танцьорка с кастанети, кръшни като силфиди, две танцьорки в блестящи, донякъде ориенталски костюми, лъчезарно млади, с тела, които сякаш трептят под полите.

„Не бива много да се оплаквам — казва Реноар с усмивка. — Не треперя, а и виждам добре…“

От пролетта насам Париж е във въодушевление от руския балет на Сергей Дягилев, от феерията на декорите и чудните скокове на балетиста Нижински. Една вечер Едуардс и Мизиа неочаквано завличат цялото семейство Реноар на този балет. Художникът е с обикновените си дрехи. Когато влизат в ложата на Едуардс, лорнетите се насочват към него. С парадния си разкош, с контраста между черните дрехи на мъжете и голите, искрящи от скъпоценности рамене на жените, публиката в театъра представлява ослепително зрелище. Габриела, навлякла една стара рокля на Жана Бодо с етикет на известен шивач, се вайка за облеклото на „господаря“: „Сетре с петна от бои и колоездачен каскет — боже мой, на какво приличаме!“ А Реноар дори не забелязва лорнетите.

Преди няколко години, на едно представление на русите — пише по-късно Жак-Емил Бланш, — бях поразен от неочакваното появяване в една ложа на някакво палто и пътнически каскет, в които се губеше старческо лице. Около този странен зрител се трупаха жени в бални рокли като куртизанки около владетел. Взех лорнета си: беше Реноар с Мизиа.

Художникът гледа сцената, захласнат като дете от всичко онова, което вижда там, от декора, от играта на светлината и от фигурите на Нижински, който според него скача „като пантера“.^[21]

Да можеше той поне да стои прав! Мъчителната работа над Танцьорките на Ганя никак не го е угнетила, напротив, разпалила е нови амбиции у него. „Тъкмо сега, когато нямам нито ръце, нито крака — признава той, — бих желал да рисувам големи платна. Мечтая само за Веронезе, за «Сватбата в Кана»… Каква гадост!“

Но, както казва Волар, „когато Реноар си науми нещо…“ При завръщането си в „Колет“ художникът поръчва да му направят статив по негова идея. Стативът е снабден с колелца, върху които може да се движи платното. Реноар дава знак с поглед: вместо той да се мести пред картината на статива, картината се мести пред него.

През зимата отправят към художника една молба, която не е никак по вкуса му. Подготвя се ново издание на „Трактат за живописта“ от Ченино Ченини, преведен от Виктор Мотез. Синът на преводача, Анри, знае, че Реноар някога е бил във възторг от тази книга и го замолва да напише предговора. Реноар отказва. „Аз съм художник, не литератор. Всеки със занаята си.“ Но ако мисли, че ще се измъкне така! Той би трябвало да знае, че един прочут човек според представата, която светът има за него, трябва винаги да бъде готов да говори и върши какво ли не, по какви ли не поводи, все едно дали това го интересува или не, дали се отнася до неговата област или не. Настояват той да напише предговора на „Трактата“. Намесват се приятели. Накрая той отстъпва и използува присъствието на Жорж Ривиер, за да се освободи с негова помощ от тегобата. Диктува на Ривиер основните мисли на „нещо като верую, в което излага общите си възгледи за изкуството“.

В него Реноар изразява открито мнения, които от дълго време е таил в себе си. Но понеже никога не е заемал позата на мислител, нито дори на сериозен господин, понеже простотата е в природата му и той живее естествено, без да си придава важност, читателите остават твърде изненадани, когато прочитат тези страници, това Писмо до Анри Мотез. В него той подчертава важността на занаята, на чиракуването, на продължителния, скромен и упорит труд.

Цялата живопис, като се почне от помпейската, създадена от гърци, и през Пусен се стигне до Коро, сякаш е излязла от същата палитра. Някога всички учели при своя учител този начин на рисуване; останалото извършвал талантът им, ако го притежавали.

По времето на Ченини впрочем чиракуването на художника не се различавало от чиракуването в другите занаяти. В ателието на учителя той не само рисувал, а се учел да прави четки, да стрива боите, да подготвя пана и платна. Малко по малко го посвещавали в трудностите на занаята, в онази страшна употреба на боите, която може да се усвои само след дългия опит на много поколения.

Суровото чиракуване, налагано на младите художници, никога не възпрепятствувало разцъфването на тяхната оригиналност. Това, че бил ученик на Перуджино, не попречило на Рафаел да стане божественият Рафаел.

Но за да се обясни основното достойнство на старото изкуство, трябва да си припомним, че над уроците на учителя съществувало нещо друго, също изчезнало, което изпълвало душите на съвременниците на Ченини: религиозното чувство, най-плодотворният извор на тяхното вдъхновение. То именно придава на всички техни творби онзи едновременно благороден и чистосърдечен облик, в които намираме толкова чар. С други думи, между хората и средата, в която те са се движили, съществувала хармония и тази хармония произлизала от общата вяра. Това се обяснява, като приемем, че представата за божественото у по-издигнатите народи винаги е съдържала в себе си идеята за ред, йерархия и традиция.

Реноар съжалява за тези „щастливи времена“, когато — казва той — „всеки влагал в изпълнението на своята работа, колкото и скромна да била тя, същата амбиция за постигане на съвършенство. Най-малката фигурка разкрива такава чистота на вкуса у своя автор, каквато напразно бихме търсили в съвременното изкуство“.

С изключителна проницателност, като повишава тона си, художникът изтъква вредата от зле разбраната, непригодна за човека машинизация.

