Анатолий Алексин
Смахнатата Евдокия

Понякога колкото по-далеч отива пътят на живота, толкова с по-голямо удивление двамата, които вървят редом един до друг, си спомнят началото на този път. Светлините на миналото изчезват нейде на завоя… За да изглеждат събитията от разстояние все същите, все същите трябва да си останат и чувствата.

А за нас с Надюша къде беше този фатален завой? Сега, когато нещастието ме накара да се огледам назад, аз, струва ми се, го съзрях. И ако един ден Надя се върне…

Мислено през цялото време се готвя за този разговор. Това, струва ми се, още не е станало болест, но стана моя безсъница, моя натрапчива мисъл. Нощем водя разговор, в който участваме ние двамата: Надя и аз. Сюжетът на този разговор е винаги един и същ: нашият общ живот.

Ако човек си спомня миналото ей тъй „изобщо“, то навярно е вече мъртво или просто няма значение. Само детайлите пресъздават картината. Понякога ненадейни, навремето изглеждащи смешни, с годините те стават значителни.

Същото става сега и с мене.

Но защо всичко, за което си спомням в момента, толкова дълго време не излизаше наяве?

Трябва да възстановя разпокъсаните детайли. Може пък, събрани заедно, да създадат нещо цялостно?

Ние с Надя работехме в конструкторско бюро на един и същ етаж, но в различни краища на коридора. Когато се срещнехме, си казвахме: „Здрасти!“ — без да назоваваме имена, защото не ги знаехме.

А когато мене, заедно с грамадната чертожна дъска, решиха да ме преместят в Надината стая, някои от колегите й започнаха да протестират: „И досега едвам се провирахме!“.

— Един човек по-малко, един повече… — взе да ги убеждава представителят на дирекцията.

— Зависи какъв е човекът! — каза Надя.

После, като се подавах иззад своята чертожна дъска, също като иззад параван на куклен театър, нарочно ловях погледа на Надя и се усмихвах, та тя да повярва, че аз не съм лош човек. Със същата цел я поканих веднъж на концерт на една голяма певица.

— Че да идем… И аз пея! — каза тя. И добави: — Вярно, има едно неудобство: хремава съм и кашлям. Такива зрители не ги обичат много.

Но именно там, в голямата зала на консерваторията, аз я обикнах. През първите две части на концерта Надя геройски се стара да не кашля и да не киха. А когато взеха да викат на бис знаменитата певица, тя ми пошепна:

— Да имате кърпичка? Моята съвсем се измокри. Не съм очаквала от малкия си нос чак толкова бурна дейност!

Тя приличаше на дете, което в присъствието на гости, за голям ужас на родителите си, може да разкаже за всичките си намерения и да издаде всякакви семейни тайни.

„Мила детска непосредственост…“ — казват за такива хора. Надината непосредственост в никакъв случай не беше „мила“ — тя беше удивителна. Покоряваща. Неин синоним беше честността. Казвам това, защото именно аз не намерих кураж да й призная, че съчинявам фантастични разкази, които никой не печата! Още повече както узнах по околен път, тя не обичала този жанр:

— Толкова фантазии има в някои реалистични произведения!…

А когато казах на Надюша, че мечтая да се оженя за нея, тя рече:

— Само че имайте предвид — аз съм със зестра: порок на сърцето и забрана да имам деца.

— В самата вас има нещо толкова детско! — смутено се пошегувах аз.

— С годините това може да стане неестествено и противно — отговори Надя. — Представете си възрастна дама с розова панделка в косите си!

— Но нали в края на краищата може и без…

— Не, не може — прекъсна ме тя. — Представяте ли си само каква дъщеря бихме си имали!

От този момент нашето главно желание стана да си имаме дъщеря. Бъдещите родители обикновено мечтаят за синове, а ние очаквахме дъщеря.

„Мечта за потомство ли? Ясно… Забранен плод!“ — казваха познатите. Тези възгласи бяха не само банални, но и неточни. Надюша, малко е да се каже, че не даваше ухо на лекарските забрани, тя просто ги беше забравила. И само очите й, които поради подпухналите клепачи ставаха сутрин като че по-малки и по-тесни, напомняха, че все пак порокът на сърцето си е порок.

— Бременността краси почти всички жени… Я да видим за кого си се оженил ти? — казваше Надюша, като се гледаше сутрин в огледалото.

Другите мечтаеха за синове… А ние чакахме Оленка. И тя се роди.

„Тя не можеше да постъпи иначе! — ми писа Надюша в първото си писъмце, след като станахме трима на белия свят. — Половин година ме държаха в болницата. Нима можеше тя да излъже моите и твоите очаквания? Благодаря й!“ От тази фраза, мисля аз, започна всичко. Тази фраза прехвърли моста и в оня страшен ден, който ни раздели с Надюша. Мост, дълъг шестнайсет години и два месеца…

Беше неделя. По радиото започна предаването „Добро утро!“.

Надя заедно с картофите, които чистеше, се премести по-близо до радиото.

— Като не пея сама, поне да послушам как пеят другите — каза тя.

— А нима ти вече… не пееш? — учудих се аз.

— А нима ти не си забелязал?

— Аз смятах… моля те, не се сърди.

— Напротив, гордея се: да слезеш незабелязано от сцената е цяло изкуство.

Надя обичаше да се взема на подбив. Знаех, че на това са способни само добрите и умни хора.

Жизнерадостните гласове, женски и мъжки, един след друг, сякаш втурвайки се тичешком от радиоприемника при нас в стаята, пожелаваха утрото за всички да е ведро и добро.

На вратата се почука.

— Звънецът не работи — каза Надюша. — Дали бушоните не са изгорели?

Още щом докоснах бравата, от другата страна на вратата извикаха:

— Оля в къщи ли е?

Видях на прага Евдокия Савелевна, класната ръководителка на нашата Оленка, и двама Олини съученици — Люся и Боря. „Порасна Боря за наша горест!“ — беше се пошегувала веднъж Оленка.

Тя често и леко преминаваше към римите.

Боря беше най-високият в класа и винаги затуляше с фигурата си нещо или някого. А сега той искаше Евдокия Савелевна да го заслони и затова неестествено се привеждаше.

Крехката Люся също се криеше зад едрата, но много подвижна фигура на своята класна ръководителка. Евдокия Савелевна беше с панталони, със старомодна шапка с провиснала периферия и с раница на гърба.

— Оля в къщи ли е? — повтори тя.

— Не.

— Не се ли е върнала?

— Не.

— Как… не? Какво говорите?

— Нали тръгна заедно с вас. На поход…

— Така е. Безусловно така е. Но снощи тя изчезна нейде.

Почувствах, че отзад, зад мене, стои Надя. Тя не каза ни дума. Но аз почувствах, че тя е зад мен.

— И нощес ли Оленка я нямаше? — полушепнешком, полугласно попитах аз.

Те мълчаха. Този отговор накара Надюша зад гърба ми да изрече:

— А къде е сега тя? — Не познах Надиния глас. Не улових привичните за мене интонации.

Трудното умение да погледне на събитията в живота си отстрани и уравновесеното чувство за хумор винаги помагаха на Надя да възпира себе си и мене от радостни или тъжни изблици.

— Да беше ми дала малко от твоето чувство за хумор — рекох й веднъж.

— Аз… и хумор? Смешно! — каза тя. — Но своя запази. Хуморът помага да се смекчат крайностите в човешкото поведение.

— Тези крайности са винаги много опасни — каза тя друг един път. Защото откъсват човека от хората и го правят самотен.

— Не разбирам — признах си аз.

