Марти Ларни
Прекрасната свинарка (1) (Спомените на стопанската съветница Мина Карлсон-Кананен)

Предговор, който заслужава да бъде прочетен

„На тази тема би могло да се напише роман,

ала тогава едва ли някой би повярвал

в истинността на съдържанието му“

Една вечер, през декември 1958 година, тъкмо когато слушах новините, телефонът иззвъня и непознат женски глас пожела да се свърже с мене.

— Обажда се стопанската съветница Мина Карлсон-Кананен. Искам да поговоря с вас по един важен за мене въпрос. Ще ви бъде ли възможно да дойдете веднага в дома ми? След десет минути колата ми ще ви чака пред входа на къщата ви.

Двадесет минути по-късно бях на Кулосари^[1] в разкошното жилище на знаменитата стопанска деятелка и дарителка. Запознах се с домакинята, чийто лик срещах от години в безброй вестници и списания. Беше висока снажна жена с коси, които бяха почнали да посивяват над слепите очи. Красивото й лице носеше отпечатък на умора и сдържаност. Говореше финландски безпогрешно, но с лек акцент.

Извинявайте, задето дръзнах да ви безпокоя. Вие сте един от единадесетте финландски писатели, които досега не са искали помощ от учредения от мене Фонд за насърчение литературното творчество, и единственият, с когото успях да вляза във връзка по телефона. Моля, седнете! Какво ще пиете: уиски, коняк, херес?

— Благодаря, нищо.

— Добре. Аз също не пия, но аз не съм писателка, а стопанска деятелка и мога да си позволя някои малки екстравагантности. Не съм свикнала да водя празни разговори, затова ще премина направо към въпроса. Утре напускам Финландия и вероятно няма да се върна да живея отново в тази страна, при все че може би отвреме-навреме ще идвам тук за малко. Напоследък преживях година-две в покой и използувах времето, за да напиша с помощта на дневника си спомени за някои събития из моя живот. Бих желала тези спомени да бъдат издадени. Моля ви да ми помогнете. Финската реч не е родна за мене и естествено в ръкописа има грешки. Ако обичате, изгладете го езиково и предайте го за печат. За труда си представете сметка на касата на учредения на мое име фонд. Ще наредя да приготвят пари за възнаграждението ви. Друго няма.

Домакинята ми подаде ръкописа и пристъпи, за да ме изпроводи до преддверието. Осмелих се да я запитам къде възнамерява да замине. Тя ми отговори с обичайната си сдържаност:

— Първоначално смятах да се преселя на Канарските острови, ала след като отидох там, за да проуча условията, тутакси се отказах от това си намерение. Би било все едно да се преместя на Коркеасари^[2]. Секретарката ми търси цяла година и най-после намери подходящо място. Ще се заселя на южния край на един от островите; Галапагос^[3] където купих пет хиляди хектара земя. Построих си вече пристанище за яхтата ми и летище. Там е идеално за човек, който се е наситил на хората: няма ни радио, ни телевизия, ни електричество, ни полиция, ни любопитни съседи. Днес предадох на моята Фондация и владението на това жилище с цялата му мебелировка.

Да-a! Разчитам, че ще удовлетворите молбата ми и ще успеете да пригодите за печат скромните ми спомени.

Приемът трая петнайсет минути.

Изпълнявайки желанието на стопанската съветница Мина Карлсон-Кананен, сега издавам спомените й. В съдържанието им не внесох промени, макар че ми се искаше да го сторя; единствено поставих измислени имена на някои знаменитости — от чувство на благоговение пред тях. Поддържам все пак, че лицата, които се срещат в спомените, не са плод на въображението.