Доуди Смит
Моят замък (6)

Шеста глава

Имам нова тетрадка, най-хубавата, която някога съм виждала. И струва цял шилинг! Стивън поръча на госпожица Марси да ми я купи миналата седмица, при пътуването й до Лондон. Когато ми я даде, си помислих, че в тетрадка като тази ще напиша най-малкото нещо от рода на „Брулени хълмове“. Никога не съм предполагала, че ще ми се прииска да продължа дневника си. Е, ето че отново се връщам към старото си занимание.

В момента съм в кулата Белмот. Пролетта пристигна изведнъж; лешниковите храсти са покрити с роси, а маргаритките растат като луди. Много ги харесвам, особено когато ги наблюдавам на фона на ниската наситенозелена трева, покриваща хълма. Пролетта е такава, каквато обикновено я виждаме нарисувана по страниците на детските книжки, само дето е истинска. В цветната градина на замъка са разцъфнали нарциси, но не мога да ги видя оттук — пречи ми простряното на двора пране. Топаз не спира да изнася кошове с току-що изпрани дрехи и да ги увесва на простора — всички те са част от прекрасното нещо, което ни се случва. Седя, облегнала гръб на хладната стена на кулата, и наблюдавам плуващите в небето бели облаци. Вее лек ветрец — нежен и топъл.

Изминали са шест седмици от деня, в който двете с Топаз стояхме на същия този хълм. Тогава ми се струваше, че животът не може да стане по-лош, отколкото вече беше — просто нямаше накъде. Но се оказа, че има и по-лошо, и то ни предстоеше. В началото аз и Топаз бяхме нещастни и трябваше да положим много усилия, за да овладеем негативните си емоции. Гледахме да се измъкнем от замъка и да ходим на дълги разходки, по време на които да захвърлим преструвките настрана. Радостната възбуда на Роуз трая десетина дни и чак после сестра ми започна да си задава въпроси. В продължение на една седмица я залъгвах, че по всяка вероятност пристигането на госпожа Котън е причината, поради която двамата й синове не намират време да се отбият у нас. Ала след това се случи нещо, което накара сестра ми да прогледне за истината: госпожица Марси ни каза, че викарият направил посещение в дома на Котънови и бил поканен да остане за обяд, както и че много други хора от околностите на Скотни също били получили покани.

— Но от Годсенд е бил поканен само викарият, нали? — побързах да се намеся. Всъщност в Годсенд няма други хора, които биха могли да бъдат поканени в Скотни, освен викария и ние.

— Следващите сте вие, скъпи мои — рече госпожица Марси, при което Роуз се надигна от мястото си и излезе от кухнята.

Същата вечер, когато си легнахме, тя ме помоли:

— Попитай госпожица Блосъм какво не е наред, Касандра.

Озовах се в небрано лозе — знаех, че трябва да дам някои полезни съвети по отношение на бъдещото поведение на сестра ми, но се чудех как да го сторя, без да изричам жестоката истина на глас.

— Тя казва, че няма представа — отвърнах след кратък размисъл. Не исках да карам госпожица Блосъм да говори лъжи, защото по природа тя е изключително откровена.

— Предполагам, че не ни канят, защото сме отчайващо бедни — горчиво произнесе Роуз. После седна в леглото си и се облегна на металната табла (тази седмица беше мой ред да спя в леглото с балдахина). — Бях мила с тях — добави сестра ми. — Наистина се държах мило.

Стори ми се, че моментът е удобен, и накарах госпожица Блосъм да заговори:

— Може би си била прекалено мила, драга моя.

— Не е вярно — отвърна Роуз. — Старах се да бъда очарователна, но същевременно бях… ами своенравна, дори — заядлива. Нали точно това се харесва на мъжете?

— Трябва да се държиш естествено, девойче — каза госпожица Блосъм. После продължих с моя си глас: — Много ли хареса двамата Котънови, Роуз?

— Не знам, но едно нещо мога да ти кажа със сигурност — сега вече не ги харесвам. О, не ми се говори за това.

Така въпросът приключи. Това беше най-лошото — че двете не можехме да разговаряме искрено. Никога не бях се чувствала толкова далеч от сестра си. И със съжаление трябва да кажа, че едновременно с дълбоката жалост, която изпитвах към нея, ми идеше да я изритам яко заради глупостта й. Защото Роуз не е момиче, което, щом види трудности, запретва ръкави да ги преодолее, не, тя просто седи и чака те сами да отминат.

Топаз бе образец на търпението, понякога обаче си задавам въпроса дали това нейното е търпение или просто тъпа кравешка апатия. Подобно е на нечувствителността й към студа. Веднъж татко каза, че кожата на Топаз е като плюш. Понякога се чудя дали и чувствата й не са плюшени. Но те със сигурност не са такива по отношение на татко. Преди три седмици заварих мащехата си да плаче пред портрета на баща ми, който сама бе нарисувала (той никога не се съгласи да й позира и въпросният портрет се състоеше предимно от оранжеви триъгълници). Топаз обясни, че разочарованието на Мортмейн е много по-важно от това на Роуз. Баща ми толкова се бил развълнувал от срещата със Саймън Котън и от изпратената му книга, че нямал търпение да се срещне отново с наследника на Скотни, за да обсъдят есето на американския критик, посветено на „Джейкъб Рестлинг“.

— Променил е мнението си по въпроса — каза Топаз. — Вече смята, че наистина е искал да каже точно онова, което критикът е забелязал в творбата му. Освен това бях сигурна, че срещата с младия Котън го е стимулирала да се върне към писането. Само че познай какво открих, когато се промъкнах в стаичката му, докато беше на гости на викария онзи ден! Познай върху какво работи баща ти! Кръстословици!

Допуснах на глас, че и в кръстословиците може да има хляб.

— Не и ако само ги решаваш — възрази Топаз. — Касандра, какво му става?

През ума ми мина ужасна мисъл. Зачудих се дали баща ми наистина не се е отдал тайно на пиянство — може случайно да беше открил винена изба някъде из подземията на замъка или пък бе изнамерил начин сам да си приготвя пиене (чувала съм понятието „дървен алкохол“).

— О, не ставай идиотка — сряза ме Топаз. — Винаги можеш да познаеш дали един мъж пие, или не. Трябва да сме търпеливи с него. Странностите му се дължат на факта, че е гений.

Тя отиде да си измие очите и да облече любимата си рокля от бежов италиански сатен — на път да се разпадне на съставните си части. Когато носи тази премяна, Топаз си слага и рубиненочервена шапчица на главата. Точно в този вид мащехата ми слезе в кухнята, за да приготви картофени кексчета за следобедния чай.

Бях в градината и се наслаждавах на нарцисите, когато баща ми се върна от дома на викария.

— Нещо ново? — подвикнах, опитвайки се да го предразположа.

— Само това, че в Скотни не се сещат за нас, след като очевидно поканите летят във всички посоки. — Каза го високомерно, но после със засрамена усмивка добави: — Съжалявам, детето ми. Ти знаеш каква е причината да бъдем пренебрегвани, нали?

Загледах го втренчено.

— Заради наема е — продължи татко. — Занимавали са се с този въпрос. Знам го със сигурност, защото не получихме обичайната сметка за март. О, те са много любезни — както повечето американци, и не ни искат пари, но и не искат да се сближават с нас.

Знаех, че Топаз не му е казала защо мълчат Котънови — отчасти за да не го разстройваме, отчасти заради дълбокото й убеждение, че жените трябва да се подкрепят взаимно. Чудех се дали аз да не му обясня, но после реших, че ако се чувства виновен, задето не плаща наема, това може да го подтикне да се захване за работа. Но докато баща ми стоеше пред мен, облечен в излинялото си старо палто, с развята от пролетния вятър коса с цвят на загубило блясъка си злато, изпитах силно съжаление към него. Затова, вместо да го занимавам с неприятни неща, му казах, че ще ядем картофени кексчета.

