И все пак човек в нормално състояние би трябвало да може да си каже: искам да си спомня когато бях в отпуска миналата година. Ако е запазил някоя следа, ще си спомни. Аз не мога. Моята памет се вие като самотен червей, но за разлика от червея, няма глава, върти се в лабиринт, всяка точка може да е началото и краят на пътуването. Трябва да чакам спомените да дойдат сами, по собствената си логика. Така се върви в мъглата. На слънце виждаш нещата отдалеч и можеш да решиш да смениш посоката именно за да срещнеш нещо определено. В мъглата нещо или някой идва срещу теб, но ти не знаеш кой е, докато не те приближи.

Може би е нормално, не можеш да имаш всичко в един миг, спомняш си на парчета. Какво казваше Паола за вълшебното число седем, за което говорят психолозите? От един списък помниш лесно до седем неща, по-нататък не можеш. Дори и седем е проблем. Кои са седемте джуджета? Ероло, Кучоло, Пизоло, Бронтоло, Мамоло, Дото… И после? Все липсва седмото джудже. А седемте римски царе? Ромул, Нума Помпилий, Тулий Остилий, Сервий Тулий, Тарквиний Приск, Тарквиний Горди… А седмият? А, да, Гонголо^[107].

Мисля, че първият ми спомен е един палячо, облечен като главния барабанист на военен оркестър, в бяла униформа с кепе, който, като се навиеше с едно ключе, биеше барабани. Наистина ли е точи споменът, или съм го виждал така през годините, като съм използвал спомените на родителите си? Дали пък не е сцената със смокините, аз под дървото, а един селянин, който се казваше Куиринио, се катери по една стълба, за да ми откъсне най-хубавата смокиня, само че аз още не можех да произнеса „смокиня“ и казвах „мокиня“?

Последният спомен: в Солара, пред in-folio-то на Шекспир. Дали Паола и другите са си дали сметка какво държа в ръцете си, като съм заспал изведнъж? Трябва да го дадат на Сибила, веднага, ако остана така, няма да се оправят с разходите, ще трябва да продадат книжарницата, а после и Солара, а после може и да не стигне, а с Шекспир могат да ми платят прилично гледане, с десет медицински сестри и фелдшери, и тогава стига да идват да ме виждат веднъж в месеца и после да си живеят живота.

Срещу мен идва друга фигура, хили ми се и ми показва среден пръст. И сякаш се блъска в мен, увива ме в себе си и се разтапя в мъглата.

Край мен минава барабанчикът с кепето. Скривам се в ръката на дядо. Усещам миризмата на лула, докато притискам бузата си в жилетката му. Дядо пушеше лула и миришеше на тютюн. Защо я нямаше лулата му в Солара? Хвърлил я е проклетият ми вуйчо, не им се е струвала важна, проядена от пламъка на толкова кибритени клечки, хайде на боклука, заедно с перодръжките, с попивателната хартия и знам ли с какво още, с някои очила и с някой скъсан чорап, с последната кутия тютюн, все още до половината пълна.

Мъглата се разсейва. Помня Бруно, как върви на четири крака, а не помня раждането на Карла, деня на дипломирането си, първата си среща с Паола. По-рано не помнех нищо, сега помня всичко от първите години на живота си, но не помня кога Сибила е влязла за първи път в студиото ми или кога съм написал последното си стихотворение. Не мога да си спомня лицето на Лила Саба. Да можех да си го спомня, тогава целият този сън би си струвал. Не помня лицето на Лила, която съм търсил през целия си съзнателен живот, защото още не помня съзнателния си живот, нито онова, което, докато съм навлизал в съзнателния си живот, съм искал да забравя.

Трябва да чакам, да се приготвя да обикалям вечно по пътеките на първите ми шестнадесет години. Може да е достатъчно, ако преживея един миг, едно събитие, да остана в това състояние още шестнадесет години. На мен ми стига, така ще стигна до седемдесет и шест, достатъчно дълъг съзнателен живот… А Паола, която се пита дали трябва да изключат захранването?

Но нали съществува телепатия? Бих могъл да се съсредоточа върху Паола и като мисля настойчиво, да й изпратя послание. Или да опитам със свежия и необременен детски ум: „Послание за Сандро, послание за Сандро, тук Сивия орел от Фернет Бранка, тук Сивия орел, отговорете. Приемам…“ И ако той ми отговори: „Прието, Сиви орел, чувам те…“

В града се отегчавам. Четири момчета играем на улицата пред къщи, където минава по една кола на час и кара бавно. Оставят ни спокойно да играем навън. Играем на топчета, бедна занимавка, добра и за деца, които нямат други играчки. Има топчета от креда, кафяви, и стъклени топчета с цветни шарки вътре, сирийчета, други са млечнобели с червени нишки — американчета. Първа игра, дупката: от средата на улицата топчетата се изстрелват с един точен удар с палеца (но по-добрите играчи плъзват палеца върху показалеца) в една дупчица, изкопана до тротоара. От време на време някой успява да вкара топчето в дупката с първия удар, иначе се продължава на фази. Втора игра, педя, която в Солара се казва фас педя. Като билярда, трябва да се стигне близо до първата дупка, но не по-близо от една педя, която се мери с пръсти.

Възхищаваме се на тези, които могат да въртят пумпал. Не пумпала на богатите деца, шарен и направен от метал, дето натискаш много пъти топчето на дръжката, за да го навиеш, после го пускаш и той се върти, като чертае многоцветни кръгове, а дървен пумпал, нещо като конусовидна поничка, дебела круша, завършваща с един гвоздей, по нея има спираловидни жлебове. Пумпалът се увива с един канап, който влиза в жлебовете, после се дърпа краят на канапа, канапът се размотава и пумпалът се върти. Не всички можеха да го правят, аз не можех, защото бях разглезен с по-скъпи и по-лесни за въртене пумпали, и другите ми се подиграваха.

Този ден не играем, защото покрай тротоара има едни господа със сака и връзки, които с малки мотички изкореняват тревата. Работят без особен ентусиазъм, бавно, и един от тях започва да говори с нас, пита ни за различните игри на топчета. Казва, че той като малък играел на кръг: с тебешир или с клечка се начертавал кръг върху тротоара, слагали се топчетата вътре, после с едно по-голямо топче се опитвали да ги изкарат от кръга и печелел онзи, който успеел да изкара най-много топчета. „Познавам родителите ти — каза ми господинът. — Кажи им много поздрави от господин Ферара, от магазина за шапки“.

Казах вкъщи. „Евреи са — каза мама, — задължават ги да работят“. Татко вдигна поглед към тавана и каза: „Е…!“. По-късно отидох в магазина при дядо и го попитах защо евреите вършат тази работа. Каза ми да се държа възпитано с тях, ако ги срещна пак, защото са свестни хора, но че сега не можел да ми обясни тази работа, защото съм бил много малък. „Мълчи си и не разправяй наляво и надясно, особено на учителя си“. Един ден щял да ми разкаже всичко. Ако се извърти.

Тогава се бях запитал само защо евреите продават шапки. Шапките, които продаваха по афишите, закачени на стените, или в рекламите в списанията, бяха изискани и елегантни.

Още нямах причини да се притеснявам за евреите. Чак по-късно, в Солара, дядо ми показа вестници от 1938 г., където се обявяваха расистките закони, но през тридесет и осма съм бил на шест години и не съм четял вестници.

После един ден не видях повече господин Ферара и другите да скубят трева покрай тротоарите. Помислих си, че са ги оставили да се върнат по къщите си след това малко наказание. Но след войната чух някой да казва на мама, че господин Ферара умрял в Германия. След войната бях научил вече много неща, не само как се раждат децата (включително и подготвителната работа девет месеца преди това), но и как умират евреите.

С евакуацията в Солара животът ми се промени. В града бях тъжно дете, което играе с другарчетата си от училище по няколко часа на ден. През останалото време стоях свит над някоя книга или обикалях с колелото. Единствените вълшебни моменти бяха прекараните в магазинчето на дядо: той говореше с някой клиент, а аз ровех, ровех, заслепен от непрекъснати открития. Но така увеличавах самотата си и живеех само с фантазиите си.

В Солара, където вече слизах сам до училището в селото и обикалях из нивите и лозята, бях свободен, пред мен се откриваше неизследвана територия. И имах толкова много приятели, с които обикаляхме. Искахме да си направим колиба, на всяка цена.

Сега виждам целия си живот в ораториума^[108], като на филм. Не вече на парчета, а в една подредена последователност.

Колибата не трябваше да е като къща, с покрив, стени и врата. Обикновено е дупка, вдлъбнатина, която може да се прикрие с клони и листа, така че да остане отворен само един процеп, от който да се държи под око околността. Прицелвахме се с колове и стреляхме като с картечници. Както в Джарабуб, там можеха да ни пленят само заради глада.

Започнахме да ходим в ораториума, защото в дъното на футболното игрище, върху едно по-високо място до оградата, бяхме открили идеалното место за колиба. Можехме да стреляме по всичките двадесет и двама играчи, които се събираха за мача в неделя. В ораториума бяхме сравнително свободни, събираха ни само за урока по вероучение и за благословията, но през останалото време си правехме каквото си искахме. Там имаше една примитивна въртележка, няколко люлки, малък театър, където за първи път стъпих на сцена, в „Малкия партизанин“. Там се научих да владея сцената и години по-късно това умение щеше да ме направи незабравим в очите на Лила.

Идваха и по-големи момчета и дори младежи — на нас ни изглеждаха много стари, — играеха на пинг-понг и на карти, без залози. Добричкият дон Конясо, директорът на ораториума, не искаше от тях да са твърдо вярващи, стигаше му да участват в шествията към града, на колела, дори с риска да ги застигне някоя бомбардировка, за да се опитат да атакуват Червената къща, най-прочутия бардак в провинцията.

След 8 септември именно в ораториума за пръв път чух да се говори за партизаните. В началото това бяха младежи, които се опитваха само да се измъкнат от новия набор на Социалната република или от това да ги хванат германците и да ги изпратят на работа в Германия. После започнаха да ги наричат бунтовници, защото така ги наричаха в официалните съобщения. Едва след няколко месеца, когато разбрахме, че десетима от тях били разстреляни — и единият беше от Солара — и когато чухме по Радио Лондон, че им се изпращат специални съобщения, започнахме да ги наричаме партизани или патриоти, както те самите предпочитаха. Селото беше на страната на партизаните, защото всичките бяха момчета от тоя край, и когато се показваха, макар че вече всичките имаха партизански имена, Ричо, Саета, Барбаблу или Феручо, хората ги наричаха с имената, с които ги познаваха от по-рано. Много от тях бяха младежи, които бях виждал в ораториума да играят на карти, облечени в омачкани сака, а сега се появяваха с фуражки, с патрондаши през гърдите, с автомати, с по две гранати, закачени на колана, някои имаха дори пистолети в кобури. Бяха облечени с червени ризи или куртки от английската армия, или с панталони и гетри на кралски офицери. Бяха страхотни.

Още през четиридесет и четвърта се бяха появили в Солара за бързи набези, в моменти, в които Черните бригади ги нямаше.

Понякога слизаха и привържениците на Бадолио, със сини кърпи на врата, и се говореше, че те били за краля и че като се хвърляли в атака, викали „Савоя“. Понякога идваха гарибалдийците^[109], с червени кърпи на врата, и пееха песни срещу Бадолио и срещу краля, свири вятърът, вие виелицата — обувките ни са пробити, но трябва да вървим — да завладеем червената пролет — където изгрява слънцето на бъдещето^[110]. Привържениците на Бадолио бяха по-добре въоръжени, разправяше се, че англичаните пращали помощи на тях, а не на другите, които били всичките комунисти. Гарибалдийците имаха автомати като на Черните бригади, взети след някоя схватка или изнесени след нападение над оръжейни складове, привържениците на Бадолио имаха английски карабини „Стен“, последен модел.

Карабините „Стен“ бяха по-леки от автоматите, бяха с кух приклад, като очертан с метална жица, и пълнителят им не беше отдолу, а отстрани. Веднъж ми дадоха да стрелям. Стреляха обикновено, за да се упражняват и за да се изфукат пред момичетата.

Веднъж дойдоха фашистите от „Сан Марко“, пееха: „Сан Марко! Сан Марко! — голяма работа, ако умрем!“

Казваха, че били свестни момчета от добри семейства и че може да са направили погрешен избор, но се държаха добре с хората и ухажваха жените възпитано.

