Включено в книгата
Оригинално заглавие
In Cold Blood, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14 гласа)
Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin (2017)

I
Последните, които ги виждат живи

Селището Холкъм е разположено сред високите житни поля на Западен Канзас, самотна област, която другите канзасци наричат „ей там“. Тя се намира на около седемдесет мили източно от колорадската граница и с металносиньото си небе, с чистия си пустинен въздух напомня повече на Далечния, отколкото на Средния запад. Местният говор е наситен с акцента на прерията, с носовия говор на работника от фермите. Много от мъжете носят тесни каубойски панталони, широки каубойски шапки, ботуши с високи токове и заострени носове. Земята е равнина и пътникът отдалеч вижда необятния простор с коне, стада, бяла редица от житни хранилища, издигнати изящно като гръцки храмове.

Холкъм също се вижда отдалеч. Всъщност той не представлява нищо особено — просто едно безразборно натрупване на къщи, разделено по средата от железопътната линия за Санта Фе. Обикновено селище, граничещо на юг с една кафява лента — реката Арканзас, на север с шосе „№50“, а на изток и запад с прерия и житни поля. След дъжд или когато се топи снегът, по безименните, голи, непавирани улици дълбокият прах се обръща в непроходима кал. В единия край на селището стърчи гола постройка. На покрива й има електрически рекламен надпис „Танци“, но там отдавна не се танцува и рекламата е тъмна от няколко години. Наблизо има друга сграда със странен надпис от избелял бронз върху мръсен прозорец — „Холкъмска банка“. Банката е затворена от 1933 година и предишните канцеларии са обърнати на апартаменти. Това е една от двете жилищни кооперации на Холкъм; втората е едно старомодно здание, наречено „учителската“, защото голяма част от учителите живеят в него. Останалите къщи в Холкъм са едноетажни, дървени, с веранди отпред.

Долу, до гарата, полуразрушената пощенска станция се управлява от началника на пощата — висока, суха жена, която носи яке от нещавена кожа, каубойски панталони и ботуши. Самата гара с нейната сярно жълта боя, която се лющи, също прави унило впечатление. Бързият, Експресът и Ел Капитан минават през селището всеки ден, но тези известни влакове никога не спират тук. Не спират и пътническите — само товарни… понякога. Горе по шосето има две бензиностанции. В едната от тях е уредена и мизерно снабдявана бакалница, а в другата — кафене. Това е кафене „Хартман“, където собственицата, мисис Хартман, предлага сандвичи, кафе, безалкохолни напитки и бира три градуса. Холкъм и целият останал Канзас спазват „сухия режим“.

И това всъщност е всичко. Не бива, разбира се, да се забравя и училището в Холкъм — голяма модерна постройка. То изтъква едно обстоятелство, което не личи от общия вид на селището: че родителите, които пращат децата си в това модерно, единно училище (от забавачница до гимназия включително, с добри преподаватели, с автобуси за превозване на ученици — около 360 на брой — някои от тях живеят на шестнадесет мили далеч), са, общо взето, заможни хора. Повечето от тях са фермери от най-различен произход — германци, ирландци, норвежци, мексиканци, японци. Те отглеждат едър рогат добитък, овце, сеят жито, сорго и захарно цвекло. Фермерството винаги е свързано с риск, но в Западен Канзас хората, които го практикуват, смятат себе си за „родени комарджии“, защото трябва да се справят със сушата (валежите средно годишно са не повече от 46 куб.см.) и с отчайващи напоителни проблеми. Но последните седем години бяха години на благоденствие. Фермерите от окръга Фини, към който принадлежи и Холкъм, забогатяха. Парите бяха спечелени не само от фермерство, но и от експлоатацията на обилни източници на естествен газ и придобивката личеше от новото училище, от удобната вътрешна уредба на фермерските къщи, от високите, пълни със зърно силози.

Малцина американци, фактически и малко канзасци, бяха чували за Холкъм до сутринта на 14 ноември 1959 година. Както водите на реката, мотористите по шосето, летящите жълти влакове по релсите на Санта Фе, така и драматичното — във формата на изключително събитие — не бе спирало тук. Жителите на селището, 270 на брой, бяха доволни, че животът им протича в кръга на обикновеното: да работят, да ходят на лов, да гледат телевизия, да присъстват на училищни и селски забави, на хорови репетиции и събрания на местния клуб. Но в онази ноемврийска неделна утрин, призори, обикновеният нощен шум в Холкъм — острите истерични писъци на койотите, сухото драскане на подгонените от вятъра степни бурени, бързо заглъхващите в далечината писъци на локомотивните свирки — се сблъска с някакви необичайни звуци. По това време нито един човек в заспалия Холкъм не ги чу — четири изстрела от ловджийска пушка, които в крайна сметка съкратиха живота на шест души. Но по-късно холкъмци, които до този момент не си правеха труда да се заключват, защото не се страхуваха един от друг, откриха, че въображението им постоянно пресъздава тези зловещи експлозии, които почнаха да подклаждат пламъци на взаимно недоверие, в чиято светлина дългогодишни съседи се гледаха накриво и като непознати.

 

 

Собственикът на фермата „Ривър Вали“, Хърбърт Уилям Клътър, беше четиридесет и осем годишен. Неотдавнашният медицински преглед във връзка с осигуровката му показа, че се намира в отлично здравословно състояние. Макар с очила (без рамки) и среден на ръст — 1.78 м. — мистър Клътър правеше внушително впечатление. Раменете му бяха широки, косата му беше все още тъмна, неговото вдъхващо доверие лице, с ясно очертана долна челюст, пазеше здравия си младежки вид, а зъбите му, бели и достатъчно силни да чупят орехи, бяха непокътнати. Тежеше 72 кг — точно толкова, колкото беше при завършването на щатския университет в Канзас, където специализира агрономство. Не беше богат колкото най-богатия човек в Холкъм, мистър Тейлър Джонс, негов съсед, фермер, но бе най-известният в селището, изтъкната личност и в Гардън Сити, съседния окръжен град, където бе оглавявал строителния комитет на новопостроената методистка църква на стойност 800 000 долара. Напоследък беше председател и на Канзаската организация на фермерите и неговото име се ползваше с почит и уважение между земеделците на Средния запад, както и в някои вашингтонски ведомства, където по времето на Айзенхауер е участвал във Федералната фермерска кредитна комисия. Мистър Клътър знаеше точно какво иска от живота и бе успял до голяма степен да го получи. На лявата си ръка, върху остатъците от единия си пръст, смазан някога от селскостопанска машина, той носеше обикновена златна халка, символ на двадесет и пет годишен брак с жената, с която навремето бе пожелал да свърже живота си — сестра на негов състудент, — свенливо, набожно, нежно момиче на име Бони Фокс, три години по-млада от него. Тя му бе родила четири деца — три дъщери и един син. Най-голямата дъщеря Евиана, омъжена и майка на десетмесечно момченце, живееше в Северен Илинойс, но често идваше в Холкъм. И всъщност тя и семейството й се очакваха да пристигнат след около две седмици, защото нейните родители възнамеряваха да съберат целия Клътъров род и да устроят голям празник в Деня на благодарността[1]. (Клътъровият род води началото си от Германия. Първият емигрант Клътър, или Клотер, както тогава се произнасяло името, дошъл в Америка през 1880 г.) За този празник бяха поканени около петдесет сродници: някои от тях щяха да дойдат чак от Палатка, Флорида. Бевърли, дъщерята след Евиана, също не живееше вече във фермата „Ривър Вали“. Беше в училището за медицински сестри в Канзас Сити. Бевърли бе сгодена за един студент по биология, когото баща й напълно одобряваше. Поканите за сватбата, насрочена през коледните празници, бяха вече отпечатани. Така че само момчето Кениън, който на петнадесет години бе по-висок от мистър Клътър, и най-малката дъщеря Нанси, година по-голяма от брат си, любимка на Холкъм, живееха още при родителите си. Щастливият семеен живот на мистър Клътър се помрачаваше само от тревогата за здравето на жена му. Тя беше „нервна“, получаваше „малки пристъпи“. Тези бяха смекчените изрази, употребявани от близките й. Но истината за „нещастието на горката Бони“, не беше тайна. Всички знаеха, че през последните шест години е била от време на време на лечение в психиатрия. Напоследък обаче имаше вероятност и тази мрачна сянка да се разсее. Миналата сряда, връщайки се от двуседмично лечение в медицинския център в Уелзи, Уичита, където обикновено се лекуваше, мисис Клътър съобщи на съпруга си една почти невероятна вест. Тя радостно му каза, че причината за нейното нещастие не е в главата, а в гръбнака, че заболяването й не е психическо, а физиологическо — въпрос на разместени прешлени — така най-после се бяха произнесли лекарите. Разбира се, трябва да се оперира, а след това… е, след това пак ще си бъде както „по-рано“. Нима беше възможно опънатите нерви, усамотяването, задушаваните ридания във възглавницата при заключена врата да се дължат на някакъв изместен прешлен? О, ако това е наистина така, мистър Клътър щеше да произнесе на трапезата в Деня на благодарността молитва, изпълнена с признателност към провидението.

Сутрините на мистър Клътър започваха обикновено в 6:30. Събуждаше се от тракането на кофите с мляко и тихото бъбрене на двете момчета, които ги носеха, синове на наемния работник Вик Ирсик. Но днес той се позабави (момчетата на Вик Ирсик дойдоха и си отидоха), защото предната вечер, петък, тринадесети, беше за него изморителна, макар и отчасти радостна. Бони, сякаш подготвяйки се за близкия ден, когато щеше да бъде пак здрава и жизнена, се помъчи да бъде „както по-рано“. Начерви устните си, занима се с косата си и облечена в нова рокля, го придружи до холкъмското училище. Там двамата ръкопляскаха на изнесеното от учениците представление на „Том Сойер“, в което Нанси игра Бети Таджър. Приятно му беше да види Бони между хората. Макар и малко нервна, тя се усмихваше, говореше с познатите си, а двамата се гордееха с Нанси. Тя игра много хубаво, знаеше ролята си и както той каза, когато я поздрави зад кулисите, изглеждаше като „истинска южна красавица“. А това насърчи Нанси да се държи като такава. Тя направи реверанс в своята кринолинена рокля и попита може ли да отиде с кола в Гардън Сити. Щатският кинотеатър щеше да прожектира специално за петък, тринадесети, в 11:30, филм на ужасите и всички нейни приятелки отиваха. При други обстоятелства мистър Клътър щеше да откаже. Неговите закони бяха наистина закони; и един от тях беше — Нанси и Кениън трябва да си бъдат вкъщи в десет часа вечерта през седмицата, а в съботни дни — в 12 часа. Но омекнал от всичките събития през вечерта, той се съгласи. Нанси се върна чак в два. Баща й я чу да влиза и я извика. Не беше човек, който изобщо повишава глас, но сега искаше да й каже някои елементарни неща, отнасящи се не толкова до късното й завръщане, колкото до младежа, който я бе докарал с кола — училищен баскетболен герой на име Боби Руп.

Мистър Клътър харесваше Боби и смяташе, че за своите седемнадесет години е много възпитан и надежден. Все пак в трите години, откакто й бяха разрешили да излиза с момчета, Нанси, хубава и търсена от връстниците си, не беше излизала с никой друг. И макар да разбираше, че навсякъде модата между младите е да образуват двойки, да „ходят постоянно заедно“ и да носят „годежни пръстени“, мистър Клътър не одобряваше тази дружба, особено след като неотдавна случайно изненада дъщеря си и момчето Руп да се целуват. Тогава той каза на Нанси „да престане да се вижда толкова често с Боби“, посъветва я, че едно постепенно отдръпване сега ще причини по-малко болка, отколкото рязко скъсване по-късно. Защото, подчерта той, такава раздяла неминуемо ще настъпи. Семейство Руп бяха католици, а Клътърови — методисти. Само този факт бе достатъчен да прекрати всякакви надежди за брак, каквито тя и момчето биха могли да хранят. Нанси се показа разумна. Във всеки случай не протестира и преди да каже лека нощ, мистър Клътър я накара да му обещае, че постепенно ще почне да разрежда свижданията си с Боби.

Но този разговор за съжаление отложи времето за лягане, което обикновено беше 11 часът. Като последица в събота на четиринадесети ноември 1959 година той се събуди доста след седем. Жена му винаги спеше до късно. Докато се бръснеше, вземаше душ и се обличаше в панталони от груб плат, кожено яке, каквито носят краварите, и меки ботуши за езда, мистър Клътър не се страхуваше, че ще я събуди, защото имаха отделни спални. От няколко години той спеше сам в голямата спалня в долния етаж на къщата — двуетажна тухлена постройка с четиринадесет стаи. Мисис Клътър държеше дрехите си в гардеробите на неговата спалня и слагаше малкото козметични неща и милиардите си лекарства в банята със сини плочки, съседна на тази стая, а спеше в бившата спалня на Евиана, на втория етаж, до стаите на Нанси и Кениън.

Къщата, в по-голямата си част планирана от мистър Клътър, който с това доказва, че е разумен и улегнал, без да бъде кой знае какъв добър архитект, е била построена в 1948 за 40 000 долара (сегашната й стойност е 60 000). Разположена в края на една дълга алея, засенчена от двете страни от китайски брястове, красивата бяла къща се издига върху просторна поляна с подстригана бермудска трева и вдъхваше уважение в Холкъм; това бе дом, който хората сочеха за пример. Вътре широки тъмновинени килими пресичаха блясъка на полирания под. Във всекидневната имаше огромна модерна кушетка, тапицирана с грапава материя, в която бяха вплетени блестящи сребърни нишки, и ниша столова с ниски канапета, тапицирани с изкуствена материя в синьо и бяло. Такава наредба се харесваше на мисис и мистър Клътър, както и на мнозинството от техните близки, чиито домове, общо взето, бяха наредени в същия стил.

Освен домашната помощница, която идваше всеки ден, Клътърови не държаха друга прислуга. След като жена му се разболя и двете по-големи дъщери не живееха вече вкъщи, мистър Клътър по необходимост се бе научил да готви. Но обикновено готвеше Нанси. Мистър Клътър изпитваше удоволствие от тази работа и я вършеше превъзходно. Нямаше жена в Канзас, която да пече по-хубав хляб от него, а прочутите му кокосови сладки първи се продаваха на благотворителните базари. Но той не беше гастроном. За разлика от другите фермери предпочиташе спартанска закуска. Тази сутрин се задоволи с чаша мляко и една ябълка. Не вкусваше ни чий, ни кафе и беше свикнал да почва деня, без да слага нещо топло в стомаха си. Беше противник на всякакви възбудителни неща, колкото и безобидни да са те. Не пушеше и, разбира се, не пиеше. Всъщност никога в живота си не бе вкусвал алкохол и беше склонен да избягва хора, които не са въздържатели. Това обстоятелство не стесни много кръга на неговите познати, както би могло да се очаква, защото ядката на този кръг беше съставена от членове на Първата методистка църква и Гардън Сити — общо 1700 на брой, и повечето от тях бяха умерени в пиенето. Въпреки че внимаваше да не досажда на познатите си със своите възгледи, той ги налагаше в семейството си и на хората, които работеха при него. „Пиеш ли?“ — беше първият му въпрос към оня, който идваше да търси работа. Дори когато получаваше отрицателен отговор, мистър Клътър задължаваше човека да подпише договор с клауза, която заявяваше, че споразумението моментално се анулира, ако работникът бъде открит, „че употребява алкохол“. Един негов приятел, стар фермер, му казал веднъж: „Нямаш милост. Кълна се, Хърб, че ако хванеш някой работник да пие, ще го изхвърлиш веднага. И окото ти няма да мигне, че семейството му ще гладува.“ Това може би е единствената критична забележка по адрес на мистър Клътър като работодател. Защото той бе известен със своето самообладание, с щедростта си, с факта, че плаща добри надници и често дава допълнителни възнаграждения. Хората, които работеха във фермата му — а понякога броят им достигаше до осемнадесет, — почти нямаха причини да се оплакват.

След като изпи чашата мляко и сложи на главата си подплатено с кожа таке, мистър Клътър си взе ябълката и излезе да се наслади на утринта. Времето беше чудесно; слънцето блестеше на безоблачното небе и източен ветрец раздвижваше, без да отронва, последните листа по клоните на китайските брястове. Есента възнаграждава Западен Канзас заради злините, които останалите сезони му причиняват: мразовити колорадски ветрове, дълбок до кръста и убийствен за овцете сняг през зимата; киша и мъгла през пролетта; а през лятото, когато дори гаргите търсят малко сянка и жълто-кафявият безкрай от житни класове настръхва — непоносима жега. Най-после, през септември, идва сиромашкото лято, което трае понякога до Коледа. Докато мистър Клътър съзерцаваше тази чудесна есенна утрин, кучето се приближи и двамата се упътиха към ограденото за добитък място, което се намира до единия от трите хамбара на стопанството.

Първият хамбар беше огромна барака, пълна догоре с жито — уестлендски сорт, а другият съдържаше тъмна могила с ароматично сорго, на стойност близо 100 000 долара. Само тази цифра надвишаваше с близо 4000% дохода на мистър Клътър за цялата 1934 г. — годината, когато се ожени за Бони Фокс и двамата напуснаха родния си град Розел, Канзас, за да се заселят в Гардън Сити. Там той бе намерил работа като помощник на окръжния агент по изкупуване земеделското производство. Както трябваше и да се очаква, само след седем месеца мистър Клътър зае титулярната длъжност. Годините, през които беше на тази служба — 1935 до 1939, — бяха най-сушавите и най-неплодородните, каквито се помнеха в този район още от заселването на белите хора, и младият Хърб Клътър, умен и находчив, запознат подробно с последните новости в земеделската практика, беше напълно квалифициран да служи като посредник между държавата и падналите духом фермери. Тези хора можеха да черпят сили от оптимизма и да се ползват от умните съвети на един симпатичен млад човек, който, изглежда, си знаеше работата. Но не към такъв вид работа се стремеше Хърб Клътър. Син на фермер, той още от самото начало винаги бе желал да обработва своя собствена земя. За да постигне това, той напусна след четири години службата си и върху наета земя с пари назаем положи основите на „Ривър Вали“[2] (реката Арканзас, която лъкатуши наблизо, оправдава отчасти името, но долина няма никаква). Няколко консерватори от окръга Фини наблюдаваха с известно злорадство начинанието му. Това бяха все стари фермери, които обичаха да се подиграват на младия агроном за неговите академични предложения.

— Това с много хубаво, Хърб. Ти винаги знаеш кое е най-хубавото за земята на другите. Посади това! Терасирай онова! Но ако земята беше твоя, щеше да приказваш другояче.

Те грешаха. Началните опити успяха отчасти защото в първите години той работеше по осемнадесет часа на ден. Имаше и несполуки — на два пъти пшеницата не стана, а една зима изгуби неколкостотин овце в снежна виелица. Но след десет години стопанството на мистър Клътър се състоеше от близо 3200 декара собствена земя и 12 000 взети под наем. Всичко това, както признаваха неговите колеги, беше „доста обширна площ“. Пшеница, сорго, специален разсад трева — това бяха културите, от които зависеше благоденствието на фермата. Приход носеха и стадата — овце, но главно едър рогат добитък. Неколкостотин глави добитък, порода „Херфорд“, носеха печат „Клътър“, макар че това не личеше от почти празното, оградено за добитък място. То се пазеше за болни бикове, за няколко дойни крави, за котките на Нанси и за Бейб — семейния любимец, — стар дебел работен кон, който винаги беше готов бавно да обикаля с по три-четири деца, яхнали широкия му гръб.

