Артуро Перес-Реверте
Слънцето на Бреда (6)

VI. Клането

Понякога гледам картината и си спомням. Дори Веласкес, въпреки че му разказах за случилото се всичко, което можах, не беше успял да отрази на платното — сред фона от барутна пушилка и сивата мъгла той бе едва загатнат — дългия и осеян със смърт път, който всички трябваше да извървим, преди да се строим за тържествената сцена, както и копиеносците, които останаха по този път, без да видят как слънцето изгрява над Бреда. Самият аз след години пак щях да срещна окървавената стомана на същите тези копия в кланета като тези при Нордлинген или Рокроа. Те бяха и последният проблясък на испанската звезда и ужасният й залез за нашите войски във Фландрия. От тези битки, както от онази сутрин при мелницата на Руйтер, си спомням най-вече звуците: викове на хора, трясък на пики, грохот на стомана в стомана, свистене на оръжия, цепещи дрехи, пробождащи плът, чупещи кости. Веднъж, много след това, Анхелика де Алкесар ме попита шеговито дали има нещо по-зловещо от шума на мотика, заравяща картоф. Отвърнах й без колебание, че има и това е пукотът, когато стомана разцепва човешки череп. Видях я да се усмихва, докато се взираше в мен замислено с онези свои сини очи, които самият сатана й беше дал. Сетне протегна ръка и с върха на пръстите си ме докосна по клепачите, които бях държал отворени пред ужаса, по устата, от която толкова пъти се бяха изтръгвали викове на страх и смелост, и ръцете ми, които бяха стискали оръжие и проливали кръв. После ме целуна с чистите си и топли устни. Усмихваше се все така, докато ме целуваше и после, докато се отдръпваше от мен. Дори сега, когато Анхелика е мъртва от толкова отдавна, колкото далечни са онази Испания и онези години, за които говоря, не мога да изтрия от паметта си нейната усмивка. Същата усмивка, която се появяваше на устните й, когато вършеше злодеяние, всеки път, когато излагаше живота ми на опасност или всеки път, когато целуваше белезите ми от рани. Едната от които, както избързах да спомена на друго място, ми беше нанесла тя самата.

 

 

Спомням си още и гордостта. Измежду чувствата, които минават през главата ти по време на битка, са страхът, на първо място, после — яростта и безумието. После в духа на войника проникват умората, примирението и безразличието. Ала ако оживее, и ако е заченат от добрата семка, от която се раждат някои мъже, остава и зрънце гордост от изпълнения дълг. Не говоря за войнската повинност към Бога или краля, нито за честолюбивия наемник, който прибира платата си, нито дори за отговорността към приятели и другари. Имам предвид нещо друго, което научих покрай капитан Алатристе: дългът да се сражаваш, щом се налага, независимо от нацията и знамето, които в крайна сметка при всеки човек са въпрос на чиста случайност. Говоря за това да хванеш оръжието, да стъпиш здраво на нозете си и да продадеш скъпо кожата си, а не да туриш глава на дръвника послушно като овца. Говоря за това да познаеш и изстискаш докрай цената на собствената си кожа, която животът рядко предлага възможност да изгубиш с достойнство и с чест.

 

 

Та тогава тръгнах да търся господаря си. Насред този адски вихър, между изкормените коне, препъващи се в червата си, ударите на шпаги и пушечната пукотевица, аз вървях, блъскайки се и подскачайки стреснато, с дага в ръката, и виках с пълно гърло името на капитан Алатристе. Смъртта вършееше навред. Вече никой не убиваше в името на краля, а само за да не продаде евтино живота си. Първите редици на нашия ескадрон представляваха плетеница от испанци и холандци, които си разменяха яростни удари с нож, вкопчени едни в други. Оранжевите и червените ленти бяха единствените ориентири, когато трябваше да забиваш стоманата или да търсиш подкрепа от другаря до теб.

