Карин Фосум
Окото на Ева (6)

Сапунената пяна напомняше върховете в Хардангервида, а водата пареше. Ева внимателно пъхна стъпало вътре. Почти се изгори, но въпреки това й се стори, че не е достатъчно топло. Само ако може да излее цялата вана в тялото си, в самите вени. Отстрани на ръба стоеше голяма чаша червено вино. Ева изхвърли раницата в боклука, а телефона изключи. Потъна във водата, леко оцветена в тюркоаз от перлите за вана. В рая едва ли е по-хубаво. Успя да раздвижи пръстите на ръцете и краката си, след като се сгряха. Отпи глътка вино и усети, че болката в крака понамалява. Шофирането с болния крак й се видя кошмар, защото ходилото й се беше подуло силно. Стисна носа си и се потопи изцяло. Показа се отново на повърхността с голямо петно пяна на главата. Понеже се виждаше в огледалото над ваната, си помисли: „Ето, така изглежда един милионер“. Меката пенеста топка започна да се стича настрани, пързулна се надолу и остана да виси под ухото й. Легна назад и се залови да смята наум колко дълго ще й стигнат парите, ако харчи двеста хиляди годишно. Най-вероятно десет години. Ако наистина са два милиона, защото все още не ги бе преброила. Ще го направи след банята, след като се облече и хапне. По пътя бе намерила само един празен автомат за сладки, който съдържаше единствено малинови бонбони и хапчета за гърло. Затвори очи, слушайки как пяната шуми в ухото й, докато въздухът оттам изчезва. Кожата й започна да свиква с температурата. После ще стане набръчкана и светлочервена като на пеленаче. Отдавна не беше взимала вана. Обикновено се задоволяваше с бърз душ и беше забравила удоволствието от ваната. Само Ема винаги имаше желание за дълга баня.

Ева протегна ръка към чашата с вино и отпи няколко големи глътки. След като преброи парите, ще спи чак до вечерта. Умората се беше настанила върху челото й с цялата си тежест. Главата й увисна напред и брадичката се подпря на гърдите й. Последното, което усети, беше вкусът на сапун в устата си.

* * *

Часът беше девет сутринта на четвърти октомври. Ева спеше в студената вана. Сънуваше бурен сън, който я дразнеше. Обърна се във водата, за да избяга от него, при което се плъзна напред във ваната и лицето й потъна. Зейна и пое големи количества сапунена вода. Разкашля се и захърка, опита се да се изправи, ала стените на порцелановата вана бяха хлъзгави и тя отново се свлече надолу. Започна да плюе и даже й потекоха сълзи, преди да успее да седне стабилно. Пак й беше много студено. В този момент чу звънеца на вратата.

Ужасена, скочи и стъпи на ръба. Беше забравила за наранения си крак и извика от болка. Залитна, защото се изправи твърде бързо, и се протегна за пеньоара. Ръчният й часовник лежеше на етажерката под огледалото. Погледна го бързо и се зачуди кой ли звъни толкова рано. Ранен час за продавачи и просяци, баща й не излизаше никъде, а Ема не й беше казала, че ще се прибира. Помисли си, че е полицията и стегна робата около талията си. Не се беше подготвила, нямаше време да измисли какво ще каже, когато той отново се появи. А ето че той се появи, беше абсолютно сигурна, че е той — заместник-началникът с пронизващия поглед. Разбира се, не й се налагаше да отваря. Тя е господар в собствения си дом. Освен това тъкмо се къпеше. Направо си е неприлично да идваш и да задаваш въпроси по това време. Може да остане в банята и да го изчака да си тръгне. Ще си помисли, че не е станала или е заминала. Ако не вземе предвид паркираната отпред кола, но пък нищо не пречи да е тръгнала с автобуса. Всъщност го правеше, когато нямаше пари за бензин. Какво иска този път? Той не знаеше за парите на Мая, освен ако тя не е оставила завещание, което вече да е намерил. А може би Мая е направила точно това — завещала е парите на Кризисния център. При тази мисъл Ева се олюля. Естествено, че беше възможно. В банковия си сейф Мая не държеше пари, но не е изключено да е залисала завещанието в малката червена книжка с истината за своя живот. Отново се звънна. Ева бързо взе решение. Какъв смисъл има да се крие в банята, при положение че това не би го отказало. Омота кърпата като тюрбан на главата си и отиде до коридора боса, накуцвайки и съжалявайки за всяка направена крачка.

— Ева Магнус — усмихна се той, — непростимо е да ви притеснявам, докато се къпете. Ще дойда по-късно.

— И без това свърших — отвърна тя кратко, застинала неподвижно на прага.

Беше облечен в кожено яке и дънки и изглеждаше като съвсем обикновен мъж. „В никакъв случай не като враг“, помисли си Ева. Врагът беше мъжът в планината, който и да е той. Вероятно е записал номера на колата й. Стори й се, че ще получи удар при тази мисъл. Ако наистина е така, няма да мине дълго и той ще се появи на вратата й. Не се бе сетила за това. Дълбока бръчка проряза челото й.

— Може ли да вляза за малко?

Ева не отговори, но се отдръпна към стената и кимна. В стаята отново кимна, този път към дивана, въпреки че тя стоеше права. „Като статуя е“, мина през главата му, докато се настаняваше заучено бавно. Тренираният поглед направи едва доловим кръг в черно-бялата стая, като маркира пликчето с малинови бонбони на масата, ключовете за колата, отворената й дамска чанта, пакет цигари.

— Наранили сте си крака — констатира той.

— Само го изкълчих леко. Има ли някакъв специален повод?

Тя се настани неохотно в стола насреща.

— Само няколко дреболии. Искам отново да чуя обясненията ви от последния път, от начало до край. Нужно ми е да си изясня някои подробности.

Ева стана нервна и мигом се пресегна за цигара. Питаше се дали да откаже да отговаря. Все пак не е заподозряна. Или грешеше?

— Я ми кажете, длъжна ли съм изобщо да давам обяснения за нещо? — попита тя самонадеяно.

Сейер зяпна.

— Не, разбира се, не! — отвърна той учуден.

Сивите му очи придобиха невинно син оттенък.

— Да разбирам ли, че имате нещо против? Очаквах да съдействате с желание, след като ви е била приятелка. За да открием извършителя. Но ако имате някакви възражения…

— Не, не, не исках да кажа това — отстъпи тя бързо, съжалявайки за въпроса си.

— Първи октомври, четвъртък. Да започнем оттам — продължи той. — Взехте такси до улица „Турденшиолдс“. Колата е била отвън в осемнадесет часа?

— Да, както вече споменах.

— Според думите ви сте прекарали около час в апартамента на Мая.

— Да, точно така. Или поне не много повече.

А колко остана всъщност, взе да мисли тя. Дали не бяха два часа?

Беше отворил тефтерче и четеше оттам. Колко отвратително! Беше записал всичко, което тя бе казала, и сега можеше да го използва срещу нея.

