Джоан Рос
Наследство от лъжи (10)

Девета глава

Очарованието на преживяното през деня бе изместено още същата нощ от ужасния кошмар. Сякаш за да влоши още повече нещата, Зак пристигна на следващата сутрин, за да обсъждат откриването на клона в Чикаго.

Алекс имаше чувство, че гледа пиеса на Тенеси Уилямс, докато наблюдаваше Зак и Миранда. Миранда съвсем не бързаше да се заеме отново със задълженията си в лондонския клон на „Лордс“. Държеше се театрално, искаше да е център на вниманието, а Зак седеше притихнал и навъсен. Сякаш по поръчка на отдела за специални ефекти, пристигането на Зак бе придружено от развихрила се буря, с плющящ дъжд и мъгла.

Когато Миранда за пореден път наруга един от слугите, Алекс реши, че е крайно време да се махне оттук.

Отиде до гаража, където бяха паркирани шестте коли и двуместният мерцедес, оставен от Елинор специално за нея. Мина през центъра на Монтесито, после покрай източния плаж, където всеки уикенд художниците излагаха произведенията си.

Насочи се към кея и си припомни, че Евърил й бе казал, че е най-старият по западното крайбрежие. Прииска й се да спре и да потърси доктора, който може би работеше нещо по яхтата си. Имаше нужда да побъбри с някого. Постоя на края на вълнолома, загледана в белите зайчета по вълните. Мислите й пак се върнаха към Зак. Проследи как морският бриз довя облаци и небето притъмня. Алекс знаеше, че тяхната връзка не може да се нарече любов, след като Зак бе решен да запази брака си.

Евърил бе прав. Тя живееше много самотно и това я потискаше. Бе крайно време да започне да се среща с хора, ако не за друго, то поне за да усети отново пулса на живота. Бе изминала дълъг път от времето, когато остави Дебор да открадне моделите й и да я изхвърли като ненужна вещ от живота си.

Та тя бе дизайнер, спечелил наградата „Еми“, дявол да го вземе! Бе направила кариера и благодарение на Елинор Лорд се бе включила в бизнеса им. Просто трябваше да престане да страда по този мъж и да заживее пълноценен живот. Бе крайно време да забрави Зак. Нямаше да е много лесно, след като щяха да продължат да работят заедно по колекцията от „Синьото езеро“. Майка й винаги я бе уверявала, че е в състояние да постигне всичко, което си постави за цел. И така, тя твърдо реши, че трябва да погребе чувствата си към Зак, тлеещи в сърцето й.

Вятърът се усили и застудя. Алекс не бе усетила кога е заваляло. Бе стояла толкова дълго на вълнолома, че когато се върна при колата, цялата зъзнеше.

Все още не искаше да се връща в имението и подкара към планината Санта Инес въпреки мъглата. Включи парното и пусна една от станциите, по които звучеше рок. Чистачките съскаха монотонно, съвсем не в тон с ритъма на Брус Спрингстийн. Докато взимаше завоите си говореше сама.

— Зак ли? Кой Зак? А-ха, Закари Девъро, онзи Зак. Ами с него сме само колеги. Нищо повече.

Можеше да си повтаря тези думи цял ден. Дори цяла нощ. Но час по-късно, след като реши да се връща към имението, Алекс осъзна, че всичко това е пълна глупост и само се залъгва.

Истината бе, че независимо от усилията и решимостта си, ако Зак я пожелаеше, тя не би била в състояние да му откаже.

Потънала в мисли, тя не бе забелязала колко много е повишила скоростта. Трябваше да намали, защото пътят бе хлъзгав.

Алекс натисна спирачките. Нищо. Опита отново. Пак нищо. Натисна по-силно. Отново нищо. Рискуваше колата да се завърти и да загуби управление, но натисна спирачките докрай. Вместо гумите да изсвирят оглушително, колата продължаваше да набира скорост. Алекс се опита да запази спокойствие и завъртя рязко волана, но и това не помогна, тъй като скоростта й бе твърде висока. Обгърнатите в мъгла дървета профучаваха покрай нея. Неописуем страх скова цялото й същество. Наведе се напред и хвана волана с две ръце, опитвайки се да взема плавно острите завои. Времето сякаш спря хода си. В съзнанието й се мяркаха фрагменти от живота й като на кинолента. Алекс се изплаши пътуването й да не завърши фатално. Беше й трудно да вижда през дъждовните струи и не бе сега времето да преживява вече сторени грешки.

Не познаваше планинския път, а и не бе обърнала внимание откъде точно минава. Затова сега нямаше представа колко още й остава, докато слезе в долината. Профуча покрай някакъв черен път, който водеше към стара винарна и се обнадежди, че бясното препускане скоро ще свърши. Така и стана. Но не както очакваше. Колата премина през поредица остри завои, докато задницата поднесе в една локва, а предните гуми затънаха в калта с бълбукащ звук.

Алекс полетя напред, но предпазният колан я задържа. Жива съм, помисли си тя, когато успя да си поеме въздух. Но дори нямаше представа къде се намира. А дъждът продължаваше да плющи. Алекс изруга така, че дори Миранда би й завидяла. Отвори вратата. Погледна небето, което просветляваше и тръгна пеша.

