Умберто Еко
Тайнственият пламък на кралица Лоана (17)

17. Благоразумният младеж

„О, това тежко терзание и мъка — при мисълта, че те обидих, о Господи…“ В ораториума ли съм го научил, или съм го пял, докато съм се връщал в града?

Градът отново е осветен, хората започват пак да излизат вечер по улиците, да пият бира или да ядат сладолед в сладкарниците край реката, отварят първите летни кина. Сам съм, без приятелите си от Солара, и още не съм се срещнал с Джани, ще го видя чак като започнем училище. Излизам с родителите си вечер и се чувствам неудобно, защото не ги държа за ръка, но още не се отдалечавам сам. В Солара беше по-хубаво.

Ходим често на кино. Откривам нови начини за водене на война със „Сержант Йорк и Янки Дудъл Денди“, където степът на Джеймс Кагни ми разкрива съществуването на Бродуей. „I’m Yankee Doodle Dandy…“

 

 

Степа го бях виждал в старите филми на Фред Астер, но танцът на Кагни е по-буен, освобождаващ, утвърждаващ. Степът на Астер беше забавление, този го чувствам като ангажираност и наистина, той е дори патриотичен. Патриотизъм, изразен чрез степ, е откритие, claquettes вместо бомба в ръка и цвете в уста. И после, очарованието на сцената, като модел на света и на неумолимостта на съдбата, the show must go on. Образовам се за един нов свят върху мюзикъли, които пристигат със закъснение.

 

 

Казабланка. Виктор Ласло, който пее Марсилезата… Значи съм преживял трагедията си откъм правилната страна… Рик Блейн, който стреля срещу майор Щрасер. Прав беше Граньола, войната е война. Защо Рик трябваше да изостави Илза Лунд? Значи не трябва да се обича ли? Сам със сигурност е майор Мъди, а кой е Угарте? Граньола ли е, объркан и малодушен нещастник, който накрая ще бъде хванат от Черните бригади? Не, заради саркастичното му хилене би трябвало да е капитан Рено, но той се отдалечава в мъглата с Рик, за да намери хората от Съпротивата в Бразавил, и върви весело срещу съдбата си с един приятел…

Граньола обаче не може да ме последва в пустинята. С Граньола преживях не началото, а края на едно хубаво приятелство. И нямам писма, за да изляза от спомените си.

Будките са пълни с вестници с нови заглавни страници и с предизвикателни списания, на кориците има мадами или с огромни деколтета, или с толкова впити блузки, че им се очертават зърната на гърдите. Пищни женски гърди заливат киноафишите. Светът се възражда около мен във формата на гръд. Но и на гъба. Виждам снимката на бомбата, която пада над Хирошима. Появяват се първите снимки за Холокоста. Все още ги няма купищата трупове, които видяхме после, а снимките на първите освободени, с хлътнали очи, със скелетоподобни гърди, на които се броят всичките ребра, огромен лакът, който свързва двете пръчици на ръката. За войната бях имал досега непреки новини, цифри, десет свалени самолета, толкова загинали и толкова пленници, слухове за разстрел на партизани, но с изключение на нощта в Дола никога не съм виждал безжизнено тяло — всъщност нищо не видях и в онази нощ, защото последния път, като видях немците, те бяха още живи, а останалото съм го преживявал в нощните си кошмари. Търся сред снимките лицето на господин Ферара, който знаеше да играе на топчета, но дори и да беше там, нямаше да го позная. Arbeit macht frei.^[1]

 

 

В киното хората се смеят на гримасите на Джани и Пиното^[2]. Бинг Кросби и Боб Хоуп пристигат с вълнуващо-смущаващата Дороти Ламур^[3], облечена в задължителния саронг, и пътуват към Занзибар или Тимбукту (Road to…), и всички мислят, както още през хиляда деветстотин четиридесет и четвърта, че животът е прекрасен^[4].

 

 

Всеки ден по обяд ходя с колелото при един черноборсаджия, който осигурява всеки ден за нас, децата, две малки кръгли бели хлебчета, първите, които започваме да ядем след жълтеникавите недопечени хлябове, които гризахме няколко години, направени от нещо лепкаво и влакнесто (трици, казваха), в което понякога се намираше парче канап или дори някоя хлебарка. Отивам с колелото да взема символа на възраждащото се благоденствие и спирам пред вестникарските будки. Мусолини обесен на площад Лорето и Кларета Петачи, с пола, забодена между краката й с безопасна от някоя милозлива ръка, която е искала да й спести последния срам. Тържества в памет на загинали партизани. Не знаех, че са разстреляли и обесили толкова много народ. Появяват се първите статистики за убитите в току-що свършилата война. Петдесет и пет милиона, казват. Какво е смъртта на Граньола в сравнение тази касапница? Наистина ли Бог е лош? Чета за Нюрнбергския процес, всичките обесени, с изключение на Гьоринг, който се отровил с цианкалий, даден му от жена му с последната целувка. Убийствата във Виларбасе^[5] бележат връщането на саморазправата, сега отново може да се убиват свободно хора, ей така, от чисто личен интерес. После ги хващат и ги разстрелват всичките рано сутринта. Продължава се с разстрелите в знак на мир. Осъдена е Леонарда Чанчули, която, по време на войната, правела жертвите си на сапун. Рина Форт убила с чук жената и децата на любовника си. Един вестник описва белотата на нейната гръд, която поразила любовника й, слаб мъж с развалени зъби като чичо Гаетано. Първите филми, които ме водят да видя, ми показват следвоенна Италия с предизвикващи смущение „госпожички“, всяка вечер под оня фенер, както по-рано. Сам вървя из града…