Сега мистър Клътър даде на Бейб сърцевината на ябълката си, викна „добро утро“ на човека, който почистваше зад оградата — Алфред Стоклайн, единствения постоянен работник. Стоклайн живееше с жена си и трите си деца на около стотина метра от фермерската къща. Освен тях Клътърови нямаха никакви съседи на по-близо от половин миля. Дълголик, с големи пожълтели зъби, Стоклайн попита: „Има ли някаква специална работа, предвидена за днес? Щото сме вързани вкъщи с бебето. Жената и аз сме били почти цялата нощ на крак. Мисля да го водя на доктор.“

Мистър Клътър изказа съчувствие и, разбира се, „освобождава го за деня и ако той и мисис Клътър могат по някакъв начин да помогнат, Стоклайн да му се обади“. След това с кучето, което бягаше пред него, той тръгна на юг към нивите, светнали като злато от пожълтелите стърнища.

Реката се намираше в тази посока. Край брега имаше овощна градина — праскови, круши, череши и ябълки. Преди петдесет години, според местните спомени, десет минути са били достатъчни за един дървар да изсече всички дървета в Западен Канзас. Дори днес садят само тополи и китайски бряст — дълголетни растения, които, подобно на кактусите, не се влияят от сушата. Но както мистър Клътър често забелязваше, „един инч повече дъжд, и тази страна можеше да бъде истински земен рай“. Малката градина от овощни дръвчета край реката беше неговият опит да осъществи, с дъжд или без дъжд, частица от рая, зеления ухаещ на ябълков цвят рай, за който той мечтаеше. Жена му каза веднъж: „Мъжът ми се грижи за тези дръвчета повече, отколкото за децата си.“ Всички в Холкъм си спомнят деня, в който един малък повреден самолет падна върху прасковените дръвчета. „Хърб беше съвсем полудял! Перката още се въртеше, когато той лепна призовка на пилота!“

Мистър Клътър мина през овощната градина и продължи да върви край реката, която тук беше плитка и осеяна с островчета — плажове с мек пясък сред водата. Много отдавна, през горещите неделни дни, когато Бони още „се интересуваше от всичко“, на тези островчета се носеха кошници с храна и семейните следобеди минаваха в очакване рибата да клъвне. Мистър Клътър рядко срещаше непознати, влезли незаконно в стопанството, което се намираше на миля и половина далеч от главното шосе, и за да се стигне до него, се минаваше по черен път. Не беше място, в което случайни хора могат да се озоват. Сега внезапно се появи цяла група и Теди, кучето, хукна напред с бесен предизвикателен лай. Но Теди беше особен. Макар че беше доста добър пазач, винаги нащрек, готов да вдигне врява, храбростта му имаше недостатък. Щом видеше пушка, както сега — защото неканените гости бяха въоръжени, — навеждаше глава и подвиваше опашка. Не можеха да разберат защо, тъй като никой не познаваше историята му. Знаеха само, че е скитник, когото Кениън прибра преди няколко години. Посетителите бяха пет души — ловци на фазани от Оклахома. Сезонът на фазаните в Канзас, прочуто ноемврийско събитие, привлича огромен брой ловци от съседните щати и през изтеклата седмица полкове ловджийски шапки бяха марширували през есенните простори — възбудени и увлечени от стрелбата срещу летящите, добре охранени със зърно птици. Според обичая, ловците, ако не са поканени, плащат на собственика на земята такса за разрешение да преследват плячката си в неговото стопанство. Но когато оклахомците предложиха да откупят ловджийските си права, мистър Клътър се засмя: „Не съм толкова беден, колкото изглеждам. Продължавайте. Свалете колкото можете“ — каза той. След това пипна такето си за поздрав и тръгна към къщи и към всекидневната си работа. Той не подозираше, че този ден ще бъде последният в живота му.

 

 

Като мистър Клътър и младият човек, който закусваше в кафенето „Малко бижу“, никога не пиеше кафе. Предпочиташе тонизиращите билкови напитки. Три аспирина, газирано питие и няколко цигари „Пел Мел“ една след друга — това беше представата му за хубава закуска. Докато пушеше и пиеше, той разглеждаше картата на Мексико, разтворена пред него на бара, но му беше трудно да се съсредоточи, защото очакваше един приятел, а приятелят закъсняваше. Той погледна през прозореца към тихата улица на малкото градче, улица, която до вчера никога не бе виждал. От Дик нямаше и следа. Но той положително щеше да дойде. В края на краищата целта на срещата им беше идея на Дик, неговият „голям удар“. А като свършат — в Мексико. Картата беше изпокъсана, толкова изтрита от пипане, че беше станала мека като шамоа. В ъгъла на хотелската стая, където се беше настанил, имаше стотици други като нея — изтъркани карти на всеки щат в Америка, на всяка канадска провинция, на всяка южноамериканска държава. Защото младият човек беше неуморим в съставяне планове за пътешествия, от които доста беше осъществил; Аляска, Хаваи, Япония, Хонконг. Сега благодарение на едно писмо, покана за „голям удар“, той беше пристигнал тук заедно с всичкото си имущество: един мукавен куфар, китара, две големи кутии, натъпкани с книги, географски карти, песни, стихове и стари писма — общо не по-малко от четвърт тон. (А лицето на Дик, когато видя тези кутии! „Господи, Пери! Навсякъде ли мъкнеш тоя боклук?“ А Пери беше отговорил: „Боклук ли? Една от тези книги ми струва трийсет доларчета!“) Ето го сега в малкия Олат, Канзас. Ала смешно е, като си помислиш; представи си да се върнеш обратно в Канзас, когато само преди четири месеца си се заклел първо пред щатската комисия за предсрочно освобождаване, после пред себе си, че кракът ти никога няма да стъпи в щата. Е, не било задълго.

Оградени с мастило имена пълнеха картата. Косумел, остров недалеч от брега на Юкатан, където (така беше прочел в едно списание за мъже) можеш „да хвърлиш дрехите си, да се усмихнеш доволно, да живееш като раджа и да имаш всички жени, които пожелаеш, за петдесет долара месечно“. От същата статия беше научил наизуст и други привлекателни уверения: „В Косумел не съществува социален, икономически и политически натиск. На този остров отделният човек не е тормозен от властите“ и „Всяка година ята папагали идват от континента да снасят яйцата си тук“. АКАПУЛКО означаваше морски риболов, казино, скучаещи до смърт богати жени; а СИЕРА МАДРЕ значеше злато, значеше „Съкровището на Сиера Мадре“, филм, който беше гледал осем пъти. (Това беше най-добрият филм на Богарт, но старият, който играеше златотърсача, оня, който напомняше на бащата на Пери, беше също страхотен! Уолтър Хюстън. Да, и това, което беше казал на Дик, бе истина. Той знаеше триковете за намиране на злато. Беше ги научил от баща си — професионален златотърсач. Тогава защо да не могат те, двамата, да купят чифт товарни коне и да си опитат късмета в Сиера Мадре? Но Дик, практичният Дик, беше казал: „Стой, сладур, чакай! И аз гледах тоя филм. Там в края всички полудяха. От треска, от насекоми, които смучат кръв, и въобще от условията там. А после, когато намериха златото, помниш ли, излезе буря и помете всичко.“) Пери сгъна картата. Плати питието си и стана. Седнал, той изглеждаше по-едър от среден ръст, със силни рамене и ръце, имаше набито попрегърбено тяло на щангист. Всъщност вдигането на тежести беше любимото му занимание. Но Пери беше сложен непропорционално. Мъничките му крака, обути в къси черни ботуши със стоманени токи, почти биха се наместили в балните обувки на някоя изящна дама. Когато се изправи, не беше по-висок от дванадесетгодишно дете и опрян на недоразвитите си нозе, които изглеждаха гротескно непригодни да поддържат силно развитото му тяло, той внезапно заприлича не на набит шофьор на камион, а на бивш жокей с хипертрофирана мускулатура.

Пери застана на слънце пред кафенето. Беше девет без четвърт и Дик бе вече закъснял с половин час. Все пак, ако Дик не беше подчертал важността на всяка минута през следващите двадесет и четири часа, Пери не би забелязал закъснението му. Той рядко скучаеше, защото имаше много начини и средства да запълва времето си. Едно от тях например беше да се гледа в огледалото. Веднъж Дик беше забелязал: „Всеки път, когато видиш огледало, изпадаш в транс. Сякаш гледаш някакво съблазнително женче. Искам да кажа, не се ли уморяваш от това, дявол да го вземе?“ Ни най-малко! Собственото му лице го опияняваше. Всяко негово ъгълче правеше различно впечатление. Беше лице, което лесно мени изражението си и от опити, наблюдавани в огледалото, той се бе научил да изглежда ту зловещ, ту дяволит, ту сантиментален; едно навеждане на главата, свиване на устните и поквареният циганин ставаше нежен романтик. Майка му беше чистокръвна индианка от племето чероки. От нея бе наследил бронзовия цвят на кожата си, тъмните влажни очи и черната буйна коса, постоянно намазана с брилянтин, която той решеше на бретон, с гъсти бакенбарди. Приносът на майка му беше явен, докато приносът на баща му, луничав червенокос ирландец, личеше по-малко. Сякаш индианската кръв беше измила всяка следа от келтската. Все пак розовите устни и вирнатият нос издаваха присъствието й, както измамната жизненост и мнителният ирландски егоизъм, който често активизираше индианската маска и я поемаше изцяло под свой контрол, особено когато Пери свиреше на китара и пееше. Да пее пред публиката — тази мечта беше друго опияняващо средство за минаване на времето. Винаги си представяше една и съща сцена: нощен локал Лас Вегас, който впрочем беше родният му град. Представяше си елегантен клуб, пълен с известни личности, всички развълнувани, съсредоточили вниманието си върху него — новата интересна звезда, — който пее своята прочута аранжировка на „Ще те видя пак“ под акомпанимента на голям оркестър с цигулки, и на бис изпява последната си творба — балада:

Всеки април ята папагали

летят горе, червени и зелени,

зелени и оранжеви.

Виждам ги как летят, чувам ги високо горе.

Пеещите папагали носят априлска пролет.

Когато за пръв път чу тази песен, Дик забеляза: „Папагалите не пеят. Може би говорят или крещят, но, дявол да го вземе, не пеят“. Разбира се, Дик нямаше никакво въображение, никак не разбираше от музика, поезия и все пак… когато се замислиш, именно липсата на въображение у Дик, прагматичният му подход към всичко привличаха Пери, защото в сравнение с него Дик изглеждаше тъй естествено груб, неуязвим, „стопроцентово мъжествен“.

Но колкото и приятна да беше тази мечта за Лас Вегас, тя избледняваше пред една друга. През по-голямата част от своите тридесет и една години, още от детинство, си беше изписвал книги („Съкровища на морското дъно! Тренирайте в свободното си време леководолазния спорт! Спечелете бързо много пари с подводно плуване! Безплатни брошури“), беше отговарял на рекламни обявления („Потънали богатства! Петдесет достоверни карти! Изключително предложение…“). Всичко това подклаждаше копнежа му за приключения, които неговото въображение постоянно рисуваше: да се потопи в незнайни морета, да се гмурне в зеленикавия морски здрач, да се плъзне край стар потопен кораб, покрит вече с мидени черупки — негови свирепи стражи, край испанска галера… потопен товар от диаманти, перли, препълнени със злато касетки…

Чу се изсвирване на клаксон. Най-после Дик.

 

 

— Господи, Кениън! Не съм глуха!

Кениън, както обикновено, го беше прихванало. Виковете му от долния етаж не спираха:

— Нанси! На телефона!

Боса, по пижама, Нанси заподскача надолу по стълбите. В къщата имаше два телефона — един в стаята, която баща й използваше за работен кабинет, и друг в кухнята. Тя се обади от кухненския.

— Ало? О, да, добро утро, мисис Кац!

Мисис Кларънс Кац, жената на фермера, който живееше близо до шосето, обясни:

— Казах на татко ти да не те събужда. Казах му: Нанси трябва да е уморена след чудесната си игра снощи на представлението. Беше прекрасна, мила! И тези бели панделки на косата ти… Ами там, когато мислеше, че Том Сойер е умрял — в очите ти имаше истински сълзи! Толкова беше хубаво… също като пиеса по телевизията. Но татко ти каза, че е време вече да ставаш. Ами да, то наистина минава девет. Виж какво искам, мила. Моето момиченце, моята малка Джолин, умира от желание да направи черешов пай и като знам ти какъв майстор си на черешовия пай, винаги печелиш награди, помислих дали ще може да я доведа у вас тази сутрин да й покажеш как се прави?

Друг път Нанси с удоволствие би показала на Джолин как да приготви дори и цяла вечеря от пуйка. Смяташе за свой дълг да бъде на разположение, когато по-малки момичета идваха да търсят помощта й за готвене, за шиене, за уроците си по музика, или, както често се случваше, да й се доверяват. Как намираше време за тези неща и едновременно успяваше „да върши почти всичко в тая голяма къща“, да бъде първа ученичка и секретар на класа си, водач в програмата на клуба и на младата методистка лига, опитен ездач, прекрасен музикант (пиано и кларнет), ежегоден победител на околийския базар (сладки, консерви, ръкоделие, подреждане на цветя) — как едно момиче, ненавършило още седемнадесет години, можеше да се справя с всичко това и да го върши „не с хвалба, а с една просто сияйна жизненост“, беше загадка, която хората от селището често разискваха и накрая казваха: „Тя има характер. Наследила го е от баща си.“ Изключителната си организаторска дарба, която й даваше възможност с лекота да помага на всички, тя безспорно бе наследила от баща си. Всяка минута й беше разпределена. Знаеше точно в кой час какво има да прави и колко време ще й трябва. Но днес се получи нещо нежелателно. Беше поела повече ангажименти, отколкото можеше да изпълни. Бе обещала да помогне на друго съседско дете, Рокси Ли Смит, със солото й на тромпет, което Рокси щеше да свири на училищния концерт; трябваше да свърши и три сложни поръчки на майка си; да отиде с баща си на събранието на клуба „4-Х“ в Гардън Сити. Освен това трябваше да приготви обеда, а после да поработи над роклите на шаферките за сватбата на Бевърли, които беше скроила и сега шиеше сама. При това положение на нещата време за урок по правене на черешов пай нямаше. Освен ако нещо може да се отложи.

— Мисис Кац? Бихте ли почакали минутка на телефона, моля?

Нанси изтича до кабинета на баща си — в другия край на къщата. Кабинетът имаше пряк страничен вход за външни лица и беше отделен от хола с летяща врата. Мистър Клътър понякога го ползваше заедно с Джералд Ван Влийт, млад човек, който му помагаше в управлението на фермата. Кабинетът беше предимно място за уединение — подредено убежище с ламперия от орехов фурнир, където, ограден от барометри, диаграми за дъждовете и бинокъл, той седеше като капитан в своята каюта, навигатор, пилотиращ рискованите понякога рейсове на „Ривър Вали“ през сезоните.

— Няма значение — каза той в отговор на Нансиното затруднение. — Ще изпуснеш събранието. Кениън ще дойде с мен.

Нанси вдигна слушалката на телефона в кабинета и каза на мисис Кац: да, добре, доведете веднага Джолин. Но затвори телефона намръщена.

— Чудно нещо — измърмори тя. Огледа се и видя баща си да помага на Кениън в събирането на някакви числа. До прозореца на бюрото си седеше мистър Ван Влийт. Той имаше малко сурово, мрачно, но хубаво лице и тя го наричаше Хитклиф[3] зад гърба му. — Постоянно ми мирише на цигари.

— От дъха ти ли? — попита Кениън.

— Не, глупчо. От твоя.

Това го накара да млъкне, защото на Кениън бе ясно, че тя знае — от време на време той изпушваше скришом по някоя цигара, но и Нанси правеше същото.

Мистър Клътър плесна с ръце.

— Стига! Това е работен кабинет.

Нанси се качи в стаята си, облече избелели панталони и зелен пуловер, сложи на китката си третата поред най-ценна принадлежност — златен часовник. Преди него идваше любимата й котка Ивънрюд, а на първо място беше пръстенът на Боби с монограма му, солидно доказателство за „постоянната връзка“. Носеше го на палеца си (но най-малкото спречкване… и веднага го сваляше), защото дори и с помощта на лейкопласт пръстенът не можеше да се задържи на другите й пръсти. Нанси беше хубаво момиче, по момчешки стройна и подвижна. Необикновено красиви бяха късо подстриганите й коси (четкани сутрин и вечер по сто пъти) и гладката й кожа, слабо напръскана с лунички и розово-кафява от лятното слънце. Но най-красиви бяха очите й, раздалечени и тъмно прозрачни като бира, осветена от слънцето. Те веднага пленяваха, в тях личеше доверчивост и сдържана доброта.

— Нанси! — викна Кениън. — Сюзън на телефона.

Сюзън Кидуел — най-близката й приятелка. Нанси пак се обади от кухненския телефон.

— Казвай! — рече Сюзън, която винаги почваше телефонните си разговори с тази команда. — И най-напред, защо флиртуваше с Джери Рот?

Джери Рот като Боби беше училищен баскетболен герой.

— Снощи ли? Ами! Не съм флиртувала! Защото си държахме ръцете ли? Той просто дойде зад сцената преди представлението. А аз бях толкова нервна, той само ми хвана ръката. Да ми вдъхне кураж.

— Колко мило! И после какво?

— Боби ме заведе на кино. Гледахме филм, пълен със страхотии. И с него си държахме ръцете.

— Много ли беше страшен? Не Боби, а филмът.

— На Боби не му се видя страшен. Той се смя, но аз… нали ме знаеш, мога да припадна от страх.

— Какво ядеш?

— Нищо.

— А, знам. Ноктите си — каза Сюзън. Предположението й беше вярно. Нанси, колкото и да се мъчеше, не можеше да се отърве от навика да си гризе ноктите. А когато беше разтревожена, направо ги дъвчеше. — Казвай! Какво има?

— Нищо.

— Нанси! C’est moi — Сюзън учеше френски.

— Ами… татко… През последните три седмици е в ужасно настроение. Ужасно! Особено когато е с мен. И снощи, като се прибрах, пак почна да говори за онова.

Онова — не се нуждаеше от обяснение. Беше тема, която двете приятелки бяха разисквали основно и бяха съвсем единодушни. Веднъж Сюзън, обобщавайки проблема от Нансино гледище, бе казала:

— Ти сега обичаш Боби и се нуждаеш от него. Но вътре в себе си дори Боби знае, че за вас няма бъдеще. След време, когато отидем в Манхатън, ще гледаме света с други очи.

Канзаският щатски университет се намира в Манхатън и двете момичета смятаха да следват там история на изкуствата и да живеят в една стая.

— Искаш, не искаш, всичко ще се промени. Но сега, докато живееш в Холкъм и виждаш Боби всеки ден, нищо не може да се промени, а няма и основание, защото ти и Боби сте много щастливи. И ако някога останеш сама — всичко това ще бъде един хубав спомен. Не можеш ли да накараш баща си да го разбере?

Не, не можеше.