Това беше моята първа истинска битка, отчаяна битка, насочена срещу всеки, който ми се стореше враг. Вече бях преживял сериозни премеждия, бях стрелял с пистолет по един мъж в Мадрид, бях кръстосал шпаги с Гуалтерио Малатеста, участвах в превземането с щурм портата на Оудкерк и в някоя и друга схватка из Фландрия, което не е мижава биография за един юноша, Бог ми е свидетел. Включително преди броени мигове бях довършил с дагата си един еретик, ранен лошо от капитан Алатристе, и кръвта му беше опръскала дрехата ми. Ала никога, до онази холандска атака, не се бях виждал така, както в момента, изпаднал в безумие, достигнал до точката, в която решава повече слепият случай, отколкото куражът или бойното умение. Всички се бяха отдали докрай в боя. Здраво вплетени едни в други, купчина мъже тъпчеха мъртъвци и ранени и се мушкаха с ножове върху окървавената трева. Пиките бяха вече непотребни, аркебузите и шпагите — почти, понеже се раздаваха удари отблизо с камите и кинжалите, целещи се във всичко като при пистолетен изстрел от упор. Не ми е известно как преминах жив през подобна сеч. Но истината е, че след няколко секунди или след цял век — дори времето беше спряло да тече, както си му е редът, — се озовах — контузен, клатушкащ се и обзет едновременно от страх и безстрашие, до самия капитан Алатристе и другарите му.

Кълна се, те приличаха на диви зверове. В хаоса на първите редици, отделението на господаря ми се биеше, повтаряйки в умален вид формированието на полка. Сражаваха се рамо до рамо, с гръб един към друг и раздаваха околовръст удари с шпаги и ками, толкова опасни, че напомняха ухапването на хищник. Те не се провикваха „Испания“ или „Сантяго“, за да си вдъхват кураж. Сражаваха се със стиснати зъби и пазеха дъха си, за да убиват еретици. И честна дума, правеха го напълно добросъвестно, защото около тях лежаха внушителен брой прободени тела. Себастиян Копонс продължаваше да се бие с окървавена превръзка на главата си, Гароте и Мендиета размахваха прекършени копия, за да държат настрани холандците, а Алатристе държеше здраво в едната ръка дагата, в другата — шпагата, и двете обагрени в червено чак до дръжките. Братята Оливарес и галисиецът Ривас допълваха групата. Колкото до Хосе Лоп, той лежеше на земята, мъртъв. Не успях веднага да го разпозная, защото аркебузен изстрел беше отнесъл половината му лице.

Диего Алатристе сякаш беше духом някъде извън всичко случващо се наоколо. Беше захвърлил шапката и разчорлената му, мръсна коса бе паднала над челото. Краката му бяха разтворени и като забити в земята. Цялата му енергия и ярост се бяха съсредоточили в очите, които искряха — зачервени и опасни — на потъмнялото му от дима лице. Движеше оръжията с пресметната сила, на смъртоносни тласъци, сякаш изстрелвани от скрити пружини в тялото му. Спираше остриета на пики и шпаги, сечеше и използваше всяко затишие, за да отпусне ръце и да отдъхне за кратко, преди да подхване сражението отново, разпределяйки скъпернически енергията си. Приближих се до него, но той не даде и най-малък признак, че ме е видял. Сякаш бе някъде далеч, на самия край на дълъг път и се сражаваше, без да поглежда назад, стигнал самия праг на ада.

Ръката ми беше изтръпнала от силното стискане на ръкохватката на дагата. Накрая от чиста непохватност изпуснах оръжието на земята и се наведох да го взема. Вече се надигах, когато налетяха неколцина холандци, ревящи с пълно гърло. Профучаха мускетни куршуми и черен облак от пики се скупчи над мен. Усетих, че наоколо ми падат мъже и стискайки силно дагата, понечих да се изправя, убеден, че е дошъл сетният ми час. Тогава усетих удар по главата, зави ми се свят и пред очите ми се завъртяха безброй искрящи точици. Почти изгубих съзнание, все още стиснал дагата и готов да я отнеса със себе си, където се наложи. Не ме беше грижа за нищо, стига да не ме откриеха без нея в ръката. После се сетих за майка си и сестра си. Отче наш, шепнех задъхано аз. Gure Aita, повтарях ли, повтарях ту на кастилски, ту на баски, зашеметен, неспособен да си спомня останалата част от молитвата. В този миг някой ме хвана за дрехата и ме повлече по тревата, през мъртвите и ранените. На два пъти замахнах слабо с дагата, слепешком. Мислех, че си имам работа с враг, докато не усетих удар по тила, сетне още един, което ме принуди да държа ръката си спокойна. Внезапно се видях положен на тревата, в малък кръг от нозе, обути в кални ботуши. Чувах над главата си ударите на оръжията, тряс-тряс, храс-храс, зловещ концерт от стомана, раздиране на дрехи и плът, хрущене на чупещи се кости, хриптящи гърлени звуци, издаващи гняв, болка, страх и агония. И накрая, зад редиците, все така неотстъпни около нашите знамена, невъзмутимо и гордо се носеха ударите на барабана, който продължаваше да бие за клетата, стара Испания.

