Пол-Лу Сюлицер
Хана (5)

4.
Добе Клоц

Добе свърши проверката на касовите книги и взе да чеше с показалец картофено подобното нещо, дето й служеше за нос.

— Какви са тези четиринайсет рубли, седемдесет и една копейки и един грош?

— Сирене за Реб Исайя Копел.

— И Реб Исайя е купил такова чудовищно количество сирене?

— Като му казах откъде е сиренето, да. И когато го осведомих, че това сирене е неповторимо и идва направо от Карпатите и че с него ще предизвика завистта на всичките си съседи. Тоест, че не е за изпускане. Реб Исайя го купи всичкото. Ако имаше още и то щеше да отиде.

Хана се усмихна на Добе. Вече повече от два месеца тя работеше в магазинчето и с всеки изминал ден все по-добре се спогаждаше с Копата Сено. Обясни, че сиренето наистина идва от Карпатите, всъщност от Високите Татри и че е научила за произхода му от Пинкош. Беше й дошло на ум, че сирене, което толкова е пътувало, не може да се продава на същата цена като произвежданото в околностите на Варшава. Мислела, че е сторила добре като е увеличила три пъти продажната цена на сиренето от Карпатите. Е, какво от това, че изкупната му цена е като на останалите.

— Значи Пинкош ти се доверява?

Че може да се разговаря с Пинкош, за каквото и да било, очевидно учудваше Добе. Тя попита пак:

— И каква е тази измислена цена? Хайде разбирам за четиринайсетте рубли и седемдесет и една копейки, но един грош?

Без да продума, Хана обърна страницата на касовата книга. На гърба се бе строила друга колонка. Това беше започнало две седмици след като постъпи в магазинчето. Тя наистина не бе поискала от Добе заплата за всекидневните четиринайсет или петнайсет часа труд, но беше й предложила друго — щом като касовите книги се водеха така добре, при това от дълго време, очевидно ще е възможно да се изчисли средният приход през последните трийсет години в зависимост от периодите на годината, дните на седмицата, дори в зависимост от продадените продукти. Това, което тя предложи, бе да получава четирийсет процента от всичко, което от този ден нататък щеше да надвишава установената средна печалба.

Очите на Добе, малките й твърди и остри очички… Ако на този свят имаше нещо, което Добе знае да прави, това бяха сметките. Тя беше смятала и пресмятала една цяла или почти цяла нощ, преди да отговори. (Нощем Пинкош не я притесняваше, защото от поне четвърт век той спеше главно в избата.) На сутринта Добе беше контраатакувала: „Значи си мислиш, че като си тук, моите приходи (тя наистина каза «приходи» точно като директор на фабрика) ще се увеличат? — «Да.» — «И с колко според теб?» — «Откъде да знам», беше отговорила Хана невъзмутимо…“

Не се смей, Лизи, защото всичко, което по онова време знаех за търговията, го бях почерпила от „Дамско щастие“ на Емил Зола, сигурно го бях препрочела двайсет и пет пъти…

Добе започна: „Ще ти дам десет процента и то при усло…“ — „Двайсет и пет.“ — „Петнайсет. Няма да дам повече.“ — „Двайсет. Нищо не рискувате, Добе. В най-лошия случай вашият дял от печалбата е шейсет процента, а и вие ще ми плащате, само ако печелите повече от обикновено.“ В последна сметка Добе се беше съгласила на двайсет процента, но при едно изрично условие — смяташе, че е направо страхотна, дето се е сетила за него, — че ако приходът паднеше_ под_ средния, загубата щеше да бъде за сметка на Хана. Нов спор. Шепнешком, защото водеха повечето от тези преговори в синагогата, в отделението за жените, всяка с молитвеник в ръка. Хана беше дала съгласието си, но с една уговорка: можеше да бъде държана отговорна само за двайсет процента от загубите. Само два дни сметката й беше на червено и то в седмицата непосредствено след споразумението им. Защото после благодарение на присъствието й в магазина, на веселостта и държането й с клиентелата, приходите започнаха да растат с неумолимо постоянство…

— Тъкмо пресметнах всичко — обясни Хана. — Можете да проверите. Всъщност, доколкото ви познавам, вие сигурно ще ги проверите…

— Приказвай си — отбеляза Добе. — Ти си по-алчна и от мен.

— Преди влизането на Реб Исайя, който беше последният ни клиент за деня, печалбата ми беше двайсет и седем рубли и шест копейки. Почти, или по-точно двайсет и седем рубли, пет копейки и един грош… (В една копейка имаше два гроша, а в една рубла сто копейки.) Бяхме достигнали средния приход рано следобед. От всички следващи продажби ми се полагаше да взема моята част. Покупката на Реб Исайя също. Като му продадох сиренето за четиринайсет рубли и седемдесет и една копейки, аз спечелих двайсет процента и от тази сума, тоест две рубли и деветдесет и четири гроша…

— Точно — хладнокръвно призна Добе, която правеше сметките заедно с нея.

— А това увеличава спечелената от мен сума на двайсет и девет рубли деветдесет и девет копейки и един грош.

— И ти добави този грош към сметката на Реб Исайя, за да закръглиш сумата.

— Точно така. Дължите ми трийсет рубли.

Въпросната сутрин, през цялото свободно време между влизанията и излизанията на клиентите, те спореха по въпроса как трябва да се приеме този допълнителен грош. — Добе Клоц твърдеше, че е логично целият грош да се прибави към сметките и следователно само двайсет процента от него се падаха на Хана. Хана пък изтъкваше, че единствено благодарение на безкрайната й честност този грош изобщо фигурираше в касовата книга.

При последния анализ, четири-пет часа по-късно, победи математиката — беше невъзможно да се раздели един грош, който е най-малката съществуваща монета.