— Защото — обясни тя на Сюзън — всеки път, когато се опитвам да обясня, той така ме изглежда, сякаш не бива да обичам Боби. Той няма понятие колко го обичам. Езикът ми веднага се схваща; иска само да съм негова дъщеря и да правя, каквото той иска. — На това обяснение Сюзън не можеше да възрази. То почиваше върху чувства и отношения вън от нейния опит. Тя живееше сама с майка си, която преподаваше музика в холкъмското училище, и не помнеше добре баща си. Преди години, когато живееха в родната си Калифорния, мистър Кидуел беше излязъл един ден от къщи и вече не бе се върнал.

— А и не знам — продължи сега Нанси. — Не съм сигурна, че тъкмо аз съм причината да е кисел. Има нещо друго… всъщност той се безпокои за друго.

— За майка ти?

Никоя друга приятелка на Нанси не би се осмелила да направи такъв намек. Но Сюзън беше привилегирована. Когато за пръв път се появи в Холкъм едно осемгодишно, меланхолично и с въображение дете, слабичко и бледо, година по-малко от Нанси, Клътърови така топло го бяха приели, че малкото момиче без баща скоро стана член от семейството им. Седем години двете приятелки бяха неразделни. И двете притежаваха ценни качества, и двете бяха чувствителни натури — затова си допаднаха. Но през септември Сюзън се беше прехвърлила от местното училище в по-голямото училище в Гардън Сити, което минаваше и за по-добро. Това беше нещо обикновено за ония холкъмски ученици, които възнамеряваха да следват, но мистър Клътър, упорит поддръжник на всичко в селището, смяташе такова дезертьорство за обеца към обществения дух на Холкъм. Училището беше достатъчно добро за неговите деца и те щяха да останат там. Затова момичетата не бяха постоянно заедно и денем Нанси остро чувстваше липсата на своята приятелка — единствения човек, пред когото нямаше нужда да бъде нито храбра, нито сдържана.

— Не, сега ние всички сме толкова щастливи за мама. Ти научи чудесната новина, нали? — После Нанси добави: — Слушай — и се поколеба, сякаш събираше кураж да каже нещо много смело, — защо непрекъснато ми мирише на цигари? Честна дума, като че ли подлудявам. Влизам в колата, влизам в стаята и все ми се струва, че някой току-що е бил там и е пушил. Не е мама, не може да бъде Кениън… Кениън няма да посмее…

Положително не беше някой от посетителите в Клътъровия дом, където преднамерено нямаше пепелници. Сюзън бавно схвана намека, но той й се видя смешен. Каквито и да бяха грижите на мистър Клътър, тя не можеше да допусне, че той ще потърси утеха в цигарите. И преди да попита дали Нанси наистина има предвид това, Нанси прекъсна разговора.

— Извинявай, Сюзън, трябва да прекъсна. Мисис Кац дойде.

 

 

Дик седеше зад волана на едно черно купе шевролет — модел 1949 г. Когато се качи в колата, Пери погледна към задната седалка да провери дали китарата му е там. Снощи беше свирил на една компания — приятели на Дик, и след това я беше забравил в колата. Това бе стара китара „Гибсън“, търкана и лъскана до меденожълт цвят. До нея лежеше друг вид инструмент — съвършено нова дванадесетмилиметрова ловджийска пушка, със синкава цев и с летящи фазани, гравирани по приклада. Джобно фенерче, ловджийски нож, кожени ръкавици и ловджийска жилетка, добре натъпкана с патрони, допълваха този странен натюрморт.

— Това твое ли е? — попита Пери и посочи жилетката.

Дик почука с пръсти по предното стъкло на колата.

— Чук, чук. Извинете, сър. Бяхме на лов и изгубихме пътя. Може ли да използваме вашия телефон…

— Si señor. Yo comprendo![4]

— Опечена работа — каза Дик. — Обещавам ти, сладур, ще налепим коси по всичките тез стени.

— „Онези“ стени — поправи го Пери.

Страстен привърженик на речниците и на необикновените думи, той усилено се беше заел да поправя граматиката на приятеля си и да обогатява речника му още от времето, когато бяха в една килия в затвора на Канзас. Ученикът нямаше абсолютно нищо против тези уроци и веднъж, за да зарадва учителя си, бе съчинил стихове. Подвърза ръкописа с кожена подвързия в работилницата на затвора и напечата заглавието „Мръсни вицове“ със златни букви.

Дик бе облечен в син работен комбинезон на гърба с рекламен надпис „Работилница на Боб Сандс“. Той и Пери минаха с колата по главната улица на Олат и стигнаха работилницата на Боб Сандс, гараж за поправки на коли, където Дик работеше след излизането си от затвора през август. Сръчен механик, той печелеше шестдесет долара седмично. За работата, която бе замислил да върши тази сутрин, не заслужаваше никаква надница, но в съботни дни мистър Сандс го оставяше да отговаря за гаража и никога нямаше да узнае, че е платил на помощника си за труда, който той щеше да положи за постягане на собствената си кола. С помощта на Пери Дик се залови за работа. Смениха маслото, регулираха амбреажа, заредиха акумулатора, смениха един разбит лагер и сложиха нови вътрешни гуми на задните копелета — т.е. направиха всичко необходимо, защото през следващите двадесет и четири часа на стария шевролет предстояха тежки изпитания.

— Старият се въртеше наоколо — каза Дик, отговаряйки на Пери, защо е закъснял за срещата в „Малко бижу“. — Не исках да ме види, че вземам пушката от къщи. Тогаз щеше да разбере, че го лъжа.

— „Да разбере“! И в края на краищата ти какво му каза?

— Както се бяхме уговорили. Казах, че ще отсъстваме една нощ. Че отиваме на гости у сестра ти във Форт Скот. Щото ти имаш пари у нея — хиляда и петстотин долара.

Пери имаше сестра, някога бе имал две, но живата не беше във Форт Скот, градче в щата Канзас, на осемдесет и пет мили от Олат. Всъщност той не знаеше сегашния й адрес.

— А той разсърди ли се?

— Че защо да се сърди?

— Защото ме мрази — каза Пери. Гласът му беше мек и превзет — глас, който, макар и тих, възпроизвеждаше всяка дума точно, изхвърляше я като колелца тютюнев дим. — И майка ти ме мрази. Видях начина, по който ме гледаше.

Дик сви рамене.

— Това няма нищо общо с теб. Лично! Те просто не обичат да се срещам с хора от Кафеза.

На двадесет и осем години Дик бе вече два пъти женен и развеждан, баща на три деца. Беше освободен предсрочно, при условие че ще живее при родителите си. Те имаха още един син, по-малък от Дик, и живееха в една малка ферма, близо до Олат.

— С всеки, който носи значката на братството — добави той и пипна татуираната синя точка под лявото си око, видим условен знак, по който някои бивши затворници можеха да го познаят.

— Разбирам — каза Пери. — И ги оправдавам. Те са добри хора. Майка ти е наистина много мила.

Дик кимна — и той беше на същото мнение.

Към обед те прибраха инструментите и Дик, заслушан в бученето на мотора, беше доволен, че са свършили една основна работа.

 

 

Нанси и нейното протеже Джолин Кац също бяха доволни от утринната си работа; нещо повече — Джолин, слабичко тринадесетгодишно момиче, беше опиянена от гордост. Тя дълго гледа прехласната горещите череши под крехката решетъчна кора. После развълнувано прегърна Нанси и попита:

— Кажи честно, аз ли го направих наистина?

Нанси се засмя, отвърна на прегръдката й и я увери, че тя сама го е направила — с малко чужда помощ.

Джолин настояваше да опитат пая веднага. Глупаво е да чакат да изстине.

— Моля ти се, нека да изядем и двете по едно парче. И вие също — обърна се тя към мисис Клътър, която беше дошла в кухнята.

Мисис Клътър се усмихна — направи опит да се усмихне. Болеше я глава и каза благодаря, но няма никакъв апетит. А Нанси бързаше. Рокси Лий Смит и соло тромпетът на Рокси я чакаха, а след това поръчките на майка й. Едната за специалното тържество — поднасяне подаръци на булката, което няколко момичета организираха за Бевърли, а другата — за галавечерята в Деня на благодарността.

— Върви, мила, аз ще правя компания на Джолин, докато майка й дойде да я вземе — каза мисис Клътър и плахо добави: — Ако Джолин няма нищо против да ми прави компания.

Като момиче бе получавала награди за красноречие, сега възрастта сякаш бе ограничила гласа й до един тон — тон на извинение, а личността й до редица неясни жестове, продиктувани от постоянния страх, че може да оскърби или да предизвика недоволство.

— Надявам се, че разбираш — продължи тя, след като Нанси излезе. — Надявам се, че не смяташ Нанси за невъзпитана.

— О, не! Обичам я просто до смърт. Всички я обичат. Няма друга като Нанси. Знаете ли какво казва мисис Стринджър — попита Джолин, споменавайки името на учителката по домакинство. — Веднъж тя каза на класа: „Нанси Клътър винаги бърза, но винаги има време. Това е едно от качествата на културната жена.“

— Да — отговори мисис Клътър. — Всичките ми деца са работливи. Не се нуждаят от мен.

Джолин не бе оставала никога по-рано сама с Нансината „особена“ майка, но въпреки коментарите, които бе чувала, тя се чувстваше съвсем свободна с нея, защото мисис Клътър, макар самата напрегната, действаше успокоително като всички беззащитни хора. Заостреното й мисионерско лице, безпомощният й вид, крехкостта й събуждаха дори и у Джолин, още съвсем дете, съчувствие и желание да я закриля. Но като си помислеше, че това е майка на Нанси! Леля… да, това изглежда по-вероятно! Стара мома-леля, дошла на гости, малко особена, но мила.

— Не, те не се нуждаят от мен — повтори мисис Клътър, като си наливаше чаша кафе. Останалите членове от семейството се съобразяваха с бойкота на съпруга й към това питие, но тя пиеше по две чаши всяка сутрин и много често не ядеше нищо през целия ден. Тежеше четиридесет и девет килограма, на костеливата й ръка се клатеха два пръстена — венчалният и един с диамант, твърде скромен на вид.

Джолин си отразя парче пай.

— Мммм… — измърмори тя, като го изгълта набързо. — Ще правя такъв пай всеки ден! Седем дни в седмицата!

— Е, ти имаш братчета, а момчетата ядат много пай. Знам, че той никога не омръзва на мистър Клътър и на Кениън. Но омръзва на този, който го прави. Нанси само се мръщи. И на теб ще ти омръзне. Не, не, защо казах това? — мисис Клътър махна очилата си, които бяха без рамки, и притисна очите си. — Прости ми, мила. Сигурна съм, че ти никога няма да узнаеш какво значи да си уморена. Сигурна съм, че ще бъдеш винаги щастлива.

Джолин мълчеше. Нотката на паника в гласа на мисис Клътър я смути и тя пожела майка й, която бе обещала да дойде да я вземе в единадесет часа, да побърза.

След малко, поуспокоена, мисис Клътър попита:

— Обичаш ли мънички неща? Миниатюри? — и покани Джолин в трапезарията, да разгледа етажерки, пълни с какво ли не. По тях бяха наредени и сортирани миниатюрни украшения: ножички, напръстници, кошнички с кристални цветя, фигурки, вилички и ножчета. — Някои имам още от дете. Татко, мама и всички ние обикновено прекарвахме част от годината в Калифорния. Край океана. Там имаше магазин с такива изящни малки неща. Тези чашки — сервиз кукленски чашки за чай, прикрепени към мъничък поднос, затрепкаха в ръката й, — подари ми ги татко. Имах прекрасно детство.

Единствена дъщеря на заможен производител на пшеница на име Фокс, обожавана от тримата си по-големи братя, тя била не разглезвана, а закриляна, заблудена да мисли, че животът е пълен с приятни събития: есени в Канзас, лета в Калифорния, подаръци като комплекта чаени чашки. На осемнадесет години, въодушевена от биографията на Флорънс Найтингейл[5] тя постъпва в сестринското училище към болницата „Сейнт Роуз“ в Грейт Бенд. Но не била създадена за медицинска сестра и след две години признава, че болничната атмосфера — гледките, миризмите — я поболяват. Мисис Клътър обаче до ден-днешен съжаляваше, че не е завършила курса и не си е взела дипломата. „Просто за да докажа — както обясняваше на своя приятелка, — че веднъж в нещо съм успяла.“ Вместо това тя срещна Хърб и се омъжи за него. Беше състудент на най-големия й брат, Глен. Всъщност тъй като двете семейства живееха на разстояние двадесет мили едно от друго, тя отдавна го знаеше по вид, но Клътърови (обикновени земеделци) не дружаха с богатите и културни Фоксови. Хърб беше хубав, религиозен, волеви човек, той я искаше и тя се влюби.

— Мистър Клътър постоянно пътува — каза тя на Джолин. — О, той винаги се готви да тръгне за някъде. Вашингтон, Чикаго, Оклахома, Канзас Сити — понякога ми се струва, че никога не си е вкъщи. Но където и да отиде, не забравя, че обичам миниатюрните неща. — Тя разтвори мъничко ветрило. — Това ми го донесе от Сан Франциско. Струва само едно пени. Но е красиво, нали?

През втората година на брака се роди Евиана, а три години по-късно Бевърли. След всяко раждане младата майка бе преживявала необяснима отпадналост, пристъпи на скръб, които я караха да снове зашеметена от стая в стая и да кърши ръце. Трите години между раждането на Бевърли и Нанси бяха години на екскурзии в неделя, пътувания до Колорадо; време, когато си гледаше домакинството и беше щастлив център в дома си. Но след раждането на Нанси признаците на депресия се повториха, а след Кениън чувството за потиснатост, което я обхвана, никога не я остави напълно — то кръжеше около нея като облак, от който може и да вали, и да не вали. Тя познаваше и „добри дни“, понякога те се превръщаха в седмици, месеци. Но дори и в най-добрите от тях, в които беше „както по-рано“, приятната и очарователна Бони, обичана и търсена от приятелките си — тя не можеше да събере сили за обществените задължения, които нарастващата дейност на съпруга й изискваше. Той беше общителен, „роден водач“; тя не беше такава и спря да прави опити да бъде като него. Постепенно те тръгнаха в седем различни посоки, по пътеки, оградени с нежни грижи и изключителна вярност. Неговият път беше обществен, пълен със задоволителни постижения, а нейният — частен, който накрая зави по болничните коридори. Но тя не беше загубила надежда. Упованието й в бога я поддържаше и от време на време разни източници подхранваха вярата й в неговата безкрайна милост; прочиташе за някакво лекарство, което прави чудеса, чуваше за нов вид терапия, или както сега — реши да вярва, че един „прищипан нерв“ е причината.

— Малките вещи действително ти принадлежат — каза тя, като затвори ветрилото. — Не е необходимо да ги оставяш. Турни ги в някоя чанта и можеш да ги носиш със себе си.

— Да ги носите ли? Къде?

— Ами… където отидеш. Може да ти се случи да отсъстваш дълго.

Преди няколко години мисис Клътър беше отишла в Уичита за двуседмично лечение, а остана там два месеца. По съвета на един лекар, който смяташе, че такъв опит ще и помогне да си възвърне чувството за пълноценност, тя нае квартира, после си намери работа в архивата на Женското християнско дружество. Съпругът й изцяло одобряваше и подкрепяше тази идея, но на нея толкова много й хареса, че й се стори нехристиянско и впоследствие чувството за виновност съвсем надделя над терапевтичната стойност на опита.

— Или може да се случи никога да не се върнеш вкъщи. А важното е винаги да имаш със себе си нещо, което е изцяло твое. Което истински ти принадлежи.

На вратата се позвъни. Беше майката на Джолин.

Мисис Клътър каза „довиждане“ и бутна книжното ветрило в ръцете на Джолин.

— Струва само едно пени, но е красиво.

След това мисис Клътър остана сама. Кениън и мистър Клътър бяха отишли в Гардън Сити, Джералд Ван Влийт си беше отишъл, а прислужницата, добрата мисис Хелм, с която можеше всичко да сподели, не идваше в събота. Най-добре ще е да се върне пак в леглото, което напущаше толкова рядко, че горката мисис Хелм трябваше да води борба, за да може да сменя чаршафите два пъти седмично.

На втория етаж имаше четири спални. Нейната беше последната стая в дъното на един обширен празен хол, в който имаше само една бебешка люлка — за внука й, когато идваше на гости. Ако в хола се наредят походни легла, пресмяташе мисис Клътър, той би могъл да се използва за спално помещение и в къщата ще могат да се настанят двадесет души — гости за Деня на благодарността. Останалите ще трябва да бъдат настанени в мотели или у съседи. Събирането на този празник бе станало традиция за Клътъровия род и тази година Хърб бе определен за домакин. Трябваше да се направят много неща. Но всичко туй съвпадаше с приготовленията за сватбата на Бевърли и мисис Клътър просто не вярваше, че ще може да издържи. Необходими бяха инициативи, решения — неща, които винаги са й били неприятни, които я ужасяваха. Когато мъжът й заминеше, от нея очакваха да взема бързи решения във връзка с текущата работа във фермата. Това бе непоносимо, беше тормоз. Ами ако сбърка? Ако Хърб е недоволен? По-добре да се заключи в спалнята си, да се прави, че не чува, или да каже, както понякога казваше:

— Не мога! Не знам! Моля ви се!

Стаята, която така рядко напущаше, беше почти празна и ако леглото биваше оправено, случайният посетител би помислил, че е необитавана. В нея имаше само легло от дъб, скрин от орех, нощна масичка, завеси на прозорците и картина на Исус, вървящ по вълните. Сякаш като оставяше тази стая безлична, като не внасяше в нея нищо свое, а слагаше всичко в спалнята на съпруга си, тя смекчаваше обидата, че не я дели с него. Единственото употребявано чекмедже в скрина съдържаше бурканче ментолов мехлем, лигнин, електрическа възглавничка, няколко бели нощници и къси бели памучни чорапки. Винаги обуваше такива чорапки, преди да си легне, защото вечно й беше студено. По същата причина никога не отваряше прозорците. По̀ миналата година, през един адски горещ августовски неделен ден, когато беше се прибрала в стаята си, се случи неприятен инцидент. Същия ден бяха поканили няколко приятели във фермата да си наберат черници. Между тях беше и мисис Кидуел, майката на Сюзън. Както повечето хора, които често биваха канени у Клътърови, мисис Кидуел прие отсъствието на домакинята без коментари и предположи, както обикновено, че тя или е „неразположена“, или е „заминала“ за Уичита. Във всеки случай мисис Кидуел отказа да отиде в овощната градина. Беше гражданка и лесно се уморяваше. Пожела да остане. По-късно, докато чакаше завръщането на берачите на черници, тя чу сърцераздирателен, безутешен плач. „Бони?“ — викна тя и изтича нагоре по стълбите, през хола, към стаята на Бони. Когато отвори вратата, стори и й се, че горещият спарен въздух се залепва като мръсна ръка върху устата й. Тя побърза да отвори прозорец.

— Недей! — викна Бони. — Студено ми е! Замръзвам! Боже, боже, боже! — Тя разпери ръце. — Моля ти се, боже, не давай на никого да ме види в това състояние! — Мисис Кидуел седна на леглото и я прегърна. — Уилма — каза Бони, — слушах ви. Смеете се, забавлявате се. А аз пропущам всичко. Най-хубавите си години, децата си — всичко. Още малко и Кениън ще порасне — ще стане мъж. И как ще си спомня за мен, Уилма? Като за някакъв призрак!