— Бихте ли ми разказали какво правихте през този един час? Възможно най-подробно.

— Моля? — загледа го с нервен поглед.

— От момента, в който влязохте в апартамента, до момента, в който тя ви изпрати. Абсолютно всичко, което се случи. Започнете от самото начало.

— Ами, всъщност… изпих чаша кафе.

— Измихте ли чашата след това?

— Не… — Ева усети как столът под нея се разклати.

— Питам, защото след вашето посещение нямаше никакви чаши от кафе. Но пък имаше стъклена чаша, в която най-вероятно е имало кола.

— А, да! Разбира се! Кола! Колко съм разсеяна! И какво показва това?

Той я погледна остро. И отново замълча, точно както предишния път. Седеше, гледаше и чакаше. Ева усети, че се срива напълно. Наяве излизаха толкова много неща, за които не беше помислила. Прекалено много.

— Всъщност изядох един сандвич и изпих една кола. Мая ми направи сандвич.

— Да. С риба тон?

Ева поклати глава учудена. Не издържаше повече. Той сигурно е присъствал на убийството, седнал в килера, за да наблюдава. Изведнъж Сейер попита със замислено и любопитно изражение:

— Бихте ли ми отговорили — той смени позата си върху дивана, — може ли да ми отговорите защо повърнахте сандвича?

Ева очакваше да припадне.

— Ами, стана ми лошо — заекна тя. — Бях изпила две бири, а рибата не ми понася много добре. Предишната вечер закъсняхме. А и аз бях яла малко, по принцип ям малко. Не бях хапвала нищо. Тя настоя и ме подлъга да хапна. Смяташе, че съм много слаба — спря и си пое дъх.

Нали трябва да говори възможно по-малко, защо все забравя!

— И по тази причина ли си взехте душ? Защото ви прилоша?

— Да! — светкавично отговори тя.

Беше неин ред да замълчи. Видя надигащия се инат в очите й. След малко тя съвсем ще се затвори в себе си.

— Общо взето сте успели да свършите доста неща само за един час. Като например да си подремнете малко в допълнителната спалня.

— Да си подремна? — повтори тя тихо.

— Някой е лежал на леглото в тази стая. Или дали не се дължи на простия факт, госпожо Магнус, че вие всъщност сте били партньор на Дурбан и двете сте делели апартамента? И вие като нея сте работили допълнително като проститутка, за да подпомогнете финансовото си състояние.

— Не! — извика Ева и се изправи; столът отскочи назад. — Не, не съм вършила нищо подобно! Не желаех да имам нищо общо с това. Мая се опитваше да ме убеди, но аз не исках. — Трепереше силно, а лицето й стана восъчнобяло. — Мая винаги ме убеждаваше. Имаше какви ли не приумици. Веднъж, когато бяхме на тринадесет… — Ева се разхлипа.

Той се почувства неловко и сведе поглед към масата. Подобни изблици го притесняваха. Изведнъж тя придоби много жалък вид. Тюрбанът на главата й се охлаби и се свлече върху раменете й; косата й беше мокра.

— Понякога се чудя — прошепна Ева — дали не си мислите, че аз съм го направила.

— Ние, разбира се, сме разсъждавали върху тази възможност — призна той тихо. — В такива случаи не мисля доколко имате мотив, дали в действителност сте способна на убийство или нещо подобно. Тези неща разискваме по-късно. На първо място гледаме кой е бил в близост до нея, кой е имал чисто физически възможността да извърши убийството. И после търсим алиби. А накрая — кимна той — се питаме за мотива. А тук е налице фактът, че вие сте били там през онази вечер, малко преди тя да умре. И нека все пак да изясня нещата — ние сме сигурни, че убиецът на Мая е мъж.

— Да — потвърди тя.

— Да?

— Да, нали е бил един от клиентите й?

— Така ли мислите?

— Ами, не е ли така? Пишеше във вестниците.

Той кимна и се наведе напред. Тя си помисли колко хубаво мирише и колко прилича на баща й в по-младите му години.

— Разкажете ми какво се случи.

Тя седна отново, умът й работеше трескаво и се приближаваше към истината с малки крачки. В този момент трябва да разкаже всичко, случило се през онази вечер, прекарана на табуретката. А той ще я попита защо не го е казала още първия път. Навярно защото е непостоянен човек, недисциплинирана и безхарактерна, страхлива и ненадеждна, с нисък морал. Не се застъпва за стара приятелка, означавала толкова много за нея. Отгоре на всичко е присвоила богатството й. Направо не й се вярваше, че е истина. Беше непоносимо.

— Ние сме много зле финансово, Ема и аз — измърмори Ева. — Винаги е било така, откакто Юстайн си тръгна. Споделих с Мая и тя пожела да разреша проблема си по нейния начин. Щях да взема свободната стая. Бяхме в „При Хана“, вече пияни. Започнах да обмислям предложението й. Чувствах се много уморена и вече не издържах безсънните нощи, заплахите в пощенската кутия и прекъсването на телефона. Затова се уговорихме да се върна, за да се пробвам. Тя щеше да ми помага. Да ми покаже как става.

— И?

— Когато отидох, бях пийнала. Не можех да съм трезва, защото решението щеше да ми се стори някак твърде сериозно. Отидох в уговорения час с твърдото намерение да…

Спря, защото изведнъж й стана ясно, че е потенциална проститутка. Сега и той го знаеше.

— Но така или иначе не посмях. Мая ме почерпи с кола. Изтрезнях, докато бях там. Смелостта ме напусна. Опасявах се, че ще ми отнемат Ема, ако се разчуе. Призля ми и повърнах всичко погълнато. Но преди това тя ми разясни много неща.

— Разясни, как така?

— Да, обясни ми как протича.

— Показа ли ви ножа?

Ева замълча за секунда.

— Да, показа ми го. Бил за сплашване. Аз лежах на леглото.

Ева продължи бързо:

— В този момент се уплаших и реших да се откажа. Не разбирам как сте научили за всичко това, нищо не разбирам…

— Но ножът определено не й е помогнал много — заяви той въпросително.

— Не, тя… — Ева спря рязко.

— Какво щяхте да кажете?

— Тя не беше достатъчно силна.

— Отпечатъците ви бяха из целия апартамент — продължи той. — Даже и върху телефона. На кого се обадихте?

— Отпечатъци?

Пръстите й се свиха конвулсивно при мисълта, че са влизали в къщата й, докато е била в планината. Отворили са с шперц ключалката и са се вмъкнали вътре, за да вземат проби.

— На кого се обадихте, Ева?

— На никого! Но мислех… да звънна на Юстайн — излъга тя.

— Юстайн?

— Да, бях омъжена за него. Бащата на Ема.

— И защо не се обадихте?

— Ами, промених си решението. Той ме изостави и не ми се щеше да го моля за услуга. Облякох се и си тръгнах. Казах на Мая, че това, с което се занимава, може да бъде и опасно, но тя само се усмихна. Мая никога не слушаше какво й се говори.

