Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на капитан Алатристе (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El sol de Breda, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
dimov0204 (2016)
Корекция
plqsak (2017)
Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Артуро Перес-Реверте

Заглавие: Слънцето на Бреда

Преводач: Боряна Дукова

Издание: първо

Издател: издателство „Еднорог“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978-954-365-019-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2024

История

  1. — Добавяне

III. Бунтът

После — след дъжд качулка — се изговориха много приказки дали това е можело да се предвиди или не. Но чистата истина е, че никой нищо не направи, за да се избегнат събитията. Причината не беше зимата. Тази година тя не беше особено сурова във Фландрия, нямаше нито мраз, нито сняг, въпреки че и дъждовете ни причиниха достатъчно терзания, утежнявани допълнително от липсата на храна, обезлюдяването на селата и изкопните работи около Бреда. Всичко това обаче си беше в реда на нещата, а и испанските войски имаха навика да проявяват търпимост към несгодите на войната. Но въпросът с парите се оказа различен. Много ветерани бяха познали мизерията след уволненията и преобразуванията при Дванадесетгодишното примирие с холандците. На собствен гръб бяха усетили, че службата на нашия господар краля изисква много, когато става дума да излагаш на опасност живота си, но дава малко, за да можеш да го живееш. Вече съм споменавал, че немалко стари войници, станали инвалиди след дълги походи, негодни за военна служба, бяха принудени да просят по улиците и площадите на нашата окаяна Испания, в която облагодетелстваните бяха винаги един и същи. А тези, които с цената на здравето, кръвта и живота си действително крепяха истинската вяра, държавата и хазната на нашия монарх, с неотменима бързина се оказваха погребвани дълбоко или забравяни. Ширеше се глад — в Европа, в Испания, във военната служба. А легионите повече от век се сражаваха срещу целия свят, без вече да помнят точно в името на какво бяха започнали, дали за да защитят църковните индулгенции или за да може Кралският двор в Мадрид, сред балове и забави, да продължава да се чувства властелин на света.

На войниците не оставаше дори утехата, че са професионални бойци, защото не им се плащаше. А няма нищо друго, което да разлага дисциплината и съвестта така, както гладът. Тъй че проблемът със забавените плати във Фландрия усложни положението. Защото ако в онази зима някои легиони, включително от съюзническите народи, получиха по половин заплата през някой и друг месец, то легионът на Картахена не беше видял пукната пара. Не проумявам причините. Въпреки че тогава се говореше нещо за лошото управление на финансите от страна на нашия полковник дон Педро де ла Дага и за някаква тъмна афера с пари — изгубени или отмъкнати, или Бог знае какво се бе случило с тях. Работата е там, че някои от петнайсетте легиона испанци, италианци, бургундци, валонци и немци, които затягаха кръга около Бреда под прякото ръководство на дон Амбросио Спинола, са били подпомагани по някакъв начин. Ала нашият легион, пръснат из малките предни постове далеч от града, се числеше сред тия, които не видяха и грош от кралското злато. А това създаваше нездрава, лоша атмосфера. Защото както писа Лопе в „Обсадата на Маастрихт“:

Докато сме на този свят,

без вино и храна не можем —

и как да вдигнем знамената,

без залък във уста да сложим?

Вървим по заповед на краля,

но няма тъй да продължава,

щом гладна е войската цяла

и пукнат грош не получавам.

Да добавим, че нашето разгръщане по брега на река Остер беше най-уязвимо спрямо евентуални неприятелски нападения. Защото знаехме, че Мориц фон Насау, генерал на бунтовните държави, събираше армия, за да се притече на помощ на Бреда. А в града се намираше друг представител на рода Насау — Юстин, с четиридесет и седем роти холандци, французи и англичани. Както е известно, последните две нации никога не пропускат възможност да ни вгорчат живота. Истината е, че войската на католическия крал се намираше в доста деликатно положение — на дванадесет часа ход от най-близките си верни градове, докато холандците бяха на три–четири часа от своите. Тъй че легионът на Картахена беше получил заповед да осуетява всеки опит да бъдат ударени в гръб нашите части. Така трябваше да се даде възможност на другарите ни в окопите около Бреда да се разставят спокойно, без да бъдат принуждавани да се оттеглят или да се бият при несравнимо по-голям риск за тях. Последното налагаше разпръсването на няколко отделения по начин, който на военен жаргон се наричаше „изгубен страж“. Мисията им беше да вдигнат тревога и по възможност да оцелеят — и двете изразени прекрасно в мрачното наименование на задачата. За тази мисия беше избран взводът на капитан Брагадо, защото всички бяха калени мъже, привикнали с неволите на войната и способни да се бият на педя земя, дори без командири и офицери, ако изтеглеха лоша карта. Но вероятно се залагаше прекалено на търпението на някои хора. Макар че трябва най-отговорно да заявя, в името на справедливостта, че полковник дон Педро де ла Дага, познат с прозвището Хиняласога, беше този, който ускори конфликта със своите отблъскващи маниери, неприсъщи за полковник от испански легион и човек с добро потекло.

