Жорж Арно
Възнаграждение за страха (3)

На вратата на лагера на Crude and Oil беше закачено съобщение, което предлагаше работа: „Търсим отлични шофьори на камиони. Опасна работа. Голямо възнаграждение. Справки в канцеларията.“

Сутринта се беше състояло съвещание в бунгалото на шефа между него, специалиста, изпратен от Далас (Тексас), който беше пристигнал за случая със самолета на компанията, шефа на транспорта и началника на материално-техническото снабдяване.

— Голям късмет е, че имаме тук на склад нитроглицерин — изръмжа О’Бриен. После смачка края на пурата си в перваза на прозореца, на който беше се облакътил, изплю се навън и се върна към групата инженери, насядали около масата. — Голям късмет — продължи той, — но по въпроса за служителите, оправяйте се вие сами, мен хич не ме е грижа. Всичко, което зная, е, че не може да се остави този кладенец да гори безкрайно. Ако чакаме още, няма да можем нищо да предприемем, преди да се обърне вятърът.

— Какво съобщава метеорологичната? — запита човекът от Далас. — За кога се очаква промяна?

О’Бриен вдигна рамене и изтърси една ругатня. Метеорологичната! Разбира се, съобщението беше за максимум осем дни, но никой още в тази проклета страна не бе успял да предвиди какво ще е времето за месец напред. Всяка година по едно-две корабчета се губеха точно поради тази неизвестност.

Началникът на транспорта гаврътна пълна чаша уиски.

— Във всеки случай смятам, че се каним да разискваме решение, за което никой не ни е чакал, а е взето предварително. Обявата за работа е на вратата от сутринта.

Тонът му беше рязък. Нямаше да е зле да се изясни пред човека от централата начинът, по който действуваше с подчинените си ирландецът.

— Точно защото обявата е поставена вече, всичко това ми се струва загубено време — отряза О’Б. — Да разгледаме накратко въпроса. Невъзможно е да докараме от Щатите колектив от специалисти шофьори, особено с този вид камиони, които им предлагаме — направо опасни таратайки, нали, Хъмфри?

Запитан така на малкото си име, началникът на транспорта подскочи. „Старият шмекер връща ударите“ — казаха си началникът на материално-техническото снабдяване и отговорникът по експлозиите.

— Действително, има какво да се желае още по отношение на сигурността — избъбри Хъмфри. — Но ако ме бяха слушали…

— Аз съм човекът, когото ще трябва да слушате. Ако докараме шофьори от Щатите, съществуват две възможности: те или ще откажат да пренасят нитроглицерин с коли, лишени от приспособления за безопасност, или ще приемат. Ако откажат, ще трябва да докарваме специални камиони от Далас. А това ще струва скъпо и ще ни отнеме време. Ако пък върнем момчетата и се спрем на моето предложение да потърсим местни хора, синдикатът ще се разкряка.

Да не се разкряка синдикатът — беше вечният кошмар на всички американски експлоататори. О’Б. отбеляза една точка.

— Във всеки случай контрата ще остане пак у нас — поде ирландецът. — С трудностите на пътя, с почвата в състоянието, в което се намира, най-малко петдесет на сто от колите ще хвръкнат във въздуха. Момчетата няма да пренасят дантели за младоженки, а нитроглицерин.

Той произнесе думата, отделяйки сричките, и това направи впечатление в стаята. Всички млъкнаха, възцари се знаменателна тишина.

— Е тогава какво? — запита техникът по експлозивите.

— Тогава вие ще прецените товар от колко ливри в колко камиона трябва да бъде поставен.

— Приблизително тон и половина за пет-шест курса. Трябва да разпределим риска. Общо за цялата работа са ви необходими два тона. Ако не закараме достатъчно на мястото поради това, че сме загубили много по пътя, пак няма да има смисъл.

— Колко струват специалните камиони? — запита О’Б. началника на транспорта.

Той се порови в кожената си чанта, преди да отговори. Инженерът от централата го изпревари:

— Седем хиляди и петстотин долара парчето.

— Плюс хиляда долара за превоза, плюс обезщетението за застраховките, и то какво обезщетение! Плюс…

Той сякаш се задуши, пое си пак дъх и заключи:

— Много скъпо.

Още веднъж мълчанието стана знаменателно. О’Б. се опита да заговори с търпеливия тон, с който обясняваше обикновено рецептите на готвачката си.

— Хайде сега, опитайте се да разберете! Кой ще дойде да търси работа? Първо, цяла тълпа от тези черни момчетии. Но те съвсем не са ни потрябвали.

— Защо? — запита наивно началникът на материално-техническото снабдяване, който до този момент мълчаливо си беше човъркал зъбите. — Защо? Струва ми се…

— Струва ви се, че не ни стигат ядовете с четиринадесетте умрели онзи ден, а? Смятате, че когато „още двама или трима гватемалски граждани“ хвърлят топа под нашите грижи, няма да имаме никакви нови неприятности с негърското им правителство, с маймунската им преса и шайката орангутани? Хайде де!

О’Бриен имаше широки рамене. Когато ги вдигнеше, въздухът се раздвижваше, сякаш ставаше течение. Началникът побърза да си признае грешката.

— Не бях помислил за това.

— Кой друг от местните ще дойде да търси работа? — бързо продължи шефът. — Разбира се, скитниците. В този мъртъв град, където нас ни задържа единствено работата и възнаграждението за зоната, има хора, които са готови на всичко, за да се измъкнат оттука. Точно такива ни трябват. Те ще приемат да карат вашите таратайки, Хъмфри. Честна дума, за да пипнат парата, те биха изминали пътя дори на куц крак с товар на гърба. А кой ще се заинтересува за онези, които хвръкнат във въздуха? И кой синдикат ще дойде да си пъха гагата в работите ни от тяхно име?

— И няма да сме задължени да им платим толкова скъпо — вметна Хъмфри.

Изведнъж О’Бриен скочи. Обикновено той се държеше грубо, но никога не бяха го виждали така раздразнен. От доста време вече, близо четвърт част, този Хъмфри му беше влязъл в очи. О’Бриен сграбчи момъка с лявата си ръка и го вдигна от стола. Една странно издута вена прорязваше по средата челото му. Очите му се бяха налели с кръв. Той поръмжа известно време, преди да заговори.

— You rascal, you focken rascal.^[1] — процеди най-сетне през зъби той и отпусна Хъмфри, който падна на стола си. — You focken rascal.

О’Бриен, ирландецът, изпита желание да закрещи, да обясни на тези тъпи глави, че не друг, а той, О’Б., най-цененият областен шеф на Crude and Oil, също дълги години се беше влякъл от пристанище на пристанище, за да търси изход. Той също някога беше скитник. Затова можеше да си позволи свободата да бъде груб, но не и това мръсно нищожно леке Хъмфри, не и той! Богаташко синче, излязло има-няма три години от университета Йейл… От своето детство на бедно момче О’Бриен беше запазил и до днес омразата си към подобни младежи. Полека-лека той се успокои. Когато се почувствува способен да заговори с обикновения си тон, той се задоволи само да прибави:

— Най-малкото тези хора трябва да бъдат поне богато възнаградени. Но това е моя работа. Аз лично ще ги видя и ще ги наема.