— Защо не ми разказахте това първия път, когато дойдох?

— Бях притеснена. Наистина обмислях възможността да стана проститутка и не можех да понеса някой да го научи.

— Никога през живота си не съм гледал снизходително на проституиращите жени — уточни той. После се изправи от дивана, видимо доволен.

Тя не повярва на очите си.

Отвън той остана на стълбите известно време, разглеждайки двора. Спря поглед върху колата на Мая и колелото на Ема, облегнато на стената на сградата. После премина към улицата и съседните къщи. Явно искаше да си създаде мнение какъв е кварталът, какви хора живеят тук, в този район и в тази къща.

— Останахте ли с впечатление, че Мая има много пари?

Въпросът бе изстрелян неочаквано.

— О, да. Притежаваше само скъпи неща. Хранеше се по ресторанти…

— Обмисляме версия, при която Мая е скрила голяма сума и някой е знаел за това.

Погледът му я прониза като лазерен лъч точно между очите и тя запримигва ужасена.

— Мъжът й пристигна вчера със самолет от Франция. Надяваме се, че той има какво да ни разкаже при разпита.

— Какво? — тя се подаря на касата.

— Мъжът на Мая — повтори Сейер. — Изглеждате ужасена.

— Не знаех, че има мъж — отвърна тя сподавено.

— Нима? Не ви ли каза? — сбърчи чело той. — Странно е някак, че не ви е разказала, ако сте стари приятелки.

„Да. Ако. Ако наистина сме стари приятелки. Ако аз казвах истината.“ Тя можеше да си говори до вечерта, той, естествено, не й вярваше.

— Още нещо да добавите, госпожо Магнус?

Ева поклати глава. Беше уплашена до смърт. Мъжът, появил се във вилата, сигурно е мъжът на Мая. Търсил е наследството си. Навярно някой ден ще се появи и на вратата й. Може би през нощта, докато тя спи. Мая сигурно му е споменала, че двете са се срещнали. Ако е успяла. Може да е провела международен разговор с Франция. Сейер прекрачи четирите стъпала на желязната стълба и спря върху чакъла.

— Не бива да поставяте навехнатия глезен в топла вода. Погрижете се да ви го превържат.

После си тръгна.

* * *

Важното е да изнесе парите от вкъщи. Най-сетне голямото „Пежо“ изчезна в далечината. Тя затръшна вратата и хукна към мазето. Кракът й скоро пак ще се вдърви. Отвори капака на кутията с помощта на нож и изсипа пакетите върху циментовия под. Седна на земята и разкъса фолиото. Пачките бяха завързани с ластичета. Бързо установи, че има определен ред. Банкнотите от по хиляда крони на едно място, банкнотите от по сто — на друго. Лесно ще ги преброи. Подът беше леденостуден и дупето й стана безчувствено. Тя броеше ли, броеше, отбелязваше си наум, оставяше настрани и вземаше нова пачка. Сърцето й биеше все по-бързо. Къде ще скрие толкова много пари? Твърде рисковано е да ги остави в сейф. Имаше чувството, че сега всички я следят — Сейер и хората му, мъжът на Мая.

Мая е била омъжена. Защо не й е казала? Да не би да е смятала за поражение, че се е омъжила и има спътник в живота? Дали не е бил по-скоро бизнес партньор, с когото да отвори хотел? Или чисто и просто някой, за когото не е искала да се разбира. Последното изглеждаше най-вероятно.

Кутията от боя всъщност е чудесно скривалище, но трябва да я остави на друго място, някъде, където никой няма да се сети да търси и откъдето тя лесно да си взима средства при нужда. В мазето на баща й, разбира се, до всички боклуци, събирани от него през годините: при старото легло на Ева, при гниещите ябълки в старата торба от картофи и развалената пералня. Обърка се и се наложи да започне да брои от начало. Ръцете й се изпотиха, но за сметка на това по-лесно разделяше една от друга гладките банкноти. Скоро щеше да стигне до половин милион, а оставаха много още. Мъжът на Мая. Най-вероятно съмнителен тип. При положение че Мая беше проститутка, какъв трябваше да е съпругът? Наркобарон или нещо подобно. И на двамата им е липсвал морал. „А аз имам ли морал?“, изведнъж се запита тя. Вече наближаваше един милион и купчината започна да намалява. „Вероятно това е част от семейния бюджет на стотици домакини в този град. Пари, предвидени за пелени и консерви.“ Мисълта беше странна. Сега броеше банкнотите от по сто и затова вървеше по-бавно. Банкнотите от по петстотин й се струваха най-хубави — и като цвят, и като дизайн. Красиви сини хартийки. Един милион и шестстотин. С леденостудени пръсти броеше парите по петдесет крони. Ако е записал номера на колата й, ще му отнеме само минути, за да научи и адреса й. Достатъчно е да се обади в автомобилния регистър. Ако въобще е забелязал колата и е имал въображение да надникне в нея и да отчете вероятностите. Навярно силно се е изумил да намери отключена кола, горе в планината, недалеч от вилата. Но той не бе проявил достатъчно голяма фантазия, че да търси в тоалетната. Милион и седемстотин. Плюс няколко банкноти по петдесет. Мая е била близо до целта си. Парчетата фолио блестяха като сребро на светлината от крушката на тавана. Ева ги напъха обратно в кутията и изкачи стълбата. Изглежда поради студа в мазето напрежението в крака й сякаш понамаля. Черните й коси се спускаха на замръзнали клечки върху врата й. Остави кутията в мокрото помещение и влезе в банята. Взе набързо душ и се облече. Този път милионерът в огледалото имаше по-напрегнат вид. Трябва да се сдобие с покривало за колата, в случай че той души наоколо. А още по-добре е да си купи нова кола. Някое „Ауди“. Не от най-големите и при това втора ръка. Изведнъж се сети, че не бива да го прави. Предпазливостта налага да се ограничи само до мляко и хляб, както преди. Дори Омар ще се зачуди, ако пазарската й кошница започне да набъбва. Закуцука към мокрото помещение и отново взе кутията. Трябва да изчезне от къщата. Всъщност имаше възможност да се преместят да живеят другаде. В един кухненски шкаф Ева намери алуминиево фолио. Опакова внимателно пачките и сложи в кутията всички без една. На нея постави парче непрозрачно тиксо, замисли се за малко и отгоре написа „Бекон“. После мушна пакета във фризера. Нямаше смисъл да остава изведнъж безпарична. Шестдесетте хиляди в малката кутия бяха значително понамалели. Облече се и излезе. Първо надникна в пощенската кутия, за която съвсем беше забравила. Вътре имаше зелен плик от държавния Съюз на художниците. Усмихна се изненадана. Стипендията й беше пристигнала.

* * *

— Добър знак е, че си започнала да излизаш нощем — усмихна се баща й.

— Как така?

