Карин Фосум
Окото на Ева (5)

След като се отърси от ужаса, в нея се зароди постоянно нарастваща ярост. Не познаваше това чувство. Никога не беше изпитвала ярост, а само отчаяние. Донесе чантата на масата за хранене. Отвори я и я обърна — парите полетяха навън: главно банкноти от по сто крони, имаше няколко по петдесет и голям брой по хиляда. Броеше ли, броеше и не вярваше на очите си. Повече от шестдесет хиляди! „Джобни пари“ — така ги нарече Мая. Подреди ги в равни пачки и поклати глава. С шестдесет хиляди би могла да живее цяла вечност, във всеки случай половин година. И на никого няма да му липсват. Никой не знае за тях. А къде щяха да отидат в противен случай? В държавата? Ева придоби странното чувство, че тя заслужава тези пари и те са нейни. Събра пачките, намери ластик и ги върза внимателно. Вече не изпитваше угризения, че ги бе взела. Вероятно трябваше да има, но не разбираше защо не е така. Ако изключим сливите на госпожа Сколенборг, не бе откраднала нищо през живота си. А за какво щяха да послужат парите, ако ги беше оставила в купите и вазите, при положение че са й болезнено необходими. След кратко размишление слезе в мазето. Претършува раклата и намери празна кофа със засъхнала по нея боя. С цвят на зелен лимон, полупрозрачна. Постави вързопчето с парите вътре и сложи капака, а после бутна кофата на дъното на раклата. С изумление си помисли, че ако й потрябва нещо, просто ще бръкне в кофата и ще вземе пари. Точно както е правила Мая. Качи се горе. „Причината е, че никой няма да ги намери. Може би всички сме крадци и само чакаме достатъчно добра възможност. А това си беше добра възможност. Такива ничии пари е редно да отиват при наистина нуждаещи се хора. Като мен и Ема.“ Пък и Мая има два милиона, скрити на вилата. Поклати глава — не бива да мисли за толкова големи пари. Ами ако ги е скрила толкова добре, че никой не ги намери? Дали ще изгният там? „Ще се радвам да притежаваш тези пари“ — каза Мая. Вероятно го изрече на шега, но Ева въздъхна при спомена. Защо пък да не е била искрена? Възможността пробва да се прокрадне в съзнанието й, но тя я прогони. Пари, за които никой не знае. Беше й невъзможно да си представи какво ще прави с толкова много средства. От това, разбира се, няма да излезе нищо. Изключено е човек да скрие такова състояние. Дори Ема ще задава въпроси, сдобият ли се внезапно с такива пари. Нищо чудно да сподели с Юстайн; тогава и той ще започне да разпитва. Или с баща й, или с приятели и с родителите на приятелите. Затова е толкова трудно да си крадец. Винаги се намира някой, който да заподозре, някой, който знае за мизерното ти положение, а и слуховете се носят много бързо. Само ако Мая знаеше какви мисли мъчат Ева сега. Вероятно вече е в хладилна камера, с бележка на палеца: Дурбан, Мари, родена на 04 август 1954 г.

Ева потрепери. Мъжът с конската опашка обаче няма как да се измъкне. Винаги ги залавят. Трябва само да почака, докато го спипат. Той няма никакъв шанс, не и сега, когато използват ДНК метода. Още повече че спа с Мая. Остави много представителна визитна картичка, наред с пръстови отпечатъци, паднали косми, влакна от дрехи и какво ли още не. Тя все пак бе попрочела някой и друг криминален роман. Изведнъж с ужас си помисли какви следи остави самата тя. Онзи от полицията положително ще дойде пак. Тогава ще повтори същата история. Може би постепенно ще свикне. С решителни крачки влезе в ателието. Нахлузи работната си риза и се захвана настървено да разглежда черното платно, опънато на статива: добър формат — 60 на 40, нито много голямо, нито много малко. Извади от чекмеджето шкурка и дървено блокче. Откъсна парче шкурка и го уви около блокчето, сви ръка и направи няколко пробни движения във въздуха. После се нахвърли върху платното. В горния десен ъгъл замахна силно четири-пет пъти. Цветът стана сивкав, почти оловен, малко по-светъл на местата с по-плътна тъкан. Отстъпи крачка назад. Ами ако не го намерят. Ако просто се измъкне. „Опел Манта“, BL 74, нали така? Не всички ги залавят. Ако не е вкаран по-рано в архива, как всъщност ще го намерят? Всичко се случи толкова бързо и съвсем безшумно. Той се измъкна и изчезна за секунди. Ако тя е единствената, видяла колата му, те никога няма да научат, че той кара „Опел Манта“. А такава кола се среща много рядко и би помогнала да го открият лесно.

Приближи се отново и започна да търка малко по-наляво. Сега движенията й бяха по-ограничени, но силата — по-голяма. Какво каза той за работата си? Колко време трябвало да работи, за да спечели… един бон? Един бон са хиляда крони, нали? Тя си представи светлия тил с малката опашчица на врата. Не спомена ли пивоварната?

Замръзна. Беше стигнала до бялото платно, от което струеше остра светлина. Блокчето падна на пода. Погледна часовника, продължи да мисли и тръсна силно глава. Застърга отново. Погледна още веднъж. Изхлузи ризата през глава, облече се и излезе.

Наложи се да включи смукача, за да запали. Колата изръмжа силно и изпусна черен газ, когато тя превключи на по-висока скорост и излезе на пътя. Сигурно той вече е в Швеция. Вероятно има вила, където се крие, или е посегнал на живота си. Или е на работа, като всички други, все едно нищо не се е случило. В пивоварната, паркирал бялата „Манта“ отвън.

Караше бързо, приведена над кормилото. Искаше да се увери доколко подозренията й са основателни и дали бялата „Манта“ е отпред; че колата не е само плод на фантазията й, а наистина съществува. Профуча отдясно на „Електрозахранване“ и мигом се сети за неплатените сметки. Не бива да ги забравя! В момента разполага с достатъчно пари, дори да постави някои от картините в рамка. Хората не купуват картина, когато платното стърчи по краищата. Не ги разбираше.

Сега билковата градина остана отляво, наближаваше нанадолнището с деветте убиващи скоростта вдлъбнатини. Намали на втора. „Не ме е виждал. Не поемам никакъв риск, ако се разходя пред пивоварната, защото няма представа коя съм и какво съм видяла. Но се страхува и очите му играят на четири. Трябва да съм внимателна.“ Колата премина през първата вдлъбнатина с олюляващо се движение. „Ако е умен, ще продължи да живее, сякаш нищо не се е случило. Ще ходи на работа и ще разказва вицове в стола. Дали има жена и деца?“ Мисълта й хрумна внезапно. Тя продължи внимателно през вдлъбнатините, съобразявайки се с възможностите на старата кола. За себе си го кръсти Елмер. Смяташе, че името е подходящо — безлично и безвкусно. Не си представяше, че носи някое обичайно име като Тригве, Коре или Йенс например. Не и когато го виждаше с вътрешното си око как седи на леглото със смъкнати до коленете панталони и с лъскавия остър нож в ръка. В него нямаше нищо необичайно. Дали сега се чувства различно? Разстроен ли е, уплашен ли е до смърт или само раздразнен, че прекрачи определена граница, което ще му струва скъпо? Как ли се чувства в действителност?

Ева натисна газта и изви волана рязко, за да навлезе в околовръстното. Отмина фабриката за електрически крушки и забеляза статива за вестници пред пекарната. Заглавието гласеше „Намерена задушена“, същото, както и на бензиностанцията „Есо“. Мая беше из целия град, а Елмер със сигурност го е прочел, ако изобщо чете вестници, но все пак всички го правят. Навлизайки по улица „Оскар“, намали скоростта и мина бавно край пивоварната, продължи към банята и паркира зад сградата. Известно време постоя в колата. Много от колите на големия паркинг бяха бели. Заключи и тръгна бавно покрай банята. Усети миризмата на хлор, обичайна за това място. Насочи се към „началническия“ паркинг точно до главния вход. Елмер определено не е шеф, не беше облечен като такъв, а и се оплака от заплатата си. Продължи с бавни крачки; заграденият с бариера паркинг остана отляво. Автомат за проверка на карти примигваше в червено, а съобщение на огромна табела вдясно предупреждаваше, че паркингът се наблюдава, но без да споменава как. Тя не виждаше камери никъде. Мушна се край бариерата и тръгна наляво. Трябваше да търси методично, защото колите бяха много. Сърцето й биеше все по-бързо, мушна ръце в джобовете на палтото и се опита да обикаля бавно и небрежно. От време на време вдигаше лице към слънцето леко усмихната, с надежда така да вдъхва доверие. Видя бяла „Хонда Сивик“, неестествено лъскава, сякаш току-що излязла от магазина. Продължи към края на редицата — налагаше се да огледа всички, заедно с регистрационните табели, а същевременно да не проличи, че проявява интерес към колите, ако някой я наблюдава. Може ли да убиеш човек и на сутринта да отидеш на работа? Възможно ли е? Поостаряло, мръсно „Бе Ем Ве“ с много боклуци, оставени вътре, „фолксваген“ „костенурка“, всъщност не бял, а по-скоро жълтеникав. Тя продължи към друга редица коли. Въпреки че беше октомври, усети оскъдната слънчева топлина като тъжно погалване по бузата си. Неочаквано Мая е мъртва, а това е необратимо. Не е истина. Ева не бе сигурна дали й е ясно. Тя се появи толкова неочаквано, както и изчезна. Само прелетя шеметно като странен сън. Бял „Мерцедес“, старо „Ауди“… Вървеше бавно с разкопчано палто. В следващия миг мъж в тъмносин работен гащеризон с много фосфоресциращи ленти по него й препречи пътя. Охрана.

