Донко Найденов
Загадката на „странните дни“ (1)

I

Когато слязох от прашния автобус и почувствах онези тръпки, които усещах като малък, усмивката отново озари лицето ми. Стари къщи и градини, обрасли с тучна зеленина се скриваха в тъмните гъсти храсталаци, красиви разцъфнали дървета и треви зеленееха около малките, покрити с чакъл улици, а бистри поточета ромоляха наоколо, приветствайки с мек клокочещ звук идването на течащата вода. Чистият въздух нежно погали белите ми дробове и аз почувствах онова блажено вдъхновение, което изпитвах като дете. Село Крабово отново ме посрещна с типичното си магнетично спокойствие и присъщата си уравновесена природна хармония и усетих как скритите дълбоко в съзнанието ми спомени от миналото нахлуват в главата ми като приливни вълни.

Животът в огромния град и работата ми като програмист бяха урбанизирали начина ми на мислене до такава степен, че усещах как се постепенно се превръщам в зомби, отдадено изцяло на работата и семейството. Разбира се радвам се, че имам красива съпруга и две прекрасни момчета, радвам се на семейния уют и обичта на любимите си хора, на прелестната къща, в която живея, но забързаният и напрегнат начин на живот непрекъснато натоварва психиката ми в гигантски размери.

Жителите на един голям град често мечтаят за тихо и спокойно място сред зеленина и природа. Такъв град има много такива „оазиси“, които приличат на зелени килими върху огромен бетонен под, но и там всеки ден търсят спасение стотици хиляди хора, задушени и отегчени от гигантския автомобилен трафик, от бълващата многообразие от отрови индустрия и от прашните и пълни с магазини, бутици и заведения, улици. И точно за това по тези красиви паркове не може да се намери истинския чист душевен мир.

Но ето ме сега тук, в моето родно село, на мястото, където премина голяма част от младостта ми. Отново чувствах блаженото спокойствие, което винаги съм чувствал на това вълшебно място и въпреки че си дадохме дума повече да не стъпваме тук, аз се появих отново. Носталгични мисли се вливаха в мен докато крачех по пустия, разбит от ударите на времето път. Ето я къщата на добрата и гостоприемна баба Дорка, онази красива къща, в която прекарахме последната нощ в селото — сега тя беше изоставена, олющена и скрита от многобройните храсталаци, а на вратата беше закачен некролог с името и снимката на собственичката и. Отсреща е домът на Ачо Торлака, който също едва се виждаше заради високите треви пред него.

Тръгнах обаче към нашата къща.

По „моето време“ тук беше доста по-оживено, пълно с деца и младежи, идващи от градовете и другите села и възраждащи с весели, звънливи приказки позаспалата селска идилия. Имах чувството, че този младежки звън е някъде наоколо, имах чувството, че го чувам пред мен, но идващ не от околността, а откъм обладаното от красиви спомени мое съзнание. Но по пътя не се движеха нито хора, нито автомобили. Тук-там от някоя къща се подаваше главата на отчаян старец само за да види кой минава и после с трепет да разкаже на малкото си останали съселяни на какво са били свидетели очите му.

В това село прекарах голяма част от моето детство. Всички лета, когато бях ваканция като ученик, всяка събота и неделя, аз бях тук. Тогава нямаше компютри, нямаше мобилни телефони или интернет, връзките ни със света бяха силно ограничени. И въпреки че всичко беше доста примитивно в сравнение със сегашния си начин на живот мисля, че тогава бях наистина щастлив. Защото човек може да бъде истински щастлив само когато живее в хармония със себе си и околността.

Всеки пришълец в големия град знае как се чувства човек, прекрачил прага на родната си къща. В този момент той има чувството, че се връща в миналото си, но погледнато под друг, по-сериозен и изстрадал ъгъл. Красивите поляни, кристалночистият въздух и мистичните гори, извисяващи се над старите къщи изпълниха отново съзнанието както преди години. Сега осъзнавах — това място просто ми липсваше. Липсваше ми онова безгрижие, което се излъчваше от мен и от щастливите в своята душевна простота хора; липсваха ми моментите, когато тичах по голямата поляна докато ходех в гората; когато правех пакости и се криех по шубраците.

Липсваха ми птиците, насекомите, домашните животни, жабите по блатата.

* * *

Вратата на двора беше открехната. Не очаквах да е по друг начин, след като така я бяхме оставили. Знаех, че двата входа към къщата са отключени, знаех, че оставихме доста ценни за времето си вещи като телевизор, радио и пари, но едва ли някой крабовчанин би се осмелил да влезе.

На горния етаж всичко си беше на мястото, както го помним за последно. Дори леглата ни не бяха оправени. Но сега всичко беше обвито с дебел слой прах, въздухът беше застоял, миришеше на гнило и на старо, а от стените лъхаше студенина. Къщата имаше мъртъв, изоставен вид.

Долу положението беше същото — покрити с прах бяха печката, телевизора и леглото, а прозорците тъмнееха заради гъстите сивкави паяжини по тях. Отвън между плочките бяха поникнали огромни зелени треви.

Тръгнах към животинския двор. Вратата му беше широко отворена, както я оставихме последния път. Преди дванадесет години този двор беше пълен с всякакви твари — свине, патици, кокошки, куче. Сега той беше пуст и мъртъв. Навсякъде се търкаляха прогорели части от греди, парчета керемиди, летви, дъски, камъни. Между тях бяха пораснали бурени — символ на отдавна изоставено от човешко присъствие място.

Първата кошара беше най-малко засегната, но все пак забелязах няколко счупени керемиди и тук-там сажди и цепнатини по гредите. Втората обаче беше с почернели греди и покрив, който по чудо не бе рухнал. Всичко си стоеше на място, с изключение на сеното на втория етаж, което беше изгоряло до шушка.

Погледнах към разрушената постройка, служеща ни за гараж, както и към избухналия автомобил, който сега приличаше на черен ковчег, затрупан с останките от гаража. До тях се виждаше и избушената северна стена на третата кошара.

Навесът бе напълно съборен. Части от покрив и подпорни греди бяха разпилени по цялата земя. Тръгнах да прескачам гредите и керемидите, за да стигна до малкото дворче. Колкото повече приближавах към него, толкова повече усещах страх, безсилие, напрежение. Блаженото душевно спокойствие бавно се изпаряваше от мен и даваше път на уродливите и покварени мисли. Имах чувството, че малко по-малко се връщам към онези кошмарни спомени от миналото, имах чувството, че те ще оживеят тук, пред мен! Чувах злокобните сатанински звуци, зловещото биене и чупене на дъските, невероятната паника на животните! Стиснах главата си с ръце, за да прогоня страховитите спомени, казах си наум: „Това е само минало, това повече не може да се случи, всичко е свършило и ти си тук само за да разбереш причината“.

Ето я и оградата на малкото дворче, която беше затисната от остатъците на навеса. Пристъпих напред, обърнах се надясно и видях разрушения вход на третата кошара, както и сринатата външна тоалетна. Бавно извръщах глава, за да погледна наляво! Сърцето ми биеше като лудо! В ляво от мен трябваше да се намират останките на двете свински кочини, едната, от които беше Епицентърът на всичките ужасяващи и злощастни събития, станали през лятото на хиляда деветстотин деветдесет и седма. Обърнах се. Очаквах някое зловещо, сатанинско създание да ме връхлети, но видях само голям куп изгорели подпорни греди, дъски и летви. Между тях се рееха почернели камъни, пръст и части от керемидите на разрушения навес. Огромните бурени се подаваха злокобно от изгорелите руини.