Онези от Черните бригади пък бяха хора, пуснати от затворите и от поправителни домове (имаше и шестнадесетгодишни), и искаха единствено да вдъхват страх на всички. Но времената бяха тежки и трябваше да се отнасяме с недоверие и към фашистите от „Сан Марко“.

Отивам на литургия в селото заедно с мама и с нея е госпожата от вилата на няколко километра от нашата. Все говори срещу арендатора си, който й крадял счетоводните документи. И понеже арендаторът бил червен, тя станала фашистка, поне в смисъл, че фашистите са срещу червените. Излизаме от църквата и двама офицери от „Сан Марко“ се заглеждат по госпожите, които не са първа младост, но още хващат окото, а пък и то се знае, войниците не подбират много. Приближават се и уж питат за нещо, защото не били оттука. Двете госпожи се държат любезно (какво толкова, две хубави момчета) и ги питат как се чувстват далеч от къщи. „Борим се, за да върнем на тази страна честта й, скъпи госпожи, честта, която някои предатели омърсиха“ отвръща единият от двамата. А съседката коментира:

— Браво, точно така, не като онзи, за когото говоря.

Единият от двамата се подсмихва странно и казва:

— Бихме искали да знаем името и адреса на този господин.

Мама пребледнява, после почервенява, но се справя добре:

— О, знаете ли, лейтенант, моята приятелка говори за един тип от Асти, който идваше тука миналата година, а пък сега кой знае къде е, разправят, че го откарали в Германия.

— Пада му се — усмихва се лейтенантът и не настоява повече. Вземат си довиждане. По пътя към къщи мама казва през стиснати зъби на тази нещастница, че в тия времена трябва да се внимава какво се говори, защото човек може да го разстрелят ей така, за нищо.

Граньола. Той идваше в ораториума. Казваше, че името му се произнася Граньола, но другите му викаха Граньола^[111], намекваха за градушката от удари. Той повтаряше, че е миролюбив човек, а приятелите му отговаряха:

— Стига де, знаем те…

Разправяше се шепнешком, че бил във връзка с гарибалдийските бригади в планината — дори бил голям началник, казваха някои, и за него било по-рисковано да живее в селото, отколкото в гората, защото ако някой ден го хванели, щели да го разстрелят, без да им мигне окото.

Граньола беше играл с мен в „Малкия партизанин“ и оттогава бях станал негов любимец. Пожела да ме научи на една игра на карти. Ясно беше, че се чувства неудобно с другите големи и с часове си говореше с мен. Може би се дължеше на педагогическото му призвание, бил е учител. Или пък говореше такива невероятни неща, че ако ги кажеше на всички, щяха да го обявят за антихрист, и се доверяваше само на едно момче.

Показваше ми нелегални листовки, които се предаваха от ръка на ръка. Не ми ги даваше, защото, казваше, ако хванели някого с такива листовки, го разстрелвали. Така научих за разстрелите в рововете до Ардеатина, в Рим.

— За да не се случват повече такива неща — казваше ми, — нашите другари са горе, в планините. А германците, капут!

Разказваше ми как тайнствените партизани, които се проявяваха чрез тези листовки, съществували преди фашизмът да дойде на власт и оцелели в нелегалност, в чужбина, с големите им шефове, които били честни зидари, и понякога копоите на Дучето ги откривали и ги пребивали с тояги.

Граньола бил преподавал в не знам какво си трудово училище и всяка сутрин ходел с колелото и се връщал в късния следобед. После се наложило да прекъсне, някои казваха, че го направил, защото вече се бил посветил напълно на партизаните, други разправяха шепнешком, че не можел да продължи, защото бил охтичав. Граньола наистина имаше вид на болен от туберкулоза, пепеляво лице с две болезнено червени петна, хлътнали бузи, непрекъсната кашлица. Зъбите му бяха развалени, накуцваше и имаше леко загатната гърбица, или по-точно гърбът му беше изкривен, ключиците му бяха изпъкнали, а яката на сакото му зееше, затова изглеждаше като закачен в дрехите си. В театъра му даваха винаги ролите на лошия, или на куция пазач на някоя тайнствена вила.

Бил много учен, така казваха всички, много пъти го канили да преподава в университета, но той отказвал заради учениците си. „Глупости — обясни ми той после. — Ямбин, аз съм преподавал само в училища за бедни, като заместник, защото заради тази мръсна война дори не се дипломирах. На двадесет години ме изпратиха да строша гръбнака на Гърция, раниха ме в коляното и карай, не се вижда много, но в оная кал хванах лоша болест и оттогава все плюя кръв. Ако ми падне в ръцете Крапоне^[112], няма да го убия, защото, за съжаление, съм страхливец, но така ще го наритам по задника, че да му спукам бъбреците, за малкото време, дето му остава да живее, предател мръсен.“

Бях го попитал защо идва в ораториума, след като всички казват, че е атеист. Беше ми отговорил, че идва, защото това е единственото място, където може да види хора. А и не бил атеист, а анархист. Тогава не знаех какво са анархистите и той ми обясни, че са хора, които искат свобода, без господари, без крал, без държава и без свещеници. „Без държава най-вече, не като комунистите, които в Русия имат държава, дето им казва дори кога да ходят в клозета“.

Разказваше ми за Гаетано Бреши, който, за да накаже крал Умберто, който беше дал заповед да пребият работниците от Милано, след като хвърлил ези-тура, тръгнал от Америка, където можел да си живее спокойно, без билет за връщане и отишъл да убие краля. После го убили в затвора и казали, че се бил обесил заради угризенията си. Но анархистът никога нямал угризения заради това, което прави в името на народа. Разказваше ми за кротки анархисти, които били принудени да емигрират от страна в страна, преследвани от всички полиции. Пеели: „Сбогом, красив Лугано“.

После пак започваше да ми говори против комунистите, които били избили анархистите в Каталуния. Попитах го защо, след като е против комунистите, е с гарибалдийците, които са комунисти. Отговори ми, че първо, не всички гарибалдийци са комунисти и че сред тях има социалисти и дори анархисти, и второ, че в този момент врагът е нацифашизмът и че в такива случаи не бива много да се придиря. „Най-напред се побеждава заедно, а сметките се уреждат след това“.

После добави, че ходи в ораториума, защото е нещо хубаво. Свещениците били лоша пасмина, но били като гарибалдийците, и сред тях имало добри хора. „Особено в тия времена, когато момчетата могат да попаднат кой знае къде, до миналата година ги учеха на книга и на пушка. В ораториума поне няма да ги оставят да пропаднат и ги учат да са честни, макар че прекалено много говорят за чекиите, ама нищо, вие и бездруго си ги биете и най-много след това да се изповядате. Така че идвам в ораториума и помагам на дон Конясо да организира децата да играят. Когато се ходи на литургия, си стоя тихо в дъното на църквата, защото Иисус Христос аз го уважавам, макар че Бог не го уважавам“.

Една неделя, когато в ораториума бяхме само няколко души, му разказах за моите марки и той ми каза, че едно време и той събирал марки, но като се върнал от войната, вече нямал желание и зарязал всичко. Останали му двайсетина марки и щял да ми ги подари всичките.

Отидох у тях и находката беше страхотна, защото имаше две марки от островите Фиджи, които толкова бях искал, знаех ги от „Yvert e Tellier“.

— Имаш и „Yvert e Tellier“? — попита той с възхищение.

— Да, но е стар…

— Те са най-хубавите.

Островите Фиджи. Ето защо ме бяха омагьосали толкова тези две марки от Солара. След като Граньола ми ги беше подарил, ги бях занесъл вкъщи, за да ги сложа на нов лист в албума си. Беше зимна вечер, татко беше пристигнал предишния ден, но следобед вече беше заминал за града.

Бях в кухнята на голямото крило, единственото отоплено място в къщата. Светлината беше слаба. Не защото в Солара се грижеха кой знае колко да затъмняват (кой щеше да дойде да бомбардира тука), а защото крушката беше засенчена от един абажур, от който висяха едни висулки като нанизи перли, готови за подарък за диваците от островите Фиджи.

Аз седях до масата, наведен над моята колекция, мама кърпеше нещо, сестра ми си играеше в ъгъла. Радиото беше пуснато. Току-що бе свършила „миланската“ версия на „Какво става в семейство Роси“, пропагандна програма на Републиката на Сало, в която членовете на едно семейство спореха за политика и естествено стигаха до заключението, че съюзниците са нашите врагове, партизаните са разбойници, неявили се на военна служба, а Северът ще защитава честта на Италия рамо до рамо с германските бойни другари. Но през вечер пускаха „римската“ версия, където Роси бяха едно друго семейство, със същото име, живееха в Рим, вече окупиран от съюзниците, и изведнъж проумяваха колко е било по-добре, когато е било по-зле, и завиждаха на сънародниците си от Северна Италия, останали свободни под знамената на Оста. От това как мама клатеше глава, се виждаше, че не вярва на тия работи, но програмата беше направена приятно. Или се слушаше това, или се гасеше радиото.

След това обаче (и идваше и дядо, който дотогава беше издържал в кабинета си с едно мангалче до краката) можеше да се хване Радио Лондон.

Започваше с поредица барабанни удари, почти като Петата симфония на Бетховен, после се чуваше сладкото „Добър вечер“ на полковник Стивънс, с акцента на Лаурел и Харди^[113]. Другият глас, с който бяхме свикнали заради радиото на режима, беше на Марио Апелиус, който завършваше окуражителните си слова за победата в борбата с „Бог да прокълне трижди англичаните!“ Стивънс не проклинаше трижди италианците, дори ги приканваше да се радват заедно с него на победите над Оста, за които ни разказваше вечер след вечер, с тона на човек, който иска да каже: „Виждате ли какво ви докара до главата вашият Дуче“.

Но хрониките му не говореха само за сраженията на фронта. Описваха живота ни, говореха за хората като нас, залепени всяка нощ за радиото, за да чуят Гласа на Лондон, които преодоляваха страховете си, че може да има някой доносник, който да ги прати в затвора. Разказваше това, което се случваше на слушателите му, и ние му вярвахме, защото описваше точно това, което правехме ние, аптекарят зад ъгъла и дори — казваше Стивънс — старшината на карабинерите, който знае всичко и хитро си трае. Така казваше, и след като не лъжеше за това, можехме да му вярваме и за другото. Знаехме всички, дори ние, децата, че и неговото е пропаганда, но ни привличаше тази пропаганда, правена на тих глас, без героични фрази и призиви към смърт. Полковник Стивънс правеше думите, с които ни заливаха всеки ден, да изглеждат прекалени.

Не знам защо, но този господин — който беше само глас — го виждах като Мандрейк: елегантен, с фрак, с подрязани мустачки, само малко по-прошарени от мустачките на чародея, способен да превърне всеки пистолет в банан.

След като полковникът свършеше, започваха специалните съобщения за партизанските бригади, загадъчни и призоваващи като заклинания: „Съобщения за Франки, Щастливеца не е щастлив, Дъждът спря, Брадата ми е руса, Джакомоме целува Мохамед, Слънцето изгрява в…“

Виждам се, докато продължавам да се възхищавам на марките от островите Фиджи, но неочаквано, между десет и единадесет, в небето се чува бръмчене, угасяме лампите и тичаме на прозореца да чакаме да мине Пипето. Чуваме го всяка нощ, горе-долу по едно и също време, или пък вече така искаше легендата. Някои казваха, че е английски разузнавач, други, че е американски самолет, който отива да хвърли пакети с храна и оръжие за партизаните в планината и може би не много далеч от нас, по билата на Ланге.

Нощта е без звезди и без луна, в равнината не се виждат светлини, не се виждат и очертанията на хълмовете, а над нас лети Пипето. Никой никога не го е виждал: той е само шум в нощта.

Пипето прелетя и тази вечер всичко мина както обикновено, и се връщаме към последните песни по радиото. Може би тази нощ бомбардират Милано, преследват хората, за които работи Пипето, с кучета вълча порода, но радиото, с гласа на разгонения саксофон, пее: „Горе, в Капокабана, в Капокабана жената е царица, жената е владетелка“ и човек си представя някоя сластна звезда (може би съм виждал снимката й в „Новела“). Слиза с грациозни извивки по една бяла стълба със стъпала, които се осветяват, щом ги докосне с крак, заобиколена от младежи в бели фракове, които свалят цилиндрите си и падат на колене, изпълнени с обожание при нейното минаване. С Капокабана (не беше Копакабана, а точно Капокабана) чувствеността ми изпраща послание, точно толкова екзотично, колкото и посланието на марките ми.

