Жорж Арно
Възнаграждение за страха (5)

Едно след друго двете чудовища отстъпиха към началото на отклонения път. Без съмнение камионите изглеждаха толкова големи поради червените отблясъци на сенките им, причинени от натегналата върху червените гирлянди нощ. Бяха просто огромни. И тяхното бавно, предпазливо полюляване, когато навлизаха по малко в канавките, за да излязат на пътя, призоваваше от книгите по естествена история образите на праисторическите животни, твърде големи, за да могат да понесат собствената си сила.

Луиджи вървеше начело. Той помаха на другарите си, за сбогом, пусна мотора на празен ход, като натисна два пъти ускорителя, и после слезе на оборот за забавяне, за да мине след това на първа. Натиснал силно с крак амбриажа, той показа глава от кабината.

— Адиос, падре. И благословете ни, понеже наистина имаме нужда.

Свещеникът отстъпи една-две крачки; внезапно сякаш стана много голям. Вдигна двете си ръце под небето. Светлината от гирляндите образува върху него нещо като пурпурен епитрахил.

— Benedicat vos omnipotens Deus…

Той спусна дясната си ръка и направи огромен кръст.

— Pater et Filius…

Напразно се перчеха, всички слушаха. И дори бяха развълнувани, с изключение на Бимба, който полугласно ругаеше с най-обидни думи господа.

— …et Spiritus Sanctus.

— Amen — завърши Луиджи и включи амбриажа.

Бялата пръст на пътя почти заблестя под светлината на фаровете. Огромната сянка на камиона се гмурна в нощта.

— Ще трябва да откараш камиона на страничния път — каза Жерар на румънеца, — ще го оставим там и ще се върнем в селището да си починем още малко допълнително. Можем дори да си поспим. Господин кюрето ще ни събуди след един час.

— Ти само за къртене мислиш — подметна Джони, сядайки на кормилото.

Щурмър остана сам със стареца.

— Няма ли да заминете веднага? — запита свещеникът.

— Не. Пътуваме на един час разстояние между двата камиона, за сигурност.

— Но…

Сякаш щеше да каже нещо, но не го каза. Имаше странно смутен вид. Умълча се. Жерар не забеляза нищо.

Подтикван от един господ знае каква необходимост за съвършенство, румънецът се постара да докара камиона точно до пътя — задницата му докосваше насочващата стрелка. Въпреки че К. В. беше натоварен леко, не се раздвижваше като перушина. Поозори се Джони.

Но какво се беше случило? Сякаш камионът на Луиджи се връщаше. Никакво съмнение. Наистина беше той. Кацнал прав на стъпалото, един индианец държеше в ръка нещо като бял дървен надпис — табела с черни букви. Още не спрял, Бимба скочи от колата. Беше пребледнял като мъртвец от яд.

— Къде е кюрето? Къде е това мръсно, гадно кюре, неговата…?

— Какво има? Какво ти е направил?

— Погледни!

Той размаха под носа на Жерар табелата, която измъкна от ръцете на индианеца:

„Внимание! Карай със силно намалена скорост! Почва в лошо състояние. Опасно! Внимание! Внимание!“

— Ето какво ми е направил този мръсник. Той се е страхувал, че ако прочетем това, ще минем през въшливата му енория, боял се е за животеца си, за къщата си и за всички тези скрофулозни типове, от които си печели хляба! Къде е този смръдльо, когото ще убия, преди да е пукнал сам…

 

 

До тях се бяха приближили хора от селото. Между другите беше и кметът, който не изглеждаше по-смутен от преди. Вярно, че той и без това достатъчно си трепереше още в началото. Жерар го сграбчи за ръката.

— И ти също ни се молеше да не минаваме през твоето село, пълно с мърша…

Лицето на стареца стана тъжно.

— Аз исках да се откажете да минете през него, това е всичко. Но не исках да ви отпращам оттам.

— Но въпреки това вдигнахте табелата, а?

— Не. Не ние. Падре я взе.

— И ти също, дърти мръснико!

Жерар разтърси яростно стареца, а от очите му избликваха снопове искри. Но кметът не се смути и продължаваше да го гледа в лицето. Хората от селото се приближиха. Искаше им се да поемат защитата на кмета си, но не се решаваха. Все пак накрая един младеж се престраши.

— Падре направи всичко. Имаше дори една такава табелка, закована под стрелата. Погледнете тук, още се виждат дупките от гвоздеите. Той я махна.

Другите потвърдиха.

— Да, падре я махна. Той каза, че ако я прочетете, ще минете през селото…

— Всички искахме да отидем да спим другаде тази нощ — каза друг. — Но падре ми забрани — черквата и къщата му са точно до главния път. Той не искаше да рискува да загуби всичко.

— И ни заплаши, че ако някой от нас ви каже нещо, той ще се моли да си загубим добитъка и децата ни да измрат.

— Оставете на мене, казваше. Аз се наемам с всичко, ще ги убедя, ще ги предупредя също така за опасностите на новия път.

— Оставете на мене. Това бяха думите му.

— И къде е той сега?

Всички замлъкнаха упорито.

— Замина. Не си губете времето да го търсите. Сега, след като знаете всичко и ние сме излезли от къщите си, минете през селото. Ще се върнем да си легнем, когато минете.

Но четиримата мъже съвсем не бяха склонни да възприемат така нещата, особено испанецът.

— Тръгвайте! — подхвърли той на другарите си. — Ей сега ще го намерим.

— Аз оставам при камионите — единствен подхвърли Луиджи. — Не можем да ги оставим така без никого…

Другите тръгнаха по петите на Бимба.

 

 

Нямаше защо да търсят далеч. Съвсем естествено свещеникът се беше подслонил в черквата си. Откриха го точно там, сгушен в сянката на една колона.

— Излизай оттам! — каза му Жерар.

