Тери Брукс
Елфите на Шанара (10)

ГЛАВА X

Аз пристигнах у дома.

Това беше първата мисъл на Рен — жива, потресаваща и неочаквана.

Рен беше вътре в града, стоейки в една Ниша, в сянката на защитните укрепления. Арборлон се простираше пред нея и сякаш се бе върнала в Западната земя, защото тук имаше дъбове, сагуа, брястове, зелени храсти и трева. Имаше потоци и езера, и живот, накъдето и да се обърнеш. Бухал бухаше тихо. Чу се плясък на крила, когато малка птица изхвръкна като стрела от своето скривалище. Други пееха. Козодои! Светулки мигаха и щурци свиреха в горичка от канадска ела. Можеше да се долови тихото ромолене на подскачащата по скалите река, да се почувствува милувката на лекия нощен ветрец върху лицето. Въздухът бе чист, освободен от вонята на сяра.

Тук беше и самият град. Той се беше сгушил в зеленината и представляваше струпвания на жилищни-сгради и магазини, улици и шосета отдолу и пътища на небесни тела отгоре, дървени мостове, които свързваха бреговете на плетеница от потоци; Лампи, които осветяваха прозорци и мигаха за добре дошли и хора — една шепа, все още не прибрали се за спане — които се разхождаха, може би за да се разтоварят или да се възхищават на небето. Защото тук отново имаше небе, ясно, безоблачно и великолепно със своите бели като нов сняг звезди и луна във фаза три четвърти. Под неговия свод всичко проблясваше слабо от магията, която се излъчваше от стените. Все пак, светлината не беше ярка, както се струваше на Рен отвън, а стените въпреки своята височина и дебелина, бяха така смекчени от нея, че изглеждаха почти ефимерни.

Погледът на Рен се стрелкаше от място на място, откривайки цветни градини, разположени в добре поддържани дворове; живи плетове, които ограждаха алеи и улични лампи от ковано желязо. Имаше коне, крави, пилета и всякакви видове животни в колиби и обори. Имаше кучета, свили се и заспали пред входове и котки върху первази на прозорци. Имаше цветни знамена и чадъри пред входовете и сенници, които висяха над витрините на магазини и над коли за разнасяне на стоки. Къщите и магазините бяха бели и чисти с прясно боядисани ивици по краищата в хиляди цветове. Тя не можеше да види всичко това, разбира се, а само най-близките части от града. Все пак, нямаше никакво съмнение в това къде се намира и как се чувства. Бе си у дома.

Ала това чувство изчезна така бързо, както преминалата през нея приятна вълна, че вижда нещо познато, нещо към което принадлежи. Как би могла да се чувства у дома на едно място, където никога не е била, което никога не е виждала и до този момент не, бе дори сигурна, че то съществува?

Тогава видението се замъгли и като че ли се прибра обратно в нощните сенки, сякаш търсеше да се скрие. Рен бе видяла това, което бе пропуснала преди или може би просто не бе успяла да види в своето вълнение, Стените гъмжаха от елфи в бойни доспехи и с оръжие в ръка, а техните редици се простираха покрай назъбените парапети на бойните кули. Атаката беше в ход. Битката бе странно тиха, като че ли светлината на магията някак си заглушаваше звуците. Падаха мъже — някои за да станат отново, а други изчезваха завинаги. Сенките, които атакуваха, също даваха жертви — някои изгаряха от светлината, която искреше и съскаше като гаснещ огън, а други бяха съсичани от защитниците. Рен примигна. От вътрешната страна на стените градът на елфите изглеждаше някак си п о-малко светъл и по-очукан. Къщите и магазините бяха малко по-тъмни, но не така грижливо гледани, както й се бе сторило първоначално. Дърветата и храстите не бяха така сочни, а цветята бяха по-бледи. Въздухът, който дишаше, не беше толкова чист. В него имаше следи от сяра и пепел. Отвъд града се бе надвесил Килешан, тъмен и застрашителен, а неговият кратер излъчваше кървавочервена светлина на фона на нощта.

Рен изведнъж усети, че все още стиска силно в юмрука си Елфовите камъни. Без да ги погледне, тя ги пусна в джоба си.

— Оттук, Рен — каза Орин Страйът.

При портата, през която минаха, имаше пазачи — млади мъже със сурови лица с подчертано елфови черти и очи, които изглеждаха уморени и стари. Рен ги погледна, когато мина покрай тях и я побиха тръпки от начина, по който те отвърнаха на погледа й. Гарт се приближи бавно до рамото на Рен и ги закри.

Бухала ги поведе и те минаха по един мост, свързващ двата бряга на изкопа, който ограждаше града от вътрешната страна настаните му. Рен погледна назад, присвивайки очи срещу светлината. В изкопа нямаше нито капка вода. Изкопаването му изглеждаше напълно безсмислено. Все пак беше ясно, че е предназначен да бъде някакъв вид защита за града. Двата му бряга бяха свързани на дузина места с рампи, които водеха към стените. Рен погледна въпросително Гарт, но огромният мъж поклати глава.