 

 

Добре си спомням, че в онзи злокобен ден имаше малко слънце, макар и холандско. И аз много му се радвах, седнал на една каменна пейка, намираща се до вратата на къщата. Бях се унесъл с истинска наслада и за своя голяма полза в книга, която капитан Алатристе имаше навика да ми дава, за да се упражнявам в четенето. Беше едно престаряло първо издание, с доста белези от грубо отношение и влажни петна, на първата част на „Знаменитият идалго дон Кихот де ла Манча“, отпечатано в Мадрид от Хуан де Куста през петата година на века — само шест години преди да се родя аз. Прекрасна книга на добрия Мигел де Сервантес, проникновен гений и клет наш сънародник, защото ако се беше родил англичанин или французин, друга орис щеше да е отредена още приживе на този изключителен еднорък мъж, вместо славата да го споходи едва посмъртно. Единствено народ като нашия, народ от изчадия на Каина, постъпва така с изтъкнатите си личности, при това в най-добрия случай. Много се забавлявах с книгата, с приключенията и остроумията в нея, развълнуван от възвишеното безумство на последния странстващ рицар, а също и от мисълта — в това ме беше уверил Диего Алатристе, — че при най-голямото изпитание, познато през вековете, когато галерите, натоварени с испанската пехота, се бяха изправили срещу страховитата турска армада в залива на Лепанто, един от смелчаците, сражавал се онзи ден с шпага в ръка, е бил самият дон Мигел. Беден и верен войник на родината, Бога и краля, каквито бяха по-късно Диего Алатристе и баща ми, какъвто бях готов да стана и аз.

Та както ви разправях, седях си през онази сутрин, четях на слънце и се спирах сегиз-тогиз да поразсъждавам върху безценните мисли, с които книгата изобилства. И аз имах своя Дулсинея, както ваши милости навярно си спомнят. Макар че моите любовни несрети не произтичаха от пренебрежението на господарката на сърцето ми, а от нейното вероломство, за което приведох красноречив довод при разказа за предишните ни премеждия. Ала въпреки че бях затъвал в този сладък капан и бях на косъм да изгубя честта и живота си — споменът за един дяволски амулет изгаряше паметта ми, — не успявах да забравя нито русите къдрици, нито очите, сини като мадридското небе, нито усмивката, същата като на Сатаната, когато се застъпва за Ева и убеждава Адам да захапе прословутата ябълка. Обектът на моето внимание, пресмятах аз, трябва да беше вече на около тринайсет-четиринайсет години. И като си я представех в двора, на разходки с каляски, на пиршества, сред красиви и наконтени пажове, за първи път усещах тъмния прилив на ревността. Нито настъпващото възмъжаване, нито случайностите и опасностите във Фландрия, нито постоянното присъствие на лавкаджийки и леки жени, които правеха компания на войниците, нито самите фламандки — за които, честна дума, ние, испанците, не бяхме винаги чак такива врагове и страшилища, каквито бяхме за техните бащи, мъже и братя, — бяха достатъчни, за да забравя Анхелика де Алкесар.