— Значи виновен е обясняващият! Често ние излагаме онова, за което сме размишлявали цели години, така, сякаш и нашият събеседник е размишлявал заедно с нас. И после се чудим защо той не ни разбира от половин дума!…

Обичах, когато Надюша ми обясняваше нещо: тя правеше това леко, без да ти додява. „Да беше станала преподавателка в училище, всички щяха да са отличници!“ — помислих си аз.

— Тогава я ми обясни… За вредата, както каза ти, от „крайностите в човешкото поведение“!

— По-точно, за тяхната нетактичност — каза тя. Тъкмо това е много ясно. Например… Когато човек ликува прекалено бурно, не би било зле навреме да се сети и да си помисли, че на някого сега му иде да заплаче. Или потънал в скръбта си, не би било зле да си помисли, че в нечия душа е празник, който може би няма да се повтори… Трябва да се съобразяваме с хората!

Нещо такова ми каза Надюша и в оня ден, когато аз, загубил от щастие човешкия си вид, носех Оленка от родилния дом към таксито.

В съседната кола със същите квадратчета отстрани се качваха, както ми разказа после Надя, жена и мъж, чийто син поради травма при раждането не можеше да се движи.

… И ето сега за пръв път Надя измени на себе си. Тревогата й нямаше граници, тя не беше в състояние да щади околните.

— Но къде е тя… сега? — повтори Надюша.

Потресен от нейното състояние, аз викнах:

— Оля просто не е издържала… Всичко си има граница!

Казах така, защото именно те, тия тримата, които продължаваха да стоят на прага, бяха причина за честите страдания и сълзи на нашата дъщеря.

— Вече е утро. А нея я няма! Няма я!… Но къде е тя?! Къде е?… — питаше ме Надя.

Тя ме беше научила по-често да задавам трудни въпроси, отколкото да им отговарям. Затова безпомощно повтарях една и съща нелепа фраза:

— Не се тревожи, моля ти се, Наденка. Не се тревожи!

А ония тримата стояха още на прага. „Виновниците… главните виновници за онова, което е станало!“ — мислено си повтарях аз.

Какво именно беше станало — не знаех. И неизвестността, както винаги в такива случаи, беше най-страшното.

Грамадната шапка с провиснала периферия скриваше лицето на Евдокия Савелевна.

Люся все така се криеше зад гърба на класната си ръководителка, а Боря изучаваше каменните плочки под краката си.

Навярно съм ги гледал не просто осъдително, а с омраза.

Евдокия Савелевна беше на петдесет и четири години: тя се наричаше „предпенсионерка“.

Но човек би могъл да й даде и петдесет и седем, и трийсет и девет: тя беше, както се казва, жена без възраст.

Понеже Евдокия Савелевна веднъж завинаги беше решила, че за нея външността и годините нямат значение, тя и на облеклото си не обръщаше никакво внимание. Върху модните си, нейде набързо и случайно купени панталони, тя можеше да нахлузи широка пола, да напъха в нея мъжка каубойка, а в късите, по момчешки подстригани коси, да тикне кокален гребен от „времената на Очаковски и превземането на Крим“.

Приблизително в такъв вид тя се яви и пред родителите на учениците от 9-и „Б“ клас на една от срещите.

На същата среща Евдокия Савелевна, спомням си, ни обясняваше колко важно е да насаждаме у децата чувството за прекрасното, да ги учим да забелязват и разбират красотата.

Веднъж рано напролет я видях с бяла панамена шапка и със същата печално провиснала периферия, сякаш на улицата не се траеше от жега. Макар че всички, и тя включително, да бяха още с палта… В оня ден, продължавайки борбата си за прекрасното, тя беше повела своя клас към някакъв музей.

А пък аз бях дошъл да й съобщя, че Оленка се готви за изложбата на младите скулптори и я помолих да я освободи от екскурзията.

— Обикновен мизансцен! — каза високо Евдокия Савелевна. — Всички заедно, а тя — настрана.

Класната ръководителка много обичаше всички да са заедно. И с нея начело!… Бях уверен, че в изкуството най-много й допадаха хорът и кордебалетът.

В класа тя беше свикнала да забелязва незабележимите и да изтъква ония, които абсолютно с нищо не изпъкваха.

Характерът й беше вулканичен. Говореше високо, ту с възторг, ту с възмущение, ту с изумление.

„Нашата смахната Евдокия!“ — каза веднъж за нея Оля. От тогава в къщи взехме така да я наричаме — „смахнатата Евдокия“.

— Костя Белкин доскоро не можеше да начертае права линия, а сега по геометрия и чертане има твърди тройки! — провикваше се тя на една родителска среща. — Учителката по математика предполага, че занапред той може да получи и четворки. Това е радостно събитие за всички нас!

— Люся Катунина е включена в редколегията на училищния стенен вестник. Тя умее да рисува заглавки. Това е приятно за всички нас!

„Всички“, „с всички“, „за всички“ — без тези думи не минаваше ни едно нейно изказване. Тя хвалеше ония, които най-сетне можеха да начертаят права линия, и ония, които можеха да рисуват заглавки. Но за нашата дъщеря, която се учеше в художественото училище за особено надарени деца, тя си спомняше само във връзка с това, че Оленка не бе взела участие в нещо и нейде не бе отишла „заедно с всички“.

Когато Оленка беше на седем години, лекарите откриха, че има изкривяване на гръбнака. Ние с Надя я заведохме на Черно море в Евпатория. Там за пръв път Оленка получи признание. Целият плаж оставаше поразен от умението й да моделира фигури на хора и животни, да рисува върху мокрия пясък пейзажи и лица.

„С какво днес ще ни зарадва вашата Оленка?“ — питаха двама ни с Надя.

Но Оленка никога и с нищо не можеше да зарадва „смахнатата Евдокия“, Тя я огорчаваше… Макар че за деветте години, които бяха минали след нашето пътуване до Евпатория, дъщеря ни да постигна големи успехи. Тъкмо тези успехи дразнеха класната ръководителка. За Оленка не можеше да се каже, че тя е „като всички“… Но нима тя беше виновна за това?

Освен Оля никой от 9-и „Б“ не възнамеряваше да става скулптор или художник. Но Евдокия Савелевна уважаваше хора с други професии.

— Вася Карманов оправда надеждите ми. Напълно ги оправда! — провикваше се тя. — Стана директор на тролейбусно депо! А почна с това, че седеше зад волана.

„Извървя пътя по този сектор от шофьор до директор — каза ни в къщи Оленка. — По-точно казано, пропътува го на кола!“

— Ето и Льова Лапшин… Напълно оправда моите очаквания! — вдигаше шум на родителската среща „смахнатата Евдокия“. — Сега е старши диспечер. Старши! Искам и вашите деца да станат такива!

По-високи задачи тя не поставяше пред нас.

Постоянно възпитаваше сегашните си ученици по примера на бившите си ученици, за което правеше срещи и събеседвания. А през това време Оленка се занимаваше в художественото училище. И освен това учеше италиански, та да чете за гениите на Възраждането на родния им език.

Понякога след родителските срещи Евдокия Савелевна упорито се мъчеше да ме запознае със собствената ми дъщеря. „Лице срещу лице — лицето да не виждаш!“ — цитира тя в един от тези разговори. „Есенин е имал пред вид разстоянията във времето“ — отбих удара аз.

За всичките си бивши ученици Евдокия Савелевна беше съставила картотека. Както в читалните и библиотеките — за книгите… Във фишовете освен адресите, телефонните номера и биографичните сведения беше отбелязано кога е станала срещата с бившия ученик и колко деца са присъствали.

— Откъсва ги от работата им. И нас откъсва — въздишаше Оля. — Е, да беше денонощието два пъти по-дълго! Тогава нека…

— Абсолютно си права — съгласяваше се Надя. — Но бъди снизходителна. Тя няма семейство, няма за къде да бърза.