Угощението с въпросните вкуснотии, което всички очаквахме с огромно нетърпение, се оказа истински провал — докато си хапвахме, насядали около кухненската маса, помежду ни се развихри истински семеен скандал — от онези, при които човек си умира от смях, когато ги срещне в книга или филм. Е, в истинския живот съвсем не е забавно, особено пък когато свадата избухне по време на ядене. В такива случаи на мен обикновено ми става гадно, та чак ми се повдига. Всичко започна, когато Томас три пъти помоли Роуз да му подаде солницата и тя изобщо не му обърна внимание. Тогава брат ми й изкрещя. В отговор Роуз се наведе напред и го перна по ушите.

— За бога, Роуз, знаеш, че Томас страда от уши! — намеси се Топаз.

— Ами в такъв случай се надявам да умре, аз ще поема вината за смъртта му — тросна се Роуз.

— По дяволите! — извика баща ни и блъсна стола си назад. Елоиз, която стоеше зад него, подскочи и изквича.

— Не издържам вече! — изкрещях на свой ред, което направи ситуацията да изглежда още по-абсурдна.

Стивън бе единственият, който запази спокойствие. Надигна се от мястото си и отиде да види дали Елоиз е сериозно ударена. Не беше, а освен това остана много доволна от цялата ситуация, защото в крайна сметка получи по-голямата част от картофените кексчета. Апетитът ни се върна по-късно, когато вече не беше останало нищо за ядене.

Храненето ни не се е подобрило особено, независимо от парите, които Стивън изкарва. Трябва да внимаваме с разходите, защото имаме доста сметки за плащане. Стивън отделя настрана по един шилинг на седмица — тази тетрадка е купена от неговите спестявания. Имам гадното усещане, че ще изхарчи спестените си пари главно за мен — той със сигурност не купува нищо за себе си. Скоро не ми е носил от стихотворенията си, за мое голямо облекчение.

Вечерта на свадата беше дъното, до което можехме да стигнем. Хората, които са нещастни, не могат да си позволят лукса да се мразят един друг. Жестоките удари на съдбата налагат пълно разбирателство в семейния кръг.

Макар тогава да не го знаехме, в живота ни всъщност бе настъпила промяна, защото точно в този ден почина леля Милисънт. Колко коравосърдечно звучи! Ако можех да й върна живота, кълна се, че щях да го направя, но тъй като това е невъзможно, не виждам защо да не благодаря на Бог за чудесата, които прави. Леля Милисънт завеща целия си гардероб на мен и на Роуз — което означаваше дрехи, много дрехи, а не просто някаква мебел, както си бях помислила в началото.

Когато викарият ни съобщи, че е видял обявата за смъртта й във вестник „Таймс“, ни обзе слаба надежда, че може да е оставила пари на баща ни. Уви, леля Милисънт тотално беше отрязала баща ни от завещанието си и бе подарила средствата си на един пансион, в който живееха модели. Предполагам, че по този начин е искала да даде на всички да разберат какво точно мисли за моделите — а именно че въпросните жени трябва да си стоят по пансионите и да позират пред художниците, а не да се омъжват за нейните родственици. („Само си помисли! — възкликна Роуз. — Ако татко не се беше оженил за Топаз, сега можехме да тънем в богатство и разкош!“ Тогава се запитах дали бих предпочела да живея богато, или Топаз да бъде част от семейството ни и осъзнах, че предпочитам второто. Беше хубаво да знам какви са ми приоритетите.)

След като първите моменти на радостна възбуда отминаха, си спомнихме, че леля Милисънт беше седемдесет и четири годишна старица, склонна да се облича ексцентрично. Но мисълта, че ще получи нещо — каквото и да е, — винаги действа стимулиращо на човек.

Адвокатите по изпълнение на завещанието изпратиха писмо, с което ни канеха лично да отидем в Лондон, за да приберем дрехите. Щяха да покрият разходите по пътуването. Перспективата да прекараме един ден в Лондон ни изпълваше с радост, но беше истински ад или, по-точно, беше ад за Роуз да реши какво да облече за въпросното пътуване. Моите дрехи не заслужават дори да се мисли за тях и аз това и правя — не мисля. Почистихме и изгладихме зимните си палта, като се опитвахме да повярваме, че така изглеждат малко по-добре. После времето изведнъж се затопли, а палтата ни се оказаха отвратително отблъскващи при такава ярка слънчева светлина. Осени ме брилянтна идея.

— Да си облечем белите костюми — предложих внезапно.

Леля Милисънт бе поръчала да ги ушият за нас по времето, когато тя и татко все още бяха в добри отношения. Изработени са от плат, който ми прилича на смес от памук и коприна, а кройката им е изчистена и стилна. Разбира се, и те са доста износени, а отгоре на всичко моят съвсем ми е окъсял и няма накъде повече да го отпускам, но като цяло това са най-хубавите дрехи, с които разполагаме, и като по чудо бяха изпрани, преди да бъдат прибрани в гардероба.

— Щяха да са подходящи, ако беше средата на лятото — мръщеше се Роуз, докато ги пробвахме, — но през април…

Въпреки това в крайна сметка решихме, че ще облечем точно тях, стига времето да се задържи топло. Когато вчера се събудихме, все едно беше юни! О, това бе една от най-прекрасните утрини в моя живот! Мисля, че прелестна пролетна утрин е най-добрият подарък, който Господ може да направи на някого (определено помага на вярата в Него).

Господин Стебинс позволи на Стивън да използва каретата му, за да ни закара до гарата, и дори конете се радваха на хубавото време.

— Виждали ли сте толкова синьо небе? — попитах двамата си спътници, а после изведнъж се почувствах засрамена от силното щастие, което изпитвах и което беше пряка последица от смъртта на леля Милисънт. Бедната леля, сигурно я е боляло, докато е умирала! Прекосихме Годсенд. Ранните слънчеви лъчи огряваха покритите с кадифен мъх надгробни камъни в двора на църквата. Опитах се да асимилирам факта, че един ден и аз ще умра, но някак не ми се вярваше това да се случи. После си казах, че когато се прощавам с живота си, със сигурност ще си спомня този момент и отново ще видя бездънното синьо небе над Съфолк и тези стари гробове в църковния двор на Годсенд.

Размислите за смъртта — странна, красива, ужасна и най-вече много, много далечна за мен — ме накараха да се почувствам по-щастлива от всякога. Единственото нещо, което за малко понижи настроението ми, бе бялата фасада на Скотни Хол, мяркаща се иззад клоните на крайпътните дървета. Но какво ме беше грижа за Котънови? (Пък и изобщо беше ли ме грижа за нещо в онзи момент?) Внимателно отбягвах погледа на сестра си, докато минавахме покрай парка на имението, дори се наведох надолу и цели две минути се правех, че закопчавам копчето на обувката си.

Пристигнахме на гарата точно навреме. Роуз реши, че можем да си вземем билети за първа класа, щом като адвокатите ще плащат.

— Ами ако не ни покрият разходите веднага? — попитах. Разполагахме с парите на Стивън, за да прекараме деня, но Топаз вярваше, че ще си възстановим загубите. В крайна сметка си взехме от евтините билети.

Стивън не спираше да ме умолява да внимавам много, защото движението в големия град е ужасно и нещо може да ме сгази, дори затича успоредно на влака, за да ми го каже отново. После спря и започна да ни маха — усмихнат, но и загледан с копнеж подире ни. Сетих се, че той никога през живота си не е бил в Лондон.

Колко различно се почувствахме, когато в Кингс Крипт сменихме нашето малко влакче! Сякаш лондонският въздух се бе просмукал в огромния влак. Усещането за провинцията изчезна. А белите костюми започнаха да ни се струват особено специални. Още по-специални станаха, когато пристигнахме в Лондон, защото хората по улиците не спираха да ни оглеждат. Роуз веднага забеляза интереса, който будехме.