— Имате ли пропуск?

— Моля? — сбърчи чело Ева. Служителят, макар и с вид на дете, беше огромен.

— Това е частен паркинг. Търсите ли нещо?

— Да. Една кола. Нищо няма да пипам.

— Изчезвайте. Тук е само за служители. — Имаше яркоруса, ниско подстригана коса и голямо самочувствие.

— Само ще проверя нещо. Само ще направя една обиколка да погледна. Важно е за мен — добави тя.

— Не може! Елате, ще ви изпратя — тръгна към нея, сочейки повелително изхода.

— Вървете след мен, ако искате. Само ще огледам колите. Търся мъж, с когото трябва да говоря. Важно е. Моля ви! И аз имам кола със стерео уредба.

Той се подвоуми.

— Добре, но бързо. Работата ми е да гоня външни лица оттук, затова…

Тя продължи да върви между редиците автомобили, като чуваше стъпките му след себе си.

— Каква марка е автомобилът? — продължи да досажда той.

Тя не отговори. Елмер не бива да знае, че някой го търси. Този сополанко в синьо костюмче със сигурност ще я издаде.

— Познавам много от работещите тук — добави той.

„Тойота Терсел“, старо „Волво“, „Нисан Съни“. Пазачът се прокашля.

— Долу ли работи, или на крановете?

— Аз не го познавам. Виждала съм само колата му — отговори тя кратко.

— Страшно тайно действате!

— Вярно е.

Тя спря и кимна. Той стоеше със скръстени ръце и се чувстваше глупаво. Сама жена извършва незаконни действия в частен район, а той я следва като куче. Що за охрана! Част от самочувствието му се стопи.

— И защо ви трябва мъж, когото не познавате?

Заобиколи я и се облегна върху капака на една кола. Краката му бяха толкова дълги, че й препречваха пътя.

— Мисля да го убия — усмихна се тя мило.

— А, ясно! — изцвили, сякаш изведнъж бе разбрал.

Шушляковият гащеризон стоеше отлично на спортното му тяло. Ева се загледа в регистрационния номер между разкрачените му крака. BL 744. Бързо се обърна към автомобила зад нея — сребрист „Голф“; доближи се плътно и започна да гледа през прозореца. Той я последва.

— На един от стола е, но не си спомням как се казва. Един дребосък с къдрава коса. Него ли търсите?

Тя се усмихна търпеливо, изправи се и хвърли бърз поглед на „Опел“-а зад него. Сега можеше да види целия номер. BL 74470. „Манта“. Беше познала, че е като някогашната кола на Юстайн, но тази тук беше по-хубава, по-нова и по-добре поддържана. Отвътре беше червена. Тя тръгна отново, този път към бариерата. Видя достатъчно. Намери го адски бързо. Най-обикновен работник в пивоварната с убийство, което лежи на съвестта му. А тя, Ева, знае достатъчно, за да го вкарат зад решетките на някоя малка килия за петнадесет-двадесет години. Умът й не го побираше: снощи уби Мая, а днес е на работа, сякаш нищо не се е случило. Значи е умен. Хладнокръвен. Нищо чудно да коментира убийството, докато дъвче сандвич в столовата. Тя е в състояние да си го представи как мляска, оплескан с майонеза по горната устна. „Гадно е свършила тази жена, вижте. Сигурно е някой вбесен клиент.“ После преглъща, отпива кола и маха лимона и магданозените стръкове, преди да отхапе отново. „Сигурно вече е в Швеция.“

Навярно някои от тях са посещавали Мая. А дали самият той не се чувства като нея и не му се вярва, че се е случило, опитвайки се да го прогони като ужасен сън.

— Сещам се как се казва! — извика охраната след нея. — Този с „Голф“-а. Бендиксен. От Финмарк е.

Ева махна, без да се обръща, и продължи напред, но се сети нещо и спря:

— На смени ли работят?

— От седем до три и от единадесет до седем.

Тя кимна, погледна си часовника и си тръгна. Мина край банята и влезе в колата си. Сърцето й биеше много бързо. Носеше огромна тайна и не знаеше какво да прави с нея. Запали колата и подкара към вкъщи. До три часа имаше много време. Тогава ще го причака и ще го проследи, за да разбере къде живее и дали има жена и деца. У нея се надигна силно желание. Той трябва да научи, че и друг знае. Само толкова. От къде на къде ще се чувства в безопасност? Станал сутринта и отишъл на работа както обикновено, при положение че е убил Мая без никаква причина. Тя не разбираше защо той го направи и откъде дойде целият този гняв. Сякаш ножът до ръба на леглото беше най-голямата нанесена му някога обида. Докато си мислеше, че убийците не са като останалите хора, Ева заобиколи един клатушкащ се неуверено в дясната страна на пътя велосипедист. Трябва да му липсва нещо. Ами ако просто се е ужасил при вида на ножа. Наистина ли допускаше, че Мая ще го наръга? Ева се чудеше дали ловък адвокат би го спасил, твърдейки, че е действал при самозащита. „В такъв случай ще се намеся.“ И веднага отхвърли тази перспектива. Не може да свидетелства в съда като приятелка на проститутка. „Не съм страхлива, не и в истинския смисъл. Но трябва да мисля за Ема.“ Започна да си го повтаря многократно. Независимо от това, само при мисълта, че никой нищо не знае и е възможно подобно нещо да се случи, а после да се превърне в кратко вестникарско съобщение, безпокойство обхвана цялото й тяло, сякаш хиляди малки мравки пълзяха в кръвта й. Все пак ставаше въпрос за нейна приятелка, за най-добрата й приятелка, Мая.

 

 

Прибра се и заключи вратата. След малко телефонът звънна.

Тя се сепна. Значи номерът й е включен, вероятно й звъняха от полицията. Поколеба се за миг, но бързо взе решение и вдигна слушалката.

— Моята Ева! Господи, къде изчезна в последно време? Въртя ти от няколко дни.

— Телефонът ми беше изключен. Бях закъсняла с плащането на сметката.

— Предупредих те да ми казваш, ако ти липсва нещо — измърмори баща й.

— Няма да умра без телефон няколко дни — отвърна тя небрежно. — А и ти определено не се къпеш в пари.

— По-добре е аз да гладувам, отколкото ти. Доведи Ема при мен, искам да чуя непокварения й глас.

— За няколко дни е при Юстайн. Нещо като есенна ваканция. Я ми кажи, аз толкова покварена ли звуча. Това ли искаш да кажеш?

— На моменти в гласа ти има потайна нотка. Не ме напуска чувството, че споделяш само частица от това, което се случва.

— Да, вярно е. Това означава, че се съобразявам. Вече не си съвсем млад, както знаеш.

— Време е да дойдеш скоро, за да се позаяждаме истински на чаша червено вино. По телефона не мога да съм толкова остроумен — взе да подсмърча, сякаш е настинал.

— Ще дойда през следващите дни. Ако искаш, обади се у Юстайн, за да поговориш с Ема. И между другото, тя не е съвсем непокварена. Като цяло, прилича на теб.

— Ще го приема за комплимент. Дали ще го притесня, ако се обадя?

— Не! Луд ли си? Той много те харесва. Смята, че сигурно си ядосан, защото ни напусна. Много ще се зарадва, ако се обадиш.

— Страшно съм ядосан! Нали не си предполагала друго?

— Не му го казвай.

— Никога няма да разбера защо така браниш мъж, който те напусна по този начин.

— Друг път ще ти обясня, на чаша червено вино.

— Един баща трябва да знае всичко за единственото си дете — смъмри я той обиден. — Животът ти е една голяма тайна.

— Да — съгласи се тя тихо. — Така е, татко. Но знаеш, че важните истини напират и ще излязат. Когато му дойде времето.

— Времето изтича скоро. Аз съм стар — напомни й той.

— Винаги го казваш, когато се самосъжаляваш. Купи червено вино и ще намина. Ще се обадя да ти кажа кога. Нали не ходиш бос?