В такива размисли бях потънал, когато някаква глъчка и брожение ме откъснаха от четивото. Имаше заповед за пълна проверка на легиона и войниците се щураха насам-натам, надявайки снаряжението си. Лично полковникът беше свикал сбор на войската в една равнина близо до Оудкерк, селището, което бяхме превзели на нож преди време и което се беше превърнало в главна база на испанския гарнизон на североизток от Бреда. Приятелят ми Хайме Кореас се появи с хората от отделението на знаменосеца Кото и когато се присъединихме към тях, за да изминем милята, отделяща ни от Оудкерк, той ми разказа, че прегледът на войската бил нареден внезапно и имал за цел да уреди въпроси, свързани с дисциплината, придобили много грозен вид, и изправили предния ден войници и офицери едни срещу други. Мълвата вървеше сред войниците и носачите, докато се движехме по дигата към близкото поле. Говореше се какво ли не и заповедите, които сержантите даваха от време на време, не успяваха да накарат мъжете да замълчат. За случая ме уведоми Хайме, който крачеше до мен, натоварен с две къси пики, железен шлем, тежащ двадесет фунта и един мускет — аз самият носех на гръб аркебузите на Диего Алатристе и Мендиета, както и торба от телешка кожа, натъпкана с барутници. Излизаше, че поради възникналата нужда да се укрепи Оудкерк с бастиони и окопи, на редовите войници било наредено да се погрижат за това, като вадят чимове и събират вършини. В замяна им обещали пари, които щели да смекчат мизерията, в която, както вече споменах, всички тънехме поради липса на заплати и поради недостиг на провизии. Иначе казано, заплатата, която им се падаше по право, можели да си я получат онези, които напънели мишци. Защото в края на всеки ден щяла да бъде изплащана договорена надница. Мнозина от легиона приели този начин за разрешаване на проблема. Ала други надигнали глас, че ако има от звонковия метал, то на първо място идвали платите, а после укрепленията и че не било нужно да работят, за да получат това, което справедливо им се полага. И че предпочитали да страдат в нужда, отколкото да си помогнат по този начин, при който най-мерзко се противопоставяли гладът и честта, и че по си струвало един идалго (всички войскари се имаха за такива) да умре от глад и да запази честта си, отколкото да дължи живота си на ползването на лопати и мотики. Насъбрали се групички мъже, възмущавали се и насъсквали едни други. Докато накрая сержант от някаква рота проявил грубост на дело спрямо стрелец с аркебуз от взвода на капитан Торалба. Оскърбеният и един негов другар, макар да си дали сметка по алебардата, че онзи е сержант, извадили ножове и яко го намушкали, като по чудо не го пратили на оня свят. Тъй че за назидание се очакваше публично наказание на виновниците и полковникът държеше целият легион без изключение, освен часовите, да присъства на събитието.

Такива и сходни на тях разговори водехме ние, носачите, докато вървяхме с войската. Дори в отделението на Диего Алатристе чувах противоречиви мнения по въпроса. Най-разпален беше Курро Гароте, а най-безучастен, както обикновено, Себастиан Копонс. От време на време отправях тревожни погледи към господаря си, за да се опитам да отгатна мнението му. Но той крачеше мълчалив, все едно нищо не чуваше, с шпагата и препасаната на хълбока дага, която повдигаше долната част на елека и се поклащаше в ритъма на стъпките му. Ако някой се опиташе да го заговори, не проявяваше словоохотливост. Лицето му под широкополата шапка беше начумерено.

 

 

— Обесете ги — каза дон Педро де ла Дага.

В гробната тишина гласът на полковника отекна сух и рязък из полето. Строени по роти, спазващи трите страни на голям квадрат, всяка страна със знамето в средата, до него броненосците с пиките, а в ъглите — дулата на аркебузите, хиляда и двестате войници на легиона стояха неми и неподвижни. Муха да бръмнеше из редиците, щеше да се чуе. При други обстоятелства целият този низ от мъже щеше да представлява необикновено красива гледка. Макар и не добре облечени, с кърпени дрехи, понякога съвсем дрипави и още по-зле обути, тяхното снаряжение беше безупречно смазано и съвсем уставно поддържано. Нагръдници, шлемове, остриета на пики, дула на аркебузи и всякакъв род оръжия блестяха, щателно почистени и лъснати: mucrone corusco[1], би казал без съмнение капеланът на легиона, отец Салануева, ако беше трезвен. Всички носеха избелелите си червени ленти или, като мен, оранжевочервения кръст на Сан Андрес, известен още като бургундски кръст, зашит на късия елек. И едното, и другото бяха отличителни знаци, които ни позволяваха, както вече съм казвал, да се разпознаваме в боя. На четвъртата страна на карето, до знамето на легиона, заобиколен от свитата на генералния щаб и от шестима немски войника, личната му охрана, дон Педро де ла Дага беше възседнал коня си, с гордо вирната глава, без шапка, с валонска дантелена яка на гърдите, върху гравираната броня, с наколенници, изработени от качествена миланска стомана, с дамаска шпага на кръста, в подплатена с кадифе ножница, поставил дясна ръка на бедрото и хванал юздите с лявата.

— На първото сухо дърво — добави той.

После с едно дръпване на поводите накара коня си да се придвижи в кръг, за да се обърне с лице към дванадесетте роти на легиона, сякаш ги предизвикваше да оспорят заповедта му. Това, че дървото трябваше да бъде сухо, сякаш добавяше допълнително оскърбление към позора на бесилото. Аз бях с останалите носачи досами строя, като се държах на разстояние от жените, зяпачите и тълпата, наблюдаващи сцената отдалеч. Намирах се на няколко крачки от отделението на Диего Алатристе и видях как неколцина войници от последните редици, Гароте измежду тях, започнаха да мърморят под сурдинка, щом чуха тия думи. Колкото до Алатристе, той все така не проявяваше никаква реакция, а погледът му оставаше взрян във военачалника.