Това беше времето на проясняване след буря в отношенията между Хана и Добе Клоц; времето, когато дебелата стара жена с див и груб характер, свикнала от десетилетия да живее затворена в себе си, бе очарована от нахлулата в живота й младост и в известен смисъл се отдаваше на една начумерена нежност, единствената, на която беше способна. Това проясняване щеше да продължи месеци наред, а мястото, което Хана заемаше в сърцето й щеше да става все по-важно, приятелството, а после и нежността щяха да се превърнат в истинска, направо луда обич. Притесняваща. Още по-опасна, защото идваше от една крайна в чувствата си жена, която спокойно можеше да се мери с някои мъже по жестокост и свирепост.

 

 

Хана получи трийсетте си рубли и половин ден почивка. За първи път тръгна да се разхожда сама из Варшава.

 

 

Улица „Кролевска“ беше адресът, даден й от Тадеуш при последната им среща на брега на поточето, в края на миналото лято. Наложи й се на три пъти да попита за пътя, но най-после се озова на тази толкова впечатляваща артерия с дворци и луксозни домове от двете страни, където дървените тротоари, преобладаващи във всички други части на града, бяха заменени с плочници. Хана не се учуди: представата й за Тадеуш, за разкоша, в който той сигурно живееше във Варшава, съвпадаше с гледката. Тя все пак се поколеба, когато стигна до една постройка, която много приличаше на частен дворец, отделен от обикновения живот с елегантна желязна ограда и великолепна градина, а после и с мраморно стълбище. Горе то завършваше при една двукрила врата, цялата в дърворезба и украсена с брави, двойна дръжка и чукче от някакъв метал, който би могъл да е и злато — „всичко това е толкова raffiné“, помисли си Хана. Поколеба се да удари с чукчето не толкова от срамежливост — това съвсем не бе преобладаваща черта на нейния характер, — колкото от необходимостта да се подготви малко за срещата.

Тя умееше да бъде невероятно хладнокръвна, но сега ставаше дума за Тадеуш. През цялото време докато бе вървяла към улица „Кролевска“, си бе представяла, бе репетирала тъй близката сега среща: почуква деликатно, елегантно и изискано — в случая с помощта на чукчето — Тадеуш ще бъде там, от другата страна на вратата и… не, вероятно ще й отвори някой прислужник: сигурно има слуга и той ще я заведе нея, Хана, при Тадеуш, който ще е възхитен, че я вижда във Варшава. Двамата с Тадеуш ще седнат в салона, ще им поднесат кафе или може би топъл шоколад с всичките му там сладкиши, и ще разговарят за литература; ще му разкаже, че благодарение на Пинкош Клоц — поправка: няма да споменава Пинкош, който не е много блестяща връзка, — ще му открие, че благодарение на един приятел, който е библиотекар, е успяла да прочете Шопенхауер, за който й беше говорил миналото лято…

Реши, че съвсем не е готова. Щастието е толкова по-сладко, колкото по-дълго си го очаквал. Тя чакаше вече два месеца, а откак живееше и работеше на улица „Гойна“, нищо не бе видяла от града. Заразхожда се по отсрещния тротоар. Отляво имаше парк, какъвто никога не бе виждала (беше паркът Сакс, но тогава тя не знаеше името му). Тук също се издигаше, подобно на укрепление, желязна ограда. През пръчките Хана забеляза деца, които бутаха обръчи със сръчност, която я очарова, или пък строяха дворци от пясък с миниатюрни кофи и лопати, точно по ръста им: тази миниатюризация й се стори като квинтесенция на заможността. Други влачеха играчки, завързани с цветни връвчици, трети яздеха кончета — джуджета; едно от тях пък бе кацнало на някаква смайваща машинария, направена от две различни по големина колела, по-голямото беше дори по-високо от Хана, а то съумяваше по някакъв начин да запази равновесие, истинско чудо. Всички бяха облечени във великолепни дрехи. Повечето момченца, например, носеха моряшки костюмчета. (Хана не знаеше много за моряците, но ги бе виждала на картинки в книгите на Жул Верн, които Визокер й носеше.) А момиченцата, о чудо, бяха облечени в роклички по тяхна мярка. Възрастни хора придружаваха децата, но погледът на Хана не се лъжеше — не ставаше дума за прислужнички, а за гувернантки, както се казва на френски.

… Огледа се наоколо и видя жените, които бе забелязала от бруска на Визокер преди два месеца, когато прекосяваха града. Някои величествено се разхождаха под великолепни чадърчета из алеите, с онази изключителна самоувереност, която беше поразила Хана. Повечето обаче бяха седнали около масички под свод, целия в цветя, в онова, което би трябвало да е café (и в този случай Хана употреби френската дума; струваше й се, че нито един от другите езици, които знае, няма еквивалент на думата café, изразяваща върховен финес)…

Но вече беше време да тръгва. А и след малко Тадеуш можеше да я доведе на една от тези маси; нищо не ги задължаваше да си пият шоколада в салона, когато времето навън беше толкова хубаво. Пресече улица „Кролевска“, провирайки се с виртуозност, от която беше горда, през огромната колона дрошки, карети и файтони. Бутна портата, изкачи стъпалата, стигна до вратата. Малко притеснена установи, че чукчето е много високо, за да може да го достигне. Отчайващо. Сякаш всички обитатели в изисканите квартали на Варшава бяха двуметрови. Каквато си беше упорита, си помисли да зарита по лявото крило, но зърна синджирчето и дръжката от същия позлатен метал като чукчето. В състоянието, в което беше… Тя го дръпна. Някъде вътре иззвъня. Шум от стъпки. Дясното крило се отвори. Появи се жена с посивели коси, цялата в черно, с изключение на късата престилчица от бяла дантела и с нещо като корона на главата, също бяла, която я гледаше строго:

— Бих искала да видя господин Тадеуш Ненски — каза Хана на най-добрия си полски.

— Кого?

— Господин Тадеуш Ненски. Той ми е приятел. Той е от моя щетъл. Е, не съвсем от моя щетъл, той е син на управителя, който се грижи за земите отвъд сайванта на Темерл.

