Серия
Маршът на Турецки (23)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Выбор оружия, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Еми (2014)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Вместо пролог
Турецки в немилост

В началото на юли 1996 година, скоро след като преизбраният за втори мандат президент на Русия Борис Николаевич Елцин положи клетва, в малкия южнобаварски град Гармиш-Партенкирхен, разположен в живописните предпланини на Алпите, два пъти домакин на зимните олимпийски игри, започна работа международен симпозиум на тема „Научно-техническият прогрес и жизнената среда на човека“. Както бе обявено в предварителната информация за пресата, в симпозиума участваха експерти от Германия, Русия, САЩ и Великобритания, а основен докладчик беше преподавателят от Мичиганския университет професор Дейвид Н. Бигърс, известен с активното си участие в дейността на движението „Грийнпийс“.

Възгледите на Бигърс бяха добре познати от многобройните му публикации в световния печат, а самият проблем за опазване на околната среда въпреки изключителната си важност не предлагаше нищо сензационно, така че медиите не проявиха особен интерес към срещата. Появиха се само няколко реда в хрониката на „Мюнхен беобахтер“, местните гармишки вестници отделиха малко повече място, но в тях се изтъкваше не толкова значението на тази международна проява, колкото удобствата, които Гармиш-Партенкирхен може да предложи за бъдещите организатори на конференции и срещи на всякакво равнище.

С това интересът към симпозиума бе напълно изчерпан, на което фактически разчитаха и организаторите. Нещо повече — дори ако някой от журналистическото братство бе решил от чисто любопитство да присъства на работата му, нямаше да получи тази възможност: всички входове и коридори към конферентната зала на хотел „Президент“, където се провеждаха заседанията, бяха блокирани от двайсетина млади мъже. По реверите на елегантните им костюми бяха закачени картички с надпис „Консултант“ и името на страната, която представляваха. Те се държаха с безукорна учтивост, под саката им не се очертаваха кобурите с пистолетите, но човек не трябваше да е особено проницателен, за да се досети, че тези мъже са охрана, при това от такава висока класа, че не им е необходимо оръжие, за да осигурят безопасността на поверения им обект.

А този обект бяха участниците на международния симпозиум „Научно-техническият прогрес и жизнената среда на човека“. В действителност темата звучеше доста по-различно: „Актуални проблеми на международното сътрудничество в борбата с трансграничните мафиотски структури, тероризма и организираната престъпност“. Целта на обсъжданията беше да се изработят конкретни препоръки за създаването на международен център, който да координира действията на правозащитните органи на страните участнички в борбата срещу новото глобално зло: срастването на международните престъпни групировки, широкото им навлизане и завладяване на съвсем легални сфери от бизнеса (освен нелегалната търговия с наркотици, оръжие и други стоки), влиянието на мафията и нейните представители върху икономиката и политиката.

Делегациите на САЩ, Русия и Великобритания бяха оглавени от високопоставени ръководители на службите за сигурност, в тях като експерти влизаха по трима-четирима души от всяка страна — най-добрите от най-добрите: американски полицаи и агенти от ФБР, инспектори от Скотланд Ярд, германски оперативни служители, агенти от ФСС и служители от Главната прокуратура на Русия. Сред членовете на руската делегация беше и старши следователят от Главната прокуратура А. Б. Турецки.

Срещата бе подготвена при изключително голяма секретност и само ръководителите на делегациите знаеха, че инициативата бе подета лично от президентите на САЩ и Русия — Бил Клинтън и Борис Елцин, канцлера на Германия Хелмут Кол и премиера на Великобритания Джон Мейджър по време на конфиденциалната им среща на юбилейната конференция на ООН в Ню Йорк. САЩ, които бяха най-силно обезпокоени от проникването на руската мафия в живота на тяхната страна, настояваха за ускоряването на това международно начинание, но Русия се бавеше в очакване на резултатите от президентските избори и едва след победата на Борис Елцин при втория тур даде съгласие за събирането в Гармиш-Партенкирхен.

