Ема Ричмънд
Сезон на мечтите (2)

Втора глава

Стиснала здраво устни, Сам потърси убежище в спалнята си. Девлин Хоу нямаше право да се отнася презрително към нея! Затворени пътища, спрени влакове — тя можеше да изброи поне половин дузина причини, поради които Пол не бе дошъл… Но защо изобщо я беше грижа какво е казал онзи нахален мъж, ядоса се Сам на себе си.

В къщата нямаше парно отопление. Спалнята беше ледена. Сам се съблече набързо и се загърна в халата. Притича до банята, обзета от ужас да не би Девлин Хоу да се качи на втория етаж, преди тя да се е свряла на безопасно място в леглото си. Изми се надве-натри и изтича обратно в стаята си. Нахлузи нощницата и се сгуши под завивките с тракащи зъби.

Завита плътно до брадичката, тя гледаше танцуващите снежинки зад стъклото. „Девлин Хоу“, нашепваше един глас в нея. Бащата на Роби! Трудно й бе да приеме този факт. Кой знае защо, не можеше да си представи този силен мъж със загоряло стройно тяло до Джули. Устните му са я целували, ръцете му са я докосвали… Сам с отвращение се превъртя в леглото и зарови глава във възглавницата. Как му бе позволила Джули всичко това? Много лесно, прошепна на Сам същият вътрешен глас. Колкото и ужасен да беше характерът на Девлин Хоу, той беше привлекателен мъж. Дяволски привлекателен, при това. Но Сам няма да му позволи да обърка живота й! Никой не може да й се меси в отглеждането на Роби! Девлин Хоу няма никакви права над него! Никакво съжаление, никакво състрадание няма да я накарат да промени мнението си! Ако утре той заяви, че през нощта е размислил и й направи някое бомбастично предложение, тя ясно ще му каже какво мисли по въпроса! Джули е оставила детето на нея. Независимо дали това е правилно, или не, няма начин ужасният Девлин Хоу да промени нещата! Сам обича Роби като свое собствено дете и ще се бори със зъби и нокти, за да го задържи при себе си!

Но къде ще живеят тя и детето? Сам се перчеше пред Девлин Хоу, но финансите й бяха силно разклатени. Госпожа Парсънс от банката все по-трудно й отпускаше кредит. И това не беше чудно, тъй като вноските на Сам бяха значително по-малки от сумите, които тя теглеше. Когато отидем в Лондон, всичко ще се оправи, самоуспокояваше се Сам… А дотогава? В момента тя нямаше възможност да наеме никакво жилище. Трябваше да измисли как да се сдобие с пари без участието на Девлин Хоу. Не желаеше да бъде обект на неговата благотворителност! Но защо, Джули не й бе казала нищо за него, питаше се тя.

Сам дълго остана будна. Най-после се унесе в сън, който не беше нито дълбок, нито отморяващ. Сякаш току-що бе затворила очи, когато я разбуди развълнуваното гласче на Роби:

— Сам! Виж, Сам!

Тя се опита да задържи завивката, която той дърпаше от тялото й. Отвори очи. Стаята й се видя твърде светла. Необходими й бяха само няколко мига, за да разбере причината. Зад прозореца се разкриваше безкрайна белота! О, не, простена наум тя. Измъкна се с усилие от леглото. Краката й докоснаха студения под и тя потрепери.

Впери невярващ поглед в снежния пейзаж. Беше очаквала снощната буря да поръси тук-там снежен прашец. Оказа се, че всичко е покрито с дълбок сняг! Сам притича през коридора в стаята на Роби и погледна през прозореца към пътя. Път ли? Нямаше нищо такова. Телеграфните стълбове бяха единствената връзка със света. Колата на Сам се беше превърнала в бяла могила. И за да бъде пълна картината, пред прозореца отново се понесоха снежинки. Страхотно! Нито Сам можеше да тръгне нанякъде с колата, нито някой друг да се добере до къщата с кола, преди да минат снегорините. А това отдалечено кътче със сигурност не беше грижа номер едно на общинските власти.

Девлин Хоу й бе казал да напусне къщата днес. Какво ще стане, ако тя и Роби не си тръгнат? Ще останат пленници на снега тук заедно с арогантния Девлин Хоу. А тази перспектива не беше никак утешителна за Сам. Случилото се снощи премина отново пред очите й и тя въздъхна отчаяно. В този сняг за Пол беше невъзможно да пристигне. Така щеше да е дори по-добре. Сам имаше ужасното предчувствие, че Пол и Девлин няма да се спогодят. Беше все едно да очаква ястребът и соколът да се срещнат и да не се сбият… А Пол би могъл да я спаси временно. Тя ще го помоли… Ако наистина я обича, той ще я приюти с Роби за няколко дни. След това тя ще реши какво да прави по-нататък…

— Сам, ти не обичаш ли сняг? — Роби обви гальовно с ръчички коленете й.

— Обичам го… Прекрасно е! — промълви тя мрачно, загледана в променящия се пейзаж.

— Ще ме пуснеш ли навън? Искам да направя снежен човек!

