Есетата на Бърлин върху интелектуалната история са постижение в етиката на политическата философия. Неговите виждания за свободата преобръщат общоприетия подход към темата и поставят под въпрос самите основи на западноевропейската традиция. Основополагащата идея на Бърлин е, че абсолютните ценности са обективни и познаваеми, но тяхното многообразие е огромно и противоречията между тях — необозрими. Ценностите не могат да бъдат съвместени в едно човешко същество или в едно общество, не съществува абсолютен критерий за рационална преценка на конкурентността между тях. Противоречията също са несъизмерими, затова човешкият избор винаги е радикален и трагичен. Следователно не съществува summum bonum. Няма съвършена форма на човешки живот, към която бихме могли да се стремим, макар и със съзнанието, че тя е непостижима.

Интересно е, че изводите, към които води ценностният плурализъм на Бърлин в политическата философия, често са подминавани. Вероятно защото до голяма стенен противоречат на съвременния либерализъм. В произведението си „Две схващания за свободата“ (1958 г.) Бърлин твърди, че както има несъизмерими противоречия между абсолютните ценности — между свободата и равенството, равенството и всеобщото благоденствие и т.н., така има и — не по-малко радикални — противоречия в самото понятие свобода: противоречия между отделни несъизмерими свободи. Например, когато свободата на правото на лична тайна се сблъска със свободата на правото на информация, е необходим компромис. Не съществува обаче обща теория, подобна на онази, въз основа на която Джон Стюарт Мил се е опитвал да формулира своя „единствен много прост принцип“ на свободата в рамките на общата полза.

Няма обща теория, която да дава решение на конфликтите между различните свободи. Затова и в законодателната практика теориите на много от англо-американските философи, според които може да се определи единствен набор от права и основни свободи, съвместяващи се в хармонично цяло, се оказват чиста илюзия. (Впрочем дали точно това разрушаване на илюзията не обяснява иначе необяснимия факт, че все още не е публикувано обстойно изследване на философията на Бърлин?) Както между видовете свобода, така и между видовете равенство трябва да се прави и се прави радикален избор.

Може би истинското значение на „Две схващания за свободата“ на Бърлин е не в защитата на негативната свобода на ненамесата срещу позитивната свобода на самоконтрола, а във внасянето на ценностен плурализъм в самия идеал за свободата. Бърлин отстоява идеята, че свободата да живееш както искаш и свободата да имаш глас в колективните дебати са две различни неща и че политическата демокрация и индивидуалната свобода не са задължително допълващи се понятия. Това е истината, която открива Бърлин. Тя противоречи на общата атмосфера на нашето време и макар да е непопулярна, има фундаментално значение. Все пак разграничението между негативната и позитивната свобода е важно, дори да приемем, че главната ценност на свободата от насилието над другите е в постигането на автономност на личността.

Според Бърлин свободата е във възможността да се движим сред несъизмерими форми на живот. Вероятно главното достойнство на либералното общество — по начина, по който го възприема Бърлин — е, че противоречията между ценностите, включително и противоречието между различните свободи, се възприемат като абсолютни истини за човешкото битие. Либерализмът на Бърлин е полемичен, стоически либерализъм на трагедията и загубата. И ако нашето съвремие изобщо допуска либерализъм, то тъкмо либерализмът на Бърлин е неговата единствено възможна форма.

The Times Literary Supplement, 1991 (със съкращения)

Оригинално заглавие
Two Concepts of Liberty, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране
Мая Калоферова (2015 г.)
Форматиране
pechkov (2015 г.)

Издание:

Две схващания за свободата, сп. Панорама, 1991 г.

Автор: Айзая Бърлин

Превод: Мая Калоферова


Ако сред хората цареше единомислие по въпроса за смисъла на живота, ако прародителите ни бяха кротували в Райската градина, то едва ли някой би се заел с изследванията, на които се е посветила Катедрата за социални и политически теории в Чичеле, защото те произтичат и съществуват единствено благодарение на разногласията между хората. Някой може да оспори това твърдение с аргумента, че дори в общество на анархисти, сред които не съществуват противоречия по въпроса за основната им цел, също биха възникнали политически проблеми — например конституционни или законодателни. Но този аргумент почива на грешна основа. Там, където няма спор за целите, остава единствено въпросът за средствата, а той е по-скоро технически, отколкото политически и, следователно, лесно би могъл да бъде разрешен с помощта на експертна намеса или техника, както става при спорове между лекари или инженери. Ето защо онези, които вярват, че светът може да бъде изцяло променен от някакво изключително събитие — окончателната победа на разума, например, или пролетарската революция, явно са убедени, че решаването на политическите и нравствените проблеми може да стане по чисто технически път. Такъв е и смисълът на известната фраза на Енгелс (перифразирайки Сен Симон) „замяна на правителство от личности с управление на вещите“, както и на марксистките предсказания за отмиращата функция на държавата и поставяне началото на нова, истинска история на човечеството. Всичко това е утопия в очите на онези, които смятат подобна вяра в идеалните хармонични обществени отношения за празна игра на въображението. Въпреки всичко не можем да виним жителя на Марс, който — след посещение в някой от съвременните британски или американски университети — вероятно би останал с впечатлението, че хората там живеят в общество, почти не познаващо коварството, с идилично управление, независимо от огромното значение, което философите отдават на политиката.

