Включено в книгата
Оригинално заглавие
Burnt Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,5 (× 2 гласа)
Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Избутват го в килията, свалят белезниците и му нареждат да се съблече. Той бързо смъква сивото зимно палто. Наблюдават го със скръстени ръце. Движенията му се забавят. Страхът го сковава. С треперещи пръсти разкопчава колана и копчетата на ризата.

Изчакват да свали всичко, събират дрехите и си тръгват. Скоро ще ги заменят с оранжев затворнически гащеризон.

Потреперва от студеното сияние на стоманената пейка. Ще издържи, докато може.

„Как стигнах дотук?“

Светът преди прозрението

Нагасаки, 9 август 1945

По-късно спомените на оцелелите рисуват деня в сиви краски. Но в утрото на девети август и берлинчанинът Конрад Вайс, и учителката Хироко Танака излизат от къщите си и забелязват непомрачената синева на небето, прорязана от бели ивици дим от комините на оръжейните заводи.

От дома си в Минамиямате Конрад всъщност не вижда комините, но от месеци мислите му се реят към цеха, в който Хироко Танака отмерва дебелината на стоманата с микрометри, а в главата й са спомените за класни стаи, както птиците със счупени криле бленуват полет. Тази сутрин обаче, когато Конрад отваря плъзгащите се врати на дървената къща, обитавана някога от иконома, и поглежда към дима, той не се опитва да си представи какво става под покрива на завода. Хироко има почивен ден — отпуска, както се изразил началникът — макар всички да знаят, че просто стоманата е свършила. Гражданите на Нагасаки обаче все още вярват, че Япония ще спечели войната. Конрад си представя как работниците по цяла нощ ловят в мрежите си облаци и по залез ги пускат през комините да създадат илюзия за трескав труд в цеховете.

Конрад излиза на задната веранда. Просторният двор е покрит със зелени и кафяви листа — като бойно поле, осеяно с трупове на противникови армии, сближени от безразличната смърт. Поглежда нагоре към „Азалия Менър“. Откакто преди няколко седмици семейство Кагава се изнесе с цялата си покъщнина, къщата изглежда все по-запусната. Кепенците са увиснали и вятърът ги блъска в первазите. Конрад би могъл да ги закове, но предпочита от къщата да долита някакъв звук.

„Азалия Манър“. През 1938, когато за пръв път прекрачи прага и влезе в просторната стая с мраморни подове и венецианска камина, вниманието му привлече не налудничавата смесица от японски и европейски архитектурни стилове, а покритата със снимки стена. Всички бяха от тържества в имението, на които японци и европейци се веселят на равна нога. Повярвал на обещанието на фотографиите, Конрад се почувства безкрайно благодарен на английския си зет Джеймс, който преди седмици му обясни, че вече не е добре дошъл в дома на семейство Бъртън с думите:

— В Нагасаки има една къща. Принадлежеше на Джордж — ексцентричния ми вуйчо, заклет ерген. Почина преди няколко месеца. Някакви японци ме засипват с телеграми. Питат какво смятам да я правя. Защо не отидеш там? Да видиш дали ще ти хареса.

Конрад не знаеше нищо за Нагасаки, освен, разбира се, че не е в Европа и там не живеят Джеймс и Илзе. Щом корабът му акостира в пристанището на разположения амфитеатрално град с виолетови покриви, усети, че пристига в омаен свят.

Седем години по-късно очарованието е непомрачено. Поне донякъде. Кристалното изящество на покритите със слана цветя през зимата, морето от сини азалии през лятото, елегантните крайбрежни сгради в европейско–японски стил… Войната обаче хвърля сянка. Или непрогледна нощ. Предупреждават разхождащите се по хълмовете да не поглеждат надолу към корабостроителницата, където под най-строги мерки за сигурност довършват бойния кораб „Мусаши“. Високи платнища го крият от погледите на минувачите.

Функционално. В огласяното от пронизително стържене на цикади утро думата изплува в главата на Хироко Танака, докато стоеше на верандата в дома си в Ураками. Вперила поглед към терасираните хълмове отсреща, тя реши, че това определение най-добре описва как войната е променила Нагасаки. Всичко се израждаше и свеждаше до най-функционалната си форма. Преди няколко дни се разхождаше край зеленчуковите градини по хълмовете. Сякаш и земята недоумяваше защо картофите замениха азалиите. Какво предизвика този обрат на чувствата? Как да разбере земята, че е по-практично да произвежда зеленчуци, отколкото цветя? Както военните заводи се оказаха по-функционални от училищата, а момчетата — по-полезни като оръжия, отколкото като човешки същества.