Но испанецът се намеси.

— Не. Тук. В бърлогата му. В разбойническото свърталище. В дома на господаря му. Не се безпокой, мръсник такъв! Може би той, гадина също като тебе, ще слезе от кръста си да поеме защитата ти.

Свещеникът беше ни жив, ни умрял. Но не направи нито едно движение да се защити, не каза нито дума. С един ритник в гърдите Бимба го събори по гръб. После се хвърли върху него, обърна го с лице към земята и улавяйки го за ушите, започна да блъска лицето му в циментовия под. С всичка сила. Дълго време.

— Спри — каза румънецът. — Няма да спечелиш много, ако го убиеш. Дори няма да се възползуваш от наградата.

Но въпреки това Бимба отпусна свещеника много по-късно. Старецът, който в началото викаше, сега едва дишаше.

Преди да напусне черквата, испанецът измъкна кръста от главния олтар и си послужи с него като с чук, за да изкърти вратата на дарохранителницата. Той разхвърли просфорите по пътеките между молитвените столчета и се изплю в потира.

— Бих искал да ми се доходи по голяма нужда! — изръмжа той.

Луиджи, когото намериха при камионите, въздъхна, когато научи всичко това.

— Това няма да ни донесе щастие… — прошепна той.

 

 

Ако индианката Линда знаеше до каква степен беше престанала да съществува за този, който беше неин любовник, неин господар, на когото тя винаги се покоряваше, получавайки в замяна небрежна обич, ако знаеше до каква степен е престанала да съществува за човека, който тази нощ мъкнеше своята бомба като буре по пътищата, без съмнение тя не би намерила сили да живее, зависима от него, нито да мисли за него, нито дори просто да живее; без съмнение щеше да реши да заспи и само да спи като спящата красавица до неговото завръщане… ако въобще той се върнеше…

 

 

Имаше един, който проявяваше много повече здрав разум и истинска интелигентност, мислейки безкрайно за тези, чиято смърт дебнеше: това беше Смерлов.

 

 

Покорна, Линда не се промени и сега. Веднага след заминаването на Щурмър тя беше приела Бернардо в стаята си.

И толкова изиграна и измъчена се беше почувствувала, когато на другия ден сутринта намериха момчето вече изстинало, обесено пред вратата на „Корсарио“.

 

 

Те бяха преминали селището съвсем бавно и бяха тръгнали по шосето като охлюви, или по-скоро като костенурки, предпазливи костенурки, които поглеждат всеки път, когато трябва да стъпят. Камионът на Щурмър спря, за да остави другият да вземе преднина.

Двамата мъже пушеха мълчаливо. Може би имаше половин час, откакто чакаха. Точно в мига, когато Жерар отваряше вратичката, за да слезе да се поразтъпче и да му се поотпуснат нервите, безмерна светлина, из която летяха железни парчета, запали с един замах част от хоризонта и после пак настъпи непрозирна нощ. Невероятна светлина, бяла като възпламенен магнезий за снимка, за секунда разкри с пълни подробности всяка буца пръст, всеки стрък трева, докъдето поглед стига. Мигновено слънце, цялото бяло, под чиято ледена светлина животът застина. Едва загаснало то, и грохотът се развихри: разюздани звучни вълни, които, поради нагънатия терен, в който се блъскаха, сякаш отекваха, отговаряха си рязко, безкрайно едни на други. После вятърът сграбчи камиона, като че ли ще го превие, и връхлетя върху лицата на двамата мъже, останали отвън, посипа покрива и предното стъкло с песъчинки, отнасяйки ги със себе си все по-далеч, вдън хоризонта, където сам изчезна. Последва бездушна тежка тишина.

 

 

Джони се строполи на кормилото. Продължаваше да стиска клепки, сякаш нещо враждебно искаше все още насила да влезе в очите му. Той подскочи при тракането на вратичката, която Щурмър отвори, и измърмори нещо глуповато.

— Не вдигай толкова шум!

Минутно мълчание, без да се нагласяват, се възцари в ума на двамата европейци. Нитроглицеринът беше убил другарите им. Първите от коя серия? Двама, които бяха престанали да чакат, да се надяват, да се страхуват. За които чекът на Crude and Oil с един замах беше престанал да бъде едва ли не почти осъществена мечта. Които се бяха оттеглили мигновено от играта и от нейните рискове. Тази история щеше да донесе щастие на някои в Лас Пиедрас. Чий ред беше между чакащите? На Смерлов?

Името проряза мисълта на Щурмър с искрящи букви. Разбира се, ето го този, който беше повредил техния камион. Смерлов! Как, дявол да го вземе, не бяха помислили по-рано за него. Кюрето беше благословило Луиджи, изпращайки го на кладата, Смерлов им беше пожелал успех, когато минаваха край „Корсарио“. Навярно това беше обред на предателството.

 

 

Те отново поеха. Три, четири километра безпрепятствено. Джони остана на кормилото и продължи да кара. Нямаше вече никаква сила, вдигаше с мъка тежките си като олово крака, за да улучи педалите. Фаровете осветяваха пътя само двеста метра напред. И единият, и другият — румънецът на кормилото, и Щурмър, който пушеше непрекъснато, палейки цигара от цигара, преди да хвърли угарката, се страхуваха от мига, когато щяха да се озоват пред моргата. Въздухът им се струваше тежък; страхът им беше променил предмета си; в този момент — о, сигурно това нямаше да продължи дълго — те се бояха от срещата, която им предстоеше. От хората, които само преди час живееха, които имаха тела като техните, изглеждаха като тях, говореха с гласове… И после нищо да не остане от тях, което да показва, че са съществували. Никакви трупове. Това беше по-лошо от обикновената смърт.

