Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ivan le terrible, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Анри Троая

Заглавие: Иван Грозни

Преводач: Галина Меламед

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: френски

Издател: Рива

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: Печат „Абагар“ АД

Редактор: Виолета Йончева

Художник: Веселин Цаков

ISBN: 954-8440-32-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4308

История

  1. — Добавяне

Първа глава
Родителите

Двайсет години брак и никаква надежда за дете. Подобно изпитание е по-тежко за една княжеска двойка, отколкото за простосмъртния човек. Такива мисли терзаят през 1526 г. великия московски княз Василий III. Загрижен да си осигури наследник, той се пита дали въпреки нежното уважение, което изпитва към красивата си съпруга Соломония Юриевна, не би трябвало да й намери заместница, преди с напредването на възрастта да е загубил способността да създаде потомство — той е на четирийсет и седем години. Споделяйки разочарованието на мъжа си, Соломония все по-трескаво обикаля светите места, търси лек за болката си при знахари и разтрива интимните части на тялото си с мехлем от зехтин и мед, сигурно средство, както се твърди, да зачене. Напразно. Василий е отчаян и щом види птиче гнездо в клоните на дърветата се просълзява. Обръща се към болярите от свитата си, и въздиша: „Птичките са по-щастливи от мен. Те поне имат деца!… Кой ще бъде мой приемник, кой ще наследи трона на империята? Братята ми са недостойни, те не умеят да управляват дори собствените си владения[1]!“ Като чуват тези думи болярите разбират, че е настъпил часът да пуснат в ход едно рисковано внушение. „Ваше Величество, казва един от тях, когато смокинята не дава плод, я отсичат и посаждат на мястото й млада фиданка.“ Василий иска да чуе точно тези думи. А може би за владетеля безплодието на Соломония е само претекст да разтвори царската си постеля за някое по-младо създание. И без капка угризение съветва съпругата си да се оттегли в манастир. Тя се противи: не е заслужила подобно наказание след цял живот любов и преданост. В отговор Василий прибягва до сила. Княгинята е отвлечена от двореца, затворена е в Суздалския манастир и е подстригана за монахиня. Когато й поставят булото тя така яростно се дърпа, че един офицер стоварва жезъла си върху й, за да я укроти. „Бог вижда; той ще отмъсти на моя мъчител!“, крещи тя и ридае. Старият княз Симеон Курбски, монасите Максим Гърка и Васиан Патрикеев се осмеляват да се застъпят за клетницата и незабавно са прогонени. Но повечето боляри и духовници, начело с митрополит Данаил, одобряват решението на великия княз.

Още щом се отървава от съпругата си, Василий вече мисли само за едно: да си вземе друга. Разбира се, каноните на православната църква, забраняват на мъж, който е изгонил жена си, да се ожени повторно, докато изгонената е жива. Но законите, които действат за обикновените хора, отпадат от само себе си пред коронованите глави. Така твърди и митрополит Данаил. За по-голяма сигурност, той все пак решава да се допита до гръцкия патриарх в Ерусалим. Той обаче се слави с непоклатима строгост и се разярява. „Василий, пише той, ако се ожениш за втори път, ще ти се роди лош син, държавата ти ще потъне в ужас и сълзи; потоци кръв ще се леят; ще падат главите на големците ти; градовете ти ще се изпепелят.“ Без да трепне пред злокобните пророчества, митрополит Данаил заявява високомерно: „Е, добре, ще минем и без неговата благословия!“ Убедеността му поощрява Василий. Той вече е сигурен, че няма защо да се бои от небесния гняв и ускорява подготовката за сватбата. Всъщност изборът му е направен отдавна.

Според обичая, московският владетел кани в двореца всички лични девойки от страната и посочва избраницата, с която ще дели занапред постелята си. Обаче Василий се отказва от този конкурс по красота и за обща почуда обявява, че желае да вземе за жена Елена Глинская, чийто баща е преселник от Литва. Болярите са смаяни: годеницата е от католическо семейство. Нямаше ли да е по-добре тази голяма чест да се окаже на девойка от тяхното племе, от тяхната вяра? Но Василий остава глух за подобни съображения.

Елена е красива, умна, страстна. Тя е възпитана „по немски“ и със своята култура и свободни обноски ярко се откроява сред руските си връстнички, израсли в невежество, целомъдрие, суеверия и скромни домакински добродетели. Владетелят е толкова влюбен в изгората си, че за да изглежда по-млад, не се поколебава да си подстриже брадата, което за набожните мъже от неговото време граничи със светотатство.