Между дърветата пред тях се откриваше някакво шосе, което криволичеше към центъра на града. Те тръгнаха по него, но едва бяха изминали няколко метра, когато срещнаха голяма група забързани войници, предвождани от мъж с избеляла от слънцето коса. Бухала дръпна Рен и Гарт настрана в сенките и мъжът мина покрай тях без да ги види.

— Фейтън — поясни Бухала, гледайки след него. — Миропомазан от кралицата на бойното поле, неин спасител от ужасните създания. — Той каза това иронично, без да се усмихне. — Най-лош кошмар за Елфа Ловец.

Те вървяха мълчаливо, отклонявайки се от пътя, за да следват серия странични улици, които ги водеха покрай редици потъмнели магазини и вили. Рен се оглеждаше с любопитство, изучавайки и попивайки всичко. Голяма част от видяното беше така, както си го представяла, защото освен размерите си Арборлон не беше много по-различен от селата в Южната земя, като например Сенни дол. Разликата бе, разбира се, и в постоянното присъствие на защитната стена, която проблясваше в далечината и напомняше за водената битка. Когато след известно време светлината изчезна зад стена от дървета, градът придоби някогашния си вид от времето преди настъпването на демоните и обсадата. Тогава е било чудно хубаво да се живее тук, помисли си Рен, в град, обграден с гори. Както, бе над Рил Сонг, възстановен на този райски остров от своя първообраз на Западната земя, давайки шанс на народа си да започне живота отново, свободен от заплахата за потисничество от Федерацията. Тогава не е имало никакви демони, Килешан е спял, а Мороуиндъл е бил спокоен — една мечта, породена от въображението.

Спомняше ли си някой още тази мечта? — запита се тя.

Бухалът ги преведе през горичка о г ясен и стройна бреза, където тишината господстваше над всичко наоколо. Те стигнаха до желязна ограда, която се издигаше на двадесет фута във въздуха с наредени отгоре островърхи шипове, после завиха наляво и тръгнаха покрай нея. Отвъд се ширеха засенчвани от дърветата поляни, а сред тях се издигаше сграда с кулички, която можеше да бъде само двореца на Владетелите Елфи. Елеседилите царуваха по времето на нейните прадеди, спомни си Рен. Но кой беше сега? Те обиколиха оградата до едно място, където сенките бяха така дълбоки, че беше трудно да се вижда. Там Бухала спря и се наведе към оградата. Рен чу скърцането на ключ в ключалка и портата в оградата се разтвори. Те минаха през нея, почакаха, докато Бухала я заключи отново и после пресякоха пъстрата тревна площ до двореца. Никой не се появи, за да ги попита кои са. Никой не се виждаше. Сигурно има стража, помисли Рен. Изключено е да няма. Те достигнаха до сградата и спряха.

Една фигура се отдели от сенките, подвижна като котка. Бухала се обърна и зачака. Фигурата дойде при тях. Казаха си нещо — твърде тихо, за да чуе нещо Рен. Фигурата се отдалечи и се стопи отново в сенките. Бухала ги подкани с ръка и те се плъзнаха през група храсти в някаква ниша. Една врата беше почти открехната. Те влязоха вътре.

Бухала, Рен и Гарт се озоваха в помещение със сводест таван, трегери с дърворезба и ъгли, които светеха. Пейки с възглавници бяха поставени до насрещната стена, а газени лампи се намираха от двете страни на сводестата двукрила врата, отворена към тъмен коридор зад нея. Някъде от този коридор, дълбоко във вътрешността на двореца, Рен чу шум от движение и далечни гласове. Следвайки примера на Бухала, Рен и те седнаха на пейките. На светло Рен можа за първи път да види колко парцалива изглеждаше. Дрехите й бяха разкъсани и изцапани с петна от кръв. Гарт изглеждаше дори по-зле. Единият ръкав на неговата туника беше напълно изчезнал, а другият висеше на парцали. Големите му ръце бяха покрити с драскотини от нокти и натъртвания. Брадатото му лице беше подуто. Той усети, че Рен го гледа и сви презрително рамене.

Една фигура се приближи, излизайки мълчаливо от коридора и бавно бе огряна от светлината. Това беше един елф, среден на ръст, с обикновен външен вид, цивилно облечен, с пронизителен поглед. Слабото му, обгоряло от слънцето лице, беше гладко обръснато, а кестенявата му коса стигаше до рамената. Той не бе много по-възрастен от Рен, но очите му подсказваха, че е видял и претърпял много. Той отиде до Бухала и хвана безмълвно ръката му.

— Трис — поздрави го Орин Страйът и после се обърна към Рен и Гарт. — Това е Рен Омсфорд, а това — нейният спътник Гарт. Идват при нас от Западната земя.

Елфът се здрависа подред с тях, без да каже нищо. Тъмните му очи срещнаха за момент очите на Рен и тя бе изненадана колко откровен и открит бе погледът му, като че ли бе неспособен да крие нещо.

— Трис е капитан на Личната охрана — съобщи Бухалът.

Рен кимна. Никой не заговори. Те стояха неловко известно време. Рен си спомни, че Личната охрана бе отговорна за безопасността на Владетелите Елфи и се зачуди защо Трис не носи никакви оръжия. В следващия момент се запита защо ли той изобщо бе тук. После отново се чу шум от движение в далечния край на затъмнения коридор и всички се обърнаха натам.

