Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Law of possession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2011)
Разпознаване и начална корекция
Panteley Patnik (2014)
Допълнителна корекция
asayva (2014)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Автор: Ема Ричмънд

Заглавие: Сезон на мечтите

Преводач: Ангелина Василева

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Арлекин България ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: Роман

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-11-0413-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3784

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Девлин донесе кафето в дневната. Настани се върху страничната облегалка на канапето, на което бе седнала Сам.

— Това се случи в коледната нощ — започна той позната от детството му приказка. — В къщата беше съвсем тихо. Всички спяха, дори мишките… По-нататък не си спомням — призна мъжът с усмивка.

— По-нататък става дума за децата, които са закачили чорапчетата си на камината, за да дойде Дядо Коледа и да им остави подаръци… Майка ми знаеше цялата приказка наизуст.

— Ти имаш ли братя и сестри?

— Не. Аз съм единствено дете. След мен майка ми не могла да има повече деца. — Сам се взираше в лицето на Девлин. То изглеждаше странно сурово и в същото време изпълнено с копнеж. Тя неочаквано усети чувство на вина. — Извинявай! За твоето детство ли си спомни? Много ли беше ужасно?

— Не бих го нарекъл ужасно. Беше по-скоро стерилно. Никога не съм мечтал, дори когато бях съвсем малък. — Той я погледна и каза тихо: — Сам, не превръщай гордостта и дълга в свой кумир. Не карай Роби да ти бъде задължен! Обещай, че ще ми пишеш, ако ти стане трудно. Изведнъж разбрах, че не искам той да… По дяволите, и аз не знам точно какво! — С въздишка, от която сърцето на Сам се сви, той остави чашата си на полицата над камината. — Излизам да се поразходя!

Сам понечи да каже нещо глупаво за студа и за снега, но навреме спря. Девлин беше достатъчно възрастен, за да знае какво прави. Навярно трябваше да се справи с чувството си за вина, колкото и да не му се иска да го признае.

Тя реши, че би било най-добре да е вече в стаята си, когато той се прибере. Така щеше да избегне неловкото мълчание от снощи или евентуални избухвания от страна и на двамата. Преди това трябваше да напълни с подаръци чорапчето на Роби и да направи еленски следи в снега пред къщата. Баща й правеше това на Коледа, когато тя бе дете. Не бе забравила вълнението, което изпита, когато ги видя за първи път. Да отглежда човек деца не е просто задължение, често това е удоволствие. Сам не фантазираше. Обичаше Роби. Искаше й се да се върне на работа, но не можеше да си представи живота си без детето. Тя също беше любопитна как ще изглежда той след пет или десет години. О, Джули, защо не ми каза нищо за съществуването на Девлин, укори тя за пореден път в мислите си своята приятелка.

Сам сложи подаръците на Роби в чорапчето му и едва тогава се сети, че няма нищо за Девлин. Не беше приготвила подаръци за мъж. Сети се, че все пак има нещо подходящо. Беше купила за баща си новата книга на Уилбър Смит. Не му я изпрати, защото пощенските разходи й се видяха големи. Решила бе да му я занесе лично следващия път, когато отиде при родителите си. Грижливо опакова книгата. Щеше да я остави под елхата, когато Девлин заспи.

 

 

Свита под юргана, без да се съблича, Сам изчака да чуе как Девлин си ляга. Прокрадна се тихо по стълбите и се хвана на работа. Закрепи накрайника на заледения маркуч върху дръжката на метлата и направи отпечатъци в снега.

С малко фантазия, за петгодишното дете те щяха да бъдат истински следи на еленови копита. Сам внимаваше да стъпва в пресните следи на Девлин — те щяха да са от стъпките на дядо Коледа. Всичко щеше да е наред, само ако не завали отново сняг. Сам погледна угрижено небето. То беше ясно и обсипано с ярки звезди. Чудесно, каза си тя. И в следващия миг подскочи уплашено.

— И това ли е неизвестен коледен обичай, Сам? — Девлин стоеше на вратата.