 

 

Пътят отначало беше разоран, разкопан, набразден от връхлетелите го една след друга краткотрайни вихрушки. При светлината на прожекторите се виждаше, че той става все по-лош и по-лош напред. Началото беше малко по-трудно от най-тежките преходи на пътуването след изкачването. Но скоро не закъсня да стане страшно. Джони пребледня като мъртвец. Цялата увереност, която си беше възвърнал по време на почивката в Лос Тотумос, отново го беше напуснала. Ръцете му пак затрепераха; пак започна да обърква скоростите и педалите. Той преминаваше, без да мисли, от панически, парализиращ страх към слабо желание да го преодолее, което не траеше дълго. Камионът търпеше последиците от настроенията му и един-два пъти те бяха близо до окончателното разтърсване.

— Спри за минута — каза Жерар. — Не е нужно да караме наслуки и да рискуваме след това да не можем нито да напреднем, нито да отстъпим. Ще отидем да видим пеш.

 

 

С фенерчета в ръка, като преди това ярко запалиха и фаровете на камиона, включително подвижния фар — разбира се, той осветява най-далеч, — те тръгнаха да вървят през разораната земя. Имаше три зони на разрушения. Първата, която току-що бяха изминали, с нагъсто разположени, но недълбоки дупки — без съмнение, издълбани от избухванията. Парче от полицейска табелка, захвърлена на земята — иди, че се оправяй, — носеше печата на компанията. Значи, по-напред беше станало и те бяха още твърде далеч от огнището, от центъра, дори от мястото на експлозията.

Сетне идваха петдесетина метра, където земята беше като накъдрена от широки прорези. Виждаше се, че идват дълбоко от земята. Пътят беше като опечен; последователни вълни от вятър и зной бяха повдигнали чакълената настилка и я бяха нагънали в неподвижни талази: като хвърлен в локва камък, която зее широко на концентрични кръгове. Ако тя беше се раздвижила още, щеше да е по-успокояваща от този мъртвешки катаклизъм.

Още по-нататък дупка, потънала в сянка. Там беше. Впрочем не беше толкова дълбоко: малко повече от метър. Възпламеняването сигурно е било така внезапно, че не беше му останало време да издълбае много почвата: тук наоколо сред вятъра, небето и нощта беше разпръснато това, което някога беше Хуан Бимба, Луиджи, а заедно с тях и един камион, тежък шест тона.

В дъното на кратера земята беше рохкава. Рохкава беше и по склоновете, които се сриваха под крака на Щурмър. Румънецът беше останал горе, край дупката. Сякаш се страхуваше от някакъв капан. Със своя фенер той претърсваше всяка гънка на терена. Единственото нещо, което напомняше човешко присъствие, беше плосък камък, на който се виждаше широко кърваво петно.

— Е, добре… — каза Жерар с въздишка.

Времето на надгробното слово беше свършило. Сега въпросът беше да минат. Той се изкачи отново до Джони.

— Не мога. Това е нечовешко. Не мога — шепнеше румънецът със сподавен глас.

…Не се поддавай и този път на изкушението на нервите и на умората, Жерар, братко мой, не го убивай. Натовари отново на рамо нечовешкия товар на човешката слабост, удари му един, спипай го за дрехата и го разтърси така, че да му се скъсат вътрешностите, с една дума, бъди търпелив. Няма какво друго да се прави.

Търпение, добродетел на силните. Трябваше всичко да се започне пак отначало, да се дозират страхът и чувството за чест, накратко казано, да убеди отново Джони да приеме правилото на играта, която до този ход, докъдето бяха стигнали, беше да умрат за пари. А много вероятно беше да не свършат така — има хора, на които понякога провървява въпреки всичко…

— Казах ти го преди малко, Джони, и не изпитвам желание да ти го повтарям непрекъснато: тук не става въпрос да можем или не, няма нищо нечовешко в цялата работа, ти просто продължаваш да пътуваш и точка.

— Толкова по-зле. Отказвам се. Извикай си някой друг.

— Не е там въпросът. Единият камион хвръкнал във въздуха, а екипажът на другия стои скован от страх, представяш ли си в какъв възторг ще изпадне компанията?

— Какво могат да ни направят? На морето дупка, нали?

— Ще ни изгонят и ще си докарат специалисти от Щатите. Ще си имат точно същите неприятности с тях, както и с нас, но това няма да ни върне работата.

— Дори да предположим, че се кандардисам с твоите умувания и тръгна из батака, ще трябва да прекараме остатъка от нощта да заобикаляме тази дупка. Един час след изгрев ще настъпи страшна жега — maho, който цял ден ще припича право над камиона. Тази мръсна попара хвръква във въздуха при смешно ниска температура…

— Няма да сме там да видим как ще хвръкне, ако се случи. Ще отидем да къртим по-далеч.

— Как така? Сред природата? Без нито едно дърво, на което да си закачим хамаците? Честна дума, ти си луд! Ами змиите?

— Негодник такъв! А жълтата треска? Ами бери-бери, артрита на бременните жени и гуду-гуду… Подиграваш ли се с мене? Кажи, Джони, подиграваш ли се? Кажи де, мръсник? Кажи, та да те пребия поне! Ще кажеш ли, дявол да го вземе?

Всеки, когато му дойде ред, изпада в нервна криза. Тази криза поне беше предизвикана от гняв, затова беше по-малко отвратителна. Твърде много беше изтърпял Жерар, твърде много за един-единствен човек в една-единствена нощ. Той заудря силни плесници на Джони, от все сърце, здравата. Лампите им бяха паднали, нощта се изпълни с шум, сякаш перат бельо с тупалка. Лъч светлина докосна лицето на румънеца. Той беше пребледнял страшно силно въпреки ударите. От носа му течеше кръв, едното му око беше виолетово и подуто. Още по-спокойно, грижливо като лекар, Щурмър продължи да го налага с плесници. Спря чак когато почувствува ръцете си уморени…

— Това е. А сега на работа!