От сенките се появиха две жени. По-забележителната от двете беше дребна и нежна с огненочервена коса, бледа чиста кожа и огромни зелени очи, които доминираха върху странно триъгълното й лице. Но другата жена, по-високата от двете, привлече веднага вниманието на Рен и я накара да се изправи на крака, без дори да усети, че е станала. Сепната, Рен бързо си пое дъх. Очите им се срещнаха и жената забави хода си. Странно изражение се изписа на нейното лице. Тя беше с изящни крайници и слаба, облечена в бяла рокля, която стигаше до пода и се сбираше около тясната й талия. Нейните елфови черти бяха фино и ясно очертани: високи скули и широка уста с тънки устни. Очите й бяха наситено сини, а светлорусата й коса се спускаше до рамената, разбъркана от спането. Кожата на лицето й бе гладка и й придаваше младежки, неостаряващ външен вид.

Рен примигна невярващо към жената, Цветът на очите не бе същият, косата бе подстригана различно и жената беше по-висока. Имаше още десетина други малки неща, които ги различаваха — но че си приличаха нямаше съмнение. Рен виждаше себе си такава, каквато би изглеждала след още тридесет години. Усмивката се появи без предупреждение върху лицето на жената — внезапна, лъчезарна и възторжена.

— Еоуен, виж я колко много прилича на Алейн! — възкликна тя към червенокосата. — О, ти беше права!

Тя бавно пристъпи напред, посягайки да вземе ръцете на Рен в своите, забравила за всеки друг. — Как се казваш, дете? Рен я гледаше смутено. Явно по някаква необяснима причина жената трябваше вече да знае името й.

— Рен — прошепна другата. Усмивката й стана още по-лъчезарна и Рен откри, че се усмихва в отговор. — Добре дошла, Рен. Ние те очакваме от дълго време да се завърнеш у дома.

Рен премигна. Какво беше казала тя? Рен бързо се огледа. Гарт беше като статуя, Бухала и Трис безразлични, а червенокосата жена напрегната и неспокойна. Тя внезапно се почувствува изоставена. Светлината на газовите лампи премигваше несигурно, а сенките припълзяваха по-близо.

— Аз съм Еленро Елеседил — каза жената, стискайки по-здраво ръцете й. — Кралица на Арборлон и на елфите от Западната земя. Дете, аз просто не зная какво да ти кажа, дори сега, след толкова голямо очакване. — Тя въздъхна. — Я, за какво мисля аз? Твоите рани трябва да бъдат почистени и лекувани. И тези на твоя приятел. Трябва нещо да хапнеш. После можем да говорим цяла нощ, ако искаш. Орин Страйът обърна се тя към Б ухала. — Аз отново съм ти задължена. Благодаря ти от цялото си сърце. Ти доведе Рен благополучно в града и ми даде нова надежда. Моля те, остани тази нощ.

— Ще остана, Милейди — отвърна тихо Бухала. — Трис, разпореди се да се погрижат добре за нашия добър приятел. Също и за спътника на Рен. — Тя го погледна. — Как се казвате?

— Гарт — отговори веднага Рен, уплашена внезапно от скоростта, с която се случваше всичко. — Той не говори. Тя се изпъна, заемайки отбранителна позиция. — Гарт остава с мен.

Шумът от ботуши в коридора накара отново всички да се обърнат. Появи се друг елф. Той беше с тъмна коса, квадратно лице и доста висок — един мъж, който се усмихваше с готовност и без усилие, както и кралицата. Той влезе в помещението без да забавя хода си, самоуверен и сигурен в себе си.

— Какво става? — попита той. — — Не можем ли да се наслаждаваме на няколко часа сън без някоя нова криза? А, Орин Страйът е тук, както виждам. Върнал се от огъня. Добра среща, Бухал. И Трис също е на крак и е дошъл.

Той спря, виждайки за първи път Рен. За миг на лицето му се изписа учудване, което после изчезна. Погледът му се премести върху кралицата.

— Тя, в края на краищата, се върна, нали? Очите му се преместиха отново върху Рен. — И е красива като майка си.

Рен се изчерви, смутена от комплимента. Осъзна го, но не бе в състояние да направи нищо. Усмивката на елфа се разшири и я разстрои още повече. Той прекоси бързо разстоянието до нея и сложи покровителствено ръка на рамото й.

— Не, не, моля те, това е истина. Ти си одрала кожата на майка си. — Той я стисна приятелски. — Макар че си малко прашна и опърпана тук-там. Усмивката му я привлече, стопли я и я накара мигновено да се отпусне. Все едно че нямаше никой друг в стаята.

— Пътуването от брега насам беше твърде трудно — успя да каже тя и изпита удоволствие от смеха му, който веднага последва думите й.

— Трудно е наистина. Малцина биха успели да го извършат. — Аз съм Гавилан Елеседил. — каза й той, — племенник на кралицата и твой братовчед. — Той млъкна като видя нейния озадачен поглед. — А, но ти още не знаеш за това, нали?