Всички станаха. Човекът от Далас се приближи до ирландеца и му стисна ръката:

— Чудесно, шефе — каза той.

 

 

О’Бриен не се лъжеше. Всички чужденци дойдоха вкупом — двадесетина души. Тези хора не обичаха да правят опашка. Те разблъскаха редицата на туземците, които чакаха от шест часа сутринта, от изгрев слънце. Тъй като беше вече десет часът, имаше не малко народ за пререждане. Въпреки намесата на полицая, всичко мина много добре. Скитниците бяха в първите редици, когато най-сетне вратата се отвори. Налице бяха Жерар, Ханс, Луиджи, Хуан Бимба, Джони, Педро, Дьолофр, Стийвз, Какахуете, Луйс, та чак и неописуемият Бернардо. Един по един те влизаха в бараката, където се беше настанила службата за приемане на работа. Почакаха кой повече, кой по-малко и секретарят на О’Бриен ги прие до един поотделно.

Там друг чиновник си вземаше бележки за имената им, за презимената, националността, местожителството и още куп подобни сведения. Джони забеляза на другарите си след като излезе, че всичко това не би могло да се запише на един надгробен камък. Те попълниха въпросници от четири страници и получиха в замяна покана да се явят следобед.

Мнозина от тях бяха живели дълги години в страните на петрола. Затова свързваха това търсене на шофьори с новината за неочаквания пожар, засегнал вечерта Сонда 16. Всички те подозираха естеството на работата, която щяха да им поверят. Сянката на страшния нитроглицерин витаеше над въздушните кули, които всички те вече започваха да градят.

 

 

В залата на „Корсарио“ се събра групата на тези, които смятаха да се сдружат с Жерар, за да купят корабчето. Почти всички го бяха разглеждали. През различни дни той ги беше водил един по един да го посетят. Обсъждаха вече условията за изплащането, курсовете, които ще правят, възможностите за печалба. Сякаш работата беше в кърпа вързана. Бяха забогатели. Започваха да спорят. Тогава Жак, на когото никой не обръщаше внимание, на когото никога никой не беше обръщал внимание, неочаквано стана прав и се развика:

— Луди! Всички вие сте луди! Колцина от вас се готвят да тръгнат? И колко ще тръгнат в действителност? Ти за комендант ли се готвиш, Жерар? А ти за помощник, Ханс? Ти, Джони, за компрадор^[2]? Ти, Луиджи, боско^[3]? А вие, Хуан Бимба, Стийвз, Дьолофр, Бернардо, моряци?

Жак ги сочеше с пръст един след друг. Те вдигаха глава смутени, ядосани. А Жак крещеше в лицата им:

— Мъртъв! Мъртъв! — И изведнъж заключи: — Мъртви до един!

— Той съвсем е оглупял.

— Може и да съм оглупял, но зная за какво говоря. Вършил съм я тая работа и то далеч преди вас. При пренасянето петдесет на сто от колите експлодират, ясно ли ви е? На двама един мъртъв. А вие сте седнали да си правите планове за бъдещето!…

Той сякаш щеше да се разплаче, кършеше ръце, долната му устна се беше издала напред. Увиснала старческа уста! Момчетата се мръщеха като хлапетии, на които мърморко баща се готви да предскаже лош край.

— Вие ме гледате; казвате си, че съм старец, че бръщолевя празни приказки. Знаете ли на колко години съм аз? На тридесет и осем. Ето какво направи от мене опасната и добре възнаградена работа, която ви предлага компанията. Ето това е.

Той заплака, запретвайки ръкава си. Върху мършавата му ръка, на мястото на бицепса, потръпваше малък смешен мускул.

— На двама души умира един. Всъщност двама мъртъвци. Защото всички са клетници както и преди: тези, които не успеят да се вредят, и тези, които страхът спипа, както се пипва сифилис, до края на дните, за цял живот. И какъв сифилис е само страхът!

Момчетата извърнаха очи. Бяха смутени, притеснени.

— Какво сме седнали да се дърлим за оня дето духа — каза Жерар, — няма никакъв смисъл.

— На него като не му харесва, това не е причина да разубеждава и другите —изръмжа Ханс.

 

 

Какъв цвят има всъщност страхът? Сигурно не винаги е син. Бял? Сив? Пъстър — розов и зелен?

Страхът е течност без цвят, без мирис и без вкус.

 

 

Следобед ги прие лично О’Бриен; наблюдаваше ги малко тревожно, докато влизаха. Когато се струпаха пред него, той се успокои — всички бяха по-млади; нямаше нито един от неговото поколение. Не познаваше никого.

О’Бриен стоеше прав зад бюрото си от светло дърво. Пушеше черна местна пура. Под ръка отдясно беше оставена химическа колба във форма на корнет. В нея имаше мазна течност, която достигаше на височина едва една трета.

— Guys^[4] — каза ирландецът, — мисля, че всички разбирате английски…

Хората се огледаха един друг. Между тях нямаше гватемалци.

— Един път да се вредим и ние — прошепна Жерар на Джони. — Забавно.

Ирландецът смукна дълбоко от пурата си и поде:

— Исках да ви говоря лично аз, за да няма после недоразумения. Имам нужда от четирима шофьори, за да откарат на мястото на постройката на Сонда 16 два камиона, натоварени с хиляда и петстотин килограма нитроглицерин. Камионите ми са съвсем обикновени, без компенсиращи амортисьори, без специални приспособления за безопасност, иначе в отлично състояние, нищо повече.

Хората го слушаха не особено внимателно. Засега се отегчаваха. Всичките янки бяха една стока — запалени да държат прочувствени речи, сякаш раздават награди като Дал Карнеги. До гуша им е дошло…

— Ето какво представлява нитроглицеринът — продължи дебелият О’Бриен.

Той взе с дясната си ръка колбата, която беше поставена на бюрото, и леко я издигна на височината на рамото си.

— Нищо особено, като го погледнеш, а пък е опасно. Първо, при температура двадесет и четири градуса течността става напълно неустойчива; а накратко това означава, че избухва от нищо. При най-малкото по-рязко друсане също избухва. Погледнете…

Двадесет глави се наведоха, протегнаха се напред със същото движение. Шефът наклони съда. Няколко капки излязоха на повърхността, преляха. Когато докоснаха дървения под, отекна рязък гръм. Облачета прах се вдигнаха.

— Дявол да го вземе! — възкликна с възхищение един от присъствуващите.

— Тук това няма значение — забеляза О’Б., — но ако ти се случи такова нещо с двеста-триста килограма експлозив зад гърба, поне можеш да бъдеш сигурен, че няма да се мъчиш дълго.

Хората се разсмяха. Често такова дружно хилене цели някакво подмазване. Но при тези условия, при настоящото положение, то беше безусловно израз на доброто настроение на корави люде, доволни, че са срещнали също такъв корав човек като себе си.

— Това е положението — поде шефът. — Единствената предпазна мярка, която може да бъде взета, е да се напълнят догоре съдовете, за да не се клатушка течността. Като карате предпазливо, с мисълта, че крепите стъклен багаж, като изследвате всяка педя земя, откъдето ще минат колелата, като бдите непрекъснато за температурата на товара и накрая с малко повече късмет, може би ще пристигнете безпрепятствено. Най-малкото поне ви го пожелавам. Зная, че това е опасно изкушение за повечето от вас. Но ако въпреки всичко след моите обяснения има хора, които не се чувствуват в състояние да поемат риска, по-добре да си отидат.