 

 

— Оттеглят се!… Строй се и след тях!… Оттеглят се!

Легионът беше издържал — ведно с мъжете, паднали мъртви по местата си в предните редици. Стигна се дотам, че в един момент именно многобройните трупове поддържаха строя такъв, какъвто беше от началото на битката. Сега звучаха тръби, барабанът биеше по-живо, присъединяваха се и още барабани, които ни идваха на помощ. Откъм реката и пътя за мелницата на Руйтер се развяваха знамената и проблясваха пиките на подкреплението, което най-сетне пристигаше. Ескадрон от италиански черни драгуни^[1], стрелци, яхнали коне, премина край нашия фланг. Конниците ни поздравяваха, профучавайки в галоп, преди да налетят на холандците. А те, дошли на сватба, но получили брадва, се оттегляха разбити, в пълен безпорядък, търсещи спасение в гората. Авангардът от нашите другари, леката пехота, копиеносците и мускетарите, напредваха със стегната крачка, достигаха вече и преминаваха мястото от другата страна на пътя, където с немалко достойнство се беше сражавал валонският легион на Соест.

— Към тях, към тях!… Напред, Испания!… Настъпвай!

Нашият лагер надаваше победоносни викове. Мъжете, които цяла сутрин се бяха сражавали в непреклонно мълчание, сега крещяха разпалено, благодарейки на Богородица и свети Сантяго. Пребитите от умора ветерани отпускаха оръжията и целуваха броениците и медальоните си. Големият боен барабан биеше за сеч, без милост, без пощада. Започваше преследването и ловът на победения неприятел, за плячка, реквизиране на обоза, както и за да си платят с лихвите за нашите мъртви и за тежкия ден, който имахме благодарение на тях. Редиците на легиона вече се пръскаха, за да търчат подир еретиците. Първи жертви станаха ранените и изостаналите. Чупеха се глави, режеха се крайници, сечеше се наред, накратко, нямаше милост за никого. Защото ако испанската пехота беше корава в атака и в отбрана, то в мъстта си винаги е била два пъти по-жестока. Италианците и валонците не оставаха по-назад, изгарящи от желание да си върнат за пролятата кръв на другарите на Соест. Околността беше осеяна с хиляди мъже, тичащи на всички страни, убиващи, довършващи неиздъхналите, ограбващи лежащите навред ранени и мъртви, така накълцани, че понякога нямаше по-голяма незасегната част от ухото.

Подобно на останалите, капитан Алатристе и другарите му се отдадоха на това занимание с плам, който можете да си представите. И аз тръгнах с тях, още замаян от битката, с цицина с размера на яйце на главата, ала виках възбудено наравно с останалите. Пътьом, от първия мъртъв противник, който ми попадна, се сдобих с юнашка къса шпага, произведена в Солинген. Прибрах дагата и започнах да сея удари с превъзходната немска стомана по всичко живо, което се изпречеше пред очите ми, сякаш режех кървавица. Това, което ставаше, бе едновременно изтребление, игра и умопомрачение. Сражението се беше превърнало в клане на английски юнци и касапница на фламандска плът. Някои дори не се защитаваха. Настигнахме например една група, газейки до кръста във вода в един канал, и се развихрихме в нещо като риболов на калвинисти. Стоварвахме удари със стоманата, порехме наред, без да обръщаме внимание на молбите им, нито на вдигнатите за милост ръце. Накрая тъмната вода стана цялата червена и по нея заплуваха като мъртви риби разкъсаните им тела.

