Донко Найденов
Загадката на „странните дни“ (3)

III

На двадесет и пети юли, в шестнадесет и тридесет дойде екзорсистът Отец Кирил. Той носеше със себе само една малка чанта. Когато го заведохме до епицентъра на събитията, той изрече следното:

— Усещам отрицателна енергия. Аз от дълго време се занимавам с екзорсизъм и вече мога да усетя такива неща.

Ние заковахме парцалите за стените на кочината и ги напръскахме със светена вода. След това застанахме на около метър от кочината. Отвътре се чу рев и нещо невидимо заблъска по стените! Ние се отдръпнахме стреснати, но Отец Кирил със спокоен тон ни каза:

— Не се страхувайте. Духовете не понасят светена вода. Получава се нещо като болка при евентуално съприкосновение.

— Ще се опитаме да не се страхуваме, Отче — отговорих му с лека нотка на ирония.

— Зная, че е страшно и ви предупреждавам, че ще станете свидетели на страховити неща. Но само ме слушайте и всичко ще бъде наред — посъветва ни Отец Кирил, сетне извади кръста си с думите: — Сега извадете и вие кръстовете и ги дръжте така, както аз го правя.

Той вдигна кръста недалеч от лицето си, горе-долу на височината на главата. Ние направихме същото.

После извади шишето със светена вода и пръсна малко в кочината. Чу се съскане! Отново рев! Блъскане!

— Кой си ти? Какво искаш от хората?

… дуууууум… дуууууум… дуууууум… — нещо невидимо заблъска по дъските на кочините.

— О, изчадие на Ада, о, проклетий демоне, напусни това място! Гдег, бдаб, хтерес хтуес…

… дууууум… — силата удари по гредите на покрива. Още един рев продъни околността.

— … остави това семейство на мира… мъртвите са мъртви и трябва да се преселят в мъртвия свят… Осуд ухталиган хшег… Гний в пъкъла! Гний в пъкъла!

… дуууууум… — чух тряскане на дъски. Стон, наподобяващ клане на животно, но много по-мощен!

— … напусни земята, напусни света на живите, Отиди в Ада, там, откъдето идваш… овадира урдоваз офралиган хшег…

Последва канонада от удари по стените на кочината. Отново се възнесоха сатанинските ревове — същите, които така дълбоко се набиваха в мозъка ми. Невидимият враг беше разярен.

— Виж Кръста Божий! Този кръст ни защитава нас и всички живи от злонамерените духове и ти не можеш да ни сториш нищо! Азук бдаб, асибанам хтуес!

… трясссс… — дясната стена на кочината се разруши. Дъските се отделиха от земята и започнаха да се въртят в кръг.

— Бог е с нас. Бог е в сърцата ни и ни предпазва. Аз, от името на Господ Бог, свещеният наш Учител, ти заповядвам: ВЪРНИ СЕ ТАМ, ОТКЪДЕТО СИ ДОШЪЛ!

… трясссс… — лявата стена на кочината също подаде… трясссс… — предната стена и вратата също. Всичко започна да лети във въздуха с хаотични движения.

Греди, летви, гвоздеи се премятаха, блъскаха, чупеха…

Една дъска мина на милиметри от главата ми, друга удари Отец Кирил, а трета майка „облиза“ майка по главата. Две големи греди прелетяха високо над нас. — Сприииии! — всичко хвърчеше и се трошеше. Някаква тънка летва ме тресна по корема. Аз се наведох, опитвайки да си поема дъх.

— Сприииии! — дебела и тежка греда удари татко.

— Сприии! Сприиии! Сприиии! — свещеникът бе насочил кръста към бушуващия ураган.

Изведнъж всичко спря. Реещите се във въздуха греди и летви се стовариха на земята. Ние бяхме приклекнали, държейки се за ударените места. Със свободните ръце бяхме хванали кръстовете.

— Време е за пауза. По-опасно е, отколкото очаквах.

— Ти го накара да спре?! — извика татко, мъчейки се да преодолее болката.

— Така е, но щом е спрял, нищо не мога да направя. Ако искаме да го прогоним, ще трябва да го предизвикаме отново — задъхано отвърна екзорсистът.

— И все пак, може ли да се разбере откъде идва този демон?

— Ако той пожелае, ще научите. Навярно някой осквернен дух не е намерил покой. Но не зная чий. Не зная и дали е човешки, прекалено е див и необуздан. За пръв път попадам на такъв звяр. Само нека мръднем малко по-назад, че тук е доста опасно.