Дон Педро де ла Дага трябва да имаше около петдесетина години. Беше от Валядолид — дребен, с живи очи и бърз ум, с много военен опит, но радващ се на малко уважение от страна на войската. Говореше се, че тежкият му нрав се дължал на лошото му храносмилане. Покровителстван от нашия генерал Спинола, със солидни застъпници в Мадрид, той си беше изградил авторитет като главен сержант в похода в Палатината и беше поел командването на легиона на Картахена, след като снаряд от гаубица отнесе крака на дон Енрике Монсон във Фльорус. Прозвището „Хиняласога“ не му бе дадено току-така. Подобно на Тиберий нашият полковник предпочиташе да вдъхва омраза и страх у войниците, за да налага дисциплина. В добавка се явяваше неоспоримият факт на храбростта му в боя. Презираше опасността също толкова, колкото и войниците от собствената си родина — казах вече, че ескортът му се състоеше от немци, — и притежаваше талант за военното изкуство. Но в крайна сметка си оставаше скъперник с парите, дребнав в благоволенията и жесток в наказанията.

Чувайки присъдата, двамата обвиняеми не се трогнаха особено. Между другото и защото предварително знаеха каква ще е развръзката на случилото се. И на тях не убягваше логичното заключение, че да намушкаш сержант не е шега работа. Стояха в средата на полето, пазени от конвоиращите ги войници. И двамата бяха гологлави, със завързани на гърба ръце. Единият беше стар войник с белези, прошарена коса и огромни мустаци. Той беше посегнал първи към оръжието и изглеждаше по-спокойният от двамата. Другият беше слаб, с гъста брада, малко по-млад. И докато по-възрастният през цялото време гледаше напред, сякаш нищо от случващото се не го засягаше лично, то по лицето на слабия се четеше боязън и той поглеждаше ту към земята, ту към другарите си, ту към копитата на коня на полковника, стоящ недалеч от него. Но общо взето се държеше добре, както първия.

По знак на началник-щаба големият барабан заби, а тръбачът на дон Педро де ла Дага протръби няколко пъти, за да покаже, че случаят е приключен.

— Осъдените имат ли да кажат нещо?

Очаквателно раздвижване премина по ротите. Гората от пики като че ли се наведе напред, както вятър накланя житни класове; тези, които държаха пиките, бяха напрегнали слух. Тогава всички видяхме как началник-щабът, приближил се до осъдените, поклащаше глава, докато слушаше какво му говори по-възрастният. После погледна към полковника, който кимна одобрително. Не беше проява на благосклонност, такава беше обичайната процедура. Тогава всички, които бяхме там, чухме как прошареният мъж казва, че е стар войник и, подобно на неговия другар, е изпълнявал добросъвестно задълженията си до настоящия ден. Че смъртта е част от занаята, но да те сполети чрез бесило, било то на зелен или сух клон, по дяволите — кой го бе грижа за това? — бе непристойно, мамка му, и оскърбление за мъже като тях, които винаги са надявали дрехите през краката си. Та при положение, че трябва да се мре, той и неговият другар молят това да стане от аркебузен изстрел, както подобава на испанци и истински мъже, а не да виснат на бесилката като селяни. И тъй като пестенето на средства и икономията бяха в крайна сметка причината за свадата, нека господин полковникът си спестял куршумите на стрелците. Защото той самият предлагал своите, излети от добро олово от Ескомбрерас — запасите вече му бяха излишни, както и барутницата, защото там, дето го пращаха — проклет да бъдел, ако можели да му свършат някаква работа. Но искал едно нещо да е ясно, че с бесило, аркебуз или под музикален съпровод, неговият другар и той умираха, без да са си получили платите за последните шест месеца.

Като каза това, ветеранът сви рамене с примирен вид и плю стоически и право на земята, между ботушите си. Другарят му плю също и повече никой нищо не каза. Последва дълго мълчание. А сетне от високия гръб на коня си, дон Педро де ла Дага, все така с десница на бедрото и без да обърне ни най-малко внимание на изложените основания, рече невъзмутимо: „Обесете ги“. Тогава сред взводовете се надигна ропот, който стресна офицерите. Редиците се залюляха, някои войници дори започнаха да напускат редиците си и да надигат глас. Заповедите на сержантите и капитаните не успяваха да обуздаят вълнението. Аз гледах захласнат цялата тази суматоха, но се обърнах към капитан Алатристе, за да видя на чия страна е той. И видях, че той поклаща бавно глава, като човек, който вече е изживявал всичко това.