После завършват предаването с различни тържествени и победни химни. Но радиото не бива да се гаси веднага и мама знае. След като се създаде впечатлението, че радиото е млъкнало до утре, се чува един покъртителен глас, който пее:

Ще се върнеш

при мен

защото на небето е написано, че

ще се върнеш.

Ще се върнеш,

ти знаеш,

че аз съм толкова силен, защото

вярвам в теб.

Чух отново тази песен в Солара, но беше любовна песен и гласеше: Ще се върнеш при мен — защото ти си единствената мечта — на моето сърце. — Ще се върнеш — ти защото — без твоите сластни целувки — то няма да оживее. Значи песента, която слушах онези вечери, е била версия от времето на войната и сигурно е звучала в сърцата на много хора като обещание или призив към някого далеч, който може би в този момент е замръзвал в степта или е бил изправен на разстрел. Кой пускаше песента в този нощен час? Някой тъжен служител, преди да затвори студиото, откъдето предават, или някой, изпълняващ заповед отгоре? Не знаехме, но този глас ни придружаваше до прегръдките на съня.

Почти единадесет е, затварям албума с марките, отиваме да спим. Мама е приготвила тухлата, една истинска тухла, сложена във фурната, докато се нагорещи така, че да не може да се пипне с ръка; увива се в парче вълнен плат и се слага под завивките, за да стопли леглото. Приятно е да допреш краката си до нея, за да се успокои сърбежът по измръзналите места, които в онези години (студ, авитаминоза, хормонални бури) подуваха пръстите и понякога се превръщаха в болезнени рани.

Куче вие в някой чифлик в долината.

С Граньола говорехме за всичко. Разказвах му какво чета и той спореше разпалено: „Верн — казваше — е по-добър от Салгари, защото е учен. По-истински е Сайръс Смит, като прави нитроглицерин, от тоя Сандокан, дето си раздира гърдите със собствените си нокти само защото си е загубил главата по една глупачка на петнадесет години“.

— Не ти харесва Сандокан? — попитах го.

— Според мен е малко фашист.

Казах му, че съм чел „Сърце“ на Едмондо де Амичис, а той ми каза да го хвърля, защото Де Амичис бил фашист.

— Ти даваш ли си сметка — казваше, — всичките са срещу горкия Франти, който е от нещастно семейство, а се разчекват, за да се харесат на тоя фашист учителя. И за какво ти разказват? За добрия Гароне, дето е подмазвач, за малкия ломбардски часовой, който умира, защото оня тъпак, кралският офицер, праща едно дете да гледа дали идва неприятелят, за барабанчика от Сардиния, дето на неговата възраст го пращат да разнася заповеди сред огъня на сражението, и после тоя гаден полковник, след като нещастното дете е изгубило единия си крак, се хвърля отгоре му, с разперени ръце, за да го целуне три пъти по сърцето, такива неща не се правят с някого, който току-що е бил ранен, и дори и полковникът от кралската пиемонтска войска би трябвало да има малко ум в главата. Или пък за бащата на Корети, който подава на сина си ръка, още гореща от милувката на оня касапин краля. До стената! До стената! Тия като Де Амичис разчистиха пътя на фашизма.

Обясняваше ми кои са били Сократ и Джордано Бруно. И Бакунин — за него не разбирах добре кой е бил и какво е казал. Разказваше ми за Кампанела, Сарпи, Галилей, които били вкарани в затвора и измъчвани от поповете, защото искали да разпространяват принципите на науката, и на някои им се наложило да си прережат гърлото, като Ардиго^[114], защото господарите му и Ватиканът му готвели бесилка.

Тъй като в „Най-новата енциклопедия Мелци“ бях прочел името Хегел (Проч. фил. От школата на пантеистите), го попитах кой е.

— Хегел не е бил пантеист и твоят Мелци е неграмотник. Пантеист е бил Джордано Бруно. Пантеистите твърдят, че Бог е навсякъде, и в оная цвъкаща муха, дето я виждаш ей там. Голямо удовлетворение, да си навсякъде значи да си никъде. Добре, за Хегел не Бог, а Държавата е трябвало да бъде навсякъде, значи е фашист.

— Но не е ли живял преди повече от сто години?

— И какво от това? И Жана д’Арк е чиста проба фашистка. Фашистите са съществували винаги. Още от времето на… още от времето на Бог. Вземи Бог. И той е фашист.

— Но ти не си ли атеист, те казват, че няма Бог?

— Кой ти е казал това, дон Конясо ли, дето не разбира от нищо? Аз вярвам, че Бог съществува, за съжаление. Само че е фашист.

— И защо Бог е фашист?

— Слушай, ти си много малък, за да мога да водя с тебе разговори по теология. Да тръгнем от това, което знаеш. Кажи ми десетте божи заповеди, бездруго в ораториума ви карат да ги учите наизуст.

Казах му ги.

— Добре — казваше той, — сега внимавай. Сред тези десет заповеди има четири, внимавай, не повече от четири, които съветват да правиш добри неща — макар че и те, но… нищо, после ще видим. Не убивай, не кради, не лъжесвидетелствай и не пожелавай жената на ближния си. Тази последната е заповед за мъже, които знаят какво е чест, от една страна, гледай да не правиш рогоносци приятелите си и от друга, гледай да запазиш семейството си, и това ми харесва, анархията иска да премахне и семейството, но не може всичко наведнъж. Колкото до другите три, съгласен съм, но то е най-малкото, което ти диктува здравият смисъл. Макар че не трябва да им вярваш напълно, всички лъжем, може би за добро, докато да се убива не, не бива да се прави, никога.

— Дори когато кралят те праща на война ли?

— Точно това е въпросът. Поповете ти казват, че ако кралят те прати на война, можеш, даже трябва да убиваш. Защото отговорността си е на краля. Така се оправдава войната, която е лошо нещо, особено ако на война те прати тъпакът Крапоне. Имай предвид, че заповедите не казват, че можеш да убиваш по време на война. Казват не убивай и толкова, точка. Ама после…

— После?

— Да видим другите заповеди. Аз съм Господ, Бог твой. Това не е заповед, иначе трябваше да са единадесет. Това е прологът. Но е лъжовен пролог. Опитай се да разбереш: на Мойсей му се явява някой си, между другото даже не му се явява, чува глас и кой знае откъде идва, и после Мойсей тръгва и разправя на своите хора, че трябва да се подчиняват на заповедите, защото идват от Бог. Ама кой казва, че идват от Бог? Оня глас: „Аз съм Господ, Бог твой“. Ами ако не е бил той? Представи си, че те спра и ти кажа, че съм карабинер, облечен цивилно, и че трябва да ми дадеш десет лири глоба, защото по тази улица не може да се минава. Ти, ако си хитър, ще ми кажеш: а откъде да знам, че си карабинер, може да си някой, който си изкарва хляба, като преебава хората. Покажи ми документите си. А пък Бог доказва на Мойсей, че е Бог, защото му го казва, и толкоз. Всичко започва с едно лъжесвидетелство.

— Ти мислиш, че не Бог е дал заповедите на Мойсей ли?

— Не, вярвам, че е бил именно Бог. Казвам само, че е използвал измама. Винаги е правил така: трябва да вярваш в Библията, защото е вдъхновена от Бог, но кой ти е казал, че е вдъхновена от Бог? Библията. Разбираш ли каква е работата? Но давай нататък. Първата заповед казва да няма други богове освен Него. Така този господин ти забранява да мислиш, знам ли, за Аллах, за Буда, а защо не и за Венера — която, да си кажем право, да имаш за богиня такова парче съвсем не би било зле. Но значи също така, че не бива да вярваш във философията, в науката и да допускаш в главата си мисълта, че човекът произлиза от маймуната. Само той, и толкова. Сега внимавай, защото всичките други заповеди са фашистки, измислени са, за да те задължат да приемеш обществото такова, каквото е. Трябва да тачиш празниците… Какво ще кажеш?

— Ами заповядва да се ходи на литургия в неделя. Какво лошо има?

— Това ти го разправя дон Конясо, който като всички попове изобщо не е отварял библията. Събуди се! За едно първобитно племе като онова, дето го е разхождал Мойсей, означава, че трябва да спазваш ритуалите, а ритуалите служат, за да оскотее народът, от човешките жертвоприношения до сборищата на тъпия Дуче на площад Венеция. И по-нататък? Почитай баща си и майка си. Мълчи, не ми казвай, че е правилно да се подчиняваш на родителите си, това е добре за децата, те трябва да бъдат учени. Почитай баща си и майка си значи уважавай идеите на старите, не искай да променяш начина на живот на племето. Разбра ли? Не режи главата на царя, както заповядва Бог — чакай, извинявай, както всъщност трябва да се направи, ако имаш ум в главата, особено с крал като нашето джудже Савоя, което предаде войската си и изпрати на смърт офицерите си! И тогава разбираш, че дори не кради не е невинната заповед, каквато изглежда, защото ти заповядва да не пипаш частната собственост, притежание на онези, които са забогатели, като са крали от теб. Какво значи не прелюбодействай? Разните дон Конясовци искат да те накарат да повярваш, че тази заповед съществува само за да ти забрани да си пипаш оная работа, дето се клати между краката ти, обаче да занимаваш скрижалите на закона с няколко чекии ми изглежда просто губене на време. Какво да правя аз, дето съм пропаднал човек, горката ми майка не ме е родила красавец, на всичкото отгоре съм куц и жена не съм пипал никога! И иска да ми отнеме и това облекчение?

По онова време знаех как се раждат децата, но мисля, че не бях твърде наясно за нещото, което се случва преди това. За чекии и други пипания бях чувал да говорят другарите ми, но не смеех да се задълбочавам в тези разговори. Но не исках да се изложа пред Граньола. Съгласявах се мълчаливо и разкаяно.

— Бог е можел да каже можеш да се чукаш, но само за да правиш деца, най-вече защото тогава на света е имало много малко хора. Но десетте заповеди не го казват: от една страна, не бива да пожелаваш жената на ближния, а от друга, не бива да прелюбодействаш. Въобще, кога да се чукаш? Но как така, трябва да направиш закон, който да е добър за целия свят, римляните, които не са били Бог, като са създали законите си, са били нещо, което е добро и днес, а Господ ти хвърля отгоре десет заповеди, а пък не ти казва най-важните неща. Ти ще ми кажеш: да, но заповедта за прелюбодейството забранява чукането извън брака. Сигурен ли си, че е наистина така? Какво е било нечисто за евреите? Те са имали изключително строги правила, например било им е забранено да ядат свинско, не им е било разрешено да ядат животни, ако не са убити по определен начин, казвали са ми, че не бивало да ядат и риба. Тогава нечисто е всичко, което законът забранява. И кое е то? Всичко, което властта е определила като нечисто. Какво да говорим, според Дучето е нечисто да се говори лошо за фашизма — иначе те интернират. Нечисто е да си ерген и плащаш ергенски данък. Нечисто е да развяваш червеното знаме. И така нататък, и така нататък, и така нататък. А сега да дойдем на последната заповед, не пожелавай нищо, което е на ближния ти. Ти питал ли си се някога за какво е тази заповед, след като вече има не кради? Ако пожелаеш да имаш колело като на приятеля си, сторил ли си грях? Не, ако не му го откраднеш. Дон Конясо ти казва, че тази заповед забранява завистта, която със сигурност е лошо нещо. Но има лоша завист, като тази: ако приятелят ти има колело, а ти нямаш и ти се иска той да си счупи врата по нанадолнището, и има и добра завист, като тази: искаш и ти да имаш такова колело и започваш да работиш като луд, за да можеш да си купиш и ти, може и на старо, и тази добра завист движи света напред. А после има и друга завист, завистта на справедливостта, това, че не можеш да се примириш, че някой има всичко, а други хора умират от глад. И ако усетиш тази хубава завист, която е социалистическата завист, се хващаш на работа, за да създадеш свят, в който богатствата да са по-добре разпределени. И именно това ти забранява заповедта: не пожелавай повече от това, което имаш, уважавай реда на собствеността. На тоя свят има хора, които имат две ниви с жито само защото са ги наследили, и други, които ги копаят за един залък хляб, и тоя, дето копае, не трябва да пожелава нивата на господаря си, иначе държавата ще пропадне, и ето ти революция. Десетата заповед забранява революцията. И така, мойто момче, не убивай и не кради от бедни като теб, но пожелай нещата, които другите са взели от теб. Това е слънцето на бъдещето и затова другарите ни са в гората, за да очистят Дучето, който дойде на власт, платен от едрите земевладелци, а фрицовете на Хитлер искат да завладеят света, за да дадат възможност на Круп, оня, дето прави ей толкова дълги Берти, да продаде повече топове. Ама ти какво ли разбираш от тези работи, ти, дето са те отгледали, като са те карали да учиш наизуст кълна се, че ще спазвам заповедите на Дучето?

