Включено в книгата
Оригинално заглавие
Гость из моря, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2016)

Пролог
Гибелта на „Влюбената сирена“

И аз като всички на палубата на „Влюбената сирена“ чух внезапно трясък и грохот, но не разбрах, че е експлозия.

В това време бях на бака и като се огледах, с учудване видях как над кърмата се издигна воден стълб, който изхвърли нагоре някакви дъски. Увисвайки за миг във въздуха, водата и отломките се сгромолясаха тежко върху капитанския мостик.

Раздаде се нов трясък и звън на стъкло. А палубата под краката ми изведнъж почна да се наклонява.

Кърмата на кораба бързо потъваше.

— Какво става? — викнах на пребягващия край мен моряк.

Той отговори нещо на полски.

Нима потъваме? Краката ме понесоха подир моряка към кърмата, по наклоняващата се под ъгъл палуба.

След това всичко се замярка и завъртя пред очите ми, като във филм, внезапно пуснат с ненормална скорост.

По стълбата, която водеше за палубата с капитанския мостик, отдръпвайки се предпазливо, се спущаха двама моряци, които носеха на ръце нечие отпуснато, безжизнено тяло в окървавен кител…

Момъкът-радист изскочи с щръкнала коса от кабината си и кой знае защо се закатери бързо по мачтата, влачейки подире си дълга жица…

Капитан Стах, подал се до кръста от счупения прозорец на рулевата рубка, наблюдаваше внимателно. С окървавена ръка той притискаше дясната си буза.

От носовия кубрик[1] един след друг изскачаха полуоблечени моряци…

Траулерът все повече се снишаваше с кърмата си, поваляйки се на левия борд.

А морето наоколо оставаше напълно спокойно и безметежно. В тихата му огледална повърхност се отразяваха пухкави облаци, увиснали неподвижно на небето.

В тоя момент съзрях боцмана, който мъкнеше наръч спасителни пояси, и се втурнах към него.

— Какво се е случило?

— Експлозия. Мина — отговори той накъсо и ми пъхна в ръцете един пояс.

— Има ли големи повреди? — подвикнах подире му.

Но той дори не се обърна.

Нямаше кой друг да разпитвам. Всички наоколо разбираха не повече от мен тази неочаквана експлозия, пък и малцина от екипажа можеха да говорят добре руски. А аз не знаех полски език.

От люка[2] се подаде разчорлената глава на Логинов. Като ме видя, той извика сърдито:

— Помогнете ми, де! Какво стоите като дръвник.

Аз се завтекох да му помогна да провре през тесния отвор на люка два сандъка. Отдолу ги подбутваше Волошин.

Най-после сандъците се пропъхнаха. Те бяха тежки. Волошин се измъкна на палубата и седна на единия от тях, размазвайки потта по лицето си с мръсна кърпа. Контешкият му кремав костюм беше целият изцапан, на левия ръкав зееше голяма разкъсана дупка.

— Сериозна ли е аварията? — попитах аз, местейки поглед от Логинов към Волошин.

Сега бях между земляци и можех да ги разпитвам всичко. И занапред не бива да се отделям от тях.

— Не, дребна работа — отвърна Волошин, като пъшкаше тежко. — Потъваме и това е. „А колкото до останалото, прекрасна маркизо…“

— Аз слизам при капитана — прекъсна го Логинов и тръгна към мостика.

— Не забравяйте да уточните координатите! — викна Волошин подвре му. — Иначе ще се запилеем някъде към Аржентина.

Той погледна радиста, който слизаше от мачтата.

— Браво, все пак успя!

— А какво правеше там? — попитах.

— Слагаше аварийна антена. Нали виждате, главната е скъсана.

Едва сега забелязах, че корабната антена, опъната между мачтите, наистина е изчезнала някъде.

— На мина ли сме се натъкнали? — разпитвах аз. — Но защо с кърмата? Нали експлозията стана именно там. И отде се е взела мина? Толкова години минаха от войната, пък и тук е район на много развито корабоплаване, сигурно всички мини са изловени.

