Джоан Рос
Наследство от лъжи (3)

Втора глава

Санта Барбара, Калифорния

Къщата, кацнала царствено на върха на хълма, бе забулена в мъгла. Вътре запалените свещи хвърляха тайнствени отблясъци. В библиотеката, в облицованата с камък камина гореше огън.

До камината две жени седяха една срещу друга до малка махагонена масичка. Елинор Лорд бе облечена в кремава копринена блуза и ленени панталони от луксозната колекция на нейните магазини „Лордс“.

Срещу нея, сякаш облечена в сценичен костюм, със зелен тюрбан и ярка широка роба, Клара Ковалски ровеше в обшитата си с цветчета чанта, откъдето извади малка аметистова сфера.

— Кристалът излъчва толкова силна положителна енергия днес!

— Мислиш ли, че Джурла ще успее да открие Ана?

Клара изцъка с език:

— Джурла просто ме напътства, Елинор. Помага ми да се извися…

— Предпочитам да пропусна момента на извисяване и да намеря внучката си — промърмори Елинор.

Елинор винаги се бе смятала за разумна жена. Неведнъж бе поглеждала презрително на разказите на фермери, които твърдяха, че са били отвлечени от извънземни. Не вярваше и в Бермудския триъгълник, в Йети, нито пък в Лох Неското чудовище. Още от самото начало на брака си, Елинор бе равноправен партньор в „Лордс“, веригата универсални магазини, създадена от съпруга й. А когато Джеймс Лорд получи инфаркт и почина преди тридесет години, тя пое работата изцяло.

Въпреки напредналата възраст, въпреки че сега предпочиташе да управлява бизнеса от къщата си в Санта Барбара, вместо да пътува до Лос Анжелис, където бе централата, Елинор си бе останала жизнена и не се спираше пред нищо, за да защитава името на „Лордс“ като най-престижната и известна верига универсални магазини в света. Същата тази целеустременост, превърнала „Лордс“ в еталон на търговска верига, откъдето можеха да се купят най-новите модни облекла, бе породила и съхранила една неугасваща амбиция. Елинор се бе заклела да намери внучката си, каквото и да й коства това. Макар че вече бяха изминали двадесет и три години от изчезването на Ана, Елинор все още не се бе предала на отчаянието.

Всяка година на злощастната дата тя пускаше обява, предлагайки щедро възнаграждение за каквато и да било информация по случая. Тези обяви излизаха както в големите градове в Щатите и по света, така и в малки провинциални градчета. Но до този момент обявите не бяха дали никакъв резултат. Която и да е друга, по-малко упорита, жена би се отказала от търсенето, на което всички предричаха неуспех. Последователност докрай, бе присъща черта на Елинор. Освен това, тя разчиташе на вътрешното си чувство, че нещо би й подсказало, ако внучката й е била убита. Ана бе жива! Елинор не се съмняваше в този факт дори и за миг.

— Като бизнес дама, ти използваш лявата половина на своя мозък, логическия му капацитет… — обясняваше Клара. Елинор насочи вниманието си към сеанса. — Джурла ще ти помогне, като те накара да се осланяш на интуицията си. В мига, в който го сториш, ще получиш отговор.

Елинор си помисли, че медиумът пред нея звучи също като някой от онези дребни мошеници, които Майк Уолис неспирно изобличаваше в предаването си „Шестдесет минути“. Но тъй като не желаеше да остави нито една възможност непроверена, тя бе решена на всичко. Дори на тези окултни мистификации.

— Добре — каза кратко тя. — Да започваме.

Клара извади малка карта с азбуката и къс кварц от чантата си и ги постави между тях.

— Планинският кварц е свързан с лунната енергия — обясни тя. — Установих, че той създава много по-чувствителен канал от синтетичния кварц. А този нюанс на аметиста е изключително мощен.

Елинор кимна и се зачуди за пореден път какво я бе накарало да приеме тази абсурдна идея.

— Сега — каза Клара, след като запали благовонна пръчица, — освободи ума си от всякакви мисли. Забрави съмненията, скептицизма си…

По-бързо, по-бързо, стига празни приказки, настояваше нетърпеливо едно гласче в главата на Елинор. Тя се размърда неспокойно на стола.

— Усещам отрицателна енергия — отбеляза недоволно Клара и започна да се поклаща. — Джурла няма да дойде, ако не е желан. Прогони лошите мисли. А най-добре ги забрави…

Безкрайно доволна, че наоколо нямаше някой познат да наблюдава сцената, Елинор си пое дълбоко въздух и опита отново.

— Да-а-а… — кимна Клара. — Така е по-добре. Отпусни се, Елинор. Усещаш ли как из теб се разлива спокойствие… Освободи съзнанието си. Само така ще позволиш на физическите и духовните си сили да бъдат в хармония, да се допълват… — припяваше с равен монотонен глас тя. Положи пръсти върху неравния къс кварц. — Джурла? Тук ли си?

Елинор проследи как виолетовият камък се плъзга по картата и се спира на „Да“.

— Добре дошъл, Джурла! Това е моя близка приятелка, Елинор Лорд. Тя се нуждае от помощта ти, Джурла. Отчаяна е. Опитва се да намери внучката си, Ана…

Елинор почувства въздухът в стаята да захладнява, макар добре да знаеше, че това е невъзможно, тъй като до тях в камината гореше огън.

— Попитай го дали е виждал Ана — наведе се тя към Клара.

— Търпение! Джурла сам решава кога да говори. — Въпреки това следващите й думи бяха: — Ана с теб ли е?

„Не.“

— Сигурна бях! — доволно повиши глас Елинор. И духът, когото бе призовала Клара, потвърждаваше това, което Елинор самата винаги бе знаела. Ана е жива!

Последва дълга пауза. След това блестящият къс бавно се плъзна по картата и изписа: „Друг… иска да говори“. Пламъчетата на свещите ненадейно се снишиха надясно, сякаш премина вятър. Замаяна от всички тези необясними, почти нереални неща, които се случваха, Елинор забрави подозренията си.

— Кой е с теб? — попита Клара. — Кой иска да говори с Елинор Лорд?

Този път аметистът се стрелна по буквите и пламъчетата на свещите се отразиха по кристалната повърхност.

„Мъртъв.“

— Господи, това сигурно е Джеймс! Или Роби… — Гласът на Елинор затрепери, когато спомена отдавна починалия си син. — А може би Мелани? — Красивата съпруга на сина й, майката на Ана.

„Не.“

Клара се намръщи, сякаш за да напомни на Елинор кой води сеанса.

— Тогава кой е? — Последва мълчание. — Сложи и ти ръка върху камъка — помоли я Клара. — Така притокът на енергия ще бъде по-силен.

Елинор веднага се подчини. Макар и малко колебливо, кварцът се премести.

„Ро…“ — Аметистът излъчваше необикновена топлина. Елинор я усети с пръстите си. — „з…“

— Роза — промълви Елинор. — Бавачката на Ана.