— Ще те пусна. Но не по пижамка! — Сам направи опит да му се усмихне. Какво ще стане с бедното дете, питаше се тя. То дори не подозираше какво го очаква.

Роби радостно изтича да се облече. Сам отново впери поглед навън. По дяволите! За днес бе планирала да избере елха, да купи пуйка и да приготви подаръците на Роби. Но за какво му е на човек елха, щом няма къде да я сложи, размишляваше тя тъжно.

— Някакъв проблем ли има? — попита тихо Девлин от прага.

Сам подскочи от изненада. Този мъж винаги ли успяваше да се промъкне там, където най-малко го очакват? Носеше дебел тъмносин пуловер и прилепнали джинси. Беше се обръснал. И изглеждаше още по-обезпокоително от снощи. На дневна светлина очите му бяха кехлибарени, косите — по-тъмни.

— Проблем ли? — Тя се изсмя горчиво. — Какъв проблем бих могла да имам? Ще скова една шейна, на която да си пренесем дрехите, и ще построя иглу. Роби и аз ще живеем в него, докато снегът се стопи. — Тя впери невиждащ поглед навън през прозореца. Не желаеше да гледа Девлин Хоу. Не можеше да се примири с факта, че трябва да остане затворена в къщата с него, независимо дали това му се нрави, или не. Не искаше той да я притеснява.

— Сам, не обичаш ли сняг? — Той нарочно повтори въпроса на Роби. Значи бе подслушвал разговора им! В гласа му се долавяше закачливост и това също подразни Сам.

— Обичам го… — измърмори тя и му хвърли гневен поглед през рамо. — Страхотно е! Не бих могла да си пожелая нищо по-прекрасно! Сигурно разбирате какво означава това… Защото аз не възнамерявам да строя иглу, нито да живея в бараката на двора!

— Да, много добре разбирам какво означава това. — Той се облегна небрежно върху рамката на вратата. — Значи изключваме иглуто. Остават две възможности — да се настаните в хотел в Рай, като за целта ще е необходимо да не се загубите или да замръзнете по пътя, или тримата да си живеем уютно тук, докато времето се затопли.

— Вас това не ви тревожи, както изглежда.

— Защо да ме тревожи? Аз съм живял в Канада. Там падат големи снегове. Свикнал съм. — Той много добре знаеше, че Сам няма това предвид. — Направих чай.

— Благодаря… Ей сега ще сляза в кухнята. Роби — обърна се тя към детето, — разменил си си ботушките!

Огромният мъж услужливо се наведе и оправи ботушките на момченцето. Откога пък е станал толкова внимателен, запита се ядно Сам.

— Трябва да си облечеш дебел пуловер, яке, шапка и ръкавици — изброи Девлин. Роби засия, щастлив, че е спечелил благоразположението на мъжа.

Детето и мъжът не си приличат, помисли си Сам разсеяно, докато наблюдаваше главите им, сведени една до друга. Не, никак не си приличат! Сам усети, че Девлин я гледа, и вдигна въпросително вежди.

— Какво има?

— Нищо… Питах се само дали да ти напомня, че тази нощница е прозрачна. Не бих искал да ме обвиниш, че…

Това беше достатъчно за Сам. Тя бързо побягна към спалнята си и затръшна вратата след себе си. След миг я отвори и се провикна от площадката:

— Роби! Няма да излизаш, преди да закусиш!

Кой дявол довлече този Девлин Хоу! Тя грабна бельото си и се пъхна в ледената баня. Изми се. Върна се в стаята и обу дебели чорапи, джинси и вълнен пуловер. Неохотно тръгна надолу по стълбите.

На печката къкреше овесена каша. Роби вече се бе разположил на масата и гребеше от купичката си. Приборите бяха сервирани, чайникът вреше. Девлин се подпираше на умивалника. Изглежда всичко това го забавляваше.

Сам му хвърли гневен поглед, седна на масата и си наля чай. Измърмори „Благодаря“, когато той й поднесе чиния с каша.

Двамата мълчаха. Роби най-после се облече и с радостни викове изскочи навън. Девлин затвори вратата след него и седна срещу Сам.

— Престани да се цупиш! — каза той и си наля чай. — Сега трябва да се занимаваме с по-важни неща от чувствата, които изпитваме един към друг. Например с какви запаси от храна и гориво за отопление разполагаме…

Сам вдигна поглед към него, за да го обори. Но моментално отмести очи, съзряла в неговите отвратителна насмешка. Какво е променило отношението му, запита се тя. Снощи беше саркастичен, ядосан. Тази сутрин се забавляваше да й се подиграва сякаш на игра.

— Изобщо ли не ви е грижа? — избухна тя.

— За какво?

— За Роби! За Джули! И за всичко…

Той застрашително присви очи.

— Остави това! Казах да не се занимаваш с това, Сам! — повтори той спокойно, когато тя отвори уста да го прекъсне. Изчака да я затвори и кимна одобрително. — И така — напомни й, — с какво трябва да се заемем най-напред?