— Ходя, както си искам. Започни да се обличаш като жена и аз ще взема да се обличам като дядо.

— Дадено, татко!

За момент настъпи мълчание. Чуваше как той диша. Продължиха да мълчат, но Ева го усещаше наблизо; дори й се стори, че топлият му дъх мина през слушалката и погали бузата й. Баща й беше жилав корен и тя черпеше всичките си сили от него. Дълбоко в подсъзнанието й пробягваше мисълта, че той скоро ще умре, а нейната идентичност ще бъде отнета и тя ще остане болезнено оголена, сякаш са й смъкнали кожата и косата.

Потрепери пред тази перспектива.

— В момента не си мислиш за хубави неща, Ева, долавям го.

— Ще дойда скоро. По принцип не смятам живота за особено забавен.

— Значи ще се наложи да се утешаваме взаимно.

Той затвори; стана много тихо. Тя се приближи към прозореца и се помъчи да прогони мислите, но те бяха поели в своята посока. „Откъде минахме с колата, за да стигнем до вилата тогава? Не пресякохме ли първо Конгсберг?“ Беше толкова отдавна. Двадесет и пет години. Бащата на Мая ги закара със служебната кола. Напиха се и следите около вилата засъхнаха на грозни петна, а по-голяма част от чаршафите се наложи да изнесат навън през нощта. Първо до Конгсберг, а после през моста. Нагоре към Сигдал. Май така беше. Червена вила със зелени прозорци. Мъничка, почти единствена в района. Но пък беше далече, на около тридесет километра, ако не и над четиридесет. Почти два милиона. Колко място заемат толкова много пари в банкноти с различна стойност? Едва ли са се побрали в кутия за обувки. И къде ли е скрила такова състояние в малката вила? В мазето? В комина? Във външната тоалетна, която всеки път, след като се ползва, се посипва от чувал с пръст и дървесни кори? Дали не са в хладилника в кутии от рибни кюфтенца? Мая беше изобретателна. Определено няма да е лесно, ако някой реши да ги търси. Но кой ще е той? Никой не знае за тях. Ще вземат да останат там завинаги и да се превърнат на прах. А дали Мая не е разказала на някого? В такъв случай сега и някой друг мисли като нея: мисли за двата милиона и мечтае. Върна се в ателието и продължи да стърже черното платно. Октомври не е твърде активен сезон за посещения на вила в планината и вероятно там няма жива душа. Никой няма да я види. Ще паркира по-далечко от вилата и ще върви дотам пеша, ако изобщо намери пътя. Спомняше си, че се завива наляво при жълт магазин и се изкачват баирите почти до голите върхове. Имаше много овце. И туристически дом до голямо езеро, близо до което може да се паркира. Стържеше платното усилено. Два милиона. Своя собствена галерия. Ще рисува на воля, без да се притеснява за пари с години. Ще се погрижи добре за баща си и за Ема. Ще вади банкноти от някоя купа, когато й потрябват. Или от някой сейф? Как така Мая не беше оставила парите в сейф? Вероятно защото трябва да се регистрират и съответно — лесно да се проследят. Това са черни пари. Ева започна да търка по-силно. За да се сдобие с парите, трябва да се вмъкне във вилата, но не виждаше как би се осмелила да го направи. Да разбие вратата с железен лост или да счупи някой прозорец. Ще се чуе надалече. Но ако там горе няма никой… Ще тръгне вечер и ще пристигне през нощта. Ще бъде обаче трудно да търси в тъмнината. Май трябва да вземе фенер. Хвърли шкурката и бавно тръгна към стълбата за мазето. В едно от чекмеджетата Юстайн бе оставил фенер. Осветяваше ужасно лошо. Бръкна в кофата за боя, където беше скрила от джобните пари на Мая и измъкна една пачка. Качи се обратно горе и си облече палтото. Прогони слабия повик на гузната си съвест и едва доловимия, леко заплашителен глас на разума. Първо ще плати всички сметки, а после ще свърши още някои неща. Часът беше дванадесет. След три часа Елмер ще приключи смяната и ще тръгне към колата си. Ева си сложи слънчеви очила. Погледна в огледалото черната коса, очилата и палтото и не можа да се познае.

В железарски магазин до площада не се осмели да поиска шперц и се заразхожда край рафтовете, търсейки нещо, което би могла да мушне в ключалката. Намери голямо солидно длето с остър ръб и здрав чук, с каучукова дръжка на резки. За фенер се налагаше да попита.

— За какво ще го използвате? — заинтересува се продавачът.

— Ще осветявам с него — отвърна Ева учудена, вперила поглед в щръкналия под шушляковата престилка корем. Копчетата се бяха разтворили заплашително.

— Хе-хе, ясно ми е донякъде. Но фенерите се правят за различни цели. За работа с него, за осветяване на пътя при нощна разходка, за сигнализация…?

— Ще работя — отговори тя бързо.

Той извади един фенер — водо- и удароустойчив, хубав, с дълга тясна дръжка. Светлинният лъч се разширяваше или стесняваше според желанието.

— Този е от най-добрите, които можете да намерите. Доживотна гаранция. Използват го американските полицаи. Четиристотин и петдесет крони.

— О, Боже! Да, добре, взимам го.

— Става и за удари по главата — продължи сериозно той. — Ако се появят крадци с взлом и други такива.

Ева сбръчка чело. Не беше сигурна доколко сериозно говори.

Оборудването излезе цяло състояние — повече от седемстотин крони. Плати и взе сивия хартиен плик в ръка. Почувства се като класически обирджия. Липсваха й само гумени обувки и маска. Дояде й се. Отиде в „Йенсен манифактур“ и се качи в кафето на втория етаж. Купи си мляко с кафе и два сандвича, единия със сьомга и яйца, другия с кашкавал. Не срещна познати. По-скоро не познаваше никого, а виждаше само незаинтересовани безименни лица. Хареса й, защото й предстоеше да обмисли доста неща. След като се нахрани, отиде в книжарницата и си купи карта. Седна на стълбище на пешеходната улица, полускрита от една реклама за сладолед, и започна да търси. Много бързо намери пътя. На око прецени разстоянието. Пътят с кола беше най-малко два часа и половина. Ако тръгне в девет часа, ще стигне горе преди полунощ. Сама във вила в Хардангервида, с чук и длето. Може ли да го направи?

Отново си погледна часовника. Чакаше Елмер — той вече бе работил шест часа и скоро щеше да е преживял първия си работен ден като убиец. Отсега нататък той ще брои дните и ще гледа календара. Ще си отдъхва облекчено всяка вечер, когато си ляга като свободен човек. А някой ден, по един или друг начин тя ще го стресне. Тогава ще се прости със сигурността и нощем ще лежи буден или ще крачи нагоре-надолу в очакване. Бавно ще се съсипе, вероятно ще започне да пие и да отсъства от работа. И така, животът му ще се превърне в ад. Ева се усмихна с крива усмивка.

Стана и тръгна към спортния магазин. Купи си тъмнозелено импрегнирано яке с качулка, чифт маратонки „Найк“ и малка раница. Никога не бе притежавала такива вещи. Ако ще се изкачва по планинските пътища нощем, редно е да прилича на собственик на вила. Не е изключено някой да я види. Плати за всичко почти хиляда и четиристотин крони и погледна невярващо, но покупката не повлия на дебелината на портфейла й. Винаги е много лесно, когато не се налага да си броиш парите. Просто ги вадиш и ги плясваш върху щанда без притеснения. Чувстваше се леко и странно, сякаш е друг човек, но всъщност беше тя, Ева, която сега пръска пари. Не желаеше и не се интересуваше от никакъв лукс. Искаше само спокойствие, за да може да рисува. Нищо друго. Накрая отиде в банката и плати сметките — тока, телефона, годишния данък за колата, застраховката и общинските данъци. Пусна всички касови бележки в чантата си и излезе с вдигната глава. Тръгна към площада и слезе до пейките край речния бряг. Загледа се в черната забързана вода. Картонена кутийка, вероятно от хотдог с пюре, отмина бързо като миниатюрна моторна лодка. Дали сега Елмер поглежда часовника си по-често от преди? Все още никой не го е потърсил, никой не е влязъл в голямата зала, за да го отведе навън към чакащата го кола. Никой нищо не е видял. Той си мисли, че ще се измъкне. Възможно е и да успее. Ева се върна при колата. Подкара към градската баня и паркира в предната част, за да вижда бариерата. Охранителят продължаваше да снове между редиците коли. Тя се наведе над картата и взе да я разглежда. Часът беше три без петнадесет.

 

 

Най-накрая се появиха трима мъже един след друг. Той спря до бялата кола и прокара ръка през косата си — този път беше пусната, но тя разпозна профила му, както и биреното му коремче. Говореше, жестикулираше и побутваше приятелски с юмрук другите двама.

Сякаш нищо не се е случило!