Сватбените тържества продължават три дни. Преди църковната церемония, годениците сядат на трапеза, застлана с разкошна покривка, на която са поднесени хляб и сол. Столовете им са покрити с осемдесет кожи от черна златка, които според вярването прогонват злите духове. Сватбените свещи са обвити в същите кожи, а един сановник вее сноп от тях над главите на годениците. Съпругата на друг сановник вчесва косите им с гъст гребен, натопен в медовина. На главата на Елена поставят шапчица и бяло було. Посипват двойката с хмел, символ на плодовитост. И процесията потегля, със свещи, фенери, икони и краваи към Успенския събор. Вътре годениците пристъпват по килим от дамаска и самурови кожи. Митрополитът им поднася чаша с италианско вино. Изпиват виното и монархът разбива чашата в краката си. След благословията младоженците, седнали на възглавници от яркочервено кадифе, приемат поздравленията на духовенството и царедворците, а хорът пее: „Многая лета!“. В спалнята, където се прибират след това, има много икони, купи, пълни с медовина, свещи забодени в буренца със зърно, планини от кожи на златка и самур, а върху брачното ложе са поставени двайсет и седем житни снопа. Съпругата на началника на гвардията, облечена с два кожуха, от които единият задължително е обърнат наопаки, ръси още един път младоженците с хмел, а кумовете им поднасят печен петел. През цялата нощ началникът на княжеските конюшни бди на кон с гол меч в ръка под прозорците на спалнята. На другия ден двамата съпрузи отиват поотделно на баня, а след това ядат булгур в леглото си. Когато бракът е осъществен — доказателство за това е ризата с петна от кръв — болярите поздравяват господаря си и празненствата продължават.

Въпреки всичкия хмел, с който засипват младоженците при различните церемонии, Елена се оказва също безплодна като Соломония. Както и при нея, нито молитвите, нито мощите, нито магиите, нито италианските или немски мазила успяват да надвият проклятието, което тегне над утробата й. Народът вече шушука, че Бог не одобрява втория брак на Василий и е решил да не го дари с дете. А през това време невинната Соломония родила тайно син в манастира, където е захвърлена.

За щастие молитвите на монаха Пафнутий Боровски накрая умилостивяват небесния гняв. Елена е бременна. Василий ликува. Зад гърба му злите езици говорят, че честта за мъжкия подвиг не се полага на този, който официално тържествува, а на един близък на княгинята — княз Оболенски-Телепньов. Има ли значение? Нали Василий вярва, че е баща, че иска да е баща. Той отрупва Пафнутий с подаръци, обявява го за чудодеец и го канонизира. Друг монах на име Домитиан пророкува пред Елена, че ще стане „майка на гениален Тит“.

На 25 август 1530 г. тя ражда здрав и гласовит син: Иван. С появата му на белия свят гръмотевица разтърсва небето и мълния удря Кремъл. Придворните гадатели вещаят, че това е знамение за велико царуване. След десет дни Иван е кръстен в Троицкия манастир[2], а признателният му баща със сълзи на очи поставя обвитото в пелени телце на гроба на Свети Сергей, за да призове закрилата на светеца над новороденото. Опиянен от щастие, той щедро дарява злато на църквите, разтваря вратите на затворите, опрощава няколко висши сановници, в миналото изпаднали в немилост и неуморно приема делегации от свои поданици — от най-бедните до най-богатите.

Междувременно, далеч от Москва, ханът на Казан, като научава новината за раждането на Иван, заявява пред руските боляри, които го посещават: „Роди ви се владетел и вече е с два зъба. С единия ще разкъса нас татарите, но с другия ще разкъса вас!“