Сякаш за да потвърди мислите й, кристалът се спря на „а“. Елинор усети, че й се вие свят. Пред очите й изплува размазан силует. Огънят буйно се разгоря. Макар че навън бе тихо, стъклата на прозорците прозвънтяха. И тогава тъмнината я погълна.

 

 

— Прекалено много се притесняваш — настояваше Елинор един час по-късно. Седеше все още в библиотеката. И съвсем не беше в добро настроение. — Само сърцето ми прескачаше. Нищо повече.

Доктор Евърил Бранд се намръщи, докато измерваше пулса на седемдесет и една годишната жена.

— Престани! Не съм чул да имаш диплома за лекар.

Бяха го извикали от пристанището, където закотвяше яхтата си, затова бе по тъмносини къси панталони, поло и раирано моряшко яке. Бе хванал тен, а косата му бе изрусяла от непрекъснатото кръстосване по крайбрежието.

— Винаги си имал голяма уста, Евърил — сряза го Елинор. — Още помня лятото, когато бяхте на седем, и ти научи Роби да ругае. Е, признавам, беше ми забавно, но Джеймс съвсем не споделяше мнението ми.

— Беше зима и бяхме на девет. — От касетофона се носеше лека мелодия на флейта. Евърил се пресегна и го спря. — И ако трябва да сме докрай точни, Роби ме научи. — Приближи се до бюрото. — Ще постъпиш в болница за изследвания.

— Глупости! Чувствам се отлично.

— За всеки случай.

— В медицинската академия ли ви учат да сте такива тирани?

— Още първия семестър. А също и как да изписваме сметките за пациентите.

— Много си устат… — Елинор поклати възмутено глава.

Годините сякаш бяха прелетели покрай нея, не оставяйки видими следи за възрастта й. Косата й си бе все така буйна, макар й побеляла, но тя поддържаше естествения й наситено червеникавокафяв цвят. Бе побеляла за една нощ след трагичното двойно убийство и отвличането.

— Трябва да послушаш Евърил, Елинор — посъветва я сдържано, но твърдо Закари Девъро, който до този момент не бе се намесвал в разговора.

— Не е честно! Вие ме притискате до стената.

— Щом се налага — отвърна без всякакво притеснение тъмнокосият мъж, без да обръща внимание на гнева й. Закари се бе подпрял на стената, кръстосал ръце на гърдите си. За разлика от небрежното облекло на лекаря, Зак бе облечен в консервативен тъмен костюм, с бяла риза и тъмносиня вратовръзка. — Като президент на „Лордс“, смятам, че е мое задължение да се грижа за компанията, а ти, Елинор, си най-ценното в нея — отвърна той с едва доловим френски акцент, който издаваше, че произхожда от Луизиана. — Ти вдъхваш живот на цялата верига. Имаме нужда от теб. — Тъмните му очи, по-скоро черни, отколкото кафяви, я гледаха топло. Чудесно очертаните му строги устни се извиха в усмивка. — Аз имам нужда от теб.

Макар и вече в напреднала възраст, Елинор съвсем не искаше да се предава. А нима има жена, която би устояла на такава подкупваща усмивка?

Преди да успее да го обвини, че използва слабостта й към него, за да постигне своето, вратата на библиотеката се отвори и Клара се втурна в стаята. От амулета, който носеше на врата си, се разнесе натрапчива миризма на билки.

— Елинор, скъпа! — Като фурия тя блъсна двамата мъже и се втурна към канапето. — Направо подивях, когато двамата ти бодигардове ми забраниха да влизам в стаята! — Тя стрелна с унищожителен поглед Евърил, а след това и Зак, който я гледаше в упор. Единствено стиснатите му устни издаваха, че е подразнен от нахлуването й.

— Добре съм, Клара. Честна дума — настоя тя и стисна пухкавите й ръце. — Просто лека аритмия. Нищо страшно.

— Забрави го, миличка — побърза да я успокои Клара Ковалски. — Имам едно растение, което ще те тонизира. — Тя се усмихна окуражаващо. — Малко екстракт от глог, а след това и малко зелен чай. Ще ти подейства вълшебно!

— Достатъчно „вълшебства“ сътворихте днес, госпожо Ковалски — намеси се Евърил.

Лицето на медиума стана алено като тюрбана й.

— Аз не съм шарлатанка, докторе!

— Така ли? — изрече Зак и кимна намръщено към картата с азбуката. — Май се е гласял сеанс тук, и то с намесата на богинята Хеката…

— Закари! — смъмри го Елинор. — Не бива да говориш така. Клара ми е приятелка. Почти успяхме да…

— Почти сте успели какво? — Той едва прикри презрението, с което се отнасяше към окултните й способности.

— Почти успяхме да установим контакт с Роза, покойната бавачка на Ана! — Очите на Клара, дълбоко хлътнали на месестото й розово лице, блеснаха предизвикателно.

— Духовният водач на Клара ни съобщи, че Роза иска да говори с нас — обясни Елинор.

— А, да, небезизвестният й духовен водач — съгласи се иронично Зак. — Как се казваше този тип? Джелатина?

— Джурла! — сопнато го поправи Клара.

— Точно така — кимна Зак. — Защо не попитате Джурла как да привлечем повече клиенти в нашите магазини по Коледа?

— Джурла не управлява нещата — изсъска Клара. — Той е мой водач в отвъдното, а не пророк.

— На мен всичко това по ми прилича на вуду магия — обърна се Зак към Елинор, без да крие, че търпението му е напълно изчерпано. — По дяволите, Елинор…

— Наистина ли не разбираш, Закари? — прекъснато бързо тя. — Роза може да ни каже какво се е случило с Ана.

Двамата мъже се спогледаха. Зак прокара ръка през черната си коса и изруга тихо.

— Елинор — намеси се Евърил, като се мъчеше да подбере внимателно думите си, — преди повече от двадесет години Роби и Мелани бяха… — Той се поколеба и не довърши. — Изминаха толкова години, откакто Ана изчезна — продължи след малко той. — Не смяташ ли, че вече е крайно време да се откажеш?

— Заклех се пред гроба на сина си да открия Ана! Никога не съм нарушавала обещание и проклета да бъда, ако го направя сега!

— Единственото, което ти предлагам, е да прекараш няколко дни в болница — подхвана отново Евърил. — За да ти направим изследвания. А и заслужаваш малко почивка. Сама разбираш, че за да продължиш с издирването, трябва да си в отлична форма. Е, само ако настояваш да продължиш…

— Настоявам. — Но решителността й вече бе разклатена. Блуждаещият й поглед се спря на масата, където почти бяха стигнали до контакт с бавачката на внучката й.

— Един общ преглед, преди да заминем за ревютата в Париж следващия месец, няма да ти навреди — изтъкна Закари, уповавайки се на здравия й разум.

В много отношения Зак напомняше на Елинор за нейния Джеймс. Но произходът им бе коренно различен. Като се абстрахираше от потеклото на съпруга си, тя смяташе, че и Закари Девъро като Джеймс Лорд се бе утвърдил като личност и бе преуспял, благодарение на самия себе си.