Край Хироко мина старец с почти прозрачна кожа. Заприлича й повече на фенер с изрисувана мъжка фигура. Почуди се как ли я вижда той. Как я възприемат околните? Конрад? Навярно като едно от многото изпити същества в овехтели дрехи. Усмихна се леко при спомена за признанието на Конрад как при първата им среща — беше облечена като сега: в бяла блуза и сива пола — му се приискало да я нарисува. После бързо уточни, че нямал предвид портрет. Ала когато преди десет месеца прекосявала пищната градина на семейство Кагава, контрастът толкова го стъписал, че си представил как я залива с кофи с наситени ярки бои, как водопади от цветове се спускат по раменете й (реки от синьо по ризата, езера от оранжево — по нозете, смарагдови и рубинени струи се сливат по ръцете й).

— Ще ми се да го беше направил — отвърна тя и го улови за ръката — та по-бързо да прозра маскираната лудост.

Той измъкна ръката си от нейната. Погледът му едновременно я кореше и я молеше за извинение. Ами ако военната полиция ги следи?

Мъжът с прозрачната кожа се обърна да я погледне и докосна лицето си, сякаш се опитваше да открие сред бръчките някогашния младеж. Беше виждал и преди момичето — дъщерята на предателя. Гладът, който измъчваше всички, от ден на ден я разхубавяваше — кръглото й детско лице беше изчезнало, разкривайки изящни изпъкнали скули; малка бенка красеше едната. Въпреки изострените черти излъчваше мекота — особено когато крайчецът на устните й се повдигаше и миниатюрна трапчинка се появяваше на милиметри от ръба на усмивката — като бариера, видима само ако се опиташ да се промъкнеш покрай нея. Старецът поклати глава, осъзнал колко глупаво е да се взира в младата жена, която изобщо не го забелязва, но и благодарен, че на този свят все пак е останало нещо, което го кара да оглупява.

Вой на сирени — вече познат като звуците на насекомите — заглуши металическото стържене на цикадите. „Новата бомба!“ — помисли си старецът и забърза към най-близкото бомбоубежище, забравил всякаква глупост. Хироко обаче възкликна раздразнено. Вече беше горещо. В претъпканото подземие в Ураками жегата щеше да е нетърпима — особено под подплатеното защитно наметало с качулка, което не й вдъхваше доверие, но се налагаше да го сложи, за да избегне поредната лекция на председателя на кварталната организация, че дава лош пример на децата. Сигурно беше фалшива тревога — почти винаги се оказваше фалшива тревога. Някои японски градове пострадаха жестоко от бомбардировките. Не и Нагасаки. Преди няколко седмици успокояваше Конрад с мълвата, че ще пощадят Нагасаки, понеже е най-християнският град в Япония. Той посочи, че в Дрезден живеят повече християни, отколкото в Нагасаки. Оттогава Хироко приемаше по-сериозно сирените. Но в укритието щеше да е наистина задушно. Дали да не остане у дома? Почти сигурно беше фалшива тревога.

„Защо да рискувам?“ — помисли си Конрад. Грабна защитното наметало и забърза към укритието, което семейство Кагава бяха изкопали в задния двор. По пътя спря и се загледа към стената, разделяща жилището му от изоставената къща. От последните дъждове не беше наглеждал птиците си от другата страна на оградата. Хвърли наметалото на тревата, стъпи върху оградата, прехвърли се отсреща и закрачи приведен, за да не го зърне случаен минувач или военните полицаи.

Що за нелепа гледка би им се сторил — европейски бандит на четири крака с качулка, изпод която стърчат кичури коса и набола брада с цвят, толкова неочакван в Нагасаки, че при първата им среща Хироко Танака си бе помислила, че с възрастта косата на европейците не побелява, а ръждясва. По-късно бе разбрала, че той е на двайсет и девет — само осем години по-голям от нея.

Докато вървеше към огромното камфорово дърво, където бе прикрепил птиците, сухата трева пукаше под нозете му, сякаш тъпчеше костите на дребни създания. Лекият ветрец ги въртеше бавно. Всъщност Хироко нарече виолетовите му бележници птици. В деня, когато се запознаха — единствения път, когато влезе в дома му — тя вдигна един бележник от бюрото му и го подхвърли през стаята. Взрян в оживелите листове, Конрад с болезнена яснота осъзна колко безжизнени са всъщност думите му — стотици изречения върху хартията, изписани като претекст да осмислят престоя му тук, като извинение, че се спотайва в толкова чужд свят, където нищо не би го приело.