— Гавилан, отивай да спиш — намеси се Еленро, усмихвайки му се. — Ще се представиш по-късно. Сега Рен и аз имаме нужда да поговорим, само двете, насаме.

— Какво без мен? — попита Гавилан, приемайки обидено изражение. — Мислех, че ще искате да включите и мен, лельо Ел. Кой стои по-близо от мен до майката на Рен?

Погледът на кралицата беше неумолим.

— Аз — отвърна тя и се обърна отново към Рен, подбутвайки Гавилан настрани и заставайки до момичето. Ръцете й обгърнаха рамената на Рен. — Тази нощ ще бъде само за нас двете с Рен. Гарт ще те почака да свършим. А сега бих желала първо да поговорим насаме.

Рен се колебаеше. Тя си спомни казаното й от Бухала, че не трябва да казва на никого нищо за Елфовите камъни, с изключение на кралицата. Тя се огледа, но той гледаше настрана. От друга страна, червенокосата жена гледаше втренчено Гавилан. По лицето й нищо не можеше да се прочете.

Гарт привлече вниманието на Рен и й каза със знаци: Направи, както те моли тя.

Рен все още не отговаряше. Тя бе на път да разбере истината за своята майка, за своето минало. Отдавна се стремеше да открие отговорите, които търсеше. А изведнъж не искаше да бъде сама, когато това се случи.

Всички чакаха. Гарт направи отново знак. Направи го. Суровият, безкомпромисният Гарт, пазителят на тайни. Рен се усмихна насила.

— Ще говорим насаме — каза тя.

Те напуснаха помещението и тръгнаха по коридора. Минаха по едно извито стълбище към втория етаж на двореца. Гарт остана отзад с Орин Страйът и Трис очевидно приемаше спокойно тяхната раздяла, макар да знаеше, че същото не се отнася и за Рен. Тя усети, че Гавилан тръгна след тях, видя го как й се усмихва и й намигна и как после изчезна в един коридор — един лукав дух, връщаш се към други забавни игри. Рен инстинктивно го хареса, точно както и Бухала, но не по същия начин. Всъщност още не бе сигурна в какво се състоеше разликата. В момента бе твърде объркана от всичко, което се случваше, за да е в състояние да го осмисли. Тя хареса Гавилан, защото той я накара да се почувствува добре, засега това беше достатъчно.

Въпреки че кралицата напомни на всички други за своето желание да говори с Рен насаме, червенокосата жена вървеше след тях като бял призрак на фона на сенките. Рен погледна един, два пъти назад към нея, към странно напрегнатото, сдържано лице, към огромните зелени очи, които изглеждаха потънали в други светове и към потръпването на тънките ръце върху обикновената рокля от мека материя. Еленро изглежда не забелязваше присъствието й, бързайки по затъмнените коридори на двореца към избраната от нея посока, отказвайки се от всякакъв вид светлина, освен от лунната, която нахлуваше на сребърни снопове през дълги остъклени прозорци. Те минаха по един коридор и завиха по друг, все още на втория етаж. Накрая се приближиха до една двойна врата в края на коридора. Рен се сепна от едно леко движение в тъмнината от едната страна, което друг не би забелязал, но на нея не можеше да й убегне. Тя умишлено се забави, за да привикнат очите й. Един елф бе спотаен в сенките до стената, неподвижен, но бдящ.

— Това е Корт — каза тихо кралицата. — Той служи в Личната охрана. — Ръката й докосна леко бузата на Рен. — Ти имаш нашите елфови очи, дете.

Вратите водеха в спалнята на кралицата — едно обширно помещение с куполообразен таван и прозорци с ромбоидни стъкла, скрепени с оловни рамки. В далечната извивка на стената се виждаше една дълга пейка. Имаше още покрито с балдахин легло, с все още измачкани чаршафи, кресла, няколко къта с кушетки и маси, писалище и една врата, водеща към банята.

— Седни тук, Рен — каза кралицата, водейки я до един малък диван. — Еоуен ще промие и превърже раните ти.

Рен погледна червенокосата жена, която вече наливаше вода от стомна в един леген и подбираше чисти дрехи. Минута по-късно тя се върна и коленичи до Рен. Ръцете й се оказаха изненадващо силни, когато свали дрехите на Рен и започна да я къпе. Действаше безмълвно, докато кралицата наблюдаваше, после превърза там, където бе нужно и донесе една широка, удобна нощница, която Рен прие с благодарност и се мушна в нея. Това бяха първите чисти дрехи, които обличаше от седмици. Червенокосата жена прекоси помещението и се върна с чаша топло и успокояващо питие. Рен го помириса колебливо, откри следи от бира, чай и още нещо, и го изпи без да каже дума.

Еленро Елеседил се отпусна на кушетката до нея и взе ръката й.

— Сега, Рен, можем да разговаряме. Гладна ли си? Искаш ли първо да хапнеш нещо?

Рен поклати отрицателно глава. Бе твърде уморена, за да яде и твърде нетърпелива да открие какво имаше да й каже кралицата.

— Добре тогава — каза с въздишка Еленро. — Откъде да започнем?

