Сара Груън
Вода за слонове (6)

3.

Събуждам се от дългия свистящ звук на спирачки. Притиснат съм доста по-навътре между рулата брезент, отколкото бях, когато заспах. Замаян съм и ми трябва една секунда, преди да си спомня къде се намирам.

Влакът се разтриса силно, спира и изпуфтява. Блеки, Бил и Грейди се претъркулват настрана, изправят се и без да кажат дума, скачат през вратата навън. След като излизат, Кемъл докуцуква до мен, навежда се и ме смушква.

— Ставай, хлапе — нарежда ми. — Трябва да си се омел оттук, преди да пристигнат хората за брезентите. Ще се опитам да те прикача към Шантавия Джо за тая сутрин.

— Шантавия Джо? — повтарям, докато се надигам. Пищялите ме сърбят, а вратът ме боли зверски.

— Отговорникът за конете — отвръща Кемъл. — И по-точно за превозването на животните. Август не го пуска даже да припари до шатрата за представления. Всъщност май Марлена е тази, която не му позволява, но това няма значение. Тя и теб няма да пусне да припариш там. С Шантавия Джо поне извади късмет. Застигна ни лошо време, затънахме в голяма кал, а доста от неговите хора се умориха да работят като китайци и отпрашиха нанякъде. Това малко го изнерви.

— Защо го наричат Шантавия Джо?

— Всъщност не знам — отвръща Кемъл, бръква с пръст в ухото си и изследва находките си. — Мисля, че е бил в пандиза за известно време, но не знам защо. Съветвам и тебе да не го питаш — избърсва пръст в панталона си и се отправя бавно към вратата. — Хайде, идвай! — казва и поглежда назад към мен. — Не разполагаме с цял ден! — закрепва се на ръба на пода и внимателно се смъква надолу.

За последен път безнадеждно почесвам пищялите си, завързвам си обувките и тръгвам след него.

Застанали сме до обширен участък, покрит с трева. Зад него се простират няколко разпръснати тухлени сгради, озарени от сиянието, което предшества появата на зората. От влака се изсипват стотици мръсни, небръснати мъже и го заобикалят както мравки захар, които псуват и палят цигари. Рампи и улеи за спускане се блъскат с тропот в земята, след което сякаш от нищото изникват шейсет и осем конски впряга и се разполагат на земята. Продължават да се появяват кон след кон — першерони^[1] с къси опашки, които слизат, трополейки по рампите, като пръхтят и дишат тежко. От двете страни на плъзгащите се врати неколцина мъже държат крилата притиснати отстрани на рампите, за да не позволят на животните да стъпят твърде близо до ръба.

Към нас се запътва група мъже с наведени глави.

— Добрутро, Кемъл — поздравява този, който върви най-напред, когато минава покрай нас и се качва във вагона. Останалите тежко се покатерват след него, събират се около едно руло брезент и го повличат към изхода, пъхтейки от усилието. Брезентът изминава около половин метър и се стоварва на земята сред облаци прах.

— Добрутро, Уил — отвръща Кемъл. — Я кажи сега, имаш ли да почерпиш един старец с цигарка?

— Сто на сто — мъжът се изправя и потупва джобовете на ризата си. Започва да рови в единия и измъква ръчно свита цигара. — „Бул Дърам“ е — навежда се и я протяга към Кемъл. — Извинявай.

— Свита на ръка цигара ме устройва идеално — отвръща Кемъл. — Благодаря, Уил.

— Длъжник съм ти.

Уил замахва с палец към мен.

— Кой е този?

— Един, дето е още зелен. Якоб Янковски.

Уил ме поглежда, после се обръща настрана и се изплюва на пода.

— Колко нов? — продължава да се обръща все така към Кемъл.

— Съвсем нов.

— Нае ли го вече?

— Не.

— Е, късмет тогава — вдига шапка към мен. — Недей да спиш прекалено спокойно, хлапе, ако разбираш какво имам предвид — и изчезва във вътрешността на вагона.

— Какво означава това? — питам, но Кемъл вече е тръгнал нанякъде. Забързвам, за да го настигна.

Конете, които слизат сред мръсните мъже, са станали стотици. На пръв поглед зрелището ми се струва хаотично, но до времето, когато Кемъл си запалва цигарата, няколко дузини двойки са впрегнати и се движат покрай вагоните, теглейки фургоните към дървените писти. Веднага щом предните колела на фургона докоснат наклонените дървени трупи, човекът на капрата скача встрани от пътя. Което е много уместно, защото тежко натоварените фургони започват да се търкалят надолу по трупите и не престават, преди да изминат няколкото метра, които ги делят от долния край.