Но когато Германия капитулира и от съюзник той се превърна в неизвестна величина под зоркия надзор на военната полиция, безжизнените думи станаха опасно уличаващо обстоятелство, заплашващо да го прати в затвора. Бележниците с наблюдения за космополитния свят, просъществувал мимолетно на ограничената площ, която обитаваше, вече минаваха за предателство — ярко свидетелство за параноята на имперска Япония. Йоши Ватанабе го изрази ясно, когато разбраха, че Германия е на път да сложи оръжие: „Описваш пълния с чужденци Нагасаки с носталгия. Сякаш с отворени обятия очакваш американските окупатори.“ И така, в нощта, когато Германия капитулира, Конрад изработи въртележка и окачи по здравата жица осемте бележника с виолетова кожена подвързия. Прескочи стената към съседния необитаем двор и окачи изобретението си на дървото. Виолетовите птици запърхаха от вятъра в лунната нощ.

Конрад бе убеден, че никой няма да търси предателски улики между клоните в опустялата градина. С малко въображение винаги можеш да надвиеш склонните да издирват под всяка прашинка в дома ти следи от подривна дейност.

Конрад се приведе под надвисналия клон и напипа кожените бележници — бяха съвсем сухи и непокътнати, макар и поизбледнели. Хвърли признателен поглед към благодатния зелен покров и забеляза бялата линия върху една от кориците — явно истинска птица бе изразила мнението си за виолетовите натрапници. Лицето на Конрад грейна в усмивка, която често подвеждаше околните, че е красив. Той се отдалечи от дървото и долови леко истеричната нотка, прокраднала се в скръбния вой на сирената. Запъти се спокойно към убежището до „Азалия Менър“, уверен, че няма логика да бомбардират града. Бившето чуждестранно имение — настоящият му дом — бе съвсем обезлюдено. Какво разхищение! Просторната сграда би могла да приюти спокойно десет семейства от Ураками. Така каза Хироко първия път, когато се срещнаха. И добави: „Безумието на богатите!“ После попита колко смята да й плаща за преводите, които ще й възлага. Седмици по-късно той я обвини на шега, че си е вдигнала цената, подклаждайки чувството му за вина. „Разбира се“ — отвърна тя.

Конрад захвърли качулатата наметка на пода на обемистото убежище, построено на хълма край „Азалия Менър“. Застоялият въздух нагарчаше в гърлото му. Видя тестето карти. С тяхна помощ с Йоши Ватанабе и Кейко Кагава се развличаха през първите дни, когато предупредителните сирени предизвикваха повече тревога, отколкото отегчение. Зърна и дъбовия стол, от който Кагава сан надзираваше съседите, семейството и персонала в редките случаи, когато алармата го свареше у дома. Погледа му привлякоха квадратите за игра на дама, които бе нарисувал в пръстта за по-малките деца от семейство Кагава, и скритата бутилка саке. Готвачът си въобразяваше, че в тайната е посветен само той. Ето я другата бутилка саке, с която юношите Кагава се черпеха нощем в пустото убежище. Знаеха, че Конрад може да ги види от къщата на иконома, но макар седем години да не стигнаха на родителите им да определят същността на отношенията си със снажния собственик, настанил се в дървената къщурка в дъното на градината, по-младите го смятаха категорично за съюзник и при най-малкия знак от негова страна с радост биха го поканили на алкохолните си купони.

Сега всички членове на фамилията Кагава преминават на другия тротоар, ако го видят да върви насреща им. Проведените разпити в управлението на военната полиция относно подозрителните отечествени пристрастия на хазяина им бе достатъчна да ги принуди да се изнесат от „Азалия Менър“.

Конрад седна на дъбовия стол на Кагава сан и разсеяно запремята качулката. Потънал в спомени, не осъзна веднага, че застаналата на входа фигура съществува в сегашно време. Беше Йоши Ватанабе.

— Може ли да вляза? Няма да се обидя, ако възразяваш — подхвана той на английски, сякаш искаше разрешение да остане на частно парти.

Конрад не отговори, но когато Йоши замърмори извинително и понечи да си тръгне, му подвикна:

— Не се дръж като глупак, Джошуа! Как мислиш ще се чувствам, ако върху главата ти се стовари бомба?

Йоши пристъпи вътре, намествайки очилата си.

— Не съм сигурен — примигна той.

Взе тестето и коленичи на пода, размесвайки картите. Раздаде по десет на себе си и на празното място срещу него.

Телеграмите на Йоши Ватанабе имаше предвид Джеймс Бъртън, когато придумваше Конрад да си събере багажа за Нагасаки. Дядото на Йоши — Питър Фулър от Шропшир — бил най-близкият приятел на Джордж Бъртън. Когато Конрад пристигна в Нагасаки, именно Йоши го посрещна на пристанището. Пак той го разведе из „Азалия Менър“, намери му учител по японски и като с магическа пръчица доведе семейство Кагава няколко часа след като Конрад му обясни, че ще се чувства по-добре в уютната дървена къщурка на иконома. Йоши му разказваше надълго и нашироко за уникалната атмосфера на космополитния Нагасаки от началото на века — за вестниците на английски, за Международния клуб, за връзките и смесените бракове между мъже от Европа и японки. Конрад спомена, че му трябва преводач за писмата на японски в книгата, която смята да напише за космополитния град, и Йоши го представи на Хироко Танака — учителката по немски на племенника му.