— Така е, защото се възхищават на костюмите ни — отбелязах аз, надявайки се, че ще разпръсна колебанията на сестра ми във връзка с уместността на нашите тоалети. Пък и честно казано, наистина намирах облеклото ни за много по-хубаво от бозавите и скучни дрехи, в които се бяха натруфили повечето жени.

— Твърде много се набиваме на очи — измърмори засрамено Роуз. Тогава сестра ми още не подозираше колко повече щяхме да се набиваме на очи на връщане по обратния път.

Бяха минали три години от последното ни пребиваване в Лондон. Никога не сме познавали града особено добре, разбира се, вчера за пръв път видях лондонското Сити. Беше забележително. А на магазините за канцеларски материали можех да се любувам цяла вечност. Според Роуз тези магазини са най-скучната гледка на света, дори са по-скучни от месарниците. (Не виждам как човек може да нарече месарниците скучни, от тях лъха ужас.) Непрекъснато се губехме и се допитвахме до полицаите по улиците, които бяха закачливи и бащински настроени. Един от тях дори задържа трафика, за да можем да преминем на отсрещния тротоар, а шофьор на такси изпрати въздушна целувка на Роуз.

Очаквах, че адвокатската кантора ще е стара и мрачна, а адвокатът ще е като излязъл от роман на Дикенс, но в действителност се озовахме в най-обикновен офис, където ни посрещна млад чиновник със силно зализана назад коса. Попита ни дали бихме могли да се ориентираме до Челси без чужда помощ.

— Не — бързо отвърна Роуз.

— Добре, тогава вземете такси — рече той.

Казах, че малко сме го закъсали с парите. Роуз силно се изчерви.

Чиновникът й хвърли бърз поглед и рече:

— Изчакайте минута. — След което изчезна.

Върна се с четири лири, подаде ни ги и каза:

— Господин Стивънидж ви дава тези пари, за да си покриете разноските по пътуването, както и за таксито до Челси, и за това, с което да пренесете багажа си до гарата. Също така ще има достатъчно пари и за обяд. Преди да си заминете, трябва да се отбиете тук, за да оставите ключовете от къщата и да подпишете разписка, че сте получили всичко, което ви се полага. Разбрахте ли?

Кимнахме и излязохме. Роуз беше бясна, че никой от по-важните риби не си беше направил труда да се занимае с нас, а бяха оставили това на някакъв си обикновен чиновник.

— Не проявяват и грам уважение към бедната леля Милисънт — засегнато рече тя. — Отнасят се с нас като с нищожни отрепки!

Хич не ми пукаше каква отрепка съм, след като имах цели четири лири в джоба си.

— Хайде да се опитаме да стигнем до Челси с автобус и да си спестим парите от таксито — предложих.

Но Роуз отвърна, че не би могла да понесе отново втренчените погледи на минувачите.

— Сигурно сме единствените момичета в Лондон, които са облечени в бяло!

Точно тогава един кондуктор каза:

— Скачайте в автобуса, снежинки!

Сестра ми яростно замаха на първото изпречило се пред погледа й такси.

Езерцето с водните лилии в градината на леля Милисънт беше пресъхнало. Надявах се, че поне златните рибки са се озовали в добри ръце.

Отключихме входната врата. С изненада установихме, че цялата къща е празна. Не бяхме подготвени, че всички мебели вече са изнесени.

— Чувствам се особено — казах, когато вратата се затвори зад гърба ни и във фоайето притъмня.

— Аз пък чувствам, че всеки момент ще умра от студ — рече Роуз. — Предполагам, че дрехите са в спалнята й. Чудя се дали е умряла там?

Помислих си, че е супер нетактично да кажеш подобно нещо на глас, но си затраях.

По пътя към спалнята се спряхме, за да хвърлим един поглед на огромната всекидневна. Двата високи прозореца гледаха към Темза и стаята бе изпълнена с ярка слънчева светлина. Последния път, когато бях тук, тя бе осветена от стотици свещи в чест на едно парти. Това бе вечерта, когато за първи път срещнахме Топаз. Нейният портрет, нарисуван от Макморис, бе предизвикал истински фурор и леля Милисънт бе помолила известния художник да доведе на партито своя модел. Топаз бе облечена в същата сивосинкава рокля, с която бе изобразена на портрета, а Макморис й бе заел разкошно нефритено колие. Спомням си колко бях впечатлена от дългата й бледоруса коса, спускаща се като змия по гърба й. Също така си представих как татко говори с нея през цялото време, а леля Милисънт, облечена в черен кадифен костюм и с преметнат през раменете дантелен шал, го изпепеляваше с поглед.

За мое огромно облекчение не открихме нищо в голямата спалня в предната част на къщата — макар да държа да отбележа, че стаята с нищо не подсказваше, че някой е умрял в нея, просто бе празна и студена, нищо повече. Дрехите бяха струпани на купчини в дрешника, а до тях видяхме два сандъка, в които можехме да ги подредим, за да ги отнесем. В малкото помещение беше тъмно, защото зелените венециански капаци на прозорците бяха спуснати. Въженцето на механизма беше скъсано, така че не успяхме да ги вдигнем, само малко ги поотместихме.

Върху една от купчините се виждаше старата черна пелерина на леля Милисънт. Когато бях малка, тази дреха ужасно ме плашеше. Предполагам, че ми е навявала размисли за вещици. Сега също бе плашеща, но в по-различен аспект — изглеждаше като част от мъртвец. Както и всички останали дрехи.

— Роуз, не мисля, че мога да ги докосна — промълвих.

— Ще трябва — отвърна бодро сестра ми и започна да рови из купчините.

Може би ако бяхме по-привързани към леля Милисънт, щяхме да изпитаме някакво умиление при вида на нейните дрехи. Или пък ако бяха по-женствени и красиви, задачата нямаше да ни се струва толкова ужасна. Но в по-голямата си част дрехите на мъртвата старица бяха тежки, тъмни палта, сака и поли, както и грубо вълнено бельо. А по рафтовете бяха наредени десетки чифтове обувки с ниски токове и тази гледка съвсем ме разстрои — не спираха да ми изглеждат като стъпала на мъртъвци.

— Има цяла дузина ленени кърпички. Е, това все пак е нещо — отбеляза Роуз.

Но аз мразех тези кърпички, както и ръкавиците на леля Милисънт, и чорапите й, и двата деформирани корсета.

— Дрехите на мъртвите трябва да бъдат погребвани заедно с притежателите им — казах. — Не бива да бъдат оставяни и да будят отвращение.

— Аз не се отвращавам — рече Роуз. — Някои от тези костюми са от прекрасна материя.

Сестра ми ги наблъскваше в сандъците с някакво обидно безразличие. Направих усилие над себе си и посегнах. Започнах да ги изваждам, да ги сгъвам внимателно и да ги подреждам на пластове. През цялото време си представях, че леля Милисънт ме гледа отнякъде, обзета от облекчение.

— Тя много внимаваше всичките й костюми да са прилежно изгладени и изчеткани — отбелязах.

— Като че ли вече има някакво значение за нея! — възкликна цинично Роуз.

В този момент чухме някой да се качва по стълбището.

Вледених се от ужас. Цялата изтръпнах — от стъпалата до раменете. После страхът ме сграбчи за гърлото и не можах да пророня нито звук, само гледах сестра си с агонизиращ поглед.

— Не може да бъде! — извика Роуз. — Не може да е това, нали, Касандра?

Но аз усещах, че тя вярва, че е точно това. Знаех, че макар и да не си го показваше, сестра ми бе обзета от ужас още от мига, в който влязохме в тази къща. Нехайството, с което напъхваше дрехите в сандъците, бе просто блъф. Ала не си давах сметка, че тя е двойно уплашена от факта, че ако този, който се качваше по стълбите, не беше духът на леля Милисънт, тогава трябва да бе престъпник, криещ се в мазето — престъпник, който щеше да ни убие и да скрие бедните ни окървавени тела в същите тези сандъци.