— Не, аз разбирам, макар и не всичко.

— Дано!

Онази нощ сънувах Дучето.

Един ден отидохме в хълмовете. Мислех, че Граньола ще ми говори за красотите на природата, като един друг път, но той ми показваше само мъртви неща, изсъхнало кравешко лайно, над което бръмчаха мухи, една процесия от нощни пеперуди, които отиваха да убият някое дърво с ларвите си, покарали картофи, които бяха вече за изхвърляне, трупа на някакво животно, захвърлено в един ров, и не можеше да се разбере дали е белка, или заек, защото беше вече почти напълно разложено. И пушеше цигари „Милит“ една след друга, точно за охтиката, казваше, дезинфекцира ти дробовете.

— Виждаш ли, момчето ми, злото владее света. Даже Злото с главна буква. И не говоря само за злото на някого, който убива себеподобния си, за да му открадне и последната пара, или за злото на СС, които бесят другарите ни. Казвам Злото само по себе си, това, заради което дробовете ми изгниха, реколтата може да не стане, една градушка може да докара до мизерия собственика на някое малко лозе, което му е всичко, което има. Питал ли си се някога защо съществува Злото на света, преди всичко смъртта, хората толкова обичат да живеят, а един ден, богати и бедни, смъртта ги отнася, дори и деца. Чувал ли си да се говори някога за смъртта на Вселената? Аз, понеже чета, зная: вселената, казвам всичко — звездите, Слънцето, Млечният път — е като електрическа батерия, която кара, кара, но междувременно се изчерпва и един ден ще свърши. Злото на злините е, че самата вселена е осъдена на смърт. Откакто се е родила, така да се каже. И хубав ли е тоя свят, в който съществува Злото? Нямаше ли да е по-добре свят без Зло?

— Е, да — казвам аз философски.

— Разбира се, някои казват, че светът се е появил по погрешка, светът е болест на вселената, която бездруго не била добре, а в един прекрасен ден й пониква и този оток, Слънчевата система, и ние с него. Но звездите, Млечният път и Слънцето не знаят, че трябва да умрат, и затова не им пука. А от болестта на вселената сме се родили ние и за наше нещастие сме големи умници и сме разбрали, че трябва да се мре. Така не само сме жертви на Злото, ами и го знаем. Голям майтап!

— Но че света не го е създал никой, това го разправят атеистите, а ти казваш, че не си атеист…

— Не съм, защото не мога да повярвам, че всичките тези неща, които виждаме около нас, и светът, в който растат дървета и плодове, и Слънчевата система, и нашият мозък са се родили ей така, случайно. Твърде добре са направени. И значи трябва да е имало съзидателен ум. Бог.

— Ами тогава?

— Ами тогава как ще помириш Бог със Злото?

— Ами… не знам, трябва да помисля… не мога да кажа така изведнъж…

— Е, да, трябва да помисля, казва той, все едно че от векове не е имало умни глави, дето са мислили…

— И докъде са стигнали?

— До под кривата круша. Злото, казват те, е внесено в света от разбунтувалите се ангели. И как така? Бог вижда и предвижда всичко, а пък не е знаел, че непокорните ангели ще се разбунтуват ли? Защо ги е създал, след като е знаел, че ще се разбунтуват? Все едно някой, дето прави автомобилни гуми, да ги направи така, че да гръмнат след два километра. Значи е глупак. Ама не, той ангелите ги е създал, после е бил предоволен, гледай какъв майстор съм, знам да правя и ангели… После почакал да се разбунтуват (кой знае как са му текли лигите, докато е чакал да стъпят накриво) и ги натикал в ада. Но тогава е подлец. Други философи пък измислили друго: Злото не съществува извън Бог, той го носи вътре в себе си като болест и прекарва вечността в мислене как да се освободи от него. Горкият, може и така да е. Но ето, аз знам, че съм болен от туберкулоза, никога няма да създам деца, за да не създавам нещастие, защото туберкулозата се предава от бащата на детето. И Бог, който знае, че има тази болест, да вземе да ти спретне един свят, който, както и да го въртиш, все Злото ще го владее. Това е чиста лошотия. И още, някой от нас може да създаде дете, без да иска, защото някоя вечер се е отпуснал и не е нахлузил качулката, а Бог света го е създал точно защото е искал.

— Ами ако се е изпуснал, както човек може да се изпусне и да се напишка?

— Ти си мислиш, че казваш нещо смешно, но точно това са си го мислили други големи мозъци. Бог света го е изпуснал така, както ние се изпускаме, като ни се пишка. Светът е резултат от невъзможността му да устиска, като някой, дето му е увеличена простатата.

— Какво е простата?

— Няма значение, все едно че съм ти дал друг пример. Но виж какво, както и да го гледаме — дали се е изпуснал, дали не е устискал, дали всичко това е резултат от Злото, което носи със себе си — това е единственият начин Бог да бъде извинен. Ние сме затънали в лайна до гуша, но и той не е по-добре от нас. Ама тогава всичките хубави неща, дето ви ги разправят в ораториума за Бог, който е Добро, и че е съвършено същество, творец на небето и на земята, са празни приказки. Той е създателят на небето и на земята именно защото е абсолютно несъвършен. И така е направил звездите, като батерия, която не се зарежда.

— Чакай малко, Бог може да е построил свят, вътре в който ние трябва да умрем, но го е направил, за да ни подложи на изпитание и да ни помогне да идем в рая и значи да получим вечно щастие.

— Или да се наслаждаваме на ада.

— Онези, които отстъпват пред съблазните на дявола.

— Ти говориш като теолог, а те всичките са недобросъвестни. Те казват като тебе, че Злото съществува, но че Бог ни е подарил най-хубавото нещо на света — нашата свободна воля. Ние можем да правим свободно това, което ни заповядва Бог, или това, което ни подсказва дяволът, и ако после отидем в ада, то е защото не сме създадени като роби, а като свободни хора, само че сме използвали зле свободата си и значи ние сме си криви.

— Точно така.

— Точно така ли? А кой ти е казал, че свободата е подарък? Не обърквай нещата. Нашите другари в планината се борят за свобода, но това е свобода срещу онези, които искаха да ни превърнат в машини. Свободата е нещо хубаво между двама души, ти нямаш право да ме караш да правя и да мисля това, което искаш ти. Освен това нашите другари бяха свободни да решат дали да идат в планината, или да се скрият някъде. А свободата, която ми е дал Бог, каква свобода е? Свободата да ида или в рая, или в ада, без друга възможност. Ти се раждаш и си принуден да играеш тази игра, и ако я изгубиш, страдаш цял живот. А ако не искам да играя тая игра? Дучето, който освен толкова лоши неща все трябва да е направил и нещо хубаво, забрани хазартните игри, защото хората се съблазнявали и после се разорявали. И няма смисъл да се казва, че човек е свободен да отиде или да не отиде там. По-добре хората да не се вкарват в изкушение. А Бог ни е създал свободни и безкрайно слаби, изложени на съблазните. Подарък ли е това? Все едно аз да те блъсна в ей оная пропаст и да ти кажа бъди спокоен, ти имаш свободата да се хванеш за някой храст и да се изкачиш обратно, или пък да се търкаляш надолу, докато не станеш на кайма. Ти можеш да ми кажеш: но защо ме блъсна, толкова ми беше хубаво тука. А аз да ти отговоря: за да видя дали ще се справиш. Хубава шега. Ти не си искал да видиш дали ще се справиш, стигало ти е да не паднеш.

— Объркваш ме. Каква е твоята идея всъщност?

— Проста е, само че никой не е помислил за това. Бог е лош. Защо поповете ти разправят, че е добър? Защото ни е създал. Но именно това е доказателството, че е лош. Бог не изпитва Злото, както когато нас ни боли глава. Бог е Злото. Може би, като знаем, че е вечен, не е бил лош преди милиарди години. Станал е лош като онези деца, на които през лятото им е скучно и започват да късат крилата на мухите, за да мине времето. Всъщност ако приемеш, че Бог е лош, целият проблем със Злото става изключително ясен.

— Всичките ли са лоши тогава, и Иисус ли?

— А, не! Иисус е единственото доказателство, че поне ние, хората, можем да бъдем добри. И да ти кажа право, не съм сигурен, че е Божи син, защото не мога да разбера как може да се е родил толкова добър човек от толкова лош баща. Не съм сигурен и дали Иисус е съществувал наистина. Може би сме си го измислили ние, но точно това е чудото, че ни е дошло наум нещо толкова хубаво. А може и да е съществувал, бил е най-добрият от нас и е казвал, че е Божи син, за да ни убеди, че Бог е добър. Но ако четеш добре Евангелието, ще забележиш, че накрая и той разбира, че Бог е лош: обзема го страх и моли да го отмине горчивата чаша, ама ядец, Бог не го послушва; вика на кръста Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил и ядец, Бог се обръща на другата страна. Обаче Иисус ни е показал какво може да направи човек, за да поправи лошотията на Бог. Щом като Бог е лош, да се опитаме да бъдем добри ние, да си прощаваме, да не си причиняваме зло, да лекуваме болните и да не отмъщаваме за обидите. Да си помагаме помежду си, след като той не ни помага. Разбираш ли колко е била велика идеята на Иисус? И кой знае колко се е ядосал Господ. Иисус е бил единственият истински неприятел на Господ, не ти трябва дявол, Иисус е единственият приятел на нас, нещастниците.

— Да не би да си еретик, като онези, дето са ги изгаряли…

— Аз съм единственият, който е проумял истината, само че, за да не ме изгорят, не мога да тръгна да я разправям наляво и надясно и я разказах само на теб. Закълни се, че няма да казваш на никого.

— Кълна се. — И кръстосах пръстите си пред устата. — Ей на, кръст!

Бях забелязал, че Граньола винаги носи под ризата си една дълга кожена торбичка, закачена на врата.

— Какво е това, Граньола?

— Скалпел.

— Да не си учил за лекар?

— Учех философия. Скалпела ми го подари докторът на моя полк в Гърция, преди да умре. „На мен не ми трябва вече — каза ми, — корема ми го отвори гранатата. Май ми трябва повече една от онези кутийки, дето ги имат жените, с игла и конец. Но тази дупка няма как да се зашие. Вземи скалпела за спомен от мен“. И аз оттогава си го нося.

— Защо?

— Защото съм страхливец. С това, което правя и което знам, ако СС или Черните бригади ме пипнат, ще ме измъчват. Ако ме подложат на мъчения, ще проговоря, защото се страхувам от болката. И ще изпратя на смърт другарите си. Така че ако ме хванат, ще си прережа гърлото със скалпела. Не боли, става за секунда. Така ще мина всички: фашистите, които няма да научат нищо, поповете, защото ще се самоубия, а това е грях, и Бог, защото ще умра, когато искам, а не когато той реши. Както ви харесва!

Разговорите с Граньола ме натъжаваха. Не защото бях сигурен, че са лоши, а защото се страхувах, че са добри. Изкушавах се да поговоря с дядо, но не знаех как ще погледне на тая работа. Може би той и Граньола нямаше да се разберат, макар и двамата да бяха антифашисти. Дядо беше разрешил своя въпрос с Мерло и с Дучето по весел начин. Дядо беше спасил четирите момчета в параклиса, беше се подиграл на Черните бригади, и толкова. Не ходеше на църква, но това не значеше, че е атеист, иначе нямаше да подрежда яслата на Коледа. Ако вярваше в Бог, това беше весел Бог, който сигурно се е посмял добре, като е гледал как Мерло се мъчи да си изповръща душата — дядо беше спестил на Бог усилието да праща Мерло в ада, със сигурност с всичкото това очистително го е пратил само в чистилището, за да му даде възможност да се поизмие в катрана. А Граньола живееше в един свят, направен тъжен от лошия Бог, и го бях виждал да се усмихва с известна нежност само като ми разправяше за Сократ и за Иисус. А те двамата, беше ми казал, са били убити, и аз не разбирах какво толкова смешно има.