Сега, в този последен ден от живота си, мисис Клътър закачи в дрешника басмената си домашна рокля, с която бе облечена, сложи дълга бяла нощница и обу чисти бели чорапки. После, преди да си легне, смени обикновените си очила с очила за четене. Получаваше няколко периодични списания („Лейдис хоум джърнъл“, „Мак Колс“, „Рийдърс дайджест“, едно двуседмично списание за методистки семейства), но нито едно от тях не беше на нощната й масичка. Там имаше само една Библия. Лента от твърда коприна, на която имаше бродиран следният текст: „Внимавайте, бдете и се молете, защото не знаете кога ще настъпи денят“ — беше поставено между страниците на Библията.

 

 

Двамата млади хора почти нямаха допирни точки, но не го съзнаваха, защото в някои отношения си приличаха. И двамата бяха гнусливи, много чистоплътни и обръщаха особено внимание на чистотата на ноктите си. Изцапани от работата си сутринта, те се миха почти цял час в клозетите на работилницата. Дик, гол, по гащета, не беше съвсем същият като Дик облечен. С дрехи той изглеждаше незначителен, пепеляворус младеж, със среден ръст, слаб, с малко хлътнали гърди, но когато останеше по гащета, картината ставаше съвсем друга. Личеше, че е атлет, с телосложение на борец от полусредна категория. На дясната му ръка имаше татуирана синя ухилена котка; на едното му рамо цъфтеше синя роза. Други татуировки, измислени и направени от него, украсяваха ръцете и тялото му: главата на дракон, захапал човешки череп, гърдести голи жени, дявол, размахал вила, думата мир, придружена с кръст, около него груби линии излъчваха нимфообразно сияние, две сантиментални измислици — едната букет цветя, посветен на мама — татко, а другата сърце, което величаеше връзката между Дик и Каръл, момичето, за което се ожени, когато беше деветнадесетгодишен, и с което се раздели шест години по-късно, за да „спаси честта“ на друга млада дама, майката на най-малкото му дете. („Имам три момчета, за които непременно ще се грижа — писа той, когато подаваше молба за предсрочно освобождаване от затвора. — Бившата ми жена се омъжи повторно, аз също съм женен втори път, но не искам да имам нищо общо с втората си жена.“)

Но нито фигурата на Дик, нито мастилената картинна галерия, която я украсяваше, правеха такова поразително впечатление, както лицето му. То сякаш бе сглобено от несиметрични части — сякаш главата му е била разполовена като ябълка, после съединена, но не съвсем точно. Нещо подобно действително се беше случило. Неправилно наместените черти бяха резултат от автомобилна злополука през 1950 г., от която неговото тясно дълго лице остана леко разкривено — лявата страна малко по-ниска от дясната. Устните бяха леко зигзагообразни, носът крив, а очите бяха не само на различно равнище, но и с различна големина — лявото око беше криво по форма, със злобен синкав кривоглед поглед, който, макар и неволно получен, все пак сякаш предупреждаваше за горчивата утайка в дъното на душата на притежателя му. Но Пери му беше казал: „Окото няма значение. Защото имаш прекрасна усмивка. Една от тези усмивки, които винаги вършат работа.“ Действително усмивката опъваше мускулите и наместваше лицето в правилните му пропорции. Тогава се виждаше почти приятна физиономия — „добро момче“, американски тип, с поизраснала, ниско остригана коса, достатъчно нормален, но не особено интелигентен. (Всъщност беше много интелигентен. На изпита „Ай Кю“[6], проведен в затвора, той получи сто и тридесет точки, а човек със средни умствени способности, бил той затворник или не, получава от деветдесет до сто и десет точки.)

И Пери беше раняван при катастрофа с мотоциклет, но неговите повреди бяха много по-сериозни от Диковите. Беше прекарал половин година в една държавна болница във Вашингтон и шест месеца след това ходеше с патерици. И макар катастрофата да бе станала в 1952 г., неговите къси, като на джудже крака, счупени на пет места и покрити с белези, го боляха толкова силно, че аспиринът му беше станал необходимост. Той имаше по-малко татуировки от другаря си, но те бяха по-сложни — не бяха любителска работа, а епос на изкуството — изработени от майстори в Хонолулу и Йокохама. Куки — името на медицинската сестра, която се отнасяла приятелски към него в болницата — беше татуирано на десния му бицепс. Един тигър със синя козина, оранжеви очи и червени зъби ръмжеше на левия бицепс; съскаща змия, увита около една кама, се спускаше надолу по ръката му; на други места по тялото му блестяха черепи, издигаха се надгробни паметници, цъфтяха хризантеми.

— Хайде, красавецо! Прибирай гребена! — каза Дик, вече облечен и готов за тръгване.

Като махна работното си облекло, той сложи сиви панталони, подходяща риза и високи до глезена черни обувки — същите имаше и Пери. Пери никога не можеше да си намери панталони, които да станат на изкривените му крака, затова носеше каубойски панталони с навити крачоли и кожено яке. Излъскани, сресани и спретнати като две контета, които отиват на среща, те тръгнаха към колата.

 

 

Разстоянието между Олат, предградие на Канзас Сити, и Холкъм, което може да се смята за предградие на Гардън Сити, е приблизително четиристотин мили.

Градче с 11 000 жители, Гардън Сити бил основан скоро след гражданската война. Един странстващ ловец на бизони, мистър С. Дж. (Бъфало) Джонс, има голям дял за неговото по-нататъшно разрастване — от колиби и станции за пощенски коне до богат скотовъден център с оживени пивници, опера и най-луксозния хотел между Канзас Сити и Денвър. Накратко, беше образец на новосъздадено селище, което съперничеше на по-известното от него градче, петдесет мили на изток — Додж Сити. Обаянието и блясъкът на миналото са погребани заедно с Бъфало Джонс, който загубил първо парите си и после разсъдъка си. (Последните години от своя живот непрекъснато държал речи по улиците против безцелното изтребване на животни, които сам така доходно бе убивал.) Някои останки от миналото още съществуват: живописната редица от търговски здания, наречена Блок Бъфало, и някогашният луксозен хотел „Уиндзор“, с неговия луксозен ресторант с високи тавани, с плювалници и палми в качета. Той стои изправен като уличен знак на главната улица между магазините. Почти не се посещава, защото тъмните му огромни стаи и ечащи фоайета още будят възхищение, но не могат да съперничат на удобствата, на климатичните инсталации в спретнатия малък хотел „Уорън“ или на мотела „Уитландс“, където има „отоплен басейн за плуване“.

Който е пътувал от единия бряг на Щатите до другия с кола или с влак, вероятно е минавал през Гардън Сити, но малцина биха си го спомнили. Той е подобен на много други градчета и е разположен почти в географския център на САЩ. Жителите му едва ли ще се съгласят с подобно мнение и вероятно с право. Макар че може да преувеличават. („Обиколете целия свят и няма да намерите по-любезни хора, по-чист въздух, по-сладка вода за пиене“ и „Можех да отида в Денвър с три пъти по-голяма заплата, но имам пет деца и смятам, че няма по-добро място за тях от това тук. Прекрасни училища с всички видове спорт. Има дори и колеж“ и „Дойдох тук да практикувам право, но временно, нямах никакво намерение да оставам. Но когато ми се представи случай да се преместя, казах си, защо? За какви дяволи? Може тук да не е Ню Йорк, но пък кой иска Ню Йорк? Има прекрасни съседи, внимателни един към друг, а това е важното. Тук има всичко, от което един почтен човек се нуждае. Красиви черкви. Игрища за голф.“) Новопристигналият в Гардън Сити, веднъж свикнал с нощната тишина по главната улица след осем часа, открива много неща, които подкрепят хвалбите на гражданите; чудесна градска библиотека, компетентен ежедневник, тревисти и сенчести площадки, тихи улици, където деца и кучета спокойно могат да тичат и играят, парк с малка зоологическа градина към него („Вижте полярните мечки“, „Вижте слона Пени“ (плувен басейн, построен върху няколко декара), „Най-големият безплатен плувен басейн в света“). Всичко това заедно с праха, ветровете и всекидневните влакови свирки създават атмосфера на „роден град“, за който вероятно си спомнят с носталгия онези, които са го напуснали. А тези, които живеят там, изпитват чувство на сигурност и задоволство.

Всички жители на Гардън Сити, без изключение, твърдят, че населението на градчето не се дели на класи. („Не, нищо подобно! Всички тук са равни без разлика на богатство, цвят на кожата или вероизповедание. Всичко е така, както трябва да бъде в една демократична страна. Това сме ние!“) Но, разбира се, класовите различия са налице и лесно се забелязват както във всеки човешки кошер. Сто мили на запад и човек излиза от „библейския пояс“. Така се наричат онези части от американската територия, където витае евангелието и в които всеки трябва да демонстрира най-сериозно вярата си, макар и само от търговски съображения. Окръгът Фини е в „библейския пояс“ и следователно църквата, към която човек принадлежи, е най-важният фактор — тя определя социалното му положение. Осемдесет процента от вярващите в окръга са баптисти, методисти и католици. Но елитът — бизнесмени, банкери, адвокати, лекари и по-известни преуспяващи фермери — принадлежат предимно към презвитерианската и епископалната църква. Случайният методист бива приеман радушно. От време на време прониква и някой демократ, но, общо взето, елитът на обществото е съставен от десни републиканци, които принадлежат към презвитерианската и епископалната църква.

Като образован човек, успял в професията си, изтъкнат републиканец и църковен деец, макар и от методистката църква, мистър Клътър имаше право да се нареди между местните патриции. Но както никога не бе членувал в клуба на Гърдън Сити, така и никога не бе търсил обществото на управляващата класа. Тъкмо обратното. Техните удоволствия и забавления му бяха чужди. Той не се интересуваше от карти, от голф, от коктейли, от студен бюфет в десет часа вечерта, а само от онези начини за прекарване на времето, чрез които можеше „да свърши нещо“. Затова, вместо да бъде четвърти на голф през този слънчев съботен ден, мистър Клътър председателстваше събранието на клуба „4-Х“ при окръга Фини. („4-Х“ означава глава, сърце, ръце, здраве[7], и девизът на клуба е: „Учим се да работим, докато работим.“ Това е национална организация с клонове вън от страната, чиято цел е да подпомага онези, които живеят в селища и ферми. Децата, членове на тази организация, получават благодарение на нея практически знания и силен характер. Нанси и Кениън са били много съвестни членове на организацията от шестгодишната си възраст.) Към края на събранието мистър Клътър заяви: „Сега искам да кажа няколко думи за един от възрастните членове на нашето дружество. — Очите му се спряха на една бузеста японка, заобиколена от четири бузести япончета. — Вие всички познавате мисис Хидео Ашида. Знаете как семейство Ашида се премести от Колорадо и започна тук, в Холкъм, фермерство преди две години. Чудесно семейство, хора, които холкъмци ценят и уважават като съседи. Всеки ще потвърди това. Всеки, който е бил болен и на когото мисис Ашида е носила от своите чудесни супи, извървявайки по кой знае колко мили. Или пък от цветята, отглеждани от нея там, където никой не очаква да поникне цвете. И сигурно си спомняте колко много допринесе тя за успеха на изложбата на «4-Х» миналата година. Затова предлагам на банкета във вторник по случай постиженията ни да наградим мисис Ашида.“

Децата й я замушкаха, задърпаха я. Най-голямото момче извика: „Ей, мамо, това е за теб.“ Но мисис Ашида бе стеснителна, тя затърка очи с пълничките си ръце и се засмя. Мъжът й беше фермер и работеше на изполица. Фермата им се намираше между Гардън Сити и Холкъм на едно много ветровито и усамотено място. Обикновено след дружествени събрания мистър Клътър закарваше с камионетката си семейство Ашида до дома им. Тъй направи и днес.

— Е, това беше изненада — рече мисис Ашида, докато пътуваха с колата по шосето. — Ясно е, че винаги ще има нещо, за което да ти благодаря, Хърб. И сега ти благодаря, Хърб. И сега ти благодаря.

Тя се беше запознала с него на втория ден след пристигането си в окръга Фини — деня преди Хелоуин[8]. Той и Кениън дойдоха у тях и им донесоха много тикви. През онази трудна първа година постоянно пристигаха подаръци с продукти, каквито Ашида не бяха още садили — кошници с аспержи, марули и други зеленчуци. А Нанси често довеждаше Бейб, за да могат децата да го пояздят.

— Знаеш ли, това е едно от най-хубавите места, в които сме живели досега. И Хидео казва същото. Неприятно е, че трябва да напуснем и да почнем пак отначало.

— Да напуснете?! — протестира мистър Клътър и намали скоростта.

— Виж, Хърб. Фермата тук… хората, за които работим… Хидео смята, че можем да изкарваме повече другаде. Може би в Небраска. Но още нищо не сме решили. Засега само си приказваме. — Сърдечният й глас, готовността й винаги да избухва в смях направиха тъжната новина да прозвучи някак жизнерадостно. Но като видя, че мистър Клътър се натъжи, тя заговори за друго. — Хърб, кажи ми мнението си. Аз и децата спестяваме пари, искаме да направим хубав коледен подарък на Хидео. Той се нуждае от зъби. Ако твоята жена ти подари три златни зъба, ще сметнеш ли подаръка за неподходящ? Искам да кажа, редно ли с да накараш един мъж да прекара Коледата на зъболекарския стол?

— Ти си знаменита! Изобщо не се опитвай да се махаш от Холкъм! Ще те вържем, но няма да те пуснем — каза мистър Клътър. — Да, да, златни зъби… непременно! Ако бях аз, това щеше да ме зарадва.

Думите му доставиха голямо удоволствие на мисис Ашида, защото тя знаеше, че той не би одобрил намерението й, ако не мислеше наистина така — той беше джентълмен. Никога не беше го виждала да „постъпва като господар“, да се възползва от някакъв случай или да не удържи на обещанието си. Сега тя се опита да изкопчи едно обещание.

— Виж, Хърб, на банкета… никакви речи, а? Речи от мен. Ти… ти си друг. Можеш да говориш пред стотици хора. Пред хиляди и свободно да говориш. Умееш да убеждаваш! Просто от нищо не се страхуваш — каза тя, като си припомни едно общопризнато качество на мистър Клътър — абсолютната му самоувереност. Това качество го отличаваше от другите, но докато, от една страна, внушаваше уважение, от друга, малко възпираше добрите чувства на хората към него. — Не мога да си представя ти да се страхуваш. Каквото и да ти се случи, щом заговориш, ще намериш изход.

 

 

Около четири часа следобед черният шевролет стигна Емпория, щата Канзас — голям град и безопасно място, както решиха приятелите, за малко пазаруване. Паркираха в една странична улица, после поскитаха из града, докато открият един универсален магазин, доста пълен с купувачи, и това беше неговото преимущество.

Най-напред купиха чифт гумени ръкавици за Пери, който за разлика от Дик не беше се сетил да вземе със себе си някакви стари ръкавици.

После се спря пред щанда за дамски чорапи. След кратък двусмислен разговор Пери каза:

— Аз съм за!

Но Дик не беше.

— Ами окото ми? Много са светли, няма да го скрият.

— Госпожице — обърна се Пери към продавачката, — имате ли черни чорапи?

Когато тя отговори отрицателно, той предложи да потърсят в друг магазин.

— Черното е безопасно.

Но Дик беше решил: чорапи, независимо от цвета, бяха излишни, бяха пречка и излишен разход („Вече достатъчно пари съм вложил в тая операция.“) и в края на краищата никой, който ги види там, няма да остане жив, за да свидетелства.

— Никакви свидетели — напомни той за милионен път, както се стори на Пери. Дразнеше го начинът, по който Дик произнасяше тези две думи, сякаш те разрешаваха всички проблеми. Можеше да се намери свидетел, когото те да не видят, и да се отрича тази възможност, беше глупаво.

— И невъзможното се случва. Нещата могат да приемат неочакван обрат — каза Пери.

Но Дик, усмихвайки се самодоволно, момчешки, не бе съгласен.

— Не се паникьосвай. Нищо няма да се случи.

Не, естествено, не можеше да се случи, защото планът беше на Дик и от първия звук на стъпките до мъртвата тишина накрая беше замислен идеално.

След това отидоха на щанда за въжета. Пери разгледа стоката, опита я. Служил някога в търговската флота, той разбираше от въже и умееше да връзва възли. Избра бяло найлоново въже, здраво като тел и не по-дебело. Почнаха да разискват колко метра ще им бъдат необходими. Въпросът раздразни Дик, защото засягаше по-големи трудности, които той не можеше да предвиди въпреки претенциите си за съвършено разработен план, и не знаеше какво да отговори. Най-после каза:

— Дявол да го вземе, откъде да знам?

— Я по-добре си помисли.

Дик се замисли.

— Ами той… тя… момчето и момичето, може би и другите две момичета. Но събота е. Може да имат гости. Да речем, осем или дванадесет души. Единственото сигурно нещо е, че всеки от тях ще бъде ликвидиран.

— Май много са. За да си толкова сигурен…

— Нали това ти обещах, сладур? — много коси по стените.

Пери сви рамене.

— Тогава по-добре да купим цялото топче.

В топчето имаше деветдесет метра — достатъчно за дванадесет души.

 

 

Кениън беше направил сандъка сам; от махагон, подплатен с кедър. Бе намислил да го подари на Бевърли за сватбата й. Сега му слагаше последния пласт лак. Работеше в „занималнята“ — стая в сутерена, с циментов под. Тя се простираше по цялата дължина на къщата и беше почти изцяло мебелирана с дървени изделия негово производство (етажерки, маси, табуретки, маса за пинг-понг) и с ръкоделия, изработени от Нанси (кретонена покривка оживяваше една грохнала кушетка, завеси, възглавнички с бродирани надписи: „Щастлив ли си?“, „Не е необходимо да си луд, за да живееш тук, но помага.“). Кениън и Нанси с общи усилия се бяха опитали да премахнат неприветливостта на сутерена, като боядисаха стаята, и не съзнаваха, че не са успели. Всъщност те и двамата считаха своята занималня за успех и придобивка. За Нанси това беше място, където можеше да си приема „тайфата“, без да безпокои майка си, а Кениън можеше да бъде тук сам, имаше право да чука, да дялка и да се цапа със своите „изобретения“, най-новото беше дълбок електрически тиган. До занималнята беше стаята с пещта за газовото отопление. Там имаше маса с инструменти и с някои други негови недовършени работи — един усилвател, един стар грамофон с дръжка, който той поправяше.

По външност Кениън не приличаше на родителите си; късо подстриганата му коса имаше цвят на лен, беше висок един и осемдесет и три, слаб, но много издръжлив — веднъж спаси две овци от виелица, като ги носи на ръце две мили, — жилав, як, но за съжаление с момчешка липса на мускулна координация. Този дефект, утежнен от необходимостта да носи очила, му пречеше да спортува активно — да играе баскетбол и бейзбол, които бяха главното занимание на неговите връстници — и затова имаше само един близък приятел — Боб Джонс, син на Тейлър Джонс, чиято ферма беше на една миля западно от Клътъровото стопанство. Момчетата от фермите в Канзас почват да карат кола от малки; Кениън беше единадесетгодишен, когато баща му разреши с парите, които беше спечелил от отглеждането на овци, да си купи една стара камионетка. Боб и Кениън наричаха камионетката „Фургон койот“. Недалеч от „Ривър Вали“ се намира една особена ивица земя, наречена „Пясъчни хълмове“, подобна на плаж без океан. Нощно време койотите се промъкват между дюните, събират се на глутници и вият. В лунни вечери момчетата се спущаха с камионетката към тях, подгонваха ги и се опитваха да ги изпреварят. Рядко успяваха, защото и най-слабият койот тича с петдесет мили в час, а бързината на камионетката беше тридесет и пет, но това беше необикновен и красив начин на забавление. Камионетката се плъзгаше по пясъка, бягащите койоти се очертаваха на лунната светлина — и както каза Боб — караха сърцето ти да препуска.