 

 

Метежите във Фландрия, плод на недисциплинираността, породена на свой ред от лошото ръководство, бяха болестта, която подкопа устоите на испанската монархия — упадък, който в размирните провинции, а дори и в тези, които останаха верни на короната, бе породен до по-голяма степен от бунтовете във войската, отколкото от самия ход на военните действия. По мое време това вече беше единственият начин да получим заплатите си, при това положението се утежняваше от обстоятелството, че там, на север, испанският войник не можеше да дезертира. Опиташе ли да го стори, би се изложил на враждебността на населението, от което трябваше да се пази не по-малко, отколкото от неприятелската войска. Тъй че разбунените войници завземаха някой град и се окопаваха в него. Някои от най-грозните грабежи във Фландрия бяха извършени именно от войници, търсещи обезщетение за неполучените плати. Справедливо обаче ще е да се отбележи, че не бяхме единствените. Защото ако ние, испанците, толкова жестоки, колкото и изстрадали, сеехме огън и жулел, същото вършеха валонските, италианските и немските войски. Те дори стигнаха до върховния позор да продадат на противника завзетите от тях Сан Андрес и Кревкьор. Подобно нещо испанците никога не са правили, не толкова поради липса на желание, колкото от чувство за чест и срам. Защото едно е сечта и плячкосването, когато не ти е платено, и съвсем различно нещо е — не казвам по-добро или по-лошо, мамка му, а различно — проявата на низост и подлост по въпросите на честта. Относно това имаше прецеденти, като този в Камбре, където нещата вървяха толкова на зле, че граф Фуентес помоли кротко господа разбунтувалите се войскари в Тиерльомон „да благоволят да му съдействат“ да превземе градчето. И тази войска, внезапно пак дисциплинирана и страховита, нападна в съвършен ред и спечели града и укреплението. В друг случай разбунтуваните войски изнесоха на гърба си най-трудното от битката при дюните на Нюпорт, където настояха да са в най-опасната точка от боевата линия, защото една жена — инфанта Клара-Еухения — ги беше помолила да й помогнат. Не можем да не споменем и разбунтувалите се при Алост, които отказаха да приемат условията, предложени им лично от граф фон Мансфелд, и пуснаха цели полкове холандци да минават безпрепятствено, полкове, които за малко не причиниха ужасяващ погром във верните на краля провинции. После тези войски най-сетне получиха платите си, но понеже те не бяха пълни, не пожелаха да вземат и едно мараведи и отказаха да се сражават, ако ще Фландрия и цяла Европа да се сринеха. Затова пък когато същите тези войски разбраха, че в Анверс шест хиляди холандци и четиринадесет хиляди техни съседи са на път да изтребят сто и тридесетте хиляди испанци, защитници на замъка, потеглиха в три часа през нощта, прекосиха Шелда с лодки или с каквото намерят, закичиха със зелени клонки шапките и шлемовете си в знак на увереността си, че ще победят, и се заклеха, че или ще обядват с Исус Христос в Рая, или ще вечерят в Антверпен. Накрая застанаха на колене срещу укреплението, фелдфебел Хуан де Наварете развя знамето, извикаха в един глас „За свети Сантяго! За Испания!“, надигнаха се вкупом и налетяха на холандските окопи. Сечаха, мушкаха, обезглавяваха всичко, що се изпречеше пред очите им, и удържаха думата си. Хуан де Наварете и още четиринадесет наистина обядваха с Исус Христос или с когото там се полага обяд на храбреците, паднали в боя, а останалите им другари същата нощ вечеряха в Антверпен. Неоспорима истина е, че нашата клета Испания никога не е имала правосъдие, добро управление, почтени държавни мъже, нито дори крале, достойни да носят короната, но слава Богу, никога не са й липсвали добри поданици, готови да забравят, че са изоставени, бедни и онеправдани, да стиснат зъби, да измъкнат шпагите и да се сражават за честта на нацията, щом не им остава друго. Чест, която в края на краищата не е нищо друго, освен сбор от достойнствата на всеки един обикновен човек.