Джони си пое дъх два пъти, изпръхтя като кон. Още не можеше да се опомни, но се чувствуваше по-добре. Те се върнаха при камиона.

— Най-важното е — обясни Жерар — да намерим път. Ще го потърсим заедно. Първата ни работа е да приближим камиона.

Той седна на кормилото, продължавайки да говори при отворена вратичка.

— Ще го заведа до края на дупката. Това не е най-страшното обаче. Ще гледаме на светлината на фаровете. Бреговете съвсем не са стръмни. Може би ще успеем да слезем и да се изкачим от другата страна.

 

 

Две буци сива земя се раздвижиха в двойното бяло цилиндрично сияние на прожекторите, блеснали срещу нощния екран. Около тях летеше пясък, който се задържаше на ослепителната светлина, закачаше се сякаш за нея, танцуваше, въртеше се, падаше и се издигаше отново непрекъснато. Те вдишваха, ядяха, плюеха прах; и все имаше още.

Голи до кръста, покрити със смес от кал, пот и пръст, те въртяха лопатата и кирката с тежки движения. Трябваше да направят път за камиона, да му построят от единия край на дупката до другия писта, пътека, по която той да може да слезе, да се задържи на дъното, да успее да погълне земята от другата страна, да бъде закрепен с ръка на предните колела и после отново да поеме своя път.

Нямаше сто решения, нямаше дори две. Естествено, злополуката беше станала на най-лошото място. Пистата, на километър напред и назад, стърчеше на височина цял метър и беше оградена от двете страни с петролопровод, който, защитен по този начин, не беше хвръкнал във въздуха.

По-добре щеше да е да не е така: беше невъзможно да се премине издатината, която образуваше дългата змия от черен чугун. От всички страни камионът беше заклещен като в дълбей.

Работата по терасирането — която всъщност представляваше почивка, — работата с кирка и търнокоп, както казваха местните негри, завърши. Те закачиха отново сечивата над стъпалото, край вратичките. Все още не се развиделяваше, макар че беше близо четири часът: слънцето изгрява през цялата година точно в шест часа. И денят се ражда изведнъж; без здрач. Но температурата вече беше намаляла чувствително. В момента това бе добре дошло за двамата мъже, след два часа щеше да им стане студено. След два часа…

 

 

— Да побързаме — каза Жерар, като седна на кормилото. — Трябва да бъдем отсреща един час преди да изгрее слънцето.

— Ако всичко върви нормално, десет минути ни са достатъчни.

— Нормално! Какво значи нормално? Не си ли разбрал още, че такова нещо не съществува?

Той натисна стартера. Моторът забръмча тихо, със свистене. Прохладният въздух му осигуряваше превъзходна карбурация. Джони направи няколко крачки напред, обърна се и тръгна заднишком, с лице към приятеля си. С прости движения той го ръководеше. Краката и ръцете на Щурмър му се подчиняваха, преди той да съзнае, че е разбрал какво му сочи Джони. От време на време румънецът вдигаше дясната си ръка, за да го спре, или двете ръце, ако имаше опасност; той се извърна към пътя, който оставаше да изминат, за да разбере дали правилно ръководи Жерар. После отново се обърна към колата. Като че ли се канеше да отблъсне пространството с лявата си ръка и да постави нощния въздух на истинското му място — вляво, където трябваше да се насочи. После правеше движение, сякаш бърка нещо, както перачката привлича към себе си чаршаф, за да го извади от водата; това означаваше: карай напред сега, свободно, всичко е наред.

Камионът се покоряваше в опитните ръце на Щурмър. Теренът беше все така разровен, въпреки че толкова бяха работили преди малко. Но така внимателен, така съвършен беше начинът, по който Жерар караше колата, че шасито сякаш се къдреше, пълзеше между дупките и дори ресорите да поскърцваха понякога, никакво сътресение не караше веждите на шофьора да се смръщват в неспокойната гънка, която се появяваше в опасни мигове.

Стоп! Предните колела достигнаха точно до ръба на наклона за спускане, който бяха направили от тази страна на кратера.

— Слез сега и ела сам да погледнеш, приятелю.

Указанията на този, който беше на земята, разбира се, бяха точни. Но това не беше достатъчно. Трябваше сега другият да погледне, да изучи, тъй да се каже, наизуст всяка трудност. Не трябваше да има нито една буца пръст, нито една грапавина, нито един коварен камък, наполовина подал се от земята, на които той да не знае наизуст мястото и точната форма. Джони можеше да му служи вече само като наръчник за припомняне. Не само мозъкът на Жерар, но и ръцете, които караха, и педалът на газта и на спирачката, и на амбриажа, от който зависеше силата, която моторът ще предаде на колелата — всеки член, всяка клетка на тялото му трябваше да проникнат в задачата, която ги чакаше. След миг нямаше да има вече нужда да се проявява интелигентност — всичко щеше да се извършва инстинктивно, като рефлекс.

Сантиметър по сантиметър Жерар изучи мястото. От време на време се навеждаше и опипваше земята с ръка. Само дето не помириса земята и не я вкуси. За един дълъг миг той се изправи и измърмори на себе си:

— Виждам…

— Не си разгледал всичко — обърна му внимание Джони.

— Какво искаш да кажеш?

— Не е достатъчно само да слезеш, за да можеш след това по желание да продължиш пътя.

— Защо?

— Дъното не е твърдо, а ронливо, лошо, меко. Ако спреш, няма да можеш да тръгнеш отново.

— Блато, искаш да кажеш?

— Очевидно…

— Майка му стара! Няма ли да ни размине поне една от тия мръсни, долнопробни клопки!