Волошин ме изгледа и отговори подигравателно:

— Вие се взирате в самия корен. От вас би излязъл добър следовател, истински проницателен Шерлок Холмз. Вашите въпроси са напълно основателни, жалко само, че няма кой да им отговори. Има само загадъчни факти: в единайсет часа и тридесет и две минути местно време, в чуден пролетен ден, полски риболовен траулер тип СРТ, носещ гордото име „Влюбената сирена“, зачислен към пристанището Гданск, е потопен от тайнствена експлозия в кърмовата част на кораба и потъна в Големия Бахамски пролив, на около сто мили североизточно от бреговете на Куба… Андрей Василиевич ей сега ще уточни координатите. Такива са фактите. Боя се, че причината за експлозията ще си остане просто една от многото загадки на морето. Но ето иде Логинов, той може да отговори на вашите парливи въпроси. Какво, лоша ли е работата? — попита Волошин приближилия се Логинов.

Логинов ме погледна под око и отговори:

— Да, положението е сериозно. Пробивът не може да се запуши, едната лодка е станала на трески, експлозията е била точно под нея. Втората изобщо не може да се свали от лодбалките[3], заклещила се е поради силния наклон.

— Така, а — рече Волошин и подсвирна замислено. — Значи, ще се наложи да форсираме океана с подръчни средства. И кой дявол ме караше да се завирам в тази галера? С колко време разполагаме?

— Не повече от половин час.

— Ясно.

Волошин стана и взе да си сваля сакото.

— Съветвам ви и вие да се съблечете — каза ми той. — Така ще се задържите по-дълго над водата. Слава богу, че не сме в Арктика и поне водичката тук е топла.

Аз вече нищо не питах, макар че в главата ми се въртеше вихрушка от тревожни въпроси. Съблякох се мълчаливо и застанах глупаво само по долни гащета, като държах дрехите си на вързоп и не знаех къде да ги дяна.

Волошин погледна безпомощното ми лице и се засмя.

— Чудесен вид имате сега, много фотогеничен — рече той. — А това — мушна той с пръст дрехите ми, — това можете да го хвърлите зад борда, да отклони вниманието на акулите за известно време.

— А има ли тук акули?

— Има — отговори грубо Логинов.

Той също се съблече, но не взе да хвърля дрехите си зад борда, както направи Волошин и аз след него, ами ги накачи внимателно на най-близкия леер[4], сякаш да се сушат след пране.

После ние с Логинов минахме на кърмата, където моряците все още се опитваха напразно да спуснат единствената оцеляла лодка.

„Сирена“ вече беше толкова полегнала на левия си борд, че човек можеше да се задържи на палубата само ако се вкопчи за бордовите леери.

Боцманът с двама моряци напомпваше въздух в големия оранжев гумен сал. Два също такива спасителни сала, по-малки и вече надути, бяха подпрени до стената на рубката.

— Вземете единия от тях — каза капитанът, подавайки се от счупеното прозорче. — Трима ли сте?

Логинов кимна.

— Тогава вземете още един. Ето го Стасик. Той разбира малко руски, ще бъде по-лесно.

— Добже! — слаб момък по моряшка фланелка се провря през изкривената от експлозията врата. От загара той беше съвсем чер, същински негър, а косата му, обратно — толкова избледняла, че изглеждаше бяла. Май че го бях виждал на кормилото?

— Вземайте един сал и се отдръпнете от кораба — продължаваше капитанът. — Ще има водовъртежи, може да ви завлекат. Отдалечете се повече. Да не забравите компаса?

— Взехме го — отвърна мрачно Волошин.

— А вие, Стах? — попитах аз.

Той повдигна рамене:

— Капитанът напуща последен.

— Има ли връзка? — запита Логинов.

— Има. Непрекъснато даваме „SOS“ но никой не е отговорил досега. Ще сигнализираме до последна възможност.