Скоро стигна до винарната. Имаше само един служител. Младежът я покани вътре и й предложи сухи кърпи, преди да се обади, за да съобщи за инцидента и да помоли някой от прислугата да дойде да я вземе. Докато чакаше, си поръча голяма чаша вино. Бе изяла само един грейпфрут и чаша кафе на закуска. Било е преди цели осем часа, установи с истинско учудване тя, когато погледна мокрия си часовник. Червеното вино замая главата й. Чувстваше се прекрасно и нямаше нищо против да изпие още една чаша.

Половин час по-късно пристигна Зак. Изглеждаше сърдит и непредсказуем като времето навън.

— Не съм молила Елинор да те изпраща — премигна учудено Алекс, когато го видя.

— Сам пожелах.

— Така ли? — Все още не беше толкова пияна и усети гнева му. — Много мило от твоя страна, че си дошъл в този дъжд.

— Ще ми благодариш по-късно. — Извади банкнота от джоба си и я остави на бара.

Младежът отказа да вземе парите.

— За сметка на заведението е. Удоволствието беше мое.

Говореше на Зак, но не сваляше поглед от Алекс.

— Зак, това е Стив — представи го Алекс с очарователна усмивка, която бе съвсем неуместна, като се имаха предвид обстоятелствата през изминалите часове. — Стив, това е Закари. Мой, ъ-ъ-ъ, колега.

— Приятно ми е — каза Стив, без дори да погледне към Зак.

Зак забеляза интереса, с който младежът следеше всяко нейно движение, и едва потисна яда си.

— Госпожа Лорд ви е изключително благодарна за помощта, която сте оказали на гостенката й. — Той хвана Алекс за ръката и я повлече след себе си. Банкнотата остана на бара.

— Заповядайте пак, когато не бързате толкова много — извика след тях Стив.

— Благодаря. С удоволствие ще дойда пак — извика Алекс. Ала слънчевата й усмивка угасна, когато Зак отново я дръпна за ръката.

— Нали беше много сладък? — попита тя, вече в ягуара му.

— Истински принц от приказките — изръмжа Зак. — Не си губиш времето, както забелязвам.

— Моля? — Алекс погледна строгия му профил. — Какви ги говориш?

— Първо Евърил ще си счупи краката да тича след теб, докато те уговори да отидеш на яхтата му, а сега и приятелчето ти Стив. Този хлапак прилича на старата ми хрътка Дюк, когато е налапала някой кокал. Докато си тръгнеш, сигурно всички мъже в радиус от петдесет километра около имението ще са луди по теб. — Нима ревнуваше? Мисълта бе изненадваща и обнадеждаваща.

— Не си много любезен.

— Ако не си забелязала, любима, не съм в много добро настроение. Не си ли забелязала как ми се подиграва съдбата всеки път, когато ти се притека на помощ заради собствената си глупост? Какво ли съм сторил в предишния си живот, та всичко е срещу мен?

Радостта, която я бе обзела след изпитото вино, се стопи от острия му тон. Алекс замълча. Кръстоса ръце и впери поглед в бързо сменящия се пейзаж навън. Най-сетне Зак проговори:

— Уредих да изтеглят мерцедеса на буксир.

— Благодаря — отвърна студено тя, без да го погледне.

— Повредата не е сериозна.

— Много се радвам. Страхувах се, че съм видяла сметката на колата на Елинор.

— Ако толкова си се загрижила за проклетата кола, не е трябвало да караш толкова бързо. За Бога, Алекс, нямаш ли ум в главата! Да караш с такава скорост по нанадолнище и то в дъжда!

— Мислиш, че съм карала с превишена скорост, така ли?

— Ако беше карала нормално, нямаше да излетиш от пътя.

— Голямо доверие ми имаш, няма що! — изсумтя тя.

— Никога не съм те смятал за светица, любима.

Алекс предположи, че последната дума просто му се е изплъзнала.

— Твоя работа. — Нима той не разбираше колко усилия й костваше да му устои? Алекс бе убедена, че няма да й е никак трудно да го прелъсти, но точно в този момент усещаше, че е враждебно настроен и не иска да има нищо общо с нея.

А за жените казваха, че имали непостоянен нрав!

— Миличка, та ти едва ли знаеш какво точно означава думата „въздържание“. — Той спря колата.

Последното преля чашата на търпението й. Не можеше повече да слуша несправедливите обвинения на човека, когото обичаше.

— Върви по дяволите! — процеди Алекс.

Разкопча предпазния колан с треперещи пръсти, отвори вратата и ядосано тръгна надолу по пътя.

— По дяволите, Александра!

Той бе уплашен до смърт, когато тя се обади. Докато пътуваше с изопнати до крайност нерви към винарната, си я представяше да лежи на пътя, тежко ранена, цялата в кръв.

Трябваше час по-скоро да стигне при нея и напълно забрави, че поема риск, като кара с такава главоломна скорост и пренебрегва пътните ограничения. Докато форсираше колата нагоре в планината, си представяше как я взима на ръце, как я успокоява и люби.

