Сара Уд
Заложница в пустинята (8)

Осма глава

Тифани напразно се мъчеше да яхне камилата. Юздите се бяха омотали, а вихрушката хвърляше в лицето й пясък, който жулеше кожата й и скърцаше между зъбите. Младата жена плътно стисна очи. Силен порив я повали на земята и в същия миг тялото на Хасан се стовари върху нея. Устата й се напълни с пясък и тя едва не се задави. Хасан грубо я повлече по земята и я наблъска като чувал в джипа. Тръшна вратата. Пясъчният вихър остана навън. Тифани усети мека кожа под гърба си и благодатна топлина.

— Глупачка! — кресна той.

Тя извърна глава, но той я хвана за косата и я накара да го погледне. Цялото й лице бе в пясък. Едва повдигна клепачи. Хасан внимателно започна да чисти песъчинките от очите, миглите, изтръска косата й.

— Защо го направи? — повдигна брадичката й така силно, че тя изохка.

— Защото знам какво изпитваш към мен! — извика тя през сълзи.

Джипът се клатеше и тресеше, блъскан от пристъпите на вятъра. Пясъкът стържеше по кабината като трион, с ужасяващ звук шибаше предното стъкло. Тифани неволно изстена от страх. Говореше нещо, но сама не чуваше гласа си. Хасан лежеше върху нея и плътно я покриваше с тялото си. Безсмислено бе да се съпротивлява. Бяха хванати заедно в този капан. Когато бурята свърши, Хасан със сигурност ще я върне обратно. Или ще я остави да умре тук. За миг мисълта й се проясни. Защо не го направи? Защо не я остави навън? По покрива на кабината и капака на мотора затропа водопад от камъчета, които сякаш чукаха, за да влязат. Шумът на този каменен душ я оглуши. Нещо тежко се стовари върху джипа и го разтърси. Тифани зарида беззвучно. Гърлото й се бе схванало от страх. Хасан й говореше нещо, но тя не го чуваше. Неистов тътен заглушаваше всеки друг звук. Уплашено обви ръце около врата на мъжа. Бузите им се допряха. Затвори очи и усети топлината на меките му устни. Сърцето й биеше бясно като рева на бурята. Лудост! Бурята в душата й се преплиташе с тази навън, замайваше я, пречеше й да разсъждава. Само една мисъл изплуваше ясно — той не я е преследвал, за да я убие, инак щеше да я остави сама сред пясъчната стихия. Карал е лудо след нея, за да я спаси от гибелните обятия на пустинята. Но защо? Трябва да има някакво обяснение и тя ще го намери. Но сега не бе в състояние да разсъждава. Чувстваше само закрилата на тялото му върху себе си и топлия му успокояващ дъх. Шумът на каменния порой утихна и на негово място, придружен от внезапен мощен тътен, сякаш върху им се изливаше водопад, заплющя поток от гъста кална маса. Вятърът я носеше хоризонтално и я запращаше с такава сила върху джипа, че той целият се тресеше и накланяше застрашително. Калта нахлуваше през пролуките на кабината и заливаше лицата им. Вятърът ревеше, пищеше в ушите и подлудяваше със свирепия си вой.

Нищо не може да устои на яростните му напъни, помисли Тифани. Двамата са обречени. Всеки момент някой порив ще преобърне джипа, ще го затъркаля, докато ги премаже.

— Хасан! Обичам те! — опита се тя да надвие бучащата стихия.

Не чу нищо. Нито пък той. Обзе я пълно отчаяние. Никога няма да види отново сина си. Ще умре в ръцете на мъжа, когото обича, без той да знае това, без да са изяснили недоразуменията помежду си. Ще умре с една лъжа, която тегне на съвестта й. Каква ирония на съдбата! Нямаше да е в това положение, ако не беше Хасан. Но именно сега, твърде късно обаче, разбираше кое е истински важното нещо в живота й. Ала няма да й бъде даден шанс да се бори за него. Започна да вали като из ведро. Пороят, приличащ на плътна оловна завеса, заля кабината и ги намокри до кости. В предното стъкло със страшна сила се стовари изскубнато от корен дърво и го разби на парчета. Тялото на Хасан изведнъж се отпусна безжизнено. Подпряла глава в рамото му, Тифани се помъчи да го помести, но напразно. Бурята бе достигнала своя връх. Яростно ги връхлиташе с потоци от пясък и кал, малки и големи камъни болезнено удряха телата им. Хасан бавно се размърда. Тифани въздъхна с облекчение и се разрида. Жив е! Плът до плът, те бяха едно цяло срещу природната стихия, която им даваше урок в живота и ги свързваше по-здраво от каквото и да било. Устните им се сляха в безпаметна целувка и всичко наоколо изчезна — грохотът, страхът, опасността.