Разбира се, щеше да е много по-трудно да изминат наведнъж кратера. Не ставаше въпрос само за тридесетте метра път, които трябваше да се запечатат предварително в очите му, а за стоте метра, разделени на три части: слизане, дъно и качване. Да научиш всичко наизуст, да си поемеш дъх, да се прекръстиш, да се хвърлиш напред и да установиш след десет секунди, че всичко си забравил; невъзможно беше да слезе след това отново; трябваше да продължи, да отиде докрай и толкова по-зле, ако нищо не излезеше; с неговия кутсузлук можеше да закъса по средата на стръмнината и всичко щеше да отиде на вятъра; да започва отначало, с камион със затънали до половината колела в отново разораната земя, това значеше един загубен ден…

— В края на краищата… Няма ли какво друго да направим, а? Сигурен ли си, че дъното е толкова лошо?

— Опитай само с крак: ако скочиш със събрани нозе, ще потънеш.

Удар с тока — обувката остана залепена; едва я изтегли. Очевидно…

— Но преди малко беше много по-твърдо… Какво може да е станало, дявол да го вземе… с тези пукнали мръсници?

Джони опипа с пръсти дъното на отпечатъка, който беше оставила обувката на Щурмър. После доближи ръка до носа си, помириса и каза:

— Нафта.

— Какво?

— Помириши…

Никаква грешка, наистина беше гнусната сладникава миризма на маслото.

При това положение нямаше какво да се прави. Не си струваше трудът да се ругае господ. Двамата мъже останаха безмълвни.

Вятърът беше станал още по-хладен. Пръв потръпна Щурмър. Край на потта за известно време. Той се отдалечи на няколко крачки и машинално продължи да запечатва в ума си пътя. После се върна при Джони.

— Някой от петролопроводите трябва да е ударен отдолу и сега тече. С темпото, с което доставят петрола — с дванадесет помпи, за да засилят налягането, остава ни половин час, преди пътят да бъде превърнат в цистерна за петрол. Напред! Давай!

— Ти си луд! — възкликна румънецът. — Напълно луд, шантав, оглупял и изветрял. За лудницата, и то бързо…

— Виж какво…

— Позволяваш ли да ти кажа не? Досега те бях оставил да командуваш, защото бях длъжен да призная, че ти прояви смелост за двама и че аз се бях поболял от страх. Но отсега нататък, край! Излизам от играта Ти не си герой, а шизофреник, параноик и глупак. Точка.

— Е, и какво? До този момент, както сам си признаваш, ти съвсем не се прояви блестящо, но все пак пътуваше с толкова взрив зад гърба си, с колкото да вдигнеш във въздуха половин село. А сега, следвайки все така устремното ти красноречие, мога да отбележа, че една проста цепнатина, през която изтича нафта, те кара да отстъпваш? Кой тогава е глупакът? И пушиш точно над цяла покривка от нафта, която излиза под налягане! Не, ти сигурно не си на себе си? Отказваш се и край, така ли?

— Не нафтата ме плаши, а знамението.

— Какво?

— Знамението.

Изглежда, че за него тази дума обясняваше всичко. Нямаше начин да му се измъкне нищо друго. Знамението…

— Хайде, няма да прекараме тук цялата нощ. Това, което остава от нощта, впрочем… Ще ме водиш. Прието?

Румънецът изгледа Жерар право в лицето — то беше отпочинало, сериозно, поне външно; после се обърна с гръб към фаровете, светлината на които, макар че бяха на един метър от брега, минаваше високо над дупката, където те стояха.

— Слушай, Жерар. До тая проклета нощ ние двамата бяхме истински приятели. И додявахме на не малко хора надлъж и нашир по света, нали? И ето че сега всичко пропадна.

— По-бързо, късо го режи! — прекъсна го Щурмър.

— Ще дойда още един път с тебе. Ще се хвърлим в тази дупка и нека се издавим и да загинем. Газовете от изпаренията ще възпламенят нафтата и ние или ще пукнем, или ще хвръкнем във въздуха, по това няма две мнения. И ако дори случайно успеем да минем, пак ще хвръкнем във въздуха малко по-нататък и толкова. Но аз ще дойда с тебе, защото ти ми беше приятел и защото ми вдъхваш страх: много си свикнал с цялата тази мръсотия, затова мисля, че ти си дяволът. Моята се знае, аз ще полудея или ще умра от страх. Но помни, Щурмър: видях знамение и те предупредих; ти също няма да свършиш добре…

— Когато ми стане нужда да отида при картогледачка, ще те поканя да дойдеш. А сега на ринга.

 

 

Камионът беше съсредоточил силите си в колелата, готов да помъкне по-нататък своя прокълнат товар. Щурмър погледна още един път право пред себе си, от другата страна, към свободния път. После си пое дълбоко дъх, отпи като от бутилка всичкия нощен въздух, който можеше да вдъхне, и отпусна левия си крак. Предните колела изрониха края на склона, отблъсквайки го в ивица, която преминаха веднага; после, като вироглаво магаре, заседнало на четири крака, К. В. започна да се спуска в дупката. Малката скорост на мотора го задържаше. И въпрос не ставаше вече да се натиска амбриажът оттук до другия бряг. Необходима беше само спирачка.

— Дявол да го вземе… Свършено е!

С изключен мотор, с блокирани колела, камионът продължаваше да се хлъзга; като разбит кораб, кораб, който се носеше, танцуваше, заставаше косо…

С един отчаян натиск на стартера моторът, пуснат в пълен ход — с освободен изцяло педал на амбриажа и натиснат до пода ускорител, нададе величествен вой, заработи с пълни обороти и повлече отново огромния камион точно в момента, когато той щеше да спре неподвижен. Кормилото описа в ръцете на Жерар два бързи полукръга. На свой ред предните колела отново се впиха силно в тлъстата земя. Всичко влезе в крак.

Джони газеше отпред в напоената с нафта кал като странен Пиеро под бялата светлина на прожекторите, теглеше, зовеше колата, махайки широко с ръце във въздуха. Жерар, все така на малка скорост, премина изведнъж на пълна.