Рен изведнъж осъзна, че червенокосата жена идва да седне срещу тях. Рен я погледна подозрително. Кралицата я бе нарекла Еоуен. Рен бе решила, че Еоуен е лична прислужница на кралицата и че ги е придружила само за да се погрижи за техния комфорт, след което както другите щеше да бъде освободена. Но кралицата не я освободи. Дори като че ли едва ли чувствуваше нейното присъствие, а и Еоуен не даваше никакви признаци, че се кани да излезе. Колкото повече Рен обмисляше този факт, толкова по-малко Еоуен й изглеждаше обикновена прислужница. Имаше нещо особено в начина, по който, тя се държеше и реагираше на всичко, което кралицата казваше или правеше. Беше достатъчно бърза, за да помогне, когато я помолят, но не показваше почтителното си отношение към Еленро Елеседил, както това правеха другите.

Кралицата видя накъде гледа Рен и се усмихна.

— Боя се, че отново съм прибързала — каза тя. И не съм се показала достатъчно учтива. Това е Еоуен Сирайз, Рен, моята най-добра приятелка и съветничка. Тя всъщност е причината да си тук.

— Не разбирам какво имаш предвид — каза Рен, леко намръщена. — Аз съм тук, защото се заех с търсенето на елфите. То се осъществи, защото друидът Аланон ме помоли да се заема с него. Какво общо има Еоуен с това?

— Аланон — прошепна Кралицата на елфите, разсейвайки се за момент. — Дори в смъртта си той продължава да се грижи за нас. — Тя пусна ръката на Рен смутена. — Рен, позволи ми първо да ти задам един въпрос. Как успя да ни намериш? Можеш ли да ни разкажеш за своето пътуване, за това как стигна до Мороуиндъл и Арборлон?

Рен нямаше търпение да научи истината за своята майка, но не тя командваше тук. Затова прикри своето нетърпение и направи така, както я помоли кралицата. Тя разказа за сънищата, изпратени от Аланон, за появата на Коглайн и предприетото в резултат на това пътешествие до Рога на пъкъла, за поръченията на духа на Друида към рода Омсфорд, за нейното завръщане заедно с Гарт в Западната земя и за търсенето на някакви сведения за съдбата на елфите, за пътя на двамата до Гримпен Уърд и разговора им с Усойницата, за бягството им към развалините на Летящото крило, за идването на Тайгър Тай и Дух и за полета им до Мороуиндъл и за пътешествието им там. Тя пропусна само две неща: не спомена за Щадуина, който беше ги проследил и за факта, че притежаваше Елфовите камъни. Бухала беше съвсем ясен в предупреждението си да не казва нищо за Камъните, докато не остане насаме с кралицата. И тъй като не каза за Камъните, тя не можеше да каже нищо и за Шадуина.

Рен завърши разказа си и зачака кралицата да каже нещо. Еленро Елеседил я изучава съсредоточено известно време и после се усмихна.

— Ти си предпазливо момиче, Рен, и трябва да бъдеш такава на този свят. Твоята история ми казва точно толкова, колкото трябва и нищо повече. — Кралицата се наведе напред. Върху нейното съсредоточено лице бе изписана смее от чувства, която бе твърде сложна за Рен, за да я разгадае. — Възнамерявам да ти кажа нещо сега в замяна и като го направя, между нас няма вече да има тайни. — Тя отново взе ръцете на Рен в своите. — Твоята майка се наричаше Алейн, както ти каза Гавилан, и беше моя дъщеря.

Рен седеше без да мърда. Ръцете й бяха здраво стиснати от кралицата. Изненада и учудване бързо преминаха през нея, докато се опитваше да осъзнае какво трябва да каже.

— Тя беше моя дъщеря, Рен, а това те прави моя внучка. Има още едно нещо. Аз дадох на Алейн, а тя, на свой ред, трябваше да ти даде три оцветени камъка в кожена торбичка. В тебе ли са?

Рен се колебаеше, хваната в клопка, не знаейки какво се очакваше от нея да направи или каже. Но тя не можеше да лъже.

— Да — отвърна Рен.

Проницателните сини очи на кралицата бяха вперени в Рен, а на устните й имаше лека усмивка.

— Но ти вече знаеш истината за тях, нали? Трябва да я знаеш, Рен, иначе никога не би стигнала жива тук. Рен успя да запази невъзмутимо изражение на лицето си.

— Да — повтори тихо тя. Еленро потупа ръцете й и ги освободи.

— Еоуен знае за Елфовите камъни, дете — каза кралицата. — За тях знаят също и още няколко души от останалите, които са стояли до мен толкова много години. Орин Страйът е един от тях. Той те е предупредил да не казваш нищо, нали? Няма значение. Малко хора знаят за Елфовите камъни, а никой не ги е виждал в употреба, дори и аз. Само ти си имала това преживяване, Рен, и не мисля, че то ти е доставило удоволствие, не е ли така?

Рен бавно поклати глава, изненадана от това колко схватлива беше кралицата и от нейната интуиция относно чувствата, които Рен мислеше за грижливо скрити. Дължеше ли се това на факта, че бяха едно семейство и следователно в голяма степен си приличаха и беше ли тяхното родство връзка, която позволяваше на всяка от тях да надникне в сърцето на другата? Можеше ли Рен, на свой ред, да разбере, когато поиска, какво чувствува Еленро Елеседил?