Приятелството им беше от онези, които бързо започват да изглеждат сякаш предопределени и нерушими. Приключи обаче с едноминутен разговор:

— Непрекъснато ме следят, Конрад. Моминското име на майка ми е Фулър. Знаеш какво означава това. Не мога да им обясня, че не съм предател. Докато свърши войната, ще страня от всички западняци в Нагасаки. Но само до края на войната. После, Конрад, всичко ще си бъде постарому.

— Ако беше в Германия, Джошуа, щеше да кажеш на приятелите си евреи: „Съжалявам, не мога да ви скрия в мазето си, но заповядайте на вечеря, когато нацисткото правителство падне.“

— Защо си дошъл?

Йоши вдигна поглед над ветрилото от карти.

— Бях си у дома, когато пуснаха сирените. Това е най-близкото убежище.

Конрад вдигна вежди и той уточни:

— Знам. Напоследък ходя в укритието в училището. Но тази нова бомба… Не исках да рискувам.

— Значи общуването с германци не е най-голямата опасност? Звучи успокоително. Каква е тази нова бомба?

Йоши остави картите.

— Не си ли чул? За Хирошима? Преди три дни?

— Три дни? С никого не съм разговарял от три дни.

* * *

В убежището в Ураками Хироко бе притисната толкова плътно между съседите си, че не можеше дори да вдигне ръка да изтрие капките пот, стичащи се по челото й. За пръв път беше толкова претъпкано. Какво ли беше подтикнало председателя на кварталната организация да подкара всички насам? Тя издиша през устата и обърна леко глава към съпругата на председателя, която бързо извърна поглед. Вина или презрение прочете в очите й?

Съпругата на председателя беше близка приятелка на майката на Хироко — спомняше си ги как се смеят, разлиствайки новите броеве на „Сутаиру“, преди войната да сложи край на списанието — във военна Япония нямаше място за издания, които съветват жените да носят европейско бельо и рокли. Преди да почине, майката на Хироко повика жената на председателя и я помоли горещо да пази съпруга й от самия него. Освен за списания за модерни момичета във военна Япония нямаше място и за художници-иконографи. Съпругата на председателя спазва обещанието си дълго време и убеждаваше мъжа си да отдава изблиците на Матсуи Танака срещу военните и императора на дълбоката скръб по покойната. През пролетта обаче Матсуи Танака забеляза цъфналите черешови клонки, с които бяха окичили съседната къща в памет на саможертвата на петнайсетгодишното момче, загинало като пилот-камикадзе. Без да каже нито дума на крачещата редом с него Хироко, Матсуи Танака се втурна напред, извади кибрит от джоба на панталоните си и подпали черешовите клонки.

След секунди лежеше окървавен на земята, а бащата на загиналото момче се мъчеше да се освободи от хватката на съседа, намесил се да го възпре. Съпругата на председателя дръпна приведената над баща си Хироко.

— Докладвай сама за постъпката му — нареди й жената, грижила се доскоро за нея като родна леля. — Този съвет е единствената закрила, която мога да ти предложа.

Не я послуша естествено и на следващия ден се случиха три неща — военната полиция отведе баща й в затвора, където го държаха две седмици; директорът на училището, където Хироко преподаваше немски, й съобщи, че е уволнена — в училището нямало място за деца на предатели, а и на учениците сега така или иначе не им било до чужди езици (директорът се свиваше като охлюв в черупката си, сякаш ако се смали, ще измие срама си); у дома я очакваше председателят да й съобщи, че е назначена на работа във военния завод.

Хироко искаше да покаже на съпругата на председателя, че й е благодарна за усилията. А и да я засрами.

В убежището влезе някой и всички се натикаха още по-плътно навътре. Струпалото се множество обаче изрази недоволството си само с учтиви извинения към съседите по неволя. Изблъскаха Хироко към свободното място между две момчета, отворило се по силата на необходимостта, а не на физическите закони. Бяха тринайсет или четиринайсетгодишни. Познаваше добре момчетата от Нагасаки. Не точно тези, но разчиташе израженията им. Предположи, че по-високото с арогантно вдигнатата глава ухажва момичетата и се стреми да привлича вниманието на по-младите учителки, споделяйки за какво ще си мисли, докато се насочва за пръв и последен път към мостика на американски самолетоносач (скоро, много скоро, понеже най-младите пилоти вече са му връстници). Любимото момиче, естествено, заема централно място в тези последни героични помисли.

— Лъжеш — прошепна по-ниското момче.

По-високото поклати глава.