— Шшт, тихо! — Тя едва не се прекатури в бързината. — Не излизай в снега, за да не развалиш следите!

Сам видя как той поклати заканително глава, но продължи започнатата работа. Девлин сигурно си мислеше, че тя е вироглава. Може би наистина бе такава, призна си Сам. Но това й доставяше удоволствие! Когато най-после приключи със задачата си, тя бавно се върна по обратните следи до къщата. Подаде метлата на ухиления Девлин.

— Дядо Коледа мина оттук преди малко — прошепна тя. — Можеш да изядеш пая и да изпиеш шерито…

— О, благодаря! Заповядай, направих ти нещо топло за пиене. — Той я настани на масата и се наведе, за да свали потъналите й в сняг чехли.

— Защо не си обула обувки? — скара й се. — Краката ти са мокри.

— Не исках да разваля твоите стъпки. — Тя потрепери при допира на топлите му ръце, които свалиха чорапите й и започнаха да разтриват вкочанените й крака.

— По-добре ли се чувстваш? — попита загрижено.

Тя промърмори доволно и отпи от чашата. Беше й приятно, прекалено приятно… Допира на ръцете му предизвикваше в нея бурни чувства — опасни, горещи, разсейващи, изискващи. Тя си пое дъх на пресекулки, за да ги превъзмогне. Или поне да ги потисне в себе си. Девлин се бе навел над нея и челото му докосваше коленете й. Тя трябваше само да разтвори пръсти и те щяха да се заровят в косите му, да обгърнат врата му. О, Сам, недей, молеше се тя на самата себе си. Девлин неочаквано вдигна поглед и срещна очите й. Сам се изчерви и бързо отмести поглед. Сърцето й биеше бясно.

— Какво има, Сам? — попита той нежно.

— Нищо — измънка тя.

— Нищо значи. — Мъжът се изправи и взе чашата от ръцете й. Принуди я да стане. — Погледни ме!

— Не мога. — Главата й беше сведена, косите закриваха лицето й. Девлин повдигна с пръст брадичката й.

— Не се страхувай от чувствата, които изпитваш, Сам. Това, че аз съм непознат за теб, не означава, че не бива да изпитваш такива чувства към мен. Всеки има нужда да бъде обичан. Понякога подкрепата, сигурността и човешката близост са най-важното нещо за човека. — Той нежно я привлече към себе си. — От три месеца си се погребала жива в това забравено от Бога място. Имаш за компания само едно малко момченце. Толкова ужасно ли ти се струва да изпитваш най-обикновени човешки чувства?

— Но ти каза за мен и Дейвид, че сме… — Тя се взираше в лицето му.

— Бях ядосан — призна той. — Не исках да приема факта, че си жена, която разваля чуждите семейства…

— Аз не съм такава.

— Зная — увери я той нежно и прекара пръст по устните й. — Всеки човек понякога изпитва нужда да си има някого.

— Дори ти? — Тя несъзнателно се притисна към силното му тяло, обгръщайки с ръце кръста му.

— Дори аз.

С въздишка на удовлетворение, Сам призна, че точно това бе желала — някой да я прегърне и за миг да се почувства защитена и на сигурно място.

— Благодаря ти — каза тя мило. — Беше ми необходимо някой да ме прегърне и погали. Като малко момиченце — засмя се тя.

— Едно много хубаво малко момиченце — прошепна Девлин. — Красиво и любвеобилно. Честита Коледа, Сам — пожела той с дрезгав глас.

Тя наблюдаваше като хипнотизирана как лицето му се навежда над нейното, толкова близо, че чертите му станаха неясни. Изстена и докосна с устни неговите. Усети приятна топлина в стомаха си. Обви ръце около врата му, зарови пръсти в гъстите му коси и се отпусна отмаляла на гърдите му. Усещаше горещите му длани на гърба си. Те се движеха успокояващо от раменете към бедрата й, отново и отново, докато тя се отпусна и се притисна към тялото му. Целувката им неусетно стана по-страстна, устните му разтвориха нейните и устата й се изпълни с неговия топъл дъх. Целувката беше прекрасна, обещаваща… Когато Девлин с нежелание се отдръпна от нея, тя въздъхна от удоволствие и отвори очи.