В бледата светлина на утрото забелязвам това, което не бях видял предната нощ: фургоните са боядисани в яркочервено, със златиста украса и колела с формата на слънце с лъчи и на всеки от тях е изписано името „Най-великолепното шоу на земята на братя Бензини“. Веднага щом впряговете застават пред фургоните, першероните се присвиват в хамутите си и повличат тежкия си товар през полето.

— Внимавай — предупреждава ме Кемъл, като сграбчва ръката ми и ме притегля към себе си. С другата си ръка придържа шапката на главата си, а зъбите му здраво стискат неугледната цигара.

Трима мъже, възседнали коне, минават в галоп покрай нас, завиват и пресичат полето по дължина и после отново се обръщат с лице към нас. Този в средата извива глава, преценяващо оглежда земята пред себе си с поглед на познавач. Събира двете юзди в едната си длан, а с другата ръка вади от кожена кесийка няколко колчета и ги забива в почвата.

— Какво прави? — интересувам се.

— Очертава мястото, където да спрат фургоните — отвръща Кемъл и спира пред един вагон с добитък. — Джо! Хей, Джо!

От вратата се подава една глава.

— Тук имам един зелен. Направо от щайгата. Дали би могъл да го използваш за нещо?

Тялото, към което е прикачена главата, излиза на рампата. Собственикът му повдига ръба на шапката си с ръка, от която липсват три пръста, оглежда ме внимателно, изплюва струя тъмнокафяв тютюнев сок с ъгълчето на устата си и хлътва обратно във вагона.

Кемъл ме потупва по ръката, като че ли ме поздравява.

— Вече си вътре, момче.

— Така ли?

— Аха. Сега върви и изрини малко лайна. Ще те настигна по-късно.

Във вагона с добитък мръсотията е безбожна. Работя заедно с хлапе на име Чарли, чието лице е гладко като на момиче. Гласът му дори не е мутирал все още. След като изринахме, както ми се стори, поне един тон животински тор, спирам за малко, като измервам с поглед мръсотията, която тепърва ни предстои да чистим.

— Всъщност колко коне превозват в този вагон?

— Двайсет и седем.

— Господи! Сигурно са така скупчени един до друг, че не могат дори да помръднат.

— Това е целта. След като веднъж се спусне преградата, никой от тях не може да падне.

Сега разбирам откъде са дошли щръкналите опашки, които видях снощи.

Джо се появява на вратата.

— Знамето е вдигнато — изръмжава.

Чарли захвърля настрана лопатата си и се устремява към вратата.

— Какво става? Къде отиваш? — питам го.

— Вдигнали са знамето на готварницата.

Поклащам глава.

— Съжалявам, все още не разбирам.

— Кльопачка — уточнява той.

Това вече го разбирам. И на свой ред захвърлям лопатата.

Навън по земята като гъби са изникнали многобройни палатки, въпреки че най-голямата — очевидно шатрата — все още лежи неразпъната на земята. Около отделните й части са се привели мъже, които ги зашиват заедно. По централната линия стърчат внушителни дървени колове с опнати по тях въжета; вече се развява американското знаме — имам чувството, че се намирам на палубата на платноход.

Около периметъра й група от осмина мъже набива с чук колчета в земята. Когато един от чуковете удари кола, пет други вече замахват във въздуха. Шумът, който идва оттам, наподобява трещене на картечница и е ясно различим дори сред всеобщата врява.

Други групи издигат над земята огромни стълбове. Двамата с Чарли отминаваме десетина мъже, които се хвърлят с цялата си тежест върху едно-единствено въже, докато единадесетият, малко по встрани от групата, крещи:

— Дръпнете, разклатете, намалете! Пак! Дръпнете, разклатете, намалете! А сега забийте!

Очевидно е коя от палатките е готварницата, дори без да поглеждам знамето в оранжево и синьо или казана, който клокочи в задната й част, или пък потока от хора, устремен към нея. Миризмата на храна ме удря право в носа. Не съм ял от онзи ден и стомахът ми се свива от глад.

Страничните платнища на готварницата са вдигнати, за да улеснят влизането на наплива от хора, но по средата я разделя завеса. Масите от тази страна, която виждам, са застлани с покривки на бели и червени карета, със сребърни прибори и цветя. Контрастът с върволицата мръсни мъже, които треперят зад масите с вдигаща се над тях пара, е направо безумен.

— Мили боже — казвам на Чарли, когато заемаме местата си в редицата. — Само погледни всичко това.

Масите са отрупани с ядене от кайма и зеленчуци, наденици и препълнени кошнички с хляб. Нарязана на спирала шунка, приготвени по всевъзможни начини яйца, цели буркани конфитюр, безброй купи, пълни с портокали.

— Това не е нищо — осведомява ме той. — Освен всичко това, голямата Берта е имала дори и сервитьори. Просто сядаш и те ти носят всичко на поднос на масата.

— Голямата Берта?

— „Ринглинг“^[2] — отвръща той.