Семейство. Прошепна тя думата наум. Семейството, което дойдох да намеря. Възможно ли е това? Наистина ли съм внучка на тази кралица, нима самата аз съм една Елеседил?

— Разкажи ми останалото за това как стигна до Арборлон и аз-ще ти съобщя онова, което си така нетърпелива да узнаеш — тихо каза кралицата. — Не се безпокой от присъствието на Еоуен. Тя вече знае всичко, което има значение.

И така, Рен разказа остатъка от случилото се по време на нейното пътешествие, всичко, включително вълкообразното създание, което беше Шадуин, и за откриването на истината за оцветените камъни, които нейната майка й беше дала като дете. Когато Рен свърши и разказа всичко, тя скръсти ръце на гърдите си, чувствувайки се смразена от собствените си думи и от спомените, които те предизвикаха. После импулсивно стана и отиде до мястото, където лежаха нейните изхвърлени дрехи. Претърсвайки набързо дрипите, Рен намери Елфовите камъни, все още там, където беше ги пъхнала след влизането им в града. След това се върна при кралицата и й ги подаде.

— Ето, вземете ги — предложи тя.

Но Еленро Елеседил поклати отрицателно глава.

— Не, Рен. — Кралицата затвори пръстите на Рен върху Елфовите камъни и насочи ръката й към джоба на нощницата. — Ти ще ги пазиш вместо мен — прошепна тя.

— Много си смела, Рен — заговори за пръв път Еоуен Сирайз. Гласът й беше нисък и завладяващ. — Повечето хора не биха били в състояние да преодолеят пречките, с които си се сблъскала. Ти си истинско дете на своята майка.

— В нея има толкова много от Алейн — съгласи се кралицата, а погледът й стана замислен за момент. После тя се изправи, загледана отново в Рен. — Ти наистина си била смела. Аланон е постъпил правилно като те е избрал. Но твоето идване е било предопределено, така че предполагам, той само е изпълнил пророчеството на Еоуен. — Тя видя объркване в погледа на Рен и се усмихна. — Зная, дете. Аз говоря със загадки. Беше много търпелива докато говореше с мен и никак не ти е било лесно. Ти изгаряш от любопитство да научиш истината за своята майка и да откриеш как е станало така, че си тук. Слушай тогава. — Усмивката й се смекчи. Три поколения преди да се родя, когато елфите все още са живели на Западната земя, няколко члена от фамилията Омсфорд, преки потомци на Джеър Омсфорд, решили да се заселят в Арборлон. Тяхното решение, както разбирам, е било продиктувано от нахлуването на Федерацията в селата на Южната земя като Сенни дол и от започването на лова на вещици за потискане на магията. Имаше трима от тези Омсфорд и те донесоха със себе си Елфовите камъни. Един от тях умря бездетен. Двама се ожениха, но, когато елфите решиха да изчезнат, само един от двамата тръгна с тях. Вторият, беше ми казано, един мъж, се върнал в Сени дол с жена си. Това трябва да са били пра-прародителите на Пар и Кол Омсфорд. От фамилията Омсфорд останала само една жена и тя съхранявала в себе си Елфовите камъни. — Еленро направи пауза. — Елфовите камъни, Рен, както знаеш, са били образувани в началото от Елфова магия и е можело да бъдат използувани само от създания с елфова кръв. Елфовата кръв изчезнала във фамилията Омсфорд в годините след смъртта на Брин и Джеър, Елфовите камъни не са били от особена полза за тези Омсфорд, които са се грижили за тях. Следователно, в един момент те решили (при взаимно съгласие), че Камъните принадлежат на хората, които са ги направили или по-точно, предполагам, на техните потомци. И така, когато тримата, дошли от Сени дол, се оженили и започнали своя нов живот, за тях е било твърде естествено да решат, че Елфовите камъни, дадени за съхранение на фамилията Омсфорд от Аланон в дните на техния праотец Ший, трябва да останат с елфите без значение какво е станало с тях. Във всеки случай Елфовите камъни изчезнали, когато изчезнали елфите и аз предполагам, че е необходимо да ти кажа една-две думи за това. — Кралицата поклати глава, спомняйки си. — Години наред нашите предци са се оттегляли все по-далеч в горите на Западната земя. Те все повече се изолирали от другите раси, докато експанзията на Федерацията си е пробивала път на север. Изолацията се е осъществявала отчасти по инициатива и на самите елфи, но не по-малко е допринесло за нея разпространяващото се убеждение, насърчавано от Коалиционния съвет на Федерацията, че елфите са различни и че това различие не е за добро. Елфите в крайна сметка били потомци на хора от света на приказките, а не истински човешки същества. Елфите били създателите на магията, която оформяла света от идването на Първия съвет в Паранор, а никой никога не се доверявал много на магията или на нейните потребители. Когато създанията, които ти наричаш Шадуини, започнали да се появяват — тогава те не са имали име — Федерацията побързала да хвърли обвинението за заболяването на земята на елфите. Та нали от тях тръгвала магията, а не била ли точно тя причина за всичките проблеми? Ако ли пък не, защо тогава елфите и тяхната родина не са засегнати? Тези обвинения ставали все по-шумни, докато накрая на нашите хора им дошло до гуша. Изборът бил прост. Или да се противопоставят на Федерацията, което означавало обявяването на война, или да се намери начин да се оттеглят напълно. Войната не била привлекателна перспектива. Елфите трябвало да се сражават на практика сами с най-силната армия на Четирите земи. Калахорн бил вече погълнат и Свободният корпус разформирован, Тролите били както винаги толкова непредсказуеми като племе, а джуджетата се колебаели дали да воюват. И така, елфите решили просто да се отправят към някоя нова територия, да се заселят наново и да чакат прогонването на Федерацията. Това решение не било взето лесно. Имало мнозина, които искали да се бият и също толкова, които смятали, че ще е по-добре да изчакат и да видят какво ще стане. В края на краищата трябвало да напуснат своята родина — родното място на елфите от катаклизма на Великите войни. Но накрая, след продължително обсъждане, било постигнато съгласие, че най-доброто решение е да напуснат. Елфите са преживявали местения и преди. Те са си изграждали нови родини. Те усъвършенствували изкуството да се правят на изчезнали, докато всъщност продължавали да бъдат на мястото си. — Тя въздъхна. — Това е било толкова отдавна, Рен, и аз не съм била, там. Не мога вече да бъда сигурна какви са били техните мотиви. Преместването започнало с бавно събиране на елфите от всички краища на Западната земя, така че селата просто престанали да съществуват. По това време Летящите ездачи намерили този остров и той напълно отговарял на нуждите на Земните елфи. Мороуиндъл. Когато било окончателно решено, че това ще бъде мястото, където ще отидат, те избрали подходящо време и просто изчезнали.