Вторият ден на симпозиума започна с доклад на Питър Редуей, ръководител на американската делегация и директор на разузнавателната школа във Вашингтон. Речта му продължи повече от два часа и бе изслушана с огромно внимание от участниците. Фактите повече или по-малко се знаеха от всички, но вашингтонските аналитици, извършили твърде обемна и задълбочена работа по тяхното обобщаване, бяха показали връзката между събития в различните точки на планетата — от Босна и Херцеговина до Чечня и Таджикистан, от турския Кюрдистан до окупираната част на Палестина и Либия, така че в крайна сметка картината на заплахата срещу целия цивилизован свят бе представена съвсем убедително. Редуей изтъкваше необходимостта борбата с тази нова и страшна заплаха да се превърне в приоритет за всички правителства, и то не само в организационен план. Не по-малка роля той отреждаше и на човешкия фактор: за тази работа трябва да бъдат привлечени най-талантливите, най-опитните и смели хора. Питър Редуей беше добър оратор и си позволи да завърши с шега: „Имаме нужда от джеймсбондовци, и то не единици или десетки, а толкова, колкото може да ни даде всяка страна. Само така ще можем да разчитаме на успех.“ Шегата му постигна целта си — по лицата на слушателите се мярнаха усмивки.

Докладите на другите ръководители на делегациите допълниха картината, обрисувана от Редуей, но не добавиха нищо принципно ново. А обсъждането на организационните въпроси съвсем намали интереса в залата. При сутрешното заседание на третия ден думата бе дадена — по негова молба — на представителя на руската делегация Турецки.

Въпреки че говореше доста сносно английски, Турецки с основание реши, че езиковите му познания, напълно задоволителни при общуването с колегите в уютните барове на хотела, са все пак недостатъчни за изказване от трибуната и е най-добре да се довери на професионалните преводачи, осигуряващи симултанен превод на всичко казано в конферентната зала, затова предпочете да говори на руски. Тезисите в изказването му бяха следните:

Докладът на господин Редуей и на останалите ръководители на делегации са в пълно съответствие със задачите, които секретарят на Съвета за сигурност на Руската федерация постави пред всички силови ведомства и правозащитни органи от името на Б. Н. Елцин.

Ходът на обсъждането на организационните въпроси показва, че се прави опит да се създаде още една международна бюрократична структура, която вместо да води реална борба срещу трансграничната организирана престъпност и тероризма, ще се занимава с чиновническа работа и координация между ведомствата на различните страни. За да се тръгне по правилния път, трябва да се мисли не за нова организация, а за усъвършенстване на вече действащите — в частност Интерпол и Европол, които не се справят или се справят лошо със своите задачи именно поради бюрократичната си организация.

Господин Редуей шеговито сравни служителите на новата структура с Джеймс Бонд. Разбира се, в случая и дума не може да става за прилагане на измисленото от писателя Йън Флеминг „право на убийство“ — неговият герой може да ликвидира враговете си според законите на страната, където в дадения момент работи. Би трябвало да се припомни на всички присъстващи, че легендарният супершпионин Джеймс Бонд винаги е имал една-единствена задача: да издири и неутрализира престъпника, който обикновено е от международен мащаб, а именно с такива бандити ще ни се наложи да си имаме работа. Според правилата на играта, поставени от писателя Йън Ланкастър Флеминг и неговите интерпретатори в киното, Джеймс Бонд не е принуден да събира доказателства за съда, да изпълнява безброй процесуални действия, задължителни за всеки служител от правозащитните органи, да ограничава личната си инициатива, когато тя се налага от обстоятелствата, но се разминава със законодателните норми. Всеки от вас може да продължи този списък от ограничения. Съгласен съм с господин Редуей, че при съответната организация в нашите страни ще можем да намерим и да подготвим за активна дейност много джеймсбондовци. Но ако — както това се очертава в хода на обсъжданията — ние ги поставим в положението на чиновници, ефектът от тяхната работа ще бъде минимален, а ако трябва да бъда откровен — абсолютно никакъв.