И все пак не беше лош, обичаше хората, които бяха около него. Сърдеше се само на Бог и това сигурно беше много тежко, все едно да замеряш с камъни носорог, той дори не усеща и продължава да върши носорожките си работи, а ти почервеняваш от яд и може да получиш удар.

Кога започнах Голямата игра^[115] с приятелите си? В един свят, в който всеки стреляше срещу всеки, имахме нужда от враг. И избрахме онези от Сан Мартино, селото на върха над Дола.

Долът беше още по-страшен, отколкото го беше описала Амалия. Там наистина човек не можеше да се изкачи, да не говорим за слизане, защото на всяка крачка се стъпваше накриво. Където нямаше къпинаци, земята се ронеше, виждаш гъсталак или някоя къпина и точно в средата дупка, мислиш, че си хванал пътеката, а то се оказва сипей, след десет крачки започваш да се хлъзгаш, пропадаш през ръба и падаш поне двадесет метра. И да стигнеш жив до долу, без да си счупиш врата, трънаците ще ти извадят очите. А разправяха, че имало и змии.

Ония от Сан Мартино умираха от страх, като чуеха за Дола и заради магесниците, а хора, дето си бяха сложили в селото свети Антонино, една мумия, сякаш току-що излязла от гроба, та можеше да пресече и млякото на кърмачките, вярваха в магесници. Те бяха идеалните неприятели, защото за нас до един бяха фашисти. В действителност не беше така, само че двама братя от селото бяха отишли в Черните бригади, а двамата им по-малки братя, главатарите на тамошната банда, си бяха останали вкъщи. Но хората бяха привързани към синовете си, изпратени на война, и в Солара се шушукаше, че на ония от Сан Мартино не бива да им се има доверие.

Фашисти или не, ние казвахме, че момчетата от Сан Мартино са зли като кучета. Работата е там, че ако живееш на място като Сан Мартино, трябва всеки ден да измисляш по нещо, за да се чувстваш жив. За да ходят на училище, те трябваше да слизат в Солара, а ние ги гледахме накриво, все едно че бяха цигани. Много от нас си носеха ядене, хляб и мармалад, а те най-много по някоя червива ябълка. Въобще трябваше да направят нещо и много пъти ни бяха пребивали с камъни, докато стояхме на вратата на ораториума. Трябваше да си платят за това. Значи трябваше да се качим в Сан Мартино и да ги нападнем, докато играят на топка на площада пред църквата.

Но до Сан Мартино се стигаше само по оня прав път без завои, а от площада пред църквата се виждаше, ако някой се качва нагоре. Така че беше невъзможно да ги изненадаме. Докато един ден Дуранте, селско момче с дебела глава и черен като абисинец, не каза, че можем да ги хванем, ако минем откъм Дола.

За да се качим откъм Дола, трябваше да се упражняваме. За това ни трябваше цяло лято, първия ден изпробвахме десет метра: трябваше да запомниш наизуст всяка крачка и всяка пукнатина, мъчиш се да слезеш обратно, като стъпиш там, където си стъпил, като си се качвал, и на следващия ден се упражнявахме на следващите десет метра. От Сан Мартино не можеше да ни видят, така че имахме на разположение цялото време, което ни трябваше. Не биваше да импровизираме, трябваше да станем като животните, които живееха в Дола — змиите и гущерите.

Двама от нас си изкълчиха крак, един без малко щеше да се пребие и си беше одрал дланите, мъчейки се да спре, докато се свличаше надолу, но накрая станахме единствените на света, в състояние да се изкачат по Дола. Един следобед се решихме, катерихме се час и повече, така че стигнахме горе задъхани, обаче изпълзяхме от сливака точно под Сан Мартино, където между къщите и пропастта има една уличка, укрепена със стеничка, за да не падат хората, като минават оттам нощем. И точно където излязохме ние в стеничката имаше една дупка, през която можеше да се мине. Срещу дупката имаше друга уличка и там беше вратата на къщата на свещеника и накрая уличката излизаше на площада пред църквата.

Нахлухме на площада точно когато онези играеха на сляпа баба. Страхотен удар: един беше с вързани очи, а другите скачаха насам-натам, като се мъчеха да го избегнат. Изстреляхме нашите муниции, един го улучихме право в челото, другите избягаха в църквата, като викаха на помощ свещеника. За този път стигаше и бегом назад, до дупката, и после надолу по Дола. Свещеникът едва успя да види главите ни, докато изчезвахме сред храсталаците — и закрещя ужасни заплахи, а Дуранте му викаше „Наааа!“ и удряше с лявата си ръка сгъвката на дясната.

Но онези от Сан Мартино вече се бяха усетили. След като разбраха, че се изкачваме по Дола, слагаха до дупката часовой. Вярно е, че можеше да се стигне почти под стеничката, без той да разбере, но само почти: последните метри бяха на открито, сред много ниски трънаци, които препречваха пътеката, и часовоят щеше да успее да ги предупреди. Бяха си приготвили в дъното на уличката топки от суха кал и щяха да ни засипят с тях още преди да сме завладели уличката.

Жалко, че толкова се бяхме мъчили да се научим да изкачваме Дола, а сега трябваше да зарежем всичко. Докато Дуранте не каза: „Ще се научим да се катерим в мъгла“.

Тъй като започваше есента, по тия места мъгла колкото искаш. В мъгливите дни, ако мъглата беше както трябва, Солара изчезваше долу в ниското, изчезваше и дядовата къща и в белотата се забелязваше едва-едва камбанарията на Сан Мартино. Ако човек се качеше на камбанарията, все едно че беше в дирижабъл, който лети над облаците.

При това положение можехме да стигнем до стеничката, докъдето стигаше мъглата, ония нямаше да стоят цял ден да се взират в нищото, особено като стане тъмно. А когато се сгъстеше, мъглата прехвърляше стеничката и заливаше площада пред църквата.

Да се научим да се катерим по Дола в мъгла беше различно от катеренето на слънце. Наистина всичко трябваше да се запомни наизуст, да знаеш да кажеш тука има камък, там внимавай, защото започва гъст трънак, пет крачки (пет, нито четири, нито шест) по-надясно има свлачище, което е направо мечта, като стигнеш до големия камък, точно от лявата му страна започва задънената пътека и ако тръгнеш по нея, отиваш право в пропастта. И така нататък.

Така че изследвахме мястото в ясните дни, една седмица се упражнявахме да повтаряме наум всяка крачка. Аз се бях опитал да начертая карта, като в приключенските книги, но половината от приятелите ми не можеха да четат карти. Толкова по-зле за тях, аз си я бях запечатал в главата и в Дола можех да отида и с вързани очи, а да се мине оттам нощем в мъгла беше почти същото.

След като всички научихме пътя, се упражнявахме още няколко дни в гъстата мъгла след залез, така че да видим ще можем ли да стигнем до стеничката, преди онези да са се прибрали да вечерят.

След много репетиции пробвахме с първата акция. Как стигнахме, не знам, но стигнахме точно когато ония, на площада, все още без мъгла, се чудеха какво да правят — защото в място като Сан Мартино или стоиш на площада и не правиш нищо, или си лягаш, след като си изял една попара с корав хляб и мляко.

Стигнахме до площада, обстрелвахме ги колкото трябва, спукахме ги от подигравки, докато бягаха към къщите си, и се върнахме. Слизането беше още по-лошо от изкачването, защото ако се подхлъзнеш, като се изкачваш, можеш да се хванеш за някой храст, но ако се подхлъзнеш, като слизаш, си направо свършен и преди да спреш, от краката ти тече кръв, а панталоните ти са съсипани завинаги. Но стигнахме тържествуващи като победители.

След този път ги нападахме още и ония не можеха да сложат часовои и когато е тъмно, защото повечето от тях се страхуваха от тъмното, заради магесниците. Ние бяхме в ораториума и магесниците въобще не ни интересуваха, защото знаехме, че е достатъчно да се каже половин Аве Мария и те все едно че се вкаменяваха. Така карахме няколко месеца. После ни омръзна: изкачването не беше вече предизвикателство, можехме да го правим по всяко време.

Никой вкъщи не беше разбрал за историята с Дола, иначе щях да отнеса голям бой, и когато бяхме ходили там по тъмно, казвах, че отивам в ораториума, защото има репетиции на комедията. Но в ораториума всички знаеха къде ходим и ние се перчехме, защото бяхме единствените в цялото село, които се оправяхме в Дола.

Беше неделя, по обяд. Нещо ставаше, всички вече бяхме разбрали: в Солара бяха пристигнали два камиона германци, бяха претърсили цялото село, после бяха тръгнали по пътя към Сан Мартино.

Беше се спуснала гъста сутрешна мъгла, а мъглата през деня е по-лоша от нощната, защото е светло, а трябва да се движиш все едно че е тъмно. Не се чуваше дори биенето на камбаните, сякаш сивотата поглъщаше всичко. И гласовете на измръзналите врабчета, сгушени сред клоните на дърветата, идваха като през памук. Беше умрял някой, трябваше да има погребение, но катафалката не искаше да ходи в тая мъгла до гробището, а гробарят беше пратил да кажат, че тоя ден няма да погребва никого, защото можело да се обърка и вместо да спусне ковчега, той да падне в гроба. Един от селото, който беше вървял след германците, за да види какво ще правят, ги беше видял да пристигат едва-едва, със запалени фарове, които се виждали на един метър, до началото на стръмното към Сан Мартино, и после да спират, без да смеят да продължат. Разбира се, не с камионите, защото не знаели какво има от двете страни на нанагорнището и не искали да паднат в някоя пропаст, а и може би са мислели, че има предателски завои. Но и пеша не посмели, защото не познавали мястото. Някой обаче им бил обяснил, че до Сан Мартино може да се стигне само по този път и че в тая мъгла никой не можел да слезе от друго място заради Дола. Тогава те преградили пътя с дървени заграждения и стояха там, със запалени фарове и насочени оръжия, за да не може да мине никой, а един от тях крещеше нещо в един полеви телефон, може би искаше подкрепление. Човекът, който ги беше дебнал, чул да се повтаря много пъти думата волсунде, волсунде. Граньола веднага обясни, че искали Wolfshunde, т.е. кучета вълча порода.

Към четири следобед, когато всичко беше още гъсто сиво, но светло, германците забелязали човек да слиза с колело. Бил енорийският свещеник на Сан Мартино, който минаваше по този път кой знае от колко години и можеше да слиза, като спира дори с крака. Като видели свещеника, германците не стреляли, защото, както щяхме да разберем после, не търсели свещеници, а казаци. Свещеникът обяснил, най-вече с жестове, че някакъв човек умирал в един от чифлиците до Солара и искал да го помажат (показвал всичко необходимо в една чанта, вързана за рамката на колелото), и германците повярвали. Пуснали го да мине и свещеникът дойде в ораториума да говори с дон Конясо.

Дон Конясо не се занимаваше с политика, но знаеше кое как е и почти без да говорят, му казал да каже каквото има за казване на Граньола и другарите му, защото той в тая работа не можел и не искал да се меси.

Веднага се събра една група младежи около масата за игра на карти, аз се бях намъкнал сред големите, бях се снишил да не ме видят. И слушах разказа на свещеника.

С немските войски имало казаци. Ние не знаехме за това, но Граньола беше осведомен. Били пленени на руския фронт, но по някаква своя причина казаците били против Сталин, така че много от тях се съгласили (заради пари, от омраза към Съветите, за да не гният в някой пленнически лагер или дори за да могат да напуснат, заедно с каруците, конете и семействата си съветския рай) да се включат във войската като помощници. По-голямата част от тях се сражавали в източните райони, като Карния, където много се страхували от тях, защото били сурови и жестоки. Но имало една част туркестанци и около Павия и хората им викали монголците. Бивши руски партизани, макар и не точно казаци, обикаляли и из Пиемонт, с партизаните.

Но вече всички знаеха, че войната отива към края си, а освен това осмината казаци, за които се говореше, били хора със свои религиозни принципи. След като видели как германците изгорили две-три села и обесили няколко десетки нещастници, още повече след като разстреляли двама от техните, защото отказали да стрелят по деца и старци, си казали, че не могат да останат със СС.