— О, Тифани! — простена той.

Тя премига смаяно. Чува! Хасан се надигна леко. Погледът му все още беше замаян.

— Край! — изхриптя омаломощено.

Отмести се предпазливо, подпря се на ръце и седна. После внимателно отвори вратата и се измъкна навън. Тифани го последва. Краката й трепереха. Всичко я болеше. Гледката бе невероятна. Наоколо се търкаляха купища отломки от джипа, от който бе останало само голо желязо.

— Джипът е разбит! — ахна Тифани.

— Нали ние сме живи — разтри Хасан врата си с болезнена гримаса.

Тя се обърна и го погледна. Цялото му лице бе омазано с кал. Самата тя бе в ужасно състояние — прогизнала, мръсна, раздърпана. Златният водопад на косата й се бе превърнал в сплъстени кичури. Но бурята бе отминала и сякаш пелена се вдигна от очите й. Виждаше всичко с безкрайна яснота. Всичко! Обича Хасан. Обича го със страст, която не може да се изрази с думи, която руши всякакви прегради.

— В джипа има вода — обади се той. Подаде й манерката и Тифани отпи бавно и тържествено, като от шампанско. Очите й светнаха одобрително, но той не отвърна на усмихнатия й поглед. — Можеше да загинеш! Защо го направи? Защо, за Бога, рискува глупавата си глава и тръгна сама през пустинята? Толкова ли съм ти неприятен? Защо не ми каза веднага, по дяволите, вместо да се преструваш и да ме заблуждаваш?

Тифани разбра, че дълбоко е наранила гордостта му. Не обича да го мамят. Но сега, след като замайването беше отшумяло заедно с бурята, на нея й бе трудно да признае чувствата си.

— Исках да избягам — погледна го тъжно.

— Сигурно ме презираш и се страхуваш от мен. Хайде! Ще те заведа да се измиеш, после можеш да уредиш полета си до Оман.

— При Джоузеф?

— При Джоузеф — обърна й той гръб. Раменете му бяха отпуснати, сякаш бе неспособен да понесе товара на болката.

— Предаваш се? — попита тя тихо. — Отказваш се от това, което преследва тъй упорито досега?

— Разбирам кога съм победен — процеди той. — Да тръгваме!

Тифани се поколеба, после бързо тръгна след приведената му фигура. Слънцето колебливо надничаше между облаците. Денят навярно преваляше, но времето сякаш бе спряло. А пустинята цъфтеше. Маргаритки и огромни лютичета разстилаха ярък килим върху пясъка, където преди бе гола земя. Неизвестно откъде се появиха пеперуди и цветята ги приветстваха с весело кимане. Но Хасан остана равнодушен към тази красота. След време стигнаха до кръгъл зид от бял камък. Стръмни стъпала водеха надолу под земята.

— Това е вентилационна шахта — обясни вяло мъжът. — Дълбока е близо шест метра. Ще се справиш ли?

— След тази буря вече нищо не може да ме уплаши — усмихна се Тифани и протегна ръка, като смяташе, че Хасан ще й помогне. Той обаче се извърна и започна да слиза сам. Вътре бе прохладно. Стъпалата се виеха надолу и свършваха при каменна платформа, осветявана от меката златиста светлина на залеза. Отпред имаше езеро с черна като нощ вода. От едната страна в него се изливаше тръба, от която водата шуртеше като малък водопад.

— Какво е това място? — учуди се Тифани.

— Фелах. Подземен водопровод. Построен е от персите преди две хиляди години.

— Откъде идва водата?

— От планински извори. Студена е, но през деня слънцето малко я затопля.

Без да й обръща повече внимание, Хасан съблече робата, събу ботушите и се гмурна в езерото. Тифани се ядоса. Държи се така, като че ли тя не съществува. Стоеше и го гледаше навъсено.

— За Бога, Тифани! — викна той раздразнено. — Нямам намерение да те давя! Защо, по дяволите, ще убивам някого, когото обичам?

Тя се вцепени.

— Това е жестоко — прошепна.

— Жестоко ли? — доплува той до ръба на езерото. — Ти ме подлуди от желание, пак ти ме побърка от ревност, повтаряйки ми непрекъснато за отношенията си с Назим и отгоре на всичко твърдиш, че аз съм жесток!