— Беше хубаво — промълви.

— Да, беше хубаво. — Той се взираше в нея с неочаквана нежност. — Вече не се боиш от мен, нали?

— Според мен това изобщо не беше страх — заяви тя с усмивка. — По-скоро бях объркана. Ти ми задаваше въпроси, на които аз не желаех да си отговоря. Извинявай, не прецених добре що за човек си.

— Това е разбираемо. Съвсем непознат мъж пристига и започва да ти се меси… Пък и аз не се постарах да променя представата ти за мен. — Докато говореше, той я държеше в прегръдките си и я гледаше в очите. — Сигурен съм обаче, че ти не си мислиш за мен такива ужасни неща, каквито си мисля аз самият.

— Нищо ужасно не си мисля за теб — отвърна тя. — Ти просто ме извади от равновесие. Никога не бях срещала толкова самоуверен човек. — Тя постави ръка върху устните му, за да спре възраженията му. — Трудно ми беше да възприема случилото се между теб и Джули… Но не разбирам защо му придавам такова голямо значение. Аз нямам никакво право да ви съдя.

— А нима някой друг, освен теб, има това право? — мрачно рече той. — Нали ти си тази, която понася последствията от онова, което ние сме сторили. Господи, толкова ми е трудно да го приема… И изобщо не възнамерявах да се възползвам от теб. Но ти наистина изглеждаше като малко момиченце, на което му е студено. И добрият стар Девлин искаше някой да го утеши…

— И аз исках най-егоистично някой да ме утеши и да ме погали…

— Ти не си егоистка, Сам. — Усмивката му беше уморена. — И двамата сме напрегнати до крайност от обстоятелствата. Ти си много красива жена, а аз съм обикновено човешко същество.

— Аз също съм обикновено човешко същество. — Тя докосна нежно с устни неговите и облегна глава на гърдите му. Усети как устните му се допират до слепоочието й — без да настояват и без да изискват. Явно и двамата имаха нужда от миг на спокойствие. Тя въздъхна доволно и докосна с устни топлата кожа на шията му. Усети как мъжът потръпна. — Имаш много приятен вкус — каза тя прегракнало, наслаждавайки се на силното му тяло.

— И ти, Сам.

— Благодаря ти! Вече се чувствам по-добре. Май е време да си лягам.

— Да, време е да си лягаш. — Девлин се отдръпна с усмивка. — Отиди да сложиш чорапчето с подаръците на Роби. Аз ще се справя с шерито и с пая.

Тя кимна и тръгна нагоре по стълбите. В стаята си застана пред прозореца, обгърнала с ръце раменете си. Девлин беше мъж, в когото тя много лесно можеше да се влюби. Нямаше да й бъде трудно както с Пол. След всички тези месеци, през които бе имала нужда от него, вече й беше все едно. Толкова лесно ли ще минеш от един мъж на друг, Сам запита се тя. Като Джули, може би? Последната мисъл на Сам, преди да си легне беше, че вече в нищо не е сигурна.

 

 

На следващата сутрин Девлин я събуди с чаша чай в седем и половина. Беше облечен с вълнена риза и сиви панталони. Усети учудения й поглед и се усмихна шеговито.

— Готов съм за Коледа.

— Изглеждаш чудесно — стеснително рече Сам, припомняйки си странното им поведение снощи. Беше си легнала стоплена и успокоена, със съзнанието, че много го харесва. Заспала бе с глупава усмивка на лицето. Имаше ужасното усещане, че все още се усмихва.

— Благодаря. Ти също изглеждаш чудесно.

Тя усети как бузите й поруменяват и бързо се зави до брадичката.

— Исках да те оставя на се наспиш — продължи той, — но Роби няма търпение да ти покаже подаръците си.