— Не само това — обясняваше Граньола, — ами ако германците загубят войната, а те вече я загубиха, американците или англичаните какво ще направят? Ще хванат казаците и ще ги върнат на руснаците, след като са им съюзници. А в Русия тези капут! Така че гледат да се свържат със съюзниците, та след войната да им намерят някъде убежище, далеч от ноктите на тоя фашист Сталин.

— Наистина — казваше свещеникът, — тези осмината чули да се говори за партизаните, които се бият заедно с англичаните и американците, и се мъчат да стигнат до тях. Така са намислили и са се информирали добре: не искат да вървят с гарибалдийците, а с привържениците на Бадолио^[116].

Дезертирали не знам къде и тръгнали към Солара само защото някой им казал, че привържениците на Бадолио са тук наоколо. Извървели километри пеша, покрай пътищата, като се придвижвали само нощем и така им трябвало два пъти повече време, но СС били по петите им и е чудо, че са успели да стигнат до нас, просели храна по чифлиците, все на косъм от това да попаднат на някой доносник, разбирали се както могат, знаели някоя дума на немски, един само знаел италиански.

Факсимиле на Манифеста на фелдмаршал Кеселринг

Вследствие на известния призив на маршал Кеселринг към италианците фелдмаршалът нарежда на войските си следното:

1. Да се започват най-енергични действия срещу въоръжените банди на бунтовниците, срещу саботьорите и престъпниците, които с подривната си дейност усложняват хода на войната и заплашват обществената сигурност.

2. Да се вземе определен процент заложници в местата, където има въоръжени банди, и заложниците да се разстрелват всеки път, когато в тези места се осъществят саботажни действия.

3. Да се извършват репресивни действия до изгаряне на селищата, разположени на места, където се е стреляло с огнестрелно оръжие срещу германски военни подразделения или отделни военни.

4. Да се бесят на площадите елементите, смятани за виновни за убийства или за главатари на въоръжени банди.

5. Да се държат отговорни жителите на онези села, където ся прекъснати телефонните или телеграфни линии, както и където са установени саботажи, свързани с движението по пътищата (разпръскване на стъкла, гвоздеи или други по пътните платна, повреда на мостове, прекрачване на улици).

Фелдмаршал Кеселринг

Като разбрали, че СС са ги открили и ще стигнат до тях, се качили в Сан Мартино, казали си, че там могат да се опрат за няколко дни на един батальон, а после какво толкова, ако умрат — нали ще умрат като смели хора. А и някой им казал, че там живеел някой си Талино, който пък познавал един друг, който можел да им помогне. В Сан Мартино пристигнали през нощта и се срещнали с Талино, но той им казал, че в селото има едно семейство фашисти и че в едно село с пет къщи всичко се разбира веднага. Единственото нещо, което му дошло наум, било да ги скрие в къщата на свещеника. Свещеникът ги приел не по политически причини и нито от добро сърце, а защото разбрал, че да ги остави да обикалят из селото е по-лошо, отколкото да ги прибере. Но не можел да ги държи дълго там. Нямал достатъчно храна да нахрани осем души и беше прежълтял от страх, защото ако германците стигнеха дотам, щяха да претърсят всяка къща, и неговата също.

— Момчета, разберете ме — казваше свещеникът, — и вие сте чели манифеста на фелдмаршал Кеселринг, закачен е навсякъде. Ако ги открият тия при нас, ще изгорят селото, а пък ако те започнат да стрелят, ще ни избият всичките.

За съжаление манифеста на фелдмаршал Кеселринг го бяхме виждали и ние, но и без манифеста беше ясно, че СС не придирят много — вече бяха изгорили не едно село.

— И сега?

— Сега, тъй като, слава Богу, падна тая мъгла и германците не познават местата, трябва да дойде някой от Солара да вземе тия казаци, да ги свали долу и да ги заведе при привържениците на Бадолио.

— А защо ние от Солара?

— In primis, защото ако кажа на някого от Сан Мартино, веднага ще се разбере, а в тия времена колкото по-малко се знае, толкова по-добре. И второ, защото германците държат пътя и оттам не може да се мине. Така че остава да се мине само през Дола.

Като чуха да се споменава Долът, всички казаха, ама да не сме луди, в тая мъгла, пък ако е така, защо не ги изведе тоя Талино и така нататък. Но проклетият свещеник, след като каза, че Талино бил на осемдесет години и не слизал от Сан Мартино и като грее слънце, добави — и според мен го направи, за да си отмъсти, дето толкова пъти му се беше разхлопвало сърцето заради нас, момчетата от ораториума:

— Единствените, които знаят как се минава през Дола дори когато има мъгла, са вашите момчета. И след като са се научили на това, за да правят бели, нека веднъж да има полза от уменията им. Свалете казаците с помощта на някое от вашите момчета.

— Господи — каза Граньола, — дори и да стане, после като ги доведем тука какво, ще ги държим в Солара и в понеделник сутринта вместо при вас ще ги намерят при нас и после ще изгорят нашето село, така ли?

В групата бяха и Стивулу и Джиджо, двамата, които бяха ходили с дядо и с Мазулу при Мерло, да го накарат да изпие рициновото масло, и се разбра, че и те са били във връзка със съпротивата.

— Спокойно — каза Стивулу, който беше по-оправен — привържениците на Бадолио в този момент са в Орбеньо и до тях не са стигали никога нито СС, нито Черните бригади, защото са нависоко и отгоре държат на прицел цялата равнина с английските си картечници, които са като топове. Оттук до Орбеньо и в мъглата човек като Джиджо, който знае пътя, и с пикапчето на Берчели, дето накара да му сложат специално фарове за мъгла, ще стигне за два часа. Хайде да сложим три, защото вече се мръква. Сега е пет часът, Джиджо ще стигне там в осем, ще ги предупреди, те ще слязат малко по-надолу и ще чакат на разклона за Виньолета. После пикапът ще се върне тук до десет, нека да е единадесет, и ще се скрие в горичката под Дола, там, където е параклисът на Мадоната. Някой от нас след единадесет ще мине през дола, ще вземе казаците от къщата на свещеника, ще ги свали, ще ги натовари на пикапа и преди да се е съмнало, те ще са при привържениците на Бадолио.

— И ще вдигнем цялата тая гюрултия и ще си рискуваме живота за осем мамелюци или калмуци, или монголци, каквито са там, дето са били до вчера със СС? — попита един с червена коса, мисля, че се казваше Милявака.

— Ех, момче, те са минали на наша страна — каза Граньола, — и дори и само това да е, хубаво, освен това са и осем богатири, които знаят да стрелят добре и значи има нужда от тях.

— Имат нужда от тях хората на Бадолио — отвърна Милявака.

— Бадолио или гарибалдийците, всички се борят за свободата, и както сме казвали винаги, сметките ще ги правим после, не предварително. Трябва да спасим казаците.

— И ти си прав. А и са съветски граждани, значи са от великата родина на социализма — каза Мартиненго, който не беше разбрал добре цялото това отмятане. Но през онези месеци ставаше какво ли не, като историята с Джино, който беше от Черните бригади, и то един от най-фанатичните им членове, после беше избягал от тях и беше отишъл при партизаните и се беше появил в Солара с червена кърпа на врата. Но тъй като не му мислеше много, един ден, когато не биваше да го прави, беше дошъл в селото, заради едно момиче, Черните бригади го хванаха и го разстреляха в Асти една сутрин на разсъмване.

— Така че може да се направи — каза Граньола.

— Само че има един проблем — каза Милявака. — И това го каза и свещеникът, по Дола могат да се изкачат само момчета, а ние няма да намесим деца в една толкова опасна работа. А освен опасността после те могат много лесно да се разприказват.

— Не — каза Стивулу, — ето например тука е Ямбо, вие не го видяхте, но той вече чу всичко. Ако дядо му разбере какво говоря, ще ме убие, но Ямбо се разхожда из Дола като у тях си и не само е умно момче, но и няма да продума, аз за това си слагам ръката в огъня, освен това неговото семейство мисли като нас и значи няма риск.

Обля ме студена пот и започнах да обяснявам, че е късно и че ме чакат вкъщи.

Граньола ме дръпна настрана и ми каза много хубави неща. Че това ще го направим за свободата и за да спасим тези осем нещастници, че и на моята възраст човек може да е герой, че в края на краищата в Дола съм ходил толкова пъти и че този път няма да е по-различно от другите, само дето ще има осем казаци, дето трябва да вървят след мене и трябва да се внимава да не се изгуби някой по пътя, че германците бездруго стоят в началото на пътя да вардят като луди, а пък Дола не знаят дори къде е, че с мен ще е и той, нищо че е болен, но като става дума за дълг, човек не може да се откаже, че няма да тръгнем в единадесет, а в дванадесет, когато нашите вече ще спят и ще мога да се измъкна, без да ме усетят, след като са ме видели да си лягам, все едно че няма нищо. И продължи да ме омайва така.

Накрая се съгласих. Това си беше приключение и после щях да мога да го разкажа, партизанска работа, удар, дето не го е правил и Гордън в джунглата на Арбория. Нито Тремал Наик в Черната джунгла. И по-хубаво от Том Сойер в Тайнствената пещера. Че и Патрулите на Слоновата кост в джунглите не са се впускали в такова приключение. Въобще щеше да е моят момент на слава и дело за Родината, за истинската, не за онази другата. И то без да обикалям и да се перча с патрондаши и карабини „Стен“, а така, с голи ръце, като Дик Светкавицата. Въобще всичко, което бях чел, сега ми идваше добре. А пък ако загинех, щях да видя най-после стръкчетата трева като колове.

Но тъй като бях умно момче, веднага се разбрах за всичко с Граньола. Той казваше, че като водя осем казаци, има опасност да ги изгубя по пътя и значи трябва дълго въже, за да се вържат, както правят алпинистите, така всеки върви след предния, дори и да не вижда къде стъпва. Аз не се съгласих, защото ако са вързани с въже и първият падне, ще повлече всичките. Трябваше да се вземат десет въжета: така всеки ще държи края на въжето на този, който е пред него, и края на въжето на този, който е след него, и ако усети, че другият пада, ще пусне веднага края, защото по-добре да падне един, отколкото всичките. Сече ти пипето, каза Граньола.

Попитах го възбуден дали ще е въоръжен, той каза не, първо, защото не можел и муха да убие, и после, защото, ако не дай Боже, се стигнело до въоръжен сблъсък, казаците имали оръжие, и накрая, ако станело така, че да го хванат, той щял да е без оръжие и така, кой знае, можело и да отърве разстрела.

Отидохме при свещеника и му казахме, че сме съгласни и те да държат казаците готови след един през нощта.

Към седем се прибрах за вечеря. Срещата ни беше в полунощ, до параклиса на Мадоната, за да стигна там ми трябваха четиридесет и пет минути бърз ход.

— Имаш ли часовник? — попита Граньола.

— Не, но в единадесет, след като всички си легнат, ще стоя в трапезарията, там има стенен часовник.

Вечерям вкъщи и главата ми пуши, след вечеря се правя, че слушам радио и че си разглеждам марките. Лошото е, че и татко е вкъщи, защото в тая мъгла не беше посмял да тръгне за града и се надяваше да замине на следващата сутрин. Но си легна много рано, а и мама с него. Дали родителите ми са се любели още по онова време, вече прехвърлили четиридесетте? Този въпрос си го задавам сега. Мисля, че за всеки сексуалният живот на майка му и баща му остава загадка и останалото е измислица на Фройд. Но си спомням един разговор на майка ми с нейни приятелки, в началото на войната, когато тя трябва да е била малко над четиридесетте (бях я чул да казва с пресилен оптимизъм „всъщност животът започва на четиридесет“): „А, моят Дуилио, когато трябваше си свърши работата…“ Кога? Преди раждането на Ада ли? И след това родителите ми не са се съвкупявали повече? „Кой знае какви ги върши моят Дуилио в града със секретарката на предприятието“ шегуваше се понякога майка ми с дядо вкъщи. Но го казваше на смях. Дали горкият ми баща е стискал нечия ръка под бомбите, за кураж?

В единадесет къщата беше потънала в тишина, аз стоях в трапезарията, на тъмно. От време на време драсвах клечка кибрит, за да видя стенния часовник. В единадесет и четвърт се измъкнах тихо и тръгнах през мъглата към параклиса на Мадоната.