Отдръпнахме се и насядахме на земята. Сега вече виждахме щетите, които нещото бе направило. Кочината беше цялата потрошена, а частите от нея бяха разпръснати по цялата околност.

Майка отиде до вкъщи и след малко се върна с цял плик филии с лютеница и салам.

— Това е за подкрепа — каза тя.

Хапнахме малко, колкото да се подсилим, и се приготвихме.

— Да започваме — решително обяви Отец Кирил. Той взе светената вода, приближи се до кочината и напръска почернялата кръв по пода. Тя започна да кипи и да съска. В този миг нещо блъсна свещеника и той отскочи назад, като се блъсна в нас. Отпред се чу пронизителен рев. След това всички животни в двора завиха с монотонен и протяжен вой…

В това време външната врата се отвори и влязоха някои от съседите — Ачо Торлака, баба Дорка, дядо Стефан, Вита Манова и кметът. Когато приближиха, Ачо се провикна:

— К’во става тук, мама му… — и млъкна като видя екзорсиста, нас, с кръстовете, и невидимия звяр, който местеше гредите и дъските. През това време отец Кирил беше насочил кръста си срещу надигащия се ураган и говореше нещо неразбираемо. Пукот! Рев! Чу се силен дрезгав звук, подобен на грачене! Съседите стояха на място, със зяпнали усти.

Отец Кирил изреждаше страховитите слова, които ми приличаха на заклинания. Кипящата черна кръв по пода сега започна да се видоизменя — ставаше хем течна, хем на някакви бучки, хем приличаше на гъста каша.

… дууууум… дууууум… — нещото биеше по стените и на другата кочина. Те се пукаха от силните ударни вълни. Дъските по пода започнаха да се надигат. Невидимият полтъргайст удряше и керемидите и гредите на навеса, който покриваше кочините. Ревът му беше неописуемо силен и зловещ. Чувах, че Отеца изрича думите:

— … асуматх агут, росипгон птолу… доброто ще победи злото, Бог ще победи сатаната…

… дууууум… дууууум…

Страховит сатанински рев, грачене, нещо като човешки говор. Между тях се извисяваха цвилене на кобила, грухтене на свиня, кудкудякане на кокошки.

Подът на кочината се надигна и се разцепи по средата, сякаш имаше нещо живо под него. Огромна земна маса изригна, удари се в керемидения покрив и рикошира. Едно камъче ме чукна по главата, пръст влезе в очите ми. Аз паднах на земята и закрих лицето си. Положението беше абсолютно неконтролируемо. До мен долиташе вика на екзорсиста:

— Сприиии! Сприиии! Сприиии!

Всичко беше утихнало. Чичо беше при мен и ми помагаше да стана. Забелязах, че и татко е намираше на земята и се държеше за дясната ръка, а майка се беше надвесила над него. Иво и леля бяха един до друг и се подкрепяха взаимно, успокоявани от Отец Кирил, който от своя страна се бе хванал за корема. Погледнах назад — бяха дошли още хора и ни наблюдаваха изумени, без да смеят да се приближат. Майка и леля отидоха при тях и им заобясняваха нещо. Свещеникът се приближи до мен, потупа ме по гърба и рече:

— Ти си много смело момче. Само трябва да издържиш. Всички трябва да издържи. Още малко. Приклещили сме го, но е много агресивен. Когато започнем пак, ще стоим още по-далеч.

После спомена същото и на останалите.

Идваха още и още хора. Баба Дорка, която беше сред тях, ме извика и ме попита дали сме добре:

— Страх ни е, няма какво да те лъжа, бабо Дорке. Виж какво ни се случва.

Тя се разплака и занарежда:

— Ех, как може да се случи такова проклятие на толкова добро семейство. Що не казахте по-рано бе, хора? Дано всичко мине добре. Спокойно, сине, попът си знае работата. Ще оправи нещата.

— Всичко ще бъде наред, вярваме го, бабо Дорке — изрекох аз пред любопитните и уплашени погледи на събралата се тълпа, въпреки че целия треперех.

— Росене, идвай — извика Иво. Вече се бяха наредили пред руините на кочината.

— Малко по-далече, нали ви казах! — чух да вика екзорсистът. — Може да стане опасно. Вземете по една врата или някаква метална платформа, за да се защитите!