Понеделник е, пазарен ден. Към обяд пристига братовчедът Посио. Как ли се казваше? Това Посио го беше измислила Ада, казваше, че той, вместо да каже „посо“^[113] казвал „посио“, което ми се струва невъзможно. Братовчедът Посио беше много далечен роднина, но се беше запознал с нас в Солара и казваше, че не можело да мине през града, без да дойде да ни поздрави. Всички знаехме, че очаква да го поканим на обяд, защото не можеше да си плати в ресторанта. Така и не разбрах какво работи, май търсеше работа.

Виждам братовчеда Посио на масата, как сърба супата с фиде, без да остави нито капчица, с почерняло изпито лице, с рядка коса, внимателно сресана назад, с лъснали ръкави на сакото. „Разбираш ли, Дуилио — казваше всеки понеделник, — аз не искам специална работа. Някоя службица в някое предприятие, контролирано от държавата, с минимална заплата. Стига ми една капка. Но всеки ден по капка всеки месец прави тридесет капки“. Правеше жест като от Моста на въздишките^[114], имитираше капката, която капе на почти голата му глава, унасяше се при мисълта за това благотворно мъчение. Една капка, повтаряше, но всеки ден.

— Днес без малко да успея, ходих да говоря с Карлони, онзи от земеделския консорциум. Голяма клечка. Имах препоръчително писмо, знаеш, че днес без препоръка си никой. Сутринта, като тръгнах, си купих на гарата вестник. Дуилио, аз не се занимавам с политика, поисках един какъв да е вестник, после дори не го прочетох, защото във влака бяхме прави и едвам се крепях. Сгънах го и го сложих в джоба си, както се прави с вестниците, и да не си го прочел, все може да послужи да увиеш нещо. Отивам при Карлони, той ме приема много любезно, отваря писмото, но гледам, че ме поглежда над листа. После ме ликвидира с няколко думи, скоро нямало да има назначения. И на излизане виждам, че вестникът в джоба ми е „Унита“^[115]. Знаеш, Дуилио, че аз мисля като правителството, винаги, поисках какъв да е вестник, хич не съм забелязал. Оня ме видя с „Унита“ в джоба и ме ликвидира. Ако бях сгънал вестника от другата страна, сега може би… Човек като е роден без късмет… Съдба.

В града откриха танцувална зала и герой там е братовчедът Нучо, вече спасил се от колежа: сега е младеж, или както се казва, конте (струваше ми се ужасно възрастен още като тормозеше Анджело Орсо). Дори се появява негова карикатура в местен седмичник, за голяма радост на роднините: той, който се гъне в хиляди извивки (като чичо Гаетано, но по-начупено) във влудяващия танц буги-вуги. Аз съм още твърде малък, не смея и не мога да вляза в тази зала, нейните ритми ми се струват обида за прерязаното гърло на Граньола.

Върнахме се точно в началото на лятото и ми е скучно. Карам колело, в два следобед, из почти пустия град. Изтощавам се с разстояния, за да надвия досадата на тези задушни дни. А може би ме тормози не жегата, а голямата мъка, която нося в себе си, единствената страст на трескавото ми и самотно юношество.

 

 

Карам колелото, без да спирам, между два и пет следобед, стига само да сменям маршрутите, да се спусна през центъра към реката, после да мина по околовръстното, да вляза в града, като пресека шосето, което отива на юг, да тръгна по пътя към гробищата, пак да се върна в центъра, но по второстепенни улици, прави и пусти, да изляза на големия пазарен площад, много широк, обкръжен с портици, винаги облени от слънцето, откъдето и да се върти то — в два следобед е по-безлюдно от Сахара. Площадът е празен и може да се пресече с колело, сигурно е, че никой няма да те следи и никой няма да ти махне за поздрав отдалеч. Дори и да мине някой, когото познаваш, ей там някъде, ще го видиш твърде дребен, както те вижда и той, профил, обкръжен от слънчев блясък. После обикаляш по площада, правиш широки концентрични кръгове, като ястреб без мърша, върху която да се спусне.

Не обикалям ей така, имам цел, но я избягвам често и нарочно. Видях в една вестникарска будка на гарата едно издание, може би старо, ако се съди по цената му, май отпреди войната, на „Атлантида“^[116] на Пиер Беноа. Корицата е привлекателна — просторна каменна зала с много хора, която ми обещава нечувана история. Струва малко, но и в джоба си имам малко. Понякога тръгвам към гарата, слизам, подпирам колелото до тротоара, влизам, съзерцавам книгата половин час. Сложена е на една витрина и не мога да я разгърна, за да видя какво може да ми даде. При четвъртото ми отиване продавачът ме гледа с подозрение и има колкото си иска време да ме гледа, защото в чакалнята няма никого, никой не пристига, никой не заминава, никой никого не чака.

Градът е само пространство и слънце, писта за моето колело с лепени гуми, книгата на гарата е единствената гаранция, че посредством художествената измислица бих могъл да попадна в една не толкова отчайваща действителност.