— Снощи звънях цяла вечер, докато не стана единадесет.

— А, да, бях излязла.

— Намери ли най-накрая кой да те топли? — попита той с надежда.

„Щях да умра от студ и през половината нощ седях в лайна до кръста.“

— В известен смисъл, да. Не ме разпитвай повече.

Тя се опита да звучи потайно, прегърна го и влезе. Кутията беше в багажника. Смяташе по-късно да я вмъкне в мазето.

— Имаше ли да ми кажеш нещо специално? — попита тя.

— Пожарната аларма се включи и не можах да я спра.

— О? И какво направи?

— Обадих се на пожарната. Веднага дойдоха. Свестни хора. Хайде, седни! Колко ще останеш? Защо не поседиш по-дълго? А между другото, докога Ема ще е при Юстайн, нали не мислиш да се отказваш от нея?

— Не говори глупости. Никога не би ми хрумнало. Ще поостана и ще направя вечеря за двамата.

— Май нямам нищо.

— Ще отида да напазарувам.

— Не, нямаш възможност да ме изхранваш. Ще изям чиния овесена каша.

— Какво ще кажеш за бон филе? — усмихна се тя.

— Не ми харесва, когато ругаеш — въздъхна той кисело.

— Днес пристигна стипендията ми, а няма с кого да го отпразнувам.

Той се предаде. Ева започна да шета из къщата и сърцето му постепенно се успокои. Най-много му липсваха шумовете от друго човешко същество, което да диша и да се върти наоколо. Радиото и телевизията не помагаха много.

— Чете ли вестниците? — промърмори той малко по-късно. — Убили са някакво момиче, докато било в леглото си. Този тип заслужава да го халосат през врата с нещо тежко. Горкото създание. Да се отнесе по този начин към момиче, когато ти предоставя апартамент, легло и всичко останало. Безобразие! Името ми прозвуча много познато, но не се сещам къде съм го чувал. Чете ли за случая, Ева? Познаваме ли момичето?

— Не — извика тя от кухнята.

Той сбърчи чело.

— А, не. Така е по-добре. Ако я познавахме, щях да го издиря този и да го халосам с нещо тежко през врата. Единственото наказание, което ще получи, е телевизор в стаята и ядене три пъти на ден. Пита ли ги изобщо някой дали съжаляват за стореното?

— Да, със сигурност.

Ева завърза пликчето за боклук и тръгна към вратата. Налагаше се да бъде предпазлива.

— При определяне на наказанието обръщат специално внимание дали показват признаци, че се разкайват, или не.

— И таз добра! Значи, ако се разкайват до побъркване, ще се измъкнат с леко наказание.

— Едва ли е толкова лесно. Там си имат експерти, които разбират дали лъжат.

Собствените й думи я накараха да потрепери.

После тя изчезна навън. Той чу тракането на капака на боклукчийската кофа. Изчака известно време, но тя не се върна. „Става нещо с това момиче. Сякаш се занимава с неща, за които не иска да разбирам. Поне дотолкова я познавам, че да ми е ясно кога крие нещо. Както когато госпожа Сколенборг умря, а тя изпадна в истерия. Беше толкова неестествено, защото старицата беше почти на деветдесет, а и нито едно от децата не я харесваше. Но пък беше стара измамница, имаше нещо гнило около нея. А ето че сега се бави в мазето. Какво толкова прави?“

Такива мисли му се въртяха, докато се мъчеше с една стара запалка, която отказваше. Разтърка я силно в сухите си ръце и най-после тя запали. Успяваше да запали до десет пъти с видимо празна запалка. „Човек се учи да пести, когато е пенсионер.“

— Какво искаш към филето? — Ева се беше върнала от мазето. Носеше тава.

— Какво ще правиш с това?

— Намерих я в мазето — бързо отговори тя. — Ще опека зеленчуци в нея.

— Зеленчуците не се ли варят?

— Да, ето в това. Обичаш ли броколи? Леко омекнали, със сол и масло?

— Виж дали имам достатъчно вино.

— Имаш много. Не знаех, че държиш резерви в мазето.

— Да, в случай че домашната помощница си тръгне. Човек никога не знае. Общината спестява. Само за тази година ще спестят двадесет милиона.

Дръпна от цигарата с все сила, сякаш за да покаже, че не желае да чува коментари.

— А ти кога започна да се интересуваш от храна? — неочаквано попита той. — Обикновено ядеш само хляб.

— Сигурно започвам да пораствам. Не, всъщност не знам. Просто ми се прииска. Овесът не върви с червено вино.

— Глупости! Добре осолена каша със свинска мас и червено вино си е истинско ядене.

— Отивам до магазина. Ще пазарувам от хладилната витрина. Искаш ли нещо друго?

— Вечна младост — избоботи той.

Ева сбърчи чело, защото думите му не й харесаха.

Поръча половин килограм бон филе без никакви притеснения. Жената зад щанда беше сръчна. Носеше ръкавици за еднократна употреба и смело хвана голямо парче месо с цвят на черен дроб. Така ли изглежда бон филето?

— Цяло парче или нарязано?

Жената вдигна ножа над месото.

— Как е по-добре?

— На тънки филии. Чакате маслото да покафенее и ги слагате в тигана, колкото да ги овъргаляте няколко пъти. Все едно тичате боса върху нов асфалт. И в никакъв случай не ги печете на грил.

— Баща ми едва ли ще яде сурово месо.

— Не го питайте какво иска, а направете каквото ви казвам.

Тя се усмихна неочаквано. Ева остана очарована от пълната жена в бяла престилка с кокетна предпазна шапчица на главата — вероятно символ на хигиена, но по-скоро приличаше на малка кралска корона, а тя управляваше своето кралство — всичкото прясно заклано месо на витрината.

Жената претегли пържолките и постави етикета с цената внимателно, сякаш слагаше лепенка върху рана. Сто и тридесет крони, направо невероятно! Ева се разходи между рафтовете и взе някои дребни неща; щеше да ги остави дискретно в хладилника на баща си, защото иначе той не би приел. Кафяв кашкавал, пастет, две пакетчета от най-хубавото кафе, мандраджийско масло, сметана, бисквити с пълнеж. Водена от внезапен импулс, взе и три чифта боксерки. Оставаше само да ги мушне тайно в скрина и да се надява, че ще ги използва. На касата взе кутия бонбони „Моцарт“, две списания и стек цигари. Крайната сума се оказа смайваща. Но тя смяташе, че е нормално всички стари хора да си позволяват по една такава пазарска кошница, поне само в петък, за да прекарат приятно края на живота си. А младите нека ядат каша. Плати, натовари торбите в колата и се върна.

— Защо го е направил, как мислиш? — попита баща й, докато дъвчеше крехкото месо.

— Кое?

— Защо я е убил? В леглото.

— Защо мислиш за това?

— А ти не мислиш ли?

Ева замълча за малко, дъвчейки бавно, за да се храни прилично. Иначе щеше да нагълта месото набързо.