Закари бе нейно откритие и тя наблюдаваше изумителния му напредък с уважение. И макар той все още да не знаеше, тя се готвеше да остави в негови ръце управлението на веригата „Лордс“, когато сама се оттегли.

След смъртта й този мъж, когото приемаше като син, щеше да получи контролния пакет акции. Но в завещанието й фигурираше клауза, според която на Ана, внучката й, се падаха всички имоти и лични вещи на Елинор.

— Добре. Но само за три дни — каза най-сетне Елинор, пренебрегвайки недоволното изсумтяване на Клара. — Ако след това не ме изпишеш, сама ще си тръгна.

Елинор знаеше, че Зак е напълно способен сам да ръководи бизнеса, но държеше да е активно действаща фигура в „Лордс“. Неколцина от старите й служители, които се бяха пенсионирали, само след месеци бяха повалени, я от инфаркт, я от друга болест. Елинор не си пожелаваше подобна участ.

— Добре, за три дни — съгласи се Евърил.

— Освен това, искам да поставите и легло за Клара в стаята ми.

— Невъзможно! — отсече Зак, преди Евърил да успее да отговори. Лицето му бе като издялано от гранит. — Как смяташ да си починеш, докато тази Сибила сипе пророчества над теб като проклетите вещици от „Макбет“.

Клара смръщи лице, скръсти ръце на пищните си гърди и го изгледа разярено.

— Господин Девъро, казвал ли ви е някой, че излъчвате отрицателна енергия?

— Непрекъснато ми го повтарят.

— Елинор… — прекъсна Евърил разправията. — Зак е прав. Имаш нужда от почивка. Трябва да се откъснеш от всичко това. — Той посочи струпания на масата окултен арсенал.

— Това са условията ми, Евърил! — настоя Елинор. — Или ги приемаш, или не ме занимавай повече.

Спокойствието, присъщо на добрите лекари, му изневери и той не сдържа раздразнението си:

— Понякога наистина не разбирам дали си най-големият инат сред жените, или си просто луда! — избълва той и грабна телефонната слушалка, за да уреди пребиваването й в болницата.

Дори и да бе засегната, Елинор не го показа. Само измърмори:

— Точно на ината си разчитам, за да намеря Ана.

 

 

Два дни по-късно Миранда Лорд Баптиста Смайт нахлу в болничната стая на Елинор. Бе елегантна и източена, с прекрасна руса коса. Маниерът й на говорене и държание издаваше, че се движи сред елита на обществото. Бе около четиридесетгодишна, но лицето й, съхранено от благоприятния британски климат и умелата намеса на пластичен хирург, бе гладко и опънато като на младо момиче.

— О, скъпа лельо Елинор! — поздрави тя по-възрастната дама, като едва докосна бузата й в престорено загрижена целувка. — Качих се на първия конкорд от Лондон в мига, в който научих! Недоумявам как си могла да се довериш на тази стара вещица и да й позволиш да те разстрои до такава степен!

— Клара не ме е разстроила, Миранда — отвърна спокойно Елинор.

— Та тя те е докарала до инфаркт!

— Просто получих аритмия. Клара няма нищо общо с това.

Миранда извади скъпа цигара от чантата си марка „Гучи“ и тъкмо се готвеше да я запали, когато видя надписа „Пушенето забранено“, закачен до леглото на Елинор.

— Никотинът уби майка ти — напомни й Елинор.

— Майка ми се погуби, защото живееше лекомислено, пропиля всичко, което бе останало от баща ми, вместо да го инвестира в акции или в нещо разумно. Ако не хвърляше толкова пари ту по един, ту по друг жиголо, нямаше да се налага непрекъснато да разгонвам разни лешояди.

Лорънс Лорд, по-малкият брат на Джеймс и негов бизнес партньор, баща на Миранда, бе невероятно запален по тениса и непрекъснато участваше в любителски турнири из цялата страна. Преди четиридесет и шест години се върна от „Уимбълдън“ и донесе новината, че се е влюбил в дъщерята на обеднял провинциален виконт. Междувременно Джеймс бе открил клон на веригата „Лордс“ в Лондон и бе го поверил на брат си. Сега Миранда работеше като стилист консултант в същия този клон.

— Съвсем не си останала без пари, скъпа — напомни Елинор на Миранда. — Заплатата ти е доста щедра. А освен това акциите са си твои.

— Това е друг въпрос. — Миранда започна да крачи нервно, като при всяка стъпка копринената й рокля на Ив Сен Лоран прошумоляваше. — Адвокатът ми ме успокои, че може да разчитам на предбрачното споразумение, но Мартин иска дял от лондонския клон на „Лордс“.

Елинор се намръщи. Знаеше, че последният брак на Миранда за лондонски аристократ, беше пълно фиаско, както и предишният, когато бе омъжена за един бразилец, играч на поло. Но не знаеше нищо за неприятната финансова страна на въпроса.

— Не можем да допуснем подобно нещо — отсече Елинор.

— Ще прострелям Мартин право в коварното сърце с една от безценните му старинни пушки, преди да е сграбчил с алчните си аристократични ръце дял от семейния бизнес — закани се мрачно Миранда.

— Мисля, че ще успеем да разрешим този незначителен проблем, без да прибягваме до насилие — измърмори Елинор. — Ще помоля Зак да се срещне с адвоката ти. Или може би направо с Мартин. Закари е безкомпромисен. — Елинор знаеше от собствен опит, че президентът на „Лордс“ е доста умел, ако се стигне до саморазправа.

— Ако смяташ, че това ще помогне — смръщи Миранда чело. — Но аз все пак си мисля, че ще бъде най-добре да застрелям това копеле. Или по-добре да сипя отрова в шерито му. — Сякаш усетила колко грубо прозвучаха думите й, тя добави: — Но стига сме говорили за моите проблеми. Нека да ти наглася възглавниците, лельо. Трябва да почиваш.

Опитът на Миранда да се представи като любяща племенница, не бе особено успешен. Преди да нахлуе забързана и разтревожена, Елинор я бе чула да си шушука отвън с Евърил.

Евърил говореше спокойно, с увереността на лекар. Ако за Елинор се грижеха добре и сърцето й бе здраво, я очакваха още дълги години, но Миранда бе на мнение, че леля й си е поживяла. И въпреки че щеше да липсва на всички, създаденото от нея нямаше да позволи на никой да я забрави. Думите на Евърил напомняха надгробно слово. Самият факт, че бяха толкова внимателно подбрани, я вбеси.

— Мълвата за предстоящата ми кончина е доста преувеличена — опита се да перифразира тя мисъл на Марк Твен.

— Разбира се, лельо — съгласи се Миранда. Твърде бързо, помисли си Елинор. — Всички очакваме да живееш вечно.