Той беше изпушил пурата си. Почака малко и запали бавно друга, преструвайки се, че не гледа скитниците. Мнозина от тях просто чакаха продължението на речта му. Но в дъното една групичка отстъпи. Шест души напуснаха местата си. Между тях и Стийвз, който неотдавна в „Корсарио“ беше един от най-възторжените кандидати за покупката на корабчето.

— Вие няма да плувате под моите заповеди, господин Посмали манго! — извика му Жерар с подигравателен тон.

— Все пак по-хубаво е така, отколкото въобще да не плувам — отговори Стийвз, като вдигна рамене.

— Естествено, ще трябва да издържите един изпит — подхвана нишката на своята реч О’Б. — Ние предлагаме само четири места и сме длъжни да наемем наистина отлични момчета. Това, което аз наричам шофьори в истинския смисъл на думата. Залагаме пет хиляди долара на камион върху вашата щастлива звезда. Впрочем това е и във ваш интерес. Още една дума, ще бъдете много добре възнаградени — хиляда долара за курс от петстотин километра. Трябва да се върнете с празни камиони за дванадесет часа. Цената ви подсказва достатъчно ясно, че това не е като да пренасяш захар.

Той премина през редиците на кандидатите за скоропостижна смърт и излезе. Всички го последваха. Един камион чакаше пред вратата — камион с обикновени капаци, но същият модел като колите, с които пренасяха експлозиви.

— Качвайте се отзад, и на път! — каза ирландецът.

Той седна на кормилото, за да отведе момчетата вън от лагера. Когато минаваха пред Ла Полиция, войникът на пост, заинтригуван, излезе на пътя и им направи знак с кръстосани ръце да спрат. Приличаше извънредно много на замуро^[5].

О’Бриен забави и спря, когато се изравни с него. Войникът прекрачи напред и поздрави.

— Къде отиват тези господа? — запита той шефа на лагера.

— Където благоволя да ги заведа — отговори любезно шефът.

И включи амбриажа.. Войникът плахо се опита да възрази. Но гласът му се загуби сред крясъците на скитниците, които го ругаеха на собствения му език:

— No joda! Carajo! Quanto pagas, maricon?^[6]

Вън от града шефът закара камиона на едно празно място и спря. Той извади лист от джоба си, пъхна един молив зад ухото си и извика:

— Пило.

Един човек прекрачи капака на камиона вляво.

— Аз.

— Седнете на кормилото, драги. Карайте до зайчарника, хей там, направете полукръг между преградите и се върнете.

Пило застана на кормилото, настани се добре на седалището, дръпна отдясно наляво лоста за скоростите, за да се увери, че е наистина на мъртва точка, натисна все пак амбриажа за собствено успокоение и после стартера. О’Б. извади пурата от устата си и каза:

— Да речем, вече сте приет, тръгвате с колата и зад вас, точно зад гърба ви, е поставена стока, която може да избухне при първото сътресение. Карайте!

Кракът се повдигна бавно от левия педал.

Французинът даде предпазливо газ, не много, точно колкото да не засече, и камионът потегли, плъзна се като по масло. Горе хората чакаха някоя погрешна маневра, някое сътресение, което да отстрани този съперник. Джони не издържа, осенен от една мисъл: замахна изведнъж и удари с длан по покрива на кабината. Това беше сигналът, с който в цяла Латинска Америка водачите, пътуващи на платформата, поканват шофьора да спре. Номерът успя. Удар на спирачките закова рязко двата тона желязо. Спътниците от платформата се струпаха до предната част на колата при кабината. Гласът на ирландеца се издигна:

— Well^[7], Пило! Ако карахте истински товар, вече щяхте да сте мъртъв. Ако обичате, слезте.

Пило затръшна вратичката и се отправи с големи крачки към града. Шайка мръсници, шайка мръсници! Той се обърна, за да им извика:

— Шайка мръсници!

— Много ти здраве! — отговориха другите.

Минаха повече от два часа, докато се изредят всички.

Тези, които бяха направили груба грешка, си отидоха един по един. Неколцина останаха да чакат някой другар, не искаха да изминат сами пеш обратния път. Никой от тях не остана докрая. Но другите, които смятаха, че са издържали, чакаха дълго и напразно резултата отзад на платформата. Най-страшното беше, че представителят на Crude and Oil не казваше нито дума. Седмина можеха да се надяват: Жерар, Луиджи, Луйс, Джони, Хуан Бимба, Ханс и по причини, понятни единствено на него, Бернардо. Най-страшното беше подлостта на останалите. Номерът на Джони послужи за пример. Какахуете дръпна също рязко спирачките, твърде рязко дори, защото една бяла дреха прелетя пред очите му и се просна пред него. Той не очакваше такова нещо. О’Бриен не се месеше в тези случаи — всичките хватки улесняваха задачата му, която беше да прецени рефлексите на участниците.

Джони и Жерар действуваха сплотено. Когато беше ред на единия да мине, другият пречеше да му играят мръсни номера. Единственият човек, способен да се опълчи смело срещу двамата съдружници, беше Ханс, но той не се месеше. Изглежда, смяташе, както Жерар, който се постара само да осигури свобода на Джони да действува, че тези малки номера са недостойни. Или може би просто беше твърде сигурен в себе си.

О’Б. не беше вчерашен. Знаеше добре, че ще станат разправии, когато съобщи резултатите. Затова беше решил да ги обяви, когато се върнат в лагера. Връщането беше мрачно. Нервите на всички бяха опънати до скъсване. Имаше късмет войникът от Ла Полиция, че не се опита пак да ги спре. Тоя път щеше зле да си изпати.

 

 

В лагера, съвсем в дъното, до ремонтните работилници, механици работеха припряно около двата камиона, които беше избрал същата сутрин лично О’Бриен.

Това бяха товарни камиони с платформи, стандартен модел. Вместимостта на обикновените камиони-цистерни щеше да бъде много голяма и във вътрешността на пригодения за три тона резервоар четиристотинте литра щяха да се плискат. Затова бяха взели странно решение, но всъщност може би то беше най-доброто — върху нещо като носилки, метър и половина дълги и петдесет сантиметра широки, бяха наредили варели с отвор отгоре. Те бяха здраво закрепени, така че образуваха едно цяло с рамката, която ги крепеше. Подпорки осигуряваха неподвижността им, пласт от отпадъци от балата^[8] допълваше добрата федерация. Двете платформи бяха покрити с няколко поставени един над друг и все по-малко сплескани пластове суров памук. Варелите: по два на камион за първия курс и един за втория — ако още в момента се предположеше, че ще трябва да се подготвят и други две коли — щяха да бъдат напълнени в склада, преди да ги качат в колата.

Механиците тъкмо определяха налягането на течността в хидравличните амортисьори. Бяха ги монтирали набързо, за да подсилят ресорите. Това беше черната точка — необходими им бяха швейцарски подложки, защото единствени те можеха да осигурят почти съвършена изолация между сандъка и колелата, но тук не се намираха. Дори в най-големите специализирани магазини на Щатите нямаха винаги на склад.

О’Б. беше дошъл да наобиколи работниците, преди да обяви в кабинета си списъка на избраните.