 

 

Но да се върнем към Оудкерк. Това беше първият от многобройните бунтове, на които аз щях да стана свидетел през двайсетте години на приключения и войнишки живот, отвели ме до последното строяване на испанската пехота при Рокроа, в деня, в който слънцето на Испания залезе във Фландрия. По времето, за което разказвам, този вид метежи се бяха превърнали в обикновена институция за нашите войски. А провеждането им се осъществяваше съобразно познат и стриктно спазван ритуал, датиращ от епохата на великия император Карлос. В сегашния случай най-екзалтираните войници започнаха да викат „плати, плати“, други „на бунт, на бунт“, всявайки смут, като начело стоеше ротата на капитан Торалба, частта на двамата осъдени на смърт. Истината е, че тъй като нямаше нито заговор, нито някакви предварителни уговорки, всичко се разви спонтанно, с излагане на противоположни мнения. Едни се застъпваха да се запази дисциплината, докато други се обявяваха за открит бунт. Но лошият нрав на нашия полковник утежни ситуацията. Друг, по-гъвкав военачалник, на негово място би се поклонил и на Господ, и на Дявола, и би се обърнал към войниците с думите, които те желаеха да чуят. Защото, доколкото ми е известно, няма слова, от които да е олекнала кесията и на най-големия скъперник. Имам предвид да беше казал нещо от рода на „господа войници, синове мои“ и прочие доводи, оказали се от голяма полза на херцог Де Алба, на дон Луис де Рекесенс[2] и на Алесандро Фарнезе[3], които всъщност бяха също толкова непреклонни и се отнасяха със същото пренебрежение към войската, колкото и самият дон Педро де ла Дага. Но Хиняласога остана верен на прякора си. Освен това продължи да демонстрира публично, че пет пари не дава за господа войниците си. Тъй че заповяда на началник-щаба и на немския ескорт да отведат двамата осъдени до първото дърво — вече беше все едно дали е зелено или сухо. Заповяда още на доверената си рота — стотина стрелци, на които полковникът беше пряк началник, да застане в средата на полето със запалени фитили и заредени аркебузи. Ротата, на която също не беше платено, но се радваше на различни предимства и привилегии, се подчини безропотно. Последното разбуни още повече духовете.

В действителност само една четвърт от войниците желаеха метеж. Но размирниците бяха доста разпръснати из взводовете и зовяха на бунт. Мнозина се колебаеха. При нас Курро Гароте най-разпалено приканваше към безредие и намираше ответ сред немалко другари. Въпреки усилията на капитан Брагадо, те заплашваха да развалят строя, както се случваше вече на места при останалите взводове. Ние, носачите, хукнахме към частите си, твърдо решени да не пропуснем нищо. Двамата с Хайме Кореас си проправихме път сред войниците, които крещяха на всички езици, познати в империята, някои с голи шпаги в ръка. И както става обикновено, започнаха да се опълчват едни срещу други според езиците и родните си места. Валенсианците на една страна, андалусците — на друга, леонци срещу кастилци, галисийци, каталонци, баски и арагонци — всеки за себе си, а португалците, които се срещаха тук-там, стояха групирани, отделно от останалите. Нямаше две провинции да са в съгласие. Хвърляйки поглед назад, човек не можеше да проумее как се е осъществила Реконкистата[4], освен ако и маврите не са били също испанци. Колкото до капитан Брагадо, той държеше в едната си ръка пистолет, в другата — дага, и заедно със знаменосеца Кото и помощник-знаменосеца Миная, който държеше знамето, безуспешно се опитваха да успокоят хората. Тогава от взвод на взвод се понесе викът „Офицерите вън“. Вик, много показателен за едно любопитно явление, което се наблюдаваше винаги при подобни безредици: войниците, горди, че са именно такива, до един се наричаха идалгоси и винаги се стараеха да изяснят, че метежът е срещу началниците им, а не срещу властта на католическия крал. За да се избегне поставянето под съмнение на въпросната власт и възможното опозоряване на легиона, по взаимно споразумение между войска и офицери, се позволяваше на последните да напуснат редиците заедно със знамето и войниците, нежелаещи да се бунтуват. По този начин офицери и щандарти оставаха с ненакърнена чест, легионът запазваше репутацията си и метежниците по-късно можеха да се завърнат дисциплинирано под едно управление, което формално никога не бяха охулвали. Никой не искаше да се повтори случилото се със стария легион на Лейва. След бунт той беше разформирован в Тилте. Знаменосците трошаха дръжките и късаха през сълзи знамената, изгаряха ги, за да не ги предадат, старите войници оголваха гърдите си, целите в белези от рани, капитаните късаха и хвърляха на земята нашивките. И всички тези сурови и страховити мъже плачеха от срам и от преживяното опозоряване.