Ефектът е колкото неочакван, толкова и опасен. Неочакван, защото в новата история едва ли има период, когато възгледите, а понякога и животът на толкова много хора и на Изток, и на Запад, да са се променили коренно, а в някои случаи дори да са драстично разбити от фанатичното следване на социални и политически доктрини. Опасен, защото щом хората, които би трябвало да служат на идеите, ги пренебрегват — става дума за хора, чиято работа е да анализират и критикуват идеите — те придобиват понякога неограничена власт и могат да упражняват непреодолимо влияние върху достатъчно много хора, които в даден момент да се разгневят дотолкова, че да стане невъзможно да им се въздейства по пътя на разума. Преди повече от сто години немският поет Хайне предупреди французите да не подценяват силата на идеите: родени в спокойната атмосфера на кабинета на учения, философските идеи могат да сринат цяла една цивилизация. Според него Кантовата „Критика на чистия разум“ е мечът, обезглавил европейския деизъм, а творбите на Русо — онова окървавено острие, което в ръцете на Робеспиер слага край на стария режим; Хайне предрича, че един ден романтичните идеали на Фихте и Шелинг ще се обърнат в ръцете на техните последователи срещу либералната западна култура и резултатите ще бъдат пагубни. Предсказанията му почти напълно се потвърждават от историческите факти. Но щом някои учени държат в ръцете си такова съдбоносно оръжие, защо други учени или мислители (но не правителства или парламентарни комисии) да не могат да им се противопоставят?

Нашите философи сякаш не осъзнават страшните последствия от своята дейност. Може би, опиянени от невероятните си постижения в далеч по-абстрактни области, най-добрите от тях се отнасят с презрение към тази област, в която съществуват твърде малки възможности за радикално нови открития, а дарбата им за задълбочен анализ едва ли би се радвала на голямо признание. И въпреки всички продиктувани от сляпа схоластична педантичност опити политиката да бъде отделена от останалите форми на философската мисъл, тя си остава все така неразделно свързана с нея. Да се пренебрегва политическата мисъл заради непрестанно изменящия се неин обект, който освен това е и с доста размити граници, не означава да се самоограничим в някакви фиксирани идеи, в абстрактните модели и деликатния инструментариум на логиката или лингвистиката — да изискваме единство на методите във философията и да отхвърляме всичко онова, с което методът не може да се справи — то означава просто да се оставим изцяло на примитивни и неподлежащи на обсъждане политически убеждения. Само най-примитивният исторически материализъм отрича силата на идеите и твърди, че идеалите са не друго, а форма на чисто материалните интереси. Дори да приемем, че без обществените сили политическите идеи биха били мъртвородени, то сигурно е, че тези сили ще действат сляпо и хаотично, ако не бъдат облечени в съответните идеи.

Както в миналото, така и днес, преподавателите в Оксфорд осъзнават тази истина. Първият ръководител на тази катедра също дължи огромното си влияние върху събитията на своето време и на факта, че осъзнавайки значението на политическите идеи в теорията и практиката, е посветил живота си на тяхното изучаване и разпространение. Името на Дъглас Коул е известно на всички, кои то се вълнуват от социалните или политически: проблеми на обществото. Славата на този учен се простира далеч отвъд пределите на този университет и на тази страна. Човек с независима, честна и смела мисъл, той се занимава много сериозно с политическа философия; извънредно ясно изразяващ се писател и оратор; поет и романист; необикновено надарен преподавател и проводник на идеи; той е преди всичко човек, посветил се на принципи, които невинаги са много добре приети, страстен и неотклонен защитник на истината и справедливостта при крайно трудни обстоятелства, често пъти без никаква подкрепа. Това са качествата, на които този великодушен и надарен с невероятно въображение английски социалист дължи известността си по целия свят. Най-забележителното и най-характерното за него е фактът, че той успява да постигне обществено признание, без да пожертва присъщата си човечност и искреност, неизчерпаемата си доброта и най-важното — дълбоката си и неизменна отдаденост на работата, съчетана с многостранни познания и невероятна памет, призванието си на учител на всички, които се стремят към познание. За мен е огромно удоволствие и чест да засвидетелствам чувствата, които аз, както мнозина други, храня към този забележителен оксфордски възпитаник, чийто нравствен и интелектуален облик е гордост не само за страната, в която се е родил, но и за каузата на справедливостта и равенството сред хората.

От него и от неговите трудове повечето учени от моето поколение — възпитаници на Оксфорд, научиха, че политическата теория е част от нравствената философия, която започва от откриването и прилагането на нравствените идеали в сферата на политическите отношения. С това не искам да кажа, както вероятно ще си помислят някои философи идеалисти, че всяко историческо действие или сблъсък между хората представлява единствено действие или сблъсък на идеи или политически сили, нито дори, че те са негови следствия (или аспекти). Но искам да заявя (а, струва ми се, и професор Коул би се съгласил с мен), че за да бъдат правилно разбрани подобни действия и сблъсъци, трябва преди всичко да се спрем на онези идеи и възгледи за живота, които ги движат и благодарение на които те се превръщат в неразделна част от човешката история, отграничавайки се по този начин от чисто природните явления. Политическите теории, идеи и действия не могат да бъдат разбрани извън контекста на произтичащите от тях събития, разделящи хората, които ги прилагат. Оттук следва, че ние не бихме схванали дори и собствените си идеи и действия, ако не се опитаме да разберем най-важните събития в съвременния свят. Най-забележителното от тези явления е откритата война между две идеологически системи, които дават различни и дори противоречиви отговори на основния политически въпрос — въпроса за подчинението и принудата. „Защо е нужно аз (или който и да било друг) да се подчинявам другиму?“ „Защо да не мога да живея така, както ми харесва?“ „Защо е нужно да се подчинявам?“ „А ако не се подчиня, имат ли право да ме принудят?“ „От кого и в каква степен, и в името на какво, и заради какво?“

Противоречиви са съществуващите днес възгледи за допустимите граници на принудата, но всеки от тях претендира за многобройни последователи. Ето защо ми се струва, че е необходимо да разгледаме всички аспекти на този въпрос.