„С шишето уиски на масата могат чудесно да почакат пет минути“ — каза си той и запита главния механик:

— А какво става с товара?

Механикът тъкмо се готвеше да започне работа под един камион. Измъкна се и изскочи на светло. Беше вир-вода. Той изтри челото си, защото потта щеше да рукне в очите му, и по лицето му останаха следи от смазочно масло. Докато лежеше по гръб и работеше с английския ключ, изсъхнала кал беше нападала от сандъка на камиона. Косите и устата му бяха пълни с пръст. Той се изхрачи и отговори:

— Точно това ме и измъчва най-много, шефе. Съвършеният товар е два тона. Ако е повече, става трудно. Ако пък е по-малко, ще подскача на всяка дупка.

— Попълнете разликата с баласт.

— Дълга работа. Всичко вече е сместено.

— Няма значение. Вземете повече хора. Допълнителните часове пак ще са ваши, когато камионите тръгнат. Но трябва всичко да бъде готово в седем и половина часа. А момчетата си заслужават да им се осигурят всички изгледи за успех. И тъй, имате достатъчно време дотогава.

В бунгалото на директора хората намираха, че времето тече много бавно. С изключение на Ханс, на Жерар и на Луиджи, всички се разхождаха надлъж и шир. За седмина бутилката уиски не можа да стигне доникъде. А О’Бриен, стара лисица, беше наредил след това да им се поднасят само плодови сокове. Много скоро щеше да му се наложи да разочарова двама-трима от тях, и то много мръсно; по-добре беше да са сухи, като им го каже.

— Къде ли се е заврял тоя мръсник, неговата вяра! — въздъхна Ханс.

— Няма ли да ми кажете как изкарах? — помоли ги Бернардо. — Аз не мога да преценя…

— От туй по-лошо, здраве, остави ни на мира.

Луйс си отмъщаваше за всичко с променливо настроение. Той не изпитваше симпатия към Бернардо, ревнуваше го заради женствената му външност. „Като сме женски, поне да си покажем рогата“ — и той си позволи удоволствието да прояви лошотията си.

— Ти какво си си представял, че щом има дори и следа от възможност да те вземат, ще пипнеш паричките и ще се чупиш, казвайки сбогом на другарчетата си; ще ги оставиш съвсем спокойно да се пържат в кюпа, та да им дойде ума в главата. Е добре, моето момченце, не разчитай на такова нещо; другите без съмнение те жалят, но не и аз. Сладката работа не е за дечурлига, а за мъже. О, така е. Аз съм врял и кипял. Това, малкия, са работи за мене, или ако искаш да бъда по-точен, работа за мене. Само аз съм кадърен да я свърша, защото съм човек с характер. И ако някой от двама ни трябва да пукне тук, то ясно е, че този някой си ти, а не аз.

— Дявол да го вземе! Остави го на мира! — каза Жерар отегчен до смърт. — Всички знаят, че си бабаитин и самохвалко. Смешно е от твоя страна да се заяждаш така. Всичко ще мине и без твоите приказки.

 

 

О’Бриен гледаше как един електротехник поставя червена лампа върху покрива на кабината. Правилниците на компанията предвиждаха цяла сигнална система за камионите, носещи опасен товар. До човека, който се беше оплел в кабелите, бояджията, с кърпа под носа, пръскаше с червена като месо боя ламарината с пистолет.

— Хей, внимавай! — извика електротехникът. — Не е необходимо мен да боядисваш червен!

— Побързайте! — нареди О’Бриен. — Мартен, хей, Мартен, прегледайте и амбриажите.

 

 

Когато влезе в кабинета си, всички очи се обърнаха към него. Той си спомни внезапно собствената си младост. И мина едва ли не със забързана стъпка зад масата. Измъкна куп книжа от джоба си и ги прелисти, преди да намери това, което търсеше. Жерар наруши тишината:

— Това нищо ли не ти напомня, Джони?

— Какво например?

— Да речем, първата ти смъртна присъда…

Румънецът вдигна рамене. О’Бриен се поизкашля.

— Кой е Хуан Бимба?

Испанецът подскочи, после погледна към бюрото от светло дърто. Измина половин минута, докато си оправи говора.

— А… аз. Защо?

Просто беше изкрещял тези дума Силно, сякаш беше разгневен. Силно, сякаш се страхуваше. Кой знае дали отхвърлените или издържалите викаше най-напред този стар мръсник! О’Бриен продължи бързо.

— Вие сте приет. Луиджи Сторнатори?

Луиджи на свой ред излезе напред, съвсем спокойно. Истината е, че той беше сигурен — ако О’Бриен го извика, значи е приет.

— Джони Михалеску!

Още един, който знаеше на какво разчита. От останалите четирима — Жерар, Ханс, Луйс и Бернардо, неминуемо щеше да има трима отпаднали. Те се изгледаха. Омразата, омраза на чакали, прозираше под маската, лепната върху лицата им на убийци.

— Жерар Щурмър — извика О’Бриен.

Свършено. Край. Лицето на Ханс изглеждаше издялано от желязно дърво. Луйс изруга със своя смешен оксфордски акцент.

— Ами аз? — изрида Бернардо. — Ами аз? Вие сте ме забравили, господине! Кажете, че съм приет, приет съм, нали? Аз карам добре, знаете ли? Вие нямахте достатъчно време, преди малко… Аз имам виза за Щатите, господине. Виза…

— Shut up!^[9] — изръмжа О’Бриен. — Има още едно място в случай на… в случай на… злополука, каквато никога не е изключена. Та ако се наложи — Ханс Смерлов сте вие, нали? Вие ще карате следващата кола, без да полагате отново изпит. Това е положението. Другите могат да си отиват. Тези, на които прочетох имената, да останат. Ще отидем да видим камионите. Тръгвате тази нощ. Елате и вие, Смерлов.

Избраните почакаха възпитано другарите им да напуснат стаята, преди да се поздравят с потупване по гърба,

— So long, boys^[10] — каза Луйс, излизайки пръв от стаята.

Бернардо се обърна още един път към ирландеца:

— Не е възможно, господине! Наистина ли няма да ме вземете?

— Клето момче, не мога да направя абсолютно нищо за вас — отговори шефът.

Той се чувствуваше като в небрано лозе. Предпочиташе хиляди пъти залп от ругатни и размяна на юмруци по лицето, отколкото тази кротка, открита молба.

— И все пак, аз не съм благотворителна дама, а шеф на компанията в тази проклета страна. Ако хвръкнете във въздуха, от една страна, ще повлечете и другаря си, а от друга, ще отиде на вятъра материал за шест хиляди долара. Без да смятаме самия вас. Като ви гледах как се оправяте с левия педал…

— Левия педал ли?

— С амбриажа, ако предпочитате… Ще изчезнете като дим още преди да излезете от града. А сега, бъдете добро момче, идете да намерите другарчетата си и оставете големите да си говорят насаме.

Момчето остана на мястото си като ударено по главата. О’Бриен се принуди да го побутне по рамото, за да го накара да излезе от стаята. Това хлапе Бернардо сигурно и до ден-днешен е вярвало в дядо Коледа. Сълзи тихо се стичаха по бузите му, без той да мисли да ги изтрие. И все пак прекаляваше вече със сълзите. След като си отиде, всички се почувствуваха по-добре.