Бледа, с тъмни кръгове под очите след безсънната нощ, Сам си наложи да се овладее. Проговори едва тогава, когато беше сигурна, че гласът й не трепери издайнически:

— Трябва да направим списък на задачите. Ще отида да донеса бележник и молив. — Тя побърза да излезе от кухнята. Цялата трепереше. Струваше й се, че ще се разпадне. Отвратителен, нахален и омразен мъж! От хората, които смятат, че винаги са прави. Беше запалил печката сутринта, но Сам не изпитваше благодарност към него за този жест. Би предпочела да умре от студ, отколкото да търпи присъствието му в къщата!

Внезапно я обзе силно чувство на вина. Девлин беше приготвил чай, беше нахранил Роби. Имаше много по-големи права от нея да бъде в къщата. Та нали беше негов дом! Но Сам нямаше усещането, че този дом е негов. Чувстваше къщата своя… Тя сложи на масата бележника и молива и седна срещу мъжа.

— Извинявайте. — Направи опит да се усмихне дружелюбно. — Вие сте прав. Трябва да решим какво ще правим.

— Няма нищо по-вбесяващо от това противникът ти да е прав, нали така? — попита той със сериозно изражение.

— Няма. — Тя едва се пребори с желанието си да запрати бележника в лицето му. Вместо това, делово го разтвори и се приготви да записва. — Необходими са дърва за камината и за готварската печка. Искам да ви благодаря, че запалихте печката тази сутрин.

— Скромна благодарност за твоето… хм, гостоприемство — измърмори Девлин.

Сам се засрами. Отново бе забравила кой е собственикът на дома. Тя побутна бележника към Девлин.

— Извинете. Аз все забравям, че къщата е ваша. По-добре е вие да направите списъка.

— Стига си се извинявала! — Той й върна бележника. — Какво е положението с храната?

— С храната сме добре. За късмет, вчера заредих фризера. Роби няма да има нищо против да хапне на Коледа пиле, вместо пуйка. При последната буря купих свещи, в случай че токът спре — поясни тя, защото той я гледаше учудено.

— Бях забравил колко неуредици има в добрата стара Англия!

Защо трябваше да си идвате, да бяхте си стояли в Канада, изкушаваше се да му каже Сам, но прехапа устни. Не биваше да влошава отново положението. Той опитваше да се държи добронамерено, тя трябваше да му отговори поне със същото старание. Ставаше въпрос само за няколко дни.

— Доколкото разбрах от думите ви, канадците са винаги подготвени за обилни снеговалежи и не им се налага да правят нищо извънредно, преди да дойдат електротехниците и снегорините на общината. А тук, ако от тежестта на снега се скъса жица, чакаме с дни, докато я поправят. — Тя сведе глава под подигравателния му поглед. — Предполагам, че вместо елха, бих могла да украся няколко клонки за Коледа…

— Значи проблемът са дървата!

— Да. Днес трябваше да ми докарат. — Тя погледна през прозореца. За пръв път виждаше такъв силен снеговалеж. — Поръчката се прави чрез горското стопанство.

— Господи, още ли има такава служба? Мислех, че са я закрили.

— Има я — отвърна тя троснато. — Без тях не можем нищо да направим.

— „Ние“ да направим. — Девлин явно се забавляваше да я дразни. — Само преди миг ти казваше за всичко само „аз“.

— Добре де! Аз ще проверя какво става с поръчката. След това ще отида до семейство Гънър.

— Гънър ли? Кои са те? — недоумяваше той.

— Дейвид и Барбара Гънър. Живеят в Грентъм.

— Старият Тед Ейкърс да не е умрял?

— Той живее при дъщеря си в Бристол. — Сам изгуби търпение. — Дейвид се нанесе там преди година.

— Тези Гънър… Също ли са възрастни?

— Млади са. Имат момченце, Питър, малко по-голям от Роби. Трябва да проверим дали… — Сам чу кучешки лай и на лицето й грейна усмивка. — Говорим за вълка, а той в кошарата! Това е Бранди, кучето на Дейвид.

Тя скочи да го посрещне. Сам беше не просто хубавичка, а изключително красива. При това дори не забеляза как подозрително я наблюдаваше Девлин, докато посрещаше госта.

— Приличаш на снежен човек! — пошегува се тя и леко тръсна с ръка снега от тъмните коси на Дейвид. — Заповядай! — покани го тя сърдечно. Проследи погледа му и се почувства неловко. Изпита истинска благодарност към Девлин, когато той пое нещата в ръцете си.

— Аз съм Девлин Хоу — каза той и стана. — Приятел съм на Сам. Отбих се вчера, за да видя дали тя няма нужда от нещо. Снегът ме затрупа.

— Господ има пръст в тази работа. — Дейвид се усмихна на Сам. За щастие, той не схващаше нюансите в разговора и прие Девлин за такъв, за какъвто той се представи. — Барбара ме изпрати, за да поканя Сам да прекара Коледа с нас. Но както виждам, тя вече си има компания. Вие няма да можете да си тръгнете оттук в близките няколко дни. Сам няма да пожелае да останете самичък в къщата. Всъщност — добави той след кратко размишление, — вие също сте добре дошъл у нас!

— Благодаря за поканата. Но ние ще си прекараме добре Коледа у дома — заяви Девлин.