Едва ли вечно бе добре казано. Но ако Евърил и Миранда си мислеха, че тя може да си отиде от този свят всеки момент, очакваше ги голяма изненада. Елинор си бе дала дума, че няма да се предаде, преди да довърши делото на своя живот.

— Миранда, скъпа, ще направиш ли нещо за мен?

— Разбира се.

— Би ли намерила Клара? Мисля, че е в трапезарията.

Пресилената усмивка на Миранда издаде силната й неприязън към Клара, но се въздържа и замълча. Само кимна.

— И още нещо, Миранда! Помоли я да донесе картите таро. Сънувах Ана преди малко. Мисля, че трябва да видим какво показват.

Изящно начервените устни на Миранда се присвиха жлъчно.

— Както кажеш, лельо.

 

 

Зак седеше в един ъгъл на трапезарията на болницата и пиеше кафе от пластмасова чаша, бавно отхапвайки от сандвича си със сирене и шунка. Кафето киселееше, сиренето бе напълно обезмаслено, а черният ръжен хляб — вглетен.

Но той дори не усещаше вкуса на храната. Чудеше се какво да прави с Елинор. Всяка сутрин, с отиването на работа, си мислеше за отговорността, която бе поел, за милионите долари и хилядите служители във веригата „Лордс“. Той бе интелигентен мъж, разумен и способен. Тогава защо, по дяволите, не можеше да реши какво да предприеме относно несекващите усилия на Елинор да открие изчезналата си внучка? Предполагаше се, че момиченцето е починало още преди двадесет и три години.

Зак допи гъстото, неприятно на вкус, кафе и унесен в мислите си, започна да мачка чашката. Макар и подсъзнателно, той предусещаше, че предстои нещо. Може би така фаталистично му влияеше болничната атмосфера. Тук човек се сблъскваше с какви ли не съдби и трагедии.

Миналата година Елинор бе решила, че накрая е открила Ана. Бе очевидно, че момичето, крупие на блекджек в едно казино в Лас Вегас е измамница. Също така бе очевидно, че приятелят й, дребен гангстер, я бе принудил да поддържа легендата.

Но когато Зак се намеси и изтъкна, че всичко, което момичето твърдеше, че си спомня за къщата в Монтесито и за семейството, можеше да се прочете в светските хроники от онова време, Елинор отказа да се вслуша в здравия разум, щастлива, че дългогодишната й мечта да открие отдавна изчезналата си внучка, е на път да се сбъдне.

Без да обръща внимание на протестите на Зак, Елинор покани момичето и приятеля й да се настанят в къщата й, като се отнасяше към тях като към членове на семейството. Нейната любима „Ана“ трябваше да има всичко. И ето че в един паметен ден Зак пристигна в Санта Барбара с тримесечните отчети и се натъкна на Елинор и Ана, които се връщаха вкъщи, изкупили цяла колекция плажни и летни дрехи, и официални дълги рокли за различните приеми, на които Ана бе поканена. Малко по-късно същия следобед, бе докаран червен шевролет.

Зак не понасяше подобна разточителност и въпреки това оправда Елинор, заради силното й желание да бъде с хора от своето семейство. Щом тя искаше да вярва, че е открила момичето, своя плът и кръв, той бе готов да се примири.

Но нещата претърпяха развитие.

Месец и половина по-късно двойката мошеници избяга, задигайки всички подаръци от Елинор, а също и няколко хиляди долара от парите, оставени за домашни разходи, без да пропуснат да вземат скъпия сервиз за чай, съхраняван в семейството вече двеста години и великолепната огърлица от диаманти и перли, която Джеймс бе подарил на Елинор при раждането на Робърт.

Ако не бяха пипнали огърлицата, Елинор, объркана и засрамена от нетипичната за нея недалновидност, сигурно щеше да остави всичко да им се размине. Но спомените, с които бе свързано бижуто, й бяха твърде скъпи, а и не можеше да си позволи да стане за смях.

Предяви иск и две седмици по-късно двойката бе открита в Канкун, където празнуваха небивалия си късмет. Зак отпътува за Мексико с куфарче, пълно с долари, които да смажат скърцащата бюрократична машина на мексиканското правосъдие. И успя. Екстрадираха бегълците в Калифорния, към тях бе предявено обвинение и накрая бяха тикнати в затвора.

Въпреки че не бе забравил начина, по който се плъзна по острието на бръснача, използвайки подкупи и внимателно завоалирани заплахи, напълно нетипични за него методи, Зак не съжали дори и за миг за стореното.

Син на беден трапер от Луизиана, заел се впоследствие с отглеждането на захарна тръстика, Зак бе извървял труден път и сега се гордееше с извоюваното високо служебно и обществено положение. Разбираше, че една грешна стъпка го дели от тинята на онези ранни години на непосилен труд като докер в Ню Орлиънс.

Елинор Лорд бе му предложила богатство, сигурност и възможност да докаже себе си. И сега той бе готов да направи всичко за нея.

Разговорите на околните не достигнаха до съзнанието му, но изведнъж той разпозна гласа на Клара и вдигна очи, за да разбере какво пак е намислила тази стара вещица.

Караше се с някаква жена, която Зак веднага разпозна — беше племенницата на Елинор. На бюрото си Елинор имаше снимка на Миранда Лорд, щастливо усмихната до поредния си съпруг, красивия неверен бразилски играч на поло. Зак изруга и реши, че е най-добре да се намеси, преди двете да се хванат за косите.

Подпухналото лице на Клара бе станало алено като тюрбана й. Страните на Миранда също бяха зачервени.

— Извинете — промърмори той иззад рамото на Миранда, — но не е нужно да събирате тълпа около себе си.

Миранда рязко се извърна.

— За кого, по дяволите, се мислите? — Зелените й очи искряха като смарагди на фона на гладката кожа.

— Ако нямате нищо против, господин Девъро — стрелна го Клара както обикновено с неодобрение, — обсъждаме лични проблеми.

— А на мен ми се стори, че се карате за нещо.

— Господин Девъро ли? — Съвършено оформените вежди на младата дама се повдигнаха учудено. Гневът мигновено изчезна и в светлите й очи проблесна чисто женски интерес. — Вие сте прословутият Закари на леля Елинор?

Миранда Лорд напомняше на героините на Скот Фицджералд, на онези забележителни жени от класата на Дейзи от „Великият Гетсби“. Закари се почувства поласкан, че тя е чувала за него.

— Чак пък прословут.

— Именно прословут. — Тя нацупи устни, заприличвайки му на котка, подушила сметана. — Та леля говори само за вас! Знаех, че сте различен от ония старчоци, които трият столовете на управителния съвет, но тя никога не е споменавала, че сте толкова… — Тя бавно го опипа с поглед. — … забележителен. — Когато очите й се задържаха, макар и за секунда, на стройните му силни бедра, Зак долови, че в проучващият й поглед се прокрадва желанието да го прелъсти. Тя бавно вдигна лице и го погледна право в очите. — Много съжалявам — нежно измърка. — Всичко, което се случва около леля, ме тревожи и малко попрекалих. — Тя протегна изящната си ръка с безупречно поддържан маникюр. — Аз съм Миранда Лорд. А скоро ще стана бивша лейди, или бивша госпожа Мартин Непоносимост Смайт, ако така ви харесва. — Тихият, прелъстително мъркащ, глас, патент на Джуди Холидей, усъвършенстван от Мерилин Монро, бе допълнен с всичко, което й бе дала висшата класа в Англия.