Но когато я откри, кокетно седнала на високия стол на бара да пие вино, сякаш бе в някой нощен клуб, и да флиртува с русокосия красавец, който изглеждаше така, сякаш бе ударен от гръм, добрите намерения на Зак мигновено изчезнаха.

Бе разярен не на шега. Разярен, защото бе рискувала живота си, но бе позволил лоялността към Елинор и поетата отговорност към „Лордс“ да го възпрат да прати компанията по дяволите, а също и брака си, и да вземе това, което най-много искаше на света. А той искаше единствено и само Алекс.

— По дяволите, Александра — изруга повторно той и подкара бавно по пътя. — Престани да се държиш като разглезена лигла и се качи в колата.

Тя не отговори. Не го и погледна. Продължи да върви. Шлиферът й бе единственото цветно петно на фона на сивия ден.

— Има петнадесет километра до къщата.

— Ако трябва ще тичам петнадесет километра.

— Не и в това време.

— Обичам да се разхождам в дъжда — извърна се тя. — За ваша информация, господин Всезнайко, ако попитате механика, след като изтегли колата от калта, ще разберете, че не съм карала като луда, а няма спирачки.

— Да не искаш да кажеш, че спирачките са отказали?

— Браво, позна от първия път. Мисля, че тези прочути немски автомеханици съвсем не си заслужават славата. — Тя наведе глава и продължи надолу по пътя.

Положението беше абсурдно. Не можеше да кара след нея по целия път до къщата на Елинор. Изруга и спря колата. Тръгна бързо след нея. Смяташе да я вкара насила вътре.

Тя не се обърна, когато чу, че захлопна вратата. Не спря и когато го чу до себе си.

— Махай се! Остави ме на мира.

— Как ли пък не! — изръмжа той, вече на границата на търпението. — Идваш с мен.

Едва хванал я за ръката, Алекс му поднесе изненада. Извърна се яростно и заби юмрук в челюстта му.

— Казах ти да ме оставиш на мира! — изкрещя тя и вятърът отнесе гневните й думи.

— Твърде късно. — Това бе последната капка. Преглътна болката в челюстта, сграбчи я за шлифера и я дръпна към себе си. По лицето му се стичаха капки дъжд. — Писна ми! — изрева той. — Дойде ми до гуша от тези игрички.

Жена с по-слаб характер би се уплашила от опасния огън, който пламтеше в черните му очи. Алекс тръсна глава, без да обръща внимание, че качулката й се смъкна. Срещна предизвикателно погледа му и изсъска:

— Какви игрички?

— Например, седя си аз в офиса и вдишвам с разширени ноздри парфюма ти, опитвам се да се съсредоточа над цифрите, но през цялото време се чудя какво бельо носиш под тези скандално сексапилни дрехи, които никоя жена не би облякла на работа. Не мога повече да понасям да страдам самотен в леглото и да си представям, че живееш в същия град, толкова близо до мен, и в същото време толкова далече! Не мога да продължавам ден след ден, минута след минута да се чудя какво правиш и с кого… Не мога да си спомням за кой ли път онази нощ, когато те прегръщах, и пожелах да спра времето. Омръзна ми да овладявам със сетни сили страстта си по теб и всяка сутрин да взимам студени душове, защото съм те сънувал цяла нощ и съм възбуден до болка… И най-вече ми омръзна да си представям какво би станало, ако би приела да се любим… Желая те повече, от която и да е друга жена в живота ми! Обичам те много повече, от която и да било друга, и не мога да си позволя да те нараня. И какво ми донесоха благородните пориви? Получих юмрук в брадата от една упорита, твърдоглава жена, която няма достатъчно разум и шляпа из поройния дъжд.

Той наистина бе разярен. Алекс почувства стихията, която бушуваше в него. Знаеше, че силните му чувства би трябвало да я уплашат, но не очакваше Зак да я нарани. Това откритие й се стори много вълнуващо.

В този миг той наведе глава, а Алекс извика от изненада, когато усети устните му върху своите. Отвърна на целувката с жар. И двамата стояха под плющящия дъжд, потънали в страстна целувка. Бяха подвластни единствено на завладяващото първично чувство. Никой от тях нямаше сили повече да му противостои.

— Ако това не е земетресение — прошепна задъхано тя, — значи сме в беда.

— Няма никакво земетресение. — Устните му се спуснаха по лицето й и той я притисна трескаво към себе си.

Пожела я тук, в този момент. Искаше му се да отбият от пътя и да я люби в колата, да докосва всяка частица от тялото й.

Александра го желаеше също толкова силно. Дори повече.

— Знаеш ли откога те желая?

— От кога? — Трепетният й смях бе прелъстителен и обещаващ.

— Откакто те познавам. — Тя усети любовта му като топла вълна, която залива душата й. Обсипа лицето му с горещи целувки и продължи да го милва, докато я носеше към колата.

Положи я на задната седалка, нетърпеливо разкопча шлифера и се притисна към нея. Бе крайно възбуден и леките движения на бедрата й му причиняваха болка.

Разумът му заговори и той с огромно усилие се надигна на лакти. Страните й бяха порозовели, устните — разтворени, косата — мокра и объркана. Очите й блестяха като елмази.