Надюша съжаляваше „смахнатата Евдокия“, но още повече се боеше за Оленка.

— Без конфликти — молеше тя.

Този страх преследваше и двама ни от деня, когато се роди дъщеря ни: ами ако се случи нещо с нея?

В семейство от трима души винаги някой се оказва в малцинство: било мъжът, било жената. У нас малцинство бяхме ние с Надя: център на семейството и негово лице стана дъщеря ни. Тя беше заслужила това право. И ние бяхме щастливи.

Някога, много отдавна, аз пращах своите фантастични разкази в редакциите на дебели и тънки списания. Отговаряха ми на гладка плътна хартия с бланката на списанието отгоре. Като изразяваха уважението си в началото и в самия край на писмото, в средата ми обясняваха, че моите литературни опити са лишени от самобитност. Приликата беше моето главно нещастие. Да бях ученик на Евдокия Савелевна, тя би ме обожавала!

А пък Оля дори съдовете миеше по някакъв свой начин: безшумно и бързо.

— Не си прави шеги за тези срещи с бившите й ученици — молеше Надюша. — И нищо не римувай. Моля те.

— Но аз искам да разбера — отговаряше Оля, — защо всички ние трябва да губим време и сили, та да доставим радост само на Евдокия. Мили й били тези хора! Тогава нека си се среща с тях. Но така можем да уреждаме вечери в чест на всеки от нашия блок. Всеки е мил на някого. Нима не съм права?

— Права си… Но все пак, моля те, не римувай.

— Аз римувам бездарно. Евдокия Савелевна трябва да се радва на такива рими!

— И все пак, моля те…

От бившите си ученици „смахнатата Евдокия“ искаше да разказват подробно за своите „трудови делници“: счетоводителят — за счетоводството, началникът на ЖЕК^[1] — за ЖЕК, главният готвач — за кухнята.

— Колко интересно беше само! Колко поучително! — казваше възторжено Евдокия Савелевна.

И учениците, които тя с гръмовития си глас беше успяла някак тихо да постави под своя власт, послушно повтаряха, че наистина им е било интересно. А Оля мълчеше… Защото в часа на срещата между сегашните и бившите ученици, тя по десет пъти прерисуваше някакъв „старец с телеграма в ръка“ или се измъчваше, че фигурата на кучето излизаше статична, а погледът му не изразяваше кучешката вярност и кучешкия ум.

Евдокия Савелевна обожаваше изложбите и вернисажите. Но като уреждаше екскурзия до музея, тя на предно място по значение поставяше все пак думата „екскурзия“.

Веднъж завеждащата учебната част видяла по телевизията Олини рисунки и скулптури и предложила да уредят в училището изложба на тези работи. Заинтересували се от мнението на класната ръководителка… Но се оказало, първо, че „смахнатата Евдокия“ няма телевизор. И второ, тя предпочела да се уреди изложба на произведенията на всички, които можеха да държат в ръка четка и молив. От Оля тя взе само две рисунки, та да не са повече от тези на другите.

Веднъж в 9-и „Б“ решили да изиграят на английски език сцени от Шекспировата „Дванайсета нощ“. „Смахнатата Евдокия“ преподаваше история, но въпреки това стана режисьор на спектакъла. И макар да беше известно, че Оленка владее английски най-добре между всички в класа, определено й беше да каже на сцената само няколко фрази. Главните роли изпълняваха любимите на Евдокия посредствености.

— През цялото време тя ни напомняше, че няма малки роли, а има малки актьори — разказваше после Оленка. — Мачка ни с опита на Станиславски.

— Но той едва ли е имал предвид, че малки актьори трябва да изпълняват големи роли — каза Надюша.

— С малките е по-спокойно — обясни ни Оля. — И въобще те са й много по-близки. Свикнете с това. И се примирете.

— Уви, няма да е лесно на нашата талантлива дъщеря в света на обикновените хора — казах аз на Надюша.

— И ние с тебе сме обикновени — отговори тя. — Но нима се боим от талантите?

Класната ръководителка наистина ръководеше умовете и постъпките на учениците от 9-и „Б“. Гледайки нея, и те не желаеха да виждат онова, което не им беше присъщо. Яркото не ги радваше, а ги заслепяваше. Те сякаш си бяха сложили защитни очила и през тях гледаха и нашата Оленка.

За един миг аз си спомних всичко това, като гледах шапката на „смахнатата Евдокия“, която скриваше лицето й.

Какво беше станало там, на този поход? Как ли са унизили там нашата дъщеря? Защо не е издържала? И къде е сега?

Зад гърба ми беше Надя… с болното си сърце.

„Оленка изчезнала снощи. Ако ей сега не си дойде — мислех си аз, — не мога си представи какво ще стане с нас! Не мога си представи.“

— Разправят, че най-опасните неприятели били бившите приятели — каза веднъж Оля. — Убедих се, че е така. — Помълча и добави: — Попитай за кого говоря… И аз ще ти кажа: за Люсѝ!

Тя наричаше Люся Катунина по френски маниер: Люсѝ. „Както у Ростови! — обясни Оленка. — Или у Болконски.“

Люся упорито предричаше на дъщеря ни съдбата на Леонардо да Винчи. Въпреки съпротивата на Оленка, тя мъкнеше след нея грамадната папка с рисунки, дори приготвяше боите и миеше четките. Коя жена може да устои пред такова обожаване? Оленка взе да дружи с Люси. Макар че имаше малко време за дружене.

Пък и Люсиното време не беше кой знае колко. Люсината майка дълги години не ставаше от леглото. За нея се грижеше неомъжената Люсина леля, сестра на баща й. Но Люся постоянно звънеше у дома си, дори когато беше на училище или у нас на гости.

В стремежа си да достави радост на майка си тя възкликваше:

— Да беше видяла фигурата на спящия лъв, която Оля моделира! Цяла вечер си шепна: ами ако се събуди?

Тя често вземаше Олини работи да ги покаже на майка си. И взе дума, че когато майка й се вдигне от леглото (а се появи някаква надежда!), Оля да й нарисува портрет.

И самата Люся рисуваше скришом. Но ние бяхме видели само нейните заглавки в училищния вестник и в хумористичното списание, което по предложение на Оля носеше името „Детско чуруликане“.

И изведнъж всичко се измени.

Първите облаци се появиха в деня, когато в художественото училище бяха организирали среща с един знаменит живописец. Люся уважаваше много този художник. Но го уважаваха и всички останали, затова училищната зала била препълнена. И Оленка не могла да вкара там приятелката си.

— Не намерих място в залата за Люси — разказваше същата вечер Оля. — На вратата стояха церберите. А тя се обиди… И за какво? Академикът по живопис рисува много по-добре, отколкото говори. Казах й: „Ти знаеш ли творбите му? Значи и с него си позната. Художникът е в творчеството си“.

— А тя? — попита Надюша.

— Върна ми папката с рисунките. Както казват, „вземи си парцалките“!

— И после?

— Е, мерси, скъпа Люсѝ! — римувано се пошегува Оленка.

— По-мъчно е да намериш приятели, отколкото да ги загубиш — каза Надюша.

— Щом можеш да го загубиш, значи толкова ти е бил приятел!

— Не си намерила място в залата? — замислено рече Надя. — Да не беше го намерила в сърцето си… Но нали именно на нашето семейство тя довери най-мъчителната си тайна!

Тогава Люся беше научила, за нещастие, че баща й отдавна вече обича друга жена, а не майка й.

— Сега към Люся трябва да сме по-снизходителни — каза Надюша.

— Обикновена история — тъжно отговори Оля.

— Но всеки я преживява така, сякаш с никого не се е случвало нищо подобно.