Обзема ме страх. Сега или тогава? Виждам неща, които изобщо не са свързани. Може би там наистина имаше магесници.

Чакаха ме зад рядката горичка, която не можех да видя в мъглата: бяха там, усмихнати (кой беше казал, че се появявали като беззъби старици? Може да са и с цепка на полата), после щяха да ме изправят срещу шмайзерите си и щяха да ме довършат сред симфония от червеникави дупки. Виждам неща, които нямат нищо общо едно с друго…

Граньола беше там и каза, че съм закъснял. Трепереше. Аз не. Сега бях в мои води.

Граньола ми даде единия край на въжето и тръгнахме нагоре по Дола.

Аз имах картата в главата си, но Граньола на всяка крачка казваше, о, Господи, ще падна, а аз го успокоявах. Бях водачът. Знаех добре как се върви през джунглата. Пристъпвах, все едно че следвах партитурата на някаква музика, мисля, че така правят пианистите — с ръцете си, искам да кажа, не с краката си — и не правех нито една погрешна стъпка. Но той, макар че ме следваше, се спъваше често. Кашляше. Трябваше да се обръщам и да го издърпвам за ръката. Мъглата беше гъста, но ако стояхме на половин метър един от друг, можехме да се виждаме. Дърпах въжето и Граньола се появяваше от мъглата, която най-напред беше гъста, а сега изведнъж се разнесе, и той се появяваше неочаквано като Лазар, който се измъква от погребалния си саван.

Изкачването продължи цял час, но се движехме в пресметнатото време. Бях предупредил Граньола да внимава, като стигнем до камъка. Ако вместо да го заобиколи и после да продължи направо допуснеше грешката да завие наляво, защото усеща чакъл под краката си, отиваше направо в пропастта.

Стигнахме догоре, до дупката в стеничката, и Сан Мартино също беше нещо невидимо. Да вървим направо, казах му, и да тръгнем по уличката. Брой двадесет крачки и сме пред вратата на къщата на свещеника.

Както се бяхме разбрали, почукахме на вратата, най-напред три почуквания, после пауза, после още три. Дойде да отвори свещеникът, беше бял, все едно посипан с прах, като храст край пътя през лятото. Осемте казаци бяха там, въоръжени като разбойници и уплашени като деца. Граньола заговори с онзи, който знаеше италиански. Човекът говореше доста добре, като се изключеше странният му акцент, но както правят хората с чужденците, Граньола му говореше в 3 лице:

— Той върви пред негови хора и следва мен и дете. Той каже негови хора какво аз каже и те прави какво аз каже. Разбрано?

— Разбирам, разбирам. Готови сме.

Свещеникът, малко оставаше да се подмокри от страх, ни отвори вратата и ни изведе на улицата. Но точно в този момент отдалеч, от другия край на селото, се чуха гласове — говореха на немски — и кучешко скимтене.

— Мамка му! — каза Граньола, но свещеникът въобще не му обърна внимание. — Фрицовете са стигнали до селото, имат кучета и на тях мъглата въобще не им пречи, защото те душат и вървят. Сега какво да правим?

Шефът на казаците каза:

— Аз зная те как правят. Едно куче всеки пети от тях. Ние тръгваме, може да срещнем немци без куче.

— Rien ne va plus^[117] — каза Граньола, който беше образован. — Върви полека. И вие стреля само ако аз каже. Приготви кърпи или парцали и други въжета.

После обясни и на мен:

— Ще се спуснем по уличката и ще спрем на ъгъла. Ако няма никой, с един скок сме зад стеничката — и надолу. Ако дойде някой с кучета, ще е все по петите ни. В най-лошия случай ще се стреля по тях и кучетата, но зависи колко ще са. Ако пък са без кучета, ще ги оставим да минат, ще ги нападнем в гръб, ще ги вържем и ще им затъкнем устата с парцалите, за да не викат.

— И там ли ще ги оставим?

— Да ги оставим!? Как не! Ще ги водим с нас в Дола, няма какво друго да правим.

Обясни пак всичко бързо на казака, а той го повтори на хората си.

Свещеникът ни даде парцали и шнурове от черковните одежди. Тръгвайте, тръгвайте, повтаряше, и Бог да ви пази.

Тръгнахме по уличката. Зад ъгъла се чуваха гласовете на германците, но не се чуваше кучешки лай или скимтене.

Залепихме се зад ъгъла. Чуваше се как се приближават двама души, говореха и явно проклинаха някого, защото не виждаха къде вървят.

„Само двама са — обясни Граньола със знаци. — Оставяме ги да минат и после — отгоре им!“

Двамата германци, изпратени да претърсят тази част, докато другите обикаляха с кучетата по площада, вървяха почти опипом, с насочени пушки, но не видяха дори ъгъла и го подминаха. Казаците се хвърлиха върху двете сенки и показаха, че си знаят работата. След миг двамата бяха на земята, с по един парцал в устата, с по двама души, които ги държаха, и трети, който връзваше ръцете им зад гърба.

— Е, готово — каза Граньола. — Сега ти, Ямбо, хвърли пушките им зад стеничката, а вие бута немци след нас двама, надолу, накъде ние върви.

Аз бях ужасен, но сега водач беше станал Граньола. Да прескочим стеничката беше лесно, Граньола раздаде въжетата. Само че, освен първия и последния, на всички останали ръцете им бяха заети — едната с въжето отпред, другата с въжето отзад. Но ако трябва да буташ двама вързани германци, не можеш да държиш и въжето, и първите десет крачки слизахме, като всички се блъскаха, докато не влязохме сред първите къпинаци. Тогава Граньола се опита да реорганизира редицата, двамата, които дърпаха германците, вързаха всеки въжето си за колана на своя пленник, другите двама, които ги бутаха, ги държаха за яките с дясната ръка, а с лявата държаха въжето на човека, който вървеше след тях. Но веднага щом понечихме да тръгнем отново, единият германец се спъна и падна върху този, който вървеше пред него, и повлече и другия, дето го държеше за яката, и цялата верига се разпадна. Казаците ръмжаха нещо през зъби, сигурно бяха псувни, но имаха достатъчно ум да не викат.

Единият германец се опита да избяга, двама казаци тръгнаха след него и без малко щяха да го изпуснат, но и той не знаеше къде да стъпи и след няколко крачки падна по очи, така че го хванаха. В бъркотията каската му беше паднала. Шефът на казаците даде да се разбере, че не бива да я оставят така, защото ако дойдат кучета, нали вървят по следата, ще ни намерят. Едва тогава видяхме, че и другият германец е без каска.

— Мамка му! — измърмори Граньола. — Паднала е, като ги хванахме в уличката. Ако идат там, кучетата ще хванат следа!

Нямаше какво да се прави. И наистина, едва бяхме минали няколко метра и отгоре се чуха гласове и лай.

— Стигнали са до уличката, животните са подушили каската и им казват, че сме слезли оттук. Спокойно! Първо трябва да намерят дупката, а ако човек не я знае, не е толкова лесно. Второ, трябва да слязат. Ако кучетата се плашат и вървят бавно, и те ще вървят бавно. Ако кучетата вървят бързо, те няма да успеят да ги следват и ще се изпързалят по задник. Те нямат тебе, Ямбо, давай напред колкото може по-бързо, хайде!

— Страх ме е.

— Не те е страх, само си нервен.

Направо щях да се подмокря от страх, като свещеника, но знаех също, че всичко зависи от мен. Стисках зъби, в този момент бих предпочел да съм Жирафчо или Жожо вместо Романо легионера, Кларабела вместо Мики Маус в къщата на призраците, господин Пампурио в апартамента му, отколкото Флаш Гордън в блатата на Арбория, но като си се хванал на хорото, няма как да не го играеш. Заспусках се надолу колкото беше възможно по-бързо, като си повтарях наум всяка крачка.

Двамата пленници забавяха вървежа ни, защото с тия парцали в устата едва дишаха и спираха всяка минута. След четвърт час стигнахме до камъка и бях толкова сигурен, че трябва да е там, че го докоснах още преди да го видя. Трябваше да го заобиколим, като стоим близо до него, защото ако стъпехме надясно, се стигаше до края на козирката и надолу беше пропаст. Гласовете отгоре се чуваха ясно, но не се разбираше дали защото германците викаха по-силно и насъскваха кучетата, които не им се подчиняваха, или защото вече бяха прехвърлили стеничката и се приближаваха. Двамата пленници чуваха гласовете на другарите си и се мъчеха да се измъкнат, когато не падаха, се правеха, че са паднали, и се опитваха да се изтърколят, без да ги е страх, че ще се ударят. Бяха разбрали, че не можем да ги застреляме, защото щяха да ни чуят, и че където и да се блъскаха, кучетата щяха да ги намерят. Нямаше какво да губят и като всеки, който няма какво да губи, ставаха опасни.

Изведнъж се чу автоматен откос. Тъй като не можеха да слязат, германците бяха решили да стрелят. Но преди всичко, пред тях беше Долът на почти сто и осемдесет градуса, а и не знаеха накъде сме отишли, така че стреляха напосоки. Освен това нямаха представа колко стръмно се спуска надолу Долът и стреляха почти хоризонтално. Чувахме как куршумите свирят над главите ни.

— По-бързо, по-бързо! — повтаряше Граньола. — Бездруго няма как да ни пипнат.

Но явно германците бяха започнали да се спускат, бяха преценили наклона на терена, а и кучетата вървяха във вярната посока. Сега стреляха надолу и горе-долу където бяхме ние. В храстите се чу пукотът на куршумите, съвсем близо до нас.

— Няма страх — каза главатарят на казаците, — аз познавам Reichweite на техни Maschinen.

— Колко далеч стрелят тези автомати — обясни Граньола.

— Така, да. Ако не слязат по-надолу и ние върви бързо, куршумите няма улучат. Така че по-бързо.

— Граньола — казах със сълзи в очите, обзет от силно желание мама да е до мен, — аз мога да вървя по-бързо, но вие не можете. Не можете да мъкнете тия двамата, няма смисъл да скачам като коза, след като те ни принуждават да губим време. Да ги оставим тука, иначе, кълна ти се, ще избягам сам, та ако ще да си счупя врата!

— Ако ги оставим тука, те ще се освободят, сигурно е като две и две четири, и ще извикат своите — каза Граньола.

— Аз убива тях с приклад на шмайзер, то не прави шум — изсъска казакът.

Мисълта, че ще убият тия двама нещастници, смрази кръвта ми; поех си дъх, като чух Граньола да ръмжи:

— Няма смисъл, и да са мъртви, ако ги оставим тука, кучетата ще ги открият и така другите ще знаят откъде сме минали.

Беше толкова възбуден, че вече не говореше на казака като на идиот.

— Само едно нещо можем да направим — да им помогнем да паднат в посока, която не е нашата, така кучетата ще тръгнат натам, а ние ще спечелим десет минути и повече. Ямбо, не е ли тук отдясно лъжливата пътека, която води в пропастта? Добре, ще ги бутнем надолу оттам, ти каза, че който мине оттам, не вижда пропастта и пада като едното нищо, кучетата ще повлекат германците до дъното. Преди да разберат какво става, ние ще сме в равнината. Който падне оттам, се убива, нали?

— Не, не съм казал, че непременно се убива. Може да си счупи нещо, може да си удари главата…

— Ах, мамка му! Как така най-напред говориш едно, а после друго? Значи може тия двамата, докато падат, да им се развържат въжетата и като стигнат долу, да им е останал още дъх да извикат и да предупредят другите да внимават!

— Значи трябва да паднат, след като са вече мъртви — отбеляза казакът, който знаеше как трябва да се подреждат нещата в тоя мръсен свят.

Бях много близо до Граньола и виждах лицето му. Той изобщо си беше блед, но сега беше по-блед от всякога. Беше вдигнал очи, сякаш чакаше да му дойде вдъхновение от небето. В този момент чухме свистенето на куршуми — прелетяха край нас, единият от германците блъсна пазача си, паднаха на земята и двамата и казакът започна да стене, защото германецът го блъскаше с глава в зъбите, правеше всичко възможно, за да вдигне шум. И в този момент Граньола реши и каза:

— Или те, или ние. Ямбо, ако завия надясно, колко крачки трябва да направя, преди да стигна до ръба на пропастта?