— Чух за развода ви. — Той пое нежната й гладка ръка. — Съжалявам, че се е стигнало дотам.

— Не съжалявайте — настоя Миранда. — Лично аз не смятам един развод за край, а за ново начало. — Погледна го многозначително и едва тогава се обърна отново към Клара: — Леля ми иска да ви види. О, и каза да вземете картите таро.

— Защо не казахте веднага! — изпухтя Клара. Грабна огромната си чанта и се изпари яко дим от трапезарията.

— Нямате ли впечатлението — подхвърли Миранда, — че ако полеем Клара с вода, ще се разтопи?

Зак отметна глава и се разсмя. Силният му искрен смях разведри напрежението.

— Заслужава си да опитаме.

— Нека обсъдим идеята. Тъкмо ще пийнем по кафе. — Тя огледа с пренебрежение помещението. — Пътуването ме изтощи напълно. Не съм убедена, че готвачът на тази невзрачна дупка знае как да приготви приличен чай.

— Няма проблем. Знам къде можем да отидем.

Той я хвана за лакътя и я поведе навън.

Само след десет минути седяха в салона на „Ла Скала“ на хотел „Балтимор“. Фино полираните каменни барелефи, изкусно аранжираните цветя и грижливо поддържани канапета придаваха блясък и изисканост на това претенциозно място.

— Толкова много се притеснявам за леля Елинор — въздъхна Миранда, наведена над порцелановата чашка. Стелещият се екзотичен аромат на парфюма й се усещаше дори и сред мириса на кедър от запалената камина.

— Добре дошли в клуба — каза Зак. — Ако това ще ви успокои, тя няма никакви признаци на склероза.

— А нима има такава опасност?

— Да, на нейната възраст, но леля ви мисли логично, винаги е проявявала здрав разум…

— Освен когато става въпрос за любимата й Ана.

— Да, наистина — съгласи се Зак.

— Досега е предприемала напълно разумни действия да открие изчезналата си внучка, но през последните няколко месеца се насочи към окултните науки.

— Твърде странно — измърмори Миранда. — Накарах адвоката си да наеме частен детектив, когато Клара се пренесе вкъщи при леля Елинор. Знаете ли, че тя е вдовица? Три пъти е овдовявала. А знаете ли, че всичките й съпрузи са били богаташи?

— И аз се погрижих да проуча нещата. — Зак знаеше, че Елинор ще се разяри в мига, в който научи за разследването, но това бе начин да я защити и затова си бе позволил да го направи. — Една от съседките на Клара твърди, че е отровила съпрузите си.

— Това е ужасно!

— Ще стане ужасно, ако се окаже, че е истина. Но лейтенантът от полицията, с когото говорих, спомена, че същата съседка изчита и слуша най-внимателно всички криминални хроники, а след това звъни в полицията, за да съобщи, че в квартала се е появил престъпник. Той ме увери, че няма никакви улики за умишлено отравяне.

— Да не би да се опитвате да ме убедите, че е невинна?

— В момента мога само да кажа, че Клара Ковалски има повече късмет като медиум, отколкото със съпрузите си — сви рамене Зак. — Но не трябва да я изпускаме от поглед.

Миранда се наведе напред и покри ръката му със своята.

— Не можете да си представите колко спокойна се чувствам, Закари! Вече зная, че и друг, освен мен, е загрижен какво ще стане с леля Елинор. — Отпусна се отново назад, намаза кифличката си със сметана, а после постави и конфитюр от касис отгоре. — Божествено! — каза с лека въздишка тя, когато отхапа. — Имате чудесен вкус, господин Девъро.

Устните й оставиха червен отпечатък върху кифличката, а в ъгълчето на устата й остана малко сметана. Тя внимателно я облиза и Зак усети как тялото му се напряга.

— Благодаря. — Той отпи от чая си, а след това — глътка уиски.

— От неодобрението ви, което усещам относно увлечението на леля ми по спиритуализма, разбирам, че не вярвате в онези астрални щуротии.

— Наистина не вярвам. Израснах сред хора, практикуващи вуду, но никога не повярвах в призрачния свят.

— Вуду ли? — Миранда се приведе напред. Всяка частица от тялото й бе устремена към него, тръпнеща от интерес. В този момент отново му напомни за Дейзи на Фицджералд. Гласът й го караше да мечтае за лунни нощи, за обсипано със звезди небе и шампанско, а очите й бяха като искрящи скъпоценни камъни.

— Израснах в Луизиана — подхвана Зак. — Макар и много по-ограничено, но вуду все още се практикува.

— Луизиана… — прошепна замечтано Миранда. Зак я наблюдаваше и сякаш усещаше как мозъкът й щрака в прекрасната руса глава. — Но, разбира се! — плесна тя с ръце. — Затова имате този акцент! — Погледна го с нарастващ интерес, примесен с възхищение, също като пътешественик, открил непознат досега животински вид. — Истина ли е това, което разказват за вас хората от тази част на страната?

— И какво казват? — Зак се приготви да чуе както обикновено наивните легенди за гълтачи на огън и за хора, които живеят в блатистите области и говорят на архаичен френски, за да не ги разбира никой.

— Че вашият девиз е: „Не пропускай красотата на мига“.

— Точно така е! — засмя се Зак. Опита се да си спомни кога за последен път е имал хубави моменти, които не е изпуснал, и не можа да се сети.

— Сега вече съм спокойна — погали го коприненият й глас също като нежни чувствени пръсти и на Зак му се прииска да й предложи да отидат до рецепцията и да си наемат стая. — Защо се случва толкова често красивите моменти в живота да са просто мираж? Едно голямо разочарование. — Изражението на Миранда издаваше, че за нея Зак съвсем не се вместваше сред разочарованията. — Сигурно е много трудно — продължаваше да разсъждава на глас Миранда — да управляваш бизнеса, докато леля Елинор се е заключила в библиотеката за някой сеанс с тази ужасна стара вещица.

— Е, справям се — отвърна Зак и инстинктивно усети, че племенницата на Елинор има нещо наум. А и бордът на директорите имаше нужда от нейния глас за годишното събрание.

— Може би нещата ще станат още по-добри за теб — подхвърли тя. Само глух би пропуснал многозначителната й интонация. Когато му се усмихна над чашата чай, той отново усети тялото му да се стяга.

— Може би.

Тя наклони очарователно глава. След това кръстоса крака и небрежно заметна копринената си пола така, че той видя дантелените жартиери и гладките й бедра.

Бе започнало да вали. По прозорците се стичаха дъждовни капки, а морето и небето се бяха слели в сива пелена.