Огледаха камионите в работилниците. О’Бриен ги придружаваше, сякаш ставаше дума за собствените му деца, които се надяваше същата сутрин да му донесат всички награди от high school^[11] в Торонто.

— Как ще образувате екипите? — запита той. — По принцип не желая да се бъркам в това. То си е ваша работа.

Джони и Жерар размениха поглед на разбирателство.

— Ние ще пътуваме заедно — каза Щурмър, като посочи приятеля си.

— О.К.^[12]

Луиджи се понамръщи. Без съмнение той би имал повече доверие в Михалеску, отколкото в Бимба като партньор. Но в края на краищата…

Камионите скоро щяха да бъдат напълно готови. Яркочервеният цвят съхнеше вече по ламарината и започваше да блести. Гирлянда от лампи ограждаше на височина кабината отпред и отзад. Хората на Мартен бяха попълнили колите с баласт до два тона, както беше наредил О’Бриен. Камионите стояха здраво — шестте големи гуми представляваха солидна основа. Те вдъхваха доверие. Един след друг Жерар, Джони, Хуан и Луиджи се плъзнаха по гръб отдолу. Естествено най-много ги вълнуваше как федерират колите. Но и останалото съвсем не им убягна.

— Ще трябва да се затегнат всички болтове на трансмисионните кардани — каза Джони. — Ако карданната ос ни изиграе някой номер, ще падне друсане.

— И гайките на ресорите не само отпред, но и отзад. Вие никога не сте били шофьор на камион — каза Луиджи на главния механик. — Личи си. Ако гайките не са затегнати, при потегляне камионът прави така…

С ръка той описа във въздуха движението на люлка.

— Вие ще опитате камионите — намеси се О’Бриен. — Но първо трябва да теглите жребие. Така е по-справедливо.

— А няма ли начин да си смажем гърлата преди всичко?— прекъсна го Джони с румънската си дързост. — Това също би било справедливо.

Ирландецът избухна в смях. Това хладнокръвие му харесваше. Той тупна по рамото Михалеску с ръка, на която би могъл да завиди дори полицай от „цивилната“, и извика:

— Справедливо, момчето ми, справедливо. Оттук!

Клубът беше три бараки по-нататък. Влязоха вътре заедно, предвождани от ирландеца.

— Уиски за всички — изкомандува О’Бриен. — За моя сметка.

Само Ханс не беше ги последвал.

 

 

Ако не представим Смерлов като чиста проба мръсник, вероятно не бихме могли да разкажем какво смяташе да направи той сега, докато О’Бриен седеше в бара със своите питомци. А това не би отговаряло точно на истината. Защото ставаше дума просто за човек, който не оставяше нищо на случайността и който искаше да излезе от тази страна на смъртта, където гниеше от твърде дълго време. Не можеше да продължава повече така, дявол да го вземе, не можеше да продължава повече! На един Бернардо беше позволено да изплаче мъката си само със сълзи. Но когато си Ханс Смерлов, не напразно си натрупал такова минало зад гърба си. Когато си Ханс Смерлов, не е възможно да останеш като заловена птичка в тази гнила страна, след като някаква врата се отваря и не ти остава нищо друго, освен да излезеш през нея. Ханс не си правеше илюзии върху истинската стойност на човешкия живот. И сякаш това не му беше достатъчно; той реши да даде най-лесното и най-подлото доказателство за неговата преходност като причини смъртта на ближния си. Толкова хора, хора обичани от него, бяха умрели, макар че заслужаваха съвсем друго… Той се познаваше, беше сигурен в себе си по този въпрос — можеше да се залива в сълзи колкото си иска. Соня, Давид, Альоша… Мъртва, мъртъв, мъртъв… Достатъчно. Вече беше готов на всичко. Малко повече сръчност и утре, т. е. твърде скоро, той щеше да влезе в Хондурас могъщ, богат и уважаван. И мимоходом той дори се възхити от собствената си деликатност — да направи замисленото, преди да са теглили жребие… Ханс хвърли поглед наоколо си. Поглед, който беше достатъчен да го издаде, ако имаше кой да го улови. Но механикът тъкмо беше заговорил на тридесетина крачки с друг янки. Нямаше изгледи оживеното им бъбрене да прекъсне скоро. А и от мястото, където се намираше — до предното ляво колело на втория камион, — Ханс можеше да наблюдава, без да се страхува, че ще го видят. Той прекрачи към тезгяха с инструментите. Задигна едни клещи и празна кутия за болтове. Върна се пак при камиона. Американецът продължаваше да разговаря с приятеля си и дори се беше отдалечил малко. Смерлов се наведе, улови една бурма с челюстите на клещите, стисна с всички сили и завъртя. От тръбата на амортисьора потече безцветна течност, която миришеше на средство против насекоми. Измина една минута. Ханс събра течността в кутията, без да изцапа нищо, като непрекъснато продължаваше да дебне движенията на механика. Старателен момък беше Ханс! Когато тръбата престана да тече, той грижливо изтри и постави запушалката, като я затегна също така здраво както преди. След това с клещите изтръгна още една бурмичка. Американецът дойде точно когато Ханс беше върнал вече клещите върху тезгяха.

Разглобеният ресорен амортисьор още преди да минат сто километра щеше да се забие здравата в диска, а това щеше да означава свободно място за заместника. Вероятно О’Бриен не беше помислил за това, посочвайки предварително Смерлов за заместник.

Ханс догони другите в клуба. Той влезе без никой да го забележи и застана така, че да може да се измъкне крадешком, преди да теглят жребие за колите.

Баба такава!…

 

 

Линда разпитва Жак целия следобед. Така узна за какво се отнася работата. С всички подробности.

По лицето на метиската беше изписан ужас. Чертите й бяха посърнали и щеше да е невъзможно да се отгатнат мислите й, ако не беше може би този постоянен страх, който тегнеше над тях, смазваше ги и ги смразяваше.

Тя седеше сама на една маса. Един от клиентите й се приближи и я заговори; но не получи в отговор нито една дума, нито един поглед. Ернандес също дойде и й каза нещо с тих глас. Но тя просто вдигна глава и въздъхна.

— Е хайде де, Линда! Та той е дошъл за тебе…

Мълчание.

— Ще се ядоса ужасно. Няма да дойде вече…

Линда стана, все така без да проговори дума, и отиде в стаичката си. Посетителят сметна това за закъсняло съгласие и я последва зад завесата. Техният шепот достигна до залата. Но Ернандес напразно напрягаше слух — говореха твърде ниско и той не различаваше думите.

Почти веднага мъжът изскочи и тръгна към вратата с бърза стъпка, зачервен до ушите от гняв. Съдържателят се спусна след него.

— Почакайте една секунда, господине, не си отивайте така!…

— Не, Ернандес, не. Тази неблагодарна кучка се подиграва с мене!

— Почакайте само за миг — молеше съдържателят.— Направете ми честта да приемете чаша уиски.

Дори някой богаташ не би могъл да устои на такъв аргумент. Клиентът седна на бара.

Наблизо се чуха гласове — очевидно доста хора, които разговаряха оживено. Жерар, Бимба, Луиджи, Джони, както и Смерлов и Бернардо, които ги бяха чакали на излизане от Crude and Oil, блъснаха вратата от разредени пръчки и влязоха в залата.