Смисълът на думите му бавно достигна до нея. Тя се наведе и се взря в лицето му да потърси потвърждение.

— Не ми харесва да се отнасят към мен като към обект за плътски удоволствия и да…

— Никога не съм се отнасял по този начин с теб! Гледах те и те докосвах с възторг и обожание, с мисълта какво бихме могли да бъдем един за друг, какво можем да изживеем заедно.

— Хасан! — възкликна тя смаяно. Той говореше сериозно. Напълно сериозно. — Това, което ти казах за Назим, не е вярно. Сега съжалявам, че те излъгах. Казах го, за да те накарам да се отдръпнеш от мен.

— Зная — промърмори той мрачно. — Затова те оставям да си идеш, колкото и да ме боли. Не мога да те държа като птица в клетка. Двамата с Джоузеф трябва сами да… — млъкна на средата на думата и с плясък изчезна под водата.

Тифани го следеше замислено. После лицето й се проясни, сякаш огряно от някаква вътрешна светлина.

Хасан я обича! Бе сигурна в това! Бързо се съблече и влезе във водата. Чуваше го да плува някъде там в тъмното със силни, яростни движения.

— Хасан! — повика го. — Хасан!

Главата му изникна наблизо. От смолисточерната му коса се стичаше вода, а върху гъстите мигли, като малки перли, блестяха ситни капчици.

— Какво? — намръщи се той.

Тя присви очи. Беше забелязала ожулено място на врата му. Хрумна й как да провери догадките си.

— Дървото, което падна върху камиона, те е ударило. Имаш драскотини.

Той посегна към раната.

— Нека видя! — предложи Тифани и преди той да е успял да се дръпне, сложи ръце на раменете му и се притисна до него. Нежно близна раната. Усети тръпките, разтърсили тялото му.

— Не ме докосвай, за Бога! — прошепна той дрезгаво.

— Нямам нищо против Абдул — обхвана лицето му тя. — Нямам нищо против това, че с Фарида сте били любовници…

— Какво? — избухна Хасан.

— Съжалявам — отвърна Тифани, — но аз разговарях с нея. Тя призна всичко. Нямам нищо против твоя син. Естествено е той да заема първо място в сърцето ти. Това, което се случи между нас, е минало. Също както и Назим.

— Чакай малко — свали той ръцете й. — Фарида твърди, че аз имам син, който се казва Абдул? Че това е неин… наш син?

— Ами, така излиза — отговори смутено Тифани. — Аз стигнах до този извод и тя не отрече. Трябва да я разбереш. Каза ми го, защото те обича. Затова тя ми по… — замалко не се издаде и млъкна, прехапала устни.

— Тя ти е помогнала да избягаш. Настроила те е против мен. Ти бездруго ми нямаш доверие, нали? Иначе защо би повярвала на нея, а не на собствените си очи и чувства?

— Сгреших веднъж — отвърна тихо Тифани. — Изминах труден път, докато науча да не се доверявам на чувствата си. Всъщност аз исках да й повярвам — продължи замислено. — Защото в противен случай трябваше да призная любовта си към теб. Не бях готова за това и всички последици. Не искам да изоставя работата си, да бъда просто твоя жена, да те обичам, без да бъда обичана.

Тифани затаи дъх. Не знаеше дали постъпва правилно. Дали ме обича, питаше се наум и със свито сърце очакваше отговора.

— Защо да изоставяш работата си? — намръщи се той. — Ти не си от жените, които намират удоволствие в седенето вкъщи. Не съм възнамерявал нашият брак да стане причина да изоставиш работата си. Нали можеш да отделяш време и на мен, и на кариерата си? — В гласа му звучаха весели нотки, но Тифани бе обзета от горчиво разочарование. Помъчи се да изглежда сдържана и безразлична.

— Обясни ми кой е Абдул ал Шариф. Зная, че има някой, който носи това име — настоя упорито.

— Единственият Абдул в нашия род едва ли е причина за безпокойство — отвърна сухо Хасан. — Той е мой братовчед и най-близкият ми приятел. Ръководи дейността на компаниите в Ню Йорк, които основах там с негова помощ.

— Но аз мислех… Фарида каза… — Тифани бе потресена от двуличието на Фарида. — Не си ли бил влюбен в нея? — попита с надежда.