В тоя момент повикаха капитана от дъното на рубката и той изчезна, като дори не успя да се сбогува с нас.

А ние тримата понесохме малкия сал по опустялата палуба, застанала вече почти отвесно, към Волошин, който ни чакаше до сандъците. Освен сандъците отнякъде се бяха появили и загадъчни уреди, Волошин ги увиваше грижливо в пластмасово фолио.

— Ще издържи ли? — попита той, като ритна със съмнение гуменото салче.

Логинов погледна сандъците, поклати глава и отговори:

— Ще рискуваме. Във всеки случай никога няма да бъде късно да ги изхвърлим.

Малкият сал се заклати върху водата. Пръв слезе в него Волошин и ние му подадохме най-напред увитите уреди, а после и двата страшно тежки сандъка.

— Сега се качвайте вие — заповяда Логинов.

Когато стъпих на малкия сал, той почти съвсем затъна във водата. Как ли ще караме с него?

— Е, какво става с вас? — попита ме нетърпеливо Волошин.

— А какво трябва да правя?

— Същото като мен — с тези думи Волошин се свлече от заклатилия се сал във водата. — Ето така ще заплуваме, уважаеми представителю на печата, а за сала само ще се държим. Тъй да се каже, морална опора…

Логинов и Стасик, който просто не пожела да се разделя с моряшката си фланелка, също скочиха във водата.

И заплувахме далеч от потъващия траулер, като бутахме пред себе си веселото оранжево салче…

Аз все попоглеждах към „Сирената“. Ето че от нея се отдели бързо големият сал. На него се беше настанил почти целият екипаж. Третият засега оставаше до борда.

— Интересно защо се мотаят — промърмори Волошин. — Не виждате ли дали Стах е вече на сала?

— Не е. Капитанът е на мостика — отговори Стасик. — Такъв си е той… Няма да изостави радиста.

— И радистът ли е още на борда? — възмути се Волошин.

— Ето ги, тичат! — зарадва се Стасик.

Две фигурки се прехвърлиха през планшира[5], който вече почти докосваше водата, и последният малък сал напусна загиващия кораб.

Стасик неочаквано изхълца. По загорялото му лице течаха сълзи, които оставяха светли ивици.

— Шкода добже „Сирена“ била — проговори той гузно, извръщайки се от нас.

В същия миг корабът подскочи рязко като в смъртна агония… Носът му се вдигна високо и…

Всичко беше свършено. Само трите гумени салчета се полюшваха по леките вълни.

А наоколо сияеше безбрежната морска синева, отгоре жареше немилостивото тропическо слънце, а до най-близкия бряг имаше десетки мили.

— Добра беше галерата — промърмори Волошин с въздишка. — Но какъв дявол търсехме на нея?

Аз имах може би по-голямо основание от всички други да си задам този въпрос. Защото едва късно снощи за пръв път се качих на „Влюбената сирена“, която отплаваше от пристанището на Сантяго де Куба.

Бях прекарал почти месец и половина в командировка в Куба и сега имах поръчка от редакцията си да изпратя спешно материал за това, как нашите рибари помагат на кубинските приятели да усвояват новите методи на риболов. Казаха ми, че най-голямата флотилия се намира в момента в района на Сребърната плитчина, точно за там заминава и полският риболовен траулер „Влюбената сирена“, той може да ме вземе, имам късмет…

Качих се на траулера чак късно вечерта, страшно уморен след дълги часове препускане с кола по планински пътища. Така че едва успях да се запозная само с капитана и се тръшнах да спя на определената ми койка в носовия кубрик.

Скоро траулерът излезе на море — в просъница още чувах гръмогласни команди, звучащи непривично на полски език, и звън на някакви китари, който долиташе през отворения илюминатор.

На сутринта се разбра, че не съм единственият гост от Русия на борда. Капитан Стах ме запозна с двама загорели мъже и с голямо уважение в гласа ги представи като „добже големи спецове по риболов“.