— Които са по-близо, остават без месо, като скелети. На по-далечните им смъква кожата като люспи на гроздово зърно. Американците ще ни пускат новата бомба, докато ни превърнат в скелети или гроздови зърна.

— Стига! — нареди с учителския си тон Хироко. — Недей да лъжеш!

— Не… — понечи да отрече момчето, но вдигнатите й вежди го възпряха.

Един от бившите й ученици — Джоузеф — наистина бе разбил изтребителя си в американски самолетоносач. Веднъж й обясни, че на последния полет ще си вземе две снимки — на родителите си, застанали до цъфнала череша, и на Мирна Лой. „Със снимка на Мирна Лой ще тръгнеш да унищожаваш американски боен кораб?“ — почуди се тя. Но момчето не схващаше иронията. Именно то бе съседското момче, чиято смърт подтикна баща й да подпали черешовите клонки. Може би заради нея. Това беше единственият начин да сподели, че разбира скръбта и яростта, стаени в душата й. Хироко не можеше да определи от какво е по-изненадана — от вероятността това да е вярно или от факта, че не й е хрумнало по-рано. След смъртта на майка си тя тълкуваше мълчанието на Матсуи Танака като липса на теми, които си струват думите, а не като неспособност да установи нови отношения с дъщеря си след загубата на любимата съпруга, служила досега като глас на мислите му.

— Скелет или грозде? — прошепна високото момче.

Хироко усети неприятния му дъх.

Навън бяха дърветата, планините и въздухът. Рискът си струваше.

Тя се запровира напред. Онези, които вежливо пропускаха новодошлите, се разгневиха от опита й да излезе.

— Какво правиш… тясно е… връщай се, връщай се…

В ребрата й се заби лакът.

— Баща ми — викна Хироко. — Трябва да намеря баща си.

Няколко жени се сместиха да я пуснат, като вдигнаха децата си на ръце.

— Баща й е Матсуи Танака — предателят — обади се някой.

В убежището се надигна вълна от неприязън. Започнаха да й правят път по-охотно, но показваха, че не е желана сред тях. Не им обърна внимание. Излезе навън и пое глътка чист въздух, който след задуха вътре й се стори почти хладен.

Хироко се отдалечи бързо от убежището, после забави крачка, осъзнала колко е пусто наоколо. Протегна ръце под дървото с бледи листа. По тялото й заиграха светлини и сенки, докато ветрецът, недоловим на земята, поклащаше клоните. Погледна дланите си — покрити с мазоли от работата в завода и упражненията с бамбукови копия. Не си представяше така живота. На двайсет и една се виждаше в Токио — Хироко Танака, наконтена с рокля и с къса коса, оставя следи от червило по чашите с вино в джазклубовете, възкресява духа на „модерните момичета“ от двайсетте, обитавал страниците на „Сутаиру“ през трийсетте.

Детски мечти! Сега имаше Конрад. След войната щяха да се оженят.

Кога ли щеше да свърши войната? Искаше й се да е веднага.

* * *

Той изтичва навън.

Чува как Йоши го вика да се върне в убежището на „Азалия Менър“ и да изчака сигнала, че опасността е преминала. Той обаче е обзет от една-единствена мисъл — ако ще хвърлят някаква нова бомба, мишената ще е Ураками — заводите, гъсто населените квартали. Ако Йоши говори истината, убежищата там няма да издържат. И ако бомбата ще пада върху Хироко, той иска да сподели участта й.

Връхлитат го спомени — минава през портата, след като е получила писмото, което й изпрати по племенника на Йоши с молба да превежда писма и дневници на немски. За цената ще се споразумеят допълнително. Спомни си училищния двор, където се срещаха през първите няколко месеца, а размяната на преводи и пари лека-полека отстъпваше на заден план. Шосето към спирката, където се оплака от дажбения режим, а Хироко му запя шеговито „Да, нямаме банани“ и той разбра, че говори свободно и английски. Китайският квартал, където за пръв път я накара да се разсмее на глас, признавайки, че е съчинил имена на всички зеленчуци, които не познава — „брулено зеле“, „буци пръст“, „вкаменено цвете“, „длъгнест картоф“. На моста „Меган-Баши“ сребърна рибка подскочи от отражението на гърдите му и се потопи в нейното. Тя възкликна изненадано и отстъпи назад. Изгуби равновесие и той я хвана през кръста, за да не падне. И ето ги бреговете на Оура — Конрад забавя крачка, чувайки сигнала за отмяна на тревогата — където й разказа как през първата му зима в Нагасаки се разхождаше край заледената река и зърна цветни ивици под леда. „Приближих се да ги разгледам. И какво мислиш видях? Женско име. Хана. Написано с червено мастило от някого — или умел художник, или лудо влюбен — който е знаел как да оцвети водите точно в мига, преди ледът да ги запечата.“

Вместо да поклати глава и да предложи прагматично обяснение за замръзналото име, както очакваше, Хироко се намръщи: „През 1938 година е била първата ти зима тук, нали? Защо не се срещнахме по-рано? Каква загуба!“

За пръв път му показа — по чудноватия си, неповторим начин, — че поне малко споделя чувствата му.