— Не, разбира се! Казах ти вече, тя обичаше Назим. Сватбата им бе уговорена, но той напусна страната, твърдейки, че иска да завърши образованието си в Англия. След като се озова там, отказа да се върне и да се ожени за нея. Това предизвика скандал, защото баща ми каза, че той е опозорил момичето и цялото й семейство. Тя дойде да живее при нас. Дължахме й го. Мой дълг е да се грижа за нея и да я защитавам, защото бе озлочестена от брат ми.

Тифани почувства как тялото й олеква, как душата й се отпуска блажено. На лицето й грейна усмивка.

— Хасан, забъркала съм голяма каша! Подслушах, когато говореше за прехвърлянето на компаниите. Смятах, че бързаш да се отървеш от тях и да ги дадеш на Абдул — твоя син, за да не може Джоузеф да наследи нищо.

— Но защо да го правя? — искрено се учуди Хасан.

— Защото Джо има право на половината от наследството — каза тя тихо, сякаш се извиняваше. — А това би намалило твоята власт. Мислех, че може да му причиниш зло.

— Зло? На едно дете? — Хасан изглеждаше дълбоко обиден. — Брат ми, изглежда, наистина ти е създал твърде погрешна представа за мъжете. Не се безпокой за това, че прехвърлям американските компании. Те са само малка част от империята „Шариф“. Предостатъчно остават за десетина като Джоузеф. Повечето предприятия се намират в Риям и в Европа.

— О, Хасан! Караш ме да се чувствам като крадец. Нямах предвид…

— Тифани, аз просто исках да намаля тези презокеански пътувания, за да прекарвам повече време с теб и Джоузеф. В Ню Йорк нещата вървят добре. Уредил съм Фарида да отиде там като административен директор под ръководството на Абдул — двамата са изключително способни. Смятах днес да й го кажа. Тя ще се справи отлично. Има остър ум. Прекалено остър — добави мрачно. — Всъщност пристигането ти тук и реакцията на Фарида ми отвориха очите. Аз, вероятно, съм пречка тя да се омъжи. Твърде дълго беше под моя опека. Тя знае, че не я обичам. Винаги го е знаела. Но не й се нрави, когато обръщам внимание на някой друг, особено на жени. След седмица тръгва. Ще получи нарежданията ми веднага щом се приберем. Не мисля, че искам да я виждам повече, освен ако не е крайно наложително.

Тифани хвана ръката му и я притисна към голата си гръд.

— Какво усещаш? — попита развълнувано. Хасан пое шумно дъх и понечи да се отдръпне. — Ще бие ли така сърцето ми за човек, когото мразя? — усмихна се тя. — Обичам те — промълви.

— След всичко, което ти причиних?

— Ти искаше да избавиш Джоузеф от ужасната му майка. След това искаше мен…

— Влюбих се — поправи я той. — Влюбих се против волята си. Така безумно, че не можех да разсъждавам трезво. Исках да си до мен всеки миг, да те виждам, да дишам същия въздух.

Тифани се притисна към него. Устните им се сляха в дълга, ненаситна целувка, докато и двамата останаха без дъх.

— Скъпа, ще настинеш. Трябва да се връщаме.

— Загрижен си за мен, нали?

— Загрижен ли? Бях си загубил ума от страх дали ще те настигна, преди да се е разразила бурята! Хайде, ела!

Той събра дрехите и я поведе нагоре. Навън слънцето залязваше и хвърляше червени отблясъци по мокрите им тела. Избърсаха се един друг и се облякоха. Тифани забеляза, че лицето му изведнъж помръкна.

— Какво има? — попита настоятелно.

— Фарида — изсумтя той? — Мисля си какво ще направя…

— Не, Хасан! Помисли как се чувства тя! — прекъсна го разгорещено. — Първо научава, че мъжът, когото обича, се е оженил за англичанка. После същата тази жена изниква внезапно и прелъстява втория мъж, по когото Фарида въздиша. Аз не храня лоши чувства към нея. Зная какво е ревност и несподелена любов.

— Ще замине за Америка по-скоро, отколкото си представя — закани се Хасан. — Искаш ли да вземем самолета до Оман и да отидем при Джоузеф? Би ли се чувствала по-добре там?

— С теб навсякъде ми е добре! — грейна лицето й.

— Ще заминем, за да кажем на сина ти за нас двамата.

— На нашия син.

— На нашия син — повтори той дрезгаво.

— Все още съм твоя пленница — прошепна Тифани и обви ръце около врата му.

— А аз съм твой пленник — отвърна Хасан и впи устни в нейните. — Пленник на любовта.