— Предлагах й да поговори с баща си. Но тя отказа — „Аз не обвинявам баща си“. Логично е… И Анна Каренина ние в нищо не я обвиняваме. Вярно, Каренин не е бил прикован на легло. Всичко е прекалено сложно. Иди, че го разбери!

— Всяко нещастно семейство е нещастно посвоему — бавно изрече цитата Надюша.

Станала неканена пазителка на бащината си тайна, Люся взе да получава двойки.

— Трудно е да се учиш, когато таиш в себе си такова нещо — каза Надюша. — До формули ли й е сега?

Решили да разкритикуват Люся на класно събрание.

Но Оля излязла в защита на приятелката си. Макар че това било вече след историята със знаменития живописец.

— Протегнатата ръка за помощ може да направи нещо, ако не я отблъсват — разказваше след събранието Оленка. — А Люся се обърна към мене само за да ми каже: „Не ми е нужна защита!“.

„Откъде такава горделивост?“ — рекох си аз. И веднага си спомних как малката, нежна Люся ми доказваше веднъж, че почти всички велики хора били ниски.

След критиката на класното събрание „смахнатата Евдокия“ неочаквано взела Люся Катунина под своето крило или, по-точно казано, под провисналите периферии на своите старомодни шапки. Направила нея, двойкаджийката, отговорник на класа.

И тогава аз разбрах, че Люсините обиди са били само повод. Просто тя бе решила да тръгне в общия строй. И да се отнася с Оленка „по системата на Евдокия Савелевна“.

— Сто години да расте, пак няма да порасте нашата отговорничка! — с престорена веселост каза Оленка. — Дори „смахнатата Евдокия“ тук не може да помогне. Макар че на Люсѝ много й се иска да израсне: днес ме кастри на някакво дежурство, на което не съм отишла. „Но ти поне знаеш, че съм работила. Моделирах… Скоро в художественото училище ще има изпити!“ — казах й аз. „У нас всички работят!“ — отвърна Люсѝ.

Всички… с всички… като всички…

Разбрах, че дъщеря ни за пръв път се беше сблъскала с предателството.

Пред Надя аз нито веднъж не изрекох тази дума. Когато по нечий адрес хвърляха рязко обвинение, тя се свиваше, сякаш бяха хвърлили камък по нея.

„Хората трябва да се щадят“ — казваше винаги тя.

Трябва да се щадят… Мислех си за това, когато се мъчех да зърна Люси зад гърба на Евдокия Савелевна. Но тя се скри. Тя се страхуваше, че ние с Надюша ще попитаме: „А какво стори ти с бившата си приятелка, Люси?“.

— Ако един ден вземат да изследват ранния период от творчеството на Оленка и пожелаят да издирят кой все пак през ония години най-много й е пречил да работи, те трябва да назоват името на Боря Антохин — на шега казах веднъж.

Но всъщност това не беше шега.

Най-красиво момче не само в Олиния клас, но и в цялото училище, Боря би могъл да се отдаде на романтични похождения, а се отдаде на неукротима обществена дейност.

— Дано някоя Мона Лиза от осми или девети клас му завърти главата!… — изразяваше надежда Оленка.

Но Боря не се отплесваше по Мони Лизи. Той беше главният проводник в живота на всички замисли и идеи на Евдокия Савелевна.

Понякога му хрумваха и негови собствени предложения.

— Аз, знаеш ли, помислих… Защо да не изпълниш с рисунки стените на училищната зала?

— Аз рисувам главно лица… портрети.

След няколко дни на Боря му хрумнало ново предложение:

— Аз, знаеш ли, помислих… Защо да не създадеш галерия от портрети на дългогодишните учители в нашето училище?

— Учителите ще вземат да ми позират?

„Защо да не…“ — така обикновено започваше Боря. И Оленка му обясняваше „защо“. Обясняваше му в училище, по телефона. Боря често звънеше в къщи, за да напомни на Оля за нейния обществен дълг. Разбирах, че „смахнатата Евдокия“ му е възложила да въвлече Оля в стремителния кръговрат на училищните мероприятия. Тя беше единствената „необхваната“ и Боря беше длъжен да я обхване.

— Нарисувай неговия портрет — посъветвах дъщеря си. — И може би ще миряса.

— Красивите лица не са интересни за художника — отговори Оля. — А пък вътрешна красота не съм забелязала у Антохин.

Боря беше научил наизуст програмата на занятията в художественото училище. И понякога пресрещаше дъщеря ни по пътя за в къщи.

— Евдокия Савелевна те моли да дойдеш днес на срещата с един неин бивш ученик. Защото като малък и той се смятал за художник. Щафетата на увлеченията! Нали разбираш?

Така осигуряваше той Олиното „присъствие“.

— Той ме следи! — с възмущение казваше Оленка. — Ако половината клас не дойде да мие прозорците — нищо. Но ако аз не отида, на другия ден той непременно ще каже: „Ти прекалено се хвърляш в очи, за да отсъстваш. Всички се чудеха!“. А са се чудели, уверена съм, само той, Люсѝ и Евдокия.

Няколко пъти, когато Оля се разболяваше, Боря Антохин идва у дома.

— Ако аз бях деветокласничка, щях да се влюбя в него — каза Надюша и виновно погледна към мен.

Но аз бях спокоен, защото знаех, че няма обратен път към детството.

— Как може да се обича сметачна машина? — с възмущение отговаряше Оленка. — Чухте ли за какво беше дошъл? За да пресметне дали ще успея да стана от легло за годишното отчетно събрание!

Боря Антохин наистина обясни на дъщеря ни, че разтягането на сухожилието не е сериозна болест и че Оля и да накуцва, преспокойно може да иде на събранието.

Той също възпитаваше нашата Оленка с примери от бившите ученици на Евдокия Савелевна. А най-вече с примера на нейния най-любим ученик Митя Калягин.

Митя беше най-голямата гордост на класната ръководителка.

— Той оправда моите очаквания. Прекрасен човек! Сега кара самосвал… Аз съм уверена, че той винаги ще ни се притече на помощ, ако стане нужда!

— Всички сме мечтали да се возим на самосвали — все пак се пошегувала Оленка от третия чин.

„Смахнатата Евдокия“ не разбираше от шеги. Тя казала, че един ден Оля ще разбере „кощунството на своите думи“.

— Митя Калягин е нейната светиня — каза Надюша на Оля. — А когато става дума за светини… Още веднъж много те моля: не римувай!

Ненапразно „смахнатата Евдокия“ се гордееше с Митя… През първите дни на фашистката окупация, той, болен, с висока температура, успял да занесе на своя чичо — лекар в работническото предградие, на трийсет километра от града, лекарства и хирургически инструменти. Чичо му, невропатолог, който никога не бил правил операции, извадил куршумите и излекувал двама наши войници, които укривал в мазето. Тогава Митя проявил не само смелост, но и съобразителност: от многото пътища, които водели до къщата на чичо му, той избрал най-късия и оня, по който не го дебнела среща с враговете.

Ако някой ученик от 9-и „Б“ поискаше разрешение да отсъства от училище, като кажеше, че го боли глава, Евдокия Савелевна отговаряше:

— Спомнете си какво е изтърпял Митя Калягин! А е бил шестокласник. Тоест с три години по-малък от вас!

Тя казваше същото и ако някой се залежаваше в къщи поради настинка или ангина. Когато веднъж тя сравни Олиния бронхит с трудностите, които беше понесъл Митя Калягин, дойде ми наум един изтъркан анекдот: „От какво умря вашият съсед?“ — „От грип!“ — „Е, грипът не е страшен!“.

Когато „смахнатата Евдокия“ решила да уреди поход на деветите класове по местата, свързани с бойната дейност на Митя Калягин, Боря веднага предупредил Оленка:

— Само да си посмяла да донесеш извинително! На този поход се придава голямо значение.