 

 

Много народ избихме, имаше простор за действие. И понеже бяха много, нямаше как да паднат малко. Ловът се разпростря на левга разстояние и продължи до свечеряване. Дотогава към него се присъединиха моите другари, носачите, селяните от близките села, които служеха само на един господар — алчността, и дори някои кръчмари, уличници и лавкаджии, прииждащи от Оудкерк, примамени от мириса на плячка. Вървяха след войниците, разграбвайки каквото бе останало — ято гарвани, оставящо по пътя си само голи трупове. Аз продължавах с авангарда, без да усещам умората от деня, като че ли яростта и жаждата за отмъщение ми даваха сили да продължа до края на света. Бях — дано Бог бъде милостив и ми прости, — прегракнал от викове, покрит с кръвта на ония нещастници. Червеникавият залез се спускаше над горящите махали от другия край на гората. Нямаше дига, пътека или друм над дига, където да не се виждаха камари трупове. Най-сетне, изнемощели, ние се спряхме на малка поляна. Тук имаше пет-шест къщи, където дори животните бяха минали под ножа. Няколко изостанали войници се бяха укрепили там и ние ги довършихме в последните минути от дневната светлина. Накрая, на фона на червеникавото зарево на горящите покриви, малко по малко започнахме да се успокояваме, натъпкали джобовете с плячка. Мъжете започнаха да падат на земята, неочаквано повалени от безкрайното изтощение, дишащи тежко като изнурен добитък. Само глупецът вярва, че победата е нещо весело. Постепенно разумът ни се възвръщаше и всички ние мълчахме — избягвахме да се гледаме, сякаш засрамени от собствените си щръкнали и мръсни коси, черни, сгърчени лица, зачервени очи, от засъхналата кръв, покрила дрехите и оръжията ни. Сега единственият шум беше пукането на огъня и скърцането на гредите, които се стоварваха сред пламъци. Наоколо в нощта се чуваха откъслечни викове и гърмежи, от тия, които продължаваха с касапницата.

Отидох и приседнах до зида на една къща. Облегнах се на стената, всичко ме болеше, бях разбит. От вятъра очите ми сълзяха, едва дишах, умирах от жажда. На светлината на огъня видях как Курро Гароте завързваше вързопче, пълно с пръстени, синджири и сребърни копчета, взети от мъртвите. Мендиета се беше излегнал по корем и би изглеждал толкова безжизнен, колкото и проснатите отвред холандци, ако не беше страховитото му хъркане. Имаше и други испанци, насядали на групички или сами. Стори ми се, че разпознах сред тях капитан Брагадо с превързаната ръка. После оттук-оттам започнаха да се чуват реплики, произнесени с тих глас, въпроси къде е този или онзи другар. Един попита за Лоп и последва мълчание. Някои кладяха огън, за да пекат месото от мъртвите животни. Около тия огньове лека-полека се насъбраха войниците. Много скоро вече се говореше на висок глас. Сетне някой каза нещо, някакво остроумие, на което другите отвърнаха с гръмогласен смях. Спомням си колко много ме порази това. Бях решил, че след подобен ден човешкият смях ще се е изличил завинаги от лицето на земята.

Обърнах се към капитан Алатристе и видях, че той ме гледа. Беше седнал до стената на няколко крачки от мен. Присвил крака, с ръце около коленете, той още държеше аркебуза. Себастиан Копонс беше до него, опрял глава на зида, с шпага в краката; лицето му бе покрито с кафеникава засъхнала кора, а превръзката се бе смъкнала назад, откривайки раната на слепоочието му. Профилите им се очертаваха на отблясъка на една от горящите по-далеч къщи, осветявани на моменти от непостоянните пламъци. Очите на Диего Алатристе, блестящи от отражението на пожара, ме следяха съсредоточено и угрижено, сякаш се мъчеха да видят нещо вътре в мен. Аз стоях едновременно засрамен и горд, изтощен, с бясно препускащо сърце, ужасен, натъжен, мрачен и щастлив, че съм жив. Кълна се, че всички тия усещания и чувства, както и много още, могат да се изпитат накуп след една битка. Капитанът продължаваше да ме гледа мълчаливо, по-изпитателно от всякога, докато накрая се почувствах неловко. Бях очаквал похвали, приятелска усмивка, нещо, което да потвърди одобрението му, че съм се държал като мъж на място. Затова ме смущаваше този продължителен поглед, в който не можех да отгатна нищо друго, освен несмутимата вглъбеност, позната от други случаи; не можех да отгатна какво крие той — какви чувства или може би тяхното пълно отсъствие. Поглед, в който така и не успявах да вникна. Не можах да го проумея, докато не мина много време и не изтекоха много години. Помня как един ден, бях вече зрял мъж, се сепнах, защото ми се стори, че гледам по същия начин.

