Включено в книгата
Оригинално заглавие
Третий в пятом ряду, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Анатолий Алексин

Заглавие: Смахнатата Евдокия

Преводач: Яню Стоевски

Година на превод: 1978

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: Повест

Националност: Руска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: април 1978

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Красимира Дренска

Коректор: Мина Дончева; Христина Денкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1842


1

Често съм чувала да казват, че хората обичат внуците си по-силно от собствените си деца. Не вярвах… Но излезе, че е така. Навярно, защото внуците идват на бял свят в ония преклонни години, когато ние се боим най-много не от смъртта, не от болестите, а от самотата.

Лиза се роди именно в такива години: наближавах шейсетте. Володя, моят син, и Клава, жена му, още преди това ми бяха казали, че се решават на тази толкова смела постъпка, само защото аз съм край тях. Иначе нямало да се решат. А когато докараха Лиза в къщи, Володя и Клава казаха, че възлагат на мене цялата отговорност за нейната съдба. Още повече че аз трийсет и пет години бях работила в училище.

— Ни един от нас не е попадал под властта на педагог от такава ранна възраст — каза ми Володя.

Клава се присъедини към мнението на мъжа си.

А когато Лиза навърши година, Володя и Клава заминаха на разкопки: нейде открили поредна древна могила. Тяхната професия беше не бъдещето, а далечното минало — и двамата се занимаваха с археология. И затова също изглеждаше логично, че с Лиза трябва да се занимавам аз.

Разбрах, че моята внучка трябва да проговори преди всички свои връстници, че тя трябва да се научи да чете преди всички останали деца и преди другите да почне да разбира заобикалящия я свят… Защото синът ми намекна, че аз самата може и да съм пенсионирана, но не и моят педагогически опит.

Клава се присъедини към мнението на мъжа си.

Те бяха убедени, че целият този опит — огромен, трийсет и пет годишен — трябваше да се стовари върху клетата Лиза и да даде поразителни резултати.

Но моят опит се сблъска с нейния характер…

Че внучката ми е с характер, разбрах веднага: тя почти никога не плачеше. Дори ако нещо я болеше или ако беше подмокрена. Не даваше да се разбере! От това възникваха много допълнителни трудности.

Когато внучката навърши три и половина години, аз й обясних, че Лиза не е пълното й име, че пълното й име звучи тържествено и официално: Елизавета. От тогава тя престана да реагира на името Лиза. Не се обаждаше и толкоз. Взех да убеждавам внучката си, че е неестествено да наричаме нея, мъничката, с дългото име Елизавета, че хората ще се смеят.

— Нека се смеят — каза тя.

Тогава й обясних, че такова име без бащиното просто не бива да се произнася, защото така, без бащиното, са наричали царицата. От тогава Лиза придоби царствена осанка. Пък и аз взех да съобщавам на родителите й, които звъняха отнякъде си, където бяха гробниците и могилите: „Елизавета спи… Елизавета седи на гърнето…“.

Внучката удържа първата си победа в живота.

В моята стая, над масата, бяха окачени фотографии на класовете, в които бях преподавала литература и руски език. Нали бях още и класна ръководителка. На фотографиите първите редове бяха полулегнали, вторите седяха, а третите и четвъртите обикновено стояха прави. На легналите, на седналите и на стоящите прави изразът на лицата не беше детски, а напрегнат. Може би поради присъствието на учителите, които винаги се разполагаха в центъра на втория ред.

Елизавета обичаше да шари с пръст по фотографиите и да пита „Този кой е? А този…“.

liza.png

Понеже главното свойство на склерозата е да помним всичко, което е станало много отдавна, и да забравяме онова, което е било наскоро, аз веднага назовавах малките и фамилни имена на някогашните си ученици.

Само на една фотография редовете бяха пет… Едно рижо момче, което на черно-бялата снимка изглеждаше просто светлокосо, за разлика от другите, се усмихваше. То беше третото от ляво на същия оня пети ред.

Отдавна вече бях обяснила на внучката си, че това е Ваня Белов, а до него стои нейният татко. Ваня се беше обзаложил него ден, че ще може да се задържи на стол, поставен върху друг стол. Така се образува допълнителен ред, какъвто нямаше ни на една друга снимка.

Таткото на Елизавета последва приятеля си, макар че едва се държеше върху тези столове. Беше му особено трудно, защото от рождение накуцваше с десния крак. И освен тях едва не падаше от стола Сеня Голубкин, който винаги мечтаеше да стои над другите.

А Ваня Белов се усмихваше.

Той беше моят зъл гений. Разказвах за неговите лудории на Елизавета, та тя да не върши в живота си никога нищо подобно.

Веднъж Ваня Белов пред погледите на цялата улица премина по корниза на третия етаж и като стигна до прозореца на нашия клас, каза: „Ще разрешите ли да вляза?“.

— Как можа да се случи това? — ме попита същия ден директорът.

— Ваня Белов… — отговорих аз.

Друг път той обяви гладна стачка… Сторило му се, че аз несправедливо съм била писала двойка на един ученик. Ваня дойде през междучасието при мене и тихо ми каза:

— Вие, Вера Матвеевна, не сте ни давали за урок това, за което изпитвахте.

— Но и това, което ви бях дала, той също не го знаеше… както трябва.

— Както трябва ли? Може би… Но затова не се пише двойка.

— Тя вече е в дневника!

— Но може да се поправи.

— Не може!

— Вие трябва да направите това!

— Никога…

— Извинете ме, Вера Матвеевна, но аз ще протестирам.

— По какъв начин?

— Ще обявя гладна стачка!

Аз се усмихнах и махнах с ръка.

Но този ден той не ходил в бюфета. Проверих: не беше ходил. На другия ден също…

— Гладуваш ли? — попитах го с умишлено подчертана небрежност.

— Гладувам — отговори той.

— И докога… имаш намерение?

— Докато не поправите двойката… — Той се огледа и добави тихо: — Вие не се бойте: другите не знаят за това. Инак току-виж, че затворили училищния бюфет.

Вечерта отидох при родителите на Ваня.

Белови живееха до самото училище, на отсрещната страна на улицата.

Самият Ваня, за щастие, не беше у дома. Родителите му, мили, стеснителни хора, много се разтревожиха. Те нямаха нито Ваньовата решителност, нито неговия буен нрав.

— Нещо се е случило? — попита ме майка му, сякаш придържаше с ръка сърцето си. — Какво е… сторил?

— Не се безпокойте.

— Че как да не се безпокоим? За него живеем…

Най-уютното място в стаята беше отредено за масата, на която лежаха Ваньовата чанта, (веднага я познах!), тетрадки и книги. Над масата беше окачена програмата за уроците. И същата оная фотография, на която той беше третият от пети ред.

— Не се безпокойте — казах аз. — Той се учи добре. Определен е за олимпиадата по математика!

— Слава богу! — каза майка му.

Тогава аз събрах кураж и попитах:

— Кажете, той… яде ли?

— Престана… — със страх отговори Ваньовата майка. — Само вода пие… Дори хляб в уста не слага. Попитах го: „Да не ти е нещо на корема?“. А той дума: „Нямам апетит!“. Вече втори ден няма…

„Но така той може да изтръгне от мене всичко, каквото си поиска!“ — помислих си аз. И на другия ден в присъствието на Ваня поправих на оня ученик двойката на тройка.

— Защо? — попита Елизавета, когато, вече шестгодишна, й преразказах оня отдавнашен случай. — Страхуваше се, че Ваня ще умре?

— Поправих на оня ученик двойката на тройка — повторих аз.

Само не казах на Елизавета, че оня ученик беше нейният татко.