От всичко, казано дотук, следва моето предложение: ние трябва да мислим и работим не за създаването на още една междуправителствена комисия, а на нова самостоятелна организация, чийто ръководител да бъде подчинен на един-единствен човек — генералния секретар на ООН или на упълномощен от него заместник. Въпросите за финансирането, подбора и подготовката на кадрите, разпределението на стратегическите, тактическите и оперативните задачи трябва да се решават еднолично от ръководителя на тази организация, а нейните служители да разполагат с пълна свобода за действие в рамките на законите на страната, в която ще им се наложи да работят. Внедряването на агенти в подземния свят, агентурното наблюдение, провеждането на активни мероприятия с цел разобличаването на престъпниците — всички тези въпроси трябва да се решават самостоятелно от всеки един служител, може би съгласувайки действията си само с ръководителя на групата, а понякога дори и без това, защото, както показва практиката, понякога няколко часа или дори минути са решаващи за успеха. Всички вие го знаете не по-зле от мен, завърши изказването си Турецки.

Той се върна на мястото си на четвъртия ред. До него седеше ръководителят на руската делегация, висш офицер от ФСС. По всичко личеше, че е недоволен от изказването на своя сънародник. Не че го погледна със смразяващ поглед например, но някак се стегна и се отдръпна от него. Турецки разбра, че ще си има неприятности — и то доста големи.

Майната му, с неочаквано озлобление си помисли той.

Предвиждаше се срещата да продължи четири дни, но след изказването на Турецки, горещо приветствано от представителите на Великобритания, САЩ и Германия, Питър Редуей закри конференцията с аргумента, че в светлината на принципно новия подход, предложен от господин Турецки, ръководителите на делегациите трябва да се консултират със своите правителства.

На следващата сутрин след завръщането си в Москва Турецки бе извикан при главния прокурор на Русия. В кабинета му беше и заместник главният прокурор, старият приятел и учител на Турецки — Константин Дмитриевич Меркулов. Предишната вечер Турецки се бе опитал да го намери, но не успя: от дома на Костя му казаха, че той е на вилата на някакъв приятел, който празнувал юбилей, и оттам утре щял да отиде направо на работа. Така че на Саша му се бе наложило сам да се подготви за трудния разговор с главния прокурор.

За непълната година работа с новия главен прокурор Турецки си бе изградил с него гладки, съвсем делови отношения. Но сега шефът с усилие сдържаше раздразнението си и започна без никакви предисловия:

— С изказването си на срещата в Гармиш вие фактически провалихте едно начинание, предварително получило одобрението на лидерите на четири страни, включително и лично на руския президент.

— Така ли? — изненада се Турецки. — Не знаех.

— А ако знаехте? Щяхте ли да сдържате езика си?

Турецки се позамисли, след което твърдо отговори:

— Не.

— Вашата безотговорност е поразителна!

— Грешно са ви информирали — възрази Турецки. — Аз само изразих мнение, че работата на симпозиума тръгва по един принципно неправилен път.

— Вие бяхте длъжен да съгласувате речта си с ръководителя на руската делегация.

— Регламентът на срещата предвиждаше свободна обмяна на мнения. Аз просто се възползвах от това право.

— Но след вашето изказване конференцията беше закрита ден по-рано от предвидения срок.

— Това само доказва, че аргументите ми са се сторили твърде убедителни на мнозина. Включително и на мистър Редуей, който ме помоли да предам идеите си в писмен вид. Те бяха размножени и раздадени на ръководителите на всички делегации.

— И защо аз изобщо не съм уведомен?

— На този въпрос би трябвало да отговори някой друг — каза Турецки. — Но аз мога да ви ги дам веднага.

Той сложи пред главния прокурор три машинописни страници, над които бе умувал цяла нощ, стараейки се да направи текста колкото се може по-кратък и убедителен. Това беше докладна записка до президента на Русия с копие до секретаря на Съвета за сигурност.

Главният прокурор внимателно я прегледа и не без ирония попита:

— Сигурен ли сте, че те ще го прочетат?

