Роджър Зелазни
Роза за Еклисиаста (3)

III

Дните приличаха на листата на Шели — жълти, червени, кафяви, подгонени от западния вятър в сияещи вихрушки. Те се носеха около мен като безкраен водовъртеж, съпроводен от шумоленето на микрофилмите. Вече почти всички книги бяха преснети. На учените щяха да им трябват дълги години, за да се ориентират в записките и да оценят достойнствата им. Марс беше заключен в чекмеджето на бюрото ми.

Бях готов да рецитирам на Свещения Език превода си на Еклисиаста, когото толкова отлагах и към когото толкова пъти се връщах.

Когато бях извън Храма си подсвирквах. Надращих цял топ хартия със стихове, които по-рано бих се срамувал да напиша. Сутрин обикновено ние с Бракса се разхождахме сред дюните или в планината. Понякога тя танцуваше за мен, а аз рецитирах нещо дълго в дактилен хекзаметър. Тя продължаваше да си мисли, че аз съм Рилке и аз почти се принудих да повярвам в това. Намирах се в Дуинския замък и пишех „Елегии“-те.

Естествено, странно е да не живеем повече на Земята.

Да отречем обичаите, в чиято святост повярвахме,

да не търсим на розата смисъла, обещаваща ни нещо…^[1]

Не! Никога не търсете смисъла на розите! Не правете това. Поемайте аромата им (апчхи, Кен!), късайте ги, наслаждавайте им се. Живейте за мига. Здраво се дръжте за него. Но не се доверявайте на боговете, не им позволявайте да ви обясняват смисъла на розите. Когато разцъфнат, листата им окапват толкова бързо…

И никой не ни забелязваше. Никой не го беше грижа за нас.

Лаура. Лаура и Бракса. Знаете ли, те даже се римуват. Тя е била висока, невъзмутима и светлоруса (аз ненавиждам блондинките!), а нали баща ми ме беше обърнал наопаки, като празен джоб, надявах се, че тя ще ме напълни отново. Но големият уморен, задъхан словоблуд, със същата рижа брада като на Юда и кучешка вяра в очите, беше само прекрасен декор на приемите й. Нищо повече от това.

Някакво проклятие бе паднало върху мен. Дивият западен вятър профуча покрай нас и нещо го следваше по петите.

Застигнаха ни и последните ни дни.

* * *

Дойде и онзи, в който не видях Бракса, настъпи и нощта.

След нея и втора. И трета.

Аз едва не се побърках. По-рано не осъзнавах колко близки сме станали, колко важна е тя сега за мен. С някаква тъпа самоувереност отхвърлях въпроса за бъдещето на розите.

Бях длъжен да попитам. Не исках да го правя, но нямах друг изход.

— М’Квайе, къде е тя? Къде е Бракса?

— Отиде си.

— Къде?

— Не зная.

Надзърнах в птичите й очи.

— Anathema maranatha^[2] — отрони се от устните ми. — Аз трябва да зная.

М’Квайе погледна някъде през мен.

— Тя ни напусна. Отиде в планината, предполагам. Или в пустинята. Това няма значение. Какво изобщо може да има значение? Танцът е към своя край. Храмът скоро ще опустее.

— Защо? Защо си е отишла?

— Не зная.

— Но аз трябва отново да я видя. След няколко дни ние заминаваме.

— Съжалявам, Галинджър.

— Аз също — казах и шумно затворих книгата, без да произнеса „М’Нара“.

Надигнах се.

— Ще я намеря.

Напуснах Храма. М’Квайе остана неподвижна като статуя. Обувките ми ме очакваха там, където ги бях изул.

* * *

Целия ден пришпорвах джипстера си нагоре и надолу по дюните. Мисля, че изглеждах като пясъчна буря. Но все пак ми се наложи да се върна за гориво.

Еймъри тихо се приближи до мен.

— Добро родео устроихте. Но целият сте потънал в мръсотия. Впрочем, защо е всичко това?

— Защото аз… м-м-м!… Изгубих нещо.

— Насред пустинята? Да не би да е някой от сонетите ви? Доколкото разбирам това е единственото, заради което бихте вдигнали такава пушилка.

— Не, по дяволите! Беше нещо лично.

Джордж беше приключил със зареждането и аз отново се качих в джипстера.

— Чакайте! — Еймъри ме хвана за ръката. — Вие няма да се запилеете отново в пустинята, докато не ми кажете какво означава всичко това.