„Не се справям много добре — помисли си Хана доста прозорливо. — Защо казах за щетъла и за сайванта на Темерл? Излезе, че Тадеуш е евреин, а той не е. А и след всичко, което се случи в сайванта, никак не беше умно да го споменавам. Нали се беше заклела, че никога повече няма да говориш за това, глупачка такава.“ Жената със сивите коси я гледаше удивено. Думата щетъл вероятно й помогна да се досети, защото приятелски усмихната каза на идиш:

— Погрешно са те насочили, малката. Тук няма и никога не е имало Тадеуш…

— Ненски.

— … няма Тадеуш Ненски.

След което вратата се захлопна под носа на Хана. И тя отново изпита желание да раздаде един-два ритника. Дълго стоя облегната на затворената врата. „Нещастна глупачка!“, каза тя на висок глас по адрес на жената с престилката, на Варшава, на целия свят и по-специално на себе си. Беше бясна.

 

 

Мъката и унинието дойдоха след това. Тръгна отново, този път безцелно. Беше началото на август, лехите с цветя в парка Сакс сияеха с багрите си, ароматът им се носеше из въздуха, макар и смесен с миризма на конска тор, на нагрята от слънцето смазка за колите, на гнилоч, която се отделяше от каналите и се носеше заедно с мазната вода в канавките. Хана вървеше все направо и изведнъж се озова на брега на Висла. Там все така имаше параходи. Тя клекна в позата от детството си, затвори очи. Може би имаше намерение да се върне в щетъла… Ала в тоя миг до нея се приближи една жена, явно разтревожена, като я видя да седи така, с напиращи сълзи, прекалено близко до стръмния склон на реката. Жената попита на полски дали може да й помогне с нещо…

Хана й хвърли почти свиреп поглед: С НИЩО. Чудесно може и сама да се оправи, отговори тя злобно. Веднага се изправи и с рязко движение отново закрачи, за да изразходва енергията си. Тръгна и с ритъма на стъпките възвърна спокойствието си — нещо повече, това беше едно ново, непознато досега спокойствие. Добре, ясно, че Тадеуш я е излъгал, той никога не е живял в този дворец; а несъмнено и в никоя от сградите в изисканите квартали на Варшава; трябва човек да е глупав като тебе, Хана, за да повярва на подобни лъжи; ако наистина са лъжи; истината е, че както винаги Тадеуш си е мечтал да живее на подобно място, а „Тадеуш често вярва на мечтите си“.

Всичко беше ясно.

Беше се върнала в центъра на града, на една улица, чието име не знаеше, но на която се намираха най-елегантните магазини. Застана пред една витрина, която веднага отрази образа й: „Погледни се, Хана, виж се на какво приличаш! Плашиш. Още по-лошо: предизвикваш смях“. Хана, която я гледаше от витрината й хвърли ясен поглед, пламнал от буен гняв; носеше сива рокля, която й седеше безобразно и, по дяволите, й беше малко голяма — и как не, роклята беше на Шифра, която я пригоди за дъщеря си. „Не си красавица, но поне имаш хубаво тяло, имаш гърди и бедра; достатъчно е да си спомниш похотливите погледи на Мендел или на Мазур Вълка, за да се убедиш. Тялото ти не е лошо… но кой ли го вижда?“

А обувките — тя ги съзря изведнъж, — изглеждаха ужасно — безформени галоши, които се връзваха високо и бяха от стара, напукана кожа; бяха на Яша, преди тя да ги подноси.

Отново се поддаде на унинието. Но тази втора криза бе съвсем кратка: от самосъжалението полза нямаше, а всеки проблем имаше поне две или три решения.

Например това…

Влезе в един магазин, уплашена от лукса, от килима, по който стъпваше и който покриваше един чудесно излъскан паркет, от разточителството от тапети, гоблени, мебели. Беше уплашена, но не го показваше. Една млада жена се приближи, смазващо изискана с роклята си с фина яка от бяла батиста. Тя измери Хана:

— Да?

— Бих искала да си купя рокля — каза бавно Хана.

Погледът на продавачката се стрелна по сивата дрипа, спря се на галошите, върна се нагоре.

— Каква рокля?

— Да ми е по мярка — отговори Хана.

Нейният поглед пък шареше по редицата манекени, по дъбовия тезгях, по креслата и канапетата, тапицирани с брокат, където са наредени рокли. И това, което тогава се случи, щеше да бележи много години от живота й. (После, когато разказваше сцената на Елизабет Маккена, тя щеше да каже, че това е било случайно.) Насочи се право към една рокля, която дори не беше най-отпред, а беше метната на облегалката на малко канапе, памучна рокля в наситено червено и черно.

— Тази. Колко струва?

— Сто трийсет и две рубли.

В държането и гласа на продавачката имаше подигравателно презрение.

— Искам да я видя.

Друга жена със същата якичка, но и с изящни маншети от дантела, на свой ред приближи. Зашушукаха си с продавачката.

— Мога ли да я видя? — отново попита Хана.

Ново шушукане. Показаха й роклята. Тя не я докосна, а само попита:

— Това моята мярка ли е?

Появиха се и други жени. Часът наближаваше два следобед и в магазина нямаше почти никакви клиенти, с изключение на тази странна хлапачка, която говореше много властно и чиито сиви, съвършено ледени очи се отместваха от лицето на първата продавачка само за да се стрелнат към другите и да се задържат върху всяка от тях за няколко секунди. Точно заради тези очи й показаха роклята, сложиха я върху нея като я нагласиха на раменете.

— Малко е дълга.

Тя попита какво се прави в такива случаи. Отговориха й, че би било възможно моделът да се скъси с няколко сантиметра и че магазинът обикновено се нагърбва с този вид поправки. Ако роклята бъде купена. И платена. Сега вече целият персонал наблюдаваше сцената.

— Ще предплатя трийсет рубли — заяви Хана със съвсем ясен и спокоен глас всред общата тишина. — Това достатъчно ли е, за да не я продавате и да я запазите за мен? Това гарантира ли ми, че моята рокля няма да бъде продадена, докато донеса останалите пари?