За него тя бе най-красивата и желана жена, която някога бе срещал. Но както баба му обичаше да казва и както знаеше от собствения си опит с Миранда, красотата бе измамна. Истинската красота на Алекс бе в сърцето и душата й, красота, която нямаше да увехне и до стотния й рожден ден.

— Не искам да те нараня…

Алекс не разбра какво иска да каже той.

— Няма, мили.

Той реши да опита за последен път. Така нямаше да се чувства толкова отговорен за последствията.

— Не мога да ти дам това, което искаш, Александра. Това, от което се нуждаеш най-много. — Тя се усмихна при тези думи. Бавна, безкрайно прелъстителна усмивка, с която древните изкусителки са примамвали мъжете още от сътворението.

— Не се безпокой — промълви нежно тя.

Ръката й се плъзна по възбудения му член. Той я сграбчи и я поднесе към устните си.

— Не исках да кажа това. — Целуна нежната й длан. — Заслужаваш мъж, който може да ти обещае бъдеще.

Тя не искаше да мисли за това. Не сега. Не и когато го желаеше с всяка частица от тялото си.

— Говориш прекалено много. — Прокара пръсти през косата му и го привлече към себе си за нова безумна целувка. — Не искам да мисля за бъдещето — настоя тя до устните му. — Искам да изживея мига. А сега те желая…

Месеци наред той се бе борил с чувствата си. Повече не можеше. По дяволите последствията! И Зак се остави на сластния й глас, на прелъстителните движения на бедрата й, на устните й, които жадно търсеха плътта му.

Неизбежност. Съдба.

Смъкна джинсите й. Този път бикините й бяха на яркосини цветя, високо изрязани. Целуна я отново и усети вкуса на дъжд. Нейният вкус…

Подпряна на лакти, тя започна да сваля ципа му.

— Желая те, Зак! — Знаеше, че няма връщане назад, но сега не искаше да мисли за това. — Сега! Моля те… — От устните й се изтръгна нечовешки стон, когато той проникна в нея.

Устните им отново се сляха.

И двамата се оставиха на страстта. Любиха се диво и необуздано. Достигнаха върха едновременно. Тя извика и се вкопчи в него.

Истина е, мечтите все някога се сбъдват, помисли си Зак.

 

 

Алекс знаеше, че това рано или късно ще се случи. Отдавна бе признала пред себе си, че не може да му устои, но не предполагаше, че ще случи толкова скоро.

Да, напомни си тя, ние се любихме, но това бе само секс. Вълнуващ, трескав, но бързо отшумяващ.

Любовта не е това, мислеше си в същото време и Зак.

Необузданата му страст е предизвикана от страха, гнева и ревността, мислеше си тя. Но нито една от тези причини не означаваше любов.

Продължаваха да лежат един върху друг, преплели крака, със сърца, биещи като едно. Зак вдигна глава и я погледна, черните му очи бяха помръкнали.

— Алекс…

— Не! — Тя хвана ръката му точно когато се готвеше да премести полепналите по страните й кичури. — Не смей да се извиняваш…

Той заглуши думите й с бърза, настойчива целувка.

— Не смятах да се извинявам. А може би си права — продължи той, когато тя го изгледа многозначително. — Но не за това, за което си мислиш. Не съжалявам за случилото се. Съжалявам, че направих това, за което мечтая от месеци едва сега, а не онази първа нощ… — Той се намръщи и поклати глава. Дори не беше свалил шлифера и полото й. — За Бога, Александра, дори и в най-смелите си мечти не съм си представял, че ще те любя на задната седалка на колата като някой зажаднял колежанин.

Погледна я с неизказана нежност и тя, уплашена, че любовта е изписана на лицето й, се измъкна изпод него и започна да оправя дрехите си. Разкъсаните й бикини бяха метнати на задното стъкло. Той проследи погледа й.

— Ще ти купя нови.

— Няма нужда. — Тя ги пъхна в джоба на шлифера и започна да си обува джинсите.

— Казах, че ще ти купя нови.

— Добре. Прави каквото искаш. — Не беше лесно да се напъха в джинсите в тясното пространство под нетрепващия му поглед.

Ако продължаваше така да се извива, скоро щеше да се наложи отново да ги свали, мислеше си Зак, усетил нова вълна на желание. Ала в този миг Алекс му се стори толкова далечна и студена, че би могла да замрази с поглед и Северния, и Южния полюс. Той мислено ругаеше наум, докато нахлузваше собствените си панталони. В този момент би пропушил отново, макар да бе отказал цигарите още в колежа. Разочарованието го подтикваше да запали цигара. Или да пийне нещо силно. „Джак Даниелс“, чисто, без лед.

— Виж — каза той, решен да опита отново. — Казах, че съжалявам. Какво искаш да направя?

— Казах ти, няма нужда да се извиняваш. — Унизена, тя изхлипа: — Разбирам, Зак… — Не можеше повече да гледа съжалението в погледа му. Извърна глава и впери невиждащи очи в дъжда навън. Опита се да се успокои.

— По дяволите…

— Увлякохме се. Случва се. — Тя си пое дълбоко въздух. — Нищо трагично не се е случило. Освен това…

— Обичам те! — Той прехвърли ръка през раменете й.