Еленро спря за момент, като че ли обмисляше дали да обяснява по-нататък, после поклати глава.

— Достатъчно говорих за това, което ни е довело тук — продължи тя. — Както казах, един от фамилията Омсфорд остана. Изминали две поколения и тогава моята майка се омъжила за Краля на Елеседилите и фамилиите Омсфорд и Елеседил се сродили. Родила съм се аз и след мен моят брат Ашерон, който беше избран да бъде крал, но бе убит от демоните — бе една от първите жертви. Тогава аз станах кралица на негово място. Омъжих се и се роди твоята майка, Алейн, моето единствено дете. Накрая демоните убиха също така и моя съпруг. Алейн беше всичко, което бе ми останало.

— Моята майка — повтори като ехо Рен. — Как изглеждаше тя?

— Като нея нямаше втора — отвърна кралицата отново с усмивка. — Тя беше умна, своенравна и красива. Вярваше, че може да прави всичко — поне една част от нея искаше да се опитва. — Тя плесна с ръце и усмивката й изчезна. — Алейн срещна един Летящ ездач и избра него за свой съпруг. Аз не мислех, че това е добра идея — небесните елфи никога не са били истински свързани с нас, но това, което мислех аз, всъщност нямаше никакво значение. Това беше преди близо двадесет години и времената бяха тежки. Демоните бяха навсякъде и ставаха все по-силни. Ние бяхме принудени да се приберем в града. Контактите с външния свят станаха трудни. Скоро след като се омъжи Алейн забременя с теб. Тогава Еоуен ми каза за своето видение. — Тя хвърли поглед на другата жена, която седеше и спокойно ги наблюдаваше със своите огромни и бездънни зелени очи. — Еоуен е пророчица, Рен. Може би най-добрата, която някога е съществувала. Тя беше моя другарка в игрите и вярна приятелка, когато бях дете, дори преди да знаеше, че притежава тази сила. Оттогава тя е винаги с мен. Съветва ме и ме води. Казах ти, че тя е причината да си тук. Когато Алейн забременя, Еоуен ме предупреди, че ако моята дъщеря не напусне Мороуиндъл преди ти да се родиш, и двете ще умрете. Тя бе видяла това в едно свое видение. Каза ми също така, че Алейн може никога да не се върне, но че един ден ти ще се върнеш и че твоето идване ще спаси елфите. — Тя си пое дълбоко въздух. — Зная. Чувствувах се така, както ти сигурно се чувствуваш сега. Как можеше това да бъде вярно? Не исках Алейн да заминава, но знаех, че виденията на Еоуен никога не лъжат. И така извиках Алейн и накарах Еоуен да повтори пред нея това, което ми бе казала. Алейн не се поколеба, макар да знаех, че не й се искаше. Тя каза, че ще замине и че ще се погрижи бебето да бъде в безопасност. Никога не отваряше дума за себе си. Такава бе твоята майка. Все още притежавах Елфовите камъни, предадени ми чрез брака на моите родители. Дадох ги на Алейн да ги пази като предварително промених външния им вид с малко от моята собствена магия, за да не могат да бъдат веднага разпознати и да не личи, че имат някаква стойност. Алейн трябваше да се върне със своя съпруг в Западната земя. Трябваше да пътува оттам до Сени дол и да възстанови връзките с потомците на фамилията Омсфорд, върнали се там, когато елфите бяха дошли на Мороуиндъл. Никога не разбрах дали бе стигнала там. Тя изчезна от моя живот за близо три години. Еоуин можеше само да ми каже, че двете сте в безопасност. После, преди малко повече от петнадесет години, Алейн реши да се върне. Не зная каква е била причината за това решение, но тя наистина дойде. Бе ти дала кожената торбичка с Елфовите камъни, бе те оставила на грижите на фамилията Омсфорд в Сенни дол и беше долетяла обратно със съпруга си при нас. — Тя поклати бавно глава, сякаш идеята за завръщането на нейната дъщеря бе неразбираема за нея дори сега. — Тогава демоните бяха залели Мороуиндъл. Градът бе всичко, което ни беше останало. Преградата бе образувана от нашата магия, за да ни защитава, а демоните бяха навсякъде отвъд нея. Летящите ездачи идваха все по-рядко. Рокът, който яздеха Алейн и нейният съпруг, се спусна надолу през мъглата и бе улучен от някакъв вид снаряд. Той кацна недалеч от градските порти. Демоните… Еленро млъкна.