Еднакво интересно и по-доходно беше гоненето на диви зайци, което момчетата си устройваха. Кениън стреляше добре, а приятелят му по-добре от него. Понякога двамата успяваха да доставят до петдесет заека на „заешката“ фабрика в Гардън Сити, която плащаше по десет цента на глава, замразяваше животните и ги изпращаше в развъдниците за визони. Боб и Кениън държаха най-много на своите уикенди, на лова на патици нощем по реката; да скитат, да се увиват с одеяла, да се ослушват при изгрев за шум от крила, да вървят на пръсти към звука и тогава, най-сладкото от всичко, горделиво да домъкнат вкъщи дузина патици, провиснали на коланите им. Но напоследък отношенията между Кениън и неговия приятел се бяха променили. Не бяха се карали, не бяха скъсали, нищо особено не бе станало. Само че Боб, който беше вече шестнадесетгодишен, почна да „излиза с момиче“. Това означаваше, че Кениън, една година по-малък от него и все още юноша, не можеше да разчита на дружбата му. Боб му каза: „Когато станеш на моите години, ще се чувстваш другояче. И аз мислех като теб — момичета. И какво от това? Но после, когато почнеш да разговаряш с някое от тях, ще видиш, че е много приятно.“ Кениън се съмняваше. Не можеше да си представи, че някога ще пожелае да изгуби цял час с някакво момиче, час, който можеше да оползотвори с пушки, коне, сечива, машинария, та дори и с книга. Ако Боб не можеше да бъде с него, той предпочиташе да стои сам, защото по темперамент съвсем не беше син на мистър Клътър, а по-скоро дете на Бони, едно чувствително и затворено момче. Връстниците му го смятаха за „надут“, но не му се сърдеха. Казваха: „О, Кениън — той просто си живее в свой собствен свят.“

Той остави лака да съхне и излезе на двора да свърши друга работа. Искаше да почисти цветната леха на майка си — една обичана ивица земя от неподреден листак, който растеше под прозореца на спалнята й. Когато отиде там, видя, че един от работниците прекопава лехата. Беше Пол Хелм, мъжът на домашната им помощница.

— Видя ли оная кола? — попита мистър Хелм.

Кениън беше забелязал един сив буик пред вратата на бащиния си кабинет.

— Мислех, че знаеш кой е дошъл.

— Не, но може да е мистър Джонсън. Татко каза, че го очаква.

Мистър Хелм (покойният мистър Хелм — той умря от удар през март следващата година) беше сериозен човек над петдесет години, чиято сдържаност прикриваше една остро наблюдателна и любопитна натура. Той обичаше да знае какво става наоколо.

— Кой Джонсън?

— Застрахователният агент.

Мистър Хелм измърмори:

— Баща ти сигурно му брои купища пари. Тая кола стои тук вече три часа.

Вечерният хлад раздвижи въздуха, небето беше още синьо, но удължените сенки на високите хризантеми вече се очертаваха. Котката на Нанси си играеше между тях, хващаше с лапите си връвта, с която Кениън и старият човек връзваха растенията. Внезапно се появи Нанси. Яздеше бавно дебелия Бейб през полето. Бейб се връщаше от съботното си развлечение — баня в реката. Теди, кучето, ги придружаваше и тримата бяха мокри и светеха от чистота.

— Ще настинеш — каза мистър Хелм.

Нанси се засмя; никога в живота си не беше боледувала. Като се смъкна от Бейб, тя седна на тревата в края на градината, хвана котката, размаха я във въздуха и целуна носа и мустаците й.

Кениън беше отвратен.

— Да целува животни в устата!

— И ти целуваше Скитър — напомни му Нанси.

— Скитър беше кон.

Красив червеникав жребец, който той бе отгледал от малко конче. Как прескачаше оградата, тоя Скитър!

— Преуморяваш коня — беше го предупредил баща му. — Някой ден ще го умориш.

Така и стана; като летеше по пътя с господаря си на гръб, сърцето му не издържа, той се спъна и падна мъртъв. Сега, година по-късно, Кениън все още тъгуваше за него. Баща му, който му съчувстваше, обеща да му даде най-хубавото конче от родените напролет.

— Кениън, мислиш ли, че Трейси ще може вече да говори, когато дойдат за празника? — попита Нанси. Трейси нямаше още годинка, беше неин племенник — синът на Евиана, сестрата, която тя чувстваше особено близка. (Кениън обичаше повече Бевърли.) — Такова удоволствие ще ми достави да го чуя да казва „леля Нанси“ или „вуйчо Кениън“. Няма ли да ти е драго да го чуеш да казва тъй? Не обичаш ли да си вуйчо? Кениън! О, боже, защо никога не ми отговаряш?

— Защото си глупачка — каза той и й подхвърли една увехнала далия, която тя пъхна в косата си.

Мистър Хелм прибра лопатата. Гаргите грачеха, слънцето щеше скоро да залезе, а той живееше далеч. Имаше половин миля път по алеята с китайски бряст, която сега се бе превърнала в тъмнозелен тунел. Той живееше на другия й край.

— Лека… — каза той и си тръгна. После се обърна и погледна назад.

— И това — даде показания той на другия ден — беше последния път, когато ги видях. Нанси отвеждаше стария Бейб към хамбара. Както казах, всичко си беше съвсем обикновено.

 

 

Черният шевролет пак беше спрял, този път пред една католическа болница в предградието на Емпория. Под постоянните нападки на Пери („Това е твоят недостатък. Смяташе, че има само един правилен начин — начинът на Дик.“) Дик беше отстъпил. Докато Пери чакаше в колата, той влезе в болницата да се опита да купи чифт черни чорапи от някоя калугерка. Този малко необичаен начин на снабдяване беше идея на Пери. Калугерките според него положително имат излишни чифтове. Обаче идеята имаше един недостатък; калугерките и всичко свързано с тях носеха нещастие, а Пери много уважаваше своите суеверия (някои други бяха числото петнадесет, червена коса, бели цветя, свещеници, пресичайки пътя му, змии в сънищата му). Но нямаше как. Изключително суеверните много често са и големи фаталисти. Такъв беше и случаят с Пери. Той беше тук и се беше впуснал в настоящата операция не защото искаше, а защото тъй беше отредила съдбата. Можеше да го докаже, но нямаше никакво намерение да прави това, и то най-малко на Дик. Доказателството щеше да го принуди да признае истинската скрита причина за завръщането му в Канзас, едно нарушение на условията за предсрочното му освобождаване от затвора. Причините, поради които бе решил да се върне, нямаха нищо общо с Диковия „голям удар“ или с Диковото писмо, което го викаше. Преди няколко седмици бе научил, че в четвъртък, на 12 ноември, един от предишните му другари от затвора щеше да бъде пуснат от Канзаския щатски затвор в Лансинг и „повече от всичко друго на света“ той искаше да се срещне с този човек, неговия „истински и единствен приятел“ — „блестящия“ Уили Джей.

През първите три години в затвора Пери беше наблюдавал Уили Джей отдалеч, с интерес и резервираност. Ако човек искаше да го смятат за корав екземпляр, интимност с Уили Джей изглеждаше неразумна. Той беше помощник на пастора в затвора — строен ирландец с преждевременно посивяла коса и сиви меланхолични очи. Теноровият му глас беше гордостта на затворническия хор. Дори Пери, който презираше всякаква проява на набожност, се почувства „разстроен“, когато чу Уили Джей да пее „Отче наш“. Химнът, изпят с такава вяра, го развълнува, накара го малко да се замисли върху основателността на своето презрение. Накрая, подтикван от леко религиозно любопитство, той направи опит да се сближи с Уили Джей и помощникът на пастора веднага се отзова. Помисли, че предугажда в това тяло с осакатени крака, в този замечтан поглед и в превзетия дрезгав глас „поет, нещо рядко, което заслужава спасение“. Амбицията „да върне това момче на бога“ го погълна. Когато веднъж Пери му показа една своя пастелна рисунка — голям и технически добре изпипан портрет на Исус, надеждите му, че ще успее, пораснаха. Пасторът в Лансинг, Джеймс Пост, толкова хареса рисунката, че я окачи в работната си стая, където тя виси и до днес; загладен и красив Спасител с пълните устни и тъжните очи на Уили Джей. Картината беше кулминацията в неуверените духовни търсения на Пери и парадоксално, тя сложи край на тези търсения. Той прецени своя Христос като „лицемерен опит да измами и заблуди“ Уили Джей, защото си оставаше така неубеден в съществуването на бога, както и преди. Все пак трябваше да признае това и да рискува да изгуби единствения си приятел, който „наистина го разбира“? (Худ, Джо, Джеси — блуждаещи пътници в един свят, където презимето рядко се казва — бяха неговите обикновени „другари“. Той не бе срещал човек като Уили Джей. Според Пери той стоеше в интелектуално отношение „високо над средното ниво — един много опитен психолог“. Как е възможно, не проумяваше Пери, такъв надарен човек да се озове в Лансинг? Отговорът, който той добре знаеше, но отхвърляше като „заобикаляне на по-дълбокия, човечния въпрос“, беше разбираем за по-обикновения ум. Помощникът на пастора, тогава на тридесет и осем години, беше крадец на дребно, който за един период от двадесет години беше излежавал присъди в пет различни щати.) Пери реши да поговори с него. Съжаляваше, но рай, ад, светии, божествена милост — тези неща не бяха за него и ако привързаността на Уили Джей се основаваше върху вероятността някой ден Пери да се присъедини към него в подножието на кръста, тогава той се е излъгал и тяхното приятелство е лъжливо, фалшификация като рисунката.

Както обикновено, Уили Джей разбра. Обезсърчен, но не разочарован, той упорито ухажваше душата на Пери до деня, в който нейният притежател бе предсрочно освободен. В навечерието на заминаването му Уили Джей му написа прощално писмо със следния заключителен параграф:

„Ти си човек с необикновена страст, гладен човек, който не е наясно къде е насочен апетитът му. Една дълбоко разстроена личност, бореща се да прожектира своята индивидуалност върху екрана на един скован конформизъм. Ти съществуващ в един полусвят, провесен между две суперструктури; едната самоизява, а другата самоунищожение. Силен си, но в силата ти има недостатък и ако не се научиш да го контролираш, той ще се окаже по-силен от силата ти и ще те победи. А недостатъкът? — Експлозивни емоционални реакции, несъответстващи на случая. Защо? Защо е този неуместен гняв при вида на други, които са щастливи или доволни, това нарастващо презрение към хората и желанието да им причиниш болка? Добре, смяташ ги за глупци, презираш ги за техните нравствени разбирания, тяхното щастие е източник на твоето разстройство и негодувание. Но това са страшни неприятели, които ти носиш вътре в себе си. Понякога те са разрушителни като куршуми. За щастие куршумът убива своята жертва, а тези бактерии, ако им се позволи да се развиват, не убиват човека, а оставят след себе си едно разкъсано и обезобразено същество. Вътре в това същество остава огън, но той се поддържа само ако му се хвърлят съчки от презрение и омраза. Такъв човек може да напредне, но не постига успех, защото е враг на себе си и това му пречи да се радва истински на постиженията си.“

Пери, поласкан, че е тема на тази проповед, я беше дал на Дик да я прочете. Дик, който имаше смътна представа за Уили Джей, нарече писмото „щуротии“ и добави „Съчки на презрение! Той е съчка!“ Разбира се, Пери беше очаквал такава реакция и тайно й се радваше, защото приятелството му с Дик, с когото се сближи едва през последните няколко месеца в Лансинг, бе възникнало като резултат и противовес на дълбокото му възхищение от помощника на пастора. Може би Дик беше повърхностен или дори, както Уили Джей твърдеше, „порочен самохвалко“. Но Дик беше много забавен, хитър, реалист, „прозираше нещата“, умът му не летеше в облаците, не беше наивен. Нещо повече, за разлика от Уили Джей той не критикуваше любовта на Пери към екзотиката. Готов беше да слуша, да се въодушевява, да споделя с него тези мечти за „гарантирано съкровище“, скрито в мексиканските морета и в бразилските джунгли.

След предсрочното освобождаване на Пери изминаха четири месеца — месеци, прекарани зад кормилото на един стар форд, купен през пет ръце за сто долара, и в друсане от Рино до Лас Вегас, от Белингъм, Вашингтон до Бул, Айдахо. И в Бул, където беше намерил временна работа като шофьор на камион, получи писмото на Дик.

„Приятелю П. Излязох през август. След като ти напусна, срещнах Едного, не го познаваш. Той ме насочи към нещо, което можем да свършим Прекрасно. Опечена работа, идеален удар…“

Дотогава Пери не бе смятал, че ще види пак Дик. Или Уили Джей. Но често мислеше и за двамата, особено за последния, който в спомените му бе израснал до три метра, един посивял мъдрец, бродещ постоянно из лабиринтите на съзнанието му. „Теб те привлича отрицателното — му бе казал веднъж Уили Джей в една от своите лекции. — Иска ти се да не даваш пукната пара за нищо, да съществуваш без отговорност, без вяра, без приятели, без човешка топлина.“

През време на самотните си и пълни с неудобства скитания Пери неведнъж премисляше това обвинение и реши, че е несправедливо. Той даваше пукната пара — но кой някога е давал за него? Баща му? Да, донякъде. Едно-две момичета, но това беше „дълга история“. Само Уили Джей. Само той го беше оценил истински; беше оценил възможностите му, бе разбрал, че Пери не е само недорасъл метис с прекалено развита мускулатура. Уили Джей го виждаше въпреки всичките си поучения, както сам Пери се виждаше: „изключителен“, „рядко артистична натура“. В Уили Джей суетността му бе намерила поддръжка, чувствителността му — закрила и изминалите четири месеца бяха направили тази висока оценка по-привлекателна от всяка мечта за заровено злато. Затова, когато получи поканата на Дик и съобрази, че предлаганата от Дик среща в Канзас приблизително съвпада с датата на излизането на Уили Джей от затвора, той разбра, че трябва да се върне в Канзас. Отиде до Лас Вегас, продаде разнебитената кола, опакова колекцията си от карти, стари писма, ръкописи и книги и си купи билет за автобуса по линията „Грейхаунд“ до Канзас Сити. Резултатът от пътуването остави пак на съдбата. Ако нещата „не можеха да се наредят с Уили Джей“, тогава можеше „да разгледа предложението на Дик“. Както излезе, изборът беше между Дик и нищо друго, защото, когато автобусът на Пери пристигна в Канзас Сити на 12 ноември вечерта, Уили Джей, когото той не можа да предупреди за пристигането си, беше вече напуснал града — само пет часа по-рано, от същата спирка, на която пристигна Пери. Това той научи от телефонния си разговор с мистър Пост, който още повече го обезкуражи, като отказа да съобщи къде точно ще отиде помощникът му. „Тръгна на Изток — каза пасторът, — към прекрасни възможности. Почтена работа и дом на добри хора, които искат да му помогнат.“ И Пери, затваряйки телефона, се почувства „замаян от яд и разочарование“.

Но когато му мина ядът, той се запита какво всъщност бе очаквал от едно събиране с Уили Джей? Свободата ги беше разделила. Като свободни хора те нямаха нищо общо помежду си, бяха противоположности, които никога не биха могли да образуват „тим“ — поне не такъв, който би се впуснал в леководолазни приключения из крайбрежните води на Мексиканския залив. Приключения, които той и Дик бяха замисляли. Все пак, ако не беше изпуснал Уили Джей, ако можеше да прекара поне един час с него, Пери беше съвсем убеден — просто „знаеше“, — че сега нямаше да чака пред някаква си болница да излезе Дик с чифт черни дамски чорапи.

Дик се върна с празни ръце.

— Нищо не стана — съобщи той с лукава нехайност, която се стори на Пери подозрителна.

— Сигурен ли си? Ти въобще отиде ли да питаш?

— Разбира се.

— Не ти вярвам. Смятам, че си влязъл вътре, повъртял си се една-две минути и си излязъл.

— Добре, сладур, мисли си каквото искаш. — Дик запали мотора. След като попътуваха известно време мълчаливо, той потупа Пери по коляното. — Хайде, хайде — каза Дик. — Идеята беше детинска. Какво, по дяволите, щяха да си помислят те? Нахълтвам там, сякаш това е някакъв евтин магазин…

Пери отвърна:

— Може би така е по-добре. Калугерките са пасмина, която носи нещастие…

 

 

Представителят на нюйоркската застрахователна агенция в Гардън Сити се усмихна, като видя, че мистър Клътър разви капачето на писалката си и отвори чековата книжка. Дойде му наум една местна шега.

— Знаеш ли какво разправят за тебе, Хърб? Казват, че откакто подстригването се качи на долар и половина, Хърб пише чек и на бръснаря.

— Вярно е — отговори мистър Клътър. Той беше известен, че като царските особи никога не носи у себе си пари. — Аз така работя. Когато ония момчета от данъчното дойдат да ровят, отменените чекове са най-добрите ти приятели.

С чека, написан, но още неподписан, той се завъртя на стола пред бюрото си и се замисли. Агентът, набит, малко плешив, непринуден човек, на име Боб Джонсън, се надяваше, че клиентът му няма да се разколебае в последната минута. Когато сключваше сделки, Хърб беше твърдоглав, бавен човек. Джонсън го обработва цяла година, за да направи тази застраховка. Но не, клиентът му само преживяваше онова, което Джонсън наричаше „тържествен момент“ — явление, познато на застрахователните агенти. Настроението при застраховане за живот е подобно на настроението при подписване на завещание; мислите за смъртта са неизбежни.

— Да, да — каза мистър Клътър, сякаш разговаряше със себе си. — Има много прекрасни неща в живота ми, за които трябва да съм благодарен.

Поставените в рамки документи, които напомняха възхода на неговата дейност, светеха върху ореховата ламперия на кабинета; диплома от колежа, карта на фермата „Ривър Вали“, земеделски почетни дипломи, луксозно удостоверение, подписано от Дуайт Айзенхауер и Фостър Дълес, потвърждаваше заслугите му към федералната кредитна фермерска комисия.

— Децата. Случихме с тях. Не би трябвало да го казвам, но наистина се гордея с тях. Вземи Кениън. Точно сега той се колебае дали да стане инженер или научен работник, но не можеш да ме убедиш, че момчето ми не е роден фермер. С божията воля той ще управлява това имение един ден. Познаваш ли съпруга на Евиана? Дон Джаркоу? Ветеринарен лекар е. Не мога да ти кажа колко високо ценя това момче. Също и Вир. Вир Инглиш — момъкът, който дъщеря ми Бевърли бе достатъчно умна да избере за съпруг. Ако нещо се случи с мен, сигурен съм, че мога да разчитам на тези двама млади хора да поемат отговорностите. Бони сама няма да може да продължи работата във фермата.

Джонсън, ветеран в изслушването на такива мисли, разбра, че е време да се намеси.