Тя разбра, че разговарят за колата, защото оглеждаха гумите. Единият се наведе и посочи под скарата, а Елмер поклати глава в знак на несъгласие. Постави ръка върху покрива на колата, все едно показваше, че е негова. Стоеше разкрачен, жестовете му бяха типично мъжки. Ева включи на скорост и потегли бавно напред. Може би той е адски луд шофьор и ще изчезне за нула време. Колата му изглеждаше здрава, докато нейната щеше да се разпадне всеки момент. От друга страна, би могло да мине и добре, защото по това време движението беше натоварено. Когато запали, моторът на колата му изръмжа сърдито, сякаш под капака се намираше много по-мощен мотор. Другите двама отстъпиха встрани. Той им помаха и подкара бавно към вдигнатата бариера. Тя имаше късмет. Той даде десен мигач — щеше да мине покрай нея. Ако е достатъчно бърза, би се вредила да кара непосредствено след него. Беше си сложил слънчеви очила. В момента, в който тя потегли, той погледна в огледалото. Стана й неприятно, опита се да запази безопасна дистанция, движейки си много бавно след него по натоварената главна улица в посока извън града. Той мина покрай болницата и погребалното бюро и след малко се престрои в дясното платно. Караше допустимо бързо и без никакви нарушения. Отмина видеоклуба и компютърния магазин. Наближаваха улица „Росенкранц“. Той погледна още веднъж в огледалото и даде десен мигач. Ева се видя принудена да продължи напред, но успя да зърне в огледалото, че той спря до зелен жилищен блок, пред първия вход. Малко момченце тичаше към него. Дали не беше синът му? После се скриха.

 

 

Значи живее в зеления жилищен блок на улица „Росенкранц“. Вероятно има син на около пет-шест години. Като Ема.

В състояние ли е да продължи да бъде баща след случилото се? Да взима вечер момченцето в скута си и да му пее песни? Да му помага да си измие зъбите? Със същите ръце, превърнали го в убиец? Тя продължи все направо и стигна до хиподрума. Тогава зави надясно, нахално направи непозволен обратен завой и тръгна обратно. Сега зелената сграда се падаше отляво. Отвън стоеше жена с леген в ръце, с изрусена коса, високо вдигната на кок. Типична превземка, такава, каквато той би избрал, помисли си Ева. Ето че го намери! А много скоро ще притежава и два милиона.

* * *

В девет вечерта тя се качи в колата. След два часа и половина и след десет изпушени цигари жълтият магазин още не се виждаше. Краката й започнаха да се схващат, гърбът я болеше. Планът вече й се струваше истинско безумие. Беше тъмно като в рог. Отмина Вегли и кафенето с големия трол, остави зад себе си малките селца и постепенно разпознаваше имената. Беше на прав път. Магазинът трябваше да е отляво и да е осветен, каквито са обикновено магазините през нощта. Но наоколо цареше тъмнина, не се виждаше нито една къща, по пътя нямаше и коли. Гората заграждаше шосето от двете страни като черна стена. Все едно караше по дъното на бездна. По радиото звучеше музика, но сега тя я намираше за досадна. Къде е проклетият магазин?

Отби встрани и спря. Запали още една цигара и взе да обмисля положението. Наближаваше полунощ и се чувстваше страшно уморена. Едва ли ще намери вилата; навярно не си спомня правилно пътя. Беше толкова отдавна, преди двадесет и пет години. Тогава бяха деца. Мая водеше бандата, а другите припкаха след нея като овце — Ева, Ханне, Ина и Елсе Гру. Стари, зелени спални чували и консерви. Четене на приказки и червена бира. Дали пък не са съборили жълтия магазин и сега на негово място да има голям търговски център, мислеше си Ева. А може би не строят търговски центрове навътре в гората. Продължи да шофира, даде си още двадесет минути. Не го ли намери в това време, ще се върне. А защо да не пренощува в колата и да продължи търсенето на дневна светлина? Мисълта да спи на задната седалка обаче не я изкушаваше особено. Тук си беше абсолютна пустош и се съмняваше дали би се осмелила да остане. Включи на скорост и отново излезе на пътя, загасяйки цигарата в препълнения пепелник. Погледна още веднъж часовника и даде газ. Сети се, че пътят минава през мост, по който навремето се движеха овце и кози. Катереха се зигзагообразно нагоре и взимаха остро завоите. През зимата почистваха пътя само до Туристическия дом, та се налагаше Мая да преодолява последната отсечка на ски. Добре че поне не беше паднал сняг, но горе може и да е валяло и да трябва да прегази останалата част. Не беше помислила за това. Ева не беше голяма любителка на живота сред природата и сега се чувстваше глупаво. Запали поредната цигара. Наистина започваше да й става неприятно. Взираше се в черната гора в търсене на някаква светлинка. Включи радиатора по-силно. Тук, горе, въздухът беше по-различен, някак по-остър. Дявол го взел, колко е далече! Елмер сигурно вече е в леглото, а кошмарите и него го чакат да затвори очи. Навярно седи сам в стаята и пие третото си уиски, а жена му отдавна спи невинно под юргана. Не му е лесно да си легне с образа на Мая, запечатан върху ретината, и с усещането за ритащите под него крака, докато я задушава с възглавницата. Положително се е борила с всички сили. Мая беше силна, но Ева никога няма да спре да се учудва колко невероятно по-силни са мъжете. Дори не е задължително да са особено едри, просто сякаш са направени от друг материал. Изведнъж натисна спирачките. Отляво в далечината светеше. Постепенно различи добре познатата оранжева табела — четириъгълна, с голямо К върху нея.

Кооперативният магазин. Видя пътя и моста. Изостави светлините на шосето и тръгна по неравния път. Бавно заизкачва склона на втора скорост. Пулсът й отново се учести. В мислите си виждаше вилата като малко тъмно петно, семпло и неугледно, с непредполагаемо съкровище в него, едно приказно имане — ключът към безгрижния живот. Мая трябва да я види сега. Щеше да й хареса, както й харесваха хора, които се възползват от удоволствията на живота. При всички случаи не би пожелала парите да отидат в държавата. Два милиона — на колко възлиза лихвата, ако взема шест-седем процента? Не, не, изключено е да ги остави в банката. Прехапа устни. Май ще трябва да ги държи в мазето. Никой не бива да научава — нито Ема, нито който и да е друг. А тя ще внимава да не харчи безразборно, да не говори насън и да не се напива. Животът й като цяло ще се усложни неимоверно. „Аскона“-та продължаваше да пълзи нагоре. Не срещна никаква кола. Все едно се намираше на друга планета, абсолютно безлюдна. Дори овцете ги нямаше. Вероятно защото е твърде студено, Ева не разбираше от тези неща. След петнадесет минути мина край Туристическия дом, който остана вдясно. Продължи напред. Вдясно се простираше и езерото. Потърси място, откъдето да се спусне към водата. Нямаше сняг, но тук, горе, беше по-светло, а небето изглеждаше много голямо. Отляво се издигаше голяма вила. Един прозорец светеше. Нещо я прободе отвътре. Щом тук, горе, има хора, значи се налага да внимава. Планинарите със сигурност общуват помежду си. Това са жители на Осло, които от поколения притежават вили на това място. „Да, видяхме една кола да минава оттук. Наближаваше полунощ. Не разпознахме шума на мотора. Амундсен кара «Волво», а Бертрандсен има дизелов «Мерцедес». Тази несъмнено беше непозната.“

Ева следваше завоите на пътя, без да се отклонява от езерото. Напълно неподвижната вода имаше метален отблясък, сякаш повърхността бе заледена. Забеляза малка просека долу до езерото и предположи, че има път. Пътят се оказа на дупки и много опасен. Ева се опита да се промъкне до долу. През цялото време се оглеждаше, но не видя никъде другаде светлина. Не спря, преди да стигне езерото. Накрая заобиколи вилата и паркира от задната страна. Изключи двигателя и фаровете и за няколко секунди остана неподвижна в пълната тъмнина.

 

 

Понечи да затръшне вратата, но се отказа. Хлопването й щеше да проехти като изстрел от пушка в тази тишина. Притисна я силно докрай, без да я заключва, и мушна ключовете в джоба. После метна раницата на гърба си — в нея имаше чук, длето и фенер. Отвори ципа и изтегли качулката. Нямаше представа колко е далече от мястото, но предполагаше, че ще повърви петнадесет-двадесет минути. Беше кучешки студ, въздухът щипеше бузите. Вървеше с големи крачки и с приведена глава по неравния път. Надяваше се да разпознае вилата, когато я види. Спомняше си, че зад нея има поток. Там си бяха мили зъбите и оттам взимаха вода за кафето. От всички страни се извисяваха планини, черни и горди. Бяха стигнали до върха на най-високата, Йоховда, откъдето тя бе видяла Хардангервида и се беше почувствала толкова малка. Усещането обаче беше приятно — повечето от нещата в този свят бяха по-големи от нея и това й харесваше. Докато вървеше в тъмнината, изведнъж си помисли: „Каква ирония! Всички знаем, че ще умрем, и въпреки това искаме всичко от живота.“ Това прозрение я разчувства леко.