Нещо стържеше в мотора. Буталата се дърпаха, забиваха глава високо в цилиндрите, правеха си подутини и нямаха дори време да се спрат, за да ги разтрият. Лостовете ги окуражаваха с плавното си шушнене. Шофьорът беше отприщил цялата бързина, цялата мощ, затворени в стоманата от инженерите. И това усилие, преобразено от зъбчатите колела на скоростната кутия и пиньона на диференциала, достигаха в неудържима прогресия до три километра в час посред черното вонящо блато — локва течна нощ, която пръскаше плътни струи около главините на колелата, без дори да ги изцапа.

Джони все така отстъпваше пред фаровете. Той газеше и залиташе сред този кален кошмар като насън; залиташе, залиташе като насън и накрая падна по гръб. Но това сигурно не беше сън, защото въпреки че викаше, той не се събуди. С глава над течността, която покриваше изцяло грохналото му тяло, той викаше, викаше… А камионът продължаваше да напредва неумолимо върху него. Жерар видя всичко, но не вдигна крак да намали ход; той знаеше само едно — да мине. Предната дясна гума докосна крака на румънеца, притисна го, сплеска го в калта, която сякаш се втвърди от силния натиск. Джони се бореше, викаше, чувствуваше как колелото премазва крака му, зарева с предсмъртен вик; Щурмър, втренчил очи във височината на склона, който щеше да премине след миг, не обръщаше внимание на този разглобен скелет, който беше на път да попадне под колелата, премазан или удавен, все едно; какво значение имаше всичко това — той трябваше да мине. Трябваше да мине!

Последно разтърсване, нещо изпращя, Джони пльосна настрани, пак се надигна. Кракът му беше цял в кръв, но не беше счупен. Моментът да припадне беше минал и сега той смъртно страдаше.

Скоростта, която камионът беше набрал на плоското дъно на кратера, отведе предните колела изведнъж на склона. Но в момента, в който щяха да се озоват на корава земя, задните колела се завъртяха три пъти като безумни в нафтеното блато и камионът заседна без сътресения.

Противоположно на черната вихрушка от пожара, която все още закриваше част от хоризонта, изгря слънцето.

Мръсен, подивял, с хлътнали очи и пареща уста, Щурмър стъпи на земята. Джони стоеше прав зад него; смрадната течност стигаше до коленете му. Той изкачи мъчително стръмнината, за да излезе на сушина. Капки от черната течност падаха от него и потъваха веднага в земята. Нафтата беше залепила върху главата гъстите му къдрави коси. Плешив и мръсен, той се движеше, накуцвайки силно…

— И все пак можех да не спра — изръмжа Щурмър, когото този неуспех караше да трепери от гняв. И прибави: — Какво ще правим сега?

Това, изглежда, съвсем не интересуваше Михалеску. Той изтръгна дрехите си, скъса ризата си, платнения панталон. Обувките… Обувките му бяха останали долу. Както беше гол, той погледна раната си. Кракът беше подут, кървав, болезнен. На места изглеждаше разпукан като презряла слива. Но трудно можеше да си дадеш сметка какво е положението — всичко беше обвито с кора от петрол, където се бяха напластили зрънца пръст. Том се отправи към вратичката на кабината.

— След един час ще се погрижа за тебе и ще ти помогна да се почистиш. Но сега трябва да излезем оттук. Нафтата се качва; дори без да смятаме слънцето, след един час няма да те бива за нищо. А аз имам нужда от тебе.

Погледът, който Джони хвърли на Жерар, струваше сам по себе си повече от цяла страница от антологията на най-добрите специалисти по предизвикване сърцераздирателни сълзи. Но не можа да спре Щурмър; за него Джони не съществуваше. Той също беше много уморен. А ако в работа като тази човек си позволеше да мисли за две неща, нямаше да стигне далеч. Само едно беше важно да мине.

— Да — поде Щурмър. — Ти здравата пострада. След един час ще започне треската. Да не губим време.

Камионът почиваше върху шасито си под течната покривка, която сега ближеше задната част на сандъка. За да си даде точна сметка какво е станало, Жерар трябваше да се просне на свой ред, да влезе до шия в течността. Ръката му не достигаше достатъчно дълбоко. Той напълни дробовете си с въздух и се смъкна в блатото, като потопи и главата си. Отвратителна работа.

Отзад не можеше да се направи нищо. Освен да излее цимент на дъното, и още…

Щурмър почувствува, че изпада в плен на най-безразсъдно обезумяване. При хора като него това е качество и в същото време недостатък, защото те са като децата, които тропат заинатено с крак пред някоя играчка — искат да получат веднага желаното; не могат да чакат. То е като някакво суеверие. Сега му се струваше, че е от жизнено значение да изтегли камиона преди голямата горещина. И дори ако това можеше да се сметне като знак за мъжественост и още повече — за жизненост, пак беше напълно неразумно.

Всичките хватки, които беше виждал да се прилагат, всичките хитрини, научени по време на вече дългия му опит като шофьор из разкаляните от венецуелските пасища пътища по стръмните склонове на Андите, му минаха през ума, но една по една той ги отхвърли; не подхождаха за случая. Ненужни бяха лопатата, кирката, въжетата, двата лоста: преди всичко му беше необходима лебедка. И като си помислеше човек, че в Лас Пиедрас имаше цял асортимент от камиони с по четири и шест колела-двигатели, снабдени за разровените от проливните дъждове пътища с кълбо дебело въже отпред и отзад, което се навиваше от мотора… Но как можеше човек да си представи подобна история посред разгара на сухия сезон?

Температурата започна да се увеличава. По още ясното небе, неразмътено от горещите вълни, които скоро щеше да излъчи земята, ято зелени папагали преминаха с крясък. Те идваха от големите гори на Париато, далеч на юг. Летяха към морето с тежкия си тромав, но бърз полет.