Краката го понасят по-бързо. Окрилен е не от страх, а от решимост. След капитулацията на Германия непрекъснато й повтаряше, че е опасно да прекарва много време с него — нали и без това я сочеха с пръст като дъщеря на предател. Срещаха се само два пъти седмично за по час, винаги на обществени места. Понякога военните полицаи ги следяха. Тогава разговаряха високо, на японски, за славната история на Япония, която тя се преструваше, че му преподава. Престана да й дава книги на немски и английски от библиотеката си, макар че напоследък най-голямото му удоволствие бе да я вижда как поглъща — понякога по два пъти — творбите на Йейтс, Уо, Ман. Сега обаче и книгите попадаха в списъка на забранената близост. Всеки път тя се оплакваше, че й е дошло до гуша от ограничения, но той не отстъпваше. „След войната“, повтаряше й отново и отново. Сега разбира колко всъщност го е заразил начинът, по който Йоши разсъждава.

Прекосявайки долината, Конрад поглежда към катедралата в Ураками с възправените към небето каменни статуи — в мрачни дни сивотата им навява мисли, че всеки облак е неизработена статуя и очаква скулпторът да го смъкне на земята и да го извае в застинала навеки форма. Метаморфозата на Конрад е завършила — няма ги някогашните лутания, когато се питаше какво прави в Япония той, беглецът от обичната родина, за и срещу която отдавна се е отказал да се бори. Вече знае прекрасно защо е тук, защо тук е единственото място, където би могъл да бъде.

Загърбил реката и катедралата, Конрад поглежда към хълма, който Хироко му е описала — с голи клони и дърво със сребрист дънер, боядисан в черно, за да не се превръща в сияйна кула на лунната светлина и да привлича вражеския огън (на най-горните клонки някой е изрисувал звезди). Зърна виолетовите покриви, които й напомнят за бележниците му. Всеки ден, когато се прибира у дома от завода, вижда птиците му, всяка нощ заспива под разперените им криле.

— Конрад сан?

Стои на верандата в къщата си, разтревожено взирайки се в него. Какво го водеше в Ураками? Пред погледите на съседите й?

Той се усмихва и махва уж отчаяно. От месеци се опитва да я убеди да го нарича просто „Конрад“, а тя отвръща: „Името е хубаво, но когато е самотно, звучи някак голо.“ После се усмихва странно: „Някой ден може би това няма да е проблем.“

— Тук ли е баща ти?

— Разхожда се из хълмовете. Влез.

Тя отваря плъзгащите се врати, а той се навежда да свали обувките. Тя се изкачва по стълбите, преди той да пристъпи прага. Конрад оглежда бегло тясното антре. На почетно място е рисуван с четка и мастило пейзаж на крайбрежието на Нагасаки — предполага, че автор е баща й, и мисълта за него странно го притеснява. Веднъж Хироко му обясни как се научила да подлага на съмнение правилата благодарение на примера, а не на поученията на баща си. Конрад подозира, че мълчаливият Матсуи Танака ще се вземе в ръце, веднага щом дъщеря му представи немеца, в когото… какво?… е влюбена.

Горе влиза в стая с навита, но още неприбрана рогозка. С усилия на волята се възпира да не гледа в постелята й.

Хироко излиза на балкона и се обляга на парапета. Къщата е високо на хълма и макар от три страни да я заобикалят съседи, балконът гледа само към възвишения и дървета. И нищо освен възвишения и дървета не гледа към него.

— Не си ми казвала, че живееш на едно гмуркане от океан от течни листа — обажда се Конрад.

Тя го докосва по ръката.

— Добре ли си? Изглеждаш странно. И си тук. Защо?

Както винаги разговорите им са на немски, английски и японски — таен език, който никой друг не може да дешифрира докрай.

— Трябва да те питам нещо. Не искам да чакам отговора до края на войната. — Изричайки го, осъзнава защо е дошъл. — Ще се омъжиш ли за мен?

Тя изправя рамене и скръства ръце. Отговорът идва бързо:

— Как смееш?

Той отстъпва. Как е могъл да се обърка толкова?

— Как смееш да питаш? Когато миналата седмица обсъждахме как ще пътуваме по света след войната, в ролята на каква, смяташ, се съгласих да те придружа, ако не като съпруга?

Последните й думи се чуват приглушено, понеже той я придърпва към себе си.

„Мир — мисли си тя. — Ето какво е мирът.“

* * *

— Не Делхи — казва той.

Седят на балкона, преплели ръце.