— … не си го направил сам. Нали знаеш, казват, че за това, са нужни двама…

— Обичам те.

— … както за танго. Ако трябва да бъда честна, и аз го исках толкова силно, колкото и ти. — В този миг тя осъзна думите му, изречени спокойно и делово. Надеждата й отново се върна. — Да не би да искаш да кажеш, че…

— Трябваше да ти го кажа много отдавна. Обичам те, Александра Лайънс. — Тя го прегърна и го целуна с безумието на отчаяно влюбена жена.

— И аз те обичам, Закари Девъро!

— Знам.

— Толкова ли си личеше?

— Всъщност, не. Но се побърках, докато разбера чувствата ти. — Тя го обичаше с цялото си сърце, независимо от всичко. Вече не можеше да крие любовта си. — И все пак съжалявам, че бях груб. И че всичко свърши толкова бързо…

— Честно казано — усмихна се палаво тя, — хареса ми! Всичко бе безкрайно вълнуващо, незабравимо… — Докато седеше на задната седалка в колата на Зак и наблюдаваше дъждовните капки да се стичат по замъгленото стъкло, Алекс разбра, че отношенията й с Дебор са били чист секс. Макар да бе вълнуващо. Но тя винаги се бе чувствала някак изолирана, всичко, което вършеше, бе предназначено да му достави удоволствие. Дори когато достигаше момента на оргазъм, тя не изпитваше истинска наслада, защото преценяваше реакцията си през погледа на Дебор.

Докато се любеха със Зак, се бе почувствала съвсем различно. Вече знаеше, че любовта невинаги е нежна и спокойна. Понякога бе трескава и груба, дори жестока. И въпреки това, изживяното със Зак я караше да желае още и още.

Зак милваше раменете й и се опитваше да среши с пръсти обърканата й коса.

— Трябва да поговорим.

Тя понечи да го увери, че не е необходимо, но след това реши, че между тях има твърде много неизяснени неща и се съгласи. Преместиха се на предната седалка и Зак се обади на притеснената Елинор от колата, за да я увери, че Алекс е жива и здрава, но ще трябва да почакат още малко, докато дойде влекач да издърпа затъналата кола. В думите му имаше известна доза истина, но той не можеше да признае пред своята шефка и приятелка, че за него в този момент има много по-важни неща.

— Не знам за теб, но аз умирам от глад — каза той, след като остави слушалката. Усмивката му бе искрена и открита. Бе я виждала само на сватбата на майка му.

— Не съм подходящо облечена за ресторант. — Тя подръпна влажното си поло и измачкани джинси.

— Едва ли някой ще забележи в някое от малките ресторантчета по кея — успокои я той.

Не й се искаше да провеждат дълъг интимен разговор на обществено място. Все още не бе готова да афишира връзката им пред другите.

— Защо не си вземем нещо и да поговорим в колата? — предложи тя.

— Чудесно! — Той се наведе и я целуна игриво.

Спряха на самотен паркинг до брега и се заеха със сандвичите „Макдоналдс“, пържените картофи и бутилката „Дом Периньон“, които купиха от някакво крайпътно бистро.

— Винаги съм мечтал първия път, когато се любим, да пием шампанско. — Той извади тапата и сипа в две пластмасови чашки. — И да слушаме музика. — Той настрои радиото на станция с джаз и блусове. — За съжаление нямаме свещи.

Тя отпи от шампанското и се наслади на вкуса му.

— Превъзходен вкус!

— Винаги ли е толкова лесно човек да ти достави удоволствие?

— Аз съм момиче, с което ще ти излезе евтино — каза тя през смях. — Купуваш ми един „Макдоналдс“ и съм твоя.

Той се усмихна и напълни отново чашата й.

— Следващия път ще измислим нещо по-хубаво.

Следващият път?! Сърцето на Алекс трепна при тези думи.

Седяха дълго, чувствайки се добре един до друг, пиеха шампанско и наблюдаваха гонитбата на вълните. Небето бе като сива завеса. В здрача се виждаше обхождащата сигнална светлина на фар, а гласът на Били Холидей възпяваше любовта и любовната мъка.

— Кога разбра? — прошепна тя.

— Откога те обичам ли? — Алекс кимна. — Не знам. Сякаш винаги е било в мен. Ти ме привлече още първата нощ, но ако трябва да съм откровен, мисля, че тогава не беше нищо повече от желание.

— Благодаря на Бога за половия нагон у хората — измърмори тя, доволна, че не й отказа да пийнат по още малко.

— Не е ли така? — Той отпи от шампанското и погледна замислено морето. — Знаех, че си навличам неприятности на сватбата на майка ми. Ако беше просто страст, сигурно щях да направя нещо или същата нощ, или когато се върнахме в Ел Ей, вместо да те оставя да изчезнеш от живота ми.

— А ти не искаше да ме нараниш?

— Точно така. Но сега си мисля, че само отложих неизбежното.

— За щастие, съдбата отново ни събра.

— Не исках да ти кажа всичко това преди малко. — Зак погали бузата й с опакото на ръката си. — За съдбата и всичко, което си ми причинила.