Към пет това дълго съблазняване — между мен и книгата, между книгата и мен, между желанието ми и съпротивата на безкрайното пространство — това любовно въртене на педалите в лятната пустош, това мъчително концентрично бягство свършва: решил съм се, изваждам от джоба си моя капитал, купувам „Атлантида“, прибирам се в къщи и сядам да я чета.

Антинея, ослепително красивата femme fatale^[117], се представя, облечена в египетски клафт (какво ли е клафт, сигурно нещо чудно и съблазняващо, което забулва и разбулва в същото време), който се спуска върху гъстите й коси, които са толкова черни, че чак синеят, и двата края на тежкия плат стигат до нежните й бедра. „Беше облечена в туника от черен воал със златисти отблясъци, много лека и широка, леко обвита с шал от бял муселин, извезан с ириси от черни перли“. Под тези дрехи се крие тъничко момиче с черни дръпнати очи, с усмивка, която никой не е виждал сред жените в Ориента. Тялото й не се вижда под тези богати дяволски одежди, но туниката е смело отворена отстрани (ах, цепката), нежната й гръд е открита, ръцете й са голи и под воалите се вълнуват тайнствени сенки. Съблазнителка и жестоко девствена. За нея може да се умре.

Затварям книгата притеснен, когато в седем се прибира баща ми, но той си мисли просто, че не искам да разбере, че чета. Отбелязва, че чета прекалено много и ще си разваля очите. Казва на майка ми, че трябва да излизам повече навън, да обикалям с колелото.

Не ми харесва слънцето, а в Солара го понасях чудесно. Забелязали са, че често присвивам очите си и се мръщя: „Все едно че не ни виждаш, а не е така“, карат ми се. Чакам есенните мъгли. Защо ли обичам мъглата, след като сред мъглата в Дола изживях ужасната си нощ? Защото и там мъглата ме защити, остави ми последното алиби. Имаше мъгла, не видях нищо.

С първите мъгли откривам стария си град, в който прекалените и задрямали пространства се заличават. Празнините изчезват и от млечнобялата сивота в светлината на фенерите от нищото се появяват ръбове, ъгли, фасади. Спокойствие. Като в мрак. Моят град е бил създаден, измислен, проектиран от поколение на поколение, за да бъде гледан на здрачаване, като се промъкваш покрай стените. Тогава става красив и закрилящ.

През тази година ли, или през следващата се появи първият комикс за възрастни, „Гранд хотел“? Първият образ от първия кинороман ме съблазнява и ме кара да бягам.

Нищо в сравнение с това, което по-късно открих в магазинчето на дядо, едно френско списание, което, като отгърнах първата му страница, ме изгори от срам. Грабнах го, напъхах го под ризата си и беж да ме няма.

Вкъщи съм, легнал на леглото си по корем, и го разгръщам, слабините ми се натискат в дюшека точно както учебниците по религия съветват да не се прави. На една страница, доста малка, но безмерно видима, има снимка на Жозефина Бекер, с голи гърди.

Гледам втренчено гримираните очи, за да не гледам гърдите й, после погледът ми се отмества, това са (мисля) първите гърди в живота ми, защото не бяха такива онези широки отпуснати работи на калмучките.

Все едно че мед тече по вените ми, усещам лека горчивина в устата си, натиск върху челото си, тръпка в слабините. Ставам уплашен и подмокрен, като се питам каква страшна болест ме е хванала, изпълнен с удоволствие от това разтапяне в първичния бульон.

Мисля, че това е била първата ми еякулация: и си мисля, че е нещо по-забранено от това да прережеш гърлото на някой германец. Отново грях: онази вечер в Дола бях станал ням свидетел на тайнството на смъртта, сега бях неканен навлек, проникнал в забранените тайни на живота.

 

 

В изповедалнята съм. Един пламенен капуцин ме държи дълго, говори за добродетелта непорочност. Не ми казва нищо, което вече да не съм чел в книжките в Солара, но може би след неговите думи съм се върнал към „Благоразумният младеж“ на дон Боско:

Дори и в ранната ни възраст дяволът хвърля мрежите си, за да обсеби душата ни… Ще е от голяма полза да се предпазите от неговите съблазни, като стоите далеч от възможностите, от непристойни разговори, от публични представления, където няма нищо хубаво… Гледайте да сте постоянно заети с нещо, когато не знаете какво да правите, украсявайте олтари, подреждайте картинки или квадратчета… Ако съблазънта продължава, прекръстете се, целунете някой благословен предмет и кажете: Свети Луиджи, направи така, че да не обиждам моя Бог. Споменавам името на този светец, защото той бе предложен от Църквата за особен покровител на младежта…

Преди всичко избягвайте компанията на лица от другия пол. Разберете добре: искам да кажа, че младежите не бива да си позволяват никаква близост с девойките… Очите са прозорците, през които грехът си проправя път към сърцето ни… така че не се спирайте да гледате никога разни неща, дори такива, които не противоречат на скромността. Свети Луиджи Гонзага не искал дори да виждат ходилата му, като си лягал и като ставал. Не си разрешавал да погледне лицето на собствената си майка… Две години бил почетен паж на испанската кралица и никога не я погледнал в лицето.