— Работил си за тях?

— Ъъъ… не — отвръща той смутено. — Но познавам хора, които са!

Грабвам една чиния и изсипвам в нея планина от картофи, яйца и наденички, като същевременно се опитвам да не изглеждам като умиращ от глад. Миризмата е божествена. Отварям уста и вдъхвам дълбоко аромата на храната, струва ми се, че е манна небесна. И наистина е такава.

Кемъл се появява пред нас изневиделица.

— Ето. Дай това на оня приятел там, в края на опашката — и пъхва в свободната ми ръка едно билетче.

Мъжът в края на редицата е седнал в един сгъваем стол и лицето му е полускрито под периферията на меката му шапка. Протягам му билетчето и той вдига поглед към мен и скръства ръце на гърдите си.

— Отдел? — пита.

— Моля? — казвам.

— Кой е твоят отдел?

— Ъъъ… не съм сигурен — отговарям. — Прекарах цялата сутрин да рина мръсотията от вагоните с животни.

— Това нищо не ми говори — казва той, все така без дори да поглежда към билета ми. — Това може да бъде вагонът с животните за арената, вагоните с нещата на животните или менажерията. Кое от тях е?

Не казвам нищо. Със сигурност знам, че Кемъл спомена за поне два от гореизброените отдели, но не си спомням подробностите.

— Щом не си знаеш отдела, значи не си от шоуто — отсича мъжът, — тъй че кой си, по дяволите?

— Наред ли е всичко, Езра? — пита Кемъл, като се приближава иззад мен.

— Не е. Някакъв селяндур ми се е довлякъл тук и се опитва да си отмъкне закуска от шоуто — Езра се изплюва на земята.

— Никакъв селяндур не е — заявява Кемъл. — Нов е и е с мен.

— Тъй ли?

— Тъй.

Мъжът повдига нагоре ръба на шапката си и ме измерва от глава до пети, след което мълчи още няколко мига.

— Добре, Кемъл. Щом ти гарантираш за него, това ми стига — ръката му се смъква от шапката и сграбчва билета ми. — И още нещо. Научи го как да говори, преди някой да му е скъсал задника от бой.

— Значи, кой е моят отдел? — питам и се запътвам към една от масите.

— А, не, не оттук — спира ме Кемъл и ме сграбчва за лакътя. — Тия маси не са за такива като нас. Докато се научиш да се оправяш тук, ще стоиш близо до мен.

Минавам след него от другата страна на завесата. Масите в тази половина на палатката са дълги, проснати от единия до другия край и на тях има сложени само солница и пиперница. Нито едно цвете.

— Кой се храни от другата страна? Артистите ли?

Кемъл ме стрелва с поглед.

— Мили боже, хлапе. Дръж си устата затворена, докато се научиш как се говори тук, става ли?

Сяда на една маса и незабавно натъпква в устата си половин филия хляб. Следващата минута прекарва в дъвчене, после поглежда към мен.

— О, не се вживявай. Просто се грижа за теб. Видя какъв е Езра, а той е като котенце в сравнение с останалите. Сядай.

Гледам го още един миг, след което прекрачвам през пейката. Слагам чинията си на масата, поглеждам към изцапаните си с тор ръце, избърсвам ги в панталона си, установявам, че не са станали по-чисти и така или иначе ги заравям в храната си.

— И тъй, как се говори тук? — питам най-накрая.

— Наричат се „шантавелници“ — изтърсва Кемъл, без да престава да дъвче хапката си. — А твоят отдел са вагоните с багажа на животните. Засега.

— А къде са тези шантавелници?

— Всеки миг ще пристигнат. Две отделения на влака все още не са стигнали до гарата. Шантавелниците си лягат късно, стават късно и пристигат точно навреме за закуска. И докато сме на тази тема, никога не ги наричай шантавелници пред самите тях.

— А как да ги наричам?

— Артисти.

— Тогава защо просто не ги наричам артисти през цялото време? — питам и в гласа ми се прокрадва нотка на раздразнение.

— Те са едно, ние сме друго, а ти си един от нас — обяснява Кемъл. — Нищо, ще се научиш — в далечината се чува свирка на влак. — Като говорим за дявола…

— Чичо Ал с тях ли е?

— Да, но не си прави никакви илюзии. Няма и да припарваме до него, преди да измине много време. Винаги е като мечок, който го боли зъб, когато се настаняваме. Я кажи, как се справяш засега с Джо? Омръзна ли ти вече от конската тор?

— Нямам нищо против.

— Да, добре, предполагам, че ставаш за нещо повече от това. Говорих с един приятел — смачква между пръстите си още едно парче хляб и обира с него мазнината от чинията си. — Ще се навърташ около него целия ден днес и той ще каже някоя и друга добра дума за теб, където трябва.

— Какво ще правя?