— Кой му придава?

— Всички.

Двата девети класа трябваше поотделно да търсят оня най- „най-къс път“ до къщата на чичото лекар, който преди десетки години беше открил Митя Калягин. Ако и двата девети класа намереха пътя, за победител щял да се счита класът, който пръв се е досетил. „Смахнатата Евдокия“ си умираше да урежда състезания!

Малко преди похода деветокласниците се срещнали с Митя Калягин. Оленка успяла да нахвърли в бележника си Митьовия портрет.

— Ама той плешив ли е? — учудих се аз.

— Слабичък, плешив… Евдокия Савелевна ни обясни, че това било резултат от военновременното детство. И е много стеснителен! Никак не се асоциира със самосвала, с който пристигна. С една дума, хареса ми.

За подвига си Митя Калягин разказвал някак не особено сериозно, сякаш и тогава, в четиридесет и втора година, това е било военна игра, а не истинска война, и не е имало наистина ранени, които те с чичо си спасили.

— Чичо пишеше в писъмцето си, че трябва да бързам. Пък аз имах трийсет и девет и половина градуса температура. Цяла комедия! — спомнял си Митя.

Писъмцето до Митя се запазило. Евдокия Савелевна го помолила да го покаже на целия клас.

Митя бързал да стигне по-скоро при чичо си и затова скочил в движение в каросерията на един камион: мъничък бил, никой не го забелязал.

— Не биваше да кашлям… А пък дробовете ми възпалени. Комедия! — продължавал Митя.

И скочил от камиона пак в движение, близо до гарата.

— Едва не попаднах под колата, дето идеше след камиона… Виж тогава щеше да стане една комедия!

Той, както и Надя, умееше да се шегува със себе си. Знаех, че на това са способни само добрите и умни хора. Като скочил до гарата, Митя взел да търси най-късия път. Лекарствата и инструментите били зашити в старата му ватенка.

— Ватенката, за съжаление, не се е запазила — съобщила Евдокия Савелевна.

Деветият клас, който пръв открие пътя на Митя и стигне до къщичката на чичото невропатолог, щял да получи, както казал Митя, „приятен сюрприз“.

— Но защо, Митя? Защо? — започнала изведнъж да кокетничи „смахнатата Евдокия“, сякаш се стеснявала. Тя кокетираше много тромаво и недодялано.

Деветите класове стигнали в събота до гарата, до която някога Митя Калягин се добрал на камиона. Разположили се за нощуване.

А след няколко часа Оленка вече я нямало.

„Само да си посмяла да донесеш извинително!“ — беше я предупредил Боря Антохин.

— Иди, Оленка — съветваше я и Надюша. — Щом на похода се придава голямо значение… Пък и скоро ще завършиш училището. Иди!

— Но ще изпусна занятията по рисуване.

— И тъй да е, иди.

И тя отиде.

Гледах Боря Антохин и мислено го питах: „А защо и този път не си я проследил, Боря? Щяхме да сме ти толкова благодарни!“.

Спомних си за всичко това… А те тримата все така стояха на прага. Струваше ми се, че стоят вече много отдавна. Но бяха минали само няколко минути, защото предаването „Добро утро!“ беше в разгара си.

Обърнах се и за пръв път през това време видях Надя. И разбрах… завинаги разбрах, че майките и бащите (дори и най-обичащите бащи!) все пак не преживяват еднакво. Тя не можеше да си припомня, да анализира, да преценява… Една мисъл се беше вбила в нея неочаквано, като кълбовидна мълния, влетяла през отворен прозорец, и я изгаряше отвътре: „Къде е сега Оля?“.

Аз мълчах. Защото нямаше глас в света, който би могъл да я успокои. Освен гласа на дъщеря ни… ако зазвучеше изведнъж на стълбището, в стаята, по телефона. Тя никого не обвиняваше, на никого не се сърдеше — за нея не съществуваше нищо освен въпроса: „Къде е сега Оля?“.

— Ще позвъня на Митя Калягин — каза Евдокия Савелевна.

— Защо? — попитах аз.

Без да отговори, тя прекрачи прага. Люся и Боря влязоха след нея.

Евдокия Савелевна веднага телефонира на Митя и го помоли да дойде. Помнеше наизуст нашия адрес, макар че никога не беше идвала у нас.

— Тя има феноменална памет! — бяхме чували да казва Оленка. — Помни кой на коя дата е получил двойка по математика, а е историчка. И кой колко дни е отсъствал, помни така добре, както датите на великите сражения.

— Значи не сте й безразлични — отговаряше Надюша.

— Просто вече няма какво друго да помни!

— Жените, които нямат личен живот, често с утроена енергия се впускат в обществения живот — в желанието си да подкрепя Оленка, казах аз.

— Та какво лошо има в това? — попита Надюша.

Тя разбираше, че ние с Оля имаме право да не обичаме класната на 9-и „Б“. Разбираше, че „смахнатата Евдокия“ с всички сили се мъчи не само да убие вярата на другите в нашата дъщеря, но и в нея самата да разколебае тази вяра. И все пак Надя мечтаеше конфликтът да отстъпи място на взаимното разбирателство.

„Оля беше готова да приеме това помирение — мислех си аз. — Но те… тримата са сторили нещо такова, което тя не е могла да понесе, да преглътне. И сега всяка минута от живота е станала непоносима. Къде е тя? Къде? А те се въртят насам-натам, та да не ни гледат в очите.“

— Но все пак какво е станало? — попитах аз.

— Нищо… Нищо не е станало! — подхвана бързо-бързо Люся. — Вечерта всички получихме задачите си и се разотидохме. Кой за съчки, кой за вода, кой за да разпита жителите… за пътищата до онова селце. — Люся помълча малко. И за да не чуе Надя, добави шепнешком: — Всички се върнаха, а тя не… Но забелязахме това едва сутринта. Бяхме в различни палатки.

— Трябва да съобщим навсякъде — каза Евдокия Савелевна. — Нищо страшно не е станало! Но трябва да съобщим.

От този момент Надюша окончателно престана да се владее.

Евдокия Савелевна направи списък на телефоните: милицията, дежурния в града, болниците, местните власти на оная гара и онова селце… — Щом позвънеше, тя поставяше чертичка до номера, който пак нищо не изясняваше и с нищо не помагаше.

Тя правеше това методично, спокойно. Само пръстите й, когато набираше номера, не я слушаха съвсем. Набираше не номера, който трябва, извиняваше се, и пак почваше да набира.

С всяко нейно позвъняване ми ставаше все по-ясно, че с Оля се е случило нещо невероятно… трагично. Нещо, което вече не може да се поправи…

„Ако Оля е избягала от другарите си снощи — разсъждавах аз, — могла е веднага да се качи на електрическия влак и да си дойде. Ако ли пък последният влак вече е заминал, тя би прекарала нощта на гарата и да се върне в къщи рано сутринта: влаковете тръгват рано сутрин, от шест часа.“

Чувах как Евдокия Савелевна методично разяснява по телефона какво се е случило и всеки път повтаряше:

— Разбира се, нищо страшно не е станало.

Но на другия край на жицата не бяха така твърдо уверени, че не е станало нищо страшно, и тя трябваше да разказва за детайлите, подробностите. А Надюша пресичаше стаята по една и съща линия: от вратата до прозореца и обратно. До там и обратно, до там и обратно.

Ние с Надя изгубихме способност за действие. Можехме само да чакаме.

Слушах Евдокия Савелевна… Дразнеше ме, че организаторският й талант си оставаше предишният, а гласът й, преднамерено спокоен и гръмовит, сякаш се мъчеше да заглуши съвестта. А Надя изгуби зрение и слух. Тя можеше само да се движи по една линия: до прозореца и обратно, до прозореца и обратно.