— Трябва да призная, че не съм в течение на финансовата страна на нещата в американския клон — рече предпазливо тя. — В Лондон имам толкова много ангажименти, които не ми оставят дъх да си поема. Най-вече непрекъснатите ми усилия да разширя сътрудничеството с модните къщи. Знам, че главният офис на „Лордс“ е в Лос Анжелис. Преди неприятностите със сърцето на леля ми, идвали ли сте в Санта Барбара по делови въпроси? Или може би просто за удоволствие? — Тази сутрин отговорът щеше да бъде единствено „по делови въпроси“, но тъй като Зак добре разбра намека, отвърна:

— От време на време и по двете причини.

— Винаги съм се възхищавала от мъжете, които знаят как да работят и как да се забавляват. — Тя отпи от чая и го погледна с очакване. — След като се държахте като джентълмен и ми предложихте този чудесен чай, можем да се върнем в болницата. Господ знае до какво състояние е довела леля Елинор онази ужасна жена.

Докато чакаха пиколото да докара мерцедеса на Зак, по държанието на Миранда стана ясно, че посещението в болницата съвсем не е по вкуса й.

— Трябва да обсъдя някои проблеми с Елинор. А след това сигурно ще искате отново да я видите — каза Зак десет минути по-късно, докато паркираше пред болницата.

— Имаме да си казваме много неща с леля Елинор — потвърди Миранда.

— Така си и мислех. След това мога да ви закарам…

— Ще ви бъда много задължена! Сигурен ли сте, че няма да попреча на натоварената ви програма?

Щеше да попречи, но Зак реши, че няма значение. Не пропускай красотата на мига! Не можеше да се отърси от еротичните картини, които се мяркаха зад премрежения му поглед.

— Ще отложа каквото мога, докато сте при Елинор. — Заключи колата и прибра ключовете в джоба си.

— Много мило от ваша страна.

— А след това ви каня на вечеря.

— Звучи чудесно! — възкликна Миранда.

Зак не можеше повече да устои на примамливата й копринена кожа и я погали несмело по страната.

— А след вечеря, надявам се да нямаш нищо против да прекараш нощта с мен — заключи той, решен да не приема отказ. — Цялата нощ. В моята стая. В моето легло.

Устните на Миранда бавно се разтегнаха в прелъстителна, неустоимо прелъстителна, усмивка.

— Съгласна съм.

 

 

Париж

Дните, седмиците и месеците, които Алекс прекарваше под зоркия критичен поглед на Дебор прииждаха и отминаваха неусетно подобно на морски вълни.

Дизайнерът строго контролираше работата й, коригираше безкомпромисно грешките й и отстраняваше дребните детайли, които Алекс добавяше, и смяташе за толкова очарователни. При всяка възможност уж неволно я докосваше, усмихваше се извинително и тези, на пръв поглед случайни, жестове, я караха да тръпне и спираха дъха й.

Вниманието, с което обграждаше новото си протеже, не остана незабелязано за останалите асистент дизайнери. Завистта, това грозно чувство, неизменно съпътстващо работата във всяка модна къща, надигаше глава и се проявяваше непрекъснато, всеки ден.

Неведнъж се случваше с пристигането си на работа Алекс да открие, че „чистачката“ по невнимание е изхвърлила скиците й от предишния ден. Или пък някой колега „случайно“ е разлял кафе върху моделите, над които бе работила до полунощ предишната вечер. Дори любимите й моливи изчезваха, а сетне ги намираше под купчина парцали в гардеробната.

Въпреки че останалите упорито отказваха да я приемат като една от тях, това не можеше да помрачи радостта й, когато сутрин се появяваше в студиото.

Четири месеца след повишението Дебор покани Алекс на вечеря. Тя нямаше никакво намерение да кокетничи и веднага прие.

Вечеряха в „Кафе льо Фльор“, напълно непроменено още от дните, когато Пикасо го превърнал в галерия за своите творби, а по-късно Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар посрещнали германската окупация на една от масите в дъното на салона.

Но Алекс мислеше само за бъдещето, миналото не я интересуваше. Предстояха й толкова много неща, и то съвсем скоро. Бе облечена в една от роклите по нейна идея, създадена специално да предизвиква мъжкото внимание. Беше без презрамки, от тънко ламе, с гол чак до кръста гръб. Лъскавата материя отразяваше светлите кичури в косата й, а под свободно надиплената пола се подаваше обточена с черна дантела фуста.

Лъскавият златист чорапогащник и безкрайно непрактичните обувки на висок ток, както и тежките златни обеци, които стигаха чак до раменете й, допълваха вечерния тоалет.

— Казах ли ти, че смятам да включа два от моделите ти в есенната колекция? — попита Дебор.

— Не може да бъде! Кои?

— Коприненият вечерен костюм с полата, тип саронг. Това е едното. Ще изглежда чудесно в опушено сиво.

— Сиво ли? — помръкна Алекс.

— Виолетовото не е подходящо.

Първоначалното й въодушевление, че наставникът й е избрал неин модел, изчезна. Алекс кръстоса ядосано крака и черната дантелена фуста прошумоля.

— Не е виолетово, а аметистово. Носи нюанса на камъка. — Алекс смяташе да предложи да разработят варианти в рубиненочервено, смарагдовозелено и сапфиреносиньо.

— На повечето жени им отива сиво много повече, отколкото виолетово. Костюмът ще бъде изработен в опушено сиво. И, разбира се, в черно.

Естествено, помисли си Алекс. Въпреки че щеше да се гордее с постигнатото, тя се почувства като майка, която току-що е оставила пътуващи цигани да отведат най-свидната й рожба.

— Кои други модели харесахте?

Да не задава въпроси, за Алекс бе равносилно да спре да диша, но тя бе достатъчно умна и знаеше, че ако противоречи на Дебор за нещо, което ще бъде представено с неговото име, би било фатална грешка.

Спокойствие, повтори си тя за сетен път от месеци насам.

— Кадифената официална рокля със златните ширити.

— О, тя е една от любимите ми! — Дебор бе променил първоначалната й идея до неузнаваемост, префасонирайки дрехата в костюм. Алекс не можеше да повярва, че е избрал най-предизвикателния й модел. — Изненадана съм, че ви допада — призна накрая тя.

— Защото е така скроена, че да подчертава прекалено женствеността ли? — Той повдигна закачливо вежда.

— Ами, всъщност, да. Зная, че предпочитате да създавате модели за по-слаби и източени жени.

Дебор плъзна поглед по тялото й, проследявайки нежните му линии, подсилени от лъскавата материя на роклята.

— И въпреки това няма да се откажа от твърдението си, че мъжете предпочитат жените им да са облечени като дами, но съм готов да призная, че си права за едно нещо, скъпа… — Гласът му бе станал модулиращо дълбок и чувствен. Очите му се спряха на гърдите й и тя усети зърната й да се втвърдяват под златистото ламе.

— За какво? — Алекс преглътна.

