Анри Троая
Иван Грозни (8)

Осма глава
Скръб и насилие

В продължение на тринайсет години, благодарение на съветите на жена си, на Силвестър и на Алексей Адашев, Иван управлява страната относително благоразумно. Дори чуждите наблюдатели признават големите му качества на владетел.

„Иван, пише един от тях, засенчи дедите си със своето могъщество и добродетели… Той проявява възхитителна любезност и внимание към своите дворяни и поданици… Мисля, че нито един християнски принц не внушава по-голяма любов и страх сред народа си от него… Когато каже на някой от своите боляри върви, боляринът тича… Не е особено чувствителен към развлеченията на лова и очарованието на музиката; обладан е само от две въжделения: да служи на Бога и да громи неприятелите си^[1].“

Тези добри наклонности претърпяват истинска промяна след боледуването на царя, когато той установява, че най-близките му довереници, Алексей Адашев и Силвестър, вместо да го подкрепят в разприте около наследяването на трона, се присъединяват към противниците му. Но след като оздравява, той не ги преследва. В действителност, не му е никак лесно да играе роля на силен и справедлив монарх, когато душата му кипи от жажда за отмъщение. Но след смъртта на Анастасия, сякаш нещо отключва сърцето му и освобождава всички долни инстинкти от детството му. Внезапно той открива, че е сам. Неговият ангел хранител е отлетял. Общуването му с Бога е прекъснато. Или по-точно, наказвайки го без причина, Бог го освобождава от задължението да се подчинява на неговите свещени предписания. Иван вярва в Бога повече от всякога. Но вече не търси логика в отношенията си с него. Между двамата вече не съществува удобното правило „дай, за да ти дадат“. Щастието вече не е награда за добродетелта. Всевишният е своенравен. Веднъж Той прощава всичко, на другия ден те сразява за дреболия. Непредвидим и хаотичен, той всъщност има същия характер като на Иван. Бог, това е Иван, един свръх Иван. Те са създадени, за да се разбират отвъд моралните закони, които важат за простосмъртните. След като царят е загубил жена си, всичко му е позволено. След като Бог го е засегнал и той има право да обижда Бога. Впрочем той тайно е убеден, че Бог не може да му се сърди за нищо. Несъмнено неговите крайности дори са угодни на Всевишния, който цени буйните и презира безразличните, боязливите, пресметливите.

След като погребва жена си, Иван, обезумял от ярост се отдава на пиянство и се утешава с любовница. Това не му пречи да оплаква публично Анастасия. В двора всички се преструват на отчаяни. Но по-голямата част от болярите не жалят за царицата. Те я упрекват, че е подтикнала царя да се отдръпне от болярите и да се доближи до народа. Освен това, благородните князе считат роднините на покойницата, рода Захарини, за опасни парвенюта. Алексей Адашев и Силвестър също са политически паразити, които трябва да бъдат отстранени. За тях двамата задачата ще бъде лесна, тъй като Иван ги мрази, заради колебливото им държане по време на болестта му. Някои се осмеляват да подшушнат на царя, че може би двамата му съветници са отровили Анастасия, която в последно време се е държала хладно с тях. Други, не толкова смели, но също така злонамерени, се задоволяват да твърдят, че Алексей Адашев и Силвестър сигурно са прибягнали до магия, за да внушават на Негово Величество толкова дълго време, че не може без тях. Чувствайки, че наближава буря, Алексей Адашев заминава като войвода във войската в Ливония, а Силвестър се оттегля в манастир. Но това отдалечаване не ги спасява. Иван заповядва Силвестър да бъде махнат от спокойното му убежище и да бъде заточен завинаги в много по-строг манастир на Соловецкия остров в Бяло море. Там той ще умре забравен, в молитви. Иван ще изложи чувствата си към този набожен и предан човек в едно писмо до Курбски:

„За да спася душата си, се бях свързал със свещеник Силвестър с надеждата, че със своя характер и добродетелите си той ще ме води към добро. Но този хитър и лицемерен човек, чието кротко красноречие успя да ме спечели, мислеше само за величие на този свят. Той се съюзи с Адашев, с цел да управляват държавата от името на един владетел, когото презираха. Те събудиха у болярите дух на неподчинение… На трона бях като роб… Ще мога ли някога да опиша всичко, което съм изстрадал през тези дни на срам и унижение?… Те измисляха детински заплахи, за да изпълнят душата ми с ужас… Противопоставяха се на волята ми да посещавам манастирите и да наказвам немците (от Ливония)… Когато бях на смъртно легло, нима те не пожелаха, изменяйки на съвестта и клетвите си, да изберат друг цар, а не моя син?… Те ненавиждаха и клеветяха царица Анастасия и винаги се представяха за приятели на княз Владимир Андреевич…“