О, прекрасната Роуз! С всичките тези страхове в душата си тя успя да събере смелост да отиде до вратата, да я отвори широко и да извика:

— Кой е?

Пред нас застана чиновникът от адвокатската кантора.

— Как смеете? Как смеете! — закрещя истерично сестра ми. — Да се промъквате тихомълком в къщата и да плашите малката ми сестричка…

— Стига, Роуз! — казах с разтреперан глас.

Бедният чиновник започна да се извинява.

— Дойдох само за да ви дам това — оправда се той и подаде някакъв плик на сестра ми.

Роуз прочете бележката, която извади отвътре, и отвърна:

— Не можем да платим!

Издърпах хартийката от ръцете й. Беше уведомителна бележка, че леля ми дължи пари за съхранението на кожените си палта.

— Нищо не трябва да плащате, вече уредих сметката по телефона — каза чиновникът. — Ние сме изпълнители на завещанието на леля ви и съответно сме тези, които се занимават с финансовите й въпроси, нали разбирате? Това писмо пристигна тази сутрин, но когато вие дойдохте, аз още не го бях прегледал, затова ви уведомявам за съдържанието му с малко закъснение. Сега вие сте собствениците на въпросните кожи и кожени палта.

— Но леля Милисънт никога не носеше кожи — обясних. — Смяташе, че е жестоко да се избиват животни. Аз винаги съм смятала, че е права.

— Да, само че въпреки това явно е притежавала такива — рече чиновникът — и жестоко или не, по-добре да се отбиете до магазина, където се съхраняват, и да ги вземете. Кожите струват пари.

Отново прочетох бележката. В нея нямаше никакви подробности за вида на кожите.

— Трябва да са наистина ценни, щом като е плащала да й ги пазят — обясни чиновникът. — Вижте, защо не приберете всичко в сандъците възможно най-бързо? Аз ще ги откарам до гарата и ще ги оставя на гардероб, а през това време вие ще се заемете с кожите.

Нахвърляхме останалите дрехи в сандъците. Срам ме е да си призная, че в този момент напълно бях забравила да мисля за наранените чувства на мъртвата ни леля. Чиновникът и шофьорът на таксито, с което той беше пристигнал, пренесоха сандъците долу. После младежът повика такси за нас.

— Много ми се ще да можех да дойда с вас и да се позабавлявам — засмя се той, — но в три часа трябва да съм в съда.

Косата му беше мазна, лицето — покрито с лунички и петна, но имаше добро сърце. Очевидно Роуз си помисли същото като мен, защото подаде глава навън от таксито и каза, че искрено съжалява, задето се е държала толкова грубо.

— Няма нищо — отвърна чиновникът. — Сигурен съм, че ако бях на ваше място, аз също щях да се уплаша.

Автомобилът потегли и младежът извика след нас:

— Да се надяваме, че палтата са от самур.

На нас също ни се искаше да вярваме, че ще е така.

— Трябва да са чисто нови, защото, откакто я познаваме, не сме я виждали да ги носи — отбеляза Роуз. — Предполагам, че с напредването на възрастта принципите й са претърпели някакво развитие.

— Най-вероятно ще бъдат от заешки кожи — рекох. Струваше ми се, че трябва някак да охладя явилия се ентусиазъм, но дълбоко в себе си бях сигурна, че леля Милисънт никога не би облякла нещо евтино.

Таксито спря пред един разкошен магазин — от онези, край които не бих се осмелила дори да мина, ако нямам основателна причина. Влязохме вътре. На щандовете в самото начало бяха изложени ръкавици и копринени чорапи, из въздуха се носеше аромат на парфюм. Видях миниатюрно стъклено дръвче с червени черешки по него, както и късче снежнобял корал, положено върху морскосин шифонен шал. О, това място беше като истинско произведение на изкуството и сигурно събуждаше у хората с много пари желанието да харчат като луди!

Бледосивите килими приличаха на туфи горски мъх, а уханието наоколо ми напомняше за диви зюмбюли, но беше по-плътно, по-богато.

— На какво всъщност ти мирише? — попитах Роуз.

А тя отвърна:

— На рая.

В отделението за кожи ароматът беше по-друг, още по-тежък — самите кожи излъчваха специфичен вълнуващ мирис. Бяха намятани върху тапицираните със сив сатен дивани — тъмнокафяви, златистокафяви, сребристи. Млада руса манекенка се разхождаше наоколо, демонстрирайки къса хермелинова наметка и мъничък маншон, изработен от същата кожа. Една жена със синкавобяла коса приближи и ни попита с какво може да ни бъде полезна. Взе бележката, която носехме със себе си, и след минута двама мъже в бели сака стовариха кожите на леля Милисънт върху близкия диван.

Разгледахме ги. Имаше две много дълги палта — едното беше черно и пухкаво, а другото — кафяво и гладко. Видяхме и черно късо вталено палтенце с буфан ръкави, както и огромно рошаво пътническо одеяло, обточено със зелен филц.

— Но от какви кожи са ушити? — не се стърпях и попитах.

Белокосата дама огледа дрехите внимателно и каза, че кафявото палто е от бобър, а късото палтенце с черен косъм и ръждивокафява основа е изработено от тюленова кожа. Не можа да установи произхода на пътническото одеяло — на мен то ми приличаше като направено от кожата на куче коли. Роуз изпробва дългото черно палто, което й стигаше чак до пода.

— Приличаш на мечка — подхвърлих забавно.

— Всъщност то наистина е направено от меча кожа — рече белокосата жена. — Мисля, че трябва да е било палто на кочияш.

— Напипвам нещо в джоба — каза Роуз.

Извади късче хартия, на което с разкривен почерк беше надраскано: „Да чакам влака на мадам в един и двайсет. Да закарам госпожица Мили на урок по танци в три. Младите госпожици — до чифлика, в шест.“

Веднага навързах нещата: леля Милисънт беше най-малката сестра на бащата на татко. Тези кожи трябва да бяха останали от нейната майка. Това означаваше, че…

— О, небеса! — извиках. — Всичко това е принадлежало на нашата прабаба!

При нас дойде управителят на магазина. Попитахме го дали някое от тези палта има някаква стойност.

— В днешно време на практика е невъзможно да се намери палто от боброва кожа, но не съм сигурен, че ще успеете да му вземете добра цена — обясни той. — Отношението към изделията от естествена кожа напоследък доста се е променило. Освен това всяко от тези палта тежи цял тон.

В магазина нямаха практика да изкупуват кожи втора употреба, а управителят не можа да ни посъветва къде да ги занесем. Знаехме, че ако имаше някакъв шанс да продадем палтата, то Лондон бе най-подходящото място за това. Попитахме дали можем да ги оставим на съхранение в магазина още известно време, докато се консултираме с Топаз, но мъжът отвърна, че това би означавало да платим доста, а адвокатите на леля Милисънт едва ли биха се съгласили да покрият въпросната сметка. Затова решихме да ги вземем със себе си. Подписахме нужните документи и се натоварихме с тежките кожи. Тръгнахме към изхода. Вниманието ни бе привлечено от една млада дама, която купуваше чифт бледосини кожени ръкавици. Беше облечена в черен костюм с изчистена кройка, но според Роуз жената изглеждаше зашеметяващо.

— Ето така трябва да се обличаме — рече убедено тя.

Спряхме за миг, а очите ни жадно поглъщаха шишенцата с парфюм, копринените чорапи и всички прелестни неща, които ни заобикаляха. Видяхме как една друга жена си купи наведнъж цяла дузина копринени чорапи!

— Приличаме на Ейб, когато види прелитащи край прозореца птички. Всеки момент ще започнем да мъркаме като котки, копнеещи да уловят вкусна плячка.

Роуз ми отвърна, че точно така се чувствала.

— Ако искаш, бихме могли да обиколим целия магазин, след като така и така сме в него — предложих.