Зави и в далечината видя четири-пет вили. Не светеха. Окуражена, ускори крачка. Дали не е там? Вилата не беше ли по-настрани — самичка до потока? Или бъркаше? Май и другите бяха там, но сега няма значение, щом не светят и не се виждат паркирани коли. Бяха разположени много странно, напомняха пуснати от самолет големи пакети, разхвърляни безразборно. От разстояние изглеждаха черни, но с приближаването на първата установи, че е кафява, а рамките на прозорците — бели. От ръба на покрива стърчеше еленов рог. Ева се загледа във вилата отляво, разположена съвсем близо до потока, но не беше червена. Това не значеше нищо. Нищо чудно да са я пребоядисали. Продължи напред малко по-бавно. На едната стена висеше дървена табела; изглеждаше нова. Не си спомняше името, но вече не се съмняваше, че е вилата на Мая. Казваше се „Хилтън“.

Мина от задната страна. Потокът дълбаеше пътя си през пирена. Беше по-дълбок, отколкото го помнеше, но разпозна камъните, където бяха седели, и малката пътечка като безцветна змия, водеща към входната врата. Беше стигнала до целта. И беше сама. Никой не знаеше, а нощта беше дълга. Ще намери парите, дори да се наложи да дълбае дъсчения под с голи ръце.

Не смееше да запали фенера. Огледа прозорците, колкото и да беше трудно в тъмното. Изглеждаха много нестабилни, особено кухненският. Но пък той бе разположен нависоко и й трябваше подпора, на която да се покачи. Направи още една обиколка, намери малък склад за дърва и дръвник — много тежък, трудно би го помръднала, но щеше да й свърши чудесна работа, защото беше стабилен и здрав. Хвана го, напъна с всичка сила и се опита да го търкулне настрани. Успя. Свали си раницата и започна да се бори с огромния дънер. Най-после го добута под кухненския прозорец. Взе раницата, извади длетото и се покатери. И както стоеше там, в есенния мрак, с длето в ръка и туптящо от сребролюбие сърце, тя спря да диша. Вече не можеше да се познае. Вилата не беше нейна, нито парите. Скочи долу. Постави ръка на гърдите си за няколко секунди и вдиша дълбоко леденостудения въздух. Изведнъж Йоховда се извиси заплашително към небето, сякаш я предупреждаваше. Ако се върне вкъщи, ще запази голяма част от морала си, ако не се броят шестдесетте хиляди, които вече взе. Но тогава не беше на себе си, действаше почти в несвяст и затова й беше простено. Сега става дума за нещо различно. Това си е груба кражба, злоупотреба със смъртта на Мая. Сърцебиенето й утихна постепенно. Отново се покатери на пъна. С леко колебание мушна длетото между прозореца и стената. Крехкото дърво хлътна навътре, а когато отпусна натиска, то се отдели съвсем. Скочи на земята, намери чука и внимателно заудря с него по голямото длето. Остави чука и изви длетото. Всичко поддаде. Чу се пукане на трески и с леко щракване резето се счупи. Прозорецът се разтвори петнадесет-двадесет сантиметра и увисна на горната панта. Ева се огледа, взе си раницата и отвори широко прозореца, покрит с черна завеса. Набута раницата вътре, а после хвърли и инструментите. Мушна глава и се опита да се изтегли навътре, опирайки се на ръцете си. Защо дръвникът не беше по-висок? Налагаше й се да скочи, но отворът беше твърде тесен. Ева разлюля леко колене и подскочи високо нагоре. Остана да виси и да се клати на перваза; главата и ръцете й бяха вътре, а краката стърчаха навън. Прозорецът я одра по гърба. В кухнята беше тъмно като в рог, но тя опипом намери кухненския миндер под себе си. Изви се внимателно, издърпа стъпалото си върху перваза и се свлече на пода. При падането преобърна саксии и съдинки. Шумът проехтя във всички посоки, а тя си удари брадичката в пода. За момент остана да лежи в опит да се съвземе, наполовина покрита с вълнена черга. След това се изправи и си пое дъх. Намираше се вътре.

 

 

Всички прозорци бяха със спуснати щори, така че нямаше опасност светлината да се промъкне навън. Запали фенера, остър бял лъч се насочи точно към камината. Застана по средата на стаята и се опита да се ориентира. Диванът бе покрит с карирано одеяло. На него седеше Мая и разказваше многобройните си приключения, а те никак не бяха малко. Нищо че тогава бяха на по тринадесет години. Другите я зяпаха с благоговение, примесено с ужас. Някои свеждаха поглед. Ина сви уста и отказа да слуша повече — беше ревностна християнка.

В камината се мъдреше трол с брадавици на носа и елха в ръката. От тавана висеше вещица, втренчила в Ева светещите си очи — копчета. Ева обходи с поглед масата за хранене, малкия ъглов шкаф високо на стената, бюфета с чаши и чинии, скрина, вероятно пълен със зимни ръкавици и шапки; двете малки спални с отворени врати; малкият бокс с чекмеджета и шкафове; желязната халка на пода върху капака, който трябва да вдигне, за да слезе в мазето. Чудесно скривалище — мрачно и студено. Или бараката с инструменти и пристроената външна тоалетна — достатъчно беше само да минат по коридора; отиваха две по две, истерични и уплашени до смърт, защото Мая им беше чела някаква касапска история от криминалната хроника. Вървяха с вдигнати рамене, парафиновият фенер се клатеше. И газовата печка — „Нали няма да вдигнете къщата във въздуха?“, бяха последните думи на бащата на Мая, преди да се качи в колата. Над дивана имаше две големи етажерки с книги, повечето джобен формат, и комикси. Спомни си, че Мая беше донесла няколко броя на „Коктейл“ и се редуваха да четат на глас, но след като Ина си легна.

Ева замръзваше. Не биваше да си губи времето, а да си състави план. Да си представи, че е на мястото на Мая и да разгадае как е мислила, докато е държала богатството в ръце и е искала да го скрие на сигурно място. Имаше голяма фантазия и вероятно е измислила невероятно скривалище. Ева си помисли за тоалетната. Ами ако парите са заровени в изпражненията? Или, о, не… дали не са пъхнати в пирените отвън? Стана, опитвайки се да преодолее паниката. Разполагаше с малко време, трябваше да изчезне, преди да съмне. Най-добре да използва принципа на елиминирането и да изключи местата, където парите със сигурност не са — очевидните места като бюфета, ъгловия шкаф и скрина. Важно е да търси систематично и спокойно. Допускаше, че за да бъдат опазени от влагата, са сложени в полиетиленови пликчета или в пощенски пликове, стегнати с ластици. В първата спалня имаше скрин. Изключи и него и се съсредоточи върху по-необичайни възможности. Първата беше мазето — най-лошият вариант. Мушна пръсти под желязната халка и вдигна капака. Срещу нея зейна черна дупка, от мрака се надигна леденостуден полъх. Долу сигурно има плъхове. Капакът се закрепваше отворен с верига. Слезе с фенера в ръка. Приведена — помещението беше много ниско — освети стените: буркани с конфитюр, кисели краставички, червено вино, бяло вино, портвайн, шери и още конфитюр. Кутия от сладки с рисунки на Снежанка и Пепеляшка. Разклати я и чу как курабийките заподскачаха и затанцуваха ужасени. Прораснали картофи и консерви, които провери прилежно. Бяха пълни и тежки. Няколко бутилки бира и още вино. Мая никога не изпразваше вилата за зимата. Лъчът светлина се плъзна по голия неравен каменен под, от който се носеше миризма на плесен и мухъл. Накрая седна на най-долното стъпало и бавно и старателно отново освети последователно всички части на малкото помещение. Нямаше никакви кутии, кашони или ниши в каменната стена. Възможно ли е банкнотите да са навити на руло и мушнати в празни бутилки от вино? Господи, не. Стана и се качи обратно горе. Постави внимателно капака на мястото му и се залови да отваря кухненските шкафове. Бързо затваряше пълните със стъклени и кафени чаши, но шкафа с тенджери разгледа по-обстойно, извади ги една от друга, освети горната и долната му част. Нищо. Надникна в газовата печка и премина към всекидневната. Провери под дивана. Дали не са скрити в книгите в библиотеката? Тогава ще й отнеме маса време да отваря всяка една книга. Не, Мая едва ли ги е оставила там. Ами ако са в камината или високо в комина? Стъпи в огнището и освети нагоре. Нищо. Сети се за чекмеджетата на разгъваемия диван до масата за хранене. Точно както предполагаше, там имаше чехли, стари кожени ботуши, дебели пуловери, стар анорак, две вълнени черги и старо радио. Хрумна й, че Мая е извадила вътрешността му, за да скрие парите там, но се съмняваше в техническите й познания за такава операция.