Тъй че капитан Брагадо се оттегли от редиците въпреки волята си. С него тръгнаха знаменосците Сото и Миная със знамето и сержантите. Последваха го неколцина ефрейтори и войници. Приятелят ми Хайме Кореас, омаян от шумотевицата, сновеше насам-натам и дори нададе глас „офицерите вън“. Зашеметен от врявата, в един момент и аз извиках с него. Но гласът ми изневери, щом видях, че офицерите наистина напускаха ротата. Колкото до Диего Алатристе, той се намираше много близо до мен, заедно с останалите офицери. Лицето му беше сериозно, двете му ръце лежаха на дулото на аркебуза, чийто приклад бе подпрян на земята. От неговата групичка никой не беше гъкнал, нито помръднал от мястото си. С изключение на Гароте, който дереше гърло ведно с други войници, при това неговият глас се чуваше най-силно. Накрая, когато Брагадо и офицерите излязоха, господарят ми се обърна към Мендиета, Ривас и Лоп. Те свиха рамене и се присъединиха към групата на размирниците, без да се церемонят. Копонс, от своя страна, тръгна след знамето и офицерите, без да се допитва до никого. Алатристе въздъхна леко, нарами аркебуза и понечи да тръгне назад. Точно тогава забеляза, че аз съм наблизо, че стоя прехласнат там вътре и нямам никакво намерение да се помествам. Тъй че ме плесна здраво по тила и ме принуди да го последвам.

— Кралят си е крал и твой господар — рече той.

После пристъпи, без да бърза и тръгна между войниците, които му правеха път и никой от тях, виждайки го да се оттегля, не се осмеляваше да го упрекне. Така той дойде и застана с мен на откритото място, близо до групичката от десет-дванадесет човека, образувана от Брагадо и верните войници. Макар че, подобно на Копонс, който стоеше там тихо, мирно и безучастно, той се опита да застане малко встрани, почти на средата на пътя между тях и ротата. Там подпря отново аркебуза на земята и тури ръце на дулото, загледан в това, което се случваше наоколо.

Хиняласога не биеше отбой. Немците подготвяха двамата осъдени за бесене сред силната врява. Други знамена и офицери също се бяха отделили и излезли пред войската. Успях да преброя четири разбунтували се роти от дванадесетте, формиращи легиона. Метежниците започваха да се събират наедно с викове и заплахи. Чу се изстрел, който не разбрах откъде дойде и който не уцели никого. Тогава полковникът нареди на своя взвод да насочи аркебузите и мускетите към бунтовниците, а другите да маневрират така, че също да се разположат срещу тях. Последваха заповеди, бързо биене на барабани, екнаха тръби и самият дон Педро де ла Дага препусна напето няколко пъти с коня от единия до другия край на полето, слагайки нещата по местата им. И трябва да призная, че постъпката му беше смела, защото всеки от недоволстващите можеше преспокойно да му прати един аркебузен изстрел и да му свети маслото, както си беше на седлото. Проклетият нрав невинаги изключва храбростта. Случи се така, че с голяма мъка и в повечето случаи с крайна неохота верните роти се строиха в права линия срещу метежниците. Прозвучаха отново барабани и тръби, заповядващи на верните офицери и войници да се присъединят към строените в каре роти. Там отидоха Брагадо и другите. Копонс стоеше до Диего Алатристе и до мен самият, малко встрани от другите, както вече отбелязах. Щом чуха заповедта и видяха, че легионът застава срещу бунтовниците с оръжие в ръка и димящи фитили, двамата ветерани оставиха аркебузите си на земята, простиха се с „дванайсетте апостола“ — колана с дванайсетте барутници, който носеха препасан през рамо — и в този вид поеха след своя взвод.

 

 

Не бях виждал подобно нещо. Верните войници бяха строени за битка. Четирите разбунтували се роти в крайна сметка също се събраха и застанаха в боен ред: копиеносците в средата, аркебузи в ъглите, като пренареждаха редиците си поради липсата на офицери, ефрейтори на отделенията и дори на част от войниците. С присъщия си инстинкт на ветерани, метежниците знаеха отлично, че безредието щеше да ги погуби и че — ето един парадокс на военната служба — единствено дисциплината можеше да ги спаси от последиците на проявената недисциплинираност. Тъй че без ни най-малко да се огъват, те извършиха маневрите, с които бяха свикнали в подобни случаи, като се изтеглиха бавно един по един в бойните си позиции. Скоро до нас достигна мирисът на запалените фитили на аркебузите им, в земята се забиваха стойките на готовите за стрелба мускети.

Полковникът искаше кръв и покорство. Двамата осъдени бяха вече увиснали на едно дърво. И след като работата вече беше свършена, ескортът от немци — едри, бледи и безчувствени като късове сурово месо, — отново бяха оградили дон Педро де ла Дага с вдигнати алебарди. Последният издаде нови заповеди, прозвучаха пак барабани, тръба и тромпети и все така с десница на бедрото, Хиняласога наблюдаваше как верните роти тръгват срещу метежниците.

— Легионът на Картахена!… Сто… ой!

