Айзък Азимов
Младост (9)

9.

Беше различно, когато ги гледаха като че ли са „хора“. Като животни, бяха интересни, а като „хора“ — ужасни. Очите им, които преди бяха неутрални малки обекти, сега сякаш ги наблюдаваха с истинска злоба.

— Издават звуци — шепнешком произнесе Слим.

— Предполагам, че говорят или нещо подобно отвърна Ред. Беше странно, че онези звуци, които бяха чували и преди, тогава не бяха имали значение. Той не се приближаваше към тях. Нито пък Слим.

Брезентът бе вдигнат, но момчетата само гледаха. Каймата, забеляза Слим, не беше докосната.

Няма ли да направиш нещо? — попита Слим.

— Ами ти?

— Ти ги намери.

— Сега е твой ред.

— Не, не е. Ти ги намери. Вината е твоя, цялата вина. Аз просто гледах.

— Ти влезе в играта, Слим. Знаеш, че влезе.

— Не ми пука. Ти ги намери и точно това ще кажа, когато дойдат тук да ни потърсят.

— Я стига — каза Ред. Но при мисълта за последствията, предизвикани така или иначе от него, той се пресегна към вратата на клетката.

— Почакай! — спря го Слим.

Ред с радост се подчини.

— Какво те тревожи сега? — попита той.

— Единият от тях носи нещо, което прилича на желязо или нещо подобно.

— Къде е?

— Точно там. Виждал съм го и преди, но го мислех просто за част от него. Но щом той е „Човек“, това може да е дезинтегратор.

— Какво е това?

— Четох за него в книгите от Предивойните. Главно хората с космически кораби имат дезинтегратори. Насочват ги към теб и те дезинтегрират.

— Досега не са го насочвали към нас — изтъкна Ред със свито сърце.

— Не ме е грижа. Няма да вися тук и да чакам да ме дезинтегрират. Отивам да извикам баща ми.

— Страхливец. Малък страхливец.

— Не ми пука. Можеш да ме наричаш както си искаш, но ако сега ги подразниш, ще те дезинтегрират. Почакай и ще видиш, и вината ще е изцяло твоя.

Той се отправи към тясната вита стълба, която водеше към основния етаж на плевника, стъпи на първото стъпало, а после се върна обратно.

Майката на Ред се качваше насам, като леко се задъхваше от умора и се усмихваше непроницаемо на Слим в качеството му на гост.

— Ред! Хей, Ред! Горе ли си? Не се опитвай повече да се криеш. Знам, че ги държите тук. Готвачката е видяла накъде тичаш с месото.

— Здравей, мамо — с разтреперан глас се обади Ред.

— Покажи ми сега тези гадни животни. Ще се погрижа да се избавиш веднага от тях.

Всичко свърши! И въпреки предстоящото телесно наказание, Ред почувства като че ли товар пада от плещите му. Поне решението вече не зависеше от него.

— Ето там, мамо. Не съм им направил нищо, мамо. Не знаех. Просто приличаха на малки животни и си помислих, че ще ми позволиш да ги задържа, мамо. Нямаше да взема месото, само че те не искаха да ядат трева или листа, а не можахме да намерим орехи или плодове, пък готвачката никога не ми дава нищо и трябваше да я помоля, а не знаех, че е за обяд и…

Говореше по инерция от страх и не разбираше, че майка му не го чува, а, втренчила очи в клетката, пищи с тънък, пронизителен глас.