Ами кутията за хляб, която стоеше на плота в кухнята? Или супникът върху ъгловия шкаф? Защо не в стенния часовник? А старата раница, закачена на гвоздей на стената — ето къде са. Свали я. Оказа се празна. Ева насочи светлината към часовника си — показваше почти един. Претърси спалните, вдигна завивките и матраците, въпреки намерението си прерови набързо скриновете и два тесни шкафа, където висяха непромокаеми и пухени якета. Стара каца за сол беше пълна с шалове и дебели чорапи. Върна се в кухнята и отвори всичките малки порцеланови бурканчета, но съдържанието им напълно покриваше надписа върху тях — сол, брашно, овес, кафе. В коридора мушна ръка зад една завеска, скриваща широчък плот, но намери само леген, метла и изцапано шише от веро. Оставаха само пристройките. Работилницата, навесът за инструменти и външната тоалетна. Вратата изс-кърца заплашително, когато я отвори. Помещението нямаше прозорци. Подът поддаде под краката й. Сред тишината Ева долавяше шумоленето на импрегнираното ветроустойчиво яке. Огромен работен тезгях пресичаше стаята по диагонал. На стената бе монтирано табло с инструменти — контурите на всеки бяха очертани акуратно, та лесно да се връща на съответното място. Още един дръвник. Стари градински мебели, прояден от мишки надуваем матрак, ски и щеки. Снегорин. Не знаеше откъде да започне. Дали първо да не отвори вратата на тоалетната и да погледне долу. Прекоси пода и отвори. Тоалетната, макар и много малка, имаше две дупки, а изкопът беше дълбок. Стиропорни плоскости покриваха двата отвора, затова вътре миризмата не беше силна. Изглежда не бе ползвана отдавна, а и беше студено. На стената бе окачена снимка на престолонаследника Хокон в син пуловер с шпиц деколте. Снежнобелите му зъби проблясваха в тъмнината. Дали знаеше, че образът му виси в дворни тоалетни? На пода имаше килимче. Ева отстрани едната плоскост и се надвеси. Опита се да не диша, докато осветяваше. Не видя нищо. Отмести и другата плоскост и пак насочи лъча надолу. Сред тъмната неясна маса различи парчета бяла хартия. Представи си, че милионите лежат на дъното на тази купчина в метална кутия. Само това оставаше! Изправи се и си пое въздух. Май беше добре да бръкне долу с щека или с нещо друго, за да се увери. До тезгяха стояха няколко чифта щеки, някои много стари, с очукани дискове, а други — от стъклени нишки с малки бели предпазители от пластмаса в долния край. Изведнъж се почувства глупаво и си помисли, че парите със сигурност не лежат сред фекалиите — всичко си има граници. За секунда я обзе неувереност и остана там с втренчен поглед. Под тезгяха намери стара изпоцапана пластмасова кофа, няколко бутилки терпентин и кутия от боя. Беше голяма, около 10 литра. Надвеси се и прочете: Декбайс, Сетербрун. Разклати кутията. Вътре очевидно имаше нещо. Подпъхна нокти под капака и дръпна, но той не помръдна. Взе отвертка от таблото над тезгяха, вмъкна я под ръба и я изтегли нагоре. Кутията беше пълна с продълговати пакети, увити в алуминиево фолио. Приличаха на пакетчета храна. Въздъхна, закрепи фенера под брадичката си, извади един пакет и разви фолиото. Пачка банкноти. Беше ги открила.

Ева се свлече шумно на пода. Стисна здраво парите. Ето че Мая беше мислила точно като нея и ги бе скрила в празна кутия от боя. За момент зарови глава в шепи, развълнувана от случилото се. Пари, за които никой не знае и никой не притежава. В скута й сега лежеше главозамайваща сума. Огромна застраховка живот. Извади и останалите пачки, оказаха се общо единадесет, всяка с дебелина колкото четири-пет филии хляб. Нареди ги една върху друга — образува се внушителен куп. Вече не й беше студено. Кръвта във вените й се раздвижи, започна да диша, сякаш е участвала в надбягване; струваше й се, че челото й се изпотява. Заопипва циповете по якето си, за да разпредели парите в многото джобове: по две пачки във всеки джоб на якето, а останалите в панталона. Ще се поберат. Задължително трябва да затвори добре циповете, та да избегне риска да ги разпилее по пътя. Ще тича до колата — как иначе да се освободи от цялата необичайна енергия, обхванала тялото й. Нуждаеше се от един див бяг през пирените. Изправи се, за да стига по-лесно дъната на джобовете и точно в този миг чу шум. Добре познат шум, който чуваше всеки ден. Разпозна го веднага, но сърцето й спря изведнъж с един последен болезнен удар. Беше автомобил.

Ръмжеше нагоре към вилата. Чу как намали скоростта, чу как крехките замръзнали треви шибат бронята. През тънките стени проникна острата светлина от фаровете. Ева, превърнала се във восъчна фигура, държеше пачките пари в ръце; в главата й не бе останала нито една мисъл, сякаш оттам бе минал ураган. Усещаше неясно обземащата я паника. Тялото й пое управлението и започна да действа, докато мислите й се влачеха след него, почти слисани, че връща парите в кутията, затваря я и се прокрадва през проскърцващия под, докато двигателят отвън все още работи. Отвори вратата на тоалетната, бутна настрани едната стиропорна плоскост и пусна кутията долу. После угаси фенера.

Вратата на колата се затвори шумно. Тя чу бързи стъпки, а веднага последва тракане на ключа в ключалката. Посред нощ някой се вмъкваше във вилата на Мая! Не беше възможно да е с почтени намерения. Ръждясалите панти проплакаха и някой прекрачи в малкия коридор. След няколко секунди човекът ще открие отворения прозорец. И ще претърси цялата вила. Ева спря да мисли. Все едно се намираше на горящ кораб, пред който предпочете разпененото леденостудено море. Решително постави крак в отвора на тоалетната. Подпря се на ръба, но установи, че не може да пъхне и другия, защото дупката бе твърде тясна. Извади крака си, събра двата един до друг и ги спусна заедно, оставяйки се да потъне надолу в черната дупка, като размахвате отчаяно ходилата си в очакване да намери опора в дъното. Най-накрая усети мека маса, в която потъна. Стъпките приближаваха навътре във вилата. Тя хвана фенера и го пусна долу в краката си. После се приведе напред и се помъчи да промуши раменете си. Сграбчи покривната плоскост, за да затвори дупката с нея. Задържа я на върха на пръстите си и внимателно я издърпа над главата си. Така остана застинала в пълна тъмнина — отникъде не проникваше и най-малка светлинка. Потъна още малко надолу, отказа се да стои прегърбена и седна в меката маса. Опря чело върху коленете си. При първото влизане в тоалетната не миришеше силно, но сега вонята непрекъснато се усилваше, защото тялото й затопляше съдържанието вътре. Седеше с нос, заврян между коленете, и дишаше възможно най-леко. Фенерът се беше търколил настрани и не можеше да го намери. Кутията с два милиона се намираше между краката й. Във вилата се затръшва врата. Чу страшни псувни. Беше мъж, при това побеснял.

 

 