Те май не приличаха твърде на велики учени, тези двама загорели до почерняване мъже. Единият, който ми се представи като Сергей Сергеевич Волошин и при това дори учтиво тропна с ток, беше висок, слаб и строен. А и лицето му беше тънко, тясно, привдигнатата лява вежда му придаваше насмешливо скептичен израз. Той беше облечен, като че ли е тръгнал на неделна разходка с весела компания, а не при рибарите в морето: елегантен, отлично ушит кремав костюм, от джобчето се подаваше ъгълче на вишнева кърпичка, светла раирана риза, на краката — леки плетени обувки.

Вторият беше по шорти, които оголваха яки космати нозе, и леко платнено яке, чернокос и доста мрачен на вид — може би защото не бе успял да се обръсне, та току потриваше с длан четинестата си буза.

— Логинов — представи се той накъсо и стисна ръката ми тъй здраво, че пръстите ми побеляха и ме заболяха.

Стана така, че не можах да завържа задушевен разговор със земляците си. Волошин попита:

— Отдавна ли сте напуснали Москва?

— Ами ето вече месец и половина.

Като чуха това, те веднага загубиха интерес към мен и се отдръпнаха настрана, където започнаха да си приказват нещо. По-право говореше само Волошин, като от време на време настойчиво мушкаше другаря си с пръст в гърдите. А Логинов само кимаше и потриваше небръснатата си буза.

Щом и учените отиват на Сребърната плитчина, по-късно ще имам време да взема интервю от тях, а сега трябва да потърся капитана. Той се казваше Стах, беше млад, свенлив, смущаваше се от разваления си руски език. Поседнахме с него до стената на рулевата рубка, на която с ярки бои беше нарисувана много кокетна забавно-карикатурна сирена, подканящо разтворила обятия — шеговитата емблема на кораба, — и завързахме дълъг разговор за улова, за новата риболовна техника, за най-добрите моряци. Тази тема беше близка на младия капитан и полека-лека той се разприказва, вече без да се смущава.

След като поговорих с него, исках вече да се заловя с учените, ала точно в тоя момент стана всичко: внезапна експлозия посред ясен, спокоен ден, тревожно тичане по палубата, отломки и кръв…

И ето няма вече никаква „Влюбена сирена“, само по синята вода се разливат последните нефтени петна и три малки оранжеви спасителни сала се поклащат върху леките вълни, отдалечавайки се все повече един от друг…

— Но какво всъщност беше това? Диверсия ли? — попитах аз. — Или наистина се натъкнахме на плаваща мина?

Никой не ми отговори. Тихо и нежно ромолеше водата около нашето салче. Тя беше топла и необикновено чиста. Бе просто удоволствие да се плува в нея. Аз дори си натопих главата, за да си освежа лицето.

Но колко ли ще трябва да плуваме, бутайки сала пред себе си? Няколко часа? Едно денонощие? Или няколко дни?

Накъде ли ще ни отнесат теченията, които са доста своенравни и силни по тия краища, където се ражда Гълфстриймът?

— Не мърдайте толкова много с крака! — сряза ме Логинов.

— Защо? Така по-лесно плувам.

— Акулите усещат трептенето на мятаща се на въдица риба най-малко от половин километър — забеляза меланхолично Волошин.

Дали е чул някой сигналите за бедствие, които смелият момък-радист изпращаше в етера до последната минута? Или ще трябва да плуваме ей така, докато вълните не ни изхвърлят на някое островче? Добре ще бъде, ако поне се окаже населено.

Пък и акулите…

— Все пак наистина много подозрителна експлозия — проговори замислено Волошин, който плуваше от лявата ми страна. — Тъкмо в кърмовата част, където е машината, и точно под лодката. Тук сметката е тънка, математическа.

— Значи мислите, че е все пак диверсия? — запитах аз.

— Изглежда — отговори с въздишка Логинов вместо Волошин.

— Но какъв е смисълът? Кому е нужно да потапя малък рибарски траулер?