Нищо не ми костваше да отблъсна ръката му, но в такъв случай той можеше да заповяда да ме смъкнат от возилото ми, и тогава много хора биха се зарадвали да го направят. Затуй се принудих да говоря бавно и меко.

— Просто изгубих часовника си. Подарък е от майка ми и е семейна ценност. Искам да го намеря преди да сме излетели.

— Сигурен ли сте, че не сте го загубил в каютата си или в Тирелиан?

— Огледах всичко.

— Може би някой го е скрил, за да ви подразни? Нали знаете — не сте всеобщ любимец.

Поклатих глава.

— Мислих за това. Но аз винаги го нося в десния си джоб. Изглежда, че е изпаднал докато прекосявах дюните.

Той присви очи.

— Май бях прочел на обложката на вашата книга, че майка ви е починала при раждането ви.

— Да, така е — отвърнах аз, проклинайки дългия си език. — Часовникът е принадлежал на баща й, и майка ми е искала аз да го нося. Баща ми го е пазил за мен.

— Тъй значи. Но вие по твърде странен начин издирвате този часовник — нагоре-надолу из дюните.

— Надявах се да видя отражението от лъскавия му капак — заинатих се аз.

— Вече притъмнява — отбеляза той. — Така че няма смисъл да търсите. Покрийте джипстера — заповяда той на механика.

После се обърна към мен и ме потупа по ръката.

— Вървете на кораба, вземете един душ и хапнете нещо. Имате нужда и от едното, и от другото.

Няколко големи старчески лунички под бледите очи, оредяваща коса, ирландски нос. А гласът му, поне с един децибел по-силен от който и да е друг…

Единствените му качества на ръководител.

Не помръдвах от мястото си, а ненавистта клокочеше в гърдите ми. Клавдий… О, ако това беше пето действие!…

Но внезапно идеята му за душ и вечеря достигна до мен. Аз наистина се нуждаех от това. Ако продължавах да настоявам за връщане в пустинята, щях да предизвикам подозрения.

Изтръсках пясъка от ръкава си и казах:

— Прав сте. Предложението ви не е лошо.

— Да вървим. Елате в каютата ми.

Душът беше благословение, чистият комбинезон — божия благодат, а храната ухаеше с небесен аромат.

— Хубаво мирише — отбелязах аз.

Мълчаливо нарязахме бифтеците си. Когато стигнахме до десерта и кафето, той предложи:

— Защо не пренощувате на кораба? Останете за да поспите.

Аз поклатих глава.

— Страшно съм зает. Трябва да привърша работата си. А времето до заминаването ни не е много.

— Преди два дни казахте, че почти сте приключили.

— Почти, но не съвсем.

— Казахте също, че тази нощ в Храма ще има служба.

— Да, така е. Ще работя в стаята си.

Той сви рамене и замълча. Накрая продума: „Галинджър“ и аз го погледнах, защото името ми можеше да означава само неприятности.

— Може би не е моя работа, но това няма значение — започна той. — Бети ми каза, че там долу си имате момиче.

Това не беше въпрос. Беше едно твърдение, увиснало във въздуха.

„Бети, ех ти, кучко. Ти си крава и кучка. При това ревнива. Защо не престанеш да вреш носа си, където не ти е работа. Защо не затвориш устата си? И очите?“

— Да? — казах аз и това беше въпрос.

— Да — отвърна той. — В задълженията ми като ръководител на експедицията е и това да следя отношенията ни с туземците да имат дружески и дипломатически характер.

— Говорите за тях като за диваци. Нищо не е така далеч от истината.

Станах.

— Когато записките ми бъдат публикувани, всички на Земята ще научат каквото трябва. Ще им разкажа неща, за които доктор Мур не може дори да предполага. Ще разкрия пред света трагедията на една обречена раса, раса, която смирена и безразлична към живота очаква своята смърт. Ще им разкажа защо се е получило така и разказът ми ще разбие безчувствените сърца на учените. Ще пиша за това и ще ми дадат много награди, от които няма да имам нужда. Боже — възкликнах аз. — Та когато дедите ни са убивали саблезъбите тигри с тояги и са откривали огъня, марсианците вече са били с високоразвита култура.

— Имате ли момиче там долу при тях?

— Да! — казах аз. — Да, Клавдий! Да, татко! Да, Еймъри! Аз имам момиче сред техните. Но сега ще ви посветя в моите сензационни разкрития: те са почти мъртви. Те са стерилни. Още едно поколение и марсианците повече няма да ги има. Те ще останат само в моите записки, само на няколко микрофилма, в магнетофонните записи и в няколкото стихотворения за прокълнатото момиче, което само в танците си може да оплаква нещастната си съдба.