Чувствах се неловко, та реших да направя нещо, което да ни изтръгне от това положение. Тъй че раздвижих натъртеното си тяло, затъкнах немската шпага в колана, до дагата, и се изправих.

— Да потърся ли нещо за ядене и пиене, капитане?

Светлините на пламъците танцуваха по лицето му. Минаха няколко минути, преди да ми отговори. А когато го стори, се задоволи да сведе утвърдително орловия си профил. После остана загледан в мен, докато аз му обърнах гръб и потеглих след сянката си.

 

 

Светлината на пожара нахлуваше през един прозорец и обагряше в червено стените вътре. Всичко в къщата беше с главата нагоре: изпотрошени мебели, окадени пердета по пода, обърнати сандъци, разхвърляна покъщнина. Нозете ми скърцаха, стъпвах по всичко това, докато обхождах къщата от долу до горе, търсейки килер или склад, все още непосетен от наши другари. Спомням си безкрайната тъга, която лъхаше от това разграбено и тъмно жилище, от отсъствието на живот, който някога е давал топлина на помещенията, от опустошението и разрухата на нещо, което в друго време е било дом, огласян несъмнено от детски смях, или където някога възрастните са разменяли нежни ласки или любовни думи. Постепенно любопитството ми да си представям интимността на едно пространство, до което по принцип не би трябвало да имам достъп, отстъпи място на нарастваща пустота. Представях си нашата къща в Оняте, обезлюдена от войната, майка ми и сестрите ми — прокудени или сполетени от нещо по-лошо, виждах как в стаите нахлува някакъв млад чужденец, който подобно на мен вижда разпилени по пода, счупени и изгорени скромните дири на нашите спомени и нашия живот. И с обичайния войнишки егоизъм се зарадвах, че съм във Фландрия, а не в Испания. Понеже, уверявам ви, във войнския занаят фактът, че нещастието е сполетяло другите винаги носи някаква утеха. В подобни изпитания за завиждане е онзи, който си няма никого на този свят и не рискува ничия обич, само собствената си кожа.

 

 

Не открих нищо, което да си заслужава труда. Спрях за малко да се облекча на една стена и вече закопчавах панталоните си и се канех да изляза оттам, когато се сепнах. За миг останах като вцепенен, заслушан, докато не го чух отново. Беше тихо и дълго стенание, слаб поплак, който идваше от дъното на тесния коридор, покрит с отломки. Би могло да се вземе за вой на страдащо животно, ако на моменти не се долавяха почти човешки нотки. Тъй че изтеглих дагата си предпазливо — при подобна теснотия дългата шпага не можеше да се развърти, — и прилепен към стената се приближих много бавно, за да проверя какво беше това.

Пожарът отвън осветяваше половината стая, хвърляйки сенки с червеникави очертания по стената, на която висеше килим, разкъсан с нож. Под килима, опрял гръб в ъгъла между стената и един строшен шкаф, лежеше човек. Пламъците, които се отразяваха в стоманата на нагръдника му, разкриваха, че е войник. Те осветяваха още дългата му, руса коса, разчорлена и изцапана с кал и кръв, безцветните очи и следите от ужасяващо изгаряне, превърнало едната страна на лицето му в жива рана. Не помръдваше, впил очи в светлината, идваща откъм прозореца. От открехналата му уста излизаше онова стенание, което бях чул от коридора. Глухо и равно стенание, в което понякога се промъкваха неразбираеми думи на чужд език.