Две години по-късно Елена, отново е ощастливена от Всевишния и ражда втори син, Юрий. Династията е подсигурена. Василий живее със съзнанието, че е изпълнил ролята си на владетел, и на бойните полета, и в постелята си. На 25 септември 1533 г., в знак на благодарност той посещава с жена си и децата си Троицкия манастир, приема благословията на архимандрита, отдава се на пост и молитва заедно с поклонниците, стекли се от всички краища на Московското княжество. След това потегля на лов с кучетата си, пешите стрелци и конниците, въоръжени с вили. Той язди сред гората недалеч от Волоколамск, но усеща силни болки в левия хълбок: там зрее моравосин цирей и започва да гнои. Ужасно го боли, но не се отказва от хайката на другия ден. Завива му се свят. Отнасят го на носилка в село Колп. Елена е обезпокоена, повиква чичо си Михаил Глински и двама немски лекари — Теофил от Любек и Николай Люеф. Те започват лечението с „руски церове“: лапи от брашно, мед и варен лук. Напразно. Гнойта блика в изобилие. Пренесен е във Волоколамск от болярите си, но чувства, че животът му си отива. Всеки път, когато сменят лапите, зловонното течение е по-обилно. Обърканите доктори предписват слабително, което влошава състоянието на болния. Василий настоява да го отведат в Москва, защото иска да умре в столицата си. Първият етап на пътуването е манастирът „Свети Йосиф“, където полагат болния на легло в църквата. Докато дяконът чете молитви за изцелението му, Елена и децата, ловците, болярите, духовниците, придошлият народ, всички коленичат и ридаят. Отново поемат към Москва. Вали сняг. Шейната, в която лежи Василий, силно се друса по неравния път. Тъй като той иска да влезе тайно в града, за да избегне зложелателното любопитство на чуждите посланици, хвърлят мост през река Москва, разбивайки все още тънкия лед. Шейната едва е поела по леката пасарела и нестабилната конструкция се срутва под тежестта на впряга. Конете падат във водата, но болярите прерязват каишите и успяват да задържат шейната и да я извлекат на брега. Най-сетне призори на 25 ноември 1533 г. Василий се озовава в покоите си в Кремъл. Той е толкова изтощен, че едва намира сили да благодари на Бога за успешното си завръщане. Снегът вали непрестанно и покрива църквите, двореца, дървените къщи. Вкочанясали от студ, невиждащи от снежните вихрушки, стражите крещят и едва удържат прииждащите посетители, заприличали на снежни призраци, които забързано се тълпят пред парадния вход. Всички царедворци вече знаят, че владетелят умира. Той е призовал князете Иван и Василий Шуйски, Михаил Захарин, Воронцов, Курбски, Глински, ковчежникът Шигона, второразредни боляри… Те са изпълнили вестибюла, и чакат мълчаливо в бледата светлина, която се процежда през прозорците от слюда. Най-сетне един слуга отваря вратите на спалнята. Пред леглото на агонизиращия горят свещи. Около него монаси шепнат молитви. Със сетни сили в присъствието на болярите Василий диктува последното си завещание. Той определя за свой наследник сина си Иван, който кара третата си годинка и докато стане петнайсет години го поставя под опеката на майка му Елена и на болярите. Тези разпореждания съвсем не задоволяват придворните, които не желаят да имат за владетел невръстно дете, а за регентка — чужденка с голямо и алчно семейство. Но те се прекланят с привидно уважение пред волята на умиращия. Отгатвайки недоволството им, Василий казва на Михаил Глински: „Макар че си чужденец по рождение, сред нас ти стана русин. Поверявам ти жена си и сина си.“

Тъй като раната гнои все по-силно и отделя зловонна миризма, Василий моли лекарите Люеф и Теофил да го измият с водка. Докато трае процедурата, ги пита: „Кажете ми откровено, можете ли да ме изцелите.“ Люеф не скрива, че е загубил всякаква надежда. „Е, приятели, въздъхва Василий, чухте го, трябва да ви напусна.“ Митрополит Данаил е там със свещеника Алексеев, който носи Светите дарове. Със свръхчовешко усилие Василий се изправя, за да приеме светото причастие. Ляга и поръчва да повикат жена му и децата, за да ги благослови. После се обръща към болярите: „Служете на моя син, както служихте на мен. Направете всичко възможно той да царува над страната… Не изоставяйте Михаил Глински, защото е кръвно свързан със съпругата ми“. При тези думи Елена се разридава още по-силно. Тя надава пронизителни викове и удря главата си в пода. Отвеждат я насила с разкъсани дрехи и разпилени коси. След като тя излиза, Василий моли митрополит Данаил да го покалугери. За спасение душата си иска да бъде погребан не като всемогъщ монарх, а като най-скромен духовник. Брат му Андрей и Воронцов се възпротивяват на това желание, защото според тях е несъвместимо със сана му на велик московски княз. С вдървен език Василий настоява. Той целува края на завивката, кръсти се с немощна ръка и умолява с поглед иконата на Владимирската Богородица. Митрополит Данаил заповядва да му донесат черна качулка и се провиква: „Не, никой няма да ми отнеме душата му! Сребърният съд наистина е скъпоценен, но като се позлати става още по-скъп!“ Подхващат отново молитвите. Василий е подстриган. Монашеското му име е Варлаам. Поставят на гърдите му Евангелието. Той едва диша. Внезапно Шигона известява: „Свърши, монархът вече не е между живите!“ Малко по-късно ще заяви, че лицето на княза е било озарено, когато е предавал богу дух и че от зловонна раната му се превърнала в уханна. Митрополит Данаил измива тялото на покойника, избърсва го и го облича в монашески одежди. Когато й съобщават, че князът е издъхнал, Елена загубва съзнание и според мълвата се свестява едва след два часа.