— Е, Хърб — каза той, — ти си млад човек, на четиридесет и осем години. От вида ти и от медицинското свидетелство личи, че сигурно ще бъдеш между нас поне още няколко седмици.

Мистър Клътър се изправи на стола и пак взе писалката.

— Да ти кажа право, чувствам се много добре. И доста оптимистично настроен. Струва ми се, че тук могат да се изкарат добри пари в следващите няколко години.

Докато набелязваше плановете си за бъдещо финансово подобрение, той подписа чека и го бутна към Джонсън.

Беше шест и десет и агентът бързаше да си върви. Жена му го чакаше за вечеря.

— Радвам се, че се уреди, Хърб.

— И аз също, друже.

Те се ръкуваха. После със заслужено чувство за победа Джонсън взе чека на мистър Клътър и го сложи в портфейла си. Беше първата вноска срещу полица за четиридесет хиляди долара, която при случай на неестествена смърт плащаше обезщетение в двоен размер.

 

 

И той върви с мен, и говори с мен.

И радостта, която споделяме,

никой никога не е изпитвал.

Пери попя, акомпанирайки си на китара, и си подобри настроението. Знаеше думите на около двеста химна и балади — репертоар, който варираше от „Старият грапав кръст“ до Коул Портър. Освен на китара свиреше още на устна хармоника, акордеон, банджо и ксилофон. В една от любимите му фантазии за артистична кариера сценичното му име беше Пери О’Парсънс, звезда, под чиято снимка по афишите трябваше да стои надписът: „Симфония от един човек“.

Дик попита:

— Какво ще кажеш за един коктейл, а?

Пери не държеше на никакво специално питие, защото изобщо не пиеше много. Дик обаче беше придирчив и обикновено си поръчваше „Портокалов цвят“. От страничния джоб на колата Пери извади половинлитрова бутилка, в която имаше готова смес от портокалова есенция и водка. Почнаха да се черпят поред. Здрачът се беше вече спуснал, но Дик караше все още без фарове с непроменена бързина — шестдесет мили в час. Пътят беше прав, полето равно като езеро и други коли рядко се срещаха. Те пристигнаха „ей там“ или бяха съвсем наблизо.

— Господи — каза Пери, ядно загледан в пейзажа, еднообразна и безкрайна равнина под студено зеленикаво небе, празна и самотна, в която рядко се мяркаха мъждукащите светлинки на отдалечените една от друга фермерски къщи. Той мразеше този пейзаж, както мразеше тексаските прерии, пустинята Невада. Безкрайно равни и рядко населени пространства винаги го хвърляха в депресия, придружена от агорафобия (страх от стоене на открито). Той обожаваше морските пристанища — претъпкани с народ, със звън, задръстени с дрънчащи параходи, — пропити с миризмата на канал, като например Йокохама, където по време на войната в Корея бе прекарал едно лято като американски редник. — Господи! А те ми казаха да стоя далеч от Канзас. Никога вече да не ми стъпва крачето тук! Сякаш са ме спирали да влизам в рая! А само погледни! Полюбувай се!

Дик му подаде полупразната бутилка.

— Запази това — каза той, — може да ни потрябва.

— Помниш ли, Дик, всичко, каквото приказвахме за намиране на лодка? Мислех си — бихме могли да си купим лодка в Мексико. Нещо евтино и солидно. И да отидем чак до Япония. Направо да преплаваме Тихия океан. Хиляди хора са правили това. Не те залъгвам, Дик, Япония ще ти хареса. Чудесни тихи хора с маниери като цветя. Наистина внимателни — не гледат само да ти свият парите. А жените. Ти никога не си срещал истинска жена.

— Срещал съм — каза Дик, който претендираше, че е още влюбен в първата си медноруса жена, макар че тя беше вече женена за друг.

— Там има едни бани… Едната от тях се нарича „Басейн на мечтите“. Опънеш се и красиви, прелестни момичета идват и те изтъркват от главата до пръстите на краката.

— Разправял си ми за това — рязко отвърна Дик.

— Е-е? Не мога ли да го повторя?

— После. После ще говорим за това. Дявол да го вземе, имам да мисля за много неща.

Дик включи радиото, Пери го угаси. Без да обръща внимание на Диковите протести, той дръпна струните на китарата:

Дойдох в градината сам,

а росата бе още по розите

и Гласът, който чувам, пълни ушите ми…

Синът господен разкрива…

Пълната луна се показваше на хоризонта.

 

 

В понеделник, преди да бъде разпитван с детектора за лъжа[9], Боби Руп описа в свидетелските си показания своето последно посещение в дома на Клътърови.

Имаше пълнолуние и си помислих, ако Нанси иска, можем да излезем с колата и да отидем до езерото Мак Кини. Или пък на кино в Гардън Сити. Когато й се обадих по телефона към седем часа, тя отговори, че трябва да пита баща си. След малко се върна на телефона и каза, че отговорът му е не, защото предната вечер много сме закъснели. После добави защо не отида аз у тях да гледаме телевизия. Много пъти съм бил на телевизия у Клътърови. Нанси е единственото момиче, с което съм ходил. Познавам я, откакто се помня, съученици сме от първи клас. И откакто я помня, винаги е била хубавичка. Всички я обичаха — беше човек, дори и като дете. Искам да кажа, че умееше да накара всекиго да се чувства добър. Бяхме в осми клас, когато излязохме за пръв път сами. Повечето от момчетата в нашия клас искаха да я придружат на осмокласната забава по случай края на учебната година и аз се изненадах — възгордях се, когато тя каза, че ще отиде с мен. И двамата бяхме дванадесетгодишни. Татко ми даде колата си и аз заведох Нанси на забавата. Колкото по-често я виждах, толкова повече ми харесваше. Цялото й семейство ми се нравеше. Тук наоколо няма други като тях или поне аз не познавам други. Мистър Клътър може да е проявявал излишна строгост за някои неща — религия и тъй нататък, но никога не се опитваше да те накара да почувстваш, че той е прав винаги, а ти не.

Ние живеем на три мили западно от Клътърови. Често отивах и се връщах пеш. Обаче през лятото работех винаги и миналата година събрах достатъчно пари да си купя кола — един форд, модел 55 година. В събота вечер отидох до тях с колата, бях там малко след седем. Не видях никого нито на шосето, нито по алеята, която води към къщата. Нямаше никой и около самата къща. Само старият Теди ме залая. Лампите светеха на долния етаж — във всекидневната и в кабинета на мистър Клътър. Вторият етаж беше тъмен и предположих, че мисис Клътър спи — ако е вкъщи. Никога не знаех кога е там и кога я няма и никога не питах. Но разбрах, че съм бил прав, защото по-късно вечерта Кениън искаше да се упражнява на корна, свиреше корна баритон в училищната духова музика, а Нанси му каза да не свири, защото ще събуди мисис Клътър. Когато отидох у тях, бяха привършили вечерята си. Нанси беше прибрала масата и бе сложила чиниите в машината за миене на съдове. Тримата — двете деца и мистър Клътър, бяха във всекидневната. Седяхме, както и друг път — Нанси и аз на кушетката, а мистър Клътър на своя люлеещ се стол. Той по-скоро четеше, отколкото гледаше телевизия. Бе взел една от книгите на Кениън „Ровър Бой“. По едно време отиде до кухнята и донесе две ябълки. Предложи едната на мен, но аз отказах. Той изяде и двете. Зъбите му бяха бели, казваше, че се дължи на ябълките. Нанси… Нанси беше с къси чорапки, домашни пантофки, сини дочени панталони и доколкото си спомням, зелен пуловер. На ръката имаше златен часовник и гривната, която й подарих за шестнадесетия й рожден ден през януари — с нейното име от едната страна и моето от другата. Също и пръстен, малък обикновен сребърен пръстен. Купи си го миналата година през лятото, когато ходи в Колорадо с Кидуелови. Не беше моят пръстен — нашият пръстен. Защото преди около две седмици тя нещо ми се разсърди и каза, че за известно време няма да носи нашия пръстен. Когато момичето ти постъпи тъй, то значи, че си подложен на изпитание. Искам да кажа, ние се карахме понякога, разбира се; всички, които „ходят постоянно“, се карат. Ето какво стана: аз отидох на сватбата на един приятел. На приема изпих една бутилка бира и Нанси се научила за това. Някое дрънкало й казало, че съм бил мъртво пиян. Тя стана камък, не ми казваше дори „здравей“ цяла седмица. Но напоследък се разбирахме чудесно и смятам, че беше готова да носи пак нашия пръстен.

Гледахме най-напред „Човекът и стихиите“ по канал 11. За някакви хора в Арктика. После видяхме един каубойски филм, след това шпионски — „Петте пръста“. „Майк Хамър“ се появи в 9:30. После новините. Но Кениън не харесваше нищо, най-вече защото не му давахме да избира програми от други канали. Критикуваше всичко и Нанси постоянно му казваше да млъкне. Те винаги се дразнеха един друг, но всъщност бяха много близки — по-близки от повечето братя и сестри. Предполагам, защото прекарваха много време двамата сами — мисис Клътър отсъстваше, а мистър Клътър често пътуваше до Вашингтон или някъде другаде. Нанси много обичаше Кениън, но мисля, че дори и тя не го разбираше съвсем. Той сякаш беше някъде далеч, никога не знаеш какво мисли, никога дори не си сигурен, че те гледа, защото беше малко разноглед. Някои казваха, че е гений, и може би с право. Той наистина много четеше. Но, както казах, тогава не го свърташе на едно място. Не искаше да гледа телевизия, искаше да свири на корна и когато Нанси не му разреши, спомням си, че мистър Клътър му каза защо не слезе в сутерена, където никой няма да го чува. Но той и на това не беше съгласен.

Веднъж телефонът иззвъня. Или пък беше два пъти? Не знам, не помня. Помня само, че когато звънна, мистър Клътър се обади от кабинета си. Вратата беше отворена — летящата врата между всекидневната и кабинета, — чух го да казва „Ван“ и разбрах, че говори с помощника си мистър Ван Влийт. Чух го да казва също, че има главоболие, но е почнало да му преминава. И добави, че ще види мистър Ван Влийт в понеделник, когато се върне… да, „Майк Хамър“ току-що беше свършил. Пет минути новини. После сведения за времето. Мистър Клътър винаги вдигаше глава, когато говореха за времето. Всъщност той и затова седеше край телевизора. Както и аз — единственото, което ме интересуваше, бяха спортните новини — те бяха след прогнозата за времето. Като свършиха, беше 10:30 и аз станах да си ходя. Нанси ме изпрати. Поговорихме малко и се условихме да отидем в неделя вечер на кино — на един филм, който момичетата очакваха с нетърпение, „Синята дочена рокля“. После тя изтича обратно вкъщи и аз потеглих с колата. Беше ясно като ден, луната беше много светла, беше студено и малко ветровито. Степните бурени шумяха. Това е, което видях. Само че сега, когато си спомням всичко, мисля, че някой трябва да е бил скрит там, може би между дърветата. Чакал е само да си отида.

 

 

Пътниците спряха за вечеря в един ресторант в „Грейт Бенд“. Пери, останал само с петнадесет долара, беше готов да се задоволи с газирано питие и един сандвич, но Дик каза не, имаха нужда „да си подложат добре“, не е важна цената, той ще плаща. Поръчаха си две пържоли „алангле“, печени и пържени картофи, пържен кромид, отделно макарони и качамак, варен боб и млада царевица, канелени кифлички, ябълков пай, сладолед и кафе. После отидоха в близкия магазин и като завършек си избраха пури. Оттам купиха и две дебели ролки лейкопласт.

Черният шевролет тръгна отново, бързо пресече полето и неусетно навлезе в по-студения, сух климат на високите житни равнини. Пери, замаян от многото ядене, затвори очи и се унесе в полусън. Събуди го гласът, който четеше новините по радиото в 11 часа. Той отвори прозореца и подаде лице навън, да се освежи от мразовития въздух. Дик му каза, че се намират в окръга Фини.

— Преди десет мили влязохме във Фини — каза той.

Колата се движеше с голяма скорост. Реклами, осветени от фаровете й, блясваха и летяха по пътя: „Вижте полярните мечки“, „Бъртис Мотърс“, „Най-големият безплатен плувен басейн в света“, „Мотел Уитландс“, и накрая, малко преди да се появят уличните светлини: „Здравей, страннико! Добре дошъл в Гардън Сити. Гостоприемно място.“

Минаха през северния край на града. В този почти среднощен час по улиците нямаше никого и нищо не беше отворено освен няколко самотни, силно осветени сервизни станции. Дик спря пред една от тях — „Филипс 66“ на Хърд. Едно момче се появи и попита:

— Да я пълня ли?

Дик кимна. Пери излезе от колата, отиде в станцията и се заключи в мъжката тоалетна. Краката го боляха — това се случваше често. Боляха го така, сякаш старата злополука беше станала преди пет минути. Той изтърси на дланта си три аспирина от едно шишенце, сдъвка ги бавно (вкусът му харесваше) и после пи вода от крана на чешмата. Седна на клозета, протегна краката си и почна да масажира схванатите си колене. Дик му беше казал, че почти са стигнали, „още само седем мили“. Отвори ципа на един от джобовете на якето си и извади книжна кесийка. В нея бяха скоро купените гумени ръкавици. Бяха тънки и лепкави. Докато ги слагаше, едната се скъса, не много, просто се пукна между пръстите, но това му се стори знамение. Някой натисна дръжката на вратата. Заудря я. Дик попита:

— Искаш ли бонбони? Тук има автомат за бонбони.

— Не.

— Добре ли си?

— Отлично.

— Не се бави цяла нощ.

Дик пусна десет цента в автомата, дръпна лоста и вдигна пакетче желирани бонбони. Дъвчейки, той се върна при колата, повъртя се край нея, като наблюдаваше усилията на младия механик да изтрие предното стъкло от канзаския прах и мръсотията от смазани насекоми. Механикът, чието име беше Джеймс Спор, се почувства неспокоен. Очите на Дик, неговото намусено изражение, странното и дълго седене на Пери в тоалетната го смущаваха. (На другия ден той каза на работодателя си: „Снощи тук имахме едни много съмнителни клиенти“ — но не помисли нито тогава, нито дълго след това да свърже посетителите с трагедията в Холкъм.)

Дик каза:

— Тук май няма много работа.

— Не — отвърна Джеймс Спор. — От два часа вие сте единствените, които спират. Откъде идвате?

— Канзас Сити.

— На лов ли тук?

— Не, просто минаваме. На път за Аризона. Намерили сме си работа там. По строежите. Да имаш представа колко мили е от тук до Тукумкари, Ню Мексико?

— Не, не зная. Три долара и шест цента. — Той взе парите от Дик, върна му и каза: — Ще ме извините ли, сър? Имам работа. Сменям калника на един камион.

Дик зачака. Изяде още няколко желирани бонбони, форсираше нетърпеливо мотора, натискаше клаксона. Възможно ли е погрешно да е преценил характера на Пери? Възможно ли е Пери, от всички хора на света, да страда от внезапни пристъпи на „мехурчета в кръвта“? Преди години, когато за пръв път се срещнаха, той бе помислил, че Пери е „добро момче“, макар и малко „заплеснат по себе си“, „сантиментален“, прекалено голям „мечтател“. Хареса му, но не сметна, че заслужава да се обработва, докато един ден Пери разправи за някакво убийство. Каза, че просто „за кеф“ убил един негър в Лас Вегас. Бил го до смърт с велосипедна верига. Тази случка издигна малкия Пери в очите му. Почна да се среща с него по-често и като Уили Джей, макар и по различни причини, постепенно дойде до заключение, че Пери притежава необикновени и ценни качества. В Лансинг се въртяха доста такива — които се хвалеха, че са убивали или че са готови да извършат убийство. Но Дик се убеди, че Пери беше рядкост, „роден убиец“ — съвършено нормален, но безсъвестен и способен да нанася със или без причина най-хладнокръвно смъртоносни удари. Теорията на Дик беше, че такава дарба под негово ръководство би могла да бъде изгодно експлоатирана. Стигнал до това заключение, той продължи да ухажва Пери, да го ласкае, да се преструва например, че вярва във всички глупости за заровени съкровища. Споделяше копнежите му за лентяйстване по южните морета и мечтите му за пристанищните градове. Нито едно от тези неща не привличаше Дик, който искаше „редовен живот“ със собствен бизнес, собствена къща, кон за езда, нова кола и „изобилие от руси пиленца“. Обаче беше много важно Пери да не заподозре това, поне докато със своята дарба му помогне да осъществи амбициите си. Но може би Дик си беше направил сметката погрешно, измамил се е. Ако е тъй, ако излезе, че Пери в края на краищата е само един „обикновен новак“, тогава „ресто сделката“, времето за планиране — месеци наред — беше изгубено напразно. Не оставаше нищо друго, освен да се обърне и да си тръгне. Това не трябваше да става! Дик се върна в станцията.

Вратата на тоалетната още беше заключена. Той зачука по нея.

— За бога, Пери!

— След минута.

— Какво има? Болен ли си?

Пери стисна здраво ръба на умивалника и с мъка се изправи. Краката му трепереха. Болката в коленете го изпоти. Той изтри лицето си с тоалетна кърпа, отключи вратата и каза:

— Добре, хайде да вървим.

 

 

Спалнята на Нанси беше най-малката и най-индивидуалната стая в къщата — моминска и нагиздена като поличка на балерина. Стените, таванът и всичко останало, с изключение на скрина и на бюрото, бяха розови, сини или бели. Върху леглото, в бяло и розово, натрупано със сини възглавнички, се разполагаше едно голямо бяло-розово плюшено мече, което Боби беше спечелил на стрелбището по време на панаира. Над тоалетната масичка, обвита с бяла драперия, висеше табло от корк, боядисано розово. На него бяха закачени сухи гардении, останки от някакъв прастар корсаж, рецепти за готвене, изрязани от вестници, стари картички и снимки: на нейния племенник — бебето, на Сюзън Кидуел и на Боби Руп. Боби беше сниман в около дузина различни пози; да замахва при бейзбол, да подхвърля топка на баскетбол, да кара трактор, да гази по бански гащета в езерото Мак Кини (то беше всичко, на което се решаваше, защото не знаеше да плува). Имаше и снимки на двамата — Нанси и Боби. На нея най й се харесваше снимката, на която двамата седяха под шарена сянка по време на екскурзия и се гледаха с изражение, което, макар и сериозно, беше пълно със задоволство. На бюрото й бяха струпани други снимки на коне, на котки, вече мъртви, но незабравени, като „горкия Бубс“, който неотдавна бе умрял по много мистериозен начин. (Тя подозираше, че е отровен.)

Нанси винаги си лягаше последна. Както веднъж бе обяснила на своята приятелка и учителка по домакинство мисис Поли Стринджър, среднощните часове бяха „времето и да бъде егоистична и суетна“. Тогава се занимаваше с красотата си. Вземаше душ, почистваше и масажираше с крем лицето си, а в събота вечер си миеше косата. Тази вечер, след като я изсуши и изчетка, тя я върза с тънка памучна кърпа и подреди дрехите, които имаше намерение да облече сутринта, за да отиде на черква: найлонови чорапи, черни пантофки, червена рокля от кадифе — най-хубавата, която сама си бе ушила. Роклята, с която щяха да я погребат.