Приближих се бавно до него, без да пускам дагата, като дебнех внимателно ръцете му — да не би да стиска някакво оръжие. Ала онзи клетник не беше в състояние да стиска каквото и да било. Приличаше на пътник, седнал край брега на реката на мъртвите. Приличаше на човек, забравен от лодкаря Харон, на едно предпоследно пътуване. Останах няколко секунди приклекнал край него, наблюдавах го любопитно, но той сякаш не забелязваше присъствието ми. Продължи да гледа през прозореца, неподвижен, накъсвайки неспирното си пъшкане с нечленоразделни, непознати думи, дори когато докоснах ръката му с върха на дагата си. Лицето му представляваше страховито подобие на двуликия Янус: едната страна непокътната, а другата — превърната в пихтия от изгорено и съсечено месо, сред което блестяха миниатюрни капчици кръв. Ръцете му също изглеждаха обгорени. Бях видял достатъчно мъртви холандци в пламналите конюшни зад къщата и си представих как този, ранен в престрелката, се е влачил сред горящите главни, за да се скрие тук.

— Flamink?

Не отговори, само продължи с безкрайния си стон. След като го наблюдавах известно време, заключих, че става дума за млад човек, не много по-възрастен от мен. А ако съдех по нагръдника и облеклото — той бе един от бронираните конници, които ни атакуваха сутринта, при мелницата на Руйтер. Навярно дори се бяхме сражавали близо един до друг, когато холандците и англичаните опитваха да разкъсат строя, а ние, испанците, бранехме отчаяно живота си. Пътят на войната, разсъждавах аз, има странни лъкатушения, крие любопитни обрати на съдбата. При все това, успокоен след ужаса на деня и настигането на бегълците, не чувствах нито враждебност, нито ожесточение. Много испанци бях видял да умират в този ден, ала още повече неприятели. За момента везните не клоняха на ничия страна. Това беше само един беззащитен човек и аз бях преситен от кръв. Тъй че прибрах дагата си и после излязох навън, при капитан Алатристе и другите.

— Вътре има човек — казах аз. — Войник.

Капитанът, който не беше помръднал от моето тръгване, едва повдигна очи.

— Испанец или холандец?

— Мисля, че е холандец. Или англичанин. Тежко ранен.

Алатристе кимна лениво с глава, сякаш на този етап от денонощието би било странно да се натъкнеш на жив еретик или на такъв в цветущо здраве. Сетне вдигна рамене, все едно питаше защо му казвам това.

— Помислих си — подхвърлих аз, — че можем да му помогнем.

Сега вече ме погледна. Направи го много бавно. Видях как обръща лицето си на фона на близкото зарево.

— Помислил си — измърмори той.

— Да.

Остана известно време неподвижен, загледан в мен. После се извърна леко към Себастиан Копонс, който стоеше все така до него, опрял се на стената, без да проронва дума, със смъкната назад превръзка. Стори ми се, че в дългото мълчание чух пращенето на пламъците.

— Сметнал си — повтори той, вглъбено.

Изправи се на крака с голяма мъка, сякаш му беше трудно да размърда костите си. Изглеждаше мрачен и много уморен. Видях, че Копонс става след него.

— Къде е?

— В къщата.

Поведох ги през помещенията и коридора към задната стая. Еретикът не беше мръднал от мястото си между шкафа и стената и стенеше едва чуто. Алатристе се спря на прага и му хвърли един поглед, преди да се приближи. После се наведе малко и го наблюдава няколко мига.

— Холандец е — заключи накрая той.

— Можем ли да му помогнем? — попитах аз.

Сянката на капитан Алатристе сега беше застинала на стената.

— Разбира се.

Усетих, че Себастиан Копонс минава покрай мен. Ботушите му изскърцаха по счупените плочи на пода, докато отиваше към ранения. Тогава Алатристе дойде при мен, а Копонс посегна към хълбока си и извади бискайката.

— Да се махаме — каза ми капитанът.

Възпротивих се на натиска на ръката му върху моето рамо. Поразен наблюдавах как Копонс опира дагата във врата на холандеца и прерязва гърлото му от ухо до ухо. Вдигнах слисан очи към тъмното лице на Алатристе. Не виждах погледа му, макар да знаех, че е впит в мен.

— Беше… — заговорих аз, запъвайки се.

Внезапно млъкнах, понеже изведнъж думите ми се сториха излишни. Дръпнах се несъзнателно, за да освободя рамото си от ръката на капитана. Десницата му обаче ме държеше здраво. Копонс вече се надигаше бавно и след като избърса острието на дагата в дрехите на другия, я прибра в калъфа. После мина покрай нас и пое по коридора, без дума да обели.