Ритуалът започна. Този път Свещеникът започна с молитвата „Отче наш…“. Ние затаихме дъх в трескаво очакване. След това той продължи:

— Кой си ти? Какво си ти? Дай ни знак! Можем да ти помогнем, ако ни дадеш възможност да го направим! Можем да ти помогнем да намериш покой…

… — дуууууум… дууууум… дууууум…

— Ти си мъртъв. Ти трябва да оставиш света на живите и да се пренесеш в света на мъртвите. Остави живите на мира… Вбефур огут кресин икрер…

Изригна земна маса. Разнесе се нетърпимо зловоние. Дяволският рев отново раздра околността. Чуха се цвиленето на кобила, грухтенето на свиня, мякането на кози. Керемидите започнаха да се трошат, външната тоалетна се разклати. Части от греди и дъски излетяха напосоки, удряйки се в стените на кошарите. Полтъргайстът вилнееше със страшна сила. Бях взел изхвърлена врата от стар скрин, която ми осигуряваше някаква защита, но не знаех до кога ще издържи този щит.

— … доброто ще победи злото, слънцето ще победи мрака…

… дуууууууууммм…

Мощен взрив разтърси двора! На покрива беше зейнала огромна дупка. Отломки от керемиди и парчета от дъски забиха по керемидите на навеса. Лумна огън! Кипящата кръв започна да се изпарява, наподобявайки тъмна димна завеса. Черните пари придобиваха някакъв мрачен и зловещ образ.

— Гдег, бдаб, хтерес хтуес! Върви си, чедо на дявола, махни се от нас, о, проклетий демоне!…

… дууууууууммм… — още един взрив! Половината покрив на малкото дворче бе отнесен, а външната тоалетна бе съборена.

— Пазете сеее! — извика някой. В този миг части от покрива се посипаха пред нас.

Злото вилнееше безкомпромисно. Камъни, керемиди, летви, дъски играеха в зловещ спектакъл на ужаса, а огънят се разстилаше като вулканична лава по пода на разрушените кочини. От изпаренията на кръвта във въздуха постепенно се образуваше нещо с неясни очертания. Тази оформяща се пара се смеси с дима от огъня, в резултат на което се появи нещо страховито — огромно сиво-черно асиметрично ЛИЦЕ, две тъмни очи с неправилни форми, черна крива елипса на мястото на устата. Приличаше на някои от чудовищата от филмите на ужасите — не можах да го сравня с нищо реално на този свят. Сатанинският рев идваше от уродливата му уста, която сякаш бе вход към ада. Аз крещях от стрес, страх и ужас.

… дуууууумммм… дуууууууумммм… дуууууууммм…

Канонада от взривове! Входът и стените на третата кошара бяха отнесени, две от четирите подпорни греди на навеса също. Стената на дърварника зад втората кошара беше паднала. Огънят гореше със заплашителни размери. Зад мен идваха уплашените писъци и неимоверната паника на събралите се жители на селото. Огромното лице на ужаса бавно се издигаше и ревеше зверски, като заклан лъв, като изригваща лава. Смрадта стана непоносима, миришеше на мърша, на земя, на смърт.

… дуууууууумммм… — целият покрив на навеса литна във въздуха като изстрелващ се спътник.

— Пазете се! Бягайте! — викаше някой. Аз поставих вратата на скрина над главата си и отстъпих назад. Части от покрива паднаха отгоре.

— … напусни, иди си, изчадие адово… гдехум ухат бурет агун… — чувах свещеника, който бе вдигнал с една ръка хранилката на кокошките и отстъпваше назад.

— Бягайте през вратата! Тук е страшно!

— Всички назад! Бързо!

Какофонията беше ужасна. Взрив след взрив отекваха като бомбени снаряди. Ужасяваща смрад се носеше над главите ни като смъртоносна радиация. Дяволски звуци кънтяха, все едно бяха издавани от многочислена орда от варварски сатанински твари. Сякаш самият сатана беше слязъл на земята и ни приветстваше към свещена война между доброто и злото. Огънят вече се издигаше над кошарите, някъде нависоко в дима виждах зловещия образ, от който се разнасяше постоянно отдалечаващия се злокобен рев. Около него се рееха искри и пукотевици, наподобяващи светкавици и гръмотевици. Една искра удари втория етаж на кошарата и сеното се запали за част от секундата. Друга разтресе някое от дърветата в градината и го разцепи. Автомобилът избухна със страхотен гръм, отнасяйки дървения гараж и северната стена на третата кошара.