— На мъжете им омръзват безплътните създания, колкото и да е модерно една жена да е слаба.

Нетрепващият му поглед я фиксираше предизвикателно. Би могла да се удави в тези очи, помисли си Алекс. А мъжът, седнал срещу нея, не би направил нищо, за да я спаси. Подобни мисли обикновено я плашеха, карайки я да се отдръпва, но странно защо, сега те запалиха у нея непреодолимо желание към този страстен, талантлив мъж.

Разговорът течеше непринудено, докато седяха един срещу друг, разменяйки си дълги погледи, които разгаряха с всеки миг огъня, пламнал у тях.

Когато предложи да пийнат нещо след вечеря в апартамента й, Алекс откликна на повика на сърцето си, оставяйки нещата сами да следват своя ход.

Докато се качваха към жилището й в стария скърцащ асансьор, тя си помисли, че и да искаше, нямаше да намери сили да устои на страстта. С присъщата й упоритост, която още от двадесет и първата й година бе подхранвала мечтите й, тя все още вярваше, че съдбата на Дебор е свързана с нейната и те неминуемо един ден ще се съберат заедно. Заедно, във всяко отношение. Асансьорът най-сетне спря на етажа й. Изящната врата от ковано желязо се отвори. Алекс грациозно тръгна пред Дебор през фоайето. Богато надиплената й пола леко се поклащаше. Ала когато понечи да отключи вратата, ключът заяде. Тя употреби всичката си сила, но нищо не помогна. Бе готова да се разплаче, когато Дебор взе ключа от ръцете й.

— Остави на мен. — Бравата като по чудо тутакси изщрака.

— Какво ще пиете? — попита тя, усетила как женският чар й изневерява. — Вино? Коняк? Кафе?

— С удоволствие ще пийна чаша коняк.

— Добре, коняк. — Въпреки че хубавият коняк струваше много повече, отколкото Алекс можеше да си позволи, следобед тя бе купила една бутилка от прескъпата марка „Реми Мартен“. За всеки случай.

Сипа от тъмната напитка в две тумбести чаши и подаде едната на Дебор. Погледът й се спря на дългите му пръсти, когато поемаше чашата. Мисълта как тези пръсти биха галили тялото й, отново събуди желание у нея.

Докато отпиваха от коняка, се възцари неловко мълчание. Накрая Дебор остави чашата си на масата, взе и нейната от скованите й пръсти и я погледна.

— Ти си толкова красива, Александра Лайънс! — Прокара пръсти по шията й. — И толкова талантлива…

Това бяха думите, за които бе копняла цяла вечер.

— Наистина ли мислите така? — едва чуто прошепна тя.

Ръцете му бяха горещи, силни и нежни, когато се спряха на тила й.

— Разбира се — топло се усмихна той.

Страстта замъгли разума й. От пръстите му струеше такава жар, която проникваше във вените й, преминаваше през тялото й, продължаваше надолу, чак до крайчеца на пръстите й. Стояха насред стаята, облени в сребристата светлина.

Устните му уловиха нейните в упойващо дълга, дълбока целувка. Тя се почувства замаяна. Стана й топло. Невъобразимо горещо! Искаше да се притисне в него, да почувства голото му тяло до своето, мириса на кожата му… Алекс никога не бе изпитвала такова желание. Усети твърдата му мъжественост и пожела да го почувства в себе си.

Той вдигна глава и я гледа един дълъг миг с потъмнели очи. Най-сетне протегна ръка, тя я пое и се изправи.

Много бавно той свали ципа на роклята й. Дрехата се свлече на златна купчинка в краката й. Алекс леко я прескочи. Остана по дантеленото си боди без презрамки и златистите чорапи. Тя се притисна към него, готова да го последва до края на света. Не разбра кога свали бельото й. Само усети, че го няма, че е изчезнало като с магическа пръчица.

Дрехите на Дебор също бяха изчезнали. Той стоеше до леглото силно възбуден. Когато се отпусна до нея, старите пружини изскърцаха.

— Толкова си прелестна, развратнице моя… — шепнеше той на френски, докато пръстите му обхващаха гърдите й. — Толкова топла…

Езикът му очерта гореща диря по пламналата й плът. Докосваше я, целуваше я, пробягвайки с устни по шията й, по гърдите, зад коленете, по стомаха, от вътрешната страна на бедрата, целуваше дори пръстите на краката й…

Разкри всичките й женски тайни, докато тихо шепнеше на френски слова, които я очароваха.

Бе истинско сладко мъчение. Мъчение, съпровождано с непрекъснато нарастващо удоволствие. Възбудата й, достигнала предел, я остави без дъх. Тялото й пламтеше.

— Моля те! — Алекс го желаеше неудържимо. С цялото си същество. Молеше го да я вземе. — Мисля, че… не мога…

Той я укроти с ласки, лишавайки я от мисъл и контрол над собственото й тяло, докато не остана напълно открита и уязвима. И тогава я облада. Страстта им избуя подобно на вятър преди буря. Алекс се притискаше към него в транс, подчинявайки се на ритъма му, на волята му…

Мъжът изви гръб в последен миг преди пълното си освобождаване и всеки мускул на блесналото му в пот тяло потръпна. Експлозията рефлектира с пълна сила и у нея. Пламъкът на страстта им се бе разразил в огнена стихия, която никога нямаше да бъде потушена…

Никога, повтаряше си Алекс, отпусната в прегръдките му. На устните й изплува усмивка. Най-сетне бе постигнала това, за което бе мечтала години. Сънищата й оживяха. Двамата с Дебор бяха едно цяло. Завинаги.

 

 

Лондон

Разположено в самия център на Лондон, Ситито, както всички го наричаха, се смяташе за най-големия световен финансов център. Символ на властта. Там, където някога римските легиони са лагерували, сега шеметно се издигаха небостъргачи, побрали безброй офиси, от които се ръководеше световната търговия, финансираха се войни, икономиката на цели държави, а само едно ръкостискане имаше силата на договор за милиони.

През последните години американци и японци бяха нахлули тук, стиснали здраво куфарчетата си и последните издания на „Файненшъл Таймс“. В момента най-високо се котираха сделките с арабски нефт, продуцирането на френски филмови продукции и създаването на вериги от универсални магазини.

— Доста път извървя, момче — промърмори Зак, проследявайки с поглед ято гълъби над купола на катедралата „Сейнт Пол“.

— На мен ли говорите? — попита шофьорът на таксито и го погледна в огледалото за обратно виждане.

— Не. Просто мислех на глас.

Шофьорът сви рамене и отново се съсредоточи върху натовареното движение. Работният ден бе към края си. Чиновници се изсипваха от сградите и се насочваха към метрото или към домовете си в Найтсбридж и Мейфеър. Автобусите едва пъплеха по тесните натоварени улици. Утре сутринта същите тези хора щяха да се втурнат обратно към центъра, за да се потопят отново в напрегнатото всекидневие на трескавите делови разговори, обсебени от единствената мисъл как да спечелят повече пари. Единственият принцип, който неизменно владееше умовете и сърцата на хората тук бе стремежът към печалби, вечният двигател на Сити.