И тъй, по навик, Иван твърди, че е предаден и измамен от неблагодарници. Ловкият и мил Алексей Адашев за него вече е само краставо, злобно, коварно „куче“, което той трябва да накаже. Без да зачете услугите, които му е оказвал този превъзходен служител, той заповядва да го съдят. Но за по-голяма сигурност на обвиняемия не му е разрешено да се защити. Той е опасен като змей и може да омагьоса съдиите. Преподобният митрополит Макарий напразно се застъпва за нещастника. Болярите, участващи в трибунала, смятат, че „спокойствието на царя и родината изискват незабавното решение на това важно дело“. След разискванията Адашев е затворен в Дорпат. След два месеца умира в килията си, според едни от треска, а според други от отрова.

За момента царят е доволен. Той е измел боклука пред вратата си. Но много скоро това незначително възмездие вече не му стига. Предателите са оставили след себе си съучастници или поне близки и симпатизанти. След като се е отървал от Алексей Адашев, Иван нарежда да арестуват и екзекутират брата на съветника, храбрия Данаил Адашев, герой от няколко похода, и дванайсетгодишния му син. Тримата братя Сатини, чиято сестра е омъжена за Алексей Адашев, роднината му Шишкин с жена си и децата си, имат същата съдба. Една полякиня, приятелка на Алексей Адашев, възрастната Мария, която живее уединено и благочестиво, е убита с петимата си синове по заповед на Негово Величество. Княз Овчина-Оболенски се осмелява да нарече „содомит“ фаворита на владетеля, младия Фьодор Басманов, който се оплаква на царя. Разтреперан от гняв, Иван собственоръчно пробожда клеветника. Князът вече не спазва постите и се подиграва на набожните. Една нощ, пиян от медовина, той танцува в двореца с няколко маскирани сътрапезници. Виждайки в тълпата княз Репнин, който единствен е без маска, той иска насила да му я постави. Репнин възмутен я хвърля на пода, тъпче я с крак и се провиква: „Прилично ли е царят да се прави на шут? Аз като болярин и член на съвета бих се срамувал да постъпвам като безумец!“ Иван го изгонва от залата. Но това е нищожна немилост. Няколко дни по-късно, в преддверието на църквата, където се черкува, Репнин е прободен от наемни убийци.

В тази атмосфера на страх и най-невинните боляри се питат в какво могат да ги упрекнат. От всички страни в двореца прииждат доносници и един през друг се стараят да ласкаят подозрителността на Иван. Той изслушва всички. Нито един донос не му се струва за пренебрегване. Колкото клеветата е по-невероятна, толкова повече се възбужда любопитството му. Едва получил някаква информация, той нарежда да се разследва случаят и изпраща своите шпиони. Хората не смеят да говорят и пред приятелите си, следят думите си вкъщи и мълчат със свито сърце на обществените събрания. За да се харесат на монарха съдиите вече не изискват никакво автентично доказателство. Осъждането или оправдаването вече не зависят от фактите, а само от каприза на Иван. Така например, без никакъв повод и без процес са екзекутирани княз Юрий Кашин, член на съвета, и брат му. Княз Курлятиев, приятел на Алексей Адашев, принуден отначало да стане монах, много скоро след това е осъден на смърт с цялото си семейство. Княз Воротински, победител от Казан, е заточен с жена си, сина си и дъщеря си. Известният Иван Шереметиев, страшилище за кримските татари, е хвърлен в тъмница, окован и измъчван в присъствието на Иван, който хладно го пита: „Къде са ти съкровищата? Ти минаваше за богаташ!“ А братът на изтезавания, Никита Шереметиев, също велик войвода, неколкократно раняван на бойното поле, е удушен по заповед на Иван.