Да се подражава на свети Луиджи не е лесно, или по-точно цената, за да избегнеш изкушенията, изглежда твърде висока, тъй като младежът, след като се самобичувал до кръв, слагал под чаршафите си парченца дърво, за да се мъчи и насън, под дрехите си криел конски шпори, защото нямал колан с възли; гледал да му е неудобно като стои, като седи, като върви… Но изповядващият ме ми предлага като пример за добродетел Доменико Савио, онзи с панталоните, издути от много стоене на колене, който обаче не е толкова жесток като свети Луиджи в наказанията на плътта, и ме призовава да съзерцавам, като пример за света хубост, нежния лик на Дева Мария.

Мъча се да бъда завладян от сублимираната женственост. Пея в хора на момчетата в абсидата на църквата и по време на неделните екскурзии до някое свято място:

От зората Ти изгряваш по-хубава

с лъчите Си за да огрееш земята

и сред звездите, затворени в небето,

няма звезда по-ярка от Тебе.

 

Хубава си Ти като слънце,

по-бяла от луната,

и най-красивите звезди

не са красиви колкото Теб.

Очите Ти са по-красиви от морето,

челото ти е бяло като лилия,

бузите ти, целунати от Твоя Син,

са две рози, а устните ти са цвете.^[118]

Може би се подготвям, но още не го зная, за срещата си с Лила, която ще е точно толкова недостижима, блестяща на Седмото небе красота gratia sui^[119], освободена от плътта, в състояние да владее мисълта, без да предизвиква тръпки в слабините, с очи, които гледат другаде, а не се втренчват лукаво в мен, като очите на Жозефина Бекер.

Задължен съм да платя със съзерцание, молитва и лишения моите грехове и греховете на тези около мен. Да се посветя на защитата на вярата, докато първите списания и първите афиши по стените не започват да ми говорят за червената заплаха, за казаците, които чакат да напоят конете си в съдовете за светена вода на „Свети Петър“. Питам се объркан как така казаците, врагове на Сталин, които дори се биха заедно с германците, сега са станали негови пратеници на смъртта и може би ще искат да избият и всички анархисти като Граньола. Виждам ги много подобни на оня мръсен негър, който иска да изнасили Венера Милоска, а може и художникът да е същият, преминал в редиците на нов кръстоносен поход.

 

 

Духовни упражнения в един манастир насред полето. Миризма на застояла мазнина в трапезарията, разходки във вътрешния двор заедно с библиотекаря, който ми препоръчва да чета Папини. След вечеря отиваме в хора на църквата, на светлината на само една голяма свещ всички заедно рецитираме Духовното упражнение за подготовка за Лека смърт.

Духовният ръководител ни чете откъси, посветени на смъртта, от „Благоразумният младеж“: не знаем къде ще ни изненада смъртта — не знаеш дали ще те намери в леглото ти, на работа, по улиците или другаде, скъсване на вена, катар, кръв, рана, земетресение, гръм са достатъчни, за да ти отнемат живота, и това може да стане след година, след месец, след ден, след час, или може би веднага след като си свършил да четеш за това. В този миг ще почувстваме главозамайване, очите ни ще се насълзят, устата ни ще пресъхне, ще усетим тежест в гърдите, кръвта ни ще се вледени, плътта ще отслабне, сърцето все едно ще е прободено. И след като душата ни излети, тялото ни, облечено в няколко парцала, ще бъде хвърлено да умре в някой ров и там плъхове и червеи ще изгризат плътта ни и от нас ще останат само няколко оглозгани кости и шепа зловонен прах.

И така молитва, дълга молитва, в която се изброяват всичките последни потръпвания на един умиращ, гърчовете на всеки член, първото треперене, появата на бледност до очертаването на facies hippocratica^[120] и до последното хриптене. При всяко описание на четиринадесетте фази на умирането (аз помня живо само пет или шест), след като се определят усещанията, положението на тялото, мъката на момента, се завършва с „всемилостиви Иисусе, смили се над мен“.

Когато неподвижните ми ходила ме предупредят, че пътят ми на този свят е към края си, всемилостиви Иисусе, смили се над мен.

Когато треперещите ми изтръпнали ръце няма да могат да те държат повече, мое добро Разпятие, и без да искам, ще те изпусна върху леглото на моето страдание, всемилостиви Иисусе, смили се над мен.

Когато замъглените ми и изцъклени от ужаса на настъпващата смърт очи втренчат в Теб отслабналия си и умиращ поглед, всемилостиви Иисусе, смили се над мен.

Когато бледите ми синкави бузи вдъхнат на стоящите около мен състрадание и ужас и мокрите ми от потта на смъртта коси щръкнат на главата ми и известят близкия ми край, всемилостиви Иисусе, смили се над мен.

Когато въображението ми, измъчено от ужасни и страшни призраци, потъне в смъртна тъга, всемилостиви Иисусе, смили се над мен.

Когато сетивата няма вече да ми служат и целият свят изчезне за мен и аз започна да стена в предсмъртна агония, всемилостиви Иисусе, смили се над мен.

Да редя псалми в мрака, като мисля за смъртта си. Това трябваше да правя, за да не мисля за смъртта на другите. Не изживявам това Духовно упражнение с ужас, а с ведрото съзнание, че всички хора са смъртни. Това възпитание в Същността на Смъртта ме подготви за моята съдба, която е всъщност съдбата на всеки. През май Джани разказваше историята на онзи лекар, който препоръчал на един неизлечимо болен процедури със заравяне в пясък. „Помагат ли, докторе?“ — „Не кой знае колко, но поне ще свикнеш да лежиш под земята.“

Сега свиквам.