Иззад гърба на Дейвид, Сам казваше на Девлин с поглед изобщо да не се надява, че ще си прекарат добре. Що се отнася до оставането му самичък в коледната нощ, тя нямаше нищо против — още сега би го изгонила, ако можеше. Той й се ухили в отговор.

— А как сте с храната? — Дейвид дори не подозираше за сцената, която се разиграва зад гърба му. — Барбара ви изпраща пресен хляб, яйца и мляко!

— Благодаря! Много сте мили! — Сам правеше усилия Дейвид да не забележи какво е истинското положение. — С храната сме добре, вчера напазарувах. Но дървата няма да ни стигнат.

— И ние сме така… Сега отивам да насека. Ако сме двама, още по-добре! — Той погледна многозначително Девлин. — Мисля, че ще се справим!

— Отивам да си обуя ботушите — обяви Девлин. Очите му бяха изпълнени с омразното на Сам задоволство. Дейвид се усмихваше приятелски. В селцето всички си помагаха. Девлин навярно знаеше това. Ако не бе предложил на Дейвид да му помогне, вероятно щеше да загуби благоразположението му. Сам се запита дали това всъщност нямаше да бъде по-добре.

— Хората от горското стопанство си заминаха, за да прекарат Коледа заедно с близките си — продължи Дейвид. — Така че няма от какво да се боим. Други проблеми има ли?

— Не. Благодаря ти, че дойде дотук, Дейвид! Ние тъкмо се канехме да тръгнем към вас, за да видим как сте.

— Той изглежда добър човек — каза Дейвид, като пое чашата чай, която Сам му поднесе. — Отдавна ли го познаваш?

— Не чак толкова отдавна — отвърна тя предпазливо.

— Искаш да кажеш, да не ти се меся? — Той се засмя, погрешно изтълкувал нежеланието й да разговаря за Девлин.

— Барбара дали има нужда от нещо? — смени темата Сам. Беше без значение какво ще си помисли Дейвид за нея и Девлин. Макар че… Но тя не желаеше да дава никакви обяснения. Можеше да си представи как би се посрещнала такава новина в селцето.

— Не, Барбара си има всичко! Но ми каза да те питам дали ще пуснеш Роби у нас за няколко часа. Аз ще го доведа обратно, преди да се стъмни.

— Роби много ще се зарадва! — Сам беше наистина благодарна. — Нали ще вземеш нашите коледни подаръци за Питър? Сложете му ги под елхата!

Тя подаде на Дейвид плик, пълен с малки пакетчета. Нямаше възможност да купи скъпи подаръци. Но Дейвид и Барбара проявяваха такава загриженост към нея след смъртта на Джули, че тя искаше да им се отблагодари поне по този начин.

— Неразумно момиче, как си могла да хвърлиш толкова много пари за нашето малко чудовище! Благодаря ти! — Дейвид беше искрено развълнуван. Наведе се и я целуна в мига, в който Девлин влезе в стаята. — Ще се видим в четири! — обеща той. — Твоят приятел е готов, така че можем да тръгваме!

Дейвид се усмихна отново и излезе. Сам го чу как вика Роби да се качи на шейната.

— Сам, имаш ли още мъже, скрити по джобовете? — подхвърли подигравателно Девлин.

— Не — заяви тя през зъби. — Но това не те засяга!

— А може би засяга жена му?

— Точно така! — С широко разтворени, невинни и гневни очи, тя си отдъхна, когато го видя да се отправя към вратата. Да я мисли, за каквато ще! Това нямаше значение, стига той да не възнамеряваше да я ухажва.

— Няма ли да ти бъде неприятно да останеш сама? — В гласа му се долавяше загриженост.

— Не. Имам да правя толкова много неща из къщата… Искам да кажа, всичко е наред! — Тя отново бе забравила, че не може да се разполага както си ще в къщата.

— Не е наред само това, че ти непрекъснато се извиняваш за нещо — каза той строго. — Какво си мислиш, дявол да те вземе? Че ще те изхвърля в снега?

— Да! О, не, разбира се… — Получи се наистина неловко. Тя видя как той сви рамене. Не вярваше на думите й. — Да се пазиш, чуваш ли?

— Едва ли те е грижа дали ще пропадна в някоя пряспа? — попита той хитро.

— Напротив — отвърна тя съвсем тихичко, след като той излезе. Остана загледана след отдалечаващите се мъже, докато се изгубиха от погледа й. Въздъхна и се зае да почисти масата. Дали двамата с Девлин ще могат да съжителстват през следващите дни без сблъсъци? Така че Роби да не забележи странната атмосфера? Тя би могла да опита да се държи малко по-дружелюбно към Девлин. Ще положи усилия… Хей, Сам, откога стана толкова хрисима, присмя се тя на себе си. Виж, ако човекът е като Дейвид, нямаш никакъв проблем. Но с мъж като Девлин… По дяволите, нищо не може да се направи, реши Сам отчаяно и се зае ожесточено с мръсните съдове.

 

 

През следващите няколко часа тя почисти основно къщата. Сложи старото походно легло в детската спалня. Запали камината и приготви подаръците на Роби. Извади от хладилника коледния сладкиш, който бе направила предварително. Надписът върху глазурата не беше много красив, но детето едва ли щеше да забележи.