Да. При условие че не се бави много. Тя кимна с глава и постави на лакирания дъбов тезгях една банкнота от десет рубли, три по пет рубли, после четири монети по една рубла, една от петдесет копейки, четири по десет копейки, девет по една и две монети по два гроша.

— Трийсет рубли. Бих искала разписка, ако обичате.

Написаха й я в гробно мълчание. Тя сгъна листчето на две и го пъхна под роклята, в пазвата си. „Благодаря.“ Излезе. Тръгна и изобщо не се обърна, защото много добре знаеше, че част от продавачките са застанали на прага на магазина и я гледат как се отдалечава. Едва когато реши, че не я виждат, спря и най-после се отпусна, задъхана, цялата разтреперана, с широко отворени очи.

 

 

Двайсет минути по-късно. Преддверията, дългите коридори, дворовете на университета бяха почти празни. Само неколцина работници с престилки усилено се преструваха, че работят. Тя все пак най-накрая успя да намери портиера, който й каза, че тук не може да има никакви студенти, защото е лято и те са във ваканция. „Зная, отвърна Хана (която всъщност току-що го бе научила), но на всяка цена трябва да открия братовчед си Тадеуш Ненски, за да му съобщя, че чичо му и леля му, тоест майка ми и баща ми починаха преди няколко дни.“ Портиерът, разстроен от това, че тя е сираче, от благородството на тъй покъртителната мъка, която тя изпитва, направи невъзможното: изпрати един от синовете си в дома на секретаря на Юридическия факултет и след един час пристигна самият секретар, също разчувстван до крайна степен. Докато прелистваше регистрите той се осведоми как се е случило нещастието. И Хана даде допълнителни сведения: лелята и чичото на Тадеуш, с други думи нейните родители, загинали при пожара в дома им, пожар запален от пияни казаци, а тя самата оцеляла по чудо, защото успяла да скочи по риза от прозореца. После намерила само тези дрипи, дето сега ги носи. Двамата мъже, които като добри поляци страшно мразеха казаците, се просълзиха. Дори предложиха да й заемат малко пари, та поне да може да вземе едно дрошки. Тя благородно отказа: останали са й две рубли, дадени й от един състрадателен съсед. (Бяха двете рубли, които имаше при пристигането си във Варшава с Визокер.)

Попита дали учението на Тадеуш върви. Секретарят отговори, че върви чудесно: Ненски е отличен студент, който е с две години напред и скоро ще стане адвокат. „Ето поне едно нещо, за което не само е мечтал“, помисли си Хана.

Казаха й, че братовчед й Тадеуш живее в къща на една улица в квартал Прага, на другия бряг на Висла.

Озова се там към пет часа, след като бе преминала пеш по моста Прага.

Беше далеч от улица „Кролевска“ и нейния разкош. Съвсем обикновената едноетажна къща се намираше в края на улица без тротоари, нито дори и дървен тротоар, където водата от канализацията, дъждът, а през пролетта и мръсотията от топенето на снеговете се изтичаха през една централна канавка, която в момента вонеше от нечистотии.

— Аз съм му сестра — каза Хана на дебелата хазяйка полякиня. — Не съвсем сестра, всъщност съм му половин сестра. Имаме един и същи татко, но сме от различни майки.

И обясни, че баща им е зарязал семейството си. Дебелата жена с червендалесто лице изсумтя: нея това изобщо не я учудвало; винаги е знаела, че мъжете до един са отвратителни и безотговорни свини. „Вие говорите за баща ми“, наскърбено забеляза Хана. Другата се сепна и погледът й се умили. „Бедничката. На колко си години?“ Хана отговори, че е на седемнайсет, че отскоро е във Варшава, за да получи едно наследство и просто се е надявала да може да целуне природения си брат. И с надеждата, че той ще я защитава от всички похотливи мъже. Хазяйката полякиня беше на същото мнение относно похотливостта на мъжете и тяхното негодничество: самата нея едва не я изнасилили пет-шест пъти…

(Хана дълбоко се съмняваше в истината на тези опити: хазяйката беше с нейния ръст, но три пъти по-обемиста, жълтеникавите й коси бяха остри и подстригани като с похлупак, с Добе Копата Сено си приличаха като сестри близначки.)

Хазяйката все пак се съгласи, че за мъж, полубратът Тадеуш е много възпитан: той е спокоен, вежлив, много мил и си плаща всяка година…

— Но го няма — каза Хана.

Нямаше го. Заминал веднага след като лекциите свършили за Прага, откъдето щял да се върне в най-добрия случай към края на август.

— Мога ли поне да видя стаята му?

Хана остана изненадана, макар и предварително да беше убедена, че какъвто е деликатен, Тадеуш не би могъл да живее къде да е. Стаята беше хубава, просторна, с малка тоалетна към нея; освен това двата му прозореца, пълни със саксии с цветя, гледаха към истинска тераса (Хана никога не бе виждала тераса) — не обикновен балкон, — от която се разкриваше великолепна гледка към сърцето на Варшава, към зелените луковици на камбанариите на бароковите й църкви, към великолепната архитектура на Старе место и Стария град, към древните крепостни стени в нежна охра. На терасата се излизаше през френска стъклена врата и ако се наведеше над парапета човек можеше да види как буйно тече Висла.

— Много е красиво — рече Хана.