— Знам… Мисля, че и аз се влюбих в теб още първата нощ.

— Защо не ми каза тогава?

— Нима не го усещаше? — Понякога тя си мислеше, че любовта й е толкова очевидна, че сигурно всички в централния офис на „Лорд“ знаят тайната й.

Зак сви рамене. За втори път от няколко часа, той се почувства като влюбен колежанин. Обича ме… Не ме обича… Не помнеше откога не се бе чувствал несигурен в присъствието на жена.

— Понякога си мислех, че наистина ме обичаш. Но винаги, когато бяхме заедно, ти се държеше хладно.

— Ти беше женен.

— И все още съм — почувства се длъжен да каже той.

— Знам. — Тя въздъхна. Опитваше се да оправдае държанието си като си мислеше, че бракът на Зак е провален и разтрогването му е въпрос на време. — Надявам се, това да не усложни нещата.

Той усети несигурността й и побърза да я успокои:

— Нещата бяха достатъчно сложни, когато се запознахме. — Косата й бе изсъхнала и падаше на златисточервеникави вълни покрай сериозното й лице. Зак подръпна изсветлелите й краища. — Ти си най-чудесното нещо, което ми се е случвало. — Целуна я отново — дълга, почти безкрайна целувка. — Ще ни бъде трудно, доста сложно е — предупреди я той, когато устните им се отделиха.

— Не може да ни е по-трудно, отколкото беше през месеците, докато се опитвахме да скрием чувствата си — засмя се тя.

— Може би. — Взе ръката й и целуна връхчетата на пръстите с безкрайна нежност. — Не преувеличавах, когато ти казах, че нещата са много сложни — започна с нежелание той. Не му беше лесно да признае, че е обвързан с една неуравновесена жена, която държеше да го държи като залог за престиж. Но след всичката болка, която му бе причинила, Зак сметна, че Алекс трябва да научи истината.

— Миранда е красива. И много сексапилна — прошепна Алекс. — Всеки мъж би я пожелал.

— За бедно момче като мен, незапознато със светските нрави и ексцентрични удоволствия, сексът с Миранда бе нещо изключително. Но не бе нужно много време, за да разбера, че само секс, без чувства, не доставя удоволствие. Напротив. Чувстваш се потиснат и самотен.

— И аз получих същия урок — промълви Алекс и отново се върна към последната си нощ с Дебор. — И то по най-ужасния начин. — С учудване откри, че споменът вече не й причинява болка. — Но защо се ожени за Миранда?

— Защото, въпреки успеха, който бях постигнал, си оставах сина на бедняк от Луизиана, който цял живот е рязал захарна тръстика. Миранда бе красива, а най-важното, приказно богата. Имаше добро обществено положение…

— Толкова ли бе важно това за теб?

Той сви рамене и отново му се допуши.

— Тогава, да. — Не можеше да повярва, че е бил толкова повърхностен. Прокара ръка през косата си. — Грозната истина е, че Миранда отново бе тръгнала на лов за съпруг, когато, неприятно ми е да го призная, аз бях готов да се продам.

Алекс сложи ръка на бузата му и почувства как едно мускулче заигра под пръстите й.

— Не се самообвинявай — каза тихо тя. — Всички ние имаме мечти. Проблемът е, че понякога, дори и да постигнем мечтаното, се оказва, че то е било една химера. — Също както бляновете й по Дебор. — Всички правим грешки, Зак.

— Да, но някои от грешките трудно се поправят.

Той не преувеличаваше. Алекс го изслуша със свито сърце, когато й разказа за натрапника, който купувал акции и за заплахата той да поеме контрола над компанията, за заплахата на Миранда да продаде наследствените си акции, само за да задържи Зак настрана от Алекс.

— Знам за подозренията й, че имаме връзка. Но нямаше нищо, заради което да проявява ревност…

— Мислеше, че спим заедно. Вече е истина. — Зак отново се зачуди дали е постъпил правилно.

— Всичко ще се оправи — увери го Алекс, щом видя несигурността, пропълзяла по любимото лице.

— Животът е пред нас — съгласи се той. Целуна я отново и си помисли, че има невероятен късмет, щом една толкова ослепителна, интелигентна и мила жена като Алекс го обича.

— Но няма да мога да живея спокойно, ако знам, че щастието ни е за сметка на Елинор — прошепна Алекс.

— Толкова ли си загрижена за нея?

— Обичам я — каза простичко Алекс. — Казах ти, че докато бях дете, се местехме непрекъснато.

— Спомням си, разказвала си ми. — Зачуди се какво ли би казала Алекс, ако знаеше колко е дебело досието, в което бяха събрани старите й адреси, от времето, когато е била почти на три до днес. Но първите две години си оставаха забулени в мрак. Именно заради тях Елинор бе убедена, че тя е Ана.

— Когато се сприятелявах с някого в училище, след време се налагаше да се разделим. Скоро открих, че е по-лесно да нямаш приятели.

— Не мога да си представя, че не си имала приятели. — Особено момчета, помисли си Зак, удивен, че ревността отново го сграбчва, щом си я представи в ръцете на някой младеж. Или още по-неприятно, на задната седалка на шевролет след мача за училищната купа по американски футбол.