— Каквото ти каже той. Съвсем сериозно говоря — и вдига вежда, за да подчертае думите си.

Приятелят на Кемъл е дребничък мъж с голям корем и гръмовен глас. Говорител е на една от допълнителните атракции и се казва Сесил. Оглежда ме изпитателно и обявява, че ставам за работата, с която разполага в момента. И така, аз, Джими и Уейд — двамата други мъже, провъзгласени за достатъчно представителни да се смесят с хората от града — трябва да заемем места в три от краищата на тълпата и когато чуем сигнала, да пристъпим напред и да ги избутаме към входа.

Насред централната алея бръмчи оживена дейност. От едната страна група чернокожи се мъчи да опъне знамената на шоуто. От другата отекват крясъци и дрънчене, докато бели мъже в бели жокейски куртки поставят една върху друга чаши с лимонада, образувайки пирамиди върху щандовете си на червени и бели ивици. Въздухът е изпълнен с миризма на пуканки, печени фъстъци и под всичко това едва се доловя острият мирис на животни.

В края на алеята, зад входа за билети е разположена огромна палатка, в която докарват всевъзможни създания — лами, камили, зебри, маймуни, една полярна мечка и безброй клетки с котки.

Сесил и един от чернокожите се суетят около плакат, на който е изобразена невероятно дебела жена. След няколко секунди Сесил плясва другия мъж по главата.

— По-бързо свършвай, момче! След една минута тук ще гъмжи от младоци. Как ще ги вкараме вътре, ако не могат да видят Лусинда в цялото й великолепие?

Чува се остро изсвирване и всички замръзват на местата си.

— Вратите! — прогърмява мъжки глас.

И тогава настава абсолютният хаос. Продавачите на стоки с отстъпка се втурват зад сергиите си, като припряно правят последни поправки на начина, по който са изложени дрехите и шапките. С изключение на клетника, който все още се занимава с плаката на Лусинда, всички негри се изнизват през брезентите и се скриват от поглед.

— Опъни най-после тоя проклет плакат и се разкарай оттам! — крясва Сесил. Мъжът за последен път намества рекламата и изчезва.

Извръщам се. Към нас се приближава жива човешка стена, начело на която вървят цвъртящи от въодушевление деца, повлекли родителите си за ръка.

Уейд ме смушква в хълбока.

— Псссст… Искаш ли да видиш менажерията?

— Кое да видя?

Той кима към палатката, която се намира между нас и шатрата за представления.

— Протягаш врат натам още откак дойде. Искаш ли да хвърлиш едно око?

— А той какво ще каже? — питам и извръщам поглед към Сесил.

— Ще се върнем, преди дори да е усетил, че ни няма. Освен това няма какво да правим, докато не се събере голяма тълпа.

Уейд ме повежда към входа за билети, обслужван от четирима мъже, седнали зад червени подиуми. Трима от тях не ни обръщат внимание. Четвъртият поглежда бегло Уейд и кима.

— Давай. Хвърли един поглед — подканва ме Уейд. — Аз ще държа под око Сесил.

Надниквам вътре. Палатката е огромна — стига почти до небето. Поддържат я дълги, прави колове, стърчащи под различни ъгли. Платнището е опънато и почти прозрачно: през брезента проникват слънчеви лъчи и се отразяват вътре, осветявайки най-големия щанд за сладкиши, който съм виждал досега; и той е поставен по средата на менажерията, окъпан в блестяща светлина и заобиколен от плакати, рекламиращи сарсапарила^[3], карамелизирани пуканки и яйчен крем.

Великолепно боядисани в червено и златно клетки закриват долната част на две от четирите стени. Вратите им са отворени и предлагат гледката на лъвове, тигри, пантери, ягуари, мечки, шимпанзета, маймунки, има даже и един орангутан. Камили, лами, зебри и коне стоят зад ниско опънати въжета с глави, заровени в купи сено. Два жирафа стоят в пространство, оградено с телена мрежа.

Оглеждам се наоколо с напразната надежда да видя някой слон и изведнъж погледът ми пада върху една жена. Толкова много прилича на Катрин, че дъхът ми секва: чертите на лицето й, прическата, стройните бедра, които винаги съм си представял, че се крият под благоприлично спуснатите й поли. Застанала е пред редица бели и черни коне, носи трико с розови пайети и сатенени чехли и говори на мъж с цилиндър и фрак. Потупва муцуната на един от белите коне — изумителен арабски жребец със сребърна грива и опашка. Вдига ръка, отмята назад кичур от светлокестенявата си коса и наглася шапката си. После посяга и намества перчема на коня така, че да щръкне назад. Сграбчва ухото му в юмрука си и го оставя да се плъзне измежду пръстите й.