Изведнъж настъпи мъртвешко мълчание. Верните роти и бунтовниците стояха в стройни редици на тридесет стъпки едни от други, всички с насочени пики и заредени аркебузи. Знамената, напуснали редиците, бяха скупчени в средата на карето, пазени от верните войници. Аз бях сред тях, понеже исках да съм с господаря си. Заедно с помощник-знаменосеца Миная и Себастиан Копонс той беше заел позиция с още дузина войници от ротата, които не бяха останали от другата страна. Без аркебуз, с шпага в ножницата и палци, затъкнати в пояса, Диего Алатристе се държеше така, сякаш беше на гости и нищо в поведението му не подсказваше, че възнамерява да нападне старите другари.

— Легион на Картахена!… Аркебузи… насооочи!

По редиците премина метален звън, докато стрелците приготвяха оръжията си, пълнеха с барут магазина и палеха фитилите. От моето място, сред сивкавия дим, отделян от фитилите, виждах лицата срещу нас: загорели от слънцето, брадясали, с белези, свъсени и решителни под разкъсаните поли на шапките и леките шлемове. Някои от тях повториха движението на нашите аркебузи, и мнозина от броненосците на първа линия насочиха пиките. Ала сред тях се чуха гласове на протест — „Господа, господа, разум, господа“, провикваха се те. Почти всички аркебузи и пики на бунтовниците се изправиха, давайки да се разбере, че целта им не е да се бият с другарите си. Всички от нашия фланг се обърнахме и погледнахме полковника. Тогава гласът му отекна над полето:

— Главен сержант!… Научете тия мъже на покорство пред краля!

Главен сержант Идиакес пристъпи напред с жезъла в ръка и подкани размирниците да преустановят незабавно действията си. Това беше чиста формалност. Идиакес, ветеран, който сам неведнъж се беше бунтувал в други времена — най-вече през 98 година на миналия век, когато поради липса на плати и дисциплина загубихме половин Фландрия, — заговори рязко и сухо, обръщайки се към метежниците, но без да очаква отговор. От своя страна застаналите насреща ни явно не придаваха по-голямо значение на процедурата, отколкото самият главен сержант. В отговор само се разнесоха откъслечни викове „платите, платите“. След това, все така изправен на седлото си и непреклонен под гравираната си броня, дон Педро де ла Дага вдигна ръка в кадифена ръкавица:

— Аркебууузи!… Насооочи!

Стрелците вдигнаха оръжията си, поставили пръст на спусъка и духнаха тлеещите фитили. Подпираха по-тежките мускети на стойките и се целеха в хората отсреща, които започваха да се вълнуват, но още не се решаваха на враждебни действия.

— Готооови за стреееелба!…

Последната команда прозвуча съвсем ясно в откритото поле. И макар неколцина от бунтовниците да отстъпиха, трябва да призная, че почти всички останаха неустрашимо на позициите си, въпреки заплашително насочените срещу тях дула. Аз погледнах Диего Алатристе и видях, че подобно на по-голямата част от войниците — и тези, вдигнали оръжие, и другите, очакващи твърдо удара, той гледаше към главен сержант Идиакес. Капитаните и командирите на роти също го гледаха, а той от своя страна гледаше негова милост главнокомандващия. Последният не гледаше никого, и ако се съдеше по изражението му, всичко случващо се ужасно му досаждаше. Хиняласога вече вдигаше ръка, когато видяхме — или си помислихме, че виждаме, което е по-вероятно, — как Идиакес поклаща леко глава в знак на отрицание: едва загатнато движение, което дори не можеше да се счете за такова. Несъществуващ жест, бих казал аз, затова и не в разрез с дисциплината. Тъй че по-късно, когато се търсеха виновниците, никой не беше в състояние да се закълне, че го е видял. С този жест, точно в мига, в който дон Педро де ла Дага заповядваше „огън“, осемте роти от верни войници свалиха пиките, а стрелците, като един, пуснаха оръжията си на земята.

Бележки

[1] (лат.) букв. — с блестящи мечове; „Бляскат в бойна редица стъкмена, със своите мечове остри…“ Вергилий, „Енеида“, II песен, 338 ст., прев. Борис Тонков, изд. „Народна култура“, С. 1979. — Б.р.

[2] Луис де Рекесенс и Сунига (1528–1576 г.) — испански военачалник и държавник, губернатор на Нидерландиите, когато там започва въстанието срещу испанската корона. — Б.р.

[3] Алесандро Фарнезе (1545–1592 г.) — херцог на Парма, Пиаченца и Кастро, военачалник на испанските войски, сражавал се при Лепанто. — Б.р.

[4] (букв.) обратно отвоюване — така се нарича продължилият седем века процес на освобождаването на Пиренейския полуостров от маврите. — Б.р.