Мъничката, чевръста Люся знаеше добре нашата квартира. Изтича в кухнята и бързо се върна с шишенце и чаша вода. Надя, хванала с две ръце главата си, стремително, като совалка, сновеше из стаята, а Люся тичаше след нея с чашата и шишенцето.

От всички нас само Боря Антохин не мръдваше от място.

Той винаги се стесняваше от красивото си лице и прекалено високия си ръст: беше се свел и прокарваше длан по лицето си, сякаш искаше да го прикрие. Гласът му беше също красив, плътен, и той го приглушаваше. А сега Боря искаше съвсем да го забравят.

„Има си хас… Нали тъкмо той беше казал на Оленка: «Само да си посмяла да донесеш извинително!». Какво друго му остава сега? — мислех си аз. — Скромен… Не иска да се навира в очи. Знам ги аз тия тихи момчета!“

Евдокия Савелевна сложи длан върху слушалката и каза:

— Искат нейни снимки. Най-скорошни…

Спуснах се към шкафа, извадих албума, почнах да го разлиствам.

— Напоследък тя не се е снимала — казах аз.

— Аз имам нейни снимки — ненадейно рече Боря Антохин.

Той бръкна в страничния джоб на куртката си. Извади пет снимки и ги разстла на масата толкова внимателно, сякаш още не бяха изсъхнали.

— Тия са от миналата седмица — с приглушен глас каза Антохин. — Снимах участниците в похода. За нашия вестник.

— Занеси ги! — Евдокия Савелевна пак се върна при телефона. — Къде се намирате? — Тя записа адреса и го подаде на Боря Антохин. — Оттам веднага назад! Помни: всички те чакаме. Дотогава сигурно ще дойде и Митя Калягин. Двамата с него ще заминете обратно. Там, при нашите… И ще ги вдигнете да дирят. Трябва да се претърси храст по храст цялата гора!

— Ами… голяма ли е тази гора? — попита Надя. Най-после и тя да попита нещо.

— Какво приказвате? — възкликна Люся.

Високият й, но неопределен отговор накара Надя да забави крачката си. И тя машинално почна да се движи из стаята не така бързо както преди. Натам и обратно, натам и обратно… Към Олините снимки тя не погледна.

Боря ги събра внимателно, сякаш още да не бяха изсъхнали. Сложи ги в страничния джоб, приведе се и излезе. А Люся с чашата и шишенцето, които не дотрябваха на Надя, стоеше на балкона и непрекъснато гледаше надолу.

В телефонните преговори на „смахнатата Евдокия“, в желанието на Люся първа да види и съобщи за всичко, в деликатността, с която Боря Антохин беше разстлал и събрал Олините снимки, ми се привиждаше нещо страшно. Бях сигурен, че те изкупват вината си. Но колко голяма беше тази вина? Какво бяха допуснали там, на похода, та Оля не е изтраяла? И какво ли тя, в минутата на отчаянието, е могла да извърши? И кого ли е могла да срещне нощем… по неизвестния път?

Внезапно се позвъни. Надя се отпусна на стола. С натежала крачка аз се затътрих към антрето. Но Люся ме изпревари.

— Митя Калягин! — с преувеличена радост извика тя. Сякаш ние само него чакахме.

— Със самосвала ли дойде? — попита делово Евдокия Савелевна.

— Самосвалът е долу! — отговори вместо него Люся, която беше зърнала от балкона, че долу стои самосвал.

Митя виновно кимаше към своите омаслени панталони: дето ще рече — заварихте ме неподготвен.

Той беше наистина слабоват и почти без коса. Евдокия Савелевна не почна да ни обяснява, че това е „в резултат на военновременното детство“, а каза:

— Митя, я ела с мене в кухнята.

— Нищо тайно не мисли да му казва! — подхвана бързо-бързо Люся. — Просто не иска да повтаря пред вас…

Надя не чуваше.

Евдокия Савелевна и Митя се върнаха от кухнята.

Той си спомни, че когато занесъл на чичо си лекарствата и инструментите, също се върнал в къщи едва на сутринта. И майка му цяла нощ не знаела къде е.

— Избягах… с възпалени дробове. И какво друго можех да сторя? Тя нямаше да ме пусне. Щеше да каже: „Аз ще ги занеса!“. По-рано не разбирах майките. Докато и аз да стана баща.

Надя не чуваше.

Митя разказа още една история. Как и синът му веднъж не нощувал в къщи и се върнал чак на разсъмване. Оказало се, че се скарал с момичето си… И казал, че ще стои под прозореца й, докато тя не му прости. Тя преспокойно си спала. Събудила се сутринта, приготвила се за училище. Излиза, а той… все си стои. От вечерта.

— И какво казахте на сина си? — попитах аз.

— „Не виждаш ли, че не те обича, глупчо!“

— Право сте му казали.

Надя не чуваше…

Позвъни се… Тя се понадигна от стола. Но Люся пак ме изпревари.

Върна се Боря Антохин.

— Аз, знаете ли, помислих… Имам и други нейни снимки! — Той се потупа по страничния джоб. — Отбих се у дома на връщане и ги взех. Трябва да ги дадем там, в района. Та да не я търсим само ние.

— Така е. Безусловно, така е — похвали го Евдокия Савелевна. — Ако всички се заловят за работа, по-скоро ще постигнем успех!

„По-рано е трябвало да мислите… доста по-рано!“ — исках да кажа аз.

— Ще я намерим! — обеща на Надюша и Митя Калягин.

— Но къде… може да е? — отчаяно викна Надя.

Всички се стреснаха от този вик. Дори и Митя.

Евдокия Савелевна вече не можеше делово да организира търсенето. Тя изведнъж тромаво се защура из стаята. Подскочи към Митя, пошепна му нещо, после към Боря… И с неестествено висок глас съобщи:

— Сега Митя и Боря ще заминат натам и всичко ще стане ясно. Нали знаете, Митя през време на войната беше решил по-сложна задача!

В гласа й все по-ясно долавях интонации на лекар, убеждаващ безнадеждно болен, че ето на̀, днес той „има вид на юнак“. Но не можех да повярвам на тази интонация. Това би означавало…

Силите на Надюша стигнаха само за онзи отчаян вик. И тя пак като совалка се замята по една линия — от вратата до прозореца. От вратата до прозореца.

„Ще издържи ли сърцето й?“ — с ужас си помислих аз.

Митя и Боря заминаха.

Евдокия Савелевна пак застана на пост до телефона. Водеше безсмислени телефонни разговори: ту молеше дежурния в училище да ни съобщи, ако Оля случайно се вести там, ту се обръщаше със същата молба към художественото училище.

Така измина още половин час или към четиридесет минути.

По радиото продължаваха жизнерадостните неделни предавания. Никой не изключи радиоапарата, защото никой не искаше тишина.

Надюша почти беззвучно, механично мърдаше устни.

— Какво ти е, Наденка? — най-сетне попитах аз. И я прегърнах.

Люся помисли, че искаме да си кажем нещо и веднага замъкна Евдокия Савелевна в кухнята.

— Какво ти е, Надюша?

Тя не ми отговори, не престана и да се движи из стаята, но аз можах да разбера думите:

— Аз я накарах да иде… Аз…

Звънна телефонът. В този момент Надя беше тъкмо до него. И вдигна слушалката.

— Не, не е майка й — отговори тя. — Честна дума, не е майка й. Кой ли? Учителката… от училището. Помня… Да, помня… Беше с панталони. Със сини панталони. Какво приказвате? Да я разпозная? Кого да разпозная?

Слушалката увисна на шнура. Надя се свлече и седна на пода.