Обърнах се рязко, почувствал най-сетне, че рамото ми е свободно. Сетне направих две крачки към младежа, който сега вече беше мъртъв. Нищо в сцената не беше по-различно, освен че стенанието не се чуваше вече и че по яката на бронята се стичаше тъмно петно, гъсто и блестящо, чийто червен цвят се сливаше с отблясъците на пожара в прозореца. Изглеждаше по-самотен отпреди, с тъй разтърсваща самота, че аз изпитах силна и дълбока мъка, сякаш видях самия себе си, или може би част от мен, легнал там на пода, опрял гръб на стената, с неподвижни, отворени очи, загледан в нощта. Несъмнено, помислих си аз, съществува някой някъде на света, който очаква завръщането на този, който вече никога никъде няма да отиде. Навярно има майка, годеница, сестра или баща, които се молят за него, да е жив и здрав, да се върне. Навярно има легло, в което е спал като дете и местност, която го е видяла как расте. И никой там не знае, че той е мъртъв.

 

 

Не зная колко време съм останал така, загледан в мъртвия. Накрая чух стъпки и без да има нужда да се обръщам, разбрах, че капитан Алатристе е бил постоянно до мен. Усетих познатия, остър мирис на пот, кожа и метал на дрехите и военното му снаряжение. А после чух гласа му.

— Един мъж знае кога е дошъл краят… Този го знаеше.

Не отговорих. Продължавах да гледам трупа на холандеца. Сега кръвта образуваше огромно тъмно петно под изпънатите крака. Невероятно, рекох си аз, колко много кръв имаме в тялото си: поне две или три асумбре^[2]. А колко лесно изтича…

— Единствено това можехме да направим за него — додаде Алатристе.

Пак не отговорих, от доста време не бях казвал нищо. Най-сетне го чух да се раздвижва. Остана още миг до мен, като че ли се двоумеше дали да ме заговори отново или не, сякаш между нас бяха останали безброй неизказани думи и ако той излезеше от това място, без да ги е произнесъл, никога вече нямаше да бъдат изречени. Ала остана безмълвен. После чух как стъпките му се отдалечиха към коридора.

Едва тогава се размърдах. У мен се надигаше сляп гняв, който не познавах, който не бях усетил до онази нощ. Отчаян гняв, горчив като мълчанията на самия Алатристе.

— Ваша милост иска да каже, че сме извършили едно добро дело?… Че сме постъпили добре?

Никога досега не му бях говорил с такъв тон. Стъпките спряха и гласът на Алатристе прозвуча странно глухо. Представих си светлите му очи в полумрака, зареяни унесено в пустотата.

— Когато дойде мигът — каза той, — моли се на Бога някой да постъпи така и с теб.

 

 

Така стояха нещата в нощта, в която Себастиан Копонс преряза гърлото на ранения холандец, а аз дръпнах рамото си изпод ръката на капитан Алатристе. Така и аз пристъпих, почти без да си давам сметка, онази странна тъмна граница, която всеки здравомислещ човек рано или късно прекосява. Там, застанал сам до нозете на трупа, започнах да гледам света с други очи. Намерих се във владение на ужасна истина, която до този миг само бях предугаждал в зеленикавия поглед на капитан Алатристе: който убива отдалеч, не знае нищо за самото убиване. Който убива от разстояние, не извлича никакъв урок нито за живота, нито за смъртта, нито рискува, нито цапа ръцете си с кръв, нито чува дишането на противника, нито чете страха, смелостта или безразличието в очите му. Който убива от разстояние, не изпробва нито ръката, нито сърцето си, нито съвестта си, нито създава призраци, които през остатъка от живота му да го навестяват нощем, точни като за уговорена среща. Който убива от разстояние, е подлец, той прехвърля на други мръсната и тежка задача, която се пада нему. Който убива от разстояние, е по-лош от другите, защото не познава гнева, омразата, отмъщението и ужасното страдание на плътта и кръвта при съприкосновението със стоманата, ала също така не познава и милостта, и угризението. Затова този, който убива от разстояние, не знае какво губи.