Трябваше да затвори за миг очи, защото си представи как в тази стая и на тази тераса двамата с Тадеуш се любуват на залеза…

… или на зората; което би означавало много повече и най-вече, че тя и Тадеуш са прекарали заедно цялата нощ…

— Това е най-хубавата ми стая — казваше в това време полякинята. — Това е дори най-хубавата стая в целия квартал Прага, а може би и във Варшава. Брат ви я искаше на всяка цена и я плаща дори през лятото, за да е сигурен, че ще я задържи…

Хана отиде до края на терасата: други саксии с цветя я превръщаха в нещо като висяща градина. Тя се върна вътре: чистотата и редът бяха впечатляващи, многобройните книги стояха изрядно подредени на етажерките. Леглото беше с четири струговани крака от тъмно дърво и сърцето на Хана бясно се разтупка — рано или късно тя щеше да легне гола на това легло. Знаеше това, нещо повече, желаеше го, което за нея означаваше едно и също. Отдалечи се от леглото и прочете заглавията на някои книги, част от тях правни, но повечето бяха стихосбирки: Словацки, Мюсе, Байрон, Шели, Леопарди. А също Товиански, за който тя нищо не знаеше. „Трябва да ги прочета…“

Завърши огледа си с бюрото, на което Тадеуш работи. Там имаше десетина листа, затиснати с камък със същия тъмен, леко блестящ червен цвят, а вероятно и със същия произход като очите на бръмбара, който беше издялкал за нея.

— Мебелите са си негови — добави полякинята. — И цветята. Сега трябва да излезеш. Той не обича да му се влиза в стаята. Дори за чистенето не ме допуска, чисти си сам. Ако не му беше сестра…

— Само полусестра. И точно затова бих искала…

Тя сведе глава с точно премерени срам и мъка.

— Бих искала да не му казвате, че съм идвала, нито дори че съм във Варшава. Всъщност аз няма и да бъда тук, защото утре заминавам за Италия с наследството, което ми остави дядо. Тадеуш много ще се натъжи, а пък и…

С глух глас разказа историята си, която още повече би натъжила Тадеуш: как най-добрият му приятел се опитал да я изнасили и само чакал удобен случай отново да посегне. Истински бесен сластолюбец. Но как да каже всичко това на Тадеуш? Ще й повярва ли? Ами ако убие най-добрия си приятел? (Който очевидно вече няма да му е такъв.) Освен ако между мъжете…

— Разбират се като крадци — каза хазяйката полякиня още по-убедено. — Дори и най-добрите, можеш да ми вярваш, малката…

— Ех, за съжаление наистина е така — въздъхна Хана тръгвайки си.

 

 

Добе Клоц я гледаше с удивление, примесено с ужас.

— Искаш да ти дам на заем колко?

— Сто седемдесет и пет рубли.

— А защо не двеста? — изсмя се Копата Сено.

— Само ако настоявате — спокойно каза Хана.

Те пак бяха в женската част на синагогата с молитвеници в ръце. Отново шептяха, въпреки гневния поглед, който от време на време им хвърляше жената на равина, натоварена да бди за реда. Изминали бяха четири дни откакто през половиндневната си почивка Хана бе ходила на улица „Кролевска“, в университета и в квартал Прага, откакто бе предплатила трийсет рубли за една рокля, която струваше сто трийсет и две.

— Категорично не — изсъска Добе. — НЕ, НЕ И НЕ.

— Би трябвало да размислите по-добре.

Долу, до газените лампи и Свещения ковчег, горяха свещи за помен и миризмата им се изкачваше чак до балкона.

— Да се помолим — рече Добе.

— Защо не? — отвърна Хана.

Един пътуващ проповедник им служеше за звуков фон; тъкмо говореше за жените, които според него имали по природа голям шанс да отидат право в пъкъла, където между другото щели да им откъснат гърдите с нажежени до червено клещи, преди да ги хвърлят на ложе от жарава. Съвсем безразлична към тези ужасяващи перспективи, Хана мълчеше и чакаше, усещайки погледа на Добе върху себе си. И естествено, както бе предвидила Хана, Добе отново зашепна. Тя зададе въпроса, един от трите въпроса, които непременно трябваше да зададе (другите два бяха за предназначението на сумата и начина на връщане): Добе попита какво ще стане, ако откаже…

— Ще си отида — каза Хана. — Ще ви напусна, вас и Пинкош. Нямам избор.

Колкото и да беше категорична, не можа да не усети удара, който току-що бе нанесла на великанката. Видя как едрите ръце се разтреперват. Толкова силно, че в пристъп на нежност, рядка у нея, тя постави пръстите си върху едната от тези ръце.

Добе Клоц, наред с Мендел Визокер, щеше да бъде едно от големите угризения на Хана, когато се връщаше към младостта си. Доста години по-късно, разказвайки тази сцена на Лизи Маккена, й разкри какъв срам е изпитвала в момента на този шантаж.

— Лизи, тогава аз все още бях отвратителна хлапачка, невероятна егоистка и убедена, че мога да манипулирам когото си пожелая. Това е единственото ми извинение. Още повече че в крайна сметка не се оказах толкова хитра: дори за момент не предвидих това, което по-късно Добе щеше да направи. Макар тогава и за секунда да не се съмнявах, че тя ще ми даде тези пари. Ужасно е да имаш такава власт над някого и така ясно да го съзнаваш…

(Нека обаче кажем, че когато Лизи Маккена слушаше тази изповед, тя си помисли, че съществува някой, който има над Хана, над възрастната Хана, почти същата власт. Лизи Маккена се въздържа да направи бележката си — както винаги очите на Хана прочетоха мислите й, и Хана поклати глава и каза: „Не, не, то не прилича на онова, което става между Тадеуш и мен“.)

 

 

Добе Клоц даде парите на заем. Не без битка, която продължи три-четири дни. Естествено тя постави втория въпрос, за какво ще послужи този капитал. Хана й каза съвсем честно, защото не желаеше да й поднесе някое умопомрачително обяснение, което беше способна да измисли. Рокля за сто трийсет и две рубли? Копата Сено едва не припадна, тя, която за четирийсет години не бе похарчила и половината от тази сума за осемте или десетте фусти, които носи една върху друга.

— Но това не е всичко — добави Хана — трябват ми и обувки. Чанта, шапка, ръкавици. И фуста. Даже може би две фусти… И още една, по-обикновена рокля, за всеки ден. И обувки, които да й подхождат.