— Свършено. Приети сме! — извика радостно румънецът. — Плащай черпнята. капиталисте!

— Хиляда долара за един курс! Повече отколкото печели Труман.

— За Джони и за мене само по едно кафе — каза Жерар. — Ние ще пътуваме заедно. Доста сме се наливали за днес.

Линда излезе от стаичката си, прегърбена от мъка. Но преди да стигне до Щурмър, Ернандес се наведе над ухото на французина. Жерар хвърли студен поглед към метиската.

— Линда!

Тя остана неподвижна, спря се рязко при звука на този металически глас, тежък, мрачен и глух.

— Линда, иди с човека.

Той не беше повишил глас. А тя имаше толкова неща да каже, да ги изкрещи дори; но остана няма, парализирана, безсилна. Несправедлив, както подобаваше на длъжността му, господарят бе произнесъл присъдата си. За него това не означаваше нищо. Той беше твърде груб и преди всичко твърде далечен. Тя нямаше да може дори да се опита да го задържи, да го спаси; той щеше да замине тази нощ, без да изслуша нито дума за нейните страхове, за ужаса й… за любовта й. Линда направи крачка към гватемалеца; от високата табуретка на бара той беше проследил сцената с безразличие, което би искал да бъде високомерно. Очите й бяха отчаяни като на туберкулозна маймуна и сдържани ридания издуваха долната й устна. Клиентът я изгледа мълчаливо. После се обърна към Щурмър.

— Muy agradecido, caballero^[13] — измърмори той с вежливо кимване на глава.

После докосна лакътя на Линда и я подтикна с леко движение към стаичката — зад открехнатата завеса се виждаше леглото, което чака.

 

 

По-късно, доста след като си отиде клиентът, Жерар на свой ред влезе при Линда.

Той дръпна завесите на стаичката. Тя се обърна към него. Сълзи бликаха от очите й, но лицето й оставаше безизразно, без гримаса, без движение, които да го загрозяват. Колкото и да се мъчеше, тя не можа да се сдържи и каза:

— Ти няма да се върнеш оттам, Жерар. Много е опасно. Всички го казват. Много е опасно.

— Пет пари не давай за другите. Всички биха искали да бъдат на моето място. Освен това няма да пътувам сам. С мен ще е и Джони…

— О, той!…

— Какво той?

Тя се притисна до него, прилепи тялото си до неговото, изгледа го от горе до долу с развълнувано лице.

— Колкото по-лош си ти, толкова повече те обичам. О, Жерардо!

Тя произнесе името му на испански с пресипнала и гърлена въздишка, сякаш „ж“-то се отрони от гърлото й.

 

 

Но напразната необходимост да вложи всичките си сили, всичко да опита, все още я измъчваше. Тя поде:

— Моля те, Жерар, не отивай, не отивай там!

— Ти си луда. Я да помислим, та аз съм вършил и други работи, и то много по-опасни. А нима на тебе не ти се иска да бъдеш богата? Да се измъкнеш от тая страна на смъртта заедно с мен? Да пътуваш? Всички жени са искали от мен да ги отведа със себе си.. Ти би могла да бъдеш първата. — И той прибави една лъжа: — Нима не ти се иска да опознаеш моята страна?

Тя изправи бавно рамене. При това движение гърдите й се повдигнаха.

— Дори и да се върнеш, ти ще бъдеш като Жак: превърнат с един замах в старец. А и да се върнеш богат и да не си полудял, пак никога няма да ме отведеш. Тогава…

Откакто беше видял как потръпват гърдите на метиската, на Жерар не му беше вече до разговори. Той постави двете си ръце на раменете й. Върху червената тъкан, въпреки загара, те изглеждаха бели. Той смъкна дрехата й. Гърлото му пресъхна. Жерар обхвана Линда, изви тялото й и я притисна до себе си.

— Мой гринго, розов и рус — простена тя.

Те паднаха заедно върху леглото.

 

 

Линда не го бе сторила нарочно. Може би й се случи от ужас? Или от предвкусване на смъртта върху устните на любовника й? Но тя не изпита удоволствие.

Жерар си даде сметка за това. И докато оправяше дрехите си, някакъв гняв направи движенията му отривисти.

Двамата мълчаха.

 

 

Залата беше шумна. В „Корсарио“ бяха надошли от всички краища на града глупци и черпеха тези, които без съмнение скоро щяха да се превърнат в трупове. Човек няма всеки ден възможност да участвува в такова събитие. Героите на деня устояваха твърдо на поканите да пият. Само Хуан беше луда глава и можеше да се остави да го изкушат. Но неговият другар го пазеше.

Жерар беше започнал разговор със Смерлов.

— С пари или без пари, ако взема кораба, ти ще плуваш с мене.

Ханс се усмихна. Повдигна рамене.

— Благодаря ти. Само че аз се ужасявам от водата и на всичко отгоре страдам от морска болест. Но тъй или иначе тези дни ще има работа за мене.

Сега беше ред на Жерар да повдигне рамене.

— Разбира се, пътят е лош.

— Гледай само да не заместя тебе — каза Смерлов с хубава усмивка.

В своето кътче, седнал срещу чаша ром, която дължеше на великодушието на съдържателя, хлапакът Бернардо изписваше с прилежен почерк като ученик от общинското училище букви върху лист хартия на големи червени квадрати. На всеки три думи на перото се закачваше късче влакънце, което той трябваше да маха. Бернардо пишеше писмо:

„Мила мамо,

Намерих най-после работа в едно стопанство на Юг. Шефът ми оказва доверие и ме изпраща там сам, за да ръководя работниците. Трябва да остана две години. Когато се върна, ще бъда богат.

Бях при консула на Съединените щати, той беше много мил, каза ми, че ще поднови визата ми и че в Бостон много обичат пиемонтците и там ще ни посрещнат добре.

Такова е положението, мамо. Пиша ти всичко това, защото там, където отивам, пощата е нередовна. Може би ще останеш дълго време без новини. Веднага щом се върна от вътрешността на страната, ще изпратя пари за път за тебе и за трите ми малки братчета. Целувам те, целувам ви всички, мамо. Мисля за вас. Всичко е наред.

Вашият син и брат, който ви обича.

Бернардо.“

Момчето разкраси подписа си с една претрупана заврънкулка. То близна два пъти плика и написа на него:

Синьора Анжелина Маторе-Салвини

Виа дела Сперанца

Домодосола (Италия)

После стана някак особено мълчаливо. Мина между масите и отиде при Жерар, който тъкмо привършваше един излишен разговор със Смерлов, разговор между мъже, които очакват да стане време…

Бернардо се опря на облегалото на стола, където седеше французинът, наведе се и изтри устните си с опакото на ръката. Върху кожата засъхналата слюнка се смеси с мръсотията и остави черна диря.

— Моля да ме извините…

— Остави ни на мира!

— Нека да каже — намеси се Жерар. — Какво искаш?

— О, не е бързо… Когато свършите…

Той се върна и седна на мястото си.

— Дръж — каза Ернандес, съдържателят, поставяйки пред него пакетче „Честърфийлд“ и чаша уиски. — Дръж! Жерар ти ги изпраща.

Италианецът не вдигна очи.