— Кога те събуди? — попита тя и седна в леглото. Сигурно изглеждаше ужасно. Девлин дори не бе почукал на вратата.

— В пет часа — каза той уморено.

— Съжалявам. Изобщо не съм го чула.

— Защо се извиняваш? Предполагам, че той те буди рано сутрин почти всеки ден. Поспивай винаги, когато можеш. И тъй като заговорихме за подаръците, честита Коледа, Сам! — Девлин извади иззад гърба си голям пакет, подаде й го и се наведе над нея. Целуна я леко по устата. Тя се взираше в него объркано и той се засмя. Взе чая от ръката й, остави го на шкафчето. Сложи подаръка върху коленете й, така че ръцете му да са свободни и преди тя да разбере намеренията му, нежно я взе в прегръдките си. Целуна я нежно. По тялото й премина вълна на възбуда и удоволствие. — Честита, Коледа! — прошепна срещу устните й, преди да се оттегли неохотно.

— Честита Коледа — отвърна тя дрезгаво. Премести поглед към подаръка. — Аз не съм ти купила нищо — обясни смутено. — Имам подарък за теб, но той…

— Но той е бил предназначен за някой друг — подразни я той. Тя кимна сковано и Девлин продължи, като стисна нежно ръката й: — Ти ми даваш нещо по-прекрасно от подарък — Коледа в семейството.

Тя му се усмихна с благодарност. Може би той казваше това само за да й достави удоволствие, но все пак беше мило.

— Ти сам ли щеше да бъдеш на Коледа? — попита тя, докато разопаковаше подаръка си.

— Да — сви рамене той. — Когато човек е сам, Коледа не означава нищо за него.

— Но ти сигурно имаш приятели…

— Разбира се… — Той се изправи. — Чаят ти ще изстине. Ще кажа на Роби, че може да дойде при теб.

— Да, кажи му. И… Благодаря ти, Девлин.

— Удоволствието е за мен. Между другото, Роби се учуди, че следите от елените са толкова малки. Според него те трябвало да бъдат много по-големи.

— Господи! — засмя се тя. — Ти какво му отговори?

— Казах му, че елените са ходили на пръсти.

Заливайки се от смях, Сам го замери с възглавницата.

 

 

След като Сам изрази възторга си от подаръците на Роби, а той се възхити от огромната кутия с шоколадови бонбони, която й бе подарил Девлин, тя облече бледозелена вълнена рокля, която подчертаваше цвета на очите й и правеше косата й да изглежда още по-блестяща. Грижливо се гримира по случай празника. Всъщност, призна пред себе си, искаше да изглежда красива заради Девлин. Това нямаше нищо общо с Коледа.

 

 

Денят беше чудесен. Сам щеше да запази дълго спомена за него. Той щеше да бъде светъл лъч от миналото й, към който щеше да се връща през следващите тъжни месеци. Както предполагаше, Роби и Девлин си играха с железницата. Тя ги наблюдаваше със свито сърце. Изглеждаха чудесно двамата, макар че не си приличаха много. Тази мисъл я плашеше. Чувството, че я изолират, я накара да потрепери.

В пет часа Роби вече едва държеше очите си отворени. Сам го отведе да спи.

— Седни — нареди Девлин, когато тя слезе отново в дневната. — Достатъчно си работила днес. Ще направя по един сандвич и чай за нас двамата. Вдигни си краката на възглавница. — Той я целуна по устата.

Прекараха вечерта, разположени на канапето. Слушаха радио, говориха за различни неща. Той й разказваше за Канада, тя — за живота си, преди Джули да се разболее.

Когато си легна, Сам сложи ръце под главата си и се замисли. Чувстваше се възбудена и щастлива. Беше доволна. Чувството й за несигурност беше премахнато напълно за пръв път след смъртта на Джули.