— О! — възкликна той.

И след малко добави:

— Напоследък се държахте непривично, аз дори бих казал странно. Бяхте даже вежлив понякога. Не можех да помогна, без да разбера какво става. Не знаех колко важно е това за вас.

Аз наведох глава.

— Заради нея ли обикаляхте пустинята?

Кимнах.

— Защо?

Погледнах го.

— Защото тя замина някъде. Не зная къде и защо. Трябва да я открия преди да сме напуснали Марс.

— О! — отново възкликна той.

Облегна се назад, отвори чекмеджето на бюрото си и извади нещо, завито в кърпа. Разви го. На бюрото легна женска фотография в рамка.

— Жена ми — обясни той.

Жената имаше привлекателно лице с големи бадемови очи.

— Както знаете, аз бях моряк — започна той. — Млад офицер. Срещнах я в Япония. Там, откъдето съм родом, не беше прието да имаш жена от друга раса, затова не се оженихме. Но всъщност тя беше моя жена. Когато умря, бях на другия край на света. Взеха децата ми и оттогава не съм ги виждал. Това беше преди много години. Само няколко души го знаят.

— Съжалявам — казах аз.

— Нищо. Забравете за това. Но… — той се размърда в креслото си. — Ако искате да вземете момичето със себе си — вземете я. Това ще ми струва скъпо, но вече съм твърде стар, за да мисля за следваща експедиция. Така че вървете. Той бързо изпи изстиналото си кафе.

— Вземете джипстера си.

Той се обърна заедно с креслото си с гръб към мен.

На два пъти се опитах да му благодаря, но не можах. Затова просто станах и тръгнах към вратата.

— Сейонара^[3] и всичко подобно — измърмори той след мен.

* * *

— Ето я, Галинджър! — застигна ме нечий вик. Обърнах се назад и погледнах към пандануса.

— Кен!

Той се мярна в люка, една тъмна фигура на светъл фон, и аз го чух как кихна.

Върнах се няколко крачки.

— Коя?

— Розата ти.

Той ми показа плексигласова кутия, разделена на половина. Долната част беше пълна с течност. Стеблото на розата беше потопено в нея. В горната половина, подобно на чаша с кларет, се червенееше голяма, току-що разпукала се роза.

— Благодаря — казах аз и скрих кутията под якето си.

— В Тирелиан ли се връщаш?

— Да.

— Видях те като дойде на кораба и я приготвих. За малко да те настигна докато беше при капитана. Каза ми, че мога да те намеря в хангара.

— Още веднъж ти благодаря.

— Обработил съм я със специални препарати… Ще цъфти само няколко седмици.

Кимнах и тръгнах.

* * *

А сега нагоре, в планината. Още по-нагоре. И още. Небето се превърна във ведро с лед, в което плуваха двете луни. Изкачването стана по стръмно и „малкото магаренце“ запротестира. Затегнах го с акселератор и продължих. По-нагоре. Още по-нагоре. Забелязах синкава немигаща звездичка и почувствах буца в гърлото си. Опакованата роза се блъскаше в гърдите ми като второ сърце. „Магаренцето“ ревна протяжно и високо, а после се закашля. Аз го пришпорих още веднъж и то спря.

Натиснах аварийните спирачки, излязох и продължих нататък пеша.

Беше студено и още повече се застудяваше. Тук, горе. През нощта?

Защо? Защо направи това тя? Защо въпреки че е паднала нощта тя не е запалила огън?

Аз обикалях надолу и нагоре, вглеждайки се във всяка цепнатина, урва или пещера, придвижвайки се с лекота, която е невъзможна на Земята.

Моя любов, оставаха само два дни, а ти ме напусна. Защо?

Катерех се по скалите. Прескачах камънаци. Изподрах ръцете и краката си. Чувах как якето ми се къса.

Малан, ти не отговаряш? Нима толкова мразиш народа си? Тогава аз ще се обърна към друг. Вишну, Пазителю. Спаси я, моля те. Позволи ми да я намеря.

Йехова?

Адонис? Озирис? Тамуз? Маниту? Легба? Къде е тя?

Изкачвах се все по-нагоре и в края на краищата се подхлъзнах.

Почвата под краката ми беше камениста и аз увиснах на края на една скала. Пръстите ми замръзнаха. Беше трудно да се удържа за скалата.

