Ектор Мало
Изпитанията на малката Пиерета (28)

Двадесет и осма глава

Когато Волфрам Пендавоан идваше в кантората, заемаше се преди всичко с кореспонденцията. Писмата се разделяха на две купчини — в едната френските, а в другата — тези, които идваха от чужбина. Откак ослепя, племенниците му или Талуел отваряха и четяха писмата. Чуждестранните писма, с които се занимаваше Бендит, сега се разпределяха между Фабри и Монбле.

Тази сутрин тук бяха и Теодор, и Казимир. Теодор, отваряйки едно писмо, прочете — Дака, 29 май.

— На френски ли е? — попита чичо му.

— Не, на английски.

— От кого е?

— От някой си Филд. Да го дам ли на Фабри?

— Не, дай го на мен.

Теодор и Талуел се спогледаха. Едва завършил прегледа на кореспонденцията, старият фабрикант позвъни на Пиерета.

— Какво е това писмо? — попита я той, когато тя пристигна.

Пиерета взе писмото и пребледня.

— Написано е в Дака, от Филд.

— Можеш ли да го прочетеш?

— Позволете ми най-напред да го прегледам.

— Добре, но побързай.

Тя се мъчеше да се успокои, но вълнението й растеше и буквите скачаха пред очите й.

— Хайде де — нетърпеливо я подкани старецът.

— Написано е неясно и трудно се чете.

— Не превеждай буквално, предай ми съдържанието в общи линии.

— Филд съобщава, че Леклер, комуто сте писали, е починал. Ето защо вместо него ви отговаря той. Не е писал по-рано, защото много трудно се е добрал до сведенията, които сте искали. Извинява се, че пише на английски език.

— Какво е узнал? — почти извика Волфрам Пендавоан.

— Още не съм го прочела.

Нетърпението на стареца се усилваше, постоянно я прекъсваше, от което тя още повече се смущаваше.

— Така нищо няма да излезе. По-добре иди в кабинета на Бендит, преведи писмото и тогава ще ми го прочетеш. Внимавай никой да не узнае съдържанието му. Чуваш ли — никой! Ако някой те попита, не казвай нито думица! Оказвам ти голямо доверие и се надявам да го оправдаеш.

— Ще се постарая с всички сили да се окажа достойна за доверието ви.

Пиерета отиде в кабинета на господин Бендит и се зае с превода. Прочете писмото няколко пъти, след което се зае да го преведе на френски.

Дака, 29 май

Уважаеми господине,

С прискърбие Ви съобщавам, не загубихме Леклер, когото бяхте помолили да направи някои справки, както предполагам, много важни за Вас. Затова се осмелявам да ви пиша вместо него. Изпълнението на Вашата поръчка беше много трудно, имайки предвид давността на събитията. Най-сетне ми се отдаде да събера някои сведения, които бързам да Ви съобщя, като моля да ме извините, че пиша на английски, тъй като не владея френски език.

Пиерета така се беше съсредоточила, че не забеляза влезлия Теодор Пендавоан. Той поиска англо-френския речник и тя му го даде.

— Може би ви трябва?

— Не, рядко си служа с него.

Той се надвеси над нея и тя разбра, че чете превода й.

— От Дака ли е писмото?

Беше ясно, че речникът е бил само поводът да влезе.

— Добре ли превеждате? — и той протегна ръка да вземе листа.

Но Пиерета рязко го дръпна към себе си.

— Това е черновата, пълна е с грешки — каза тя усмихната.

— Няма значение — отвърна той със същия тон. — Покажете ми я!

— Не, не мога.

— Представете си, че съм вашият учител, който иска да поправи грешките ви.

— И въпреки това — не!

— Но защо? — и той се протегна да вземе листа.

— Господин Пендавоан ми забрани да показвам писмото на когото и да било.

— Но чичо и без друго сам ще ми покаже вашата чернова.

— Той може да ви я покаже, но не и аз. Длъжна съм да изпълня нарежданията му.

Теодор разбра, че Пиерета не се шегува и че само със сила може да се добере до писмото. Но тя можеше да извика и тогава щеше да стане лошо…

— Радвам се да констатирам такава вярност към чичо ми, дори и за такива дребни неща.

Той излезе. Пиерета още не се беше успокоила от разговора с Теодор и вратата отново се отвори. Влезе Талуел. Очите му бяха устремени в писмото.

— А, това значи е преводът на писмото от Дака? Преведе ли го?

— Не, едва съм започнала.

— Но вероятно вече си го прочела?

— Да, прочетох го.

— Какво пише в него?

— Не мога да ви кажа.

— Защо?

— Господин Волфрам Пендавоан ми забрани.

— Но ти много добре знаеш, че господин Пендавоан и аз сме едно и също. Всички разпореждания се вършат чрез мен, всички дела водя аз. Длъжен съм да зная съдържанието на това писмо.

— Това писмо не се отнася до работата ви.

— До какво се отнася тогава?

— Не зная.

— Трябва да ми кажеш. Ти не познаваш личните работи на господин Пендавоан. В това писмо може да му съобщават някаква голяма радост или голяма скръб. И едното, и другото е в състояние да го убие. Ето защо се интересувам от писмото. Само за доброто на господин Пендавоан.

Той говореше леко и убедително. Сега тонът му не беше високомерен и суров, както обикновено.

— Ти си умно момиче и ще разбереш колко е важно това за всички ни. Ти си на такова добро място, което след време, благодарение на мен, ще спане още по-завидно. Длъжни сме в името на общия ни интерес да пазим здравето на нашия господар, което, слава богу, сега е добро. Но никой не знае как ще му се отрази силно вълнение.

Пиерета просто не можеше да познае Талуел. Макар че думите му бяха трогателни, тя не можеше да забрави онова, което бе чула от Фабри и Монбле — не подбира средствата си, за да постигне целта. А и господин Пендавоан бе казал: „Даже някой да настоява, не бива да му показваш писмото“. Тя е длъжна да оправдае доверието на стария човек.

Талуел стоеше опрян на масата с очи, устремени към листа.

— Но аз не съм кой да е! Аз съм втори Пендавоан.

Пиерета мълчеше.

— Глупачка! — викна той вбесен. — Запомни това, което ще ти кажа: ти си на добро място, но понеже си глупава, ще трябва да го освободиш. Разбра ли? Помисли си. Ако до тази вечер не узная съдържанието на писмото, утре ще бъдеш на улицата.

Талуел почака малко, но като видя, че тя мълчи упорито, излезе със същата дебнеща походка, с която влезе.