Нямаше сили да продължи.

— Не можахме да ги спасим — завърши тя.

Рен почувствува една голяма празнота да се отваря в нея. Представяше си как умира нейната майка. Импулсивно Рен се наведе напред, прегърна своята баба — последния член от нейното семейство и единствената връзка с майка й и баща й — и силно я притисна. Почувствува главата на кралицата да се свежда към нейното рамо и тънките й ръце също да я прегръщат. Те дълго време стояха така и мълчаха прегърнати. Рен се опита да извика във въображението си образа на своята майка, но не успя. Сега можеше да види само лицето на баба си. Рен съзнаваше, че нейната загуба, колкото и голяма да беше, в никакъв случай не можеше да се сравни с тази на кралицата.

Накрая те се пуснаха и кралицата още веднъж се усмихна, сияеща и ободрена.

— Толкова се радвам, че дойде, Рен — повтори тя. — Отдавна чаках да те срещна.

— Бабо — каза Рен и думата прозвуча Странно от устата й. — Все още не мога да разбера защо бях изпратена. Аланон ми каза, че трябва да намеря елфите, защото Земите не може да бъдат излекувани, докато те не се върнат. А сега ми казваш, че според предсказанието на Еоуен моето идване ще спаси елфите. Ho каква полза има от присъствието ми тук? Ако можехте, сигурно отдавна щяхте да сте се върнали.

Усмивката бавно изчезна.

— Боя се, че всичко е много по-сложно.

— Как така по-сложно? Не можете ли да напуснете острова, ако поискате?

— Напротив, дете. Можем.

— Тогава защо не го сторите? Какво ви задържа? Оставате тук, защото така трябва? От Забраненото място ли са дошли тези демони? Пак ли е зле Елкрис?

— Не, Елкрис е добре — отвърна неуверено кралицата.

— Тогава откъде са се взели тези демони.

Гладкото лице на кралицата се напрегна едва забележимо.

— Ние не сме сигурни, Рен.

Тя лъжеше. Рен инстинктивно чувстваше това. Беше го усетила в гласа на баба си и бе го видяла във внезапното свеждане на зелените очи на Еоуен. Шокирана, наранена, а също така и ядосана, Рен погледна с невярващи очи кралицата. Никакви тайни повече между нас? помисли тя, повтаряйки собствените: думи на баба си. Какво криеш?

Еленро Елеседил изглежда не забелязваше страданието на своята внучка. Тя отново се пресегна и топло я прегърна. Макар да се изкушаваше да го стори, Рен не я отблъсна, мислейки, че сигурно има някаква причина за тази тайнственост, която с времето щеше да бъде разбулена. Помисли също така, че бе отишла твърде далеч, за да открие истината за своето семейство, а се отказва насред път, само защото част от нея се разкриваше твърде бавно. Тя потисна своите чувства. Беше момиче Скитник и Гарт я беше обучил добре. Тя можеше да бъде търпелива. Знаеше да чака.

— Утре има достатъчно време да говорим за това, дете — прошепна кралицата на ухото й. Сега имаш нужда от сън. А аз имам нужда да помисля. — Тя се отдръпна, а усмивката й бе толкова Тъжна, че почти предизвика сълзи в очите на Рен. — Еоуен ще ти покаже стаята. Ако ти потрябва твоят приятел Гарт, ще го сложим да спи в съседната. Отпочини си, дете. Ние чакахме дълго време, за да се намерим една друга, и не трябва да прибързваме с разкриването, си.

Тя се изправи на крака, повдигайки със себе си и Рен. Срещу тях Еоуен също се изправи. Кралицата прегърна отново внучката си. Рен също я прегърна, прикривайки съмненията, които се натрупаха в нея. Беше много уморена, очите й се затваряха и силите я напускаха. Беше й топло и уютно и се нуждаеше от почивка.

— Радвам се, че съм тук, бабо. — каза спокойно тя и наистина се радваше.

Но аз ще узная истината, добави за себе, си тя. Ще я науча цялата.

Рен последва Еоуен Сирайз, която я изведе от спалнята и я поведе по тъмния коридор.