Важно беше да диша през устата. Даже за миг не използва ноздрите си, защото се страхуваше да не припадне. Опита се да отгатне по шума какво прави той. Без съмнение търсеше нещо. Не си правеше труд да пази тишина. Вероятно дори бе запалил и лампите. Изведнъж Ева се сети за раницата, която остави на пода във всекидневната. При тази мисъл едва не повърна. Дали е видял светлината от фенера й? Не й се вярваше. Но пък раницата на пода… Ще разбере ли, че още е тук? Ще обърне ли къщата с главата надолу? А може би точно това прави и всеки момент ще влезе в бараката и ще отвори рязко вратата на тоалетната. Дали ще махне капака и ще освети долу? Притискаше силно носа си към коленете и дишаше възможно най-пестеливо. За кратки моменти във вилата настъпваше тишина, а после тракането и блъскането започваше наново. След няколко минути чу приближаващи се стъпки. Сега той се намираше в коридора, откъдето се разнесе шум от дрънкащи и падащи предмети, последван от нови псувни. После влезе вътре. Отново настана тишина. Представи си го как стои и гледа вратата на тоалетната и както всеки друг на негово място, си мисли, че там може би се крие някой. Той направи още няколко крачки. Ева се сниши и зачака, чу силното проскърцване, когато той отвори. За няколко секунди светът спря да се върти напълно. Беше се превърнала в треперещо кълбо от ужас и гореща кръв, пулсираща през тялото, но ето че изведнъж всичко спря: дъхът, сърцето, сгъстилата се кръв. Сигурно е на метър разстояние и чува диханието й. Затова тя спря да диша и почувства как белите й дробове се надуват. Една секунда траеше цяла вечност. После отново чу стъпки — той се връщаше. Започна да тършува около тезгяха. Ева се уплаши да не му се пикае: във всеки случай със сигурност ще се случи, ако продължава да търси. Тогава ще се върне, ще отмести единия капак и ще се изпикае в едната дупка. В случай че избере дупката до стената, ще уцели ходилата й, ако избере другата — главата й. Запали ли лампата, ще види, че долу в тъмното има човек с кутия за боя между краката. Недоумяваше кой може да е той. Мая не й беше казала цялата истина; бе премълчала повече или по-малко. Точно Мая я забърка в тази абсурдна ситуация, както го бе правила и хиляди пъти в миналото. Именно Мая й разкри възможността да се сдобие с пари, и то големи, макар самата тя никога да не си го бе пожелавала. Искаше да има пари колкото да си плаща храната и сметките. Повече не й бяха нужни. С удоволствие ще му даде всичките. Или да си ги поделят? Защо той да има повече права над тях от нея? Така или иначе двете бяха приятелки от деца и някога деляха всичко. Мая я бе определила за наследник. Мъжът започна да рови настървено из чекмеджетата с инструменти. Ако се съди по шума, вилата ще заприлича на бойно поле още преди да приключи. Ева се зачуди дали той няма да реши да преспи в къщата, да легне под някой дебел юрган, докато тя седи сред купчина лайна, с безчувствени крака, които можеха да гангренясат. Ако се наложи да остане на това място до сутринта, ще умре от студ, отчаяние и смрад. Дали пък не е най-обикновен крадец като нея и да изчезне преди зазоряване? На това се надяваше. Не спираше да се надява, докато той вилнееше из къщата и продължаваше да търси. Клепачите й натежаваха и си помисли, че не бива да заспива, но се унесе. Миризмата сякаш понамалява или вероятно вече бе упоена. Би било чудесно да поспи малко. После я споходи мисълта, че ще е трудно да се измъкне. Ще е невъзможно да отскочи върху тази нестабилна, подобна на тресавище купчина, върху която седи. Сигурно ще остане долу сам-самичка и ще умре с два милиона в скута. А защо просто да не извика за помощ, да се измъкне и да разкара тези дрехи от себе си, а после да подели богатството с този нещастник горе, който тършува из къщата, без да знае къде да търси. Такива мисли й се въртяха, когато несигурно отчете, че е настанала тишина, сякаш той си беше легнал. Вероятно на дивана под карираната завивка. Може би е бил в мазето, намерил е бутилка червено вино, затоплил го е на газовата печка и му е добавил захар. Горещо сладко червено вино, мъхнато вълнено одеяло и горяща камина. Тя размърда леко схванатите си пръсти. Бавно затвори цялата си същност за студа и миризмата, затвори очите и мозъка си. Остави отворено само едно малко ъгълче, в случай че той се върне, за да пикае или да продължи да търси. Ъгълчето обаче се смаляваше, а тя потъваше навътре и надолу в тъмнината. Един последен въпрос прелетя бързо през главата й: „Как изобщо се е озовал тук?“

Отекна силен удар.

Ева се сепна. Инстинктивно разпери ръце и ударя лакът в полуизгнилото дърво. Той сигурно беше чул през тънките стени, а и цареше тишина. Тя осъзна, че се е затворила външната врата и сега той стоеше пред вилата, точно до стената на тоалетната. Направи три-четири крачки и спря. Ева чакаше и се ослушваше, опитвайки се да отгатне какво прави. Стоеше абсолютно неподвижна, не бе в състояние да помръдне нито ръцете, нито краката си. Той се изкашля и веднага след това се чу добре познатият шум от струя, падаща върху замръзнала земя. Той пикаеше. „Типично за мъжете! Толкова са мързеливи, че дори не си правят труда да влязат в тоалетната, а само си вадят оная работа пред вратата.“ Вероятно точно това й помогна да не бъде разкрита. Едва не се изсмя с глас от облекчение. Струята течеше ли, течеше, трябва да беше стискал дълго. Или бе изпил някоя бира и вече се канеше да си тръгва. Колко странно, че не провери в тоалетната! Сигурно му липсва фантазия, мислеше си Ева, която бе готова да бръкне с щека в мръсотията, ако не беше открила кутията. У нея започна да се надига надежда, че всичко ще свърши скоро, но заедно с надеждата се върнаха студът и болките в тялото, както и вонята, този път нетърпима. Той влезе обратно в къщата. Колко ли е часът, от колко време стои тук? Тя се насили да диша спокойно. Отново се чуха различни шумове — врати, шкафове и множество стъпки напред-назад. А може и да беше посред бял ден и напълно светло. Сигурно е спуснал щорите и се готви пак да търси. Тогава ще влезе в бараката и ще надникне долу в мръсотията. Мисълта ще го порази като гръм, както стана с нея. Опита се да си представи как ще реагира той, когато види главата й и разбере, че се е крила там през цялото време — дали ще е недоверчив и гневен, или ужасен и стреснат, в случай че е мъж с почтени намерения, което не й се вярваше. Чу вратата отново, а после ключа в ключалката. Беше просто невероятно, че се кани да си тръгва. Тя не трепна и за миг, макар стъпките през тревата действително да се отдалечаваха, а накрая се сбъдна и най-голямата й надежда — вратата на колата се затръшна. Ева започна да я тресе страшно силно. Двигателят запали с рев и тя изхълца от облекчение. Ревът продължи дълго време; през цялото време остана неподвижна. Той направи маневра, вероятно обръщаше, за да потегли с предницата напред. Тя чу шибането на съчки, удрящи се в метал, и двигателя, вече поутихнал. После той даде газ. Вероятно беше на пътя, превключи на по-висока скорост. Шумът от колата отслабваше постепенно и накрая изчезна напълно.

 

 

Невероятен покой обхвана тялото й. Сложи ръце върху кутията и въздъхна. Заподсмърча тихо и се опита да се изправи на краката си, изкривили се като стари борови корени. Изобщо не чувстваше стъпалата си. С една ръка отмести капака от отвора. Все още беше тъмно, май още не бе съмнало. Ами фенерът, къде изчезна фенерът? Прибра ръце до тялото си и се отдръпна погнусена, но противно на волята си започна да рови в изпражненията, за да го търси — между краката си и по краищата. Мястото не беше голямо, така че трябваше да го намери. Прокара ръка зад гърба си и усети леденостудената метална дръжка. Нищо чудно да се е повредил. Включи го. Работеше. С въздишка на облекчение освети ръчния си часовник: три и половина. Имаше достатъчно време, преди денят да дойде. Мушна фенера през отвора и го остави отстрани до дупката. После сграбчи ръба и се опита да се набере нагоре. Гърбът я болеше, краката почти не я държаха. Все пак успя да промъкне главата и раменете си, но изведнъж започна да се задушава, а не можеше да излезе достатъчно бързо. Дишаше тежко, докато се бореше, извиваше и риташе с все сила в меката купчина под себе си. Съумя да се измъкне и остана да лежи напречно на дупката. Изтегли крака нагоре и замахна настрани; фенерът падна на пода. Погледът на Ева се насочи към осветеното раирано килимче. Стъпи на пода. Сякаш беше парализирана. Но все пак стоеше на собствените си крака. Наведе се отново надолу, освети за последен път дупката и хвана дръжката на кутията. Беше се преборила за нея и сега парите бяха нейни. Излезе от бараката и влезе в напълно опустошената вила. Всяко кътче беше претършувано, а съдържанието — изхвърлено навън. Освети с фенера из къщата. Той не беше вдигнал щорите. Беше много тъмно, но усети свежия и прохладен въздух. Беше забравила удоволствието да диша, в ноздрите й сякаш се вливаше леденостудена изворна вода. Залитайки върху нестабилните си крака, се добра до един фотьойл и се свлече в него. Дрехите бяха засъхнали върху тялото й. Трябва да изхвърли всичко, всяко влакънце. Навярно ще се наложи да си остриже косата. Ами ако никога не се отърве от тази смрад? Обратният път е дълъг, за да остане с лайната от върховете на обувките чак до гърлото, но във вилата сигурно има дрехи и ще се преоблече. С усилие се изправи и влезе в едната спалня. Осветявайки с фенера, започна да вади дрехи от скрина. Намери бельо, чорапи, стара фланела и плетен пуловер, но не и панталони. Сети се за малкия коридор, където висяха връхните дрехи. Имаше късмет. Намери стара грейка, хубава и мека, но твърде малка за нея. Все едно да се намъкне в обелка от кренвирш. В сравнение с дрехите върху нея, грейката изглеждаше чиста. Миришеше на ски вакса и обгорено дърво. Остави дрехата на пода и започна да се съблича. Ръцете й бяха в най-ужасно състояние. Внимаваше да не ги доближава до лицето си, не желаеше да разбира как миришат. Не беше зле да ги полее с веро и да ги изтърка с хавлиена кърпа. Отново затрепери от студ, но същевременно настроението й се повиши. Непрекъснато хвърляше поглед към кутията от боя, толкова невинна на вид. Кой, с изключение на нея, би предположил, че вътре има цяло състояние? Но тя все пак е човек с фантазия. Художник.