— Любопитен човек, все търси смисъла — обади се насмешливо Волошин. — За да ни сплашат да не плаваме насам, да не помагаме на свободна Куба. Да я задушат с изолация — ето това е целият смисъл. На запад от нас е Куба — първата свободна територия в Америка, а на изток — Хаити с полицейските карцери на кървавия диктатор Дювалие. А вие мислехте, че тук е най-тихото и мирно кътче на планетата?

— Трябва по-внимателно да следим посоката, защото течението е силно, ето как е пръснало вече саловете на разни страни, ще ни отнесе към необитаеми коралови рифове. Там няма нито вода, нито храна — прекъсна го загрижено Логинов.

— А накъде трябва да плуваме? — попитах аз.

— Най-близо е остров Голяма Инагуа. До него са четиридесетина мили. Там има постоянни селища.

— А къде е той?

Волошин махна неопределено с ръка.

Аз погледнах нататък, като че ли се надявах да съзра на пустия хоризонт поне някакъв ориентир, но видях нещо съвсем друго и се провикнах:

— Акули!

— Къде? — Волошин се измъкна до кръста от водата, като се подпираше за сала. — Тю да се не види. Оставете тия глупави шеги. Все още ни върви. Това са делфини, а не акули. Акулите никога не се движат на такива дружни стада.

След няколко минути ние бяхме вече точно в средата на делфиновото стадо. Гъвкавите мускулести тела сновяха около нас във всички посоки.

За пръв път виждах делфини толкова отблизо. Какви ли фокуси не правеха! Ту изскачаха високо над водата и падаха, обливайки ни с пръски. Ту се гмурваха стремглаво към дъното и после се устремяваха оттам като живи торпили право към неустойчивото салче, завивайки настрана буквално на няколко сантиметра от нас. Виждах странните им, сякаш смеещи се муцуни, закачливите им очи — делфините явно искаха да се позабавляват и поиграят с нас.

Особено лудуваше един млад делфин. Всеки път, когато профучеше край сала или се гмурнеше под него, той се обръщаше и ни гледаше, като че ни канеше да зарежем това глупаво гумено нещо и да тръгнем с него свободно да порим и пеним топлата галеща вода.

Как им завиждах! Те са свободни и морето е родна къща за тях. А какви ли нещастия готви то за нас?…

Никой от делфините нито веднъж не закачи някого от нас. Но въпреки това аз като Стасик току подгъвах боязливо крака.

Волошин и Логинов също бяха обезпокоени, но по някаква друга причина. Те не обръщаха никакво внимание на играещите делфини, а като се подаваха от водата, често оглеждаха наоколо. Нима се надяват да видят толкова близо някаква земя?

Скоро делфините ни оставиха на мира. Салчето плаваше много бавно. Станало им е скучно. Стадото започна да се отдалечава на изток, като продължаваше да играе и да изскача от водата.

Изпращайки ги със завистлив поглед, аз се мъчех да намеря другите два сала. Но те вече не се виждаха.

Бяхме останали съвсем сами в океана.

И изведнъж Логинов каза тихо:

— А ето и акули.

Като свих инстинктивно крака и се измъкнах от водата, аз видях остра полегата перка, която се приближаваше бързо към нашето салче. Малко по-надясно се забелязваше втора, зад нея — трета…

Три акули наведнъж!

— Всички да се вдигнат колкото се може по-високо на сала, само че да не го обърнат, и да не мърдат с крака! — заповяда Логинов.

Но акулите не бързаха да нападат. Едната от тях се въртеше на около три метра от сала, без да се приближава. Втората се гмурна надълбоко и сякаш се спотаи в синкавия полумрак, навярно изчаквайки удобен момент.

А третата… Третата акула бе замръзнала неподвижно в бистрата вода, малко под сала, и ни разглеждаше с мъничките си зли очи. Край острата й муцуна също така неподвижно бяха замрели на място и махаха бързо с перки две рибки на ивици. Лоцмани? Никога не бях ги виждал досега.

— Защо не се хвърлят? — не изтраях аз.