Една вечер духовният ни ръководител застана прав пред парапета на олтар, осветен — той, ние, целият параклис — от една-единствена свещ, която образуваше ореол от светлина, като оставяше лицето му в сянка. Преди да се сбогува с нас, ни разказа една случка. Една нощ в един манастир с пансионерки умряло едно момиче, младо, благочестиво и изключително красиво, и на другата сутрин, след като го положили в църквата, започнали да четат молитвите. Но изведнъж трупът се надигнал, с отворени очи и пръст, насочен към свещеника, и казал с дълбок глас: „Отче, не се молете за мен! Тази нощ аз допуснах нечиста мисъл, само една — и сега съм осъдена!“^[121]

Тръпка преминава през аудиторията и се разпространява по пейките на църквата, издига се към сводовете и почти изглежда, че разклаща пламъка на свещта. Ръководителят ни подканя да отиваме да си лягаме, но никой не мръдва. Пред изповедалнята се подрежда дълга опашка, всеки държи да си легне едва след като е изповядал и най-малката сянка от грях.

 

 

Сред заплашителната утеха на тъмните църковни кораби, скрит от светските злини, прекарвам дните си в ледена пламенност, в която дори коледните песни и това, което беше за мен успокояващата ясла на Рождество от детството ми, се превръщат в рождеството на Младенеца за ужасите на света:

Спи, не плачи, сладки Иисусе,

спи, не плачи, мой Спасителю…

Тези обичливи очи, сладко детенце,

побързай да затвориш в мрачен ужас.

 

Знаеш ли защо бодат сламата и сеното?

Защото будуват още очите ти.

Побързай да ги затвориш, така поне сънят

ще те предпази от всяка болка.

Спи, не плачи, сладки Иисусе,

спи, не плачи, мой Спасителю…^[122]

Един ден татко, запален почитател на футбола, малко разочарован от сина си, който прекарва дните да си мъчи очите с книгите, ме води на мач. Срещата е второстепенна, пейките са почти празни, тук-там като цветни петна се виждат малкото присъстващи, белите стълбища са напечени от слънцето. Играта спря след изсвирване на рефера, единият от капитаните протестира, другите играчи се движат по терена без цел. Бъркотия на фланелки в двата цвята, разкарване на отегчени футболисти по зелената трева, в разпръснат безпорядък. Всичко е замряло. Това, което се случва, върви като на забавен кадър, като в енорийското кино, където изведнъж звукът свършва като проточено мяукане, движенията стават по-внимателни, свършват на отскоци и образът се разпада на екрана като разтопен восък.

И в този миг стигам до откровение.

Сега разбирам, че е било мъчителното усещане, че светът е лишен от цел, мързелив плод на недоразумение, но в онзи момент успях да преведа това, което изпитвах само като: „Бог не съществува“.

След мача си тръгвам, обзет от разкъсващи угризения, и веднага тичам да се изповядам. Пламенният изповедник от миналия път сега се смее опрощаващо и добронамерено, пита ме как са ми дошли такива натрапчиви мисли, споменава за красотата на света, която предполага наличието на съзидателна и подреждаща воля, после започва да ми говори за consensus genitum^[123]: „Синко, в Бог са вярвали велики писатели като Данте, Мандзони, Салванески, велики математици като Фантапие, а ти искаш да си по-малко от тях ли?“^[124] Съгласието на хората ме успокоява за момента. Сигурно мачът е крив. Паола ми беше казала, че никога не съм ходел на футболни мачове, най-много да гледам по телевизията решителните срещи от световното. Сигурно от онзи ден в главата ми е останало твърдо запечатано, че да ходиш на мач значи да си погубиш душата.

Но има и други начини да я погубиш. Другарите ми от училище започват да си разказват истории, шепнат си и хихикат. Правят разни намеци, разменят си списания и книги, които са отмъкнали от къщи, говорят за тайнствената Червена къща, в която на нашата възраст не може да се влезе, готови са на всичко, за да идат да гледат комични филми, в които се явяват разпасани мадами. Показват ми снимка на Иза Бардзица, в прилепнала рокля, дефилира в едно списание. Не мога да не я разгледам, за да не мина за лицемерно набожен, гледам я, и както е известно, на всичко може да се устои освен на съблазните. Влизам скришом в киното рано следобед, като се надявам да не срещна някого, който ме познава: в „Двете сирачета“ (с Тото и Карло Кампанини) Иза Бардзица, с други пансионерки, се отнася с презрение към заръките на игуменката и взема душ гола.

 

 

Телата на пансионерките не се виждат, те са сенки зад завесите на кабините с душове. Момичетата се къпят, все едно че танцуват. Трябва да ида да се изповядам, но тази прозрачност ме кара да си спомня за една книга, която веднага бях затворил в Солара, уплашен от това, което прочетох. „Човекът, който се смее“ от Юго.