Погледнах надолу.

Имаше около дванадесет фута. Пуснах се, паднах и се затъркалях.

Тогава чух нейния вик.

* * *

Лежах, без да помръдна, вперил поглед нагоре. Тя ме повика някъде от нощта.

— Галинджър?

Не отговорих.

— Галинджър?

И тогава се показа.

Слушах скърцането на камъните под краката й и знаех, че тя се спуска от другата страна на скалата, вдясно от мен.

Аз скочих и потънах в сянката.

Тя заобиколи отломъка от скалата и неуверено тръгна между големите обли камъни.

— Галинджър?

Излязох от прикритието си и я сграбчих за раменете.

— Бракса.

Тя извика, а после плачейки ме заотблъсква от себе си. За първи път я чух как плаче.

— Защо? — попитах аз. — Защо?

Но тя само ме стискаше и хлипаше. Накрая:

— Помислих, че се преби.

— Може би щеше да стане — отвърнах аз. — Защо напусна Тирелиан? И мен?

— М’Квайе не ти ли каза? Ти не се ли досети?

— Не се досетих, а М’Квайе каза, че не знае.

— Излъгала те е. Тя знае.

— Какво? Какво знае?

Тя цялата се затресе и дълго мълча. Изведнъж осъзнах, че беше облечена само с тънкия си костюм за танци. Свалих якето си, притиснах я към себе си и я наметнах.

— Велики Малан! — възкликнах аз. — Та ти ще премръзнеш до смърт.

— Не — каза тя. — Няма да измръзна.

Взех кутията с розата, за да я прехвърля в джоба на дрехата си.

— Какво е това? — попита тя.

— Роза — отвърнах. — В тъмнината няма да можеш да я разгледаш. Веднъж те сравних с нея. Помниш ли?

— Да-да. Може ли да я понося?

— Разбира се. — Отново върнах кутията на мястото й. — Аз обаче още чакам да ми обясниш.

— Ти наистина ли не знаеш?

— Не!

— Когато дойдоха Дъждовете — започна тя, — изглежда, поразиха само мъжете ни. Това беше достатъчно, за даващото аз… очевидно… не бях… поразена…

— Ох — въздъхнах аз. — Ох.

Ние продължавахме да стоим прегърнати, а аз разсъждавах трескаво.

— Добре, но защо избяга? Какво лошо има в това да си бременна на Марс. Тамур е сгрешил. Твоят народ ще може да се възроди.

Тя отново се засмя така, като че ли безумният Паганини свиреше диво на цигулката си. Спрях я преди смехът и да е станал прекалено дълъг и непоносим.

— Как? — попита тя, потривайки бузата си.

— Твоят народ живее по-дълго от нашия. Ако детето ни е нормално, това би означавало, че нашите раси могат да се смесват. Възможно е и други жени при вас да са способни да зачеват деца. Защо да не е възможно?

— Ти си чел Книгата на Локар — отвърна тя, — и въпреки това ме питаш защо? Гибелта ни е била предрешена. За нея са гласували. И всичко това — наскоро след като пророчеството се изпълни. А и много преди това последователите на Локар са вярвали в него. Те отдавна са били взели решение. „Ние преживяхме всичко — казали те. — Всичко видяхме, чухме и изпитахме. Танцът беше хубав. Нека сега вече да свърши.“

— Ти не може да вярваш в това.

— Няма значение в какво вярвам аз — отвърна тя. — М’Квайе и Майките решиха, че ние трябва да умрем. Високото звание, което носят, сега звучи като насмешка, но те ще поддържат решението, което са взели. Остана само още едно пророчество, но то е грешно. Ние ще умрем.

— Не.

— И защо не?

— Ще те взема със себе си на Земята.

— Не.

— Е, добре. А сега би ли дошла с мен?

— Къде?

— В Тирелиан. Ще говоря с Майките.

— Не можеш. Тази нощ ще е Церемонията.

Аз се засмях.

— Церемония в чест на бога, който първо ви поваля на земята, а после ви нанася удари в лицето.

— Той все още е Малан — отвърна тя. — Ние все още сме неговия народ.

— Ти и баща ми чудесно бихте си паснали — озъбих се аз. — Но аз ще отида там и ти ще дойдеш с мен, дори ако се наложи да те нося, по-голям съм от теб.

— Но не си по-голям от Онтро.

— Кой, по дяволите, е този Онтро?

— Той ще те спре. Той е Юмрукът на Малан.