Недалеч, на улица „Гойна“, имаше магазин за дамски дрехи. Хана беше склонна да се задоволи с него за рокля номер две. След тридневен пазарлък плати за нея шест рубли и двайсет и три копейки. На Добе, която се мъчеше да разбере как може така упорито да спори и в същото време, без да й мигне окото да плати сто трийсет и две рубли, Хана отговори, че роклята в червено и черно е истинска мечта, а за мечтите си човек не се пазари.

Мечта или не, дойде време Добе да зададе третия въпрос: как ще й бъдат върнати, с разумна лихва, дадените на заем пари.

— Имам планове — отговори Хана. — От тях ще спечелите много пари, освен печалбите, които вече имате благодарение на мен.

Към средата на август тя се появи в изключително елегантния магазин на улица „Краковски кръстопът“, с разписка в ръка. Изпробва памучната рокля в наситено червено и черно, която за удивление на продавачките й седеше чудесно, но трябваше да се скъси с няколко сантиметра — Хана наистина беше дребна. Фината й талия, закръглеността на бедрата, извивката на високите й гърди изведнъж ясно изпъкнаха. Нещо повече: червеното, което бе избрала, контрастираше великолепно със сивите й очи и гъстите й коси, сплетени като питка за Шабат. Стана ясно от тишината, която настъпи при нейното излизане от пробната. Казваха го и погледите, смаяни от подобна метаморфоза. А Хана остана невъзмутима, въпреки че се виждаше цялата в едно голямо, овално венецианско огледало. Именно в този момент тя получи потвърждение на онова, на което се бе надявала: да има поне някакъв шанс да бъде мъничко по-хубава, щом не може да бъде красива. Отбеляза собствената си величественост, чудото, благодарение на което както желаеше, стана съвършено различна, изглеждаше по-голяма, по-възрастна, някак величествено загадъчна. Може би заради бледостта на тясното й лице. Но най-вече заради жизнената енергия, струяща от това лице.

Отбеляза всичко това с хладна яснота, като играч на карти, пресмятащ козовете, които има. А когато й съобщиха, че ще са необходими няколко дни за поправката, защото е август и голяма част от персонала е освободен, за да не му се плаща, тъй като в мъртвия сезон няма работа, тя отвърна, че ще чака. Но естествено ще иска отбивка от цената за закъснението.

Така роклята щеше да й излезе сто двайсет и пет рубли. За цената на мечтите не се правеха пазарлъци, но и идеализмът на Хана си имаше граници.

 

 

Мендел Визокер мина за първи път през Варшава към края на есента на 1890-а…

… После втори път през пролетта на 91-а. Естествено и в двата случая той отиде на улица „Гойна“. Тъкмо при второто посещение промените го изненадаха: нова табела и нови помещения — магазинът се е разширил с едно съседно магазинче. Но истинските промени са другаде — там, където бе имало нещо като мрачна дупка, воняща на вкиснало мляко и в дъното на която Добе Клоц бе седяла като спяща зимен сън мечка, Мендел с удивление откри нещо светло, много чисто и чудесно организирано, където се бута истинска тълпа; а Хана Каруцаря завари начело на две млади продавачки — една от които бе направо прелестна, — облечени като нея в бели престилки с небесносини якички.

— Какво, по дяволите, си направила с госпожа Клоц? — попита Мендел стъписан.

… Стъписан не само от външното обновление: Хана, която завари, беше речовита и весела; спираше се всеки миг да поприказва с тази или онази клиентка и да се пошегува; малко беше пораснала и даваше признаци на една почти дива енергичност.

Добе Клоц, каза тя, е излязла за час-два. Гледаше Мендел право в очите.

— Трябва да говоря с вас. Тази вечер, след като затворим?

Часът беше почти два следобед. Мендел имаше две-три делови срещи, след което смяташе да отиде да вечеря и преспи при една друговерка на улица „Мировски“, на име Кристина или при една слугиня, дето умееше всичко да прави — най-вече любов — и която работеше у един богат търговец хасид^[1], на име Лейзер Пржепиорко. Още не бе направил своя избор.

С Хана се договориха да се срещнат в бакалията кафене на улица „Крошмална“.

Той напразно я чака почти до девет часа. Дали се бе задържала в магазина? Отиде там и намери вратата заключена. Каза си, че ще се видят на другия ден и поради напредналото време избра християнката, която го посрещна ентусиазирано.

Беше в леглото с нея и по-точно върху нея, когато Хана нахълта.

 

 

Мендел седна на ръба на леглото. Сетне извика с пресекнал глас: „Моментално излез от стаята!“, докато се опитваше припряно да покрие двете голи тела, своето и на Кристина. Но Хана само се намести по-удобно, оправи гънките на роклята си и започна да обяснява, че е закъсняла, защото се е забавила на една друга среща. Уточни, че е открила Мендел много лесно по следата на бруска му. Сивите й очи, излъчващи олимпийско спокойствие, сякаш най-после бяха открили Кристина, пъхнала се почти до носа под завивката и от която сега се виждаха само русите къдрици и огромните ужасени сини очи.

— Добър ден, госпожо — каза Хана на полски. — Съвсем не бих искала да ви безпокоя. Моля ви, продължавайте.

— Вън! — изрева Мендел, който в крайна сметка едва се сдържаше да не прихне.

— Тя разбира ли идиш? — Хана посочи Кристина.

— Нито дума.

— Толкова по-добре. Значи ще можем спокойно да говорим, Мендел Визокер. Първо за работата. Тя върви много добре. Видяхте магазина, увеличихме три пъти средната печалба. Някои дни я увеличаваме петорно, кривата върви нагоре. Особено откакто убедих Пинкош да наеме някой да го придружава в обиколките му. Най-трудно беше да го накарам да купи две нови каруци и коне за тях. А вторият магазин…

— Света Богородице! — възкликна Мендел — Тази информация не можеше ли да почака до утре? — Но поразен все пак попита със закъснение: — Какъв втори магазин?

— Онзи, който убедих Добе да отвори близо до Арсенала.

— По дяволите! Това не е в еврейския квартал.