Аз побягнах заедно с другите към вратата за вътрешния двор, която беше задръстена от хора. Явно много жители на селото са дошли да видят какво става, но сега всеки се спасяваше както може. Имаше и такива, които стояха като парализирани, гледайки объркано и невярващо към зрелището и несъзнателно пречеха на движението. Отгоре падаха всякакви предмети, нещо беше ударило една баба и я беше повалило. Двама я влачеха към вратата на двора, отдалечавайки я от събитията.

Торнадо бушуваше безкомпромисно, вулкан хвърляше горяща лава в задименото небе, земетресение тръскаше със своя тревожен дяволски ритъм всичко около нас, пожар лумтеше бясно, осветявайки с игрива оранжево-жълта светлина обвитата в злокобна поквара къща. Горящи греди се мятаха и въртяха като обезумели в някакъв лудешки танц, огромни камъни изригваха от земята, носещи със себе си земна пръст. Двете кошари горяха с див, бесен огън. Високо над всичко, призрачно лице, обвито със светещ ореол от искри, ревеше диво и зловещо, с неистов вой. Дворът се бе превърнал в истинска арена на ужасите.

Когато влетях в тясната врата и стъпих по плочите на вътрешния двор, се втурнах заедно с всички навън. Сега забелязах, че се бе стъмнило, което означаваше, че ритуалът бе продължил близо пет часа. После излязох от двора на къщата и побягнах към площада. Видях, че пред мен бягаше Иво, размахвайки ръце напосоки, обзет от лудешка паника. Всички тичахме към спасението, отмалели и отпаднали заради кошмарните преживявания.

Някъде чух гласа на майка:

— Росенееее, Ивоооо, къде стеееее?

— Тук сме, майкоооо! — извиках, като в същото време се обърнах видях майка и татко някъде назад. Махнах с ръце, осветен от светлината на бушуващия пожар.

Тичахме към площада. Задъхани, отмалели и изморени, ние нямахме сили да говорим. Отстрани Отец Кирил крещеше:

— Духът е изгонен, може да се приберете спокойно!

Но нито аз, нито майка, татко и брат ми имахме намерение да се връщаме. Леля и чичо ни настигнаха и закрачиха редом с нас. Отпред бягаха много други хора, зад нас също, сякаш цялото село бе дошло да наблюдава варварското представление. Някъде се чу познатото цвилене на кобила, ревът на свинята и квиченето на прасенцата. Наоколо кокошки изкудкудякаха. Навярно някой добър човек бе решил да пусне нашите животни на свобода, вместо да останат в плен на онова прокълнато място.

Спряхме на площада зад църквата. Бяхме само семейството ми, чичо, леля, екзорсистът, баба Дорка и още трима човека — навярно останалите се бяха запътили към домовете си. Седнахме задъхани и изтощени. Баба Дорка се приближи до нас и ни нареди:

— Тази вечер ще спите при мен.

Татко и отвърна:

— Благодаря ти!

Когато се успокоихме, се разплатихме с Отеца и му благодарихме за риска, който пое да ни спаси от врага. Той ни отговори, че за него това е човешки дълг и обича да помага на хората в трудни моменти. Накрая го попитахме:

— На какво може да се дължи това?

— Вероятно е следствие от зловещо събитие, станало се в миналото. В много случаи това е причината духовете да не отиват там, където им е мястото и да се появяват през определени периоди да напомнят за себе си.

— Какво може да е това нещо? Вероятно сте разбрал, докато извършвахте ритуала.

— Вие казахте, че в миналото се е случило нещо, което е свързано със свиня. Може би точно това е предизвикало този коварен демон. ДНЕС НЕ ОБЩУВАХ С ЧОВЕШКИ ДУХ! Човешкия дух е разумен и покорен, с него мога да се разбера много по-лесно.

— Има ли с какво да се прибереш, Отче? Ако нямаш, ела у нас. Има много легла — предложи услугите си гостоприемната баба Дорка.

— Благодаря, но съм с кола. Паркирах я ето там, пред площада. За всеки случай.

Нощта прекарахме у баба Дорка. Аз спах дълбоко и непробудно. Сутринта събрахме джобните си пари и се приготвихме за път. На отиване към спирката на автобуса погледнахме отново към двора на къщата ни. Зловещите руини от кошарите стърчаха като черни надгробни паметници. Сетих се, че през нощта, когато се мъчех да заспя върху удобното старо легло, в просъница чух да вие пожарна. Вероятно някой се е обадил на пожарникарите да дойдат и да загасят пожара.

В мрачната и дъждовна утрин, когато се качихме на ръждивия автобус за Белоградчик, ние си дадохме дума, че повече НИКОГА няма да стъпим тук.