В града я нямам, но съм сигурен, че в книжарницата на дядо има един екземпляр. Откривам я, докато дядо говори с някого, и клекнал до шкафа, намирам трескаво забранената страница. Гуинплейн, жестоко обезобразен от компрачикосите, които са го превърнали в маска от пътуващ цирк, в отрепка, изведнъж се оказва признат като лорд Кланчарли, наследник на огромно богатство, пер на Англия. Още преди да разбере напълно какво му се е случило, го въвеждат, облечен блестящо като благородник, в един омагьосан дворец и чудесата, които открива там (сам в тази блестяща пустош), преминаването през стаи и кабинети, замайва не само неговата глава, но и главата на читателя. Броди от стая в стая, докато не стига до една спалня, където на леглото, до вана, готова за девическа баня, вижда гола жена.

Не буквално гола, отбелязва лукаво Юго. Облечена. Но с дълга риза, толкова фина, че изглежда мокра. И тука следват седем страници описания за това как се появява една гола жена и как изглежда тя на Човека, който се смее, който дотогава е обичал непорочно само една сляпа девойка. Жената му изглежда като Венера, задрямала сред безкрайната пяна, и тя мърда леко в съня, чертае и разваля съблазнителни извивки с бавното движение на водната пара, образуваща облаци в синьото небе. Юго отбелязва: „Голата жена е въоръжена жена“.

Неочаквано жената, Джоузиън, сестра на кралицата, се събужда, познава Гуинплейн и започва едно бясно съблазняване, на което нещастникът вече не издържа, само че жената го довежда до върха на желанието, а още не му се отдава. Развихря се в безумни фантазии, още по-съсипващи от голотата й, в които се показва като девица и проститутка, жадна да се наслади не само на удоволствията на уродливостта, които й предлага Гуинплейн, но и на тръпката, която ще изпита от това, че предизвиква света и двора, и това я опиянява, една Венера, която очаква двойна наслада, и обладаването, и изваждането на показ на нейния Вулкан.

Докато Гуинплейн е готов да отстъпи, пристига послание от кралицата, която съобщава на сестра си, че Човекът, който се смее е признат за законния лорд Кланчарли и ще стане неин съпруг. Джоузиън казва „добре“, става, протяга ръка и (като минава от ти на вие) казва на този, с когото е смятала да се слее диво: „Излезте“. И добавя: „След като ще бъдете мой съпруг, излезте… Нямате право да сте тук. Това е мястото на любовника ми“.

 

 

Върховна поквара — не на Гуинплейн, а на Ямбо. Не само че Джоузиън ми дава повече от това, което ми е обещала Иза Бардзица зад завесата, но ме завладява и с безсрамието си: „Вие сте мой съпруг, това е мястото на любовника ми“. Възможно ли е грехът да е толкова героично унищожителен?

Има ли на света жени като лейди Джоузиън и като Иза Бардзица? Ще се случи ли да ги срещна? Ще ме поразят ли — клъц — справедливо наказание за моите фантазии?

 

 

Има, поне на екрана. Все следобед, скришом, ходих да гледам „Кръв и арена“. Обожанието, с което Тайрън Пауър притиска лицето си в скута на Рита Хейуърт, ме убеждава, че има жени, които са въоръжени и когато не са голи. Стига да са нагли.

Да си възпитаван настоятелно в ужас пред греха и после грехът да те завладее. Казвам си, че сигурно забраната разпалва фантазията. След което решавам, че за да избягам от съблазънта, трябва да се спася от внушенията на възпитанието в непорочност: и двете са работа на дявола и се крепят взаимно. Това откритие, може би еретично, ми действа като удар с камшик.

 

 

Оттеглям се в един мой свят. Слушам музика, залепен за радиото в следобедните часове или рано сутрин, но понякога има симфоничен концерт вечер. Семейството иска да слуша друго. „Стига с тая погребална музика!“, оплаква се Ада, неподатлива на музите. Една неделна сутрин срещам на булеварда чичо Гаетано, вече остарял. Изгубил е и златния си зъб, може и да го е продал през войната. Пита любезно как върви учението ми, татко му казва, че в този период новата ми идея фикс е музиката. „Ех, музиката — казва блажено чичо Гаетано, — как те разбирам, Ямбо, аз обожавам музиката. Всичката, да знаеш. От всякакъв вид, стига да е музика“.

Замисля се за миг и добавя:

— Стига да не е класическа музика. Тогава гася радиото, разбира се.

Аз съм изключително същество, заточено сред еснафи. Затварям се още по-гордо в самотата си.

В антологията за четвърти гимназиален клас се натъквам на някои съвременни поети, откривам, че човек може да бъде озарен от безкрая, да срещне злото в живота^[125], да бъде прободен от слънчев лъч^[126]. Не разбирам всичко, но ми харесва мисълта, че днес само това можем да ти кажем, това, което не сме, това, което не искаме.

Намирам в книжарницата на дядо една антология на френските символисти. Аз също влизам в тази кула от слонова кост, лутам се в гора от символи със смъгни думи и очи благосклонни^[127], търся навсякъде de la musique avant toute chose^[128], пиша мълчания, отбелязвам неизразимото, запечатвам главозамайването^[129].

Но за да чета свободно тези книги, трябва да се освободя от много забрани и заблуждения и избирам духовния ръководител, за който ми беше говорил Джани, свещеника с широки възгледи. Дон Ренато беше гледал „Моят живот“^[130] с Бинг Кросби, където американски католически свещеници пеят с акомпанимент на пиано то-ра-ло-ра-ло-рал, то-ра-ло-ра-ли на девойки, които им се възхищават.