Чува се могъщ тътен. Обръщам се и установявам, че вратата на най-близката клетка се е затръшнала. Когато отново се извръщам, виждам, че жената ме гледа. Челото й е сбръчкано, като че ли ме е разпознала отнякъде. След няколко секунди се досещам, че трябва да се усмихна, да извърна очи или изобщо да направя нещо, но не мога. Най-накрая мъжът с цилиндъра слага ръка на рамото й и тя се извръща, но бавно, неохотно. След няколко секунди отново хвърля крадешком поглед към мен.

Връща се Уейд.

— Хайде — казва и ме удря по гърба, между лопатките. — Време е за шоуто.

 

 

— Дами-и-и-и и господа-а-а-а! Само двайсет и пет минути до голямото шоу! Двайсет и пет мину-у-ути! Остава ви повече от достатъчно време да се насладите на изумителните, невероятните, въ-ъ-ъ-ълшебните чудеса, които сме събрали от четирите краища на света и все пак да можете да си намерите хубаво място в голямата шатра. Предостатъчно време, за да видите странностите, недоразуменията на природата, зрелищата! Нашата колекция е най-зашеметяващата в целия свят, дами и господа, няма равна! Няма равна, казвам ви!

Сесил се е изправил на една платформа до входа на страничните атракции. Крачи важно напред-назад и жестикулира превзето. Една тълпа от около петдесетина души се поколебава дали да се вслуша в призива му. Все още не са се наканили да разгледат допълнителните атракции и са не толкова спрели, колкото поспрели на местата си.

— Елате насам, за да видите ослепителната, огромната, Прекрасната Лусинда — най-красивата дама дебелана на света! Четиристотин килограма тлъсто съвършенство, дами и господа! Елате и вижте човека щраус — той може да погълне и да повърне всичко, което му дадете. Само опитайте! Портмонета, часовници и дори електрически крушки! Само назовете предмета и той ще го погълне! И не забравяйте Франк Ото, човека с най-много татуировки в целия свят! Бил е държан като заложник в най-мрачните джунгли на Борнео и осъден за престъпление, което не е извършил. А наказанието му? Е, приятели мои, наказанието му е описано върху цялото му тяло с мастило!

Тълпата е напрегната; любопитството на хората се е пробудило. Аз, Джими и Уейд се смесваме с онези от тях, които са застанали най-отзад.

— А сега… — Сесил, прави многозначителна пауза. Поставя пръст на устните си и предлага на тълпата гротескно подобие на намигване — жест, който изтегля ъгълчето на устата му нагоре към окото. Вдига ръка във въздуха, призовавайки към тишина. — А сега… моите извинения, дами, но това е само за господата, единствено за господата! Тъй като се намираме в смесена компания, в името на деликатността не мога да кажа нищо повече от следното: господа, ако сте чистокръвни американци, в чиито вени тече гореща кръв, тогава има нещо, което за нищо на света няма да искате да пропуснете. Ако последвате това момче — ей онова там, точно там — ще видите нещо, което е толкова изумително, толкова шокиращо, че със сигурност ще…

Замлъква, затваря очи и повдига ръка, след което със съжаление поклаща глава.

— Но не — продължава той. — В името на благоприличието и с оглед на това, че се намираме в смесена компания, не мога да кажа нищо повече от това. Нищо повече не мога да кажа, господа. Освен следното: наистина не искате да го пропуснете! Просто подайте своя четвърт долар на онова момче, то ще ви заведе право там. Веднага ще забравите за парите, които сте похарчили днес тук, но никога няма да забравите това, което ще видите сега. Ще говорите за това до края на дните си, господа. До края на дните си.

Сесил се изпъва в цял ръст и намества карираната си жилетка, подръпвайки подгъва с две ръце. Лицето му придобива изпълнено с почтителност изражение и той с широк замах посочва към входа на срещуположната страна.

— И, дами, ако сте така добри да се съгласите да тръгнете нататък, разполагаме и с чудеса, подходящи за вашите деликатни възприятия. Един джентълмен никога не бива да забравя дамите, особено когато са красиви като вас — с тези думи той се усмихва и затваря очи. Жените в тълпата стрелкат с нервни погледи отдалечаващите се мъже.

Разразява се същинска битка. Една от жените се е уловила здраво за ръкава на съпруга си с едната си ръка, докато го налага с другата. Той криви лице и се мръщи, навеждайки се, за да се спаси от ударите й. Когато най-после се измъква от ръцете й, оправя реверите си и пронизва с мрачен поглед нацупената си жена. Докато отива към входа, за да плати своя четвърт долар, някой в тълпата изкътква като кокошка. Сред тълпата се понася вълна от смях.

Останалите жени, може би защото не искат да правят публични сцени, недоволно гледат как мъжете им се отправят към входа и се строяват един зад друг. Сесил вижда настроението им, слиза от платформата си и се запътва към тях. Целият е изтъкан от загриженост и галантно отношение и деликатно насочва вниманието им към по-приятни въпроси.