— Имаш ли огън?

Димът избликна от гърдите му като три правилни струи. Издъхнат силно, той полетя надалеч и се разнесе без да лъкатуши.

Тютюн, алкохол — твърде силни за него неща, на които той не беше свикнал. Остра кашлица го разтърси — кашлица като коклюш. Бернардо все повече и повече заприличваше на дете. Започна да се забавлява да пълни празната си чаша с дим. Но съвсем не детински мисли сведоха тежко челото му, докато накрая той положи глава в свивката на ръката си, опряна на масата. И сякаш заспа…

— До гуша ми дойде, до гуша, до гуша ми дойде…

Малко по-късно Жерар отиде да седне срещу него. Момчето вдигна бавно очи, извърна глава. Беше плакало.

 

 

Нощта се беше спуснала над Лас Пиедрас, над плажовете, над бреговете на Гуайас. В лагера на компанията светлините в канцелариите изгаснаха и в същото време всички прозорци в жилищата светнаха.

Градът тръпнеше от страх. Към края на следобеда слухът за предстоящото през нощта пътуване се беше разпространил и живеещите край пътя бяха опразнили къщите си. После паниката обхвана и другата част от населението; започна масово изселване към височините. Само неколцина старци бяха останали.

— Ако се случи нещо, то ще бъде краят на света. Няма нужда да се махаме. Ще бъде еднакво навсякъде.

Те се бяха насъбрали при черквата. Свещеникът четеше непрекъснато молитви.

При вратата на лагера един инженер от компанията пречеше на хората да влизат. Пушенето беше забранено за преминалите вратичката.

— Идиотщина! — изръмжа Бимба, смачквайки цигарата си в желязната рамка. — Нали уж ни казаха, че по пътя ще можем да пушим.

Но другите не бяха на това мнение; те смятаха, че двоен дикиш по-здраво хваща.

 

 

Именно при вратичката се срещнаха Жерар и Джони Михалеску. Щурмър беше облечен в сиви широки панталони, нещо като найлонова пижама, която обличаше за пръв път, специално за случая. Широко отворена на гърдите, дрехата беше с къси ръкави и оставяше открити ръцете. На лявата му китка блестеше сребърна верижка. Кожени сандали с каишки допълваха този костюм.

Джони потърка очи. Струваше му се, че сънува. Жерар беше облечен точно, без нито една подробност по-малко или повече, точно по същия начин както приятелят му от Тегусигалпа в деня, когато го беше промушил с нож. Дори украшението, закачено на верижката — грозен малък ацтекски бог, ухилен и тумбест, — дори украшението беше същото.

Румънецът почувствува как се изпотява, как в душата му се вселява съвсем нов за него страх.

 

 

Двамата шофьори на първия камион дълго време бяха махали с ръка през прозорчето преди завоя. Тишината, която беше настъпила след тяхното заминаване, бе нарушена сякаш по общо съгласие изведнъж от всички присъствуващи. Малката група, която беше проследила преминаването им по главната улица, докато излязоха от града, се върна бавно към лагера.

— Виждате, че не е чак толкова страшно — каза О’Бриен на Жерар.

Но французинът не отговори.

Джони беше останал там, при техния камион.

— Не държа да видя как тръгват. Стига ми, че аз сам трябва да направя много скоро същото.

Широка кабина. В мрежата над главите им двамата мъже бяха наредили така, че лесно да ги достигат с ръка, необходимите неща: цигари, кибрит, захар на бучки, малко бисквити. Между тях в нещо като еднодневка бяха пъхнати два термоса със силно, изстудено в лед кафе и две шишета първокачествени спиртни напитки, закрепени с малко бельо за преобличане и пуловери. И двамата бяла свикнали вече с тропика и се страхуваха като местните жители от относителната прохлада на утрото.

На тавана беше закачен, залепен в четирите края, четвъртит сив лист хартия, където инженерът-топограф на компанията беше начертал маршрута им: лъкатушна линия, тъмночервена, която приличаше на нарисувана светкавица. До този лист беше поставена някак взискателно изработена прегледна таблица; тя имаше за цел да установи реда на пътешествието им с подробно разписание, което предвиждаше часовете за почивка и часовете, в които трябваше да се сменят.

— Това е правилникът на компанията — беше казал О’Бриен с тон на извинение, когато го залепи.

И после изръмжа неясно някаква фраза, където ставаше дума за обидна простащина. Жерар впрочем беше решил веднага да откъсне листа при първия завой на пътя.

— Може ли да карам пръв камиона, Жерар?

— Съгласен, Джони. Дадено.

Оставаха дванадесет минути до заминаването. О’Бриен се приближи до тях.

— Как е самочувствието, момчета?

— Добро — отговори французинът.

Михалеску остана мълчалив.

Румънецът зае мястото си. Опипа лостовете, педалите, настани се на седалката, опита с рамената си устойчивостта на облегалката.

— Ще трябва една възглавница. Много съм хлътнал назад. Ще се уморя.

Жерар слезе, оставяйки вратичката отворена, за да избегне излишното затръшване. Когато се върна, Джони беше запретнал до колене платнения си панталон и беше разкопчал широко ризата си на гърдите. По слепите му очи вече се стичаше пот. Най-рязко изпъкваха на лицето му тези лъскави дири. Неприятна картина: той се потеше от страх.

— Дръж, пъхни това зад гърба си. Как е?

— Ще се оправя…

Още три минути сочеше часовникът на колата. Мълчанието отново натегна над тях. Човек би казал, че всички се бяха събрали там, за да чуят как… За тези, които заминаваха, започваше вече очакването. Много време беше минало, откакто шумът от първия камион не долиташе до тях. Нямаше и да се чуе вече нещо от него, освен ако…

Още една минута. Джони протегна ръка към арматурното табло и натисна черното ебонитово копче. От стартера изведнъж се чу коварно стържене, но моторът дори не кихна. До него Жерар, седнал удобно на мястото си, пъхнал крака високо под таблото, очакваше да потеглят, за да затвори вратичката. Беше нетърпимо горещо в тази кутия. Като се прибави и вятърът по пътя, щеше да стане страшно… Тогава все още на място, Джони натисна отново стартера. Батерията беше нова, работеше много добре, но пак нищо. Жерар превъртя един ключ на таблото.

— Полей го, ще се оправи.

Джони дори не помисли да се усмихне. Той натисна с всичка сила левия педал, съвсем ненужно впрочем, защото ужасно се страхуваше от предаването в скоростната кутия. При това наистина беше на мъртва точка…

— Хайде, карай, приятелю. Да се чупим.

Джони се забави страшно дълго преди да вдигне отново крак. Не преставаше да търси чувствителната точка на амбриажа, която в този модел коли се намираше много високо. Моторът работеше съвсем тихо, на много малки обороти; при пет скорости и с включен смукач на това отгоре, нямаше опасност внезапно да изгасне, но трябваше да се пази от сътресения в момента, когато дадеше газ. Камионът се плъзна неусетно с удивителна лекота, като луксозен нощен влак, точно когато О’Бриен отваряше уста, за да даде знак за тръгване. Ирландецът скочи на стъпалото и постави ръка на рамото на Жерар.

— Борете се смело, момчета. Пожелавам ви успех.