Вторият ден на Коледа премина също добре — един щастлив ден без разправии и караници. Тя не знаеше дали Девлин нарочно избягва да се заяжда, все пак беше благодарна. Следобед отидоха на разходка. Държаха се като деца, замерваха се със снежни топки, влачеха Роби на шейната. А когато тръгнаха към къщи, Сам стисна ръката на Девлин. Беше чудесно, че той е с тях, каза си тя. Още по-прекрасно би било, ако остане при тях. Тя погледна щастливо грейналото личице на Роби. Детето би било щастливо, ако живее в нормално и щастливо семейство, с майка и баща, с братчета и сестричета, може би. Девлин също изглеждаше щастлив. Дали и той мислеше същото?

На следващата сутрин стана ясно, че Девлин е имал предвид съвсем други неща. Щом стана, Сам забеляза, че снегорините са разчистили пътя. Второто й откритие беше свързано с Девлин. Той стоеше пред прозореца на дневната и замислено се взираше навън. От близостта им не бе останала и следа. Мъжът усети, че тя влезе и се обърна към нея. Бе надянал маската на безразличието, която носеше при своето пристигане. За Сам беше ясно, че той е решил да замине, преди Девлин да си отвори устата.

— Реших да замина за Испания и да поема ръководството на строежа на моста.

— Кога тръгваш?

— Днес.

Тя не попита защо е решил да го направи. Явно той се бе преструвал, при това много добре през последните няколко дни заради Роби. Както си бе признал, той беше самотник. Не му трябваха други хора. Семейното щастие не го привличаше. Сам не бе искала той да пристигне тук, но сега, когато си тръгваше, й се щеше да остане. Неспособна да отговори с думи, тя кимна. Тежестта, която изпитваше от момента на пробуждането си, се настани в гърдите й.

— Ще ме закараш ли до Рай? — попита той.

— Разбира се — отвърна тя спокойно. — Кога тръгваме?

— Веднага щом се приготвя. Няма смисъл да отлагам, нали? — Очите му търсеха някакъв знак или послание от нейните.

Сам недоумяваше какво иска да й каже той. Че съжалява ли? Но за какво имаше да съжалява Девлин? Той трябваше да замине и тя добре знаеше това. В противен случай трябваше да си тръгнат тя и Роби. Дали Девлин бе разбрал колко приятно й бе с него? Може би се страхуваше, че тя ще предяви някакви претенции към него?

— Наистина няма смисъл да отлагаш — каза тя.

— Ти искаш това, нали, Сам? Да си замина, за да те оставя на спокойствие.

Гордостта й диктуваше да потвърди. Но за свое учудване тя поклати глава.

— Ти каза, че… — започна младата жена с пресипнал глас. Нямаше право да го моли да остане. — Ще проверя дали колата може да излезе на пътя.

— Аз разчистих снега около нея. Проверих двигателя. Всичко е наред. Сега ще кажа на Роби, че тръгвам. Ти можеш да закусиш в това време.

Тя кимна с каменно лице, обърна се и се отправи към кухнята. След малко там влезе Роби. Момченцето също не изглеждаше щастливо от новината. Очите му бяха зачервени, навярно бе плакало. Тъжно разбърка кашата в купичката си. Сам не му се скара, защото и тя не можеше да яде тази сутрин. В един миг й се стори, че мрази Девлин. Беше объркал живота им, накарал ги бе да мечтаят, но самият той не желаеше да поеме никаква отговорност за сбъдването на мечтите им.

 

 

Пътуването до града се оказа много кратко. По пътя почти нямаше движение. Пристигнаха на гарата и Девлин отиде да провери кога има влак. Сам остана с Роби в колата. След малко Девлин се появи отново. Младата жена поглъщаше с поглед стройното му тяло, странния цвят на неговите разпилени от вятъра коси. Навярно ще го запомня завинаги такъв, каза си тя. Имаше усещането, че никога повече няма да се срещнат. Беше й непоносимо тежко.