— Десет крачки, десет от моите, значи осем от твоите, и като изнесеш крака си напред, ще усетиш наклона. От началото на наклона до пропастта са четири крачки, за по-сигурно брой три.

— Значи — каза Граньола на казака — аз вървя напред, двама от вас ще бутат двамата фрицове, дръжте ги здраво за раменете. Другите остават тука и чакат.

— Какво ще правиш? — попитах. Зъбите ми тракаха.

— Трай и мълчи. На война сме. Чакай и ти тука. Това е заповед!

Изчезнаха от дясната страна на камъка, мъглата ги погълна. Чакахме няколко минути, чухме, че се събарят камъчета, и няколко тъпи удара, после Граньола и двамата казаци се показаха, без германците.

— Хайде — каза Граньола, — сега можем да вървим по-бързо.

Опря ръката си на моята, усетих, че трепери. Виждах го отблизо — беше с пуловер с висока яка, а калъфката със скалпела висеше на гърдите му, все едно че го беше вадил.

— Какво направи с тях? — попитах и заплаках.

— Не мисли за това, така трябваше. Кучетата ще усетят миризмата на кръв и ще повлекат и другите надолу. Спасени сме, върви напред.

И като видя, че го гледам с облещени очи, каза пак:

— Или те, или ние. Двама вместо десет. Това е войната. Върви! След почти половин час — непрекъснато чувахме ядни викове и скимтене, но не от посоката, откъдето бяхме слезли, а все по-отдалеч — се спуснахме до дъното на Дола, на пътя. Съвсем наблизо, в горичката, чакаше пикапът на Джиджо. Граньола помогна на казаците да се качат.

— Аз отивам с тях, за да сме сигурни, че са стигнали до хората на Бадолио — каза. Мъчеше се да не ме гледа и искаше час по-скоро да види, че си тръгвам. — Ти се прибирай. Справи се. Заслужаваш медал. И не мисли за другото. Ти изпълни дълга си. Ако някой е виновен за нещо, това съм само аз.

Прибрах се вкъщи потънал в пот въпреки студа, и без сили. Скрих се в стаичката си и исках да не заспивам, но стана по-лошо, задрямвах, унесен за няколко минути, и виждах многобройни чичовци Гаетано да танцуват с прерязани гърла. Трябва да се изповядам, трябва да се изповядам, казвах си.

Най-лошото дойде на следващата сутрин. Трябваше да стана като всички, за да си взема довиждане с татко, който заминаваше, и мама не можеше да разбере защо съм толкова унил. Няколко часа след това пристигна Джиджо и веднага взе да обяснява нещо на дядо и на Мазулу. Като излизаше, му направих знак да дойде след мен в лозето — пред мен той не можеше да скрие нищо.

Граньола придружил казаците до хората на Бадолио и после с Джиджо тръгнали към Солара. Хората на Бадолио му казали, че не бива да обикаля нощем невъоръжен: знаели, че в Солара е пристигнал батальон от Черните бригади, за да помогне на бойните си другари. И му дали пушка.

Докато отидат и се върнат до разклона на Виньолета, минали три часа. Закарали пикапа в чифлика на Берчели и после тръгнали по пътя към Солара. Мислели, че всичко е свършило, не се чувал никакъв шум и вървели спокойно. Доколкото можело да се разбере в мъглата, вече се съмвало. След цялото това напрежение се окуражавали един друг, като се тупали по рамената и вдигали шум. И така не усетили, че онези от Черните бригади са залегнали в един ров — и ги хванали точно на два километра от селото. Хванали ги с оръжие и нямало какво да измислят. Наблъскали ги в тяхната камионетка. Били само петима, двама отпред, двама вътре, които ги пазели, и един прав на предното стъпало, за да вижда по-добре в мъглата.

Дори не ги вързали, двамата, които ги пазели, седели с шмайзерите на коленете си, а тях ги хвърлили вътре като чували с картофи.

По едно време Джиджо чул странен шум, все едно че се разцепил плат, и го опръскала някаква лепкава течност. Единият от фашистите чул хриптене, светнал с фенерчето си и видели Граньола, с прерязано гърло и със скалпела в ръка. Двамата фашисти се разпсували, спрели камионетката, накарали Джиджо да им помогне и завлекли Граньола на банкета. Вече бил мъртъв или умирал, кръвта му изтичала. Слезли и другите трима и всички се обвинявали един друг, казвали, че не бивало да пукне толкова бързо, че в полицейското трябвало да го накарат да проговори и че сега щели да ги арестуват всичките, дето са били такива глупаци да не вържат задържаните.

Докато се карали пред тялото на Граньола, забравили за миг за Джиджо и той, в бъркотията, си казал: или сега, или никога. Хвърлил се от другата страна на рова, надолу по стръмния склон. Ония започнали да пукат с пушките, но той вече се бил изтърколил надолу като топка и изчезнал в горичката. В тая мъгла било все едно да търсят игла в купа сено, пък и фашистите нямали интерес да вдигат много шум, защото било ясно, че ще трябва да скрият и трупа на Граньола и да се върнат в полицейското, все едно че тая нощ не са хванали никого, за да не си докарат беля на главата.

Сутринта, след като Черните бригади се махнали, Джиджо завел няколко другари на мястото на трагедията и като потърсили из гората, намерили Граньола. Свещеникът на Солара не искаше да сложи тялото в църквата, защото Граньола беше анархист и вече се знаеше, че е и самоубиец, но дон Конясо каза да го занесат в църквата, в ораториума, защото Бог знае по-добре от своите свещеници точните правила.

Граньола умря. Беше спасил казаците, беше се убедил, че аз съм на сигурно място, и после умря. Знаех чудесно как е станало, беше ми говорил за това толкова пъти. Беше страхлив и се е боял, че ако започнат да го измъчват, ще каже всичко и ще каже и имената на другарите си и ще ги изпрати на смърт. Така, клъц, както бях сигурен, че е направил и с двамата германци, а може би за да умре от същата смърт. Смелата смърт на един страхливец. Беше платил единственото насилие в живота си и така се беше очистил и от угризението, което е имал и което сигурно е било непоносимо за него. Беше измамил всички, фашистите, германците и Бог, всичките само с един удар. Клъц.

А аз бях жив. Не можех да си го простя.

И в спомените ми мъглата се разрежда. Виждам партизаните, които влизат победоносно в Солара, на 25 април пристига новината за освобождението на Милано. Хората излизат на улиците, партизаните стрелят във въздуха, пристигаха увиснали по пикапите си. Няколко дни след това виждам по булеварда с кестените да пристига, на колело, един войник, облечен в маслиненозелена униформа. Обяснява, че е бразилец, обикаля радостен и изучава това екзотично място. И бразилци ли е имало с англичаните и американците? Никога не ми бяха казали за това. Drôle de guerre.^[118]

Минава една седмица и пристига първото американско подразделение. Всичките черни. Разполагат се с палатките си в двора на ораториума и аз се сприятелявам с един ефрейтор католик, който ми показва една щампа на Светото сърце^[119], винаги я носел в джоба си. Дава ми вестниците с подлистниците с Лай’л Абнър и Дик Трейси и няколко дъвки, аз си ги дъвча дълго, вечер ги слагам в една чаша, както правят старите хора с ченетата си. В замяна на това ми обяснява, че иска да яде спагети, и аз го каня вкъщи, сигурен, че Мария ще му направи аньолоти със сос от заешко. Но щом влизаме, ефрейторът вижда, че в градината седи друг негър, с нашивки на майор. Извинява се и си тръгва озадачен.

Американците търсеха прилични жилища за офицерите си, бяха попитали дядо и семейството беше дало една хубава стая в лявото крило, точно там, където после Паола направи нашата спалня.

Майор Мъди е пълничък, с усмивка ала Луис Армстронг и успява да се разбере с дядо: знае няколко думи на френски, единствения чужд език, който образованите хора у нас знаеха тогава, и говори на френски и с мама и с другите госпожи от околността, които идват на чай, за да видят освободителя — и онази фашистка, която мразеше арендатора си, също. Сядат всички около една масичка в градината близо до далиите, сервира се в хубав сервиз. Майор Мъди казва „mersí bocou“ и „oui, madam, moi ossí j’aime le champeign“^[120]. Държи се с учтивата тежест на негър, който най-после е приет в къща на бели, и при това с добро положение. Госпожите си шепнат виж какъв възпитан човек, а пък като си помислиш как ги рисуваха като пияни диваци.

Пристига новината, че германците са капитулирали. Хитлер е мъртъв. Войната свърши. В Солара празнуват по улиците, прегръщат се, някой танцува под звуците на акордеон. Дядо е решил, че веднага се връщаме в града, макар че започва лятото, защото на всички вече ни е омръзнало да стоим на село.

Аз излизам от трагедията, сред тълпа сияещи хора, с образа на двамата германци, които се търкалят в пропастта, и на Граньола, непорочен и светец, заради страха си, заради любовта си и напук.

Нямам смелост да отида при дон Конясо и да се изповядам… и за какво? За нещо, което не съм извършил, което дори не съм видял, а само съм отгатнал? Тъй като няма какво да ми се прощава, не мога дори да бъда опростен. Достатъчно, за да се чувства човек осъден завинаги.

Бележки

[107] Гонголо: оставащото от седемте джуджета. ↑

[108] Oratorium — Институция на католическата църква. В ораториума към енорийските църкви се събират деца и младежи, за да се обучават в различни знания, както и за да прекарват свободното си време в игри и забавления. В заниманията е включено освен това изучаване на вероучение и молитва в църквата. ↑

[109] Понякога идваха гарибалдийците… — Бригадите „Гарибалди“, участващи в италианската Съпротива, са отряди от комунисти и се сражават под предводителството на Луиджи Лонго (1900–1980), който впоследствие става секретар на Италианската комунистическа партия. — Бел. NomaD. ↑

[110] … свири вятърът, вие виелицата… — Италианската партизанска версия на съветската песни „Катюша“. — Бел. NomaD. ↑

[111] Градушка (ит.). ↑

[112] Прякор на Мусолини, букв. „дебела глава“. ↑

[113] Стан Лоръл (сценичен псевдоним на Артър Стенли Джеферсън, 1890–1965, популярен в навремето в България с произношението Лаурел) и Оливър Харди (1892–1957) — американски киноактьори, участващи заедно от 1927 г. до 50-те години на XX в., един от най-популярните комедийни дуети в историята на киното. — Бел. NomaD. ↑

[114] Роберто Ардиго (1828–1921) — италиански философ позитивист, педагог. — Бел. NomaD. ↑

[115] Голямата игра — термин, с който се назовава съперничеството между Великобритания и Русия за господство в Централна Азия в продължение на целия XIX в. В широка употреба е въведен от Ръдиард Киплинг (1865–1936) в романа „Ким“ (1901), където Голямата игра също така става синоним и на опасните приключения, за които мечтае всяко момче. — Бел. NomaD. ↑

[116] Пиетро Бадолио (1871–1956), ит. военен и политик; след свалянето на Мусолини получава от Виктор Емануил III мандат за сформиране на правителство за излизане от войната. ↑

[117] Rien ne va plus. — „Край на залаганията.“, ритуална фраза на крупиетата. — Бел. NomaD. ↑

[118] Drôle de guerre. (Фр.) — Странната война. Това определение най-често се отнася за периода на френско-германските военни действия през 1939–1940 г., когато в течение на седем месеца германските войски се разполагат плътно до линията Мажино, не произвеждайки нито един изстрел (този епизод немски се назовава „Sitzkrieg“, а на английски — „Twilight War“). — Бел. NomaD. ↑

[119] … щампа на Светото сърце. — Изображение на Иисус със зримо, нагледно изрисувано сърце, на сърцето — кръст, от сърцето излиза сияние. Този католически религиозен култ възниква през Средновековието, но най-активно се насажда от йезуитите в епохата на Контрареформацията (XV-XVII в.). Най-силно е разпространен в Латинска Америка. — Бел. NomaD. ↑

[120] „Благодаря много“, „Да, госпожо, и аз обичам шампанско“ (фр.). ↑

Към следващата част или към съдържанието

Умберто Еко Тайнственият пламък на кралица Лоана (16)

Метаданни

Данни

Тайнственият пламък на кралица Лоана

Информация

История

Сваляне / Връзки

16. Свири вятърът

Факсимиле на Манифеста на фелдмаршал Кеселринг

Умберто Еко
Тайнственият пламък на кралица Лоана (16)