Парите бяха причината и Зак да се озове в Лондон. Идването му бе свързано с „Лордс“. Или поне така се опитваше да убеди себе си.

Но в мига, в който икономът на Миранда отвори вратата, Зак знаеше, че първата и основна причина да прелети цял един континент и океана, бе да види отново жената, която владееше мислите му през последните три седмици.

Съзнаваше, че подобно увлечение е нетипично за него. Не можеше да си спомни случай, дори и като тийнейджър, когато е бил така безумно обсебен от мисълта за секс. Но и никога досега не бе срещал жена като Миранда Лорд, мислеше си Зак, докато вървеше след униформения иконом към хола.

— Готово! — изрече той вместо поздрав.

— Кое е готово? — Тя загаси цигарата си и прекоси стаята, предизвикателно шумолейки с полите на алената си копринена рокля. — Да не би да искаш да кажеш, че…

Чувстваше се като рицар при завръщането си от славен кръстоносен поход. Остави куфарчето си на масичката в стил „Луи XIV“ и извади лист хартия.

— Лорд Смайт дълбоко съжалява, ако ви е причинил тревоги. Като доказателство за съгласието му да приеме пълната отговорност за неуспеха на брака ви, той не само че е оттеглил всякакви искове от материално естество, но и настоява да изплати всички съдебни и административни такси по развода.

— Ти май се шегуваш! — Тя дръпна листа от ръката му, поглъщайки жадно всеки ред от написаното. — Ти си най-прекрасният и великолепен мъж… — Гласът й бе като доволно тихо мъркане. Погали гърдите му и плъзна ръка надолу. — Как ли бих могла да ти се отплатя?

Нямаше нищо завоалирано в милващите пръсти и приканващите й очи. Зак бе стигнал до заключението, че прямотата е една от най-очарователните черти на Миранда.

— Ще успееш да измислиш нещо — изрече мило той.

 

 

Много по-късно Зак телефонира на Елинор от старинното легло на Миранда и изуми шефката си, като й съобщи, че ще си вземе пет дни отпуск.

Тъй като не можеха да се любят двадесет и четири часа непрекъснато, Зак и Миранда ставаха от леглото от време на време. Тя се оказа чудесен гид и му показа всички забележителности на Лондон — Хайд Парк, Тауър, Кенсингтън Гардънс.

Заведе го и в лондонския клон на „Лордс“. За мъж, отговорен за цяла търговска верига, бе странно, че ненавижда да се мотае по магазините. Но тъй като не можеше да устои на чара на Миранда, Зак прекара следобеда с нея, като послушно я следваше из огромните зали. Щандовете за порцелан и бельо не го впечатлиха, но не можеше да не признае, че кашмиреният пуловер, който тя му избра, много му хареса.

Една вечер отидоха на концерт в Албърт Хол, увековечен в албума на Бийтълс „Сърджънт Пепър“.

— Знаеш ли — рече Миранда, когато се качиха в даймлера, който ги чакаше след концерта, — когато Том Джоунс пял тук, неговите почитателки хвърляли бельото си по сцената.

— Това сигурно не са били истински англичанки — престори се на шокиран Зак, повдигайки вежда.

— И други са го казвали, но… — Очите й блестяха като диамантите на ушите и шията й. Роклята й бе доста сексапилна, прилепваше плътно към всяка извивка на тялото, подчертавайки дръзко изправените гърди и закръгления таз, скрит под сребристия сатен. Бе очевидно, че не носи нищо отдолу.

— Май не познавам достатъчно музикалния свят — промърмори Зак.

Бе започнало да ръми. Ситните капчици разсейваха блясъка на уличните лампи, а асфалтът блестеше като черен опал. Приглушеният смях на Миранда обещаваше безкрайни наслади и удоволствия.

— Няма защо да се притесняваш, в леглото си чудесен — успокои го тя и натисна копчето, с което се вдигаше бронираното стъкло между предните и задните седалки.

Коленичи пред Зак и разкопча панталона му, след това наведе глава и пред погледа му се спусна воал от руса коса. С всяко движение на устните й Зак стенеше от удоволствие повече и повече. Когато усети, че не може повече да издържа, той я отдръпна от себе си и я накара да седне в скута му.

Тя тутакси се подчини, вдигайки пола и разкривайки гладките си бедра.

Той прокара пръсти по външната им страна и тя потръпна. Когато спря на венериния хълм, Миранда се изви назад и се притисна към ръката му. Той започна бавно да я гали.

— Кажи ми какво искаш — изрече задъхано, обзет от желание да я чуе как го изрича. Никога преди не бе изпитвал подобна лудост. Бе пожелал Миранда още от мига, в който я видя. През последните пет дни бе открил неподозирана жажда за плътски удоволствия у себе си. Бе ненаситен.

— Теб, по дяволите! — изхлипа тя. — Искам те.

Зак я целуна жадно. След това я повдигна леко, хвана я през кръста и само с едно движение проникна в нея.

Зъбите й се впиха във врата му.

Колата се изпълни с мускусния мирис на разгорещени от страст тела. Целите бяха влажни от пот. Пръстите на Зак се плъзгаха по тялото й в груби ласки, които я възбуждаха още повече.

Тя се движеше нагоре-надолу, все по-бързо и по-силно, искайки да изцеди и последните капчици страст, останали в тялото му, докато накрая и двамата не достигнаха върха. Изтощена, тя се отпусна на рамото му.

Застинаха изтощени, той — отметнал глава на седалката, тя — отпусната върху него. Единствените звуци бяха тежкото им дишане и ромонът на дъжда по покрива на лимузината.

— Взех решение — прошепна Миранда.

— И какво е то?

— След ревютата в Париж идвам в Щатите да си почина — усмихна се лениво тя.

— Колко дълга ще бъде тази почивка?

— Около две седмици. Тъкмо ще имам време да се запозная с новостите, които сте въвели с леля Елинор в американските клонове. Необходими са ми свежи идеи за лондонския „Лордс“.

Зак вече бе открил, че зад привидно лекомисленото и предизвикателно държание на Миранда се крие ум, остър като бръснач. Миранда бе движещата сила що се отнася до осигуряването на бутикови облекла, и независимо от това че сделката с Дебор се бе провалила, тя непрекъснато убеждаваше Елинор да даде на дизайнера още една възможност.

— Новите идеи са жизненоважни — съгласи се Зак.

— А и освен това ме тревожи онази ужасна госпожа Ковалски. Някой трябва да ти помогне да спасиш леля ми от нея.

Зак прозря тайните помисли на Миранда под неубедителните причини, които бе изтъкнала. Самата мисъл, че това нежно ефирно създание е готово да прекоси океана заради него, сина на пропаднал трапер, който дори нямаше обувки до деня, в които тръгна на училище, го ласкаеше.

— Мисля… — започна Зак и отново усети възбуда — че идеята ти е чудесна.