Логинов само ме изгледа под око и замълча, а Волошин се обади:

— И те обичат да си поиграят. Известен е случай, когато един катастрофирал еквадорски летец бил носен по морето тридесет часа. Двамата му спътника умрели и били веднага изядени от акулите. А него самия нито една не го ухапала, макар че през всичкото това време акулите се въртели толкова наблизо, че сегиз-тогиз ги докосвал с крака. Но възможно е от уплаха да му се е сторило така.

— Но нали, разправят, имало някакви химически таблетки, които пропъждали акулите? — с надежда попитах аз. — Нямате ли у себе си от тях?

Логинов само се усмихна, а Волошин отговори:

— Таблетки, прахове… Всичко това е от серията „посолете опашката на комара“ и други рецепти от тоя род. Аз май вярвам повече в убедителността на канджата. — И взе в дясната си ръка една от трите остри канджи, захвърлени на сала.

И моментално, сякаш само това чакаше, акулата, която се криеше в дрезгавата дълбочина, се хвърли в атака. Тя се носеше право към сала, като че възнамеряваше първо да го пробие, а после, вече безпрепятствено, да се разправи с нас.

— Удряй я! — викна Логинов.

Но Волошин неочаквано сложи канджата настрана, потопи се целият във водата и забуча, закрещя нещо неразбрано, изпущайки цял облак водни мехури.

Акулата отскочи рязко настрана…

И двете й изплашени дружки се отдалечиха!

— Спомних си този начин — проговори изплувалият Волошин, като си поемаше дъх. — Ханс Хас ме съветваше да викам под водата. Изглежда, че не е празна работа. Прогонва ги…

— Можеш ли да ги върнеш? — попита внезапно Логинов, като улови другаря си за ръката.

— Кои?

— Делфините.

— Какво? Чакай, чакай, разбирам — лицето на Волошин просветна. — Може да излезе нещо. Нали сме изучили добре езика им. А какво ли ще стане? Какво могат да направят?

— Да видим. Нали имат силно развит стаден инстинкт и чувство за взаимопомощ.

Волошин вече не го слушаше. Като се покатери на сала, той се залови да разопакова бързо единия от сандъците. Логинов се приближи и се зае с другия. Ние със Стасик се споглеждахме недоумяващо.

— По-добре следете акулите, няма защо да зяпате насам-нататък — кресна ни Волошин.

Тъкмо навреме!

Погледнах надолу — и се вцепених. Един от шарените лоцмани се въртеше около краката ми, сякаш ги душеше.

А най-голямата акула вече бе доплувала наблизо и с интерес наблюдаваше маневрите на своя лоцман…

Като грабнах бързо канджата, аз насочих стоманеното й острие срещу акулата.

Междувременно Волошин и Логинов вадеха от сандъците някакви уреди и ги свързваха с жици. Те вършеха това бързо, с привичната сръчност на хора, които често се занимават с такава работа. Сякаш бяха забравили, че се намират на малък гумен сал, заобиколен от акули.

„Тъкмо място за научни опити“ — помислих и неволно се изкисках нервно. Но за щастие никой не забеляза това.

Със същия сериозен и съсредоточен вид Волошин огледа внимателно някакъв кръгъл предмет, приличен на микрофон, вързан за края на дебел гъвкав кабел, и предпазливо го спусна във водата. После погледна Логинов и му зададе някакъв загадъчен въпрос:

— Два слети сигнала, единият засилващ се, вторият отслабващ, нали?

Логинов кимна мълчаливо.

— Честота триста и петдесет?

Логинов пак кимна.

— Добре. Пущам.

Ние със Стасик гледахме опулени апарата, очаквайки от него кой знае какво чудо: може би нашият сал внезапно ще се вдигне над водата и ще почне да се рее над морето върху някаква вълшебна въздушна възглавница?…

Но нищо не ставаше. Вътре в уредите тихичко бръмчеше, зад решетестите им стени смътно мъждукаха лампи.