— Да, в известен смисъл. Но защо питаш?

— Интересуват ме тъмните страни на човека. Ти си художник. Не те ли интересува човешката драма?

— Движила се е в малко особена среда. Не разбирам от тези неща.

— Била е на твоите години.

— Да, и доста глупава. Да отваряш вратата си на толкова мъже не е особено умно. Сигурно е мислила за едно-единствено нещо: възможно най-много пари за най-кратко време. Без данъци. Може да са се скарали.

Напълни чашата на баща си и добави лъжица сос върху месото в чинията му.

— Прекрачват някакъв праг. Странно ми е какво представлява, от какво се състои тази граница. Защо някои я прекрачват, а други никога не биха си го и помислили.

— Всички могат — увери го Ева. — Тези хора са подвластни на случайността. Не престъпват прага, а се подхлъзват на него. Не забелязват, преди да се озоват от другата страна, но тогава вече е твърде късно.

Ева си помисли изумена: „Твърде късно е. Откраднах цяло състояние. Наистина го направих.“

— Веднъж в работата зашлевих един — неочаквано сподели баща й. — Беше лош, наистина долен човек. След случая изпитваше уважение към мен, сякаш се беше поучил. Никога няма да забравя. За пръв и последен път в живота си ударих, и то съвсем основателно. Нищо не бе в състояние да смекчи яростта ми. Усещах, че ще полудея, ако не му фрасна един. Сякаш мозъкът ми кипеше.

Той отпи още няколко глътки вино и премлясна замислено.

— Агресията е страх — заяви Ева. — Всъщност агресията винаги е самозащита. Начин да се опазиш — тялото си, разума си, честта си.

— Да, но някои убиват за пари.

— Е, да, но то е различно. Тази… във вестника, не е убита за пари.

— При всички случаи скоро ще го заловят. Един от съседите е видял колата. Намирам за забавно как колата винаги ги издава. Дявол ги взел, нямат ли крака, когато отиват да мърсуват?

— Какво каза?

— Не чу ли? Не бил разбрал, че е важно. Сутринта се прибрал от пътуване, а рано вечерта видял как една кола свива с голяма скорост зад ъгъла. Бяла кола, не много нова. Вероятно „Рено“.

— Какво? — Ева изпусна ножа в чинията и сосът се разплиска.

— „Рено“, специален модел. Няма много такива. Затова предположили, че лесно ще го открият. Автомобилните регистри вършат хубава работа. Ще установят всички притежатели на такъв автомобил и ще ги посетят по ред. А на тях им остава да изровят някакво алиби. Горко на тези, които нямат. Трябва да си хитър.

— „Рено“? — Ева спря да дъвчи.

— Точно така. Някакъв стар шофьор на такси, разбира от коли. Добре че не е била стара баба, защото нямаше да направи разлика между „Порше“ и „Фолксваген“.

Ева започна да човърка с вилицата в броколите и усети как ръцете й се разтреперват. Целият този разговор за издирване на коли й се видя лоша поличба.

— А ако той греши? Помисли си колко време ще загубят!

— Ама те нямат никаква друга следа — настоя баща й. — Пък и защо да греши? Той разбира от коли, така казаха по радиото.

Ева шумно наля вино в чашите и се помъчи да скрие отчаянието си. Едно „Рено“ може ли да прилича на „Опел“? Нали френските коли изглеждат съвсем различно. Навярно някой идиот търси внимание. Сети се за Елмер, сигурно е много доволен от глупавото разкритие. Положително вече е чул, защото постоянно седи залепен за радиото по време на новинарските емисии. И сега потрива ръце от облекчение. Идеше й да се разреве при тази мисъл.

— Искаш ли мус за десерт?

— Да, ако има и кафе.

— Винаги има!

— Е, не мога ли да се пошегувам веднъж?

Тя стана и шумно събра приборите. Трябва да направи нещо. Нейна е вината, че той се измъкна. Вече да са го заловили, ако бе казала истината. А сега може би ще заловят друг. Остави до чашата на баща си една пура и изплакна чиниите. После мълчаливо започнаха да ядат муса — лепеше се по горната устна на баща й като бяла пяна, а той го облизваше с голямо удоволствие. От време на време хвърляше поглед към нея. Гледаше да се въздържа от коментари, защото допускаше, че настроението й е плод на женски истории. След като го настани на дивана, тя отиде да измие чиниите. Първо пусна четиристотин крони в буркана в кухненския шкаф, като се надяваше баща й да не е твърде наясно с наличните си средства. По-късно седнаха един до друг на дивана, замаяни от храната и виното. Ева се беше поуспокоила.

— Сигурно скоро ще го заловят — подхвана тя бавно. — Винаги има свидетели; просто се бавят, но в крайна сметка излизат на сцената. За такова престъпление никой не минава между капките. Светът не е чак толкова несправедлив. При това е трудно да пазиш тайна. Рано или късно той ще се довери на някого под влияние на алкохола, например. Мъж, способен да убие по такъв начин, докато е ядосан, да речем, е много нестабилен и не би успял да се прикрива до края на живота си. Ще му се прииска да си излее душата пред някого, а той пък ще го издаде в полицията. А може и да обявят награда; тогава някой сребролюбец ще побърза да съобщи за него.

Думите заседнаха в гърлото й.

— Все някъде някой се чувства отговорен справедливостта да възтържествува. Хората просто действат бавно. А може би се страхуват.

— Страхливи са — уточни баща й уморен. — Такава е истината. Страхливи са, мислят само за собствената си кожа и не искат да се забъркват в неприятности. Хубаво е, че вярваш в справедливостта, момичето ми. Но това не помага много. Особено на нея. Вече никой не може да й помогне.

Ева не отговори, защото се опасяваше гласът й да не я издаде. Дръпна от цигарата.

— Защо удари онзи тип? — неочаквано попита тя.

— Кой?

— Онзи в работата, за когото ми разказа.

— Нали ти казах. Защото беше лош.

— Това не е отговор.

— А ти защо изпадна в истерия, когато госпожа Сколенборг умря?

— Ще ти кажа друг път.

— Кога? Когато лежа на смъртно легло?

— Попитай ме тогава и ще видим.

Нощта се спускаше. Ева се чудеше какво прави Елмер в момента. Навярно седи и гледа в стената, в десена на тапета, гледа собствените си ръце, питайки се как могат да живеят свой живот и да действат без неговия контрол. А Мая лежи безжизнена в хладилен шкаф, без нито една мисъл в студената си глава. Малко мисли бяха останали и в главата на Ева. Тя наля още вино и усети как изчезват, превръщайки се в непрогледна мъгла.

* * *

Сутринта донесе мъгла и вятър, но докато закусваха, се проясни. Радиото беше включено. Ева слушаше с половин ухо, което наостри моментално, когато съобщаваха новините. Бяха заловили мъж във връзка с убийството. Петдесет и седем годишен шофьор на автобус, притежател на бяло „Рено“. И двамата слушаха, без да се хранят.