— Винаги съм се разбирала с хората, но бе по-лесно да не допускам никого до себе си. Брат ми, Дейвид, бе най-добрият ми приятел. После умря… Оттогава съм била близка само със Софи. И разбира се, с теб. И Елинор. Знам, че звучи странно, но още от самото начало се почувствах свързана с нея. Бе като част от семейството ми. — Погледна към Зак, но не забеляза особена реакция при думите си. — Може би, защото аз загубих майка си, а Елинор — внучката си, затова станахме близки. За да запълним празнината в сърцата си.

— Звучи логично — съгласи се внимателно той, въпреки че вече се чудеше как да постъпи с последното усложнение. Месеци наред се опитваше да се убеди, че единствената пречка към Алекс е бракът му с Миранда. Но сега не можеше дори да предположи как би реагирала Алекс, ако разбере истината. Дали ще го обича, след като открие, че е наел частни детективи, които да разровят целия й живот и да се докопат до всичко, дори и до връзката й с извратения френски дизайнер? Дали все още ще иска да бъде с него, след като разбере, че я е лъгал месеци наред, докато е работила в „Лордс“? Всъщност, той не бе я лъгал, но както казваше сестра Мери Джоузеф, учителката му в четвърти клас, да премълчиш част от истината, е също толкова грешно, колкото и наглата лъжа. Зак се притесняваше, че когато истината излезе наяве, мнението на Алекс ще съвпадне с това на строгата му учителка от католическото училище.

— Остава ни само едно — въздъхна Алекс, очевидно не забелязала притеснението му.

— Какво? — Зак с облекчение се отърси от натрапчивите мисли. Знаеше, че ще трябва да плати за стореното, но не искаше това да стане днес. Имаше нужда от повече време. Време, за да скъса с брака си и да спаси „Лордс“ заради Елинор. Време, за да разбере дали Алекс наистина е Ана и как ще се отрази този факт на бъдещето им.

— Колкото и да ни е трудно, трябва да запазим тайната си още малко време — изрече Алекс. — Поне докато си сигурен, че никой няма да отнеме „Лордс“ от Елинор.

— Мислиш ли, че ще мога да се справя?

— Ти си моят рицар в блестящи доспехи — усмихна му се Алекс лъчезарно. Зак отново се почувства виновен, че месеци наред е крил истината от нея. — Ти можеш да се справиш с всичко.

Той я привлече в прегръдката си. Надяваше се да е права.

 

 

Въпреки че гореше от желание да отведе Алекс в най-близкия хотел и да я люби цяла нощ, и двамата не посмяха да рискуват.

— Остава ни толкова много време до края на живота ни — напомни му тя, когато потеглиха към имението.

И въпреки че се съгласи, Зак си помисли не за пръв път, че животът е наистина една непредполагаема въртележка.

Глъчката, с която ги посрещнаха, не ги изненада. Елинор, доволна, че Алекс е жива и здрава, й каза да не се притеснява за колата. Клара, мистично настроена както винаги, изтъкна, че усеща намесата на невидими сили.

— Полтъргайст — заяви компетентно тя. — Или някой блуждаещ дух, който иска да прогони Александра от Санта Барбара.

Въпреки че не бе дух, Миранда отговаряше точно на описанието. Тя бе вън от себе си от гняв.

— Предупредих те! — просъска тя през стиснати зъби, когато двамата със Зак се качиха в спалнята си. — Казах ти какво ще се случи, ако отново спиш с тази малка уличница.

— Винаги съм се възхищавал на актьорското ти майсторство, Миранда, но някой трябва да напише втория акт от пиесата ти — парира нападките й Зак. — Този диалог ми звучи твърде познато. — Той свали пуловера си и се затвори в банята.

— Позакъснял си с душа, мръсен лъжецо! — изкрещя Миранда, когато чу, че той пуска водата. — Вече усетих парфюма на малката кучка по дрехите ти.

Миранда вече не се и опитваше да прикрие нетърпимия си характер. А злобата и враждебността й, помисли си Зак, докато банята се пълнеше с пара, бяха насочени изцяло към Алекс. Той сериозно се притесняваше заради емоционалната нестабилност на жена си и се стремеше да не прави или казва нещо, което би й дало повод да нарани Алекс. Знаеше, че не може да скрие изневярата си от нея. Избърса се, уви кърпа около кръста си и се върна в спалнята, готов да посрещне яростта на Миранда.

— Имам предложение — каза той и посегна за чифт памучни слипове от старинната махагонова ракла.

Миранда го погледна подозрително.

— Защо ли ми се струва, че то никак няма да ми се понрави?

— Напълно делово предложение.

— Сериозно? — попита тя привидно незаинтересовано. Но Зак забеляза алчния й поглед и си помисли, че може и да не е толкова трудно, колкото му се струваше. — И какво е то?

— Този брак е един фарс още от самото начало. Ти не си щастлива. И аз не съм щастлив. Затова, защо просто не го прекратим, преди да сме се унищожили взаимно?