Докато работеше, младата жена постепенно се успокои. Въпреки че нямаше елха и пуйка, а тя и Роби щяха да се окажат без подслон при първите признаци на затопляне, Сам реши, че ще се погрижи да прекарат една незабравима Коледа! За целта трябваше да се справи някак с Девлин Хоу. Това й се струваше почти невъзможно. Но тя си обеща, че ще опита да го направи. С всички сили.

Когато Девлин се върна, Сам беше на тавана. Търсеше коледни играчки.

— Тук съм! — извика тя, дочула стъпките му пред вратата. След малко чу как той се качва по стълбата. Подаде глава през отвора на тавана, без да подозира, че нослето й е омазано с чернилка, а косата й е разчорлена. Усмихна се неохотно под изпитателния му поглед.

— Това да не е някой стар християнски обичай? — попита той саркастично, застанал под нея.

— Ами да! — Тя се опитваше гласът й да звучи приятелски. — Нарича се „да открием коледните играчки“.

— Успя ли да ги намериш?

— Не.

— Идвам веднага! По-успешно е да търсят два чифта ръце!

— Няма нужда от повече ръце! — отказа Сам помощта му. Не й се нравеше идеята двамата да останат в тясното таванче.

— Има, и още как! Като гледам прекрасните ти бедра… — Девлин подскочи, хвана се за перваза, набра се на мускули и бързо се прехвърли при нея. — Доста уютничко — отбеляза той.

Тя рязко се отдръпна от него. Чувстваше близостта му по-осезателно, отколкото би желала. Той ухаеше на снежен простор, борови иглички и още нещо, може би одеколона му. Докосна я с хладните си пръсти по лицето и тя подскочи.

— Какво има? — Сам усети дъха му върху бузата си.

— Нищо.

— Тогава защо подскачаш?

— Не подскачам. Просто не ми е приятно, че така нахално се налагаш за всичко. Можех и сама да намеря играчките!

— Така значи. А дали честолюбивата Селина не е нервна, защото се намира сама с мъж в малкото и тъмно таванче?

— Какво искаш, да кажеш?

— Че моето докосване те смущава.

— О, не ставай смешен! Аз изобщо не те харесвам!

— Бедната невинна душица! — подразни я той. — Това няма нищо общо с харесването!

— При мен има! — процеди тя през зъби. — Аз не съм заблудена наивница като Джули! А дори да бях такава, нямаше да искам ти да ме поучаваш!

— О, не съм забравил за Дейвид!

— Нека да оставим Дейвид на мира, какво ще кажеш?

— Разбира се… Имаш ли фенерче?

— Имам! — озъби му се тя. — Иначе как ще се справя в тъмнината!

— Значи не можеш на тъмно? Как така, нали си нещо повече от нас, простосмъртните? — Девлин взе фенерчето и освети наоколо. — В какво са играчките?

— Не знам… — Как й се искаше да го избута обратно през отвора на тавана! — Роби ми каза, че Джули ги е сложила някъде тук миналата Коледа… И не смятам, че съм нещо повече от когото и да било!

— Така ли? — попита той без особен интерес. — Тогава престани да се опитваш да печелиш точки! И без това, положението е достатъчно тежко.

— Аз не…

— Млъкни, Сам! — каза той предупредително.

Тя гневно мълчеше и се отдръпваше, така че да избегне каквото и да било съприкосновение с него. Наблюдаваше как той оглежда с фенерчето нещата по пода.

— Престани да се цупиш! — смъмри я той. — Какво има в онзи кашон? — посочи мъжът в дъното.

Сам се изкуши да му отговори, че държи в кашона скелетите на нахалниците, които са имали нещастието да похлопат на вратата й. Но навреме се овладя.

— Не знам — отвърна тя. — Ти дръж фенерчето, аз ще отида да проверя. По-дребна съм от теб и мога да се пъхна там.

— По-малко вероятно е да пропаднеш от тавана. Върви, но внимавай!

Тя стигна до кашона и успя да го придърпа в средата на тавана. Седна на пода и като пренебрегна напълно обезпокоителното присъствие на Девлин, започна да изследва съдържанието на кашона. Откри чанта, пълна с книги, стар шал и счупена кана. Елховите играчки бяха в малка кутия на дъното.

— Чудесно! Аз слизам! — Девлин й подаде фенерчето и с лекота скочи на площадката. Протегна ръце и пое играчките. — Хайде, скачай! — подкани я той.

— Ще сляза, но искам ти да се отместиш! — започна да се пазари тя. Пусна крака през отвора и зачака той да се отдалечи.

— Хвани се за перваза и се спусни надолу!

— Не мога! — Тя се боеше да скочи, а още повече да не би той да я хване. — Сложи стол и аз ще…

— Ще си счупиш врата! Хайде, Сам, спусни се така, както ти казвам!

Тя се извъртя бързо и скочи назад. Девлин я хвана за краката, тя се отпусна с цялата си тежест и двамата тупнаха един върху друг на малката площадка.

— Много добре, Сам! — каза той саркастично. — Аз ти казах да се спуснеш, а не да скочиш! Удари ли се?