— Точно така. Необходимо беше да имаме и друга клиентела.

Изведнъж Мендел седна в кревата. Почти забрави, че е гол и че преди няколко минути беше изненадан да…

— Наистина ли е отворен този втори магазин?

— Отворен е. И върви добре. — Тя се усмихна: — Няма нищо по-просто от това, Мендел Визокер. Когато хората купуват нещо, от което наистина се нуждаят…

— Сирена — каза той с мъничко сарказъм.

— Например. Когато купуват нещо, от което наистина имат нужда, те спорят и са готови да се бият за всеки грош. В замяна на това, ако купуват нещо, без което могат да карат още сто години, тогава са готови да платят всякаква цена.

Той избухна в смях:

— И какво им продаваш във втория магазин?

— Всичко — отговори тя. — Всичко, стига да е скъпо и да не се намира другаде. Отначало бакалски стоки. — Но започнало да й писва от сирена. Обясни, че това, което сега най-добре се продавало, са шоколади, сладкиши, кафе, чай и ликьори. Смятала да отвори и салон за чай…

На този етап на разказа полякинята запротестира, че е в своята стая, в своето легло, тоест възразява на разговора, който даже не можеше да следи. Мендел нежно я шляпна по задника и я посъветва да поспи малко. После продължи:

— И с чии пари направи всичко това? При пристигането си имаше три-четири рубли.

— Две рубли — уточни тя.

И се впусна да разказва как тя и Добе Клоц са сключили договор, според който тя получава двайсет процента от допълнителните печалби над размера на средната печалба. Отначало. После как е убедила Копата Сено…

— Искам да кажа Добе. Така й викам, но я обичам…

… убедила е Копата Сено да вложи малко повече. Добе е имала повече пари, отколкото сама е предполагала с всичките тези наеми, дето ги събира. Трупала ги е, но от това никой нямал полза.

— Особено ти — отбеляза Мендел. След като първоначалната веселост бе отминала, той усети, че го обхваща странно безпокойство. За момента не можеше да си го обясни. Сивите очи се впиваха в него неразгадаеми.

Тя кимна:

— Особено аз. Затова я убедих да ги вложи. Първо за обновяване, разширяване, за наемане на продавачки, между които и Ребека — вие я забелязахте, аз видях, онази, дето е толкова хубава… Тази глупачка спи ли?

На Мендел му бе нужно известно време, за да схване, че тя говори за Кристина. Повдигна завивката: полякинята наистина бе заспала. Дори леко похъркваше, тихичко…

— После — продължи Хана — ми дойде идеята за втория магазин, аз имах триста и петнайсет рубли, но не беше достатъчно. Освен това нямах право да започвам нещо ново без Добе, нямаше да е честно. Ето защо й предложих да даде от собствените си пари. Тя нямаше достатъчно. Трябваше да се взима на заем.

На Мендел изведнъж му стана студено. Протегна ръка, взе ризата си от близкия стол и я навлече като внимаваше много да прикрие голотата си. Хана каза:

— Ходих при петнайсет или двайсет лихвари и най-после намерих един, който беше подходящ. Отначало искаше да даде заема само срещу ипотекирането на сградата на Клоц плюс лихвата. Най-накрая влезе в сделката срещу трийсет процента…

— Значи все пак даде парите?

— Естествено.

— Кой е той?

— Лейб Дейтш.

Името бе познато на Визокер и въпреки ризата усещането за студ се засили.

— Трябваше да ме питаш, Хана.

— Нямаше ви.

— Сигурно щеше да успееш да ме намериш, ако беше поискала.

— Вярно е — призна тя. Сведе поглед и оправи някакви несъществуващи гънки по роклята си. Тогава, за първи път откакто тя бе нахълтала в стаята, Мендел забеляза роклята в черно и червено — много особено червено, — което отлично подхождаше на бялата й кожа, на очите, а и на косите й — Визокер имаше набито око за тези неща; то подчертаваше фигурата и прекрасното й дребно тяло, способно да побърка даже и светец. Мендел беше поразен от новата промяна в нея, която би трябвало да забележи по-рано. Но неприятното чувство не изчезна…

— И какво казва госпожа Клоц за всички тези рискове, които си я накарала да поеме?

— Тя прави каквото поискам — отговори Хана. — Всеки път… въпрос е единствено на време.

Вдигайки глава при последните думи, тя изгледа Мендел с такова победоносно изражение, с толкова предизвикателност и самоувереност, че той отгатна всичко. Всичко му стана ясно, като се започне от невероятното влияние, което Сополаната сигурно имаше над старата жена…

 

 

Естествено, каквато и цена да трябваше да плати, Мендел Визокер щеше да преживее трагедията. Възможно беше да го е предчувствал. За момента той изпитваше само тревога, странно примесена с гордост — в края на краищата именно благодарение на него Хана дойде във Варшава; на него се довери; той пръв долови изключителното в нея…

„Едно от двете, Мендел, защото има два начина да гледаш на нещата: можеш да се захласваш, дори да се възгордееш от това, което Сополаната вече е направила или ще направи; тя, която е само на шестнайсет години, въпреки че изглежда пет-шест години по-голяма с шапката, роклята, ръкавиците, чантата и най-вече с този неин начин да измерва хората с поглед; можеш да си казваш, че е гениална и че е жалко, дето е жена, инак с всичките качества, които притежава, би забогатяла невероятно и щеше да има власт…“

От друга страна, обаче, имаш пълно основание да се страхуваш. Не само от това, което тя прави или от рисковете, които поема. Можеш да се страхуваш от самата нея; от начина, по който си служи с всички хора, познавайки всеки път какво мислят, догаждайки се какво трябва да каже или направи, за да привлече хората на своя страна, точно като теб или баба Клоц. Последната например е дала ей така всичките пари, натрупани за четирийсет години работа, без дори да се надява да стане по-богата — за какво й е да бъде по-богата — тя е страхотно ентусиазирана, но може да се пробуди някой ден. А това би могло да бъде ужасно при нейната дивотия… Каза на глас:

— Обърни се, ако обичаш.