— Люся! — кой знае защо извиках аз.

Те с Евдокия Савелевна дотичаха от кухнята.

— Аз няма да я позная — говореше Надя нейде в пространството. — Няма да я позная…

Вдигнаха я и я сложиха да седне на дивана. Тя не помръдваше, седеше схваната.

Сложих слушалката обратно на вилката. Телефонът веднага зазвъня.

— Прекъснаха ни — чух спокоен, с всичко свикнал мъжки глас. — Но с кого говоря?

— С бащата.

— Преди малко учителката ли беше? Да не беше майката?

— Не, не… Учителката.

— Е, тогава добре. Тук за всеки случай няма да е зле да се разпознае…

— Кого?

— Не повтаряйте след мене. Майката да не слуша?

— Не.

— Ние бихме дошли да ви вземем.

Вратата се хлопна.

Аз изпуснах слушалката… Изскочих в коридора.

— А къде е мамичка? Донесох й цветя! — Оля вече беше събула едната си обувка и обуваше пантофа. — Представяш ли си, те все още се движат към оня чичо… Начело със „смахнатата Евдокия“! Пък аз още снощи се сетих кой е най-късият път: Митя през нощта е преминал реката с лодка. Инак би се натъкнал на патрулите. И мене лодкарят ме превози! — Тя беше упоена от успеха си. — Ето го и сюрприза… или приза, наградата, за която казваше Митя Калягин. Аз я получих!… — Тя ми подаде някакъв плик. — Аз отидох първа. И чичо доктор ми я даде. Но къде е мамичка? Донесох й цветя! Сутрин в полето е толкова хубаво!

Тя пъхна в ръцете ми букет маргаритки.

Не прекъсвах Оля.

Евдокия Савелевна и Люся не излязоха в антрето. Те все си стояха до телефона. Слушалката висеше на шнура. А Надя, схваната, седеше на дивана. Седеше неестествено право, сложила и двете си ръце на коленете.

— Наденка! Оля се върна… — завиках аз. — Оля се върна!

— Аз няма да я позная! — отвърна Надя. — Няма да я позная…

След половин час пристигна бързешком и самосвалът на Митя Калягин. По пътя бяха глобили Митя за превишена скорост.

— Голяма дупка! — каза той. — Талонът ми продупчиха. Ама че комедия!

Но той каза това после, когато влезе в стаята… А в антрето веднага ми съобщи:

— Всичко е наред! Тя нощувала у моите роднини. Ето го и чичо ми… Живият свидетел!

— Тя се върнала! — без да приглушава гласа си, извика Боря Антохин, който също беше пристигнал със самосвала. И посочи обувките, които Оля беше оставила в антрето.

— Могло е, значи, да не излагаме чичовия живот на опасност! — въздъхна Митя.

Чичо му навярно си е бил все такъв слабичък, приличен на момче, както и племенникът. Но старостта още по-решително го беше притиснала към земята. Сякаш беше без тегло и се държеше за бастуна си, да не би някакъв ненадеен вятър да го събори, да го свлече на земята. Но очите му, както и Митьовите, обещаваха да разкажат на всички някаква хитра, весела история.

— Вие ли сте докторът? — попитах аз.

— Бях доктор! — отговори той.

— Половин век! — добави Митя.

— Тогава мога ли да ви помоля… за минутка! Бих искал да се посъветвам.

В кухнята аз как да е му разказах всичко, макар много от разказаното той вече да знаеше. Не знаеше само какво се беше случило след заминаването на Митя.

— Нали сте невропатолог? Това навярно е по вашата част? На всичко отгоре тя има и порок на сърцето… Много съм разтревожен.

Той влезе в стаята, където Надюша продължаваше да седи неестествено право, сложила и двете си ръце на коленете. Вцепенението й не беше минало. Като видя доктора, каза и на него:

— Аз няма да я позная.

— Мамичко, аз съм тук… Върнах се! — кой знае за кой път се мъчеше да й втълпи Оля, застанала на колене пред нея. — Върнах се! Ето го и доктора, Митьовия чичо… Той ми даде наградата. Защото аз отидох първа. Виждаш ли? Фотография… Това е Евдокия Савелевна през време на войната. С ония двама войници. Оказва се, че тя укривала войниците у дома си… След като докторът ги излекувал. В дома си ги укривала! — Оля обясняваше на Надюша така внимателно и бавно, както възрастните втълпяват на малките деца най-простите, стари-прастари истини. — Ето, това е Евдокия Савелевна…

— Погледнете, моля ви се — шепнешком помоли и Люся. — Това е Евдокия Савелевна на младини!

— Ама защо? — прошепна нейде отзад тяхната класна ръководителка.

— Оля се върна! Дъщеря ви си е вече в къщи. При вас! Нищо не я застрашава! — с неочаквана за него волева интонация, ясно и твърдо изрече Митьовият чичо.

— Аз няма да я позная — каза Надя.

Докторът още няколко пъти се опита да установи контакт с нея. А после с бастуна посочи към кухнята.

— Това не е по моята част — каза ми той там.

— Как… не е по вашата?

— Аз съм невропатолог. А психиатрията е друга област.

— Тя… ви се струва…

— Трябва да позвъним да дойдат да я вземат. Именно оттам.

Оля влезе в кухнята и почна нервно да ми обяснява:

— Аз минах по пътя на Митя Калягин. Така ни беше поставена задачата. Нали знаеш…

Аз я прекъснах:

— Той е изминал този път, за да спаси хора. А ти, за да погубиш… най-близкия си човек…

Връщахме се от оня дом, където остана Надюша.

Оля с Люся и Боря вървяха напред. А ние с Евдокия Савелевна малко след тях. Митя откара чичо си — невропатолога със самосвала.

Евдокия Савелевна беше притихнала, оклюмала. Фигурата й вече не изглеждаше така тромава, а шапката с провисналата периферия толкова неугледна.

— Ако не бяхме дошли сутринта, ако не бяхме вдигнали толкова шум, жена ви щеше да си е здрава. Излиза, че аз съм виновна за всичко.

Тя каза това тъжно и убедено. Без да мисли дали аз ще започна да й възразявам. И все пак… Макар че на родителите винаги им се иска да прехвърлят вината на децата си върху нечий чужд или върху своя собствен гръб, аз не посмях да се съглася.

— Как бихте могли да не дойдете?

Тя не отговори: широката, провиснала периферия на шапката й сякаш я предпазваше от онова, с което тя в дадения момент не беше съгласна.

— И излиза, че Оля не току-тъй ме е нарекла „смахнатата Евдокия“.

— Съдбата ни отмъсти за този глупав прякор — възразих аз. — Безумието дойде в нашия дом. Какво по-страшно от това? Помните ли… Пушкин?

Век мой съдбовен, бъди без измами,

път ми дай просешки, но не вземай ума ми.^[2]

— Да, така е. Безусловно, така е. Но реактивното състояние често минава. Каза ми го чичото на Митя.

— Вие не можехте да не се разтревожите… и да не дойдете — казах аз. — Но Оля, мисля, не е предвидила тази тревога. Тя не си е представяла, че ще вземат изчезването й толкова присърце, че ще почнат да я търсят, затова може би…

Без сам да желая, аз взех да търся аргументи в защита на дъщеря си.

Евдокия Савелевна свали шапката си. У нас в къщи не я сваляше. Явно, тя се беше приготвила за сражение. И искаше да види очите на противника си.

Пък аз не исках да се сражавам. На мене просто ми беше нужно да си изясня нещата и да разбера.