 

 

Джони седеше рухнал на земята, опрял гръб на една от предните гуми. Сигурно се измъчваше много. Треската не беше дочакала срока, който Жерар така авторитетно й беше определил. Той вече не беше господар на погледа си и в орбитите, подчертани с черни кръгове, небесносините му зеници се обръщаха внезапно.

— Слушай, французино — опита се да извика той.

Но не му достигна дъх и трябваше дълго да събира силите си, преди да започне пак да вика:

— Жерар! Хей, Жерар!

— Какво има, дявол да го вземе!

— Ела!

Щурмър дойде, мърморейки:

— Ще се погрижа за тебе след малко. Не можеш ли да ме оставиш пет минути на мира, а?

— Слушай, ще започне делириумът и ще бъде много късно. Дълбоко ли е затънал?

— До ресорите. Какво щеше да кажеш?

— Искам да те науча на една хватка. Но ще се погрижиш веднага след това за мене, нали, Жерар?

— Веднага щом се измъкнем, нали ти казах.

— Не, веднага. С раната, която имам, ако не се направи нищо, цялата тази мръсотия по кожата и в кръвта ми ще предизвика гангрена. И слънцето отгоре на това…

— Каква е твоята хватка?

— Обещай да се погрижиш за мене, Жерар. Обещай ми. Не искам да пукна така…

— Нито така, нито другояче, зная. Хватката!…

— Това е една шашма, която сме измислили ние, румънските шофьори, защото у нас има пътища, подобни на тези. Винаги сполучва.

— Я ми кажи, ще ме научиш ли какво да правя, или ще ми разказваш историята на живота си?

— Ще ме превържеш ли веднага?

— Да! Досадник такъв!

— Е, добре, ето… Дявол да го вземе, колко ми е лошо… Забиваш двата лоста отпред. Но не къде да е отпред, а точно срещу оста… Срещу оста… Цялата работа се състои в това.

— Коя ос?

Румънецът замлъкна, сякаш заспа. Главата му клюмна напред.

— Джони! Хей, Джони!

Щурмър се спусна към кабината, грабна шише ром. Сграбчи ранения за косата, отметна главата му назад и го зашлеви два пъти силно и рязко. После пъхна гърлото на шишето между устните му и наля една глътка в устата му. Лигите на Джони потекоха, той въздъхна и отпи малко. Закашля се, разтърсен от парещото питие. Две струйки лига, смесени със злъчка и ром потекоха от ъгълчетата на устата му. Той отвори пълни с влага очи, без да може да съсредоточи погледа си. Жерар не чака повече.

— Коя ос?

— Не зная… Какво? Каква ос?…

— Ти ми каза: ще поставиш неподвижно лостовете срещу оста. И после нито дума, обърна очи. Хайде, кажи коя ос!

Румънецът размисли. Сбърчи чело; от двете страни на слепите му очи се стичаха две малки струйки нафта. Когато отново заговори, беше се задъхал. В неравни промеждутъци от време лицето му се гърчеше мъчително в диагонал…

— Много е сложно да ти го обясня… Пак ще се ядосаш… Мислите ми изхвърчаха, главата ми е на една страна, аз на друга. Това е. Какво ти казвах?

Жерар сграбчи рамото му и го разтърси. Но ръката му се плъзна по мазната кожа. Джони му убягна и не можейки да се задържи прав, рухна настрана.

— Как трябва да го направя? — изрева в ухото му Щурмър, наведен над него. — Как да го на-пра-вя?

— Лошо ми е, дявол да го вземе… Лошо ми е… помогни ми… Много ми е лошо, не е възможно.

— Как трябва да го направя?

— Ще затегнеш въжетата между двойните колела… и ще дърпаш с лостовете. В оста, Жерар… В оста…

Той пак загуби съзнание. Щурмър го изправи и го опря до гумата. После отиде отзад; откачи лостовете, сграбчи чука и ги изнесе отпред, пет, шест метра отвъд предпазителите.

 

 

Раненият се беше свестил. Той погледна как работи другарят му; после наведе очи към раните си, които все още не бяха нито измити, нито превързани. И без да каже нищо, заплака. Сълзите се плъзгаха, търкаляха се на капчици по накатраненото му лице. Джони се опита да извика Щурмър, но отново бездната го сграбчи. Почувствува как се унася, помъчи се да се бори, но не успя и се предаде.

— Ей сега — извика Жерар, минавайки до него, за да затегне въжетата около задните колела.

 

 

Нафтата достигаше до платформата. Беше крайно време: след час щеше да достигне предните колела. Задните бяха напълно потънали.

Жерар легна още веднъж в блатото. Задържаше дъха си, но маслото проникваше в ушите, в носа му, изгаряше лигавиците му. Той трудно успяваше да се потопи напълно.

Държеше в дясната си ръка конопено въже. Никога стоманени въжета не биха могли да се намотаят. Лошото беше, че имаше само едно много късо въже — едва двадесет метра дълго, което трябваше да разреже на две парчета, по едно за всяка страна. А само от задната главина до предпазителя на камиона имаше пет метра.

Той плъзна свободната си ръка между двойните колела, опипа за миг преди да намери дупките на джантите, между които би могъл да затегне големия възел, с който завършваше въжето. Но се задушаваше и беше принуден да излезе.

Съдирайки с опипване единия край на парцала, който беше окачил нарочно на страничните капаци на камиона, той си изтри очите. Петролът изгаряше роговицата; когато ги отвори, изпита непоносима болка. Но сълзите, които му причини тя, го облекчиха; след малко му остана само неприятното чувство, че кожата му е мазна, и отвратителния вкус на нафта в устата.

Дишането му се успокои. Тръпнейки от отвращение, той се върна под камиона. Необходимо беше да използува времето си така, като че ли е удобно настанен на чист въздух. Нямаше място за бързане.