Преди да си каже молитвата, тя винаги записваше в дневника си няколко случки от деня. („Лятото дойде. Завинаги, надявам се. Сю дойде, яздихме Бейб долу край реката. Сю посвири там на флейта. Светулки.“) И от време на време изблици на чувства. („Обичам го много!“) Беше дневник, пригоден за петгодишно ползване. В четиригодишното му съществуване никога не беше пропуснала ден, в който да не отбележи нещо. Някои изключителни събития (сватбата на Евиана, раждането на племенника й) и преживявания (нейното първо „истинско скарване с Боби“ — страница, замазана от сълзи) я бяха принудили да изпише и страници от дневника, определени за бъдещето. Годините бяха отбелязани с различни цветове мастило. 1956 беше зелена, 1957 червена, а 1958 бе бледолилава. Сега, за 1959 година, тя се бе спряла на царско синьо. Но както във всяка проява, тя и тук правеше опити с почерка си. Пишеше ту под ляв ъгъл, ту под десен, разлато или много сгъстено, закръгляше почерка си или го изтегляше нагоре, сякаш се питаше: „Това ли е Нанси? Или онова? Коя съм аз?“ (Веднъж мисис Ригз, учителката по английски, беше върнала съчинението й, на което бе написала следната забележка: „Много добре, но защо е написано с три различни почерка?“ — А Нанси бе отговорила: „Защото още не съм пораснала достатъчно, за да бъда оформена личност с оформен почерк.“) Все пак през последните няколко месеца беше напреднала и почеркът, с който бе писала последната вечер, показваше една зараждаща се зрелост: „Джолин К. дойде у нас, показах й как се прави черешов пай. Свирихме с Рокси. Боби дойде, гледахме телевизия. Отиде си в 11 ч.“.

 

 

„Това е! Това е! Това трябва да е! Ето училището, ето гаража, сега завиваме на юг.“ На Пери му се струваше, че Дик си мърмори някакви весели глупости. Оставиха шосето, преминаха бързо през запустелия Холкъм и прекосиха железопътната линия за Санта Фе. „Банката, това трябва да е банката, сега завиваме на запад. Виждаш ли дърветата? Това е то, това трябва да е!“ Фаровете осветиха една алея от китайски брястове. Пречупени и подгонени от вятъра степни бурени се носеха по нея. Дик загаси фаровете, забави и спря, докато очите им свикнат с осветената от луната нощ. След малко колата запълзя напред.

 

 

Холкъм се намира на дванадесет мили източно от планинската часова зона — обстоятелство, което предизвиква известно недоволство сред местното население, защото означава, че в седем часа сутрин, а през зимата в осем и дори по-рано, небето е все още тъмно. А ако има звезди, те още светят, както светеха и когато двамата сина на Вик Ирсик дойдоха да си свършат утринната неделна работа. Но около девет слънцето вече беше изгряло. Настъпи нов ден, чудесен за лов на фазани. При свършване на работата момчетата не забелязаха нищо нередно. Когато напуснаха стопанството, тичайки по алеята, те махнаха с ръка на една идваща кола и момичето в нея им махна в отговор. Тя беше съученичка на Нанси и също се казваше Нанси — Нанси Юълт. Беше единственото дете на човека, който караше колата, мистър Кларънс Юълт, мъж на средна възраст. Той имаше ферма за захарно цвекло. Нито мистър Юълт, нито жена му ходеха на черква, но всяка неделя той отвеждаше дъщеря си във фермата „Ривър Вали“, за да може тя да отиде с Клътърови на методистката служба в Гардън Сити. Това споразумение му спестяваше „две пътувания до града и обратно“. Имаше навика да чака, докато види, че дъщеря му влиза у Клътърови. Нанси, взискателна към облеклото си, с фигура на филмова звезда, с очила и със скромна, лека походка, пресече тревата и натисна звънеца на главния вход. Къщата имаше четири входа. Когато след неколкократни почуквания никой не отвори, тя отиде до вратата на работния кабинет. Намери я полуотворена. Нанси я отвори още малко — колкото да се убеди, че кабинетът е тъмен. Не влезе, защото си помисли, че на Клътърови няма да им е приятно, „ако нахълта направо“. Почна да чука, да натиска звънеца и най-после заобиколи откъм задната страна на къщата. Там беше гаражът. Тя забеляза, че и двете коли са вътре — два шевролета. Това означаваше, че Клътърови положително са вкъщи. Но след като тропна безрезултатно на третата врата, която водеше в килера, и на четвъртата — кухненската, Нанси се върна при баща си.

— Може би спят — каза той.

— Но това е невъзможно. Представяш ли си мистър Клътър да пропусне черковната служба само за да спи?

— Хайде тогава. Да отидем в „учителската“. Сюзън сигурно знае какво се е случило.

„Учителската“ се намира точно срещу модерната училищна сграда и е една стара, полуразрушена мрачна постройка. Нейните двадесетина стаи са разделени на апартаменти за удобство на онези учители, които не могат да намерят или нямат възможност да плащат други квартири. Но Сюзън Кидуел и майка й бяха успели да подсладят този хан и да създадат уютна атмосфера в апартамента си — три стаи на партера.

Мъничката всекидневна съдържаше невероятно много неща. Освен мебели за сядане в нея имаше хармониум, пиано, саксии с цветя и почти винаги някакво палаво кученце и голяма сънлива котка. Тази неделна сутрин Сюзън стоеше на прозореца и гледаше към улицата. Тя е високо невзрачно момиче, с бяло кръгло лице и красиви сиво-сини очи. Ръцете й са необикновени — с дълги пръсти, подвижни, нервно изящни. Беше облечена за черква и всеки момент очакваше да види шевролета на Клътърови, защото и тя винаги ходеше на черква с тях. Но вместо Клътърови дойдоха бащата и дъщерята Юълт, да им разкажат нещо странно.

Сюзън не можа да даде никакво обяснение. Майка й също. Тя каза:

— Ако имаше някаква промяна в уговорката ни, сигурна съм, че щяха да телефонират. Сюзън, защо ти не се обадиш по телефона?

„Така смятах и аз — каза Сюзън в показанията си, дадени по-късно. — Набрах номера на телефона, оставих го дълго да звъни, поне останах с впечатлението, че звъни повече от минута. Никой не се обади и мистър Юълт предложи да отидем до тях и да се помъчим да ги събудим. Но когато отидохме там — не исках… да вляза в къщата. Страх ме беше, не знам защо. Никога не ми е минавало през ум такова… подобно нещо. Просто не може да се помисли! Но слънцето грееше тъй ясно, всичко изглеждаше светло и тихо. Тогава видях, че колите са там, дори и старият фургон «койот» на Кениън. Мистър Юълт беше с работни дрехи, по ботушите му имаше кал. Реши, че така не може да влезе у Клътърови, още повече че никога не беше го правил… не беше влизал у тях. Накрая Нанси каза, че ще ме придружи. Отидохме към кухненската врата и тя, разбира се, не беше заключена. Единственият човек в тази къща, който заключваше, беше мисис Хелм. Клътърови никога не правеха това. Влязохме и веднага забелязах, че Клътърови не са закусвали. На масата нямаше чинии; върху печката нямаше нищо. После видях нещо особено: чантичката на Нанси. Лежеше отворена на пода. Минахме през трапезарията и спряхме пред стълбите. Стаята на Нанси е до самата площадка горе. Викнах я и се заизкачвах. Нанси Юълт ме последва. Шумът от стъпките ни ме уплашиха повече от всичко друго, бяха толкова силни, а навсякъде цареше такава тишина… Вратата на Нанси беше отворена. Пердетата не бяха спуснати и стаята беше огряна от слънчева светлина. Не помня да съм изкрещяла. Нанси Юълт казва, че съм крещяла, крещяла… Помня само мечето на Нанси, втренчило поглед в мен… и Нанси… и как избягах…“

Междувременно мистър Юълт реши, че може би не е трябвало да оставя момичетата да влизат сами. Току-що излизаше от колата, за да ги последва, когато чу писъците, но преди да стигне къщата, момичетата тичаха вече към него. Дъщеря му изкрещя:

— Тя е мъртва! — и се хвърли в обятията му. — Вярно е, татко! Нанси е мъртва!

Сюзън се обърна към нея:

— Не, не е! Не го казвай! Това е само кръв от носа й. Да не си посмяла да го казваш! На нея винаги й тече кръв от носа, има ужасни кръвоизливи. Тони е всичко! — Има много кръв! Има кръв по стените. Ти не видя.

„Не можех нищо да разбера — каза по-късно в показанията си мистър Юълт. — Помислих, че детето се е ударило с нещо. Реших най-напред да извикам бърза помощ. Мис Кидуел, Сюзън, ми каза, че има телефон в кухнята. Намерих го точно там, където тя каза. Но слушалката не беше на вилката и когато я вдигнах, видях, че жицата е прерязана.“

 

 

Лари Хендрикс, учител по английски, двадесет и седем годишен, живееше на последния етаж в „Учителската“. Той искаше да става писател, но жилището му не беше идеалното убежище на един бъдещ писател. Беше по-малко от апартамента на Кидуелови. Нещо повече, той живееше там с жена си, трите си палави деца и един вечно пуснат телевизор. („Това е единственият начин да държим децата мирни.“) Младият Хендрикс, мъжествен бивш моряк от Оклахома, няма още публикувани творби, но пуши лула, има мустаци и буйна черна коса — поне прилича на писател. Всъщност удивително прилича на писателя, от когото най-много се възхищава — Ърнест Хемингуей на млади години. За да помага на учителската си заплата, той е шофьор на училищния автобус.

„Понякога изминавам шестдесет мили на ден — каза той на един познат — и не ми остава много време за писане. Само неделен ден. Онази неделя, 15 ноември, седях тук в апартамента и преглеждах вестниците. Повечето от идеите си за разкази вземам от тях — разбирате, нали? Телевизорът беше пуснат, децата бяха малко шумни, но въпреки това можах да чуя гласове. От долния етаж, от апартамента на мисис Кидуел. Но сметнах, че туй не ме засяга, тъй като бях още новак тук — дойдох в Холкъм в началото на учебната година. Но Шърли беше излязла вън да простира пране — Шърли е жена ми, — втурна се в стаята и каза:

— Няма да е зле да слезеш долу. Там всички са изпаднали в истерия.

Двете момичета наистина бяха в истерия. Сюзън не се оправи напълно. И ако ме питате, никога няма да се оправи. А горката мисис Кидуел не е много здрава и поначало е със слаби нерви. Неспирно повтаряше:

— О, Бони, Бони, какво стана? Ти беше толкова щастлива. Каза ми, че всичко е ликвидирано, че никога вече няма да си болна — но какво искаше да кажеш с това, разбрах по-късно.

Дори мистър Юълт беше така слисан, както рядко се слисва човек. Обади се по телефона в шерифството на Гардън Сити и каза, че «у Клътърови се е случило нещо наистина ужасно». Шерифът обеща да дойде веднага и мистър Юълт отговори добре, ще го чака на шосето. Шърли дойде да поседи с жените, да се опита да ги успокои, сякаш някой можеше да направи това. Аз отидох с мистър Юълт — закарах го с колата до шосето да чака шериф Робинсън. По пътя той им разправи какво се беше случило. Когато ми каза, че е намерил телефонните жици прерязани, веднага си помислих, ъ-х-ъ, и реших да си отварям очите. Да отбелязвам всяка подробност. В случай че ме извикат да свидетелствам в съда. Шерифът дойде. Погледнах часовника си — часът беше 9:35. Мистър Юълт махна с ръка на Робинсън да последва колата ни и поехме към Клътърови. Не бях ходил у тях, само бях виждал стопанството отдалеч. Разбира се, познавах ги. Кениън беше в моя клас по английски, а в «Том Сойер» работих с Нанси. Но и двамата бяха такива изключително скромни деца, че човек не би предположил, че са богати и че живеят в такава голяма къща… а дърветата, поляната пред къщата… всичко беше тъй внимателно и грижовно стопанисвано. След като пристигнахме и шерифът изслуша мистър Юълт, съобщи по радиото в службата си да изпратят подкрепления и санитарни коли. Каза: «Станало е някакво нещастие.» После тримата влязохме в къщата. Минахме през кухнята, на пода видяхме една дамска чанта и телефона с отрязаните жици. Шерифът носеше пистолет на бедрото си и когато заизкачвахме стълбите към стаята на Нанси, забелязах, че той държи ръката си върху него, готов да го изтегли.

Беше ужасно. Това прекрасно момиче… никога не бихте я познали. Бе застреляна отзад в главата с ловджийска пушка от пет сантиметра разстояние. Лежеше с лице към стената. Стената беше цялата опръскана с кръв. Завивките бяха дръпнати до раменете й. Шериф Робинсън ги отметна настрана и видяхме, че беше облечена с домашна роба, пижама, къси чорапки и домашни пантофи; когато престъплението е било извършено, тя още не си е била легнала. Ръцете й бяха вързани на гърба, глезените й пристегнати с въже, подобно на въже за жалузи. Шерифът попита: «Това ли е Нанси Клътър?» Не беше виждал детето преди. И аз казах: «Да. Да, това е Нанси.»

 

 

«Върнахме се в хола и се огледахме. Всички други врати бяха затворени. Отворихме една, оказа се банята. Но там имаше нещо не в ред. Разбрах, че това е столът — стол от трапезарията, който изглеждаше не на място тук. Решихме, че следващата стая ще е спалнята на Кениън. Имаше разхвърляни много момчешки неща из нея. Познах очилата на Кениън — видях ги на етажерката до леглото. Но леглото беше празно, макар да личеше, че някой е спал в него. След това отидохме в другия край на хола, последната стая, там намерихме мисис Клътър. Тя също беше вързана. Но различно — с ръце отпред, сякаш се молеше — в едната си ръка държеше, стискаше кърпа… или може би парче лигнин? Въжето около китките й отиваше до глезените, също вързани, и продължаваше до края на леглото, където бе вързано за крака. Много сложна, изкусна работа, като помисли човек колко време е трябвало да се свърши! И мисис Клътър е лежала там, изплашена до лудост! На себе си имаше някои бижута — два пръстена, — това е една от причините, които винаги ме караха да отхвърлям обира като мотив. Беше облечена с домашна роба, бяла нощница, бели къси чорапки. На устата й имаше парче широк лейкопласт, но е била застреляна отстрани в главата от упор и изстрелът — въздушната вълна — бе отлепил лейкопласта. Очите й бяха отворени. Сякаш още гледаше убиеца. Защото тя трябва да го е наблюдавала какво прави — как се прицелва. Никой не продума. Бяхме зашеметени. Помня, че шерифът потърси гилзата. Но този, който е стрелял, е бил достатъчно хитър и ловък, за да не остави такава улика.

Естествено питахме се къде е мистър Клътър? Кениън? Шерифът каза: „Да проверим долу.“

Първата стая, в която погледнахме, беше голямата спалня — стаята, където спеше мистър Клътър. Завивките бяха отхвърлени настрана и на края на леглото имаше един портфейл, от който в безпорядък бяха измъкнати бележки и документи, сякаш някой го беше претърсвал, искал е да намери нещо точно определено — бележки, полици, кой знае? Фактът, че в него нямаше пари, беше без значение. Това беше портфейлът на мистър Клътър, а той никога не носеше пари в себе си. Дори и аз знаех това, макар че бях в Холкъм само от два месеца и нещо. Друго, което знаех, беше, че и мистър Клътър, и Кениън не виждаха абсолютно нищо без очила. А на бюрото бяха очилата на мистър Клътър. Затова предположих, че където и да са, бащата и синът не са отишли там по своя воля. Прегледахме навсякъде, всичко беше на мястото си — никакви следи от борба, нищо не беше разбутано. Освен в кабинета, където телефонната слушалка бе махната от вилката и жицата прерязана, точно както в кухнята. Шериф Робинсън намери някакви ловджийски пушки в един килер и помириса цевите, да провери дали скоро е стреляно с тях. Каза, че не е (никога не съм виждал по-объркан човек), и добави: „Къде, по дяволите, може да е Хърб?“ Тогава чухме стъпки. Нагоре по стълбата от сутерена. „Кой е?“ — викна шерифът, сякаш беше готов да стреля. Някой отвърна: „Аз съм. Уендъл.“ Оказа се, че е Уендъл Мейър, заместник-шерифът. Дошъл, не ни видял и слязъл да прегледа сутерена. Шерифът каза озадачен: „Уендъл, не знам какво да мисля. Горе има два трупа.“ — „Е — отвърна Уендъл, — долу има още един.“ Последвахме го в сутерена. Едната стая, която бихте могли да наречете детска — не беше тъмна, имаше прозорци, през които влизаше достатъчно светлина. Кениън беше в един ъгъл, легнал върху някаква кушетка. На устата му имаше лейкопласт, беше вързан — ръце и крака, както майката — същия сложен процес на прокарване въжето от ръцете към краката и накрая вързано за облегалката на кушетката. Не знам защо, видът на Кениън ми направи такова страшно впечатление. Може би защото най-лесно се разпознаваше, единственият, който изглеждаше тъй, както го зная — макар да бе застрелян право в лицето. Беше с отворена риза и сини дочени панталони. Бос, сякаш се е облякъл набързо, нахлузил е първото нещо, което му е паднало под ръка. Главата му бе подпряна с две възглавници, като че са били набутани под нея, за да стане по-лесен прицел. Тогава шерифът попита: „Накъде води това?“ Имаше предвид другата врата на сутерена. Той ни поведе към нея, но вътре беше пълен мрак. Мистър Юълт завъртя електрическия ключ. Беше стая с пещта за газовото отопление. Много беше топла. В тази област хората просто си правят газови пещи и черпят газ направо от земята. Не им струва нито цент. Затова всички къщи тук са много топли. Е, хвърлих един поглед към мистър Клътър и ми беше трудно да погледна втори път. Знаех, че само изстрел не може да причини изтичането на толкова много кръв. И излязох прав. Той действително беше застрелян по същия начин както Кениън — с пушката точно пред лицето му. Но вероятно е бил вече мъртъв, преди да го застрелят. Или умиращ. Защото и гърлото му бе прерязано. Беше облечен с пижама на райета — нищо друго. Устата му беше залепена с лейкопласт — омотан около главата му. Краката при глезените бяха вързани, но ръцете му не бяха, или по-скоро, той бе успял, един господ знае как, може би от ярост или от болка, да скъса въжето, с което са били вързани. Беше проснат пред пещта върху голяма кутия от дебел картон, която, изглежда, е била поставена там нарочно. Кутия от дюшек. Шерифът каза: „Погледни тук, Уендъл.“ Той сочеше един кървав отпечатък от обувки. Върху кутията. Отпечатък от половин мъжка подметка на ромбове с две дупки по средата като очи. Тогава някой от нас… мистър Юълт ли беше?… не мога да си спомня, посочи още нещо. Нещо, което не мога да излича от паметта си. Над главите ни имаше тръба от отоплението. Част от въжето, което убиецът е използвал, беше вързано на нея и висеше прерязано. Очевидно по някое време мистър Клътър е бил вързан там за ръцете и после са отрязали въжето. Но защо? За да го изтезават? Предполагам, че никога няма да узнаем. Никога няма да узнаем и кой го е направил, защо и какво се е случило в този дом през онази нощ.