Волошин и Логинов вече не обръщаха никакво внимание на апарата. Те се взираха някъде в далечината. Волошин дори се изправи с цял ръст, подпирайки се за рамото на Логинов, така че салът се заклати силно и едва не се прекатури.

Всичко по-нататък си спомням някак смътно — по-късно Логинов ми обясни, че такава „вибрация на паметта“ се получавала в резултат от нервно пренапрежение.

Акулите внезапно започнаха бързо да се отдалечават от нашия сал, а на тяхното място се върнаха делфините. Те пак скачаха и играеха около нас и аз все не можех да повярвам, че делфините са доплували не просто така, случайно, а подчинявайки се на зова на Волошин, на сигнала за помощ, предаден от чудния апарат.

Една акула се опита все пак да се промъкне до сала, като се гмурна дълбоко отдолу. Но три доста едри делфина тутакси се втурнаха стремглаво да й пресекат пътя и акулата побягна.

Мен все не ме напущаше тревогата: току-виж, че на делфините им омръзне да ни защищават, отплуват, акулите се върнат…

Но сега делфините като че ли ни бяха приели в дружното си и весело семейство. Те съвсем нямаха намерение да се разделят с нас: въртяха се, скачаха, гмуркаха се, приближаваха се до самия сал. И докато бяхме под тяхна закрила, нито една акулова перка не се показа наблизо!

Колко време бе минало?

Час? Или два?

Не, изглежда, повече. Слънцето вече започваше да се снишава, готвейки се да потъне до сутринта в океана, и аз с ужас си помислих, че през нощта делфините сигурно ще ни напуснат и ще ни оставят да ни разкъсат акулите, ала Стасик изведнъж закрещя нещо неразбрано:

— Статек! Статек!

Дали не се е побъркал, та вика името си странно изопачено?!

Не, защото вика: „Параход!“, само че от вълнение на полски!

И ние наистина видяхме на хоризонта най-напред черно облаче дим, а после черна точка. Значи, параходът се движеше към нас, приближаваше се!

Волошин извади от една гумирана торбичка ракетен пистолет. И една след друга към небето се издигнаха три ракети, оставяйки подире си димяща следа.

Забелязаха ги. Ето параходът е вече съвсем близо. Спущат от него лодки…

А делфините все обикалят около нас, не ни оставят до последната минута, за голямо учудване на целия екипаж на „Лота“.

Когато се качихме на борда му, научихме, че този западногермански параход е приел сигнала за бедствие, който радистът на „Влюбената сирена“ бе успял да предаде. Веднага променили курса си и се насочили към нас.

Но все пак истински наши спасители бяха делфините… Ако не бяха те, моряците от „Лота“ навярно щяха да намерят в морето само празен гумен сал.

… Ето така ми се случи да се запозная с двамата главни герои на тази книга. Съгласете се, че след такова необикновено запознаване поисках да узная повече за тях — за тези чудни хора, които така навреме умееха в нужния момент да намерят общ език с обитателите на морето.

Скоро се разделихме. Логинов и Волошин се върнаха в Куба, а аз продължих прекъснатия си маршрут до рибарите. Стасик се присъедини към земляците си — за щастие те също бяха спасени — и сигурно никой от приятелите му не е повярвал, когато им е разправял как делфините са ни защищавали от акулите.

Аз се заклех непременно да разкажа върху какво работят учените в института, чието име прочетох на черния печат, сложен на сандъците с уредите, които бяха помогнали на Волошин да повика делфините: „Институт по морска бионика“. Аз го запомних.

Бележки

[1] Кубрик — общо жилищно помещение за екипажа на кораб. Б.пр.

[2] Люк — отвор в палуба на кораб за влизане, товарене и разтоварване. Б.пр.

[3] Лодбалка — желязна стрела за вдигане и спущане на лодки. Б.пр.

[4] Леер — прът, връв или въже за ограждане на палубата или за други цели. Б.пр.

[5] Планшир — греда, която минава по горния край на борда на кораб или лодка. Б.пр.