По едно време докосва лявото си ухо и аз незабележимо правя крачка напред. Жените се приближават по-плътно до Сесил, а аз се чувствам като овчарско куче, което събира овцете.

— Ако тръгнете насам — продължава Сесил, — ще ви покажа нещо, което не сте виждали никога досега, дами. Нещо толкова необикновено, толкова изключително, че не сте посмели и да мечтаете, че е възможно да съществува, и все пак нещо, за което спокойно можете да говорите в църквата в неделя или да разкажете за него на баба и дядо на масата за вечеря. Елате и дайте пари на малкия ни приятел, ето този тук. Това е строго семейно развлечение. Елате да видите кон, чиято глава е там, където трябва да е опашката! Това е чистата истина, дами. Същество, чиято опашка е на мястото на главата му. Можете да го видите със собствените си очи. И когато разкажете за това на съпрузите си, може би тогава ще им се прииска да бяха останали със своите прекрасни дами. О, да, скъпи мои. Наистина ще им се прииска.

По времето, когато речта на Сесил свършва, вече съм заобиколен от всички страни от жени. Мъжете са изчезнали и аз се оставям да бъда повлечен от потока от богомолци и жени, от млади момчета и останалите нечистокръвни американци.

Конят, чиято опашка се намира там, където би трябвало да е главата му, е точно това — кон, запънат в право положение в една тясна като кутия клетка, така че опашката му виси в кофата му за хранене.

— О, за бога! — възкликва една жена.

— Никога не би ми хрумнало! — обажда се друга, но общата реакция е по-скоро тази на изпълнен с облекчение смях, защото, ако това е конят с опашка, която се намира там, където би трябвало да е главата му, колко лошо би могло да бъде зрелището, предвидено специално за мъже?

Отвън долита шум от боричкане.

— Проклети кучи синове такива! Дяволски си прав, че си искам парите обратно! Наистина ли смяташ, че ще платя четвърт долар, за да видя чифт скапани жартиери? Говореше за истински американци — добре, наистина съм чистокръвен и така нататък. Искам си обратно скапаните пари!

— Извинете, госпожо — казвам и провирам рамо между две застанали пред мен жени.

— Хей, господине! За къде сте се разбързали толкова?

— Извинете. Простете — опитвам се да си пробия път към края на палатката.

Сесил и някакъв мъж с почервеняло лице са застанали в отбранителна позиция като боксьори. Мъжът прави крачка напред, поставя и двете си ръце върху гърдите на Сесил и го блъсва назад. Тълпата се разделя и Сесил се стоварва върху раздвоените краища на платното, с което е застлана платформата му. Клиентите пристъпват по-близо и дори се вдигат на пръсти, за да виждат по-добре.

Пробивам си устремно път през тях и стигам до Сесил в същия миг, в който другият мъж се приготвя за удар и се завърта към него. Юмрукът му е едва на няколко сантиметра от брадичката на Сесил, когато аз го сграбчвам във въздуха и го извивам зад гърба му. Премятам ръка зад врата му и го дърпам назад. Той започва да пръска слюнки и да ме дращи, като посяга към ръката ми. Затягам хватката си, докато сухожилията ми не се притискат до дихателната му тръба и наполовина влачейки го, наполовина принуждавайки го да върви сам, двамата стигаме до края на алеята. После го блъсвам върху пръстта. Той остава да лежи там сред облак прах и да хрипти, стискайки гърлото си.

След броени секунди двама мъже в официални костюми бързо преминават край мен, хващат го за ръцете, изправят го и го задърпват, все още кашлящ, към града. Навеждат се към него, потупват го по гърба и тихичко го окуражават, после наместват шапката му, която като по чудо е останала на мястото си.

— Добра работа — хвали ме Уейд и ме потупва по рамото. — Добре се справи. Сега се връщай на мястото си. Те ще го поемат оттук нататък.

— Кои са те? — питам, докато разглеждам върволицата от резки и избилата по тях кръв, набраздила ръката ми.

— Умиротворителите. Те ще го успокоят и ще го накарат да се почувства по-добре. Така няма да трябва да се разправяме с разярен посетител — обръща се с лице към тълпата, плясва силно с длани и започва да потрива ръце пред себе си. — Добре, приятели мои. Всичко е наред. Тук няма какво повече да се види.

Хората явно нямат желание да си ходят. Когато разгневеният посетител и двамата му придружители най-после се скриват зад една сграда от червени тухли, тълпата започва да отстъпва, но продължава да поглежда с надежда през рамо, да не би да пропусне нещо.

Джими си пробива път сред борещите се.

— Хей, ти — вика ме той. — Сесил иска да те види.