 

 

Дон Ренато не може да се облече по американски, но принадлежи на новото поколение свещеници с баски барети, които карат мотори. Не може да свири на пиано, но има плочи с джаз и обича хубавата литература. Казвам му, че са ми препоръчали да чета Папини, а той ми казва, че най-интересните неща на Папини не са от времето след посвещаването му на вярата, а отпреди това. Широки виждания. Впечатлява ме „Свършеният човек“^[131], може би мисля, че изкушенията на духа ще ме спасят от изкушенията на плътта.

Това е изповедта на човек, който никога не е бил дете и е имал нещастно детство на стара замислена и заядлива жаба. Не съм аз, моето детство (nomen omen) беше слънчево. Но го изгубих, само за една трагична нощ. Заядливата жаба, за която чета сега, се спасява в жаждата за знание, гасне над томове „със зелен разръфан гръб, с червеникави от влагата и разръфани страници, често скъсани по средата или изцапани с мастило“. Аз съм не само на тавана в Солара, но и в живота, който избрах след това. Никога не съм излязъл от книгите, това го зная сега, в постоянното будуване на моя сън, но го разбрах в момента, за който си спомням сега.

Онзи човек, свършен още от рождението си, не само чете, но и пише. Бих могъл да пиша и аз, за да добавя мои чудовища към тези, които лазят по дъното на морето с безшумните си пипала. Онзи човек си съсипва очите над страниците, по които пише за своите кошмари с тинесто мастило от мастилници с лепкава утайка по дъното, като на турско кафе. Развалил си е очите още като дете, от четене на светлината на свещ, развалил ги е в полумрака на библиотеките, клепачите му са зачервени. Пише с помощта на много диоптри, в непрекъснат страх да не ослепее. Ако не ослепее, ще се парализира, нервите му са съсипани, изпитва болки и му изтръпва единият крак, пръстите му треперят, има бодежи в главата. Пише с дебели очила, които докосват листа.

Аз виждам добре, карам колело и не съм жаба — може би вече съществува неотразимата ми усмивка, но за какво ми е? Не се оплаквам, че другите не ми се усмихват, аз не намирам причина да се усмихвам на другите.

Аз не съм като свършения човек, но бих искал да съм. Да превърна неговия библиоманиен бяс в моя възможност за бягство от света, което да не е в манастир. Да си създам само мой свят. Но аз не вървя към посвещаване на вярата, в най-лошия случай идвам оттам.

 

 

Като търся алтернативна вяра, се влюбвам в декадентите. Братя, тъжни лилии, изнемогвам от красота…^[132] Аз съм Империя в края на своя упадък. Бели и снажни — рой варвари идат към мен, но със стила си от залез и скръб позлатен в унес извайвам до край акростиха си гладък.^[133] Построявам с наука Химна на духовните сърца, в делото на търпението си преминавам през атласи, хербарии и ритуали.^[134]

Още мога да мисля за вечната женственост, стига да съм развълнуван от някое изкуство или от болнава бледност. Чета и ми се вие свят.

Умиращата, чиито дрехи докосваше, го изгаряше като най-жежък пламък. Нямаше баядерка от бреговете на Ганг, одалиска от баните на Истанбул, не можеше да има гола вакханка, чиято прегръдка да го прониже до мозъка на костите като докосването, простото докосване до тази нежна трескава ръка, чиято влажност усещаше през ръкавицата, която я покриваше.^[135]

Няма нужда дори да го казвам на дон Ренато. Това е литература и мога да се срещам с нея, макар че ми говори за перверзна голота и андрогинна двойственост. Твърде далеч от моя опит, за да отстъпя пред тяхната съблазън. Това са думи, не е плът.

 

 

Към края на втората година на гимназията в ръцете ми попада „На обратната страна“ от Юисманс. Главният герой, Дез Есент, произлиза от традиционно семейство на здрави и скучни воини, с мустаци извити като ятагани, но постепенно в портретите на дедите му се забелязва отслабване на расата, обезкървена от прекалено много бракове между близки роднини: дедите му изглеждат белязани от все по-разредена кръв, лицата им са все по-изнежени, анемични и нервни. И Дез Есент се ражда белязан от тези наследствени недъзи: детството му е тъжно, вечно има температура и се страхува да не се разболее от скрофула. Майка му, висока, мълчалива и бяла, вечно затворена в една тъмна стая на замъка, под бледата светлина на абажура, която я пази от прекалена светлина и шум, умира, когато той е на шестнадесет години. Момчето, оставено само на себе си, чете книги и в дъждовните дни броди из полето. „Голяма радост за него беше да слезе в дола и да стигне до Жютини“, едно селце в подножието на хълма. В Дола. Ляга по поляните, слуша глухия шум на водениците, после се изкачва по острите върхове, откъдето вижда долината на Сена, която се вие, докъдето стига поглед, и се слива със синевата на небето, църквите и кулите на Прованс, които сякаш трептят на слънцето сред въздуха, изпълнен със златист прах.

Чете и мечтае, опива се от самотата. Вече пораснал, разочарован от удоволствията на живота и от нищожността на образованите хора, мечтае за изискана обител, за лична пустиня, неподвижна и топла гробница. Така си създава свое убежище, напълно изкуствено, където, във воднистия полумрак на огромните стъкла, които го разделят от тъпия спектакъл на природата, превръща музиката в аромати и ароматите в музика, наслаждава се на заекващия латински на декадентството, докосва с безкръвните си пръсти копринени дрехи и скъпоценни камъни, кара да инкрустират в черупката на една жива костенурка сапфири и тюркоази от Запада, хиацинти от Компостела, аквамарини и рубини от Зундермания.