— Ха! Ами че той няма алиби — възкликна баща й.

Ева усети как сърцето й се сви. Задържаният признаваше, че е купувал секс от жертвата няколко пъти. Той, разбира се, не беше единственият. В продължение на две години мнозина други бяха тропали по вратата на Мая. Ева си представи как бъдещето на този мъж се сгромолясва. Бедният нещастник! Сигурно има семейство. „Аз съм виновна!“, мина й през ума.

— Казах ли ти!? — заяви баща й тържествуващо. — Вече са го хванали.

— Изглежда ми твърде просто. Само защото кара такава кола и няма алиби. Пък и не е забранено да си купуваш секс. Едно време — продължи тя с висок глас — мъжът не е бил истински мъж, ако не е посещавал публичния дом.

— Боже, какви ги говориш? — баща й вдигна поглед към нея.

Ева се изпоти.

— Ужасно е, че си толкова скептично настроена! Не ги ли залавят винаги бързо? Та ние живеем в малък град.

— Случва се да сгрешат — обясни лаконично Ева.

Докато дъвчеше старателно твърда коричка хляб, в нея се зароди решение. Трябва да предприеме нещо.

— Със сигурност много мъже с бяла кола и без алиби са посещавали… тази жена.

Тя изяде сандвича и се изправи. Прибра масата. Изми чиниите, мушна портфейла си между два вестника в хола и си взе връхната дреха. Прегърна баща си бързо.

— Скоро пак ще се видим — обеща тя и помаха.

— Дълбоко се надявам.

Той също махна с ръка и бутна навътре ченето си, което падаше, когато се усмихваше твърде широко. После проследи с поглед „Опел“-а, подскачащ по неравния път. Той усети, че треперенето му се усилва, както винаги, когато остане изведнъж сам, след като дълго е имал компания. Малко по-късно тя се спусна с голяма скорост към тунела. „Отивам на улица «Росенкранц», за да разбера кой е той.“ В колата беше чантата й за през рамо и в комбинация с дългата пола би минала за продавач или проповедник от секта. Надяваше се да види жена му или да размени някоя дума с момченцето, ако е негово, както предполагаше. Нали „Свидетелите на Йехова“ ходят винаги облечени в поли? И всички са с дълги коси или поне когато Ева беше малка. Или май бяха мормоните? Не е ли все едно? Навлезе в тунела. Бързо погледна в огледалото негримираното си лице, но го видя само като кратък оранжев отблясък заради лампите, отразяващи се в очите й. Не можа да се разпознае. Стисна здраво кормилото, защото усети нещо у нея да се надига под черното палто. Не беше изпитвала това чувство от детските дни, прекарани с Мая. Страстта й изчезна с течение на времето: заради тежкия брак, заради купищата неплатени сметки, притеснението за наднорменото тегло на Ема, разочарованието от неуспеха като художник. Чувството започваше някъде от гърдите, бавно се спускаше и спираше в слабините. Караше я да се чувства жива, даваше й увереност, че ако се върне в ателието, ще създаде страшно силна картина, породена от основателен гняв, по-силна от която и да е друга. Настроението й се повиши, пулсът й се учести, а яркооранжевата светлина от тавана на тунела продължи да поддържа огъня чак докато стигна до центъра. Тогава тя мина в дясното платно и се отправи към улица „Росенкранц“.

Понеже беше рано, около цветните постройки не се виждаха хора. Мина бавно край зелената кооперация и паркира зад навеса за колелета в края на жилищния комплекс. Преметна чантата през рамо и забързано тръгна между къщите, като се опитваше да си придаде целенасочен и доволен вид, сякаш носи радостно известие в голямата чанта. Същевременно си отбелязваше подробностите наоколо — стативите за велосипеди, малкия квадрат с люлка и пясъчник, сушилните и живия плет с остатъци от жълти цветя. Тук-там върху малките градински участъци лежаха захвърлени избелели пластмасови играчки. Ева сви към зелената кооперация и тръгна към първата входна врата. Надяваше се да разпознае русокосата жена, ако се появи — беше кльощаво създание с превзети маниери. Ева погледна домофоните. Избра горното копче, на което пишеше Хеланд, но не го натисна; първо имаше нужда да събере смелост. Надзърна през прозореца на вратата, но стъклото беше с мрежеста шарка и не се виждаше нищо. Не чу и никакъв шум и затова се стресна силно, когато вратата изведнъж се отвори и срещна погледа на мъж. Не беше Елмер. Във всеки вход живееха само по две семейства. Тя кимна и се отдръпна настрани, за да му направи път. Имаше вид на мнителен човек. Ева бързо прочете имената на домофоните.

— Хеланд? — попита тя.

— Да, аз съм.

— О, тогава значи търся Айнарсон!

Той се обърна след нея, преди да изчезне към гаража, а тя се вмъкна във входа като крадец.

На порцелановата табела с имена, нарисувана доста непрофесионално, имаше три фигури: баща, майка и дете със съответното име под всяка — Юрун, Егил и Ян Хенри. Ева поклати бавно глава и тихо се измъкна навън. Егил Айнарсон, улица „Росенкранц“ № 16. „Знам кой си и какво си направил. Скоро ще ти го разкажа“.

* * *

Отново си беше вкъщи, дълбоко замислена.

Всички други задачи останаха в сянка, всички скрупули се спукаха като сапунени мехурчета, едва стигнали до повърхността на съзнанието й, целият преживян ужас се превърна в сила за действие. С вътрешното си око виждаше нещастния шофьор — дебел и оплешивяващ. Сега вероятно седи в стаята за разпити, пие нес кафе и пуши цигара след цигара. Цигарите вече не са му вкусни, но поне има какво да държи в ръцете си. Какво би правил с тях иначе, когато навсякъде около него седят униформени полицаи, които внимателно наблюдават именно ръцете му, за да разберат дали е убил Мая точно с тях. Естествено ще направят ДНК тест, но ще отнеме време, вероятно седмици, а той ще чака. И макар да не е спал с Мая въпросната вечер, те ще го смятат за потенциален убиец. Ще се държат, разбира се, човешки, независимо че става дума за убийство — най-жестокото и грозно от всички престъпления. Въпреки това й беше лесно да си представи как някой грубиян с пронизващ поглед изстисква и остатъка от неговата самоувереност и достойнство. С цялото си мълчаливо търпение Сейер е в състояние да се преобрази и да се превърне в истински кошмар. Не е невъзможно. Някъде жена му хлипаше, обезумяла от ужас. В крайна сметка никога не сме сигурни един в друг.