— Помислете си — продължих аз, — нима Оля е могла да предположи например че Люся Катунина, която толкова несправедливо, за нищо и никакво й се обиди…

— Несправедливо ли? — прекъсна ме тя. — Извинете, не бих искала в буквалния, така да се каже, смисъл на думата… зад гърба на Оля… — Тя кимна към Оля, която се беше прегърбила, сякаш наистина очакваше удар. — Но щом сам вие засегнахте този проблем!

— Сега вече е някак дребнаво… да се ровим във всичко това. Но Оленка не успяла да я вкара на оная среща.

— Не е така! — сякаш изстреля думите тя. — Безусловно, не е така. Оля забравила за нея. Забравила! Ето кое е ужасното.

— Как така забравила?

— Люся стояла на улицата с тежката папка с нейните рисунки. Чувала през отворения прозорец как Оля пускала шеги, задавала въпроси… С една дума, показвала ерудиция. А Люся дори не можела да си отиде: държала в ръцете си папката!

— Ето, виждате ли, вие с такова раздразнение… Що ми трябваше да подхващам!

Фигурата й пак стана едра и тромава, колкото и да е странно, това се виждаше в движение.

— Ако вие вземете днешната история за случайност, тя ще се повтори. Повярвайте ми, че е така. Безусловно така е.

Тъкмо миг преди това исках да кажа, че една постъпка не може напълно да характеризира човека. „Ако е случайна!“ — би отговорила тя.

— Да не помислите, че Люся ми се е оплаквала — сети се да каже Евдокия Савелевна. — Тя, както и вие, се мъчеше да намери оправдание. Но да оправдаваш виновния, значи да го погубваш.

— Мислите ли, че Оля нарочно?…

— Тя чисто и просто е решила, че обичта чисти хората от гордостта и самолюбието. Нали Люся я обичаше.

— Е, дори и така да е… но после, когато Люся не можеше да се учи нормално, Оля се застъпи за нея. Само те с Надя знаеха причината… И Оля се опитала да обясни на всички. Но Люся казала: „Не ми е нужна защита!“.

— Тя каза: „Не ми е нужна такава защита!“. Една дума, както виждате, променя твърде много.

— Каква… такава?

— Не бих искала да се ровя в чуждата драма.

— Но щом сме почнали…

— За Люсините семейни трудности наистина освен Оля и Надежда Григоревна никой нищо не е знаел. И не би трябвало да знае! А преди всичко майка й, която, както знаете, е опасно болна. А Оля намекнала за тези събития… пред целия клас. В класа има деца от жилищния блок, в който живее Люся. А този блок е нов и много голям… Самата Люся не обвиняваше ни най-малко баща си. И за какво да го обвинява? Обикнал… И пожертвал любовта си заради болната си жена… Лесно ли е това?

Гледах с удивление Евдокия Савелевна. Тя говореше за любовта така, сякаш сама някога е била ранена от нея. Провисналата периферия на шапката й ту докосваше земята, ту се влачеше по нея. Но тя не забелязваше това.

— Да живееш сам за себе си не е чак толкова страшно — категорично отсече тя. — Много по страшно е, живеейки само за себе си, да засягаш мимоходом и чуждите съдби.

„Всичко е прекалено сложно. Иди, че го разбери!“ — спомних си аз Олините думи. И сякаш разбрала мислите ми, Евдокия Савелевна каза:

— Щом нямаш време да разбереш нещо, по-добре не се залавяй. И не се опитвай небрежно, през куп за грош, да оправяш чуждото нещастие!

— Нима мислите, че Оля нарочно…? — безсмислено рекох аз.

— Тя нямаше кога да вникне. Липса на време! Както й липсваше време — тя сниши гласа си — да забележи любовта на Боря Антохин.

— Любовта?

— Нима не видяхте колко Олини снимки има у него? Мене кой знае защо той не ме снима.

Ние с Надюша бяхме много доволни, че Оля още в никого не се беше влюбила. И си обяснявахме това с нейната нравствена чистота. „А може пък да обича… само себе си? — помислих си изведнъж. — Не, не е вярно! Тя винаги е обичала Надюша… изкуството… Тя искаше ние да се гордеем с нея. Нали и това е… обич!“

— Не мислите ли, че тази последна Олина постъпка, която завърши толкова ужасно… все пак беше един протест?

— Против кого?

— Против самотата… в класа ви.

— Този, който на всяка цена иска да бъде пръв, е обречен на самота — пак така отсечено формулира сентенцията си Евдокия Савелевна.

„Нима Оленка и техният дълъг мълчалив конфликт — мислех си изумен — са я накарали ето тъй, предварително да обмисля фразите, с които сега ме контраатакува?“

— Моите ученици не са станали знаменитости — замислено, сякаш да забави нашия дуел, каза Евдокия Савелевна. — Но и злодеи няма между тях. Нито един… Те не измамиха мене и моите надежди. А що се отнася до дарованията… Те имат таланта човечност. Нима не сте забелязали?

— Забелязах днес…

— Към човечността може и да не се прибавя талантът на художника — продължаваше тя, — но към дарованието на художника човечността е…

— Така е, безусловно, така е! — прекъснах Евдокия Савелевна с нейните думи.

— Да… безусловно, така е — съгласи се тя.

Помълчахме малко.

— Но и синът на Митя Калягин до сутринта не се обадил в къщи — неочаквано казах аз. — Помните ли? Когато стоял под прозореца… На онова момиче.

— Не бих искала да ви огорчавам. Но той позвънил от една улична кабина в къщи… И предупредил. Тъй било. Безусловно тъй.

— Но Митя казваше…

— Той успокояваше Надежда Григоревна.

— Разбирам.

Искаше ми се тя повече да не вижда в мене опонент. Пък и преди това й възразявах почти по инерция… в желанието си всичко да си изясня и разбера.

— Не знаех, че сте укривали у дома си ония войници.

— Тях вече ги няма.

— Все пак загинаха ли?

— Просто умряха. От болести… Войната с недъзите и нещастията ще бъде вечна. А понякога и сами се убиваме едни други. — Опомни се и каза: — Нямах пред вид Оля. Всички сме виновни днес. — После се смути още повече: — Оля може да вземе цялата вина върху себе си. Този товар ще е непосилен за нея!

Евдокия Савелевна тромаво забърза, остави ме, настигна децата. Разбрах, че е решила да сподели тежестта на товара с моята дъщеря.

Тръгнах бавно след тях.

„Ние с Надюша се борехме против «смахнатата Евдокия», за правото да изграждаме… или, както се казва, да формираме Олиния характер — размишлявах аз. — Ние победихме. И тази победа струваше на Наденка живота. Или здравето. «Смахнатата Евдокия»… Тя канеше на тези знаменити срещи не само герои, а и диспечери, и готвачи. Защо? Навярно е искала да обясни на дъщеря ни и на нейните съученици, че ако станат честни и порядъчни хора… просто честни и порядъчни, и те ще имат право на внимание. И да си спомнят за тях с добро.“

Подробности… Само с тяхна помощ можех да си пресъздам картината. И те изплаваха от миналото, за да ми помогнат.

„Благодарим й!“ — казахме ние, когато се роди Оля. Макар че Надюша беше рискувала живота си.

„Ето къде, навярно, беше оня фатален завой в нашия живот! — помислих си аз. — Ние престанахме да се вглеждаме един в друг… Очите ни се устремиха в друга посока. «Родители на Оленка» — това стана наша главна черта и главна професия. Аз дори не забелязах, че Надя вече не пее… и че сам бях престанал да пиша фантастичните си разкази. И за сърцето на Надя си спомних едва днес. А названието на болестта й не е съвсем точно. Болестта е нещастие, а не порок. Порок на сърцето е нещо съвсем друго, такова нещо Надюша никога не можеше да има. Ако тя се върне…“

Евдокия Савелевна се спря. И другите се спряха. До жилищния блок, където ние с Оля трябваше да останем двама.