Сестра ми отговори, че ще й бъде много трудно да се движи с целия тежък товар на ръце, затова се отправихме към изхода. Преди да напусна това райско кътче, не пропуснах да вдишам с пълни гърди аромата на див зюмбюл.

Роуз искаше да тръгнем направо към адвокатската кантора, но наблизо не се виждаха никакви таксита, а и аз бях страшно изгладняла, затова предложих първо да се отбием някъде да похапнем. Затътрихме се към Оксфорд стрийт — тези кожи наистина тежаха цял тон! — и намерихме приятно ресторантче с чисти бели покривки и красиви кръгли оцетници на масите. Беше истинско мъчение да наместим някак багажа си. Опитахме да сгънем палтата и да седнем върху тях, но щом го сторихме, установихме, че така нито можем да стъпим на пода, нито да достигнем чиниите си. Накрая стоварихме всичко в краката си, което доста притесни сервитьорката, но какво да се прави. Ресторантът наистина ми харесваше. Повечето хора, които се хранеха в него, бяха невероятно грозни, но храната бе превъзходна. Поръчахме си печено пиле (два шилинга порцията, една обща порция за двете ни), две порции сос, две порции задушени зеленчуци, пудинг със захарен сироп и мляко с кафе. Истинско блаженство. Когато свършихме, наближаваше четири часът.

— Почти нищо не сме видели от Лондон — отбелязах аз, докато се движехме обратно към кантората.

Роуз отвърна, че не би поискала да обикаля из града, дори да не бяхме натоварени с тежките кожи, защото никак не било забавно да се показва пред хората, облечена по този неподходящ начин. После си затвори устата и мълчанието й се проточи толкова дълго, че накрая я попитах за какво се е замислила.

— Молех се на Бог да стори така, че да имам същия черен костюм като на онази дама от магазина — тихо отвърна сестра ми.

Щом видя кожите, нашият приятел чиновникът избухна в смях. Според него бобровото палто било мъжко, каза, че сигурно е ушито специално за път и че бобровата кожа е подплатата, а финото вълнено шотландско каре, което ние бяхме взели за подплата, е всъщност лицето на тази огромна по размер дреха. Почерпи ни с чай и бисквити, но ние така се бяхме натъпкали, че не бяхме в състояние дори да ги опитаме. Сложихме бисквитите в един плик за из път. Когато вземахме сандъците от гардероба на гарата, служителят шеговито ни попита дали не сме скрили трупове в тях. Точно тогава Роуз ми призна колко много се е страхувала да не би нашите тела да се озоват затворени там.

Този път двете разполагахме с цялото купе. Когато захладня, аз се наметнах с бобровото палто (с козината навътре) и с наслада усетих топлата му ласка. Беше невероятно, но изпитвах силна привързаност към всичките тези кожи. Не беше останала и следа от страха, който бях почувствала при срещата си с дрехите на леля Милисънт, макар да знаех, че и кожените палта бяха носени от отдавна починали хора. Дълго разсъждавах по този въпрос, отпусната в меката прегръдка на бобровата кожа. Реших, че има огромна разлика между красивите стари гробове в църковния двор в Годсенд и новите, отворили паст да погълнат поредния ковчег. Да, времето заличава грозотата и ужаса от смъртта и я превръща в истинска красота.

Преди година сигурно бих написала поема, занимаваща се с тази идея. Вчера се опитах да съчиня нещо, но нищо не излезе. О, не беше проблем да намеря нужните рими, но за жалост те бяха лишени от емоционален заряд и съдържание. Знам, че никое от стихотворенията ми не е особено добро, но винаги, когато съм написвала някое, ме е обземало чувството, че са ми поникнали криле, с които мога да отлетя чак до луната. Това усещане определено ми липсваше при последното произведение.

Облегнах се назад и затворих очи — и изведнъж целият ден затанцува пред мен. Не просто си спомнях — отделните случки сякаш оживяваха под клепачите ми, чувствах ги с цялото си същество. Ето ги — лондонското Сити, трафика, бляскавите магазини, преливащи един в друг. После мозъкът ми започна да отделя нещата, с които специално искаше да се позанимае, а именно — дрехите: белите костюми, с които поехме на път, дрехите, които носеха хората в Лондон, после — купчините дрехи на покойната леля Милисънт, всичките невероятни неща в онзи огромен магазин, накрая — нашите кожи. Мислех си колко важни са били винаги дрехите за жените. Представях си норманските дами, живели в замъка Белмот, дамите от епохата на Плантагенетите, изпълващи коридорите на замъка Годсенд, дамите от епохата на Стюардите, когато нашата къща е изникнала сред развалините на замъка, и обръчите, и роклите от времето на Джейн Остин, и кринолините, турнюрите и елегантните черни костюми, за които мечтаеше Роуз. Изпълваха ме дълбоко философски мисли, свързани с модата през вековете, но, изглежда, докато мислех, сънувах, защото всичко бе обгърнато в мъгла. Когато Роуз ме събуди, тъкмо бях стигнала до белия корал върху синьо-зеления шал от ефирен шифон.

Беше време за смяна на влаковете. Потръпнах от студ, когато отметнах бобровото палто — наистина се налагаше да го сторя не само защото изглеждах нелепо, но и защото скъпата кожа се влачеше по земята и щеше да се похаби. С радост се настаних в малкото влакче, защото отново ми се предоставяше възможност да се увия като пашкул. Роуз пък си навлече палтото на кочияша и двете се надвесихме навън през прозореца, за да вдъхнем от сладкия провинциален въздух — човек не му обръща внимание, докато не се лиши за известно време от него. Извадихме бисквитите, които ни беше дал чиновникът от адвокатската кантора, и ги изядохме, зареяли поглед в нощта. Оставих малко от моята за Стивън, който трябваше да ни чака на гарата с каретата на господин Стебинс.

И тогава се случи нещо ужасно! Когато влакът спря на гарата в Литъл Лимпинг, аз подадох глава навън, за да се уверя, че сандъците ни не са разтоварени там по погрешка, защото началникът на гарата е малко тъпичък. И докато гледах през прозореца, забелязах главата на Саймън Котън, също подадена навън. Беше съвсем близо до нашето купе. Косата и брадата му бяха като че ли още по-черни, а мъждивата светлина от лампата на перона придаваше на лицето му призрачна бледост.

Отскочих с вик назад.

Разполагахме с десет минути, за да решим какво ще правим. Бяхме само на пет мили от Скотни и — слава богу! — влакът сякаш пълзеше. Но, господи! — аз лично се нуждаех от малко повече време! Не можех да преценя дали трябва да кажа на Роуз какво бяха говорили двамата братя по неин адрес, или не — много се страхувах да не започне пак да се държи като глупачка, щом се озове лице в лице с тях.

— Нека се държим резервирано — предложих, докато си оправях косата пред огледалото, разположено между фотографиите на катедралата в Норич и плажа в Ярмут.

— Резервирани ли? Да не мислиш, че изобщо имам намерение да разговарям с тях? След цялото им пренебрежително отношение?

— Но ще трябва да им кажем поне едно „Добър вечер“, нали така? Можем да го произнесем с леденостуден тон и да се оттеглим с достойнство.

Роуз отбеляза, че не бихме могли да сторим с достойнство каквото и да било, навлечени с тези кожени палта. Според нея трябваше да скочим от влака още в същия миг, щом спрем на гарата, и да изчезнем в нощта, преди Котънови да са успели да ни забележат.

— Не виждам как можем да изчезнем незабелязано, след като ще трябва да си вземем сандъците — отбелязах аз. После ми хрумна спасителна идея. — Ще слезем от другата страна на влака и ще вървим успоредно на релсите, докато не стигнем до къщичката на стрелочника. През това време Котънови вече ще са си тръгнали от гарата.

Сестра ми се съгласи, че планът е добър. Решихме да останем облечени с палтата, защото така по-трудно щяхме да се забелязваме в тъмното — в случай че Котънови решаха да хвърлят един поглед назад, докато ние си прибираме сандъците. Роуз вдигна нагоре огромната яка от меча кожа, за да скрие златистата си коса.