В шкафа Ева намери дрехи, които не носеше — стар панталон с джобове на бедрата; дебел, груб, неудобен и изобщо не й отиваше. Затова беше подходящ за случая. Ако си смени външния вид, ще бъде по-лесно. Черно поло и бели гумени ботуши подхождаха за момента. После седна на масата за хранене с лист и молив, чийто край задъвка. Харесваше й вкусът на шуплестото дърво и мекият графит, така както й харесваше леко да облизва потопените в терпентин четки. Не беше разказвала на никого за тайния си лош навик. След три опита завърши текста — кратък и изчистен, без натруфености. Сметна, че преспокойно ще мине за текст, написан от мъж. Същевременно се възхити на собствената си енергичност, нещо ново за нея, неподозирана сила, водеща я напред. Отдавна й беше липсвала. Досега Ева се бе движила мудно и без тонус. Липсваха й стимули. Сега обаче набра скорост. Мая щеше да одобри поведението й.

„ПЛАЩАМ МНОГО ДОБРЕ ЗА КОЛАТА, АКО РЕШИТЕ ДА ПРОДАВАТЕ“.

Само толкова. И подпис. Поколеба се какво име да напише, защото нейното собствено не бива да се споменава. Трудно го измисли, понеже всяко име й звучеше глупаво. Най-накрая дойде от само себе си — действително име, но непознато за него, и действителен телефонен номер, но тя не живееше там. След деветнадесет часа. Така, готово! Отказа се от дамската си чанта и палтото и облече стара пухенка, като мушна бележката в джоба. Без да се замисли, намери ластик и си върза косата. Спря пред огледалото в коридора, за да провери резултата и видя непознато същество с щръкнали уши. Приличаше на едро малко момиче. Не се притесняваше, защото не беше особено суетна. Най-важното беше да не прилича на себе си. Накрая влезе бързо в мазето, прерови раклата и намери стар сак за риболов, останал от Юстайн. На дъното му напипа нож. Дълъг и тънък, той се побираше точно в джоба на бедрото й. Малко сигурност за сама жена. За сплашване, в случай че Егил Айнарсон намисли някоя глупост.

Паркира на голямо разстояние до ъгъла на градската баня. Охранителите не се виждаха; сто процента трябваше да се надзирават и други райони. Вероятно се навъртаха около гардеробите на персонала и тоалетните и държаха под око складовете с бира и минерална вода. И тук имаше брак, както и на останалите работни места. Ева прекоси улицата и се промъкна покрай бариерата. Отново я изуми броят бели коли, но тя машинално се насочи към мястото, където намери колата последния път. Сега обаче не беше там. Прокрадна й се обезпокоителната мисъл, че днес той не е на работа — най-сетне е получил нервна криза и е избягал. Или беше вечерна смяна. Независимо от това, Ева продължи да върви между редиците коли. Друг вариант беше да е чул вече за шофьора и да се чувства по-спокоен от всякога. „Рено“, що за нелепост! От време на време поглеждаше бързо през рамо, но така и не видя никого. Пъргаво обиколи мястото и накрая намери „Опел“-а съвсем в дъното. Този път колата стоеше накриво върху маркираното поле, сякаш шофьорът е бил притиснат от време. „Определено ще ти стане още по-тясно“, измърмори Ева. Извади бележката от джоба, разгъна я и я закрепи под чистачката. Остана няколко секунди да се любува на колата, в случай че от някой прозорец я наблюдаваха. После се върна и подкара към главната улица на града. Обзе я усещане сякаш е на старта на маратон, за който не е тренирала предварително. Задачата я завладя изцяло, но тя се чувстваше в отлична форма, отпочинала и твърдо решена да действа. Щеше да запомни завинаги този ден: понеделник, пети октомври, леко облачно, подухваше свеж вятър.

* * *

Тя поглеждаше часовника на всеки петнадесетина минути.

Към шест вечерта седна в колата и измина двадесет и петте километра до къщата на баща си. Той беше видял колата отдалече и при пристигането й стоеше на стълбите. Челото му беше прорязано от бръчка. Момичето му беше странно облечено, все едно ще ходи в гората, а даже май и по-лошо. Взе да клати глава:

— Да не си решила да извършваш обир?

— Да, мислех си го. Искаш ли ти да шофираш?

— Портфейлът ти е тук — осведоми я той.

— Знам, затова идвам.

Тупна го леко по бузата и влезе. Хвърли бърз поглед към вратата на работната стая, където баща й държеше телефона. Беше открехната. Телефонът не звънеше почти никога. Погледна си отново часовника, но си помисли, че той изобщо няма да звънне или поне не преди много късно вечерта. Тя определено беше наясно с връзката между мъжете и колите. Да се изфукаш с колата си, да говориш за издръжливост на пътя, конструкция, конски сили, спирачен път и германска прецизност, докато ти текат лигите като на някой пикльо и клатиш глава компетентно — това е най-голямата суета на мъжете. Беглото впечатление, което има, със сигурност ще се окаже вярно. Колата означава много за него. Жена му и детето му стоят на второ място. Не е сигурно, че той иска да я продаде, но пък и тя няма желание да купува. След като чуе, че момиче проявява интерес, любопитството му ще нарасне още повече. Той е клиент на проститутки и лъжец, който харчи заплатата си за удоволствия при други, докато вкъщи го чакат жена и дете. Елементарен мъж с лоша репутация, вероятно със слабост към алкохола и със сигурност психически нестабилен. Истински боклук!

— Защо лицето ти е толкова червено?

Тя се сепна. Помъчи се да се стегне.

— Имам задачи, за които да мисля.

— Е, не може да е толкова тежко. Чувала ли си Ема?

— Сигурно скоро ще ти дойде на гости. Смяташ ли ме за лоша майка?

— Не си чак толкова лоша — изкашля се той. — Правиш каквото можеш. Никой не е достатъчно добър, поне не за Ема.

После закуцука след нея към кухнята.

— Боже мой, ти си по-привързан към моето дете, отколкото беше към мене.

— Естествено. Само почакай да станеш баба. Ще видиш, че е един вид втори шанс да се представиш по-добре от първия път.

— Ти беше много добър баща.

— Независимо, че се преместихме?

Тя се обърна рязко с пакетчето кафе в ръка.

— Естествено.

— Не смятах, че си ми простила.

— Е, възможно е да не съм. Но и ти имаш право на грешки, както и всички останали.

— Мисля, че го преживя толкова сериозно заради най-добрата ти приятелка, защото я загуби. Как й беше името? — Гласът му звучеше съвсем невинно.

— Ами… Май Брит.

— Май Брит? А, така ли се казваше?

Тя спря да диша, докато изсипваше кафето в хартиения филтър. За щастие той беше стар и не помнеше добре. Но тя се чувстваше подла. Лъжите улесняваха положението и излитаха от устата й леки като пеперуди.

— И на теб ти липсва Ема и затова се появяваш неочаквано при мен. А знаеш ли, че трябва да плащаш издръжка, ако малката стои твърде дълго време при Юстайн?

— На него не би му дошло на ум. Не бъди несправедлив!

— Просто смятам, че трябва да се пазиш. Колко добре познаваш жена му?

— Изобщо не я познавам. Не ме интересува. Знам, че е руса, с големи гърди.