Металните стени, гумите — всичко, което докосваше, беше лепкаво и си приличаше под пръстите му. Както и да хващаше, какъвто и знак да поставяше, не можеше да бъде сигурен. Когато излезе, за да си поеме въздух, мислейки, че е затиснал здраво въжето между джантите, то остана в ръцете му още при първото дръпване. Той опита два пъти и двата пъти трябваше да започва отново. Реши да си почине пет минути, преди да започне пак.

Слънцето грееше сега високо и ярко. В трептящия въздух над повърхността на локвата започваха да се очертават горещи вълни. Щурмър приближи до кабината и се наведе над таблото, за да види колко е часът — осем и четвърт. Не след дълго щеше да стане опасно. Той се отказа от почивката и поднови пак работата, без да обръща внимание на стенанията иа Джони, който започваше да се разлага под слънцето.

Този път успя. Изведнъж съумя да постави въжето и от другата страна. За десет минути всичко беше готово отзад. Оставаше само да се поставят лостовете. Точно срещу оста, беше казал Джони; без съмнение, срещу оста между всяко от двойните колела. Това беше лесна работа; на тези камиони задната част е много по-широка от предната.

Да забие сам лоста не представляваше кой знае каква трудност за един стар златотърсач. Щурмър започна да копае с кирката една дупка, точното място на която определи с помощта на въжето: един път опънато, то не трябваше да докосва нито външната, нито вътрешната гума на двойното колело, за което беше закрепено.

После пъхна железния лост отвесно в разширената дупка, която току-що беше изкопал, и го подпря с камъни в това положение. Оставаше само да го забие.

Тежкият шум на чука събуди Джони. Той погледна укоризнено своя приятел, който работеше. Знаеше, че няма защо да си дава труд да вика, тъй като Жерар нямаше да му обърне внимание, нито да прекъсне работата си. Погледна раната си. Отокът нарастваше; сега го болеше слабината. Джони опипа. Беше започнала да се образува голяма болезнена подутина. Румънецът се уплаши. Все пак не смяташе, че това ше стане толкова бързо. Напрегна всичките си мускули, но това не беше достатъчно, за да се вдигне; само го заболя така, че извика и осъзна слабостта си: от устните му се изтръгна истински плач на новородено.

И двата лоста бяха напълно забити. Жерар си припомни, че някога беше работил като моряк — каква ли професия не беше опитвал? Две противоположно поставени брънки, заловени силно и здраво с мъртво завъртване — ето възел, който дори при най-силно дърпане само се затяга повече. Той отстъпи няколко крачки, за да хвърли последен поглед върху всичко. Работата беше наред. Може би нямаше да дърпа равномерно, тъй като беше малко по-меко вдясно, отколкото вляво, но това беше дребна работа.

Той се наведе над все още падналия в несвяст Джони, прекара едната си ръка под коленете му, а другата около рамената, и го повдигна. Главата на ранения се плъзна на гърдите на Щурмър, той полуотвори очи, а на устата му се появи нещо като усмивка. После една фраза дойде на езика му. Говореше на румънски. Жерар не разбра нищо. Той свали товара си и се настани на кормилото.

Трудният миг беше дошъл. Французинът прехвърли мислено указанията, които Джони му беше дал, преди да припадне. По принцип, всичко трябваше да е наред. Ауспуховата тръба беше потопена в нафта — и толкова по-добре; само парите от маслото бяха опасни, защото самата течност практически беше незапалима. Ако при подкарването някоя искра бликнеше от тръбата, веднага щеше да угасне в течността. Не му оставаше нищо, освен да тръгне при това положение.

Газовете образуваха мехурчета в нафтата — постоянно клокочене, което заглушаваше шума на бавно работещия мотор. Всичко щеше да се реши при амбриажа. Под крака на Жерар, който ставаше все по-лек и по-лек, левият педал кротко се вдигна. Пред кутията за скоростите дисковете на механизма се доближиха. Скоро щяха да бъдат включени. Щурмър погледна пред себе си как се опъват въжетата.

Забитите лостове потрепераха леко от тегленето, което се увеличаваше. Камионът помръдна. Чудото беше на път да се извърши. Твърдата почва напредваше незабелязано пред колелата. Гледайки отвесно под себе си през отворената вратичка, той можеше да измерва сантиметър по сантиметър изминаваната площ. Долу, под раздвижената повърхност на локвата, конопеното въже се навиваше безспирно около главините, около барабана, който образуваха стоманените страни на колелата. На Щурмър се стори, че килим от долари се разстила да посрещне камиона. И в същото време той изпита просто задоволство, че е успял.

Гумите започнаха да захапват твърдата почва. Крайно време, защото десният лост беше на път да се огъне. Щурмър беше почти сигурен, че след малко ще отекне силен трясък.

„Свършено е!“ — помисли той. Но още докато го мислеше, знаеше вече, че нищо не е свършено.

Огънатият лост се беше извил хоризонтално, освобождавайки по този начин въжето. Камионът се бе отклонил силно встрани, а другото въже, все така опънато, внезапно се беше допряло до външната гума на другото колело — тая именно, която, заловена от въжето и плъзгаща се по края на дупката, изцапана с кал, току-що беше изтрещяла. Сега задната част на колата бавно се клатушкаше и целият камион се колебаеше дали да завърши изкачването на стръмнината или да се остави да се плъзне назад.

Щурмър беше пуснал изцяло педала на амбриажа. С ускорителя опита да дойде на оборот, който щеше да помогне на колелата да захапят. Той завъртя кормилото, за да се спре тегленето назад. Внезапно ревът на пуснатия в пълна скорост мотор затихна. Камионът се беше решил; отляво, най-сетне с нормален ход, той се изтръгна с три завъртания на колелата от клопката на калта.