Други причини — казва той — допринасяли до голяма степен някогашният занаятчия да придобие качества, които го правели незаменим. Такова било например правилото един предмет да се изработва до неговото завършване от един и същ работник. Така той можел да вложи в работата много нещо от себе си, да се интересува от нея, понеже я извършвал от край докрай. Трудностите, които трябвало да преодолее, вкусът, който искал да прояви, поддържали съзнанието му будно и успехът на усилията му го изпълвал с радост.

Тези елементи на интерес, това подтикване на мисълта у някогашните занаятчии вече не съществуват. Машинизацията, разделението на труда са превърнали работника в проста манипулация и са убили радостта от труда. Тъжно е да гледаш във фабриката впрегнатия в машината човек, който не изисква нищо от мозъка си, а извършва монотонна работа, от която чувствува само умора.

Премахването на мисленето при ръчните занаяти се е отразило върху изобразителните изкуства. На желанието да избягаме от машинизацията ние без съмнение дължим ненормалното нарастване на броя на посредствените художници и скулптори, негова неизбежна последица. Мнозина от тях преди два века биха били сръчни столари, керамици или железари, ако тези професии бяха за тях така привлекателни, както за хората от онова време.

Каквото и да е значението на тези вторични причини за упадъка на нашите занаяти, главнята причина според мен, заключава той, е липсата на идеал. И най-сръчната ръка винаги е била само слугиня на мисълта.

На този предговор не липсва волнодумство.^[22] Освен това Реноар е под ободряващото впечатление — дали не се лъже? — че се чувствува по-добре, че краката му се раздвижват. Илюзия ли е това? Съвсем не. Той наистина скоро заменя патериците с някогашните бастуни.

Художникът се залавя със серия портрети. През тази 1910 г. рисува последователно Гастон Бернхайм дьо Вилер и жена му^[23], Дюран-Рюел с хубавата му старческа глава — той е вече почти на осемдесет години, — Ганя, Анри Бернщайн… Рисува дори себе си, на зелен фон, с малката бяла платнена шапчица, която обикновено носи, но поради една случайност работата му си остава само един доста напреднал ескиз. Реноар се портретува в профил с помощта на две огледала. Една вечер Жан счупва едното огледало. Художникът като че ли е чакал само този повод, за да заяви, че няма да довърши картината и ще я остави такава, каквато е, че предпочита да рисува жени.^[24]

Никога вече той не ще се опита да възпроизведе своя образ. Пък и правил ли е това често? За разлика от Рембранд или Ван Гог, които рисуват автопортрет след автопортрет, Реноар твърде рядко чувствува потребността да изучава лицето си. Големият брой автопортрети при един художник е винаги признак на вътрешна драма, на тревожен диалог със себе си и със своята съдба, на една необикновена участ. А у Реноар няма драми, освен чисто физическата драма на болестта, която не засяга душата му, в която душата му намира само случай да покаже колко малко е подчинена на материята. В същност тя не се подчинява и на нещо друго — на индивидуалното у него. Индивидът Реноар, който се носи като тапа по течението — за да си послужим с познатия му израз, — винаги е откликвал повече на това течение, отколкото на самия себе си. Съвсем неотдавна, при посещението на американския художник Уолтър Пач, той е припомнил сравнението с хвърлената в реката тапа, за да каже накрая: „Когато рисувам, напълно се забравям.“ Колкото личността е по-значителна, толкова по-своеобразна е тя. Именно това своеобразие прави великите творби велики, по-точно казано, те съществуват благодарение на него. А своеобразието на индивида Реноар се състои тъкмо в тази му способност да се забравя напълно, за която е говорил на Уолтър Пач, да се отдава, да потъва в същността на нещата. Защо да рисува мъртвите черти на лицето си? Всичко у него го тласка към онова, което е вън от него. Той предпочита да рисува жени, да слави тържеството на живота, да се губи, да се потапя в необятността на живота. Ала от всичко, което губи, той израства. Израства до безкрайното. Душата на света звучи в песента на неговата душа. Какъв необикновен демиург! Каква чудна старост, която колкото повече губи сили, толкова повече се обогатява и расте, и не ще престане да расте до часа на своето окончателно сливане с безбрежното битие.

Реноар смята здравословното си състояние за толкова задоволително, че се решава през лятото да напусне Франция. Някакъв германски индустриалец, който желае да има портрет на жена си от него, го е поканил в Мюнхен. Цялото семейство Реноар прекарват ваканцията в Бавария. Дори Пиер, който преди една година е завършил Консерваторията с първа награда за трагедиен актьор и е ангажиран от Антоан в театър „Одеон“, взема участие в пътуването.

За Реноар престоят в Германия е чудесен отдих. Сеансите с модела се редуват с посещения в Пинакотеката, с излети на открито. През време на сеансите индустриалецът е изказал едно пожелание, което много забавлява художника: „Бих искал да нарисувате жена ми съвсем интимно!“ Дяволитият Реноар намалява до минимум деколтето на дамата, която впрочем не е нито Мизиа, нито Габриела. Индустриалецът настоява: „Много по-интимно!“ Художникът закрива с въображаем плат останалото от деколтето. „Но, господин Реноар, казвам ви интимно, много интимно! Да се вижда поне едната й гърда!“

Реноар се връща много доволен във Франция. Ревматизмът го е оставил на мира. Към края на октомври той се прибира успокоен в Кан, без да подозира, че това е било само временно затишие.

Внезапно болестта му се изостря, започва отново да деформира крайниците му, да вдървява ставите му. Отново той се вижда принуден да вземе патериците. Ала с патериците той все още може да се движи. Скоро обаче ревматизмът така се засилва, че Реноар трябва да отстъпи пред неоспоримия факт: краката му са мъртви, занапред вече няма да може да се движи сам.

Един търговец от Ница доставя в „Колет“ инвалидна количка.