— Не. — Тя се чувстваше глупаво. Успя да се изправи до седнало положение и отметна косите от лицето си. Девлин продължаваше да лежи по гръб между бедрата й. — А ти?

— Не съм пострадал. — С усмивка, която никак не й харесваше, той се надигна и приближи лицето си към нейното.

— Недей! — подскочи тя.

— Какво да не правя? — попита той нежно.

— Онова, което си решил да правиш! — предупреди го тя строго. Гледаше го право в очите.

— Да не мърдам оттук ли? — подразни я той. — Сигурно искаш да останем така на площадката до довечера?

— Престани с тези гадни игрички! Знаеш какво имам предвид!

— Значи искаш да кажеш да не правя това… — Преди тя да успее да го спре, той я целуна силно по устата, след това се засмя. Кехлибарените му очи искряха от непристойно задоволство изпод гъстите мигли. — Нямах намерение да го правя — заяви той. Скочи на крака и й подаде ръка.

Сам не пое ръката му и доста тромаво успя да се изправи сама. Беше потресена. Хвърли на Девлин унищожителен поглед и тръгна по стълбите. Опита да се успокои с мисълта, че това беше само една целувка, в края на краищата. Дори не беше истинска целувка. Девлин само бе докоснал с устни нейните — и тя се бе почувствала опиянена… Както бързаше да избяга от него надолу по стълбите, тя внезапно спря пред дневната.

— О, Девлин! — възкликна Сам и моментално забрави притесненията си. Там имаше прекрасна малка елхичка. — Великолепна е! Къде я намери?

— Ами тя просто си лежеше на пътя и… — усмихна се той. — Щом се затопли и разчистят пътищата — ще дойдат и ще ни осъдят за кражба… Има ли в какво да я сложим?

— В бараката има кофа — каза тя разсеяно, взирайки се в лицето му. — Благодаря ти — прошепна смутено.

— Удоволствието е за мен! Сега вече сключихме примирие, нали? — усмихна се отново той.

— Да. — Сам отмести поглед, защото не искаше да покаже как й въздейства усмивката му. — Съжалявам, че се държах грубо…

— Но ти не можеш да ми простиш онова, което съм сторил на твоята приятелка — продължи той, облече якето си и се отправи към бараката.

Не, не беше точно това, разсъждаваше тя мрачно. Дори да се бяха срещнали при други обстоятелства, реакцията й спрямо Девлин навярно щеше да е същата. Той беше прекалено привлекателен мъж, твърде настоятелен… Сам бързо отхвърли тези мисли. Разположи се на пода и започна да разглежда елховите играчки. Те не бяха много. Имаше няколко позлатени евтини дрънкулки и гирлянди, които изглежда Роби бе правил в детската градина. Нямаше дори цветни лампички…

— Какво става? — Девлин се бе върнал с грижливо поставеното в кофа с пясък дръвче. Нагласи го пред прозореца. Сам му посочи играчките и направи многозначителна гримаса.

— Е, не е много — отбеляза той. — Но аз взех някои неща от магазина в селото.

И той донесе от кухнята плик, от който, като от цилиндър на магьосник, излязоха играчки, лампички, шоколадови войници.

— Само това беше останало — каза той, сякаш се извиняваше. — С Дейвид търсихме, но не успяхме да намерим нито зеленика, нито имел… Но може би ще минем и без венец.

— Да…

— Да — повтори той след нея. — Ще минем и без него…

Сам имаше неясното усещане, че той влага в думите си по-различен смисъл. Страните й се обляха в червенина.

— За красавица като теб, не си много уверена в себе си. Или се лъжа? — Той седна на канапето до нея.

— Не съм.

— А защо, Сам? — попита той нежно. — Не можеш да отречеш красотата си, защото не си глупачка. Сигурно знаеш колко си хубава!

Тя сви рамене.

— Понякога ми се иска да не бях толкова хубава — промълви.

— Защо?

— Противно ми е да ме оглеждат! — отвърна тя объркано.

— А ти си жена, която заслужава да бъде оглеждана! — подчерта той. — Я разкажи всичко на чичо си Девлин!

Сам го погледна измъчено за миг и извърна лице. Пръстите й си играеха нервно с коледните украшения.

— Хората си имат свои представи за нещата. Мислят си, че щом съм хубава, нямам никакви проблеми. На тази всичко й е наред, казват си те… Или е глупачка, или е прикрита, или изобщо не подбира…

— А ти не си нито едно от тези неща.

— Не съм — съгласи се тя вяло. Никога не се чувстваше удобно, когато й се налагаше да говори за себе си. А този мъж я караше да се чувства още по-неловко.

— Какво работеше, преди Джули да се разболее?

— Аз ли? — В първия миг тя не разбра въпроса му. — Работех по проблемите на една хотелска верига.

— Специалист по проблеми!? — Веждите му учудено се повдигнаха.

— Няма нищо странно — усмихна се тя. — Когато един хотел не дава печалба, аз отивам да работя в него. Опитвам се да открия каква е причината и да го направя пак печеливш, ако е възможно. Обикновено въпросът се свежда до това да се намерят подходящите хора за съответните длъжности.