— Защо?

— Защото ще стана от леглото, ето защо.

Отначало тя се усмихна с присвити, закачливи очи, но все пак се съгласи да обърне глава и така (наблюдавайки я отблизо, ако случайно решеше да го погледне докато той се облича) Мендел откри отново същия остър, напрегнат, дори алчен профил. Видя как усмивката изчезна полека-лека и отстъпи място на дълбока замисленост.

Навлече сакото и нагласи каскета си на поляк: „Тръгваме“. Последен поглед към леглото: Кристина спеше като праведна. Ей такива жени обичаше: пристигаш, внезапно си тръгваш (думата беше слаба, Хана бе нахлула, когато те бяха в разгара), а те не казват излишна дума или почти…

— И къде отиваме? — попита Хана.

Той я побутна по стълбите:

— При приятеля ти Лейб Дейтш, който е толкова услужлив.

 

 

Завари го да се налива с немско вино с още трима-четирима лихвари. Беше доста едър човек, брадат за двама равини, който не се мяркаше често в басейна, ако се съдеше по ноктите. Лейб Дейтш без съпротива показа на Мендел всички документи, отнасящи се до заема и до полагаемия му се дял в магазина до Арсенала. Само каза:

— Не знаех, че е ваша племенница.

— Човек не си избира роднините — отвърна Мендел.

Прочете ги и ги препрочете, но всичко му изглеждаше наред, въпреки че не беше юрист, нито нотариус. Попита Лейб Дейтш дали наистина вярва в рентабилността на втория магазин. Първите резултати показват, че е рентабилен, увери го лихварят:

— Отначало не вярвах, но вашата племенница има невероятен талант да убеждава…

— Зная — потвърди Мендел. — Тя успя дори да ме убеди, че съм й чичо. Но аз бих искал да ви помоля за нещо, Лейб: вие сте опитен човек, с утвърдена репутация; предпазливостта ви при влагането на пари е пословична, а славата за честността ви се носи чак до Черно море…

Дейтш все пак леко примигна.

— Да, да, за носене, носи се — подхвана отново Мендел. — Ето защо бих искал да ви помоля да бдите над племенницата ми. Ако й се случи нещо…

Мендел Визокер дълбоко пое въздух и изведнъж стаята се стесни наполовина:

— … ще откъсна главата на виновника. Не съм човек, който се тревожи от дреболии като подписани документи.

 

 

На улица „Крошмална“, бакалията кафене бе затворила врати. Малко по-нататък, на площада, двата или три бардака бяха отворили своите. Една внезапна асоциация извика в ума на Мендел името на Пелте Мазур Вълка. За малко да го произнесе и да попита Хана дали сутеньорът се е опитвал да я види отново или пък да направи нещо още по-лошо. Ако беше попитал, много неща биха се случили по по-различен начин. Ала в същия миг Хана, която вървеше от дясната му страна, отново заговори, след като бе пазила мълчание необичайно дълго за нея. Разпита Мендел за плановете му и по-точно за старата мечта, която лелееше от години, окончателно да напусне Полша и да отплава към Великобритания, към Франция, към Америка или някъде другаде…

— Или към Австралия — добави тя. — Преди три години ми говорехте за Австралия и за вашия приятел Шлоамел, който е забогатял в Сидни и постоянно ви пише да отидете при него…

Паметта й винаги щеше да го поразява. Едва започнал да разказва весела случка с един човек на име Прилюки от Одеса и тя веднага го поправяше: вероятно той бърка или пък има двама Прилюки, защото преди осемнайсет месеца той й е казал, че един Прилюки от Киев с четири дъщери, една от които кръстена Анастасия, дето има бенка над лявата си гърда… та този Прилюки от Киев… Най-лошото беше, че тя винаги излизаше права. Ако някой ден решеше да пише спомените си, най-лесно би било да я извика; тя със сигурност щеше да го засипе с имената, адресите и личните физически характеристики на всяка от двестате или тристате жени, които са го посрещали с отворени обятия от Черно до Балтийско море!

— Имате ли други новини от вашия Шлоамел?

— Нямам. Той ми писа два-три пъти и толкова.

— По-скоро пет пъти — поправи го тя. — И може би има ново писмо от него, което чака при латвийките в Данциг.

Ох, да му се не види! Какво общо имаше той, какво общо имаха те двамата с Шлоамел Финкъл, дето е в Австралия, в Сидни — или беше Мелбърн — все бърка? Какво искаше тя да постигне? Да го прати в Австралия? Освен ако сама не искаше да емигрира? Та тя дори не знаеше къде се намира Австралия (всъщност той също не знаеше)!

— Много добре зная къде е — каза тя спокойно. — Слиза се надолу покрай бреговете на Африка, освен ако не се мине през новия канал, и най-накрая се завива наляво; после се върви направо, видях в атласа си. Мендел Визокер?…

Досега те вървяха един до друг по улица „Крошмална“, където нощта започваше да възцарява спокойствие и тишина. Но Хана се спря внезапно, произнасяйки името на Мендел. Той направи две-три крачки, преди да забележи това. Като се обърна, я видя да стои неподвижна, с онзи вглъбен израз, който понякога се появяваше в очите й. Тя каза с глух глас:

— Видях го отново, Мендел Визокер. Говоря за Тадеуш Ненски, естествено.

— Разбрах — отговори той, внезапно боднат от тази необяснима ревност, която вече бе изпитвал. — Е, и?

Съвсем наблизо до нея, до бордюра на тротоара, имаше една ръчна двуколка. Тя се опря на нея внимателно, изпъната, с движения на завършена жена, а не на девойка. Нощта беше мека, дъждът от последните дни най-сетне бе спрял, въпреки че можеше отново да завали; из въздуха се носеше на талази, довяван от лекия източен вятър, горски дъх от квартал Прага, оттатък Висла.

Тя започна да разказва странната си нова среща с Тадеуш.