— Но аз искам да се запозная с Илзе. Тя ти е сестра. Трябва да я видя.

— Полусестра — поправя я той. — Отдавна вече не е Илзе Вайс. Сега е Елизабет Бъртън. И ще се срещнете, но не през медения ни месец. Откровено казано, единственият човек в „Бунгал О!“, с когото си струва да се запознаеш, е Саджад — ако е още там. Чудесното мюсюлманско момче, което работи за Джеймс. То ми разказа онази история за паяка в исляма, помниш ли?

Тя вдига глава.

— Бунгало?

— „Бунгал О!“ Шегувахме се така с адреса: „Бунгал О!, Сивил Лейн, Делхи“. Може би си права, че трябва да отидем. Кой би устоял на такъв адрес?

— Бъди по-сериозен — укорява го тя.

— За пръв път чувам такова оплакване. — Целува я той по косата. — На Илзе няма да й е приятно. Разказвал съм ти колко се срамува от така наречените си „германски връзки“. До това ни е свела с татко. Връзки. Още преди войната. Нищо чудно сега да не признае, че ме познава. Сигурно обяснява на всички, че е изскочила цяла-целеничка от англосаксонското чело на майка си.

— Добре — съгласява се тя. — Отписваме Делхи. Какво ще кажеш за Ню Йорк?

Той се пита дали е чула за новата бомба. При тази мисъл я притиска още по-плътно до себе си.

Тя решава да не му казва, че въпреки облаците е твърде горещо за подобна близост. Съзнанието я пренася към бъдещите близости, към които предразполага бракът. Чуди се дали и той е същият невежа като нея за ритуалите на първата брачна нощ. Любопитството й е изцяло абстрактно.

— Баща ти ще се върне скоро — казва Конрад и неохотно се изправя, придърпвайки я след себе си. — Не искам да се запознае така с бъдещия си зет.

— Ела тогава за вечеря. Ще те нахраня с най-ароматната урукамска вода.

— Чудесно.

Той я поглежда така, че тя притеснено вдига ръка към устните си, за да изтрие каквото е залепнало там. Той се усмихва леко, обвива ръце около кръста й и я целува.

Целувал я е и преди, естествено. Много пъти. Но винаги скришом, набързо, да не ги види някой. Сега е различно. Тя усеща нещо влажно. Езикът му. Защо не я отблъсква? Всъщност е точно обратното. Удивява се как тялото й сякаш само знае как да откликне на странното, но все пак някак познато преживяване.

Той се отдръпва, а тя му казва:

— Остани.

И се притиска към него.

Той поклаща глава — жестът не означава „не“, а „не сега“.

— Остани.

Но той отстъпва. Подозира, че тя не разбира напълно какво обещава поканата й, как от неизбежното ги дели само едно дихание.

— Ще дойда на вечеря.

Той отстъпва назад, без да откъсва очи от нея. Така слиза по стълбите. Напушва я смях. Движи се сякаш във филм, пуснат по грешка на обратен кадър.

— Къде отиваш?

— Не знам… В катедралата!

— О! Там ли ще се женим? — притеснява се тя.

— Не, разбира се. Ти не си католичка.

— Не е там проблемът. Искам да се оженя в планина с изглед към морето.

— Аз ще гледам само теб. — Широката усмивка придава на думите му по-скоро сексуален, отколкото сантиментален привкус. Тази му страна й е изцяло непозната и тя се изненадва от обзелото я очакване, макар че махва с ръка, сякаш да зачертае абсурдния коментар.

Той стига верандата.

— И защо ще ходиш в катедралата?

— Отец Асано обеща да ми даде няколко книги. Не ми трябват, но не искам да го обидя. Той е от малцината, които все още не се страхуват да общуват с мен.

— Ще останат в миналото ни, Конрад. Всички те. Ще намерим остров само за нас.

За пръв път произнася името му без уважителното „сан“. Той пристъпва напред, целува я пак. Не го интересува какво ще си помислят съседите.

Когато си тръгва, Хироко се втурва нагоре по стълбите да го изпрати с поглед, докато се спуска по хълма. Прозорецът обаче е разположен под ъгъл, който го скрива от очите й. Внезапно я връхлита ново усещане — тялото й е едновременно леко и натежало, крайниците й тръпнат изтощено от удоволствие, но въпреки това сякаш са криле, способни да я понесат над земята.

В ъгъла на стаята стои куфарът, в който баща й държи най-ценните спомени от съпругата си. Хироко го отваря и взема коприненото кимоно, сгънато под морска раковина, и плик с писма.

Подхвърля кимоното във въздуха. Коприната се разгъва, квадратът става правоъгълник; тя пак го подхвърля, кимоното удря лампата на тавана, улавя за миг сянката й и се спуска плавно в разтворените й ръце. Тя прегръща копринения водопад и си представя как се притиска гола до Конрад.