И ме повежда към задната част на тълпата. Сесил е приседнал на ръба на един сгъваем стол. Краката му с обутите в гети стъпала са изпънати напред. Лицето му е червено и мокро и той си вее с една програма. Свободната му ръка изпитателно потупва един след друг всички джобове и накрая се пъха в ризата му, откъдето измъква плоска четвъртита бутилка. Устните му се извиват назад и той изважда запушалката със зъби, след което вдига шишето нагоре. Точно тогава ме забелязва.

За миг не прави нищо, само ме гледа, допрял до устните си бутилката и без да отпива, отново я навежда и я подпира на кръглия си корем. Започва да барабани с пръсти по нея, без да сваля очи от мен.

— Добре се справи преди малко — продумва най-после.

— Благодаря, сър.

— Къде си се научил да се биеш така?

— Не знам. От футбола. От училище. Докато обуздавах стария бик, който проявяваше крайно нежелание да се раздели с тестикулите си.

Сесил продължава да ме гледа със свити устни още една секунда, без да престава да барабани по бутилката.

— Кемъл вече наел ли те е към шоуто?

— Не официално. Не, сър.

Следва ново продължително мълчание. Очите на Сесил се превръщат в две тесни цепки.

— Умееш ли да си държиш устата затворена?

— Да, сър.

Той отпива дълга глътка от бутилката си и очите му се отпускат.

— Добре тогава — кимна бавно.

 

 

Сега е вечер и докато шантавелниците забавляват тълпата в голямата шатра, аз съм застанал до гърба на една много по-малка палатка, която се намира в далечния край на територията на цирка, зад цяла редица вагони за багаж; хората разбират за съществуването й само чрез приказки, които се носят от уста на уста, и получават достъп срещу такса от петдесет цента. Вътрешността й е потънала в сенки; единствената светлина идва от струя червени електрически крушки, която обвива с топло сияние жената, сваляща методично дрехите си една след друга.

Моята задача е да поддържам реда и периодично да изплющявам по стените на шатрата с една метална тръба, за да стресна зяпачите, които се опитват да надникнат вътре, или по-скоро да окуража зяпачите да заобиколят палатката, да минат от предната й част и да заплатят своите петдесет цента. Трябва освен това да съм нащрек и в готовност да обуздая поведение като това, което видях по-рано на страничните атракции, въпреки че не мога да не си помисля, че онзи приятел, който бе толкова разочарован следобеда, тук не би се оплакал.

Сгъваемите столове са подредени в дванайсет редици и всеки от тях е зает. Бутилката контрабанден алкохол се предава от човек на човек и всички те я поемат пипнешком, без дори да я погледнат, защото никой не иска да свали дори за миг очи от сцената.

Жената е благословена със съвършено изваяно тяло, червена коса, мигли, които са толкова дълги, че в никакъв случай не могат да бъдат естествени, и малка бенка, изрисувана точно до пълните й устни. Краката й са дълги, хълбоците закръглени, а гърдите й карат всички да онемеят. Тялото е прикрито едва-едва от чифт прашки, прозрачен шал от някаква блестяща материя и великолепно запълнен сутиен. Тя раздвижва рамене и заедно с малката група музиканти, разположени от дясната й страна задържат вниманието на зрителите, които изобщо не забелязват как тече времето.

Прави няколко крачки, като изкусително се плъзга по сцената в покритите си с пера пантофки. От дъното на барабана излиза тракащ звук и тя застива на мястото си с разтворени в престорена изненада устни. Отхвърля глава назад, разкривайки гърлото си, и плъзга ръце към чашките на сутиена си, после се навежда напред и стиска гърдите си, докато зърната се подуват между пръстите й.

Обхождам с поглед стените на палатката. Изпод края на брезента се подават чифт обувки. Отправям се натам, движа се плътно до стената. Когато заставам точно пред обувките, замахвам с тръбата и удрям платното над тях. Разнася се пъшкане и обувките изчезват. Стоя неподвижен, притиснал ухо до брезента, и след малко се връщам на поста си.

Червенокосата се полюшва в ритъма на музиката, галейки шала си с пръсти, завършващи с лакирани нокти. В материята са втъкани златни или сребърни нишки, които искрят, докато жената плъзга шала напред и назад върху раменете си. Изведнъж тя се привежда рязко в кръста, отмята глава назад и цялото й тяло затрептява.

Мъжете започват да крещят. Двама или трима скачат на крака и я окуражават с вдигнати юмруци. Поглеждам към Сесил и стоманеният му поглед ми нарежда да не ги изпускам от очи.

Жената се изправя, обръща се с гръб към зрителите и се приплъзва до центъра на сцената, а после прокарва шала между краката си и бавно започва да се извива срещу него. Сред публиката се понасят стенания. Тя се обръща с лице към нас и продължава да плъзга шала напред-назад, като го дърпа толкова силно, че се показва отворът на вулвата й.