И изчезна в нощта. Пред червения камион останаха само две тесни ивици светлина, с които фаровете пронизваха бездънния като море мрак.

— Цигара?

— Запали ми я ти.

При светлината на бързо драснатата клечка Жерар зърна за миг профила на своя другар. Със стиснатите си челюсти и смръщените вежди той съвсем не беше приятен за гледане. Но най-мъчителното без съмнение беше, че той имаше такъв вид, сякаш мъчно дишаше. Може би Джони не мислеше за това, защото беше твърде зает.

— И карай да върви! Щуротията е извършена! — подхвърли с престорено увлечение французинът.

Никакъв отговор.

Те се придвижваха бавно по главната улица. Джони не бързаше да мине на втора и без съмнение имаше право, като се има предвид разорания терен с браздите от колелата, с изпотрошените циментови блокове, с олющения асфалт. Но най-лошото бяха локвите, черни, отразяващи светлината — застояла мъртва вода, смесена с нафта; поливачките на Санидад ги заливаха по три пъти седмично. И наистина, никога не знаеш какво се крие на дъното на една такава локва. Нито пък колко е дълбока дупката.

Пред черквата двама мъже, облечени в бели платнени дрехи, се прекръстиха, една стара жена също. Свещеникът направи към тях широко неясно движение, което можеше да означава благословия или заклинание. Джони за пръв път излезе от мълчанието си:

— Шайка мръсници. Me cago en Dios…^[14]

Но все пак се прекръсти, по източноправославно, на обратната страна.

— За всеки случай, а? — забеляза Жерар.

— Човек никога не знае какво може да му се случи.

Те минаваха сега пред „Корсарио“. Всички постоянни посетители бяха там или поне тези, които не се страхуваха да останат. Шест-седем души седяха на прага на вратата, а другите бяха на прозорците на приземния етаж. Един глас извика:

— Успех, момчета.

— Да, да, успех — подеха и другите.

Пръв беше извикал не друг, а Смерлов.

Линда се отдели от групата. Тя не сбърка, не се поколеба, запъти се право към дясната вратичка, до която седеше любимият й; и закрачи край камиона.

— Жерардо, не исках, Жерардо…

Той не отговори; едва я погледна. Откровено казано, тя го отегчаваше.

— Но сега, щом вече си тръгнал, Жерардо, сега се моля, дано успееш! Дано Дева Мария ти помогне, Жерардо! Ти си моята любов, моят възлюбен.

Тя се доближи още повече до камиона и изгледа отдолу нагоре мрачния профил. Изгледа лицето, което обичаше и което виждаше така зле. При всяко всмукване от цигарата малка червена светлинка го огряваше отдолу. Колко смел изглеждаше той…

— И не се доверявай много-много на Джони — прошепна тя. — Той не е като тебе.

Камионът набираше скорост. Индианката започна да тича.

—Хайде стига, Линда, връщай се.

— Господ да те благослови, Жерардо.

— До скоро виждане.

Джони беше добил малко увереност. Той натисна амбриажа, дръпна на празен ход скоростния лост, даде малко газ и изключи смукача.

— Господ да те благослови — извика още един път Линда.

И продължи да си го повтаря съвсем тихичко, връщайки се бързо към „Корсарио“, където силно възбудените клиенти я чакаха с по-голямо нетърпение от обикновено.

 

 

К. В. 7 доближи много скоро първите склонове на възвишенията, които щяха да го отведат до платото на Зулако. Той не беше претоварен и тази първа част от пътя не криеше кой знае колко опасни клопки. Освен това и Джони, сигурен, че ше намери под колелата си равна почва, малко по малко започна да се окопитва.

— Кафе!

Жерар отвинти капака на термоса и напълни една еластична и в същото време твърда чашка от пластмаса. Той я поднесе в тъмното на другаря си. И въпрос не ставаше да запалят лампата в кабината, това щеше да отрази лъжлива светлина в предното стъкло. Дори трябваше специално да урегулират за съвсем слабо напрежение светлината на часовниците на арматурното табло.

Джони се бавеше и не поемаше чашата. Сигурно не беше видял движението на Жерар.

— Дръж!

Никакъв отговор. Сякаш отразени върху плътната стена на нощта, червените лампи, наредени на гирлянда, образуваха около камиона същинско сияние на пожар. В мрака се очертаваше затвореният упорит профил на Джони. Погледът на Жерар се отмести върху ръцете на кормилото. Те бяха сгърчени, очевидно Джони нямаше да се реши да ги отдели оттам. Отдясно на два пъти пръстите му трепнаха.

— Е, какво, ще си пиеш ли най-сетне кафето, или ще ти седя така цяла нощ?

— По-късно.

Жерар подсвирна. После изгълта сам леденото питие, което всъщност нямаше никакъв смисъл. Хубаво е да си възбуждаш нервната система, ако имаш да вършиш нещо, но да го правиш, за да гледаш как някой умира от страх и отгоре на това и ти да се страхуваш като него, вероятно…

 

 

Страхът. Той беше там, силен, неотменен, глупав, нямаше защо да си го премълчават. Да пътуваш с експлозив зад гърба, и то без да можеш да избягаш! Единственото нещо, което все пак можеше да се направи, беше да се отречеш от него; препоръчано писмо до дявола и се отричаш от него. Но страхът продължава да чака на вратата. Той е нагласил леглото си отзад в цистерната с нитроглицерин и оттам дебне. Живее си дружно с тази течна скоропостижна смърт. Като двойка котки, като двойка тигри, които се преструват, че спят, за да издебнат по-добре удобния за тях миг. Ако експлозивът скочи пръв, страхът ще бъде изигран, ще остане с празни ръце и за него ще е много късно. И все пак той е там, сгушен зад гърба ти, подвил опашка под търбуха си на син звяр, сякаш излязъл от апокалипсиса, той е там и е готов да скочи.

Да скочи, да скочи — магическа дума! Капитанът предпочете по-скоро да хвръкне във въздуха с кораба си, отколкото да се предаде; да, но това беше станало с барута… При барута важното е не да изхвръкнеш, а да паднеш, без да си причиниш болка. Докато тук загиваш направо от удара — и не остава нищо. Щом има скелет, има надежда; все пак остава някаква част от човешка форма. Скелетът е стока, с която можеш да търгуваш и дори да я преобразяваш: можеш да продаваш, да купуваш, да обличаш един скелет. Има търговци на скелети за студентите по медицина и за института. Докато тази кал, която ще се разпръсне…

Да влезеш в капана като кой да е герой, почти като кой да е герой — наистина малцина могат да си представят предварително какво точно е това. Храбростта се състои в умението да продължиш да вършиш работата, когато започнеш да си даваш сметка на какво си се насадил. И точно там беше разликата между двамата мъже. Нито за злато, нито за сребро Жерар не би се отрекъл, не би се отказал от поетото задължение сега. За нищо на света, на никаква цена. Така беше, такъв си беше той.

На Жерар съвсем не му се искаше да умре и той изпитваше слаб разумен страх, ясно определен страх, който оставяше на мисълта всичката й сила и жизненост, за да може да се изплъзне от капана. Докато Джони изпитваше безсмислен страх. Беше изпаднал в такава паника, която оставя следи завинаги. Може би точно този вид страх беше изпитал един-единствен път клетият Жак, за да се превърне в такава жалка отрепка.