 

 

Най-много обичам главата, в която Дез Есент решава да излезе за пръв път от дома си, за да иде в Англия. Това желание се появява заради мъгливото време, небесният свод се разстила пред очите му еднообразен като сив калъф. За да е в хармония с мястото, където отива, обува панталони с цвят на мъртви листа, облича сиво палто на квадратчета с цвят на сива лава, слага си бомбе, взема пътна чанта, завивка, кутия за шапки, чадъри и бастуни и тръгва към гарата.

Пристига в Париж вече уморен, обикаля из дъждовния град с една кола, чака часа на заминаването. Газовите фенери, които мигат сред мъглата, обвити от жълтеникави кръгове светлина, му подсказват, че и Лондон е така потънал в дъжд, огромен, безкраен, с дъх на метал, пушещ сред мъглите с редиците си докове, кранове, скрипци, чували. После влиза в някаква кръчма, посещавана от англичани, сред редици бъчви с английския кралски герб, с маси, отрупани с бисквити „Палмърс“, соленки, mini pies и сухари и предвкусва екзотичните напитки, предлагани тук: „Old Port“, „Magnificent Old Regina“, „Cockburn’s Very Fine“… Около него седят англичани: бледи духовници, груби лица, бради като нашийници и като на някои видове маймуни, кълчищни шапки. Отпуска се сред звуците на тези гласове на чужденците, в този въображаем Лондон, и слуша протяжното свирене на влекачите по реката.

Излиза замаян, небето се е спуснало още по-ниско и докосва къщите, арките на Рю дьо Риволи му изглеждат като мрачен тунел, прокопан под Темза, влиза в друга кръчма, където над тезгяха се подават канелките за точене на бира, наблюдава яките англосаксонци със зъби, широки като лопати, с огромни ръце и крака — те са се нахвърлили върху ястие от месо, сварено в гъбен сос и опечено в тесто, като върху торта. Поръчва си един бульон, една треска, един ростбиф, две пинти ейл, хапва стилтън, завършва с чаша бренди.

Докато иска сметката, вратата на кръчмата се отваря и влизат хора, които донасят мирис на мокро куче и на въглища. Дез Есент се пита защо да пресича Ламанша: всъщност той е бил вече в Лондон, усетил е миризмите му, опитал е ястията му, видял е типичната наредба, преситил се е от британския живот. Нарежда на колата да го откара до гарата на Со и се връща с куфарите, чантите, завивките и чадърите в обичайното си убежище, като „усеща цялата физическа и морална умора на човек, който се прибира вкъщи след дълго и опасно пътуване“.

Такъв ставам и аз: в пролетните дни мога да се движа в утробна мъгла. Но само болест (или това, че животът не ме иска) може да оправдае напълно моя отказ от живота. Трябва да докажа на себе си, че оттеглянето ми е добро и добродетелно.

И така откривам, че съм болен. Чувал съм да казват, че болестите на сърцето се познават по синкавия цвят на устните, и точно в тези години майка ми се оплаква от проблеми със сърцето. Може би не тежки, но занимава цялото семейство с тях повече, отколкото трябва, на границата с хипохондрията.

Една сутрин, докато се гледам в огледалото, откривам, че устните ми са сини. Слизам на улицата и започвам да тичам като луд: задъхвам се, усещам необичайно пулсиране в гърдите. Значи съм болен от сърце. Обречен на смърт, като Граньола.

Тази сърдечна болест става моята отрова. Наблюдавам развитието й, устните ми ми изглеждат все по-сини, бузите все по-слаби, а първите младежки пъпки придават на лицето ми болезнена червенина. Ще умра млад, като свети Луиджи Гонзага и Доменико Савио. Но благодарение на полета на моя дух преобразувам Упражнението на Добрата смърт: постепенно изоставям власеницата и се хващам за поезията.

Живея в ослепителен здрач:

Ще дойде ден: аз знам,

че тази жежка кръв

ще секне изведнъж,

че моето перо

ще скръцне и ще се пречупи

… и ще умра.

Умирам, но вече не защото животът е лош, а защото е обикновен в своята лудост и повтаря уморително своите ритуали на смъртта. Аз, разкайващ се мирянин, многословен мистик, се убеждавам, че най-хубавият от всички е Неоткритият остров, който понякога се мярка, но само отдалеч, между Тенерифе и Палма^[136]:

Носът почти докосва бряг благословен,

невиждани цветя цъфтят и палми листи веят,

божествено ухае гъстий лес блажен

на кардамон сълзящ и дъхава хевея.

Разбулва се с ухание на куртизанка

тоз остров неоткрит… пристъпиш ли в омая,

изчезва кат видение, кат светла сянка,

обвит във синевата на безкрая.^[137]

Вярата в недосегаемото ми помага да затворя скобите на разкаянието си. Животът ми на добродетелен младеж ми беше обещал като награда нея, хубава като слънцето и бледа като луната. Но само една нечиста мисъл би могла да ми я отнеме завинаги. А Неоткритият остров остава, тъй като е недосегаем, вечно мой.

Подготвям се за срещата с Лила.