Затворите и манастирите са препълнени с жертви. Колкото по-силно удря Иван, толкова желанието му да удря се засилва. Вместо да утоли жаждата му, пролятата кръв го тласка към нови жестокости. Да убие ближния си, се превръща за него в необходимо удоволствие, гледката на страданията — в някакъв наркотик, без който не може. Като дете, той е убивал кученца като ги е хвърлял от крепостните стени. На трийсет години усъвършенства тази игра, прилагайки я към хората. Както винаги оправдава жестокостта си със злото, което му е сторило неговото обкръжение. „Ако това куче, Алексей Адашев, измъкнато от калта, не ме бе разделило с моята кобилка (Анастасия), Сатурн нямаше да получи толкова жертви!“, провиква се той. Принципът е ясен: при най-малкото съмнение трябва да се удря силно, без да се губи време да се проверяват подозренията, по-добре да заколиш десетина невинни, отколкото да оставиш жив един виновен. И не е достатъчно да пожертваш главния набеден. В добрата политика е важно да изрежеш голямо парче плът около заразеното място. Да накажеш семейството, близките, всички, които вероятно са изпитали вредното влияние на главата на рода. Да проливаш реки от кръв, за да заздравиш тялото на държавата.

За да замести болярите, виновни за това, че не са му се харесали, Иван избира дребни дворяни, с ограничен ум и гъвкав гръбнак, които никога не му противоречат и го насърчават в разврата. Някои като Алексей Басманов и синът му Фьодор, Малюта-Скуратов, Василий Глазной стават едновременно негови другари по пиене и политически съветници. „Е какво, казват те на Иван, вечно ли ще оплакваш жена си? Ще си намериш друга, по-красива. Прекалената скръб може да навреди на скъпоценното ти здраве. Бог и народът ти искат в земното си нещастие да потърсиш и земна утеха.“ Тези думи поощряват слабостта към жените, която царят винаги е имал. Едва погребал своята, той мечтае да се утеши със свежа плът. Не че е забравил кротката Анастасия, но не може да се съгласи да бъде въздържан. Да люби и да убива са за него двете най-висши форми на мъжествеността. Впрочем Бог е съгласен. За всеки случай Иван е раздал на църквите и на бедните хиляди рубли в памет на Анастасия. Старият митрополит Макарий, който едва се държи на крака, прошепва в дългата си брада, че всъщност царят трябва да предложи постелята си на нова царица. Опасно би било да противоречи на брачните намерения на Негово Величество. Коя да избере? Иван не би имал нищо против да е чужденка. Защо да не е някоя от сестрите на полския крал? Очевидно Полша теоретически е във война с Русия, след като Сигизмунд-Август се обяви за защитник на Ливония и е принудил русите да напуснат окупираните територии. Но двете войски още не са влизали в бой една срещу друга. Ако прояви поне малко разум, Сигизмунд-Август ще забрави омразата си към този, когото отказва да нарече „цар“ и за да сключи продължителен мир, ще му даде една красива и покорна девойка, която да му хареса. Незабавно Иван прекратява траура в двора и изпраща в Полша посланици, натоварени със задачата да преценят лично физическите и нравствените качества на най-добрата кандидатка. Когато пристигат във Вилнюс те срещат по-голямата сестра на краля Ана и по-малката Екатерина. Изборът им, предвид „лицето, пълнотата и здравето“, пада на Екатерина. Въпреки че е стъписан от наглостта на този проект, Сигизмунд-Август не отказва категорично. Но заявява, че не може да одобри този брак, преди да е получил съгласието на император Фердинанд I, негов покровител, че сестра му трябва да остане в лоното на Римокатолическа църква и че във всеки случай той би предпочел да омъжи по-голямата сестра Ана преди по-малката Екатерина. Освен това, за да даде съгласието си той иска и някои промени на границите. Маршал Симкович е изпратен в Москва, за да ги изложи пред Иван. Те са прекомерни: ако иска да се ожени за сестра на Сигизмунд-Август, царят трябва да освободи градовете Новгород, Псков и Смоленск, както и територията на Северск.

Иван е обиден и отказва да стане зет на несговорчивия Сигизмунд-Август. Отпраща Симкович и въздиша пред портрета на Екатерина, който неговите пратеници са му донесли от Полша. След като не може да получи ръката на тази пленителна девойка, той ще обяви война на страната й. Като начало той пише на краля, че е заповядал да издълбаят дупка в земята, за да зарови в нея главата му, след като я отсече.