— Не — призна Саша. — За мен беше важно да го напиша. Мога само да се надявам, че някои от хората, упълномощени да взимат отговорни решения, ще му обърнат внимание.

— Принуден съм да ви отстраня от работа до изясняването на всички обстоятелства около този случай.

— Няма нужда. — Турецки хвърли на бюрото предварително написана молба за напускане по собствено желание, която бе решил да подаде, ако разговорът приеме такъв рязък обрат.

Главният прокурор се намръщи:

— Наистина ли искате да напуснете прокуратурата?

— Не. Но доколкото разбирам, такова е вашето желание.

Главният се замисли и накрая каза:

— Ще ви уведомя за решението си. Не искам да ви задържам повече.

Турецки стана.

— Изчакай ме в кабинета ми — обърна се към него Меркулов. Вече петнайсет години, ако не и повече, двамата бяха на „ти“, но сега при напрегнатата атмосфера в кабинета на главния прокурор това нескрито дружелюбно „изчакай ме“ можеше да означава само едно: ако за Саша тежкият разговор бе приключил, то за главния прокурор втората му половина тепърва предстоеше и едва ли щеше да бъде по-лека.

Турецки почака близо час. Меркулов най-сетне се завърна в кабинета си и седна зад огромното бюро, сякаш незабелязал напрегнатия му въпросителен поглед, и добродушно попита:

— Та как прекара, успя ли да си починеш там в Гармиш? Как ти се видяха Алпите?

Турецки сви рамене.

— Алпи като Алпи.

— Пийна ли си баварска биричка? Покара ли ски?

— Какви ски?! — учуди се Турецки. — Лятото в Алпите е мъртъв сезон.

— Поне срещна ли интересни хора?

— Имаше и интересни. Беше дошъл Ханс Юнге от Франкфурт на Майн, нали го помниш, онзи, с когото заедно разследвахме делото за убийството на банкера Алмазов[1]? Присъстваше и Франц Шмид от хамбургската полиция. Боб Потър от Лондон — изключителна личност, владее седем езика, и то на пето ниво — като майчин. Руски говори като кореняк петербуржец от добро семейство. Кой още? Кейт Уилсън от нюйоркската полиция. Също три езика, включително руски, макар и не на толкова високо ниво. Афроамериканка, както сама се представи. Негърка или мулатка. На двайсет и четири години вече е лейтенант, началник на отдел „Убийства“, като Володя Яковлев от Московската криминална милиция. По нашите рангове — значи подполковник. Дяволски красива. Но с нрав на дива котка.

— Не се ли опита да я опитомиш? — попита Меркулов. — Или се уплаши да не те одраска?

— Слушай, Костя, престани да ме измъчваш! — помоли Турецки. — Какво мислиш за тази история?

Меркулов позабави отговора си.

— Забъркал си се в огромна каша. Какво мога да кажа? Всичко е много добре измислено, Саша, чудесно обосновано. Но има едно „но“. Ето ти молбата за напускане, виж какво ще направя с нея…

Той разкъса листа на четири части и хвърли парчетата в кошчето за боклук.

— Какво ще рече това? — попита Турецки.

— Ще рече, че от днес си в отпуска. Заповедта е подписана от главния прокурор. Колко неизползвани дни ти останаха от миналата година?

— Към три седмици.

— Така, тези три седмици ще изкараш в полагащата ти се отпуска. А после ще минеш в неплатена, по семейни причини. Предай служебното си оръжие.

— И картата ли да предам?

— Защо? Ти не си уволнен. Дори няма да те местим в списъка на извънщатните служители. Просто си в отпуска. Вярно, навремето тия отпуски ги наричахме „немилост“.

— И колко ще продължи тази моя „немилост“? — мрачно попита Турецки.

Меркулов поклати глава.

— В момента никой не може да ти каже. Нито пък как ще приключи тя…

Бележки

[1] Виж романа, на Ф. Незнански „Контролен изстрел“, изд. „Атика“, 1999 г. — Б.р.