— Влакът е след половин час — съобщи той. — Тръгвайте, няма нужда да чакате повече тук. Сам, за Бога, не ме гледай така, сякаш съм ти направил нещо лошо! — каза той ядно. — Щом се установя, ще ти изпратя адреса, за да ми пишеш, ако има някакви проблеми. Обади ми се, когато се върнете в Лондон! Трябва ми номерът на банковата ти сметка, за да мога да внасям пари… за Роби — заяви той, защото Сам отвори уста да възрази.

— Добре — съгласи се тя, без да бъде напълно убедена, че ще ги приеме. — Ще разтоваря багажа ти.

Тя излезе от колата и отвори багажника. Нарочно остави Девлин сам да се сбогува с Роби. Ненужно силно затръшна капака на колата. Девлин стоеше до нея. Двамата впериха погледи един в друг. Сам внезапно потрепери.

— Ще се оправиш ли? — попита той грубо.

— Да.

— Така е най-добре.

— Да.

— По дяволите, Сам! Не мога да остана! — Той беше бесен.

— Не можеш.

Мъжът хвърли торбата си в снега, грабна Сам в прегръдките си и я целуна силно, почти грубо, смазвайки устните й. Тя го прегърна и се притисна към него. В следващия миг той я отблъсна, грабна торбата си и тръгна, без да се обръща назад.

— Довиждане — прошепна тя след него.

Избърса сълзите си, вмъкна се в колата и включи двигателя. Както й бе казал Девлин, най-добре бе той да си отиде… Роби мълчеше на задната седалка. Това бе добре дошло за нея, защото съзнаваше, че не би могла да отговори на въпросите му. Той дори не попита защо Девлин си отива. Просто мълчеше тъжно на задната седалка.

Роби нямаше апетит и на вечеря. Не изпи и чая си. Сам разбра, че мълчанието и зачервеното лице на момченцето не са свързани само със заминаването на Девлин. Пипна челото му. Гореше. Сърцето й се сви от ужас. Изглежда детето бе настинало от играта в снега. Или се бе разболяло от шарка.

Сам му даде две хапчета детски аспирин и го сложи в леглото. Прекара нощта на походното легло в стаята му. Той се будеше, мрънкаше и хленчеше. Явно се чувстваше зле. Щом се развидели, тя го облече в топли дрехи и го откара в най-близката болница.

— Вирус — заявиха там веднага. — Напоследък има много случаи на вирусни заболявания.

Приеха Роби в болницата. Сам се върна до вкъщи, за да му донесе пижамка.

 

 

Следващи два дни бяха кошмарни. Роби ту изпадаше в безсъзнание, ту идваше на себе си. Сам се обади на семейство Гънър, за да не се чудят какво е станало с тях, ако ги потърсят вкъщи. Обещаха да наглеждат дома й и да палят печката, за да не се спукат тръбите.

Тя не оставяше Роби дори за миг сам. Държеше малката му ръчичка, изгаряща от температурата. Четеше му, макар да не беше сигурна, че той я чува.

Разгледа медицинския му картон. Неговата кръвна група беше различна от тази на Джули. Сам помнеше нейната, защото двете бяха давали заедно кръв. Беше чела някъде, че детето наследявало кръвната група на единия от родителите. Роби навярно бе наследил тази на Девлин.

— Госпожице Мартин, защо не си отидете вкъщи? — попита я за пореден път старшата сестра. — Така не помагате нито на Роби, нито на себе си. Ние ще се грижим за него.

— Знам — промълви тъжно Сам. — Но се чувствам отговорна за него…

— Вижте, това е глупаво — скара й се сестрата. — Той ще се оправи и ще го изпишем оттук. Тогава вие ще трябва наистина да се грижите за него, а не да изглеждате като привидение. Хайде, идете си у дома и си починете! Ако има нещо, ще се обадим по телефона на съседите ви. Утре можете да дойдете отново.

— Добре — съгласи се Сам най-после. Преди да си тръгне, постоя още миг пред леглото на Роби. Сълзите замъгляваха погледа й. Господи, детето изглеждаше толкова малко и беззащитно!