Обкръжението на царя се старае да облекчи разочарованието му, споменавайки, че полякините наистина са добри съпруги, но че те не са единствените, които знаят да очароват един мъж в леглото. Щом екзотизмът го изкушава, защо да не си избере черкезка принцеса. Има една, за която се говори, че е рядка красавица: дъщерята на черкезкия принц Темрюк. Довеждат я в Москва. Тя се появява в двореца в традиционна носия, повдига булото си и прехласнатият Иван веднага решава да се ожени за нея. Митрополит Макарий я кръщава и й дава името Мария. Сватбата е отпразнувана на 21 август 1561 г., четири дни преди Иван да навърши трийсет и една години. Още на другия ден след този брак той съжалява за избора си. Неграмотна, отмъстителна, варварка, тази дивачка не може да забрави племето си. Нейното азиатско възпитание не й помага да стане добра мащеха на децата на царя. Несъмнено полякинята Екатерина щеше да бъде по-добра партия.

А Сигизмунд-Август повече от всякога възнамерява да завладее загиваща Ливония. Жителите на Ревал са се подчинили на шведския крал Ерик XIV, който е наследил Густав Ваза. А с указ от 21 ноември 1561 г. Кетлер, Велик магистър на Ордена на Меченосците, е отстъпил Ливония на полския крал, ставайки васал на Сигизмунд-Август. Последният бърза да сключи брачен съюз с Швеция. Сестра му Екатерина, която той някога е отказал на царя, е омъжена за наследника на шведския трон, Йохан, херцог на Финландия.

Това ново оскърбление подтиква Иван да ускори военните действия. След като е заточил или убил някои от най-добрите си генерали, той ги замества с черкезки и татарски князе. Начело поставя своя братовчед Владимир Андреевич и Андрей Курбски, които е пощадил. Една страшна армия от двеста и осемдесет хиляди души, от които половината ориенталци, се изсипва в Литва. Царят язди сред тази разнородна войска, която въпреки свещените хоругви прилича на орда. Пред него носят празен ковчег, предназначен, по неговите думи, за Сигизмунд-Август. Неравновесието на силите е толкова голямо, че литовците побягват при първия сблъсък с русите. На 15 февруари 1563 г. големият търговски град Полоцк, който едва се защитава, пада в ръцете на Иван. Той пише на митрополит Макарий:

„Днес се сбъдна пророчеството на светия митрополит Петър, който каза, че Москва ще протегне ръка над рамената на враговете си.“

И му изпраща кръст, отрупан с диаманти. Впрочем плячката е огромна. Купища злато и сребро, конфискувани от най-богатите граждани потеглят към Москва. В Полоцк живеят множество евреи, които са покръстени насила. Тези, които се съпротивляват, са хвърлени в Двина. „Евреите, казва Иван, отклоняват поданиците ми от християнството, а на всичко отгоре прибягват до покушения с отровни треви.“ Татарските войници избиват и няколко католически монаси. Латинските църкви са прочистени или срутени. Хвалебствена служба е изпълнена в катедралата „Света София“, в центъра на покорения град. А Иван прибавя към многобройните си титли и тази на велик княз на Полоцк. Той иронично предлага мир на полския крал, при условие че той му даде цяла Ливония и като премия сестра си Екатерина. Не е важно, че тя е съпруга на финландския херцог и че той самият се е оженил повторно: ще я държи като заложничка и ще се отнася с най-голяма почит към нейната личност.

Сигизмунд-Август не отговаря, но докато руската армия продължава да опустошава страната, заплашвайки дори Вилнюс, той изпраща пратеник при кримския хан Девлет-Гирей, за да го посъветва да се възползва от случая и да се хвърли с татарите си към останалата без защита Москва. Ханът се забавлява от това предложение на християнски крал, отправено към мохамеданин, но след като размисля се отказва от подобна авантюра. За щастие на Сигизмунд-Август, Иван, уморен от похода, не смята да се възползва от предимството си и решава да се върне в Москва, оставяйки гарнизони в завладените градове. Воюващите подписват шестмесечно примирие. На връщане царят среща сияещ от радост пратеник. Черкезката царица му е родила син, Василий.