— Сигурно не е чак толкова просто… Обичаш ли работата си?

— Много! Сър Чарлз Лор, собственикът на хотелската верига, обеща, че ще ме вземе отново на работа, щом се справя с моите… домашни проблеми.

— Не си му обяснила причината, така ли?

— Не. Казах, че имам неприятности от личен характер.

— А Пол? Къде е неговото място във всичко това? — попита той лукаво. — Не ме гледай така, Сам. Повече от ясно е, че той или някой друг, те е зарязал.

— Той не ме заряза — промълви тя. — Просто не се съгласи.

— Казал ти е да избираш?

— Да — въздъхна тя. — Току-що се бяхме сгодили, когато Джули се разболя и влезе в болница. Аз дойдох тук да се грижа за Роби. На Пол това не му беше приятно.

— Предполагам… Той в Лондон ли работи?

— Да. Отначало идваше тук почти всяка неделя, аз също ходех да го виждам в Лондон, но невинаги е възможно…

— Джули не можеше ли да помоли за помощ някой друг?

— Тя нямаше много приятели — поклати глава Сам. — Аз познавах Роби най-добре…

— Не са много хората, които биха зарязали работата си, за да дойдат тук.

— Тя ми беше приятелка! — Сам се почувства засегната. — Сигурна съм, че Джули би направила същото за мен! Не е кой знае какво да помолиш приятелката си за такова нещо, в края на краищата! Особено ако си на смъртно легло. — Сълзите я задавиха, както винаги, когато си спомнеше за Джули. Сам преглътна с усилие. — Надявах се, че тя ще се оправи. Никога не съм допускала, че ще умре. Когато стана ясно, че лечението не й помага, тя ме помоли да се погрижа за Роби. Нима бих могла да й откажа? Аз бях единствената опора в живота му в този момент. Ако и аз изчезнех като майка му… Отлагах да кажа на Пол, докато стана невъзможно. Той първо се изуми, след това отказа да повярва, накрая побесня. Не желаеше да започнем брачния си живот с чуждо дете. Не мога да му се сърдя за това…

— Предложил ти е да го дадеш в приют?

— Да.

— Но ти си отказала категорично?

— Не, разбира се. — Тя се извърна към Девлин, лицето й бе пребледняло. — И аз съм човек, егоистична съм като всички останали… За мой срам дори направих официално запитване… Но още същата вечер се отказах от тези планове. Бях обещала на Джули и ако се съобразявах само със собствените си нужди, съвестта ми никога нямаше да бъде спокойна. Роби не е проблем за мен — добави тя бързо, сякаш Девлин възнамеряваше да я убеждава в противното. — Аз го обичам много!

— Но понякога — започна внимателно мъжът, — когато сложиш Роби да спи и си сама вечер, не се ли питаш как ще прекараш в самота и без любов следващите десет години?

— Да, питам се понякога — прошепна тя. И веднага зае отбранителна позиция. — Когато отидем в Лондон, всичко ще се оправи!

— Наистина ли вярваш в това, Сам?

— Да! — Тя разбираше, че всеки друг отговор би означавал самоопровергаване, което би я потиснало жестоко. — Нямаше да е толкова зле, ако живеехме в селото. Тук наистина се чувствам самотна понякога — призна. — Е, това е една промяна — не ходя всеки ден на работа, не се срещам с хора постоянно, няма предизвикателства, които да решавам… Но всичко ще се оправи! — Тя намери сили да се усмихне. — Да почакаме Роби, за да украсим заедно елхата!

— Разбира се… Пол защо щеше да идва вчера? За да опитате отново да се съберете?

— О, престани, за Бога! — избухна Сам. — Не зная защо иска да ме види! Той ми писа, аз му се обадих по телефона от пощата… Щял да дойде, за да поговорим… Това удовлетворява ли те?

— Не. Джули знаеше ли, че сте скъсали с Пол?

— Не. Как можех да й кажа?

— Значи затова е мислела, че когато дойда, къщата ще бъде празна.

— Да. Навярно е предполагала, че досега ще съм се изнесла. Но аз не разбирам какво е мислела, че ще направя с къщата. Защо ми каза, че ми я оставя, без да спомене, че ти си собственикът? — Тя ужасено се втренчи в Девлин. — Но аз не съм плащала никакъв наем!

— Така ли?

— Девлин! Това не е никак смешно! Мислех, че къщата е моя и не съм плащала никакъв наем! Сега нямам пари, но щом се върна в Лондон и започна работа, ще ти се издължа веднага!

— Ще ми се издължиш — съгласи се той.

— Дявол да ви вземе и теб, и Джули! — Тя усещаше буца в гърлото си. — Защо не ми е казала истината?

— Откъде да знам? Сигурно си е мислела, че ти вече си усложнила достатъчно живота си. Но навярно има нещо общо с желанието й да не ми казваш за Роби. Явно е предполагала, че ще се срещнем някой ден.

— Но аз ти казах, защото не знаех кой си…

— А може би е имала предвид такъв заобиколен път, за да е сигурна, че ще ми кажеш. — Той въздъхна. — Може ли човек да разбере женската логика? Ще направя чай.