Скоро къщата почна да се пълни с хора. Пристигнаха санитарните коли, следователят и методисткият свещеник, фотограф от полицията, униформени полицаи, хора от радиото и от вестника. Много народ. Повечето от тях бяха дошли направо от черковната служба и се държаха така, сякаш бяха още в черква. Много тихо. Шепнеха. Никой не можеше да повярва. Един полицай ме запита дали съм служебно тук и каза, ако не съм, тогава по-добре да си вървя. Вън на тревата пред къщата видях заместник-шерифът да говори с един човек — Алфред Стоклайн — наемния работник. Оказа се, че Стоклайн живее на стотина ярда от Клътърови, а между двете къщи има само един голям хамбар. Но той разправяше, че не е чул никакъв шум, и обясни: „Не знаех абсолютно нищо за станалото допреди пет минути, когато едно от моите деца изтича вкъщи и каза, че шерифът е дошъл. Жена ми и аз да сме спали най-много два часа през нощта. Цялата нощ ту лягахме, ту ставахме, защото бебето е болно. Единственото, което чухме към 10:30 — 10:45 часа, беше тръгването на кола. Казах на жената: «Боби Руп си отива.»“ Тръгнах си. По пътя, някъде по средата на алеята, видях старото овчарско куче на Кениън. То беше уплашено. Стоеше неподвижно с подвита опашка, не лаеше. Видът му някак ме накара да почувствам цялото отвратително престъпление. До този момент бях съвсем зашеметен. Страданието!… Ужасът!… Те бяха мъртви!… Цяло семейство!… Добри, мили хора, които познавах, бяха избити… Трябваше да го повярвам! Истина беше!»“

 

 

Всеки двадесет и четири часа осем пътнишки влака минават транзит през Холкъм. Два от тях вземат и оставят поща — операция, която има своите неудобства, както старателно обяснява отговорният чиновник:

— Да, трябва да си нащрек. Тези влакове минават оттук понякога със сто мили в час. Само въздушната струя, виждате ли, е достатъчна да те събори. А когато пощенските торби почнат да летят… пази боже! Все едно да се бориш с цял футболен отбор. Пляс! Пляс! Пляс! Не че се оплаквам, разбирате ли? Това е почтена работа, държавна работа, и тя не ми дава да остарявам.

Холкъмският пощенски чиновник, мисис Сади Труит, или майка Труит, както я наричат холкъмци, наистина изглежда по-млада за годините си, които са седемдесет и пет. Набита, издръжлива вдовица, която ходи с кърпа на главата и с каубойски ботуши. („Най-удобното нещо за краката, меко като перушина“) Майка Труит е най-старата коренячка в Холкъм.

— Беше време, когато нямаше човек тук, който да не ми е роднина. В онези дни наричахме това място Шерлок. После дойде един, на име Холкъм, развъждаше свини. Натрупа пари и реши, че градчето трябва да носи неговото име. Скоро след като стана това, какво направи той? Премести се в Калифорния. Ама ние не! Тук съм родена, и децата ми тук са родени, и тук ще останем!

Едно от нейните деца е мисис Миртл Клер, която по една случайност е началник на местната пощенска станция.

— Само че да не мислите, че затова са ме назначили на държавна служба! Миртл дори не ми даваше да я заема. Но това е работа, която се взема на търг. Взема я този, който се съгласи да я работи за най-малко пари. А аз винаги така правя, толкова ниска заплата приемам, че и гъсеницата може да я прескочи. Ха-ха-ха! Това наистина вбесява момчетата. На много от тях им се ще да приемат пощата, да. Но не знам колко ще им хареса, когато снегът е дълбок, вятърът духа, та цял посиняваш, и онези торби почнат да летят — бух! Пляс!

В професията на майка Труит неделята е работен ден като всеки друг. На 15 ноември, докато чакаше западния в 10:32, тя с изненада видя две линейки да пресичат релсите и да завиват към Клътъровото стопанство. Това я накара да направи нещо, което досега не беше си позволявала — да изостави задълженията си. Нека пощата да пада където си ще! Миртл трябва веднага да научи тази новина!

Холкъмци наричат пощенската си станция „Федералното здание“, титла, твърде солидна за такава прашна и ветровита барака. Покривът тече, дъските на пода играят, пощенските кутии не се затварят, електрическите крушки са счупени, часовникът не работи.

— Да, срамота е — съгласява се заядливата, малко особена и много внушителна дама, която управлява тази развалина. „Но печатите работят, нали? Пък и какво ме е грижа? Тук отзад, в моята част, е уютно. Имам си люлеещ се стол, хубава печка за дърва, кафениче и винаги нещо за четене.“

Мисис Клер е известна личност в окръга Фини. Нейната популярност не се дължи на сегашната й служба, а на друга преди нея — съдържателка на танцувален салон, което не можеше да се отгатне по фигурата й. Тя е мършава, винаги облечена с вълнена блуза и панталони, обута в ботуши, с червеникава коса, сприхава и с неопределена възраст („Това аз си знам, а вие трябва да отгатвате“), но с точно определено мнение, изказвано повече пъти с наперен и убедителен глас. До 1955 година тя и покойният й мъж държаха холкъмския танцувален салон, заведение, което, поради факта че беше единствено в областта, привличаше любители на пиенето и на танците от сто мили наоколо. А пък от време на време тяхното държане привличаше на свой ред вниманието и на шерифа.

— Имахме доста трудни моменти — казва мисис Клер, спомняйки си за онова време. — Дай малко спирт на някое от ония кривокраки селски момчета и те почват да се държат като червенокожи — искат да скалпират всеки срещнат. То се знае, ние продавахме само леки напитки, силни никога не сме имали. Не бихме държали, дори и да беше разрешено. Моят съпруг Хомър Клер не ги одобряваше, аз също. Един ден Хомър Клер (той почина преди седем месеца и дванадесет дена, след петчасова операция в Орегон) ми каза: „Мирт, цял живот сме живели в ада, сега ще умрем в рая.“ На другия ден затворихме танцувалния салон. И никога не съм съжалявала за това. Е, отначало ми липсваше, че не съм вече нощна птица — музиката, веселието. Но сега, след като Хомър почина, просто съм благодарна, че работя тук във „Федералното здание“. Седнете малко. Ще ви почерпя чаша кафе.

И действително в онази неделна утрин мисис Клер току-що си беше наляла прясно смляно кафе, когато дойде майка Труит.

— Мирт — каза тя, но не можа да продължи, докато не пое дъх. — Мирт, две линейки отидоха у Клътърови.

Дъщеря й попита:

— Къде е пощата от експреса в 10:32?

— Бърза помощ… отидоха към Клътърови.

— Че какво от туй? Сигурно за Бони. Пак е получила пристъп. Къде е пощата от експреса в 10:32?

Майка Труит утихна: както обикновено Мирт знаеше какво да каже и се радваше, че последната дума е нейна. Но нещо й хрумна.

— Но, Мирт, ако е само Бони, защо ще отиват две коли?

Разумен въпрос, както мисис Клер, почитателка на логиката, макар да я тълкуваше особено, бе принудена да признае. Каза, че ще телефонира на мисис Хелм.

— Мейбъл ще знае — добави тя.

Разговорът с мисис Хелм трая няколко минути и беше много угнетителен за майка Труит, която не можеше да чуе нищо освен едносричните отговори на дъщеря си. И нещо по-лошо, когато дъщерята затвори телефона, тя не задоволи любопитството на старата жена, само спокойно изпи кафето си, отиде до бюрото и почна да слага клейма върху куп писма.

— Мирт — попита майка Труит, — за бога, какво каза Мейбъл?

— Не съм изненадана — отвърна мисис Клер. — Като си помислиш само как Хърб Клътър прекара целия си живот в бързане… втурва се тук, взема пощата си и няма минута време да каже едно обикновено „добро утро“ и „благодаря“. Как тичаше наоколо като муха без глава — записваше се в дружества, командваше всичко, заемаше служби, които може би и други хора искаха. И сега гледай, всичко е свършено за него. Няма повече да тича.

— Защо, Мирт? Защо няма да тича?

Мисис Клер повиши глас:

— Защото е мъртъв! Бони също. И Нанси. И момчето. Някой ги е застрелял.

— Мирт, не говори такива неща! Кой ги е застрелял?

Без да прекъсне работата си, мисис Клер отговори:

— Човекът от самолета. Оня, когото Хърб съди, че е катастрофирал в овощната му градина. Ако не е той, може да си ти! Или някой съсед. Всички съседи са гърмящи змии. Гадове, които само чакат удобен случай да тръшнат вратата под носа ти. Тъй е навсякъде по света. И ти знаеш, че е тъй!

— Не знам — каза майка Труит и си запуши ушите. — Не знам такова нещо.

— Гадове!

— Страх ме е, Мирт!

— От какво? Когато трябва да удари часът ти, той удря. И сълзите няма да те спасят. — Беше забелязала, че майка й пророни няколко. — Когато Хомър умря, аз изразходвах всичкия си страх и всичката си скръб. Ако има наоколо някой изтърван, който иска да ми пререже гърлото, пожелавам му успех! Каква е разликата? За вечността това няма значение. Не забравяй едно: ако една птичка пренася през океана песъчинка по песъчинка, когато пренесе всичкия пясък на другия бряг, това ще бъде само началото на вечността. Затова, изтрий си носа!

 

 

Мрачното съобщение, направено от черковни амвони, разпратено по телефонните жици, публикувано от Радио Гардън Сити („Трагедия, невероятна и неизказано потресаваща, порази четири души от семейството на Хърб Клътър късно събота вечер или рано днес. Смърт, брутална и без очевидна причина.“), накара обикновения гражданин да реагира по-скоро като майка Труит, отколкото като мисис Клер; изумление, граничещо с тревога, обикновена уплаха, която пред възможността за подобна участ се превърна в ужас.

Кафенето „Хартман“, в което има четири грубо сковани маси и малък бар, можеше да подслони само една малка част от уплашените клюкари, предимно мъже, които искаха да се събират там. Собственицата, мисис Бес Хартман, слаба, съвсем не глупава жена, с подстригана прошарена руса коса и умни властни зелени очи, е братовчедка на началника на пощата, мисис Клер. Прямотата на мисис Хартман беше равна на тази на мисис Клер, дори я надминаваше.

— Някои казват, че не ми мига окото от нищо, но Клътъровата история наистина ме поразтърси — каза тя по-късно на един близък. — Можеш ли да си представиш някой да изиграе такъв номер! Когато научих, когато всички се втурнаха тук и разправяха какви ли не измислици, първата ми мисъл беше за Бони. Разбира се, глупаво беше, но не знаехме фактите и много хора помислиха… може би… поради нейните пристъпи. Сега не знаем какво да мислим! Трябва да е убийство от карез. Извършено от някой, който познава къщата като пръстите на ръката си. Но кой мразеше Клътърови? Никога не съм чула дума против тях. Те бяха такова симпатично семейство и ако подобно нещо може да се случи с тях, тогава кой е в безопасност, питам те! Един старец, който беше седнал тук оная неделя, тури пръст в раната, като каза: „Всички наоколо са ни приятели. Няма никакви външни хора.“ И затова никой не може да спи спокойно. Погледнато от една страна, това е най-лошото в престъплението. Колко е ужасно, когато съседите не могат да се гледат без някакво подозрение! Да, тежко се живее с този факт, но ако някога открият кой го е направил, сигурна съм, че то ще бъде по-голяма изненада от самото убийство.

Мисис Джонсън, жената на застрахователния агент от нюйоркската агенция, е отлична готвачка, но неделният обед, който беше приготвила, не се изяде — поне не ядоха, докато беше топъл. Защото точно когато мъжът й разрязваше един печен фазан, на телефона се обади негов приятел. „Тогава — спомня си малко натъжен той — за пръв път чух какво се е случило в Холкъм. Не можех да повярвам. Не исках да вярвам. Господи, та чекът на Клътър беше още в джоба ми. Къс хартия на стойност осемдесет хиляди долара. Ако това, което научих, беше истина… но си помислих, не може да бъде! Сигурно има някаква грешка. Такива неща не стават — да сключиш застраховка с някого в един момент и в следващия той да умре. Убит! Което значи двойно обезщетение. Не знаех какво да правя. Обадих се на нашия отговорник в Уичита. Казах му, че съм получил чека, но не съм го осребрил и го попитах какво ме съветва да правя. Беше деликатно положение. Изглеждаше, че законно не бяхме длъжни да платим. Но морално — това беше друго нещо. Естествено решихме да постъпим по съвест.“

Лицата, които печелеха от това почтено отношение — Евиана Джаркоу и нейната сестра Бевърли, единствени наследници на бащиното си имущество, — бяха на път за Гардън Сити — на няколко часа далеч от това ужасно откритие. Бевърли пътуваше от Уинфилд, Канзас, където бе ходила да се види с годеника си, а Евиана от дома си в Маунт Каръл, Илиной. През деня беше съобщено и на други роднини, между тях бащата на мистър Клътър, двамата му братя Артър и Кларънс, сестра му мисис Нелсън, всички от Ларнъд, Канзас, и другата му сестра Елън Селзър от Палатка, Флорида. Съобщено бе и на родителите на Бони Клътър; мистър и мисис Артър Б. Фокс, които живеят в Пасадена, Калифорния, и на тримата й братя — Харолд от Висалия, Калифорния; Хауърд от Орегон, Илиной; и Глен от Канзас Сити, Канзас. Всъщност на по-голямата част от гостите, поканени за Деня на благодарността, беше съобщено по телефона или с телеграма и повечето тръгнаха веднага. Родът се събираше не около натежала от ястия маса, а около гроб за общо погребение.

В „Учителската“ Уилям Кидуел беше принудена да се въздържа, за да може да успокоява дъщеря си. Сюзън, с подути от плач очи, разсипана от непрекъснати спазми на гадене, спореше, неутешимо настояваше, че трябва да отиде — трябва да пробяга трите мили до фермата на Рупови. „Не разбираш ли, мамо? — каза тя. — Ако Боби просто чуе… Той я обичаше… ние и двамата я обичахме. Аз трябва да съм тази, която ще му каже…“

Но Боби знаеше вече. На път за дома мистър Юълт спря в Руповата ферма и се посъветва със своя приятел Джони Руп — баща на осем деца, от които трети поред беше Боби. Двамата мъже отидоха в „общежитието“ — сграда, отделена от фермерската къща, която е много малка и не може да побере всичките деца. Момчетата живеят в „общежитието“, момичетата „вкъщи“. Когато влязоха, Боби оправяше леглото си. Той изслуша мистър Юълт, не зададе никакви въпроси и му благодари, че е дошъл. После застана вън на слънце. Стопанството на Руп се намира на едно високо открито плато, откъдето Боб можеше да види пожънатата, блеснала земя на фермата „Ривър Вали“ — гледка, която задържа вниманието му близо час. Онези, които се опитваха да го отвлекат, не успяха. Звънецът за обяд издрънка, майка му няколко пъти му викна да влезе вкъщи, докато най-после мъжът й каза: „Не. Аз не бих го закачал сега.“

Лари, по-малкият му брат, също отказа да се подчини на звънеца, който ги събираше за обяд. Той се въртеше около Боби, безсилен да помогне въпреки желанието си, макар че му се каза „да се маха“. По-късно, когато брат му се размърда и тръгна през нивите към Холкъм, Лари го последва. „Ей, Боби, слушай! Ако ще ходим някъде, защо не отидем с колата?“

Брат му не отговори. Той вървеше с определена цел, просто тичаше, но за Лари не беше трудно да върви в крак с него. Макар че беше само на четиринадесет години, той беше по-висок от Боби, с по-широк гръден кош и по-дълги крака. Боби въпреки всичките си атлетически постижения беше малко по-нисък от среден ръст — набит, но строен — едно добре сложено момче с открито, приятно лице.

— Ей, Боби! Слушай! Няма да ти позволят да я видиш. Няма да има полза…

Боби се върна и каза:

— Върни се. Върни се вкъщи.

По-малкият брат поизостана, после тръгна на известно разстояние от него. Въпреки температурата на есенния ден и сухия му блясък и двете момчета бяха потни, когато приближиха барикадата, издигната от полицаите пред входа на фермата „Ривър Вали“. Много приятели на Клътърови и непознати от целия окръг Фини се бяха струпали на мястото, но на никого не се разрешаваше да премине барикадата, която скоро след пристигането на двете момчета се вдигна за малко да пусне четири линейки да излязат — необходим брой, за да бъдат жертвите изнесени най-после, — и една лека кола, пълна с детективи, които в този момент споменаваха името на Боби Руп, защото, както щеше да научи и сам Боби до вечерта, той беше главното заподозряно лице.

От прозореца на всекидневната Сюзън Кидуел видя белия кортеж да преминава бавно. Не откъсна поглед от колите, докато те не завиха зад ъгъла и прахът от непавираната улица, който така лесно се вдигаше, не се разнесе. Тя все още гледаше към улицата, когато следван от едрия си по-малък брат, се появи Боби — фигура, която с клатушкане приближаваше към дома й. Тя излезе на верандата да го посрещне и промълви:

— Толкова много исках аз да ти… кажа…

Боби се разплака. Лари остана в дъното на двора, подпрян на едно дърво. Не можеше да си спомни дали някога е виждал Боби да плаче и не искаше да го види. Затова сведе очи.

 

 

Далеч в градчето Олат, в една хотелска стая, където транспарантите помрачаваха обедното слънце, спеше Пери. До него мърмореше едно сиво портативно радио. Беше събул само обувките си, не беше си направил труда да се съблече. Просто се беше строполил по лице върху леглото, сякаш сънят го е блъснал като оръжие в тила. Черните му обувки със сребристосиви токи бяха накиснати в умивалника, пълен с топла, бледорозово обагрена вода.

Няколко мили по̀ на север в уютната кухня на една скромна фермерска къща Дик консумираше неделния обяд. Другите около масата — майка му, баща му, по-малкият му брат — не забелязаха в държането му нищо особено. Пристигна по обяд, целуна майка си, с готовност отговори на зададените от баща му въпроси за измисленото пътуване през нощта до Форт Скот и седна да се храни. Изглеждаше както обикновено. Когато обедът свърши, тримата мъже се настаниха във всекидневната да гледат баскетболен мач по телевизията. Предаването едва бе започнало, когато бащата с изненада чу Дик да хърка. Както каза на по-малкия си син, никога не е мислил, че ще доживее деня да види, че Дик предпочита съня пред баскетбола. Но, разбира се, той не знаеше колко уморен беше Дик, не подозираше, че заспалият му син между другото беше изминал през последните двадесет и четири часа с кола, която сам е карал, осемстотин мили.

Бележки

[1] Национален празник Щатите — последният четвъртък от ноември (след прибиране на реколтата). — Б.пр.

[2] Ривър — река; вали — долина. — Б.пр.

[3] Главният герой на романа „Брулени хълмове“ от Емили Бронте. — Б.пр.

[4] Да, господине. Разбирам (исп.). — Б.пр.

[5] Флорънс Найтингейл (1820–1910) — медицинска сестра, организирала лазарети в Скутари по време на Кримската война. Поставя началото на съвременните изисквания към медицинските сестри. Първа внедрява хигиеничните болнични условия. — Б.пр.

[6] Проверочен тест за умствените способности — прилаган във всички учреждения и учебни заведения и САЩ. — Б.пр.

[7] Четирите думи на английски започват с буквата „Х“. — Б. пр.

[8] Навечерието на празника Вси светии — първи ноември. — Б.пр.

[9] Детектор, който отбелязва трепването на пулса, когато човек лъже. — Б.пр.