В Москва духовенството посреща Иван с кръстове и хоругви пред църквата „Св. Борис и Св. Глеб“, народът го приветства, но той има чувството, че въодушевлението на неговите поданици не е така искрено, както след превземането на Казан преди десет години. След тържествата по случай победата той изпраща писмо на амбициозната княгиня Ефросина, майка на княз Владимир Андреевич, за да я поздрави с успехите на любимия й син в Литва. После, размисляйки, задължава старицата да стане монахиня, заточава я в Белозерск и нарежда да я удавят в езерото. Нали някога тя бе пожелала смяна на династията? Никой не протестира. Говорят за естествена смърт. 1563 г. е белязана с още смърт и убийства. В началото на май той загубва последния си син Василий, който е само на няколко седмици. После умира от болест по-малкият му брат Юрий. Този умствено ограничен човек никога не е пречил на кариерата на Иван. Бил е предан приятел на Анастасия. Жена му Юлия е безлична и набожна, а качествата й напомнят за покойната царица. Иван, дълбоко наскърбен организира грандиозно погребение на брат си и настанява снаха си в манастир в разкошни условия. След известно време, в пристъп на ярост, решавайки, че тя води много затворен живот и не му засвидетелства достатъчно уважение заради благодеянията му, той ще накара да я убият. Друга жертва на неговото озлобление става самият княз Владимир Андреевич. Блестящата служба на този военачалник и съветник не могат да заличат от съзнанието на Иван спомена за заговора от март 1553 г., когато на прага на смъртта той слушаше около леглото си разприте на болярите за неговия трон. След дълго въздържане, яростта му се връща, той обвинява княза в измама, заточава го в имението му Старица и го заобикаля с шпиони. Докладите им би трябвало да го успокоят. Но той държи лично да се убеди в настроението на изгнаника. От време на време го посещава в земите му. И там, в резултат на странна непоследователност, възвръщайки предишната си нежност, той пирува и се шегува с човека, който е прогонил без никакви угризения.

В края на 1553 г. една последна кончина натъжава владетеля: отива си Негово Преосвещенство забележителният митрополит Макарий. Твърде стар, за да се противопостави на волята на царя и дори за да го упрекне за безпорядъка и жестокото му поведение, той от дълго време се е задоволявал само с молитви за бъдещето на Русия. Може би край Иван той е усетил наличието на някаква свръхестествена сила, скрита в човешки образ? Може би се е питал дали този богопомазан всъщност не е пратеник на дявола? Той повтаря с треперещ глас: „Аз познавам само църковните дела. Не ми говорете за държавни дела!“ След смъртта му Иван изпитва голяма празнота. Последната връзка с миналото се е прекъснала. Край себе си вече не вижда никакъв свидетел на своето детство.

Всички епископи на Русия отиват в Москва за избора на нов предводител на Църквата. Избран е Афанасий, монах от Чудовския манастир и изповедник на царя. След божествената литургия свещениците събличат богослужебните одежди на новия митрополит, поставят на гърдите му златния образ на вратата на светилището, обличат му расо и поставят на главата му бяла митра. Афанасий получава поздравленията на царя, благославя го и моли Всевишния да даде на Иван здраве и победа. В словото си не се осмелява да говори за добродетел.

Царят му е благодарен за това. Той не може да търпи, когато свещеник го упреква за неговите нрави. Новата му съпруга, черкезката Мария, по природа яростна и жестока, приветства всичките му изстъпления. Казват, че тя самата е чувствена, порочна, лъжкиня, зла и малко нещо вещица. Благотворната сила на водата, с която са я кръстили, не е проникнала в душата й. Иван не я обича, той продължава да мисли за Анастасия и тъгата засилва яростта му. От известно време той носи постоянно дълъг дървен прът с остър железен връх. Дръжката на този тежък жезъл е украсена с резба. Той нежно я гали с пръсти, гледайки втренчено събеседника си. Когато го обзема гняв, удря хората с това оръжие. Често се задоволява само да ги нарани и със спокойно наслаждение гледа как тече кръвта. Понякога ги убива. Изпълва го толкова силна ярост, че „от устата му излиза пяна като на кон“, твърди съвременникът му Даниел Принц фон Брухау. След всяко свое престъпление той се втурва да се изповядва. Обвинява се дори публично пред болярите и се нарича „вонящ пес“, „прокълнат“, „убиец“. Но в устата му тези думи на покаяние са по-страшни от заплахи. Близките му знаят, че за него това е просто упражнение по нравствена хигиена и че унижавайки се, той се готви да започне отново. Той прилича на тези лакомници, които, след като се натъпчат с ядене, бъркат с два пръста в гърлото си, повръщат, за да се освободят стомаха и се връщат на масата с нов апетит. Горко на този, който го е чул да се унижава пред него! От това време, сред народа започват да го наричат с прозвището „Грозни“^[2].