Защо Девлин проявяваше такъв интерес към нейните отношения с Пол и работата й, запита се мрачно Сам. Той сякаш се опитваше да намери причини тя да изостави Роби. Какво целеше? Тя отново премисли целия разговор, но не достигна до никакво заключение. Все пак реши, че трябва да се обади по телефона на Пол при първа възможност. Ще му каже за Девлин! Но защо, запита се тя. Това не би променило нещата, нали?

Сам потъна в мисли за миналото. Двамата с Пол можеха вече да са женени, ако Джули не бе починала. Щяха да живеят в хубава къща някъде в предградията. Сега тя щеше да кичи елхата в собствения си дом и да прави планове за коледната вечеря… Но кой знае защо, това не й се стори особено въодушевяващо. Странно, вместо Пол, в мислите й изплуваше Девлин. С него Коледа можеше да бъде вълнуваща… Шокирана от хода на разсъжденията си, Сам бързо затвори капака на кутията с елховите играчки, символична забрана на тези непристойни мисли, както ги определи тя.

 

 

Роби се върна щастлив от гостуването у Питър. Украсиха елхата. Сам положи големи усилия да бъде весела. След вечерята тримата седнаха в дневната пред запалената камина. Пердетата бяха уютно спуснати, лампичките на елхата примигваха весело. Разположен в креслото, Девлин четеше книга, която Сам му бе дала. Роби рисуваше по корем на пода. Сам се преструваше, че плете вълнен шал. Като истинско семейство, помисли си тя с горчива усмивка.

— Сам! — повика я Роби, подпрял брадичка на ръцете си. — Моята майка сега дали е ангел?

— Ангел ли? — В първия миг тя не разбра въпроса му. Споменът за приятелката й я накара да се усмихне успокояващо на детето. — Да, сигурно е ангел. Защо питаш?

— А тя твърда ли е?

— Как да е твърда?

— Бабата на Питър сега също е ангел. — Тъмните очи на детето бяха приковани върху Сам. — Той ми каза, че тя била твърда. Всички мъртви хора били твърди. Моята майка дали е твърда?

О, Господи! Сам насочи поглед към Девлин, но той явно нямаше намерение да й помогне.

— Питър по какъв повод каза, че баба му е твърда? — Сам се опитваше да спечели време. Нямаше идея как да отговори на детето.

— Той отишъл да я види! И тя била твърда!

— Къде отишъл да я види? — Сам беше наистина озадачена. Не допускаше родителите на детето да са му позволили да види мъртвото вкочанено тяло на старицата.

— Ами на гробището! — Роби нямаше търпение да й обяснява повече. — Там баба му е ангел и е твърда! — Той погледна учудено Девлин, защото от неговото гърло излезе странен звук, който премина в неочаквано покашляне.

Разбрала най-после за какво става въпрос, Сам прехапа устни, за да не се разсмее.

— Ако моята майка е ангел като бабата на Питър — продължи детето, — чудя се как ще лети, щом е твърда?

— Да лети ли? — Сам си представи своята доста пълничка приятелка обезсмъртена като каменен ангел, който истерично маха с криле, за да се отлепи от земята. Джули, само ако можеше да чуеш това, каза си тя… Усмихна се с обич на момченцето и се опита да му обясни: — Ангелът, който е видял Питър, не е неговата баба, а нещо като картина от камък, която показва как би изглеждала тя като ангел. — Тя се чудеше с какви думи да обясни всичко това, за да може Роби да я разбере. — Истинската баба на Питър е ангел на небето. Тези ангели са невидими за хората.

— О! — Върху личицето на Роби се появи замислена бръчица. — Сам, моята майка не искаше ли каменна картина на гроба й?

— Не. — Сам разбираше, че трябва да измисли нещо убедително. — Тя искаше да я запомниш такава, каквато беше на… На снимките от албума!

— А тя не искаше ли цветя, Сам? — В гласа на момченцето се долавяше мъка. — Питър носи на баба си цветя.

— Роби, миличък! — Сам изхлипа отчаяно и прегърна детето. — Разбира се, тя много обичаше цветята! Щом снегът се стопи, ще купим един голям букет и ще ги занесем на гроба й!

— Ще й стане хубаво, нали, Сам?

— Да, миличък!

Сгушен в прегръдките й, той прошепна:

— Питър каза, че Господ искал баба му, затова тя умряла… Господ сигурно е искал много и моята майка…

Сам скри лице в косите на детето и стисна очи, за да спре сълзите си.

— Да — прошепна тя бързо. — Той навярно много я е искал…

— Той няма да поиска и теб, нали, Сам? — тихичко попита детето.

Тя само поклати глава и го притисна още по-силно към себе си.

— Обещаваш ли, че няма да отидеш при него?

— Обещавам…

— Добре тогава. — Той се измъкна от прегръдката й и я дари с една от онези усмивки, които късаха сърцето й. Беше вече спокоен. — Мога ли да си лягам?

— Ей сега ще дойда да те сложа да спиш — успя да каже тя. — Не забравяй да си измиеш зъбките!

— Мога да си легна сам. Лека нощ, Сам. Лека нощ, Девлин.