— Да се надяваме, че докато се движим покрай релсите, няма да дойде друг влак — казах, макар да знаех, че това е малко вероятно, пък дори и да се случеше, въпросният влак щеше да се движи със скоростта на мравка.

— И без това бихме могли да избутаме тези мънички влакчета с една ръка — рече Роуз.

Наметнах пътническото одеяло на раменете си, а Роуз взе късото палто от тюленова кожа. Щом влакът спря, скочихме на съседните релси.

Не бяхме предполагали колко трудно щеше да ни е да ходим, натоварени като хамали. Палтата непрекъснато се смъкваха от раменете ни и ние не спирахме да ги събираме от земята. Да не говорим, че беше тъмно като в рог. Стигнахме до края на влака и с мъка се покатерихме върху платформата. Вратите на последния товарен вагон бяха отворени, но никой не разтоварваше багажите. Сигурна бях, че дежурният се е залисал да посреща Котънови.

— Ще трябва да се обслужим сами — измърморих.

Вътрешността на товарния вагон беше едва осветена и ни отне доста време, докато открием нашите сандъци — бяха забутани в дъното, зад няколко високи гюма с мляко. Докато се опитвахме да стигнем до багажа си, забелязахме сандък с надпис „Котън, Скотни, Съфолк“. Роуз тихичко извика. В следващия миг чухме гласове и звукът на приближаващи стъпки.

— Бързо, скрий се зад сандъците! — прошепна Роуз.

Ако имах време да помисля, сигурно нямаше да се съглася с предложението — щях да й кажа, че ако случайно ни открият, ще изглеждаме като истински глупачки. Но нямаше време за губене. Сестра ми се шмугна зад единия сандък, а аз се сниших зад другия.

— Няма да ни забележат — шепнешком ме увери тя, докато залягахме на пода.

И аз си мислех така — сандъците бяха високи, а светлината оскъдна.

— Само се наведи още малко — прошепнах. — Твоят сандък е по-нисък от моя.

— Ще се справим, сър — рече някакъв мъжки глас.

— Аз ще ви помогна — каза Нийл Котън и скокна във вагона. В следващата секунда изкрещя: — Всемогъщи боже! — И отново изскочи навън. Вратите бяха затръшнати толкова силно, че газената лампа се счупи и вътре се възцари непрогледна тъмнина.

— Какво става? — чу се гласът на Саймън Котън.

Не разбрах добре какво каза брат му, но чух силния смях на другия мъж.

— Голям майтап, а? — изрече през кикот той.

— О, Роуз, видял ни е! — прошепнах уплашено.

— Глупости, ако ни е видял, защо ще затръшва вратите така? Не, нещо друго е. Млъкни и се опитай да чуеш какво си приказват.

Предпазливо подадох глава. Точно над мен се виждаха очертанията на малкото прозорче, леко смъкнато надолу.

— Нийл, ти си напълно откачен! — каза Саймън Котън.

— Казвам ти, че съм сигурен! — разпалено възрази брат му.

— О, я стига, сър, нали през цялото време седях в този вагон! — Значи третият мъж беше човекът, разтоварващ багажите.

— Но вратите бяха отворени…

Роуз подаде глава иззад своето прикритие.

— Какво става? — отчаяно прошепна тя.

— Шшт! — изшептях и наострих уши. Мисля, че няма да забравя този момент, докато съм жива — звездите върху квадратния отрязък на прозорчето, миризмата на мляко и риба. Чух как Саймън Котън казва, че ще отиде да донесе фенерчето от колата.

— Предупреди мама да остане вътре и да затвори здраво вратата! — извика подире му Нийл.

Роуз започна да се промъква пълзешком към прозорчето. Изведнъж из вагона се разнесе кухо дрънчене — беше се блъснала в един гюм.

Товарачът тихо подсвирна.

— Изглежда, ще се окажете прав, сър.

— Разбира се, че ще се окажа прав! — отвърна Нийл. — Нали съм ги хранил толкова пъти в националния парк Йелоустоун!

Тогава ми просветна.

— Роуз — прошепнах, — взеха те за мечка!

— Идиот такъв! — гневно изсъска тя и в същия момент се блъсна в друг гюм.

— Е, седем осми от теб и без това са мечка — рекох. — Освен това неотдавна в Кингс Крипт гостуваше цирк — палатките бяха съвсем близо до релсите, не вярвам Котънови да не са ги забелязали. — Започнах да се смея, но спрях, когато чух, че сестра ми се опитва да отвори вратите от другата страна на вагона. Накрая успя. Фигурата й се очерта на фона на нощното небе.

— Хайде, бързо! — извика тя и скочи върху релсите.

Докато се придвижвах към изхода, не преставах да се блъскам в алуминиевите гюмове, а те издаваха ужасно дрънчене.

Чух как Нийл Котън и товарачът затичаха по платформата, крещейки нещо на машиниста.

— О, Роуз, не ставай глупава — извиках. — В крайна сметка ще се наложи да обясняваме.

Сестра ми ме хвана за ръцете и ме дръпна от вагона.

— Ако не дойдеш с мен, никога няма да ти го простя — прошепна яростно тя. — По-скоро бих умряла, отколкото да давам обяснения.

— Като нищо може и да умреш — много от местните жители имат оръжие.

Нямаше смисъл да си хабя думите — Роуз вече беше изчезнала в мрака. Чух как пътниците викат и затръшват вратите на вагоните — не вярвам да бяха кой знае колко много, но вдигаха адски силен шум. За щастие, бяха насочили цялото си внимание към перона. Изведнъж ми хрумна, че ако успея да убедя сестра ми да си свали палтото, двете можехме да се присъединим към преследването на мечката, сякаш нямаме нищо общо с нея. Бързо свалих палтото от боброва кожа, хвърлих го в товарния вагон и хукнах след Роуз. Но преди да съм изминала и десет метра, тъмнината се разцепи от лъч на електрическо фенерче. Ясно виждах Роуз — вече беше стигнала до края на перона и се опитваше да се покатери горе. И понеже го правеше на четири крака, наистина изглеждаше досущ като мечка. Откъм перона се разнесоха силни крясъци. Роуз се метна върху платформата и изчезна в полята.

— Фермата на Фоксъртови е в онази посока! — изпищя една жена. — Те имат три малки дечица.

Някой затича по платформата. Жената продължи да крещи:

— Бързо, бързо! Насочи се към Фоксъртови!

Чух тупване върху релсите и Стивън пресече лъча на фенерчето. Светлината се отрази в метал и аз разбрах, че той държи в ръцете си вила, трябва да я беше взел от каруцата на господин Стебинс.

— Спри, Стивън! Спри! — изкрещях.

Той се извърна към мен и извика:

— Няма да я нараня, освен ако не ме нападне, госпожице Касандра. Ще се опитам да я вкарам в някой хамбар.

Нийл Котън мина покрай мен.

— Дай ми това нещо — каза той и измъкна вилата от ръцете на Стивън.

Саймън тичешком пристигна при нас, следван от служителите на гарата, както и от неколцина пътници. Някой се блъсна в мен и ме събори на земята.

Фенерчето започна да примигва, накрая съвсем угасна.

— Да вземем газови фенери — предложи един служител и хукна обратно към гарата. По-голямата част от преследвачите останаха да го изчакат, но Саймън и Стивън последваха Нийл.

Може би трябваше да обясня какво точно се е случило, но бях зашеметена от всичкия този шум и от удара. Освен това знаех колко ужасно щеше да се почувства Роуз. Не само Котънови, но и всичките местни хора, присъстващи в момента на гарата, щяха да разберат за срама й, пък и наистина вярвах, че шансът да успее да се измъкне е голям.

„И без това, ако приближи достатъчно до нея, Нийл ще види, че не е мечка“, опитвах се да се успокоя.