— Пази се, защото тя сигурно ще измисли нещо.

— Татко! — Ева се завъртя бързо и простена: — Не ми създавай допълнителни грижи. Имам си достатъчно.

— Прощавай — заби той засрамен поглед в пода. — Просто се опитвам да разбера какво те тревожи.

— Благодаря ти, но аз дърпам юздите тук. Седни. Трябва да си държиш краката на високо. Небрежен си към себе си. Използваш ли електрическата възглавница, която ти подарих?

— Забравям да я включа. Стар съм, не се сещам за всичко. Освен това ме е страх да не стане късо съединение.

— Тогава ще трябва да помислим за някоя с автоматично изключване.

— Да не си получила наследство?

Настъпи абсолютна тишина. Първите капки вряло кафе се просмукаха през филтъра и ароматът се разнесе из цялата кухня.

— Не — отговори тя тихо. — Но вече не възнамерявам да позволя липсата на пари да вгорчи живота ми.

— О, сдобила си се със собствена преса за банкноти. Така си и мислех.

Той се настани доволен.

— Искам чаша „Тия Мария“ с кафето.

— Знам.

— Знаеш ли? Знаеш, че днес е пети октомври?

— Да. Няма да забравя тази дата никога. Пиеш по чаша „Тия Мария“ за мама, както тя те помоли.

— По този повод бъди по-щедра.

— Винаги съм щедра, нали си те зная.

Той си получи ликьора. Седяха, пиеха кафе и гледаха през прозореца. Не ги притесняваше, че мълчат, защото бяха свикнали да го правят. Загледаха се в плевнята на съседа, после в кленовото дърво в наситено червено и жълто. Откриха, че кората започва да се бели.

— Скоро ще отреже това дърво — обади се баща й тихо. — Виж, от едната страна почти не са останали клони.

— Но с него е красиво. Иначе ще стане много голо.

— Да, но е болно. И без това вече е загубено.

— Трябва ли да се отсичат такива големи дървета само защото вече не са съвършени?

— Не, не заради това, а защото е болно. Той вече е засадил ново, ето там вляво.

— Малкият стрък?

— Да, всъщност в началото са такива. Ще стане голямо постепенно, но ще отнеме едно четиридесет-петдесет години.

Ева отпи от кафето и тайно погледна часовника. Вече отдавна трябва да си е вкъщи. Прочел е бележката й и вероятно обсъжда с жена си дали да продава. А, не, по-скоро ще реши сам. Или ще звънне на някой приятел, за да се посъветва колко да иска за добре поддържаната „Манта“. Ева се надяваше да не пита нея, защото тя нямаше никаква представа. Би могла да отговори, че самата тя ще се посъветва първо. Сигурно в момента я мие, а отвътре я чисти с прахосмукачка. Или е прочел бележката, изсумтял е презрително и я е изхвърлил. Имаше вероятност вятърът да я е духнал изпод чистачката и изобщо да не я е прочел. Сега седи пред телевизора с краката на масата и пие бира. А жена му шета наоколо и прави знак на малкия да пази тишина поне докато татко гледа новините. А може да е в центъра с бандата и да играят боулинг. Продължи да мисли и отново отпи от кафето. Имаше хиляди възможни причини той да не се обади. Но имаше и друга причина. Пари. Щеше да стане ясно дали е алчен колкото нея, какъвто тя предполагаше, че е. При това се открива добра възможност да се отърве от нещо, което го свързва с убийството. Чашата се движеше към устата й, а погледът й бе забит в болното дърво навън, когато телефонът звънна. Тя се изправи рязко, кафето се разля върху брадичката й.

— Какво става? — баща й я гледаше учуден.

— Телефонът ти звъни. Аз ще вдигна.

Изтича до работната стая. Затвори внимателно вратата след себе си. Изчака малко да се успокои, преди да вдигне слушалката с треперещи ръце. Не беше сигурно, че е той. Предположи, че се обажда домашната помощница, за да каже, че е болна, или Ема, или някой, набрал номера грешно.

— Лиланд? — попита той тихо.

За миг настъпи тишина. Гласът му звучеше неуверено, сякаш се страхуваше, че го правят на глупак. А може и да предчувстваше някаква опасност.

— Става дума за един „Опел Манта“. Искам да говоря с Лиланд.

— Аз съм.

За части от секундата тя остана поразена, че чува гласа му.

— Значи сте заинтересован?

— Мислех, че по-скоро вие сте. Предполагах, че ме търси мъж.

— Има ли разлика?

— Не, в никакъв случай. При положение че сте наясно за какво става дума.

— О, и още как! — изсмя се кратко тя. — Става дума за пари, нали? Почти всичко се продава, ако цената е добра — опита се да звучи наперена. Не беше трудно.

— Е, да, значи да очаквам добра цена.

— Да, ще бъде, ако колата е толкова добра, колкото изглежда — сърцето й подскачаше лудо под пуловера. Тонът му беше сърдит, тя усети, че няма да може да го излъже.

— Колата е отлична. Има само един малък теч.

— Окей, това ще се оправи. Нали мога да я видя?

— Разбира се. Още тази вечер, ако искате. Измих я с маркуча и я поспретнах. Но освен това трябва и да се изпробва.

— Не си представям да я купя, без да я изпробвам.

— Още не е сигурно, че ще я продам.

И двамата замълчаха. Ева усещаше как по линията между тях се носи враждебност, без да разбира напълно от какво е породена. Все едно се мразеха от дълго време.

— Часът е седем и десет. Първо имам да свърша нещо, но дали ви е удобно да бъдете в града в… девет и половина, да кажем? Всъщност в града ли живеете?

— Да — отговори тя кратко.

— Тогава да се видим… до автогарата?

— Чудесно. В девет и половина. Ще ви видя, когато дойдете. Аз ще стоя до павилиона.

Той затвори, а тя остана за момент заслушана в телефонния сигнал. Баща й извика от кухнята. Загледа слушалката, учудена от неговото безразличие. Сякаш нищо не се е случило. Точно така звучеше. За него въпросът беше приключен и забравен. Сега го интересуваха парите. Същото обаче важеше и за нея. Тя потрепери. Върна се и отново седна на масата. Всичко се случи толкова бързо. Сега трябва да събере мислите си, но сърцето й биеше все по-силно и осъзна, че лицето й е с повече цвят от обикновено.

— Кой беше? — полюбопитства баща й. — Не беше ли по-добре аз да вдигна?

— Грешка.

— Така ли? Отне много време, докато се разберете.

— Не, просто човекът се оказа приказлив. Симпатяга. Питаше дали искам да купя колата му.

— И таз добра! Тези неща трябва да ги оставяш на други. Когато решиш да сменяш колата, помоли Юстайн за помощ.

— Няма да забравя.

Тя напълни чашата с кафе и отново се загледа в кленовото дърво. Наистина беше грозно, защото кората му се цепеше. Приличаше на голяма болезнена рана.