— Свали го, скъпа! Свали всичко!

Мъжете стават все по-гръмогласни; сега вече повече от половината са на крака. Сесил ми махва да отида напред. Приближавам се до редиците сгъваеми столове.

Шалът полита към пода и жената отново се обръща с гръб към нас. Разтърсва коса и тя се спуска на вълни по раменете и гърба й; вдига ръце така, че се срещат над закопчалката на сутиена й. Сред тълпата се разнася вълна от аплодисменти. Тя спира за миг, хвърля поглед през рамо и намигва, спускайки кокетно и бавно ивиците на тънките презрамки надолу по ръцете си. После оставя сутиена да падне на пода и отново се извръща към нас, обхванала гърдите си с ръце. От устата на мъжете изригва протестен рев.

— Ауу, хайде, захарче, покажи ни какво имаш!

Тя поклаща глава и се цупи с престорена свенливост.

— Хайде де! Платил съм петдесет цента!

Жената разтърсва глава, примигвайки с престорено благоприличие към пода. Изведнъж очите и устата й се отварят и тя отдръпва ръцете си.

Великолепните кълба падат надолу, а после внезапно спират и започват нежно да се полюляват във въздуха, при все че тя стои съвършено неподвижно.

Чувам колективно поемане на дъх и миг изпълнено с благоговение мълчание, преди мъжете да започнат да крещят от удоволствие.

— Браво, малката!

— Божия благодат!

— Страхотна е, дявол да го вземе!

Тя започва да се гали, да повдига и размачква гърдите си, да върти зърната между пръстите си. Хвърля сладострастни погледи надолу към мъжете, прокарва език по горната си устна.

Разнася се думкане на барабан. Тя сграбчва втвърдената плът между палеца и показалеца си и издърпва едната си гърда така, че зърното сочи към тавана. Докато тежестта на гърдата се преразпределя, формата й изцяло се променя, а после тя я пуска да падне внезапно, почти грубо. Продължава да държи зърното между пръстите си, докато повдига другата си гърда в същата извита нагоре арка. Сменя гърдите, като с всяка размяна увеличава скоростта на вдигане. Вдига, пуска, вдига, пуска, вдига, пуска. По времето, когато звукът на барабана секва като отрязан и на негово място идва тромбонът, ръцете й се движат толкова бързо, че приличат на петно, а плътта й наподобява разлюляна, постоянно напомпвана маса.

Мъжете надават одобрителен рев.

— О, да!

— Страхотно, скъпа! Страхотно!

— Има господ на този свят!

Барабанът отново започва да думка. Тя се привежда в кръста и тези великолепни цици се полюшват толкова тежко, толкова ниско — поне половин метър дълги, по-широки и закръглени в краищата, като че ли във всяка от тях е пъхнат по един грейпфрут.

Тя свива рамената си, първо едното, после другото, така че гърдите й се люшват в обратни посоки. Докато движенията й се ускоряват, гърдите й описват все по-широки кръгове, удължавайки се при ускорението, и съвсем скоро се срещат в центъра и във въздуха отеква плясъкът от блъскането им една в друга.

Господи! Ако в тази палатка вземе да избухне бунт, няма дори да разбера. В мозъка ми не е останала нито капка кръв.

Жената се изправя и после се привежда в реверанс. Когато отново се надига, доближава едната гърда до лицето си и плъзва език по зърното, а после го пъхва в устата си. Така и остава, безсрамно засмукала собствената си цица, а мъжете размахват шапки, вдигат тържествуващо юмруци към тавана и крещят като животни. Тя пуска гърдата си, извива за последен път мокрото зърно и изпраща на зрителите въздушна целувка. После се навежда, за да вземе прозрачния си шал и изчезва от погледа им, като държи ръката си вдигната, така че шалът остава да се вее след нея като блещукащо знаме.

— Добре, момчета — вика Сесил, като плясва с ръце и се изкачва на сцената, — нека да аплодираме нашата Барбара!

Мъжете надават рев, подсвиркват и ръкопляскат с високо вдигнати ръце.

— Е, кажете, не е ли страхотна? Каква жена само! Днес е щастливият ви ден, момчета, защото тази вечер, само днес, тя ще приеме ограничен брой посетители след представлението. Това е истинска чест, приятели мои. Тя е същинска перла, нашата Барбара. Перла.

Мъжете групово се упътват към изхода, потупвайки се един друг по гърбовете и вече отдали се на спомени.

— Видяхте ли тези цицки?

— Боже, какво мъчение. Какво ли не бих дал да можех да си поиграя с тях.

Радвам се, че тази вечер намесата ми не се налага, защото ми е трудно да запазя спокойствие. За пръв път виждам гола жена и знам, че никога вече няма да бъда същият.