После цялата тълпа се завтече нататък. Носеха фенери, а началникът на гарата водеше огромно черно куче, вързано със синджир, и държеше камък в ръката си. Разбрах, че вече не е безопасно да си мълча. Опитах се да им обясня, но кучето лаеше толкова силно, че никой не ме чу. После над всичкия този шум се разнесе пронизителен писък.

Изгубих ума и дума.

— Това е сестра ми! — изкрещях. — Той я убива!

Затичах с все сила към мястото, където беше изчезнала Роуз. Тълпата ме последва. Някой се спъна в синджира на кучето и цветисто изруга. Макар фенерите да светеха силно, не виждах нито Роуз, нито Котънови, нито Стивън. Всички говореха един през друг, правеха всевъзможни предположения.

Една дебела жена настояваше началникът на гарата да пусне кучето от синджира, но той се страхуваше, че ако го стори, животното може да ухапе Котънови вместо мечката.

— Но тя ще ги удуши! — крещеше жената. — И без това нямат никакъв шанс за спасение.

Отворих уста да им обясня, че мечка няма, но изведнъж забелязах нещо бяло в далечината. Мъжете с фенерите също забелязаха бялото петно и се затичаха към него. Фенерите осветиха Нийл Котън, понесъл на ръце Роуз (бялото петно беше костюмът на сестра ми), Саймън и Стивън вървяха на няколко стъпки след него.

Дебеланата се спусна към тях.

— Отстъпете назад, моля! — властно нареди Нийл Котън. — Момичето преживя ужасен шок!

— Роуз! Роуз! — извиках и затичах към нея.

— Сестра ти е добре — бързо рече Саймън Котън, — но искаме да я качим в нашата кола. — Той взе един фенер и освети пътя на Нийл.

— Но мечката, сър… — започна товарачът.

— Мъртва е — каза Саймън Котън. — Брат ми я уби.

— Сигурен ли сте, сър? — попита началникът на гарата.

— Най-добре да проверим — предложи дебелата жена. — Кучето скоро ще я открие.

— Не, няма — извика Нийл Котън през рамо. — Трупът на мечката падна в реката и течението го отнесе.

— Бедното животно, горкото, какъв лош късмет — проплака дебеланата. — Първо да го убият, а после трупът му да бъде отнесен от течението на реката!

— Върви със сестра си — нареди ми Саймън Котън и аз с радост се подчиних.

Той подаде фенера на Стивън и започна да уговаря пътниците да се качат във вагоните.

— Странна работа! — рече началникът на гарата.

Наистина беше странна работа, която на всичкото отгоре лично ме засягаше.

— Какво стана, Стивън? — попитах тихичко.

Внезапно Роуз надигна глава и гневно изсъска:

— Затваряй си човката и гледай да не забравят да свалят сандъците ни от влака. — После чух сестра ми да казва на Нийл, че ще е най-добре да се измъкнат през полето, вместо да минават през предната част на гарата. След малко двамата потънаха в тъмнината.

Двамата със Стивън отидохме до товарния вагон. Преди да съм успяла да кажа каквото и да е, той прошепна:

— Моля ви, моля ви, не ме питайте нищо, госпожице Касандра. Не сега.

Заех се да стоварвам бобровото палто, пътническото одеяло и късото палтенце от тюленова кожа на платформата.

— Поне можеш да ми кажеш къде е палтото от меча кожа — започнах, но точно в този миг се появи товарачът. Бедният човечец още не можеше да си обясни как мечката е успяла да се измъкне от вагона. Казах му, че Роуз е била вътре, когато Нийл Котън е захлопнал вратите, и че когато е чула ръмженето на звяра, е отворила вратите от другата страна.

— Мечката я подгони — добавих и това обяснение се стори напълно приемливо на товарача.

Началникът на гарата ни помогна да натоварим сандъците в каруцата на господин Стебинс. Колата на Котънови беше спряна само на няколко метра по-надолу. Видях, че Роуз вече се е настанила вътре. Разговаряше с госпожа Котън. А Саймън Котън дойде при мен и каза:

— Ще закараме сестра ти у дома. Ще дойдеш ли и ти с нас?

Ала аз отвърнах, че ще остана със Стивън; отчасти защото се чувствах засрамена, отчасти защото се страхувах, че понеже нямах ни най-малка представа как точно се бяха развили нещата, можех да кажа нещо излишно. Не успях да изкопча нищо от Стивън през целия път до замъка. Той не спираше да повтаря едно и също:

— О, беше ужасно, ужасно! По-добре госпожица Роуз да ви разкаже. Аз предпочитам да не говоря за това.

Така че трябваше да изчакам, докато двете с Роуз не си легнем, за да чуя цялата история. Тя, разбира се, ни обясни набързо какво е станало, но аз допусках, че премълчава някои съществени подробности. Единственото, което научихме, бе, че Нийл Котън се появил пред нея, размахвайки вила, тя изпищяла и той изведнъж разбрал каква е работата. Именно Нийл казал на Саймън и Стивън да се престорят, че наистина е имало мечка.

— Те не ме издадоха дори пред майка си — каза Роуз. — О, двамата наистина бяха невероятни!

Никога не бях чувала татко да се смее така. Той каза, че сега историята толкова ще се раздуе из околността, че накрая ще излезе, че Роуз е била преследвана от цяло стадо слонове. Беше силно впечатлен от бързата реакция и находчивост на двамата Котънови.

Те не влязоха вкъщи, а само докараха Роуз до двора.

— Нийл обеща, че ще ме оставят да разказвам това, което ме устройва — каза сестра ми. — Е, сега, след като вече знаете, ще трябва до края на живота си да се преструвате, че наистина съм била гонена от мечка.

Роуз гореше от вълнение, изобщо не й пукаше, че може да се е изложила. Аз бях тази, която си умираше от неудобство. Не знам защо — може би бях прекалено уморена. Внезапно започнах да треперя и бях на път да се разплача. Топаз побърза да ни изпрати да си легнем, после ни донесе какао и топли тухли за краката. Скоро се почувствах по-добре. Мащехата ни целуна майчински — нещо, което Роуз по принцип не одобрява — и ни заръча да не си приказваме до среднощ. Струва ми се, че й се щеше да остане и тя да си побъбри с нас, но баща ни й извика да си ляга.

— Нека да си допием какаото на тъмно — предложих и духнах свещта. Роуз винаги споделя по-лесно, когато около нея няма светлина.

Първото нещо, което сестра ми произнесе, бе:

— Какво ти каза Стивън?

Повторих й думите му — за това колко ужасно било всичко.

— Чудя се дали изобщо е видял нещо — рече тя, а после започна да се киска — за пръв път от месеци насам. Кикотът й стана приглушен, очевидно затискаше лицето си с възглавницата. Накрая спря, за да си поеме въздух, и добави: — Зашлевих шамар на Нийл Котън.

— Роуз! — извиках. — Защо?

Разказа ми как го видяла да приближава към нея с вила в ръка и изпищяла така силно, че чак му проглушила тъпанчетата. (Очевидно ставаше дума за писъка, който всички бяхме чули.)

— После се опитах да си съблека палтото, но не успях да напипам копчетата, затова продължих да тичам с него. Нийл завика подире ми: „Стой! Стой!“ — трябва да беше разбрал, че не съм мечка, — и ме последва. Когато се изравни с мен, ме хвана за ръкава. „Пусни ме, по дяволите!“ — извиках му. Стивън ме чу и каза: „Това е госпожица Роуз.“ Тогава Нийл Котън извика: „Но защо бягате?“, а аз отвърнах: „Защото не искам да се срещам нито с вас, нито с брат ви. И двамата можете да вървите в ада!“ И му ударих един през лицето.

— О, Роуз! — Наистина бях ужасена. — А той какво каза?