Полунощ е, 4 декември 1533 г., в Москва никой не спи. Народът чака по затрупаните в сняг улиците. Когато голямата камбана на Кремъл започва да бие на умряло, тълпата избухва в ридания и пада на колене. Тя оплаква един велик княз, който през двадесет и деветгодишното си управление бе съумял да подчини болярите, да победи кримските татари и да присъедини към провинциите и градовете, които е наследил, Псков, Рязан и отнетите от Литва земи. На другия ден в църквата „Свети Архангел Михаил“ митрополит Данаил произнася възхвала за покойника, „умел администратор, истински водач, образ на божията доброта, образец на търпение и твърдост, баща на болярите и на народа“.

След като оплаква с потоци сълзи петдесетгодишния си мъж, Елена бодро се залавя с новите си задачи на владетелка. Обкръжава я регентски съвет, съставен от братята на покойния Юрий и Андрей и от двайсет изтъкнати боляри, сред които Белски, Шуйски, Оболенски, Воронцов, Захарин, Морозов. Съветът се ръководи от Михаил Глински, чичо на регентката, амбициозен и предприемчив старец, и от главния интендант Иван Оболенски-Телепньов, млад, красив и ограничен мъж, когото Елена е направила свой любовник. По тяхна препоръка тя изпраща извънредни посланици при император Карл V и при брат му Фердинанд — крал на Унгария и Бохемия, подновява приятелските връзки с Швеция, Молдова, Ливония, с хана на Астрахан и с някои ногайски принцове, продължава боевете срещу кримските татари, прониква в Литва, укрепва крепостната стена на Москва. През 1536 г. малкият Иван, едва шестгодишен, приема литовските посланици и надигайки се от трона си пита с тънко гласче: „Как е със здравето нашият брат крал Сигизмунд?“ След това им подава ръка да я целунат. Всички от свитата хвалят достолепното му държане и ясното му слово. Несъмнено това хлапе, високо колкото три педи има качества на владетел. Но според завещанието на баща си трябва да чака още дълго, докато поеме властта. А колко заговори предстоят дотогава!

Веднага след смъртта на Василий се изостря борбата между болярите, които са загрижени да си възвърнат правата, и регентката, която има намерение да управлява страната с по-твърда ръка от покойния княз. Страхувайки се, че въпреки положената клетва, двамата братя на мъжа й — Юрий и Андрей, ще се опитат да се домогнат до короната, тя нарежда да ги арестуват под претекст за неподчинение. Първият е хвърлен в затвора и там умира от глад. Вторият е заловен в момент, когато се е опитвал да подстрекава към бунт, изпратен е в затвор и е отровен. Привържениците му са подложени на жестоки изтезания. Трийсетина от тях са обесени по пътя между Москва и Новгород. Жената на Андрей и сина и са затворени в подземие. Михаил Глински, родният чичо на Елена, е снет от поста си и хвърлен в тъмница, защото се е осмелил да я смъмри за връзката й с Иван Оболенски-Телепньов. Други князе са удушени или заточени с най-неубедителни мотиви. Болярите са възмутени от насилието. „Само Оболенски-Телепньов е всевластен, казва един от тях. Други, по-заслужили от него, са боляри само на думи. Никаква служба не ти се признава, ако не се харесаш на фаворита!“ В Кремъл, всекидневно се увеличава броят на тези, които желаят промяна. На 3 април 1538 г. Елена внезапно умира в страшни мъки. Посланиците не се съмняват, че е отровена. В двореца настъпва всеобщо облекчение под маската на покруса. В тази голяма политическа суматоха, никой не се занимава с малкия осемгодишен Иван, който току-що е загубил майка си.

Бележки

[1] По това време Василий III има двама живи братя: Юрий (някои автори го наричат Георгий, роден в 1480 г.) и Андрей, роден в 1490 г.

[2] Разположен на няколкостотин километра северно от Москва.