Тя запали цигара, седна на края на леглото и кръстоса крака. Зак си спомни времето, когато тези дълги гладки крака го възбуждаха само след един поглед. Но тогава беше друго. А понякога му се струваше, че хубавите моменти с нея са били в един друг свят.

— Проблемът, Закари, е, че ти просто не разбираш.

— Тогава защо не се опиташ да ми обясниш?

— Простата истина е, че аз не съм нещастна. Напротив, скъпи, харесва ми да съм омъжена за теб.

— Как можеш да говориш така! Ние почти не се виждаме. А когато сме заедно, само се караме.

— Май наистина има нещо, с което не си наясно — каза търпеливо тя, сякаш говореше на дете.

Зак отново усети, че тя се смята за много повече от него. Обикновеният му произход, който уж я очароваше, когато се запознаха, сега служеше само за да може тя да му изтъква превъзходството си.

— Опитвам се да разбера — каза той.

— Истината, колкото и неприятна да е тя, е, че вече не съм млада. А в моя свят, презират жените, които се развеждат на определена възраст. Затова предпочитам да имам съпруг… — Тя изпусна кълбо синкав дим и го огледа сякаш бе бик, когото смяташе да купи за разплод. — … който, макар и често отсъстващ, все пак е съпруг.

— Имала си двама съпрузи преди това — изтъкна той. — Ще се омъжиш отново.

— Може би. — Тя стана, загаси цигарата в кристалния пепелник и се приближи до скрина. — Само че аз съм тази, която решава дали да се разведе и кога.

— Мога да подам молба. Имам основателни причини за развод.

— Аз също. Не забравяй, Закари, че когато става дума за изневяра, никой от нас не е спазил брачните клетви. — Тя измъкна лист изпод купчината напарфюмирано френско бельо. — Това може и да те заинтересува.

Зак не можа да преодолее любопитството си и дръпна хартията от ръцете й. Сърцето му се сви, когато прочете напечатаното.

— Това е секретен документ от Нелсън Монтейг.

— За хонконгския му банкер — потвърди Миранда с лисича усмивка, от която Зак потръпна. — Това са плановете му за „Лордс“. След като поеме управлението, разбира се.

Зак поклати глава.

— Но това е лудост!

— Той смята да раздели на секции цялата верига — засмя се доволно тя. — Това е идеята. Но всичко е добре, когато свършва добре. Цената, която той предлага за всяка акция, ще направи акционерите много, много богати.

— Ако решат да продават.

— Достатъчно от тях ще го сторят, Закари. Няма гаранции за това, което хората са готови да направят в името на бърза и лесна печалба. — Очите й светнаха алчно. — Нелсън ме убеди в това.

— Той ли те изпрати при мен с този документ? — Нямаше много логика в действията му.

— Разбира се, че не. Трябва да си призная, че не бях много добро момиче. Откраднах я от дипломатическото му куфарче, докато спеше.

— А сега си готова да продадеш информацията на този, който даде повече.

— И така може да се каже. Това е козът ми, Закари. И двамата знаем, че аз държа решаващия пакет акции. Ако гласувам за теб и леля Елинор, „Лордс“ ще съществува както досега. Ако реша да гласувам за Нелсън… — Тя сви рамене. — Е, документът бе достатъчно красноречив по отношение на плановете му.

— Даваш ли си сметка, че това би убило леля ти?

— О, май някой драматизира нещата! Леля е жилава старица. Щом е преживяла и убийствата, и отвличането, и смъртта на съпруга си сигурно ще успее да преживее и загубата на любимата си компания.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм в теб, скъпи. Колкото и да си падаш по тази измислена дизайнерка, лоялността ти стои над всичко. — Дори няма да се опиташ да се разведеш с мен, защото ако го направиш, ще изиграя коза си. И тогава ще разберем колко може да понесе леля ми.

Докато слушаше пълните й с омраза думи и наблюдаваше непоколебимото й изражение, Зак се чудеше какво го е заслепило така, че да не забележи какво всъщност представлява Миранда преди време. Тя или бе напълно луда, или сатанинско зло.

— Ти ли си виновна за това, което се случи на Алекс днес?

— Какви ги говориш? — Изненадата й изглеждаше истинска.

— Имаш ли нещо общо с инцидента?

— Да не би да ме обвиняваш, че съм прерязала спирачките в колата на любовницата ти?

— Искаш Алекс да се махне.

— Искам, разбира се. Но, за Бога, Зак, не смятам, че е нужно да падна дотам, че да я убивам, за да разреша проблема. Освен това, дори и да разбирах от коли, а аз нищо не разбирам, не бих рискувала да си счупя някой нокът. — Тя протегна ръце като доказателство за невинността си и показа десетте си идеално лакирани нокътя.

— Може да си наела някой да свърши черната работа.

— Вече съм го направила, скъпи. — Тя стана, приближи се до него и прокара алени нокти по устните му. — Имам теб. — Целуна го животински и излезе от стаята със смях.

Зак изруга, смачка документа и го запрати в другия край на стаята. Както би казала баба му, сам си бе постлал леглото. Дори и това да значеше, че е обречен да прекарва нощите си сам, в мъчителни копнежи по жената, която никога нямаше да бъде негова.