— Каза: „Мили боже!“, след което Стивън и Саймън дойдоха съвсем близо до нас. Стивън ме информира, че всички хора от влака са се спуснали да ме преследват. „Всичко е по ваша вина! — обърнах се аз към Нийл. — Направихте ме за посмешище на цялата околия!“ Тогава той каза: „Чакайте, замълчете за момент…“. После предложи да се преструваме, че наистина е имало мечка.

— Не мислиш ли, че е било много мило от негова страна? — попитах.

— Да, в известна степен — отвърна Роуз, после млъкна, сякаш опитвайки се да разбере нещо.

Не след дълго продължи:

— Всичко е заради това, че не ни приемат на сериозно — не само нас, но и англичаните, и Англия като цяло. Бас държа, че едва ли би си позволил да се държи така в Америка. Смята, че Англия е голям майтап — с миниатюрните си влакчета и с прословутата си провинция. Разбрах го от начина, по който говореше по време на пътуването ми с тях.

Знаех какво точно имаше предвид сестра ми — и аз бях усетила нещо подобно още в онази първа вечер, когато двамата братя се бяха появили в замъка. Но го забелязах само при Нийл, не и при Саймън. Пък и съм напълно сигурна, че Нийл не го прави с лошо чувство.

Попитах я как й се е видяла майка им.

— Красива е и не спира да приказва. Татко със сигурност ще поиска да я разбие в словесна престрелка.

— Ако изобщо някога я срещне.

— Разбира се, че ще я срещне. Сега вече често ще се виждаме с Котънови.

Тонът й беше твърде самоуверен — почти арогантен. Направо се изплаших за нея.

— О, Роуз, този път гледай да не се държиш глупаво с тях! — възкликнах, преди да успея да се спра.

— Какво искаш да кажеш? Да не би Топаз да смята, че последния път съм се държала глупаво?

Отвърнах, че само предполагам, но тя не ме остави на мира и буквално ме засипа с въпроси. Исках да защитя Топаз, освен това бях много уморена, пък и нали двете с мащехата ми бяхме решили, че ако се удаде удобен случай, е по-добре да предупредим Роуз. Разказах й за разговора, който бях дочула от укритието си в хамбара, като се постарах да акцентирам върху изказването на Саймън Котън, че съм преднамерено наивна, и пропуснах онази част, в която ставаше дума за баща ни.

Роуз настояваше да узнае кой от двамата братя е казал по-ужасни неща. Опитах се да подредя по значимост забележките им.

— Е, на Саймън поне му е било жал за мен — рече сестра ми. — Нийл е бил този, който е предложил да не се занимават повече с нас. О, ще си платят за това!

— Не се настройвай срещу тях — помолих я. — Виж само колко мили бяха тази вечер. И ако си сигурна, че от днес нататък ще ни бъдат приятели, тогава…

— Напълно съм сигурна.

— Казаха ли, че отново ще се видим?

— Няма значение какво са казали. — И за моя най-голяма изненада тя пак започна да се смее. Не искаше да ми разкрие причината за това буйство, а когато спря, заяви, че много й се спи.

Опитах се да измъкна нещо повече от нея, като се въплътих в госпожица Блосъм.

— Чакай малко, Роузи, защо ми се струва, че криеш нещо в ръкава си, пакостливо момиче?

Но сестра ми не се хвана на въдицата.

— Дори и да крия нещо, ще си остане там, където е — отвърна тя. — Я по-добре вие двете там да заспивате.

Но аз останах будна цяла вечност, прекарвайки отново и отново събитията през ума си.

О, небеса, часовникът на църковната кула в Годсенд отмери четири удара — значи съм прекарала в писане цели шест часа! Топаз не ме повика за обяд, а направо ми донесе чаша мляко и два големи сандвича със сирене. Предаде ми думите на татко, че мога да остана на хълма и да пиша толкова дълго, колкото искам. Може би е малко егоистично от моя страна да се занимавам със своите си работи, докато останалите са съсредоточили усилията си върху дрехите на леля Милисънт, но когато тази сутрин ги извадихме от сандъците, аз отново се разтреперих и Топаз ме отпрати. Мащехата ми беше права, като смяташе, че ако пиша за чувствата, които ме вълнуват, ще се освободя от тях — ето, сега гледам редовете, посветени на дрехите на мъртвата старица, и не изпитвам никакъв ужас.

Рано тази сутрин, преди да тръгне за работа, Стивън отиде с колелото до Скотни и се върна с палтото от меча кожа — предната вечер го бяха скрили в една канавка. Татко си спомни, че когато е бил малко момче, е слушал доста за това палто. Каза, че по онова време повечето кочияши са се смятали за истински късметлии, ако са разполагали с къса пелерина от козя кожа за мразовитите зимни дни. Но прабаба ни заявила, че след като съпругът й се вози вътре в каляската си облечен с палто, подплатено с боброва кожа, то кочияшът, седнал отвън на капрата, трябва да е също толкова топло облечен, ако не и повече. Кочияшът бил много благодарен за дебелия мечи кожух, но същевременно се срамувал да го носи, защото, когато го видели с него, малките момченца хуквали подире му, подигравали му се и го питали дали няма да им потанцува. Късото палтенце от тюленова кожа било ушито за леля Милисънт в края на деветдесетте, още преди да се обяви за природозащитничка и категорично да откаже да носи кожени облекла. Според татко леля му е запазила тези дрехи главно от сантиментални подбуди — единственото истински щастливо време в нейния живот е било детството. Колко е трудно да се свърже младата госпожица Мили, която е ходела на уроци по танци, със старата дама, наметнала на раменете си строгата черна пелерина! Това ме кара да се питам каква ли ще бъда аз самата, когато остарея.

Ръката ми трепери от умора, но желанието да продължа да пиша е все така силно. През целия ден се чувствам като две различни личности — едната от вчера, другата — от днес. Прокрадва се и трети образ — аз, само че утре. Какво ли ни предстои? Дали Котънови ще ни поканят в Скотни? Топаз е сигурна, че това ще се случи. Смята, че необичайността на снощния инцидент ще събуди отново интереса им към нас, така както ги бяхме заинтригували по време на първото им посещение в замъка. И че бягството на Роуз от двамата братя трябва да ги е убедило, че сестра ми няма никакво намерение да им се натиска. Дано само не започне отново да ги сваля! Топаз каза, че съм постъпила добре, като съм казала на Роуз какво са говорили за нея Нийл и Саймън. На сутринта тя самата си поприказва със сестра ми, която я изслуша с учудващо търпение.

— Повече слушай, по-малко говори, докато не усетиш, че се отпускаш напълно — посъветва я Топаз. — И не се дръж предизвикателно, за бога! Видът ти е достатъчно съблазнителен — той сам ще работи в твоя полза. — Обичам Топаз в моментите, в които е стъпила здраво на земята.

Ужасно ли е, че взимам участие в планирането на подобно нещо? Не е ли все едно като да се включвам в опитите за продаване на собствената ми сестра? Но от друга страна, съм сигурна, че Роуз ще успее да се влюби в някой от двамата братя — в този, който ще се влюби в нея, искам да кажа. Надявам се това да е Нийл, защото наистина намирам Саймън за малко плашещ. Да, но точно Нийл смята Англия за несериозна работа…

Очите ми не се откъсват от замъка, изправил снага долу, в ниското. Как бих искала да мога да намеря точните думи — сериозни и красиви, — за да го опиша такъв, какъвто го виждам в този момент, озарен от яркото следобедно слънце. Колкото повече ги търся, толкова по ми убягват. Как може да се опишат водопадът от светлина, заливащ двора, грейналите прозорци с позлатени от слънчевите лъчи стъкла, старинният вид на цялата постройка — сякаш слязла от някое платно на древен майстор? Единственият израз, който ми хрумва, е „светлина от друго време“ и това не е просто красива фраза, а самата истина…

О! Колата на Котънови току-що свърна по шосето на Годсенд. Идват насам! Нима пак само ще чакам и наблюдавам? В никакъв случай!

Веднага слизам!