Съблича бързо омразната пола и ризата — някога искрящо бяла, а сега посивяла от много пране. Накрая остава гола. Нещо странно бушува в тялото й. Не го разбира, но знае, че не иска да спира. Пъха едната си длан в ръкава на кимоното, коприната наелектризира кожата й.

Конрад прекосява долината на Ураками. Сърцето му сякаш е заживяло свой живот.

Хироко излиза на верандата. Тялото й — от врата надолу — прилича на бяла копринена колона с три черни жерава, политнали върху гърба й. Тя поглежда към планините и всичко й изглежда по-прекрасно от сутринта. Нагасаки е по-красив отпреди. Обръща глава и вижда високите кули на катедралата. Конрад също ги гледа и изведнъж съзира как между облаците зейва пролука. Слънчевите лъчи се процеждат оттам, прогонвайки облаците още по-надалеч.

Хироко.

После светът става бял.

* * *

Светлината е плътна като допир. Блъсва Хироко назад. Тя пада като покосена. Палещ прах изпълва устните и ноздрите й. Първата й мисъл е, че е скъсала коприненото кимоно на майка си. Надига се и поглежда надолу. Страховете й не се оправдават — кимоното е изцапано, но непокътнато. Но нещо не е наред. Хироко се изправя. Въздухът е нажежен; усеща го с всяка фибра на тялото си. Гърбът й гори. Прокарва ръка по рамото и докосва плът вместо коприна. Ръката й се плъзва надолу по гърба и докосва нещо, което не е нито плът, нито коприна, а и двете. Чуди се дали причината е изгарянето, което усети, когато падна. После изведнъж няма никакво усещане. Потупва мястото, което не е нито коприна, нито плът. Нищо.

Съседката излиза на верандата.

— Какво стана? — пита тя.

Хироко се сепва — дрехата й е разкъсана, трябва да влезе вътре да се преоблече. Обръща се и чува писъка на съседката. Прокарва пръсти по гърба си, докато изкачва стъпалата, по които само преди минути е следвала Конрад. Усеща нещо, после нищо; кожа и друго… Какво? Ивици кожа или коприна? Сваля кимоното. То се свлича от раменете й, но не пада на пода. Нещо го задържа.

„Колко странно“ — мисли си тя и бавно завързва ръкавите под гърдите си.

Тръгва към прозореца, откъдето се опита да зърне Конрад, и поглежда надолу към хълма, търсейки отговор. Къщи, дървета, тълпи от хора, които трескаво разпитват, клатят глави и душат въздуха.

Тогава.

Хироко се навежда през прозореца, забравила, че е полугола. Нещо става с очите й. Вижда всичко до дъното на хълма, но нататък — не. Нататък халюцинира. Огън и дим, а през дима не прозира нищо. Земята сякаш е огледален образ на безчувствения й гръб. Докосва го. Пръстите й усещат гърба, но гърбът не усеща пръстите. Обжарена коприна, изгоряла плът. Как е възможно? Долината на Ураками е станала нейна плът. Плътта й е станала долината Ураками. Тя прокарва палец по някогашната кожа. Допирът среща меки безжизнени грапавини.

Ето какво означава разложена плът. Човек винаги научава нещо ново. Миризмата — едва сега долови откъде се излъчва острата миризма на мъртва плът. Звукът на огъня — откъде да знае, че огънят бучи толкова яростно, движи се толкова бързо? Втурва се нагоре по хълмовете, скоро ще я достигне. Не само гърба, цялото й тяло ще се превърне в долината Ураками. Диаманти от въглерод — в миг си представя, че е диамант, че целият Нагасаки е диамант, пронизал глъбините на земята, за да пропадне в ада. Накланя се напред и през дима търси катедралните кули. Съседката й отново крещи.

Хироко поглежда надолу и вижда как по пътя към дома й пълзи влечуго. Сега разбира. Земята вече се е разтворила и е пуснала ада горе. Дъщерята на съседката тича към влечугото, несръчно стиснала бамбуково копие. Влечугото вдига глава, момичето изпуска копието и извиква името на бащата на Хироко. Нима очаква той да й помогне? Впило пръсти в бузите си, момичето повтаря като хипнотизирано: „Танака сан! Танака сан!“

Единствената светлина идва от пожарите. Съседката я вика. Гласът й долита отблизо. В къщата е, чува стъпките й. Къде е катедралата? Хироко трескаво размахва ръце — да прочисти пелената, която й пречи да види кулите. Къде е катедралата? Къде е Конрад?

Защо краката й се подкосяват?

* * *

— Ето. Гледай! Там!

— Откъде си сигурна, че е той?

— Никой в Нагасаки не хвърля толкова дълга сянка.