Накрая намери чифт кожени ботуши и се позабави, докато върже връзките. Пръстите й започваха да се затоплят, но връзките бяха много дълги. Напъха мръсните дрехи в раницата, захвърлена в един ъгъл. Метна я на гръб, взе фенера в едната ръка, а кутията — в другата. Нямаше причина да се бори с тесния кухненски прозорец, не и след всичко случило се. Външната врата се оказа заключена отвън. Върна се в спалнята, вдигна щората и отвори прозореца широко. Вдиша дълбоко планинския въздух, качи се върху перваза и скочи навън.

* * *

Мъжът караше тъмносин „Сааб“. Лицето му бе придобило злобно изражение, очите му излъчваха ярост и проклятие. Парите бяха изчезнали. Някой го беше изпреварил, но не разбираше кой може да е. Колата подскачаше и се тресеше по чакълестия път и той изруга отново. Неподвижното езеро се падаше отляво, повечето вили бяха тъмни. Чувстваше се измамен. Беше се случило нещо невероятно. Върна се мислено в миналото, за да потърси обяснение за катастрофата, за потресаващия факт, че някой се е промъкнал във вилата и е откраднал парите. Неговите пари. Случилото се бе абсолютно ясно. Нищо друго не липсваше: бинокълът, фотоапаратът, телевизорът и радиото си бяха на местата. Не бяха пипнали дори виното в мазето. Удари с юмрук волана и на един завой натисна спирачките. Воден от внезапен импулс, зави наляво. Видя малък, осеян с дупки път към езерото и към малка, подобна на барака вила, очевидно безлюдна. Явно не бе посещавана отдавна. Чак на брега спря колата, но остави двигателя включен. Трябваше да се успокои малко. Извади цигарите от вътрешния джоб и запали една, вгледан замислено в широката блестяща повърхност на езерото. Лицето му беше тясно, очите — събрани, косата и веждите — тъмни. Много хубав мъж, чието остро и недобронамерено излъчване обаче разваляше впечатлението. Рядко се усмихваше и то не твърде убедително. А сега не се усмихваше. Пушеше ядосано. Подразни се от жуженето на мотора и го изключи. Отвори вратата и направи няколко крачки надолу към водата, за да вижда по-добре величествения пейзаж. Стана страшно тъмно, когато загаси фаровете, но планините постепенно се надигнаха от мрака. Подобни на гигантски чудовища от минали времена лежаха и спяха около голямото езеро. Изпита непреодолимо желание да наруши тишината и да се провикне. Сигурно ще се събудят и ще му извикат насреща. И точно тогава видя колата — стара „Аскона“. Беше паркирана зад вилата — доста износена и занемарена кола. Странно! Дали все пак във вилата няма хора? Приближи се крадешком, защото вече не беше сигурен, че е сам. Понечи да надникне през страничния прозорец. Интересно — вратата не беше заключена. Иначе колата беше празна. По седалките и по прозорците нямаше нищо. Изправи се и се огледа. Дойде му особена мисъл, която го накара да се върне в неговата кола. Остана да размишлява вътре, докато пушеше. Когато стигна до филтъра, я смачка в пепелника и запали нова.

 

 

В един момент Ева усети колко е изтощена. Едва повдигаше крака. Влачеше се през тревата. Кутията тежеше цял тон в отмалялата й ръка, но по грейката нямаше джобове, а не й се щеше да остави парите при мръсните дрехи в раницата от страх да не се умиришат, знае ли човек. Излезе на пътя и й стана по-лесно да върви. Движеше се възможно най-бързо, но краката сякаш се влачеха след нея. Усещаше земята с петите си, но към пръстите стъпалата й бяха абсолютно парализирани. Равнината се простираше пред нея съвсем пуста. Погледна към вилата, която по-рано светеше. Сега беше тъмна. Смелостта й се изпаряваше при мисълта за предстоящия дълъг път с колата. Но след като стигна дотук, ще се добере и до вкъщи. Дано намери денонощна бензиностанция по пътя. Място, където продават хотдог и хамбургери, кола и шоколад или сладки, в плик по две. И топло кафе. Беше гладна като вълк. Веднъж сетила се за храна, не бе в състояние да отклони мисълта си в друга посока. Ако изобщо намери отворено заведение, вероятно ще замирише на хората там много повече, отколкото си дава сметка, защото беше привикнала. Не й се искаше да разбира какво ще си помислят хората, когато се появи на светло и топло, миришеща на лайна. Вече виждаше малкия път към езерото. Премести кутията в лявата си ръка и хвана фенера с дясната. Изглеждаше съвсем безлюдно и пусто, но въпреки това не се осмели да го запали, не и преди да стигне до автомобила. Колкото по-незабележима е, толкова по-добре. Никога не бе жадувала по-силно за своята кола и за цигара. Не беше пушила от доста време, защото не искаше да оставя фасове след себе си. От чиста емоция подсмръкна заради случилото се и ускори крачка. Оставаха й само няколко метра, когато нещо я накара да замръзне на място. Силен рев разцепи тишината и неочаквано тя се озова осветена от халогенни светлини. Беше като истукана с кутията и фенера, за момент краката й отказаха. После осъзна, че това е кола и избяга от светлинния лъч. Хукна с все сили през треви и храсти, стиснала с две ръце кутията. Още чуваше мотора, значи може да продължи да бяга. Спре ли обаче, трябва да легне на земята. Изведнъж се препъна и с цялата си тежест падна напред. Остана да лежи по корем. Беше си изкълчила крака, усещаше съчки и стръкове да я дерат по лицето. Застина като мъртва на земята. Моторът също замря, вратата на колата се отвори. Сега разбра всичко! Той е намерил колата й и я е причакал. „Свършено е с мен!“, каза си Ева. Вероятно е въоръжен. Един куршум в тила ще сложи край на живота й. В действителност парите не означават чак толкова много. Внезапно се учуди през колко препятствия премина, само и само да се добере до парите. Беше невероятно. Значение имаха единствено Ема и баща й; да има колкото за хляб, ток и отопление. Чуваше стъпките му през храстите, но не разбираше дали се приближават, или върви в друга посока. Подпря глава на ръката си. Копнееше да поспи. Така или иначе не е редно парите да са нейни. Затова се объркаха нещата, а и тя ни най-малко не се вълнуваше от пари. Изведнъж Ева събра всички сили, защото помисли за Ема. Трябва да избяга от приближаващия през храстите мъж. Започна да пълзи по корем. Движеше се внимателно върху гладката грейка. Чуваше стъпките му и съобрази, че докато той се движи, няма как да я чуе. Пропълзяваше малко разстояние и спираше, още малко и спираше. Той все още се намираше далече. Равнината беше широка, а той даже няма фенер. „Кой е лошо екипиран сега, а?“ Ева се мъчеше да придвижва кутията напред, без да вдига много шум. Отново чу мотора на колата му и видя пейзажа, осветен от фаровете. Сниши се максимално. Имаше късмет, че косата й е черна, а грейката — тъмносиня, но кутията беше почти бяла. Легна по корем върху нея, иначе рискуваше той да я забележи като светло петно. Глупаво беше от нейна страна да помъкне голямата кутия. Със сигурност я беше видял. Всеки момент колата ще премине шумно през храстите и ще я освети. Той може да я прегази веднага, да премине през нея с четирите колела. Никой няма да разбере какво се е случило и защо лежи премазана сред голите планини в твърде тясна грейка. И мирише на лайна. Нито Ема, нито Юстайн, нито баща й. И тогава убиецът на Мая ще остане ненаказан.

* * *

Мъжът поклати глава и даде газ. Беше сигурен, че видя нещо в мрака. Нещо бяло, което прелетя във въздуха. Оглеждаше се настрани, докато караше бавно нагоре по пътя, но равнината встрани извън светлините на фаровете оставаше напълно тъмна. Вероятно си беше внушил. Може би е била овца. Вярно, че сега не бяха изкарани навън. Но тук, горе, прелитат птици. А може и да е била лисица или заек. Съществуваха много възможности. Дойде му твърде изненадващо, защото тъкмо се бе навел да си загаси цигарата. Но пък в тази кола има нещо странно. Освен ако все пак в мъничката вила не спи човек. Нямаше повече време да разсъждава. Предстоеше да изясни куп неща. Ще си върне парите. Негови са и никой не може да си въобразява нещо друго. Даде още газ и сви по пътя. Превключи на трета и малко след това мина